Таен вампир

3

Единственото, за което Попи можеше да мисли, беше красивото момиче без коса пред магазина за подаръци.

Рак.

— Но… те могат да го излекуват, нали? — каза тя и дори в собствените й уши думите й прозвучаха детински. — Искам да кажа, че ако се налага, могат да ми извадят панкреаса…

— О, скъпа, разбира се. — Госпожа Хилгард взе Попи в прегръдките си. — Ако се окаже, че ти има нещо, обещавам ти, че ще направим всичко необходимо, за да те излекуваме. Готова съм да отида на края на света, за да се чувстваш добре. Знаеш това. Но на този етап дори не знаем дали ти има нещо. Доктор Франклин каза, че туморът на панкреаса се появява изключително рядко при деца на твоята възраст. Изключително рядко. Така че по-добре да не се тревожим за разни неща, преди да се налага.

Попи се поотпусна малко. Черната яма отново беше зарита, но въпреки това беше наблизо и тя чувстваше студа, който вееше от нея.

— Трябва да се обадя на Джеймс.

Майка й кимна.

— Добре, но побързай.

Попи стискаше палци, докато набираше номера му. „Моля те, вдигни телефона, моля те, вдигни телефона“, мислеше си Попи. И този път Джеймс действително си беше вкъщи. Веднага, щом чу гласа й, той попита:

— Какво стана?

— Нищо… всичко е наред. Тоест, може би… — В следващия момент Попи чу собствения си истеричен смях, който едва ли можеше да бъде наречен смях.

— Какво се е случило? — прекъсна я Джеймс рязко. — Да не си се скарала с Клиф?

— Не. Клиф е в офиса си. А аз отивам в болницата.

— Защо?

— Смятат, че може да имам рак.

След като произнесе ужасната дума, Попи почувства потресаваща лекота. И отново се разсмя.

От другия край на линията дойде гробно мълчание.

— Ало?

— Да, тук съм — каза Джеймс. И сетне добави: — Идвам веднага.

— Не, няма смисъл. Аз тъкмо тръгвах. — Попи почака да й каже, че ще я навести в болницата, но той не го направи. — Джеймс… може ли да те помоля за нещо. Ще проучиш ли каквото можеш за рака на панкреаса? Просто за всеки случай.

— Това ли е каквото смятат, че имаш?

— Не знаят със сигурност. Ще ми правят някакви изследвания и само се надявам да не използват инжекции. — Попи отново се разсмя, макар да й прималяваше от страх. Искаше й се Джеймс да й каже нещо утешително.

— Ще видя какво мога да намеря в Интернет. — Гласът му прозвуча сухо и почти безизразно.

— И ще ми кажеш какво си научил по-късно… Предполагам, че ще ти позволят да ми се обадиш в болницата.

— Да.

— Добре. Трябва да тръгвам. Мама ме чака.

— Пази се.

Попи остави слушалката, чувствайки се съвършено опустошена. Майка й стоеше на вратата.

— Хайде, Попи. Да тръгваме.

Джеймс седеше неподвижно, гледайки към телефона, без да го вижда.

Попи беше изплашена и той по никакъв начин не можеше да й помогне. Нямаше талант да утешава хората. Това просто не беше в природата му, мислеше си той мрачно. За да носиш утеха на другите, беше необходимо да вярваш в доброто. Но Джеймс познаваше света твърде добре, за да храни някакви илюзии.

Но затова пък можеше да борави със студените факти. Изблъсквайки настрана купчината от всевъзможни вещи, той отвори лаптопа си и влезе в Интернет.

Няколко минути по-късно намери сайта на Националния онкологичен институт. Първият раздел, към който се насочи, беше „Рак на панкреаса. За пациента.“ Прегледа го набързо. Там се обясняваше какво представлява панкреасът, етапите на болестта, лечението. Засега нищо особено драматично. Но сетне отвори файла за лекари и още първото изречение го накара да се парализира.

Ракът на екзокринния панкреас на практика е рядко лечим.

Очите му започнаха да бягат надолу по редовете. Нисък процент на възстановяване… метастази… лоши резултати при лечение с химиотерапия, радиотерапия и хирургия… болка…

— Болка! Попи беше смело момиче, но постоянната болка щеше да я сломи. Особено ако прогнозите за изхода от лечението бяха лоши.

Той вдигна очи към началото на статията. По-малко от три процента от пациентите успяваха да се излекуват. А когато болестта беше в напреднал стадий, процентът падаше под единица.

Трябваше да има и още информация. Джеймс продължи да рови в Интернет и намери още няколко статии във вестници и медицински журнали. Там нещата изглеждаха още по-страшни, отколкото в сайта на Националния онкологичен институт.

По данни на специалистите, повечето пациенти умират и при това бързо… Ракът на панкреаса обикновено е невъзможен за опериране, развива се много бързо и е омаломощаващо болезнен… Средната продължителност на живота на болните, в случай че болестта не прогресира, е между три седмици и три месеца…

Между три седмици и три месеца.

Джеймс се взираше в екрана на лаптопа. Чувстваше някакво стягане в гърдите и гърлото си. Пред очите му плуваха черни точки. Опита се да се овладее, казвайки си, че нищо още не е сигурно. На Попи щяха да й правят изследвания. И това не означаваше, че има рак.

Но всички тези мисли кънтяха на кухо в ума му. Той знаеше от известно време, че нещо не е наред с Попи. Като че ли нещо я ядеше от вътре. Беше почувствал, че вътрешните ритми на организма й са смутени. Освен това не спеше добре. И болката… Знаеше, че тя я измъчва, но нямаше представа колко сериозно е положението, „Попи също е наясно — мислеше си той. — Дълбоко в себе си тя знае, че с нея се случва нещо ужасно, защото в противен случай не би ме помолила да търся допълнителна информация. Но какво очаква от мен — да вляза в болничната й стая и да й кажа, че й остават още няколко месеца? Или трябва да стоя там и спокойно да гледам как страда?“

Устните му се разтеглиха леко, откривайки зъбите му. Това не беше усмивка, а по-скоро свирепа гримаса. За седемнайсет години той бе видял много смърт. Знаеше какво се случва от момента, в който дишането спре, до момента, в който настъпва истинската смърт на мозъка. Познаваше характерната мъртвешка бледност на свежия труп. Матовият оттенък, който очите придобиваха, и сивкавата пелена, която падаше над тях. И след това тялото започваше да се смалява.

Но Попи и без това беше толкова мъничка. Джеймс винаги се беше страхувал да не я нарани. Тя беше толкова крехка, а той можеше да представлява опасност и за много по-силни от нея, ако не внимаваше. Това беше и една от причините винаги да запазва известна дистанция между тях.

Една от причините. Но не и главната.

Основната причина беше нещо, което не можеше да изрече, дори и пред себе си. Тя го изправяше пред прага на забраненото. Сблъскваше го с правила, които му бяха дълбоко внушени още с раждането му.

Никой от Нощните хора не можеше да се влюбва в смъртен. Наказанието за престъпването на този закон беше смърт.

Но сега всичко това нямаше значение. Той знаеше какво трябва да направи. И къде трябва да отиде.

Съвършено спокоен, Джеймс излезе от Интернет. Сетне стана, сложи си черните очила и излезе под безмилостното юнско слънце, затръшвайки вратата след себе си.

Попи огледа безрадостно болничната си стая. Тя не беше толкова ужасна, освен че беше доста студена, но тук все пак беше болница. Това беше истината, изкусно маскирана с розово-сините завеси на прозореца, телевизора на стената и обедното меню, украсено с герои от анимационни филми. Това беше място, в което нямаше как да попаднеш, освен ако не си много тежко болен.

„О, хайде стига — каза си тя. — Стегни се малко. Какво се случи с твоя “попитивен" поглед към живота? Къде е твоята покровителка Мери Попинс?"

„О, боже, аз даже съм можела и да се шегувам“, продължи да си мисли тя, установявайки, че се усмихва едва-едва. И сестрите тук бяха много мили, а леглото и беше направо невероятно. То имаше копчета отстрани, с които можеше да го накараш да се накланя по най-различни начини.

Майка й влезе в стаята, докато Попи си играеше с него.

— Обадих се на Клиф, ще дойде по-късно. А ти по-добре се преоблечи, за да бъдеш готова за изследванията.

Попи погледна синьо-бялата раирана болнична нощница и почувства мъчителен спазъм, който започна от стомаха й и стигна чак до гърба й. И някакъв глас дълбоко в нея като че ли каза: „О, господи, още не. Никога няма да бъда готова.“

Джеймс спря своята интегра на паркинга на Фери Стрийт близо до Стонъм. Туристите, които посещаваха Лос Анжелис, избягваха тази част на града.

Сградата беше стара и грохнала. Няколкото магазина на долния етаж пустееха, а счупените им витрини бяха закрити с картон. Графити покриваха белещата се боя на тухлите от сгуробетон.

Даже смогът тук беше по-тежък, отколкото другаде, а въздухът беше жълтеникав и гъст. Като отровно изпарение той помрачаваше дори и най-яркия ден и всичко наоколо изглеждаше нереално и зловещо.

Джеймс заобиколи сградата и там, сред многобройните входове на товарните рампи, имаше една врата, която не беше белязана с графити. Вместо табела с думи на нея имаше просто изображение на черно цвете.

Черен ирис.

Джеймс почука. Вратата се открехна няколко сантиметра и един мършав малчуган със смачкана тениска надникна отвътре с мъничките си блестящи очички.

— Аз съм, Улф — каза Джеймс, устоявайки на изкушението да отвори вратата с ритник. „Върколаци — помисли си той. — Защо винаги са толкова ревниви към всеки, който навлиза в територията им?“

Вратата се отвори точно толкова, колкото да го пропусне, и след това мършавото момче погледна подозрително навън, преди да я затвори.

— Засега няма други нашественици — подхвърли Джеймс през рамо.

Помещението, в което влезе, напомняше за кафене — полумрак, малки кръгли маси, наблъскани една до друга, и дървени столове около тях. Там седяха няколко тийнейджъри, а в дъното на заведението две момчета играеха билярд.

Джеймс тръгна към една от масите, на която седеше момиче, свали черните си очила и се настани срещу нея.

— Здравей, Жизел.

Момичето вдигна глава. Тя имаше тъмна коса и сини очи. Продълговати загадъчни очи, сякаш очертани със син туш в древноегипетски стил.

Приличаше на вещица, което не беше случайно.

— Джеймс, липсваше ми. — Гласът й беше мек и леко дрезгав. — Как вървят нещата? — Тя заслони с длани незапалената свещ на масата и направи бързо движение, сякаш пускаше на свобода невидима птица. В момента, в който отдръпна ръцете си, фитилът на свещта се запали и лумна ярък пламък.

— Неотразим, както винаги — каза тя, наблюдавайки го усмихната под танцуващата златна светлина.

— Същото може да се каже и за теб. Но честно казано, дойдох тук по работа.

Тя повдигна леко вежди.

— А кога е било иначе?

— Сега е различно. Исках да те помоля за… професионална помощ.

Тя разпери изящните си ръце и седефените й нокти проблеснаха под светлината на свещта. На показалеца си имаше пръстен с черна далия.

— Моите сили са на твое разположение. Има ли някой, който трябва да бъде прокълнат? Или искаш да привлечеш към себе си късмет и успех? Знам, че не ти е нужна магия за любов.

— Нужна ми е магия за изцеляване на болест. Не знам дали е необходимо нещо специално за конкретната болест, или ще бъде достатъчно да се направи някакво общо заклинание за здраве…

— Джеймс. — Тя се разсмя лениво, сложи длан върху ръката му и го помилва леко. — Никога не съм те виждала такъв.

Жизел беше права. Никога досега не му се беше случвало да изгуби контрол до такава степен. Той се бореше с вълнението си, опитвайки се да си наложи съвършено спокойствие.

— За каква болест говорим? — попита Жизел, когато той продължи да мълчи.

— За рак.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Искаш да ми кажеш, че твоят вид боледува от рак? Не ти вярвам. Каквото и да ми разправяш, няма да ме убедиш, че вампирите не боледуват от човешки болести.

Това беше моментът, от който Джеймс се боеше.

— Съществото, за което, ти говоря, не е от нашия вид — каза той тихо. — Нито е от твоя. Тя е обикновено смъртно момиче.

Усмивката изчезна от лицето на Жизел и когато заговори, гласът й вече не беше ленив и дрезгав:

— Искаш да кажеш, че не е от нашия свят? Сган? Да не си полудял, Джеймс?

— Тя не знае нищо за мен или за Нощния свят. Нямам намерение да нарушавам никакви закони. Просто искам тя да е добре.

Продълговатите сини очи се взираха изпитателно в лицето му.

— Сигурен ли си, че вече не си нарушил някои закони? — И когато Джеймс я погледна с недоумение, тя добави: — Сигурен ли си, че не си влюбен в нея?

Джеймс отговори на прямия й поглед и каза тихо и заплашително:

— Не говори такива неща, ако не искаш неприятности.

Жизел погледна настрани, играейки си с пръстена си. Пламъкът на свещта трепна и изгасна.

— Джеймс, познавам те отдавна — каза тя, без да вдига очи. — Не искам да ти навличам неприятности. Вярвам ти, че не си нарушил никакви закони… но мисля, че и за двама ни ще бъде по-добре да забравим този разговор. Просто си излез сега и аз ще се престоря, че никога не сме го водили.

— А магията?

— Няма никакви магии. А дори и да имаше, пак нямаше да ти помогна. Просто си върви.

Джеймс излезе от кафенето.

Оставаше една последна възможност. Потегли с колата към Брентууд — квартал, който се различаваше от този, който напускаше, колкото диамант от парче въглен. Паркира под навес за коли пред причудлива тухлена къща с фонтан. Пурпурен бръшлян се катереше по стените към покрив, покрит с испански керемиди.

Джеймс влезе под арката в двора и се спря пред врата, на която имаше табела със златни букви: Джаспър Р Расмусен, доктор по медицина. Баща му беше психолог.

Преди да успее да протегне ръка към дръжката, вратата се отвори и насреща му излезе жена — типична клиентка на баща му, на четирийсет и няколко години, очевидно богата, облечена в дизайнерски спортен костюм и сандали на висок ток.

Изглеждаше замаяна и сънлива, а на шията й имаше две миниатюрни и бързо зарастващи следи от убождания.

Джеймс влезе в кабинета. Отпред имаше приемна, но не и секретарка. Отвътре се чуваше музика на Моцарт. Джеймс почука на вратата.

— Татко?

Вратата се отвори и през пролуката се видя фигурата на красив мъж с тъмна коса. Той носеше съвършено ушит сив костюм и риза с френски ръкавели. Всичко в него говореше за сила и целеустременост. Но не и топлина.

— Какво има, Джеймс? — попита той със същия глас, с който говореше и на клиентите си — дълбок, дискретен и самоуверен.

— Имаш ли минута?

Баща му погледна своя „Ролекс“.

— Всъщност следващият ми пациент трябва да дойде след половин час.

— Трябва да поговоря за нещо с теб.

Баща му го погледна изпитателно и махна с ръка по посока на едно меко кресло. Джеймс се настани удобно на него, но веднага след това установи, че инстинктивно се навежда напред, опитвайки се да седне на края му.

— Какво ти се върти в главата?

Джеймс затърси правилните думи. Всичко зависеше от това дали ще накара баща си да разбере. Но кои бяха правилните думи? Най-накрая реши да кара без заобикалки.

— Става въпрос за Попи. Тя е болна от известно време и сега смятат, че има рак.

На лицето на доктор Расмусен се изписа изненада.

— Съжалявам да чуя това. — Но в гласа му нямаше съчувствие.

— И при това ракът й е много лош. Той е изключително болезнен и вероятността да се излекува е едно на сто.

— Това е много жалко. — Отново в гласа на баща му нямаше нищо друго, освен лека изненада. Изведнъж Джеймс се досети за причината. Той не беше изненадан, че Попи е болна, а че синът му си е направил труда да дойде при него, за да му съобщи това.

— Татко, ако тя има рак, това означава, че умира. Нима това ти е абсолютно безразлично?

Доктор Расмусен сплете пръсти и устреми поглед към яркочервения блясък на махагоновото си писалище. Накрая заговори бавно и спокойно:

— Джеймс, вече сме говорили за това. Знаеш, че аз и майка ти се безпокояхме заради близостта ти с Попи. Ти… прекалено много се привърза към нея.

Джеймс почувства, че го обзема студена ярост.

— Имаш предвид както се привързах към госпожица Емали?

Баща му дори не трепна.

— Нещо такова.

Джеймс се опита да прогони спомените, които нахлуха в ума му. Не можеше да мисли за госпожица Ема сега. Моментът налагаше да бъде абсолютно безстрастен и хладен. Това беше единственият начин да убеди баща си.

— Татко, опитвам се да ти кажа, че познавам Попи почти откакто се помня. Тя ми е нужна.

— И за какво по-точно? Доколкото знам, не и за онова, за което би следвало. Никога не си се хранил от нея, нали?

Джеймс преглътна, възпирайки пристъпа на гадене. Да се храни от Попи? Да я използва по такъв начин? Дори мисълта за това го хвърляше в ужас.

— Татко, тя ми е приятелка — рече той, отказвайки се от всякаква претенция за обективност. — Не мога да гледам как страда. Не мога! Трябва да й помогна по някакъв начин.

Лицето на баща му се проясни.

— Разбирам те.

Смаян от думите му, Джеймс почувства дълбоко облекчение.

— Наистина ли?

— Джеймс, понякога ние не можем да удържаме чувството си на… състрадание към човешките същества. Аз, по принцип, не бих поощрявал това, но ти познаваш Попи отдавна. На теб ти е мъчно за нея и ако искаш да сложиш край на страданията й, да, в такъв случай те разбирам.

Облекчението, което Джеймс бе почувствал, изчезна като дим. Той се вгледа в баща си и сетне промълви:

— Убийство от милост? Мислех, че Старейшините са наложи забрана над убийствата в този район.

— Просто бъди разумно дискретен. Ако нищо не буди подозрение, ние всички ще си затворим очите. И няма да има причина да се допитваме до Старейшините.

Джеймс чувстваше в устата си метален вкус. Той стана и се разсмя кратко.

— Благодаря ти, татко. Наистина ми помогна.

Баща му като че ли не долови сарказма му.

— Няма защо, Джеймс. А между другото, как са нещата вкъщи?

— Всичко е наред — отвърна Джеймс равнодушно.

— А в Училище?

— Училището свърши — каза Джеймс и излезе от кабинета.

Той се спря на двора, облегна се на тухлената стена и се загледа във водните струи на фонтана.

Възможностите се бяха изчерпали. Нямаше вече никаква надежда. Така гласяха законите на Нощния свят.

Ако Попи беше болна, тя щеше да умре.