Таен вампир

15

Хайде, всичко е наред — каза Теа. Тя беше горе-долу на годините на Попи, но в нея имаше някакво благоразумие и нежност, които й придаваха солидност. — Седни. Ето тук. — Тя настани Попи на една износена кушетка и протегна китката си. Попи се втренчи в нея за миг и след това си спомни.

Спомни си как Джеймс й даваше кръв от ръката си. Така трябваше да го направи. Приятелски и цивилизовано.

Тя виждаше бледите сини вени под кожата. И видът им прогони колебанието й. Инстинктът взе връх и Попи сграбчи ръката на Теа. Следващото нещо, което осъзна, беше, че пие.

Топла, солено-сладка течност. Живот. Отслабване на болката. Беше толкова хубаво, че на Попи й се искаше да заплаче. „Не е чудно, че вампирите мразят хората — помисли си тя замъглено. — Хората не са принудени да ловуват, за да се сдобият с това прекрасно вещество. Те имат от него в изобилие.“

Но в същия момент Попи осъзна, че Теа не беше човек. Тя беше вещица. Странно, защото кръвта й беше точно същата на вкус. Всяко нейно сетиво потвърждаваше това.

„Значи вещиците са просто хора, но притежават особени сили и способности — мислеше си Попи. — Интересно.“

Необходимо беше да впрегне цялата си воля, за да спре, но го направи. Пусна ръката на Теа и се облегна назад, малко смутена, облизвайки устните и зъбите си. Не искаше да срещне кафявите очи на Теа.

Едва тогава Попи осъзна, че беше крила ума си през цялото време. Между нея и Теа не беше установена мисловна връзка, каквато имаше с Джеймс. Тя вече беше усвоила едно от уменията на вампирите. По-бързо, отколкото Джеймс или Аш бяха очаквали.

И сега се чувстваше добре. Достатъчно енергична, за да тропне един жизнерадостен холандски танц. Достатъчно уверена, за да се усмихне на Теа.

— Благодаря ти — каза тя.

Теа се усмихна в отговор, сякаш намираше Попи странна и чудата, но мила. При всяко положение не изглеждаше подозрителна.

— Няма нищо — каза тя и сви китката си, при което на лицето й се появи лека болезнена гримаса.

Попи за пръв път можа да се огледа. Стаята, в която се намираха, приличаше повече на всекидневна, отколкото на част от магазин. До кушетката имаше телевизор и няколко стола, а в дъното маса със свещи и накаден тамян.

— Това е класна стая — обясни Теа. — Тук баба прави заклинания и събира учениците си.

— А другата част е магазин? — каза Попи предпазливо, защото не знаеше дали не пита за нещо очевидно.

Теа не изглеждаше изненадана.

— Да, знам, че на пръв поглед изглежда, че наоколо няма достатъчно вещици, за да имаме прилична клиентела. Но истината е, че те пристигат от цялата страна. Баба е страшно известна и те купуват много неща.

Попи кимна, изглеждайки подобаващо впечатлена. Не се осмели да задава повече въпроси, но вледененото й сърце се беше стоплило поне малко. Не всички Нощни хора бяха жестоки и зли. Тя дори имаше чувството, че може да се сприятели с това момиче, ако останеха по-дълго време заедно. Може би все пак щеше да намери своето място в Нощния свят.

— Е, благодаря още веднъж — промълви тя тихо.

— Казах ти, че няма за какво. Но не позволявай повече на Аш да те довежда до това състояние. Той е толкова безотговорен.

— Това беше нож в гърба, Теа. Наистина — рече Аш. Той беше отдръпнал мънистената завеса с ръка. — Но като се замисля, и аз самият като че ли се чувствам малко отпаднал. — Той повдигна многозначително вежди.

— Скочи в езерото Мийд да се освежиш, Аш — каза Теа сладко.

Аш я гледаше невинно с копнеж.

— Само едно малко ухапване. Капчица поне — умоляваше я той. — Имаш такова прекрасно бяло гърло…

— За кого става дума? — попита Блейс, минавайки през другата половина на мънистената завеса. Тя застана в средата на стаята и тръсна дългите си черни коси с вид на момиче, което е свикнало да бъде в центъра на вниманието.

— И за двете ви — отвърна галантно Аш. Сетне той като че ли си спомни за Попи. — И, разбира се, за това малко сънуващо момиче, на което всичко и е бяло и красиво.

Блейс, която допреди малко се усмихваше, сега изглеждаше навъсена. Тя се вгледа дълго и изпитателно в Попи. С неприязън… и още нещо.

Подозрение. Зараждащо се подозрение.

Попи го почувства. Мислите на Блейс бяха ярки, остри и злонамерени, като назъбено стъкло.

После тя изведнъж се усмихна и погледна Аш.

— Предполагам, че си дошъл за партито.

— Не, какво парти?

Блейс въздъхна по начин, който подчерта дълбокото деколте на блузата й.

— Партито на Слънцестоенето, разбира се. Организира го Тиери. Всички ще бъдат там.

Аш изглеждаше заинтригуван. Очите му проблясваха мрачно в мъждивата светлина на учебната стая. След това той поклати глава.

— Не, няма да мога да дойда. Съжалявам. Смятам да покажа на Попи града.

— Можеш да дойдеш и по-късно. Най-интересното ще започне след полунощ. — Блейс се взираше в Аш с някаква особена настоятелност. Аш прехапа устни, сетне поклати отново глава и се усмихна.

— Е добре, може би — рече той. — Ще видя как вървят нещата.

Попи разбра, че Аш казва повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Между него и Блейс течеше някакъв скрит диалог. Но той не беше телепатичен и смисълът му остана загадка за Попи.

— Е, приятно прекарване — каза Теа и се усмихна на Попи, миг преди Аш да я поведе навън.

Аш се взираше с присвити очи към булеварда.

— Ако побързаме, ще можем да видим изригването на вулкана — отбеляза той.

Попи го погледна, но не се поинтересува за какъв вулкан говори Аш. Вместо това попита:

— Какво е това парти на Слънцестоенето?

— Става дума за лятното слънцестоене. Най-дългият ден в годината. Това е празник на Нощните хора. Също като Деня на мармота11.

— Защо Нощните хора го честват?

— О, така е било винаги. Това е ден с голям магически заряд, нали разбираш. Бих те завел на партито, но там ще бъде опасно. Тиери е вампир Старейшина. — После той добави: — А, ето го и вулкана.

И това наистина беше вулкан. Намираше се пред един хотел. По склоновете му с грохот се разплискваха водопади, а от върха му бликаха червени светлини. Аш паркира успоредно на тротоара.

— Оттук имаме страхотна гледка — каза той. — И освен това не се налага да излизаме от колата.

Вулканът тътнеше. Докато Попи гледаше, невярваща на очите си, от гърлото му изригна огнен стълб. Истински огън! После водопадите също пламнаха. Червени и златни огнени езици запълзяха по стените на черната скала, докато накрая цялото езеро около вулкана беше в пламъци.

— Впечатляващо, нали? — попита Аш съвсем близо до ухото й.

— Да… това е…

— Вълнуващо? — подсказа й Аш. — Стимулиращо? Възбуждащо? — Ръката му се прокрадваше към рамото й, а гласът му беше сладостно хипнотичен.

Попи не каза нищо.

— Знаеш ли — промърмори Аш, — ще виждаш много по-добре, ако дойдеш насам. Нямам нищо против да се посъберем малко. — Ръката му я притегляше нежно, но неумолимо. Усещаше дъха му в косите си.

Попи заби лакът в корема му.

— Хей! — извика Аш, свивайки се от болка. „Добре“, помисли си Попи.

Той беше дръпнал ръката си и сега я гледаше с огорчени кафяви очи.

— Защо направи това?

— Защото реших, че така трябва — обясни Попи находчиво. Тя цялата гореше от новата кръв и беше готова за битки. — Виж, Аш, не знам кое те е накарало да смяташ, че съм излязла на романтична среща с теб. Но те уверявам, че това не е така.

Аш наклони леко глава и се усмихна с болезнена гримаса на лицето.

— Ти просто не ме познаваш още достатъчно добре — подхвърли той. — Когато се опознаем един друг…

— Не. Никога. Не се интересувам от други момчета. Ако не мога да имам Джеймс… — Попи трябваше да спре, за да овладее гласа си. — Не искам да бъда с никой друг — каза тя накрая решително. — Никой.

— Е, в момента не, но…

— Никога. — Тя не знаеше как да му го обясни. Сетне й хрумна нещо. — Знаеш ли принципа на сродните души?

Аш отвори уста да й отговори, но после пак я затвори. След кратка пауза каза:

— О, не. Не ми пробутвай тези глупости.

— Да. Джеймс е моя сродна душа. Съжалявам, ако ти звучи глупаво, но е вярно.

Аш сложи ръка на челото си и след това се разсмя.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Да.

— И това е последната ти дума.

— Да.

Аш прихна отново, въздъхна и погледна многозначително нагоре.

— Добре, добре. Трябваше да се досетя за това. — Той се подсмихна, сякаш се присмиваше на собствената си несъобразителност.

На Попи й олекна, защото се страхуваше, че Аш може да стане груб, раздразнителен или дори зъл. Въпреки обаятелната му външност, тя чувстваше, че зад нея се крие някаква студенина, подобна на ледена река.

Но сега той изглеждаше съвършено добронамерен.

— Добре — каза Аш. — Щом романтиката не е в менюто, да отидем тогава на партито.

— Доколкото си спомням, ти каза, че там ще бъде много опасно.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Това беше една малка лъжа. За да остана насаме с теб. — Аш я погледна. — Ще ми простиш ли?

Попи се колебаеше. Тя не даваше пет пари за партито. Но не искаше и да остава насаме с Аш.

— Може би просто трябва ме заведеш обратно в квартирата на твоите братовчедки.

— Те няма да са там — отвърна Аш. — Сигурен съм, че са вече на партито. О, хайде, ще бъде забавно. Дай ми шанс да направя нещо за теб.

Попи я глождеха мрачни предчувствия, но Аш изглеждаше толкова разкаян и убедителен… и освен това какъв друг избор имаше.

— Добре — каза тя накрая. — Само за малко.

Аш й се отблагодари с ослепителната си усмивка.

— За съвсем мъничко — рече той.

— Значи биха могли да са навсякъде — каза Джеймс.

Теа въздъхна.

— Съжалявам. Трябваше да се досетя, че Аш крои нещо. Но да отвлече твоя приятелка… — Тя вдигна безпомощно ръце. — Ако това има някакво значение, тя изобщо не изглеждаше заинтригувана от него. Затова, ако си е въобразил нещо, го очаква неприятна изненада.

„Да — мислеше си Джеймс, — както и нея. Попи беше нужна на Аш само докато можеше да си поиграе с нея. И в момента, в който разбереше, че не може…“

Дори не му се искаше да мисли какво ще се случи тогава. Вероятно бързо посещение при най-близкия Старейшина. Сърцето му биеше лудо, а ушите му пищяха.

— Блейс отиде ли с тях? — попита той.

— Не, тя отиде на партито на Слънцестоенето. Преди това се опита да придума Аш да я придружи, но той каза, че искал да покаже на Попи града. — Теа замълча, после вдигна пръст. — Чакай малко… защо не провериш какво става на това парти? Аш каза, че можел да намине по-късно.

На Джеймс му трябваше известно време, за да се застави да диша. След това попита тихо:

— И кой го организира това парти?

— Тиери Дескуердес. Той прави винаги големи забави.

— И освен това е Старейшина.

— Какво?

— Нищо. Няма значение. — Джеймс тръгна заднешком към изхода на магазина. — Благодаря за помощта. Ще ти се обадя по-късно.

— Джеймс… — Теа го погледна безпомощно. — Защо не си починеш малко? Не изглеждаш много добре…

— Нищо ми няма — отвърна Джеймс, който беше вече на вратата.

Когато влезе в колата, той каза:

— Вече можеш да се изправиш.

Фил се надигна от пода на задната седалка, където се беше крил до този момент.

— Какво става? Нямаше те доста време.

— Мисля, че знам къде е Попи.

— Само мислиш, така ли?

— Млъкни, Фил. — Нямаше време за препирни и цялото му внимание беше насочено към Попи.

— Добре, къде е тя?

Джеймс заговори бавно и отчетливо:

— Тя е на една забава или скоро ще бъде там. Това е голямо парти, където ще бъде пълно с вампири. И ще има най-малко един Старейшина. Идеалното място, където може да бъде разкрита.

Фил преглътна.

— И ти предполагаш, че Аш ще я заведе именно там?

— Знам, че ще го направи.

— Тогава трябва да го спрем.

— Може би е твърде късно.

Партито се оказа доста странно. Попи се изненада от това колко млади бяха повечето хора тук. Тук-там имаше някой възрастен, но повечето гости бяха тийнейджъри.

— Това са създадени вампири — обясни Аш услужливо. Попи си спомни какво й беше разказал Джеймс: създадените вампири оставаха на тази възраст, на която ги беше заварила смъртта, но вампирите ламия можеха да спрат процеса на стареене по всяко време. Това вероятно означаваше, че Джеймс можеше да остарее, колкото поиска, докато тя щеше да остане на шестнайсет завинаги. Не че това имаше голямо значение. Ако тя и Джеймс имаха шанса да бъдат заедно, те може би и двамата щяха да останат млади — но след като бяха разделени, Джеймс вероятно щеше да отложи момента, когато ще спре да остарява.

И все пак беше странно да видиш как една деветнайсетгодишна девойка разговаря сериозно с хлапе, което е на около четири. Четиригодишното момиче беше изключително сладко, с леко извити очи и блестяща черна коса, но в израза на лицето му имаше нещо едновременно невинно и жестоко.

— Да видим сега кой е тук… Това е Цирцея12. Известна вещица. А онази там е Сехмет13, тя е шейпшифтър. Уверявам те, че не би искала да се изпречиш на пътя й — каза Аш дружески. Той и Попи стояха в неголямо преддверие, водещо към салона на къщата няколко стъпала по-долу. Всъщност помещението можеше да мине и за бална зала на замък. Попи никога не беше виждала толкова богат частен дом, въпреки че бе зървала именията в Бел Еър и Бевърли Хилс.

— Ясно — отвърна Попи, поглеждайки бегло в указаната посока. Тя видя две високи красиви момичета, но нямаше представа коя е Цирцея и коя Сехмет.

— А това е Тиери, нашият домакин. Той е Старейшина.

Старейшина? Човекът, който Аш сочеше, не изглеждаше на повече от деветнайсет години. Той беше красив като всички вампири, висок, русоляв и замислен. Почти тъжен.

— На колко години е той?

— О, забравил съм. Бил е ухапан от моя далечна родственица много, много отдавна. Още по времето, когато хората са живеели в пещери.

Попи предположи, че Аш се шегува. Но може би не беше така.

— С какво по-точно се занимават Старейшините?

— Те просто създават правилата. И следят останалите да ги спазват. — На устните на Аш играеше странна усмивка. Той се обърна и погледна Попи в упор. С черните очи на змия.

Тогава Попи разбра всичко.

Тя отстъпи бързо назад, но Аш моментално я последва. Попи видя една врата в другия край на преддверието и се насочи натам. Мина през нея, но тя водеше към тераса.

Измери разстоянието до долу с поглед, но преди да направи следващото си движение, Аш я беше сграбчил за ръката.

„Не се съпротивлявай — каза си тя отчаяно. — Той е силен. Изчакай удобния момент.“

Попи направи усилие да запази самообладание и срещна тъмния поглед на Аш.

— Ти ме доведе тук нарочно — каза тя.

— Да.

— За да ме предадеш?

Той се усмихна.

— Но защо?

Аш отметна назад глава и се разсмя. Очарователният му мелодичен смях накара Попи да настръхне.

— Ти си човек — каза той. — Или би трябвало да си такава. Джеймс е постъпил неправилно, когато те е превърнал в нещо друго.

Сърцето на Попи биеше лудо, но умът й беше необикновено ясен. Може би през цялото време се беше досещала, че той ще постъпи именно така. И може би дори беше редно да постъпи така. Ако не можеше да бъде нито с Джеймс, нито със семейството си, какво значение имаше всичко останало? Искаше ли въобще да живее в свят пълен с хора като Блейс и Аш?

— Значи не те е грижа и за Джеймс — рече тя. — Ти си готов да го изложиш на опасност, за да се отървеш от мен.

Аш се замисли и сетне се усмихна.

— Джеймс може да се грижи сам за себе си — каза той.

В това очевидно беше цялата философия на Аш.

Всеки се грижеше сам за себе си и никой не помагаше на никого.

— И Блейс е знаела за плановете ти — каза Попи. — Тя е знаела какво ще направиш, но й е било все едно.

— От Блейс нищо не може да се скрие — каза Аш. Той понечи да каже още нещо, но в този момент Попи видя своя шанс.

Тя го ритна — силно. Изтръгна ръката си и се опита да се прехвърли през парапета на терасата.

— Стой тук — каза Джеймс на Фил, преди още колата да е спряла. Те бяха пред голяма бяла сграда, опасана с палмови дървета. Джеймс отвори рязко вратата, но преди да слезе, повтори: — Стой тук. Каквото и да се случи, не влизай в тази къща. И ако някой друг, освен мен се насочи към колата, тръгвай, без да губиш нито секунда.

— Но…

— Просто го направи, Фил! Ако не искаш още днес да научиш всичко за смъртта от личен опит.

Джеймс побягна към бялата къща. Той беше твърде напрегнат, за да чуе звука на отваряща се врата на кола зад гърба си.

— А изглеждаше такова мило момиче — изпъшка Аш. Той беше извил двете ръце на Попи зад гърба й, опитвайки се да бъде на достатъчно голямо разстояние от краката й, така че да не може да го достигне. — Хайде, престани да правиш това.

Аш беше прекалено силен. Попи не беше в състояние да се съпротивлява и той я придърпваше сантиметър по сантиметър обратно към преддверието.

„По-добре се откажи — мислеше си Попи. — Безсмислено е. С теб е свършено.“

Представяше си какво ще се случи след малко. Как я изправят пред тези изтънчени и красиви хора на Нощта и я изобличават. Вече виждаше безмилостните им очи. Техният тъжен домакин щеше да се приближи към нея, изразът на лицето му щеше да се промени и той вече нямаше да изглежда толкова печален. На мястото на тъгата щеше да дойде свирепост. Зъбите му щяха да се издължат. Очите му щяха да станат сребристи. Сетне той щеше да изръмжи и да нанесе своя удар.

И това щеше да бъде краят на Попи.

А може би те не постъпваха така. Може би екзекуциите в Нощния свят се извършваха по друг начин. Но онова, което предстоеше да се случи, нямаше да е приятно, каквото и да беше то.

„Но аз няма да направя нещата лесни за вас!“ — казваше си Попи. Тя изпрати мисловен сигнал към Аш, изливайки върху него целия си гняв, мъка и разочарование от предателството. Инстинктивно. Като дете, което крещи от обида и гняв.

Но ефектът беше по-различен от този, който имаха крясъците.

Аш трепна и едва не изпусна ръцете й. Това беше само моментна слабост, но тя беше достатъчна за Попи да прозре истината.

„Аз го наранявам. Аз го наранявам!“

Мигом тя спря да се бори физически и вложи цялата си енергия и концентрация в следващата телепатична атака. Онова, което се получи, имаше ефекта на мисловна бомба.

Пусни Ме, Проклето Вампирско Влечуго!

Аш се олюля. Попи повтори атаката си, като този път мисълта й имаше силата на унищожителна мощна огнехвъргачка.

ПУСНИ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

И той действително я пусна. След това, докато Попи все още се чувстваше слаба от огромното усилие, Аш се опита да я докопа отново.

— По-добре не го прави — каза зад него студен като стомана глас. Попи се огледа и видя Джеймс.

В този момент сърцето й понечи да изскочи от гърдите й. И сетне, без да съзнава как, тя се озова в прегръдките му.

О, Джеймс, как ме намери?

Добре ли си? — беше единственият му отговор.

— Да — каза накрая Попи на глас. Беше неописуемо хубаво да бъде отново с него, в обятията му. Като да се събудиш от кошмар и да видиш усмивката на майка си. Тя зарови лице под брадичката му.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, да.

— Тогава почакай, докато убия този негодник и после тръгваме.

Джеймс беше абсолютно сериозен. Попи почувства това в мислите му и във всеки мускул и сухожилие от тялото му. Той искаше да убие Аш.

Тя вдигна глава, чувайки смеха на Аш.

— Е, какво пък, ще бъде добър бой — рече той.

„Не!“, помисли си Попи. Аш изглеждаше опасен. И в много лошо разположение на духа. И дори Джеймс да успееше да го победи, той можеше да пострада тежко при един евентуален сблъсък помежду им.

— Да вървим — каза Попи на Джеймс. — Бързо! — Мислено тя добави: Струва ми се, че той нарочно ни задържа тук, изчаквайки появата на някого.

— Не, не — рече Аш злорадо. — Да уредим това като вампири.

— По-добре, не — каза нечий познат задъхан глас и Попи завъртя бързо глава. Прехвърляйки се през парапета на терасата, към тях се присъедини Фил, прашен, но тържествуващ.

— Никога ли не слушаш какво ти се казва? — попита Джеймс.

— Виж, ти — процеди Аш. — Смъртен в дома на Старейшина. И какво да правим с теб сега?

— Виж, приятел — каза Фил, все още задъхан, изтупвайки ръцете си. — Не знам какъв си и с какво се занимаваш. Но момичето, с което си играеш, е сестра ми, което ми дава правото пръв да ти откъсна главата.

Настъпи пауза. Попи, Джеймс и Аш се бяха втренчили мълчаливо във Фил. Паузата стана угнетително дълга. Попи изведнъж осъзна, че едва се сдържа да не прихне, колкото и да не беше подходящо в този момент. Сетне разбра, че Джеймс също отчаяно се опитва да скрие усмивката, която напираше на лицето му.

Аш изгледа Фил от глава до пети и се извърна към Джеймс.

— Това момче чувало ли е за вампири? — попита той.

— О, да — отвърна Джеймс развеселено.

— И той смята да ми откъсне главата.

— Да — каза Фил и изпука кокалчетата на ръцете си. — Какво толкова те изненадва?

Отново настъпи мълчание. Попи почувства, че тялото на Джеймс леко потрепва. Той едва сдържаше смеха си. Накрая каза с възхитително спокойствие:

— Фил много обича сестра си.

Аш отново погледна Фил, сетне Джеймс и накрая Попи.

— Е добре… вие сте трима — рече той.

— Да, така е — съгласи се Джеймс, вече действително спокоен. И заплашителен.

— Очевидно имате числено превъзходство. Добре, предавам се. — Той вдигна ръцете си и след това ги отпусна отново. — Хайде, вървете си. Няма да се бия.

— И освен това няма да ни издадеш — каза Джеймс, но думите не звучаха като молба.

— Нямах и намерение да го правя — отвърна Аш и на лицето му се изписа най-невинното и простодушно изражение. — Знам, ти си мислиш, че съм довел тук Попи, за да я разоблича, но аз наистина не съм искал това. Просто се забавлявах. Всичко беше една шега.

— О, разбирам — подметна Фил.

— Не си прави труда да лъжеш — каза Джеймс.

Странно, но Попи не беше сигурна, че е така. Тя се вгледа в големите виолетови очи на Аш и почувства, че я разкъсва съмнение.

Още от самото начало й беше трудно да проникне в ума му. Може би защото винаги беше искрен, когато казваше нещо, или защото никога не можеше да се вярва на онова, което казва. Каквато и да беше истината, той беше най-досадният, разочароващ и невъзможен човек, когото беше срещала. Като изключим това, че не беше човек, а вампир.

— Добре, време е да тръгваме — каза Джеймс. — Ще минем тихо и спокойно през онази малка стая, сетне ще продължим по коридора и няма да спираме по никакъв повод, Филип. Освен ако ти не предпочиташ да се върнеш по пътя, по който дойде — добави той.

Фил поклати глава. Джеймс прегърна отново Попи, понечи да тръгне, но в последния момент се обърна към Аш.

— Ти не си обичал никого така — каза той. — Но един ден това ще се случи и тогава ще познаеш болката. Повярвай ми.

Аш отвърна на погледа му и Попи не можа да прочете нищо в неговите вечно променящи се очи. Точно когато Джеймс се обърна, той каза:

— Нямам високо мнение за твоите пророчески способности, но момичето ти е добро. Някой ден можеш да я попиташ за сънищата й.

Джеймс се спря и се намръщи.

— Какво?

— А ти, сънуващо момиче, може би е добре да провериш родословното си дърво. Имаш много силен вик. — Аш се усмихна очарователно на Попи. — Довиждане засега.

Джеймс се взира известно време в братовчед си, срещайки спокойния му поглед. Попи отброяваше ударите на сърцето си, докато двамата стояха неподвижно.

После Джеймс поклати леко глава и поведе Попи към преддверието. Фил вървеше непосредствено зад тях.

Излязоха необезпокоявани от къщата, без някой да се опита да ги спре.

Но Попи си отдъхна едва когато се озоваха на улицата.

— Какви бяха тези глупости за родословното дърво, за които говореше той? — попита Фил от задната седалка.

Джеймс го погледна някак странно и му отговори с въпрос:

— Фил, как разбра къде в къщата е Попи? На терасата ли я видя?

— Не, просто чух виковете й.

Попи се обърна и го погледна през рамо.

— Какви викове? — попита Джеймс.

— Нейните викове. Чух я да вика „Пусни ме, проклето вампирско влечуго.“

Този път Попи се извърна към Джеймс.

— Нима Фил ме е чул? Аз бях насочила мислите си само към Аш. Дали всички други на партито са ме чули?

— Не.

— Но тогава…

— За какви сънища говореше Аш? — прекъсна я Джеймс.

— Просто сънувах един сън — каза Попи смутено. — И го видях в него, още преди да го срещна наистина.

— О, нима? — Сега Джеймс я гледаше някак особено.

— Да. Джеймс какво става тук? Какво имаше предвид той, когато каза, че трябва да проверя родословното си дърво?

— Той имаше предвид, че ти — и Фил — в крайна сметка не сте обикновени човешки същества. Някой от вашите предци в миналото е бил вещица.