Таен вампир

16

Сигурно се шегуваш — каза Попи.

Фил просто зяпаше с отворена уста.

— Не. Съвършено сериозен съм. Вие сте вещици от втория вид. Помниш ли какво ти разказах?

— Единият вид е наясно със своя произход и способности, а другият, не. Вторият притежават скрити сили и хората ги наричат…

— Екстрасенси! — каза Джеймс едновременно с нея. — Телепати. Ясновидци — продължи да изброява той. Гласът му звучеше насмешливо, но в него се прокрадваше и необяснима тъга. — Попи, ти си именно такава. Точно затова разви телепатичните си способности толкова бързо. Затова си имала и ясновидски сънища.

— И затова Фил ме е чул — рече Попи.

— Още — възрази Фил. — Аз не съм такъв. Оставете това.

— Фил, вие сте близнаци — каза Джеймс. — Имате едни и същи предци. Просто го приеми, ти имаш вещерски произход. Точно затова не можех да контролирам ума ти.

— Не, не! — продължи да протестира Фил, облягайки се тежко на седалката. — Не — повтори той, но този път по-тихо.

— Но откъде сме получили тези способности?

— От рода на баща ни, разбира се. — Гласът от задната седалка беше съвсем слаб.

— Е, да, това изглежда логично, но…

— Това е истината. Не помниш ли как татко винаги говореше, че вижда някакви странни неща? Че сънува сънища, които след това се сбъдват? И знаеш ли, Попи, той те е чул да викаш в твоя сън. Когато си зовяла Джеймс. Джеймс те е чул, аз те чух, а също и татко.

— Това обяснява всичко. Всички онези предчувствия и проблясъци, които са ни се случвали. Дори и ти си имал такива, Фил.

— Аз имах предчувствието, че Джеймс е особен, и се оказах прав.

— Фил…

— А после се случиха и някои други неща — каза Фил глухо. — Днес следобед, например, когато пред нас спря кола, знаех, че е Джеймс. Помислих си, че съм познал звука на двигателя му, но не беше така.

Попи потръпваше от вълнение и почуда, но изобщо не разбираше поведението на Джеймс. Той целият сияеше. Беше завладян от такова въодушевление, че въздухът около него сякаш беше зареден с електричество.

— Джеймс, какво има?

— Попи, не разбираш ли? — извика Джеймс, удряйки волана с ръка. — Това означава, че дори преди да станеш вампир, ти си принадлежала на Нощния свят. Била си неосъзната вещица. Имаш неотменимото право да знаеш за Нощния свят. Ти си една от нас.

Всичко около Попи се завъртя и дъхът и секна.

Най-накрая тя прошепна:

— О…

— И ние с теб си принадлежим един на друг. Никой не може да ни раздели. Вече не е нужно да се крием.

— О… — повтори Попи и сетне каза: — Джеймс, отбий, моля те, колата. Искам да те целуна.

Когато потеглиха отново, Фил попита:

— Но къде ще отидете вие двамата сега? Попи не може да се върне вкъщи.

— Знам — отвърна Попи тихо. Тя вече беше приела това. Нямаше връщане назад. Старият й живот беше затворена книга. Не и оставаше нищо друго, освен да започне нов.

— Нито пък можете да се скитате от едно място на друго — продължи да нарежда Фил.

— Няма и да го правим — каза Попи спокойно. — Ще отидем при татко.

Това беше съвършеното решение. Попи почувства, че Джеймс е съгласен с нея, чувайки го да й казва мислено: Разбира се.

Те щяха да отидат при баща й — вечно закъсняващият, вечно непрактичният, вечно любящият родител. Нейният баща, който не подозираше за вещерския си произход. Който вероятно се мислеше за луд, когато способностите му се отключваха.

Той щеше да им даде подслон и това беше всичко, от което се нуждаеха. Целият Нощен свят беше отворен за тях, когато желаеха да пристъпят в него. Може би дори някой ден щяха да се върнат, за да посетят Теа в Лас Вегас. Може би щяха да танцуват заедно на някоя от забавите на Тиери.

— Тоест, ако успеем да открием татко — каза Попи, обзета изведнъж от тревога.

— Ще успеете — отвърна Фил. — Той отлетя обратно миналата нощ, но остави адреса си. За първи път.

— Може би е предчувствал, че трябва да го направи.

Известно време те пътуваха мълчаливо. После Фил се покашля и каза:

— Знаете ли, току-що ми хрумна нещо. На мен не ми е нужен Нощния свят, нали разбирате? И не ме е грижа какъв е произходът ми. Аз просто искам да живея като човешко същество и искам всички да са наясно, че…

— Наясно сме — прекъсна го Джеймс. — Повярвай ми, никой няма да те застави да бъдеш част от Нощния свят. Можеш спокойно да живееш като обикновен човек, стига да избягваш Нощните хора и да си държиш устата затворена.

— Добре. Разбирам. Но все пак да ви кажа какво ми хрумна. Аз все още не одобрявам вампирите, но може би те не са толкова лоши, колкото изглеждат. Имам предвид, че вампирите не се отнасят към храната си, както хората. Като се замисли човек, какво правим ние с кравите… Вампирите поне не отглеждат хората във ферми.

— Не съм съвсем сигурен — каза Джеймс, ставайки изведнъж сериозен. — Чувал съм слухове, че в миналото…

— Ти винаги си готов да спориш за нещо, нали? Но мисълта ми беше, че вие сте част от Природата, а Природата е такава, каквато е. Тя невинаги е красива, но не може да се промени… Или може би говоря пълни безсмислици — заключи накрая навъсено той.

— Не, не са безсмислици — каза Джеймс съвсем сериозно. — Оценявам това, което казваш… и ти благодаря. — Известно време той остана загледан с признателност във Фил.

Попи усети някакво парене в очите си. „Щом Фил приема, че сме част от Природата — мислеше си тя, — значи вече не ни смята за противоестествени.“

А това означаваше много.

— Знаеш ли — каза Попи, — аз също си мислех разни неща. И ми хрумна, че може би има и други начини да се храним, освен да се нахвърляме върху нищо неподозиращи хора. Например животните. Искам да кажа, защо не използваме тяхната кръв?

— Тя не е същата като човешката — отвърна Джеймс. — Но това все пак е възможност. Аз съм се хранил с животни. Елените са подходящи, зайците — горе-долу, опосумите смърдят.

— И освен това е възможно да има доброволни донори. Теа беше такава за мен. Може да се обърнем с молба и към други вещици.

— Може би — отвърна Джеймс и после се усмихна. — Аз познавах една вещица, която винаги беше готова да се притече на помощ. Казваше се Жизел. Но не можеш да искаш това от тях всеки ден. Нужно им е време да се възстановят.

— Знам, но бихме могли да редуваме нещата. Единият ден животни, а на другия вещици. Хей, а какво ще кажеш уикендите да бъдат запазени за върколаци?

— Бих предпочел опосумите — отвърна Джеймс.

Попи го удари по ръката.

— Мисълта ми е, че не е нужно да бъдем някакви страховити чудовища кръвопийци. Бихме могли да бъдем и почтени чудовища кръвопийци.

— Направо не мога да повярвам на ушите си — подхвърли Фил сериозно от задната седалка.

— И можем да го правим заедно — каза Попи на Джеймс. Той отклони за миг поглед от пътя и се усмихна. И сега очите му не бяха нито тъжни, нито хладни, нито потайни, нито загадъчни.

— Заедно — каза Джеймс на глас. И мислено добави: Изгарям от нетърпение. Нали разбираш какво можем да правим благодарение на твоите телепатични способности?

Попи се загледа в него и в следващия момент я обзе такова трескаво вълнение, че едва не подскочи на мястото си. О, Джеймс, мислиш ли, наистина?

Сигурен съм. Единствената особеност на обмяната на кръв е, че тя усилва телепатичната връзка. Но ти не се нуждаеш от никакво усилване, малко сънуващо момиче.

Попи се облегна назад на седалката, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.

Двамата отново щяха да могат да сливат умовете си. Винаги, когато пожелаеха. Тя си представи как се разтваря в съзнанието на Джеймс. Чувствайки как той открива мислите си пред нея.

Видя във въображението си как се събират като две капки вода. Сливайки се по начин, който хората никога не можеха да познаят.

Аз също нямам търпение — каза му тя. — Мисля, че ще ми харесва да бъда вещица.

Фил се покашля многозначително.

— Знаете ли — каза той, — ако се нуждаете от известно уединение…

— Не бихме могли да си го позволим — прекъсна го Джеймс. — Не и докато ти си тук. Очевидно.

— Аз нямам никаква вина — каза Фил през зъби. — Вие просто си разменяте мислите прекалено гръмогласно.

— Нищо подобно. Ти си навираш носа там, където не ти е работа.

— Хайде, престанете й двамата — скара им се Попи. Но вътрешно цялата беше пламнала. Тя не можа да се въздържи да каже на Фил: — А ако смяташ, че имаме право на известно уединение, това означава да можеш да довериш сестра си на Джеймс…

— Не съм казвал такова нещо.

— Не е и нужно — рече Попи.

Тя беше щастлива.

Беше късно на следващия ден. Почти полунощ. Часът на вещиците. Попи се намираше на място, което беше смятала, че няма да види никога повече — спалнята на майка си.

Джеймс чакаше отпред в колата, която беше натъпкана с вещи. В това число и една голяма чанта с дисковете на Попи, изнесена тайно от Фил. След няколко минути Джеймс и Попи щяха да потеглят към Източния бряг, където беше баща й.

Но преди това имаше нещо, което Попи трябваше да направи.

Тя пристъпи тихо към голямото легло, движейки се безшумно като сянка, за да не смути съня на двамата спящи. Спря се пред неподвижния силует на майка си.

Остана загледана в нея известно време и след това й заговори мислено:

Знам, че това ти изглежда като сън, мамо. Знам, че не вярваш в духове. Но аз трябва да ти кажа, че всичко с мен е наред. Добре съм, щастлива съм и дори да не разбираш онова, което се случва, моля те, опитай се да повярваш. Само този път, довери се на онова, което не можеш да виждаш.

Попи замълча за миг и сетне добави: — Обичам те, мамо. И винаги ще те обичам.

Когато излезе от стаята, майка й все още спеше… и се усмихваше.

Навън Фил стоеше пред интеграта. Попи го прегърна и той я притисна силно до гърдите си.

— Довиждане — прошепна тя. И влезе в колата.

Джеймс мушна ръката си през отворения прозорец и Фил я стисна без колебание.

— Благодаря ти — рече Джеймс. — За всичко.

— Не, аз ти благодаря — каза Фил. Устните и гласът му леко потрепваха. — Грижи се за нея… и за себе си. — Той отстъпи назад и премигна, за да скрие влагата в очите си.

Попи му изпрати въздушна целувка. И сетне тя и Джеймс потеглиха заедно към нощта.