Таен вампир

7

— Тогава сигурно си имал причина да го направиш — каза Попи убедено и когато Джеймс я погледна, тя сви рамене. — Аз те познавам.

Джеймс погледна настрани.

— Нямаше причина, но имаше някои… смекчаващи вината обстоятелства. Може да се каже, че бях принуден.

Гласът му прозвуча толкова уморено… толкова тъжно.

„Това е един самотен свят, пълен с тайни — мислеше си Попи. — И той е принуден да пази тайните му от всички, включително и от мен.“

— Сигурно си се чувствал ужасно — каза тя, почти без да съзнава, че говори на глас. — Искам да кажа, че през целия си живот е трябвало да таиш това. Не си можел да го споделиш с никого. Преструвал си се…

— Попи! — Джеймс потръпна от потиснатото чувство, което кипеше в гърдите му. — Недей!

— Искаш да кажеш, че не трябва да ти съчувствам?

Той поклати глава.

— Никой преди не ме е разбирал. — Джеймс замълча и сетне продължи: — Как намираш сили да се тревожиш за мен? Когато си изправена пред такова изпитание?

— Предполагам, защото държа на теб.

— А аз предполагам, че по същата причина не постъпвах с теб така, както с Микаела и Жаклин.

Попи се вгледа в изваяните черти на лицето му, в кестенявата копринена коса, която падаше над челото му… и затаи дъх. Кажи „Обичам те“, нареди му тя мислено. Кажи го, твърдоглаво момче такова.

Но в този момент те не бяха свързани и Джеймс не даде и най-малък знак, че я е чул. Вместо това се обърна към нея енергично и делово:

— По-добре да започваме. — Той стана и дръпна завесите. — Дневната светлина намалява силата на вампирите.

Попи се възползва от паузата, за да отиде при CD-плейъра си. В този момент вървеше холандска жизнерадостна песен, която може би беше подходяща за някой нощен клуб в Амстердам, но не беше особено романтична. Тя натисна едно копче и в стаята се разнесе печална португалска мелодия.

Сетне Попи дръпна завесите на леглото си и двамата с Джеймс се озоваха в един малък, сумрачен, уединен свят, обгърнати в полупрозрачна бяла черупка.

— Готова съм — прошепна тя тихо и Джеймс се приведе към нея. Дори в полумрака Попи се почувства хипнотизирана от очите му. Те бяха като прозорци към някакъв друг свят, далечен и вълшебен.

„Нощният свят“, помисли си тя и наклони главата си назад, когато Джеймс я взе в прегръдките си.

Този път двойното ужилване по шията й беше сладостно. Но най-приятно беше, когато умът на Джеймс докосна нейния. Чувството за единение, за цялост изведнъж се разля в нея като звездна светлина.

И отново я обзе усещането, че двамата се разтапят, разтварят се и се сливат в едно навсякъде, където се докоснеха. Тя чувстваше собствения си пулс да отеква в него.

По-близо, по-близо… и сетне изведнъж почувства, че той се отдръпва.

Джеймс? Какво има?

Нищо, отвърна той, но Попи беше почти сигурна, че това не е вярно. Той се опитваше да отслаби растящата връзка между тях… но защо?

Попи, не бих искал да те заблуждавам. Онова, което чувстваме е… изкуствено.

Изкуствено? Това беше най-истинското нещо, което някога бе изживявала. По-истинско от най-истинските неща. Заедно с радостта Попи почувства в нея да се надига обида и гняв към Джеймс.

Не искам да кажа, че това не ми харесва — отвърна той и в мисълта му се прокрадваше отчаяние. — Ти просто не можеш да устоиш на кръвната връзка. Не би могла, дори и да ме мразеше. Това просто не е честно…

Попи не я беше грижа кое е честно. Ако и ти не можеш да й устоиш, тогава защо се съпротивляваш? — попита тя тържествуващо.

В следващия момент Попи чу нещо като мисловен смях и те се притиснаха един към друг, чувствайки да ги залива вълна на чиста емоция.

„Кръвната връзка — мислеше си Попи, когато Джеймс най-накрая вдигна глава. — Няма значение дали той ще каже, че ме обича. Сега ние сме свързани. И нищо не може да промени това.“

И само след миг тя щеше да запечата тази връзка, взимайки част от кръвта му. „Опитай се да устоиш на това“, помисли си тя и се стресна, когато Джеймс се засмя тихо.

— Отново ли четеш мислите ми? — попита тя.

— Не точно. По-скоро ти проектираш мислите си. И си много добра в това. Ще станеш силен телепат.

Любопитно… но точно сега Попи не се чувстваше особено силна. Изведнъж тя се почувства слаба като невръстно котенце. Отпусната като вехнещо цвете. Имаше нужда от…

— Знам — прошепна Джеймс. Все така придържайки я, той повдигна едната си китка към устата си, но Попи задържа ръката му.

— Джеймс? Колко пъти трябва да правим това… за да се променя?

— Мисля, че още веднъж — отвърна Джеймс тихо. — Този път взех много от кръвта ти и искам и ти да направиш същото. И следващият път, когато го направим…

„Аз ще умра — помисли си Попи. — Е, поне знам колко още ми остава да бъда човек.“

Устните на Джеймс се отдръпнаха назад, откривайки дълги изящни зъби, и той ги заби в собствената си китка. В движението му имаше нещо змийско. Кръвта бликна, с цвета на сироп от буркан с черешово сладко.

И точно когато Попи се наведе напред, отваряйки устни, на вратата се почука.

Попи и Джеймс замръзнаха на местата си виновно.

Почукването се повтори. Замаяна и отслабнала, Попи като че ли не можеше да помръдне. „О, господи — мислеше си тя. — Моля те, нека това да не е…“

Вратата се отвори.

… Фил.

Филип заговори, подавайки глава.

— Попи, спиш ли? Мама каза…

В следващия миг той се прекъсна и се спусна към ключа на стената. Изведнъж стаята бе залята от светлина.

„О, страхотно“, помисли си Попи отчаяно. Фил надничаше през тънките драперии около леглото и тя срещна погледа му.

— Какво… става тук? — каза той с глас, който можеше да му осигури главната роля във филма „Десетте божи заповеди“. И после, преди Попи да измисли какво да отговори, той се наведе напред и сграбчи Джеймс за ръката.

— Фил, недей! — извика Попи. — Фил, идиот такъв…

— Имахме уговорка с теб — озъби се Фил на Джеймс. — И ти я наруши.

Сега и Джеймс стискаше ръката на Фил не по-малко яростно. Уплашена, Попи си помисли, че двамата всеки миг ще се сбият.

О, боже, само да можеше да разсъждава правилно. Чувстваше се толкова безпомощна в този момент.

— Ти нищо не разбираш — каза Джеймс на Фил през стиснати зъби.

— Така ли? Влизам тук и ви заварвам двамата в леглото с дръпнати завеси и ти казваш, че нищо не разбирам?

— Не сме били в леглото, а на леглото — намеси се Попи, но Фил не й обърна внимание.

Джеймс разтърси Фил. Направи го съвсем леко, с минимално усилие, но главата на Фил се разклати страховито напред-назад. Попи разбра, че в този момент Джеймс не е в състояние да разсъждава трезво, спомни си за усукания метален крак на стола в болницата и реши, че е време да се намеси.

— Пусни го — каза тя и протегна ръце в опит да ги разтърве. — Хайде, момчета, престанете! — И сетне добави отчаяно: — Фил, знам, че не разбираш, но Джеймс се опитва да ми помогне…

— Да ти помогне? Не мисля така. — И после се обърна към Джеймс: — Погледни я, не виждаш ли, че тези глупави преструвки й вредят? Всеки път, когато те заваря при нея, я намирам бяла като платно.

— Ти не разбираш нищо — озъби се Джеймс в лицето на Фил. В това време Попи се беше замислила над странните думи на брат си отпреди малко.

— Глупави преструвки? За какви глупави преструвки говориш? — попита тя. Гласът й не беше много висок, но в този момент настъпи мълчание.

Двете момчета погледнаха към нея.

Сетне всички сбъркаха. По-късно Попи щеше да си даде сметка, че ако се бяха държали по-сдържано, онова, което се случи, можеше да бъде избягнато. Но никой от тях не го направи.

— Съжалявам — обърна се Фил към Попи. — Не исках да ти казвам, но…

— Млъкни! — каза Джеймс гневно.

— Не, трябва да го направя. Този… глупак само си играе с теб. Той сам ми призна това. Каза ми, че те съжалява и е решил да се преструва, че те харесва, за да ти стане по-леко. Самочувствието му е толкова голямо, че не може да се побере дори в стадиона „Доджър“.

— Да се преструва? — рече Попи, облягайки се назад. Главата й шумеше, а в гърдите й напираше гняв.

— Попи, той си е изгубил ума! — извика Джеймс. — Чуй ме…

Но Попи не го слушаше. Проблемът беше, че тя чувстваше колко разстроен е Филип, и неговото огорчение беше много по-убедително от яростта на Джеймс. Филип, честният, прямият, надеждният Филип, почти никога не лъжеше.

Той не лъжеше и сега. Което означаваше… че може би Джеймс лъже.

В този момент гневът й изригна.

— Ти… — прошепна тя. — Ти… — Попи като че ли не можеше да намери достатъчно обидна дума. По някаква причина се чувстваше по-наранена и предадена, откогато и да било. Беше си мислила, че познава Джеймс. Беше му вярвала като на самата себе си, което правеше предателството му още по-болезнено. — Значи всичко е било преструвки? Така ли?

Някакъв вътрешен глас й казваше да не прибързва и да мисли. Че се намира в състояние, в което не трябва да взима важни решения. Но в същото време се намираше в такова разположение на духа, че изобщо не й беше до никакви вътрешни гласове. Собственият й гняв й пречеше да прецени дали за огорчението й има основателна причина.

— Значи просто си ме съжалявал? — прошепна тя и сетне даде воля на цялата ярост и мъка, които беше трупала в душата си през последните два дни. Беше заслепена от обида и единственото, което искаше, беше да накара Джеймс да изпитва същата болка като нейната.

Джеймс дишаше учестено и говореше бързо:

— Попи… точно затова не исках Фил да знае…

— И никак не е чудно — бушуваше Попи. — Никак не е чудно, че така и не каза, че ме обичаш — продължи тя, без изобщо да я е грижа дали Филип я слуша. — Никак не е чудно, че правеше всички онези други неща, без дори да ме целунеш. Е добре, не ми е нужно твоето съжаление…

— Какви други неща? Какви други неща? — изкрещя Фил. — Ще те убия, Расмусен.

Той се освободи от Джеймс и замахна към него. Джеймс се наведе светкавично и юмрукът му само бръсна косата му. Фил замахна отново, но Джеймс се завъртя настрани и го сграбчи отзад, хващайки главата му в ключ.

Попи чу нечии стъпки в коридора.

— Какво става тук? — ахна майка й, смаяна, виждайки сцената в стаята на Попи.

Само миг по-късно зад госпожа Хилгард се появи Клиф.

— Какви са тези викове? — попита той, стиснал сурово челюст.

— Ти си този, който я застрашава — прошепна ожесточено Джеймс в ухото на Фил. — И то точно сега. — В този момент той изглеждаше нечовешки страшен и свиреп.

— Пусни брат ми! — извика Попи. Изведнъж в очите й заплуваха в сълзи.

— О, боже, скъпа… — каза майка й задавено, сетне се спусна към леглото на Попи и я прегърна. — Момчета, веднага излезте оттук!

Дивата ярост изчезна от лицето на Джеймс и той отслаби хватката си.

— Виж, извинявай. Аз просто трябва да остана. Попи…

В следващия момент Филип вряза лакът в корема му. Ударът не можеше да го нарани толкова, колкото едно човешко същество, но Попи видя яростта на лицето му, когато Джеймс се изправи. Той вдигна Фил от земята и го запрати към скрина на Попи.

Майката на Попи нададе вик, а Клиф скочи между Фил и Джеймс.

— Достатъчно! — изрева той и се обърна към Фил: — Добре ли си? — И сетне към Джеймс: — Защо е всичко това?

Фил разтърка главата си. Джеймс мълчеше. А Попи нямаше сили да говори.

— Добре, както и да е — рече Клиф. — Предполагам, че точно сега всички сме малко изнервени. Но мисля, че е по-добре да си вървиш, Джеймс.

Джеймс погледна към Попи.

Попи, треперейки като от силна болка, му обърна гръб и се отпусна в прегръдките на майка си.

— Ще се върна — каза Джеймс тихо. Думите му може би означаваха обещание, но прозвучаха като заплаха.

— Не и в близко време. Не! — каза Клиф заповеднически и в този момент приличаше на военен. Поглеждайки над ръката на майка си, Попи видя кръв по русата коса на Филип. — Мисля, че всички трябва да се поуспокоим. Хайде, Джеймс, размърдай се.

Клиф го поведе към вратата. Попи подсмъркна, треперейки, опитвайки се да не обръща внимание на пристъпа на световъртеж и тревожния шепот на гласовете в главата си. От колоните на CD-плейъра гърмеше дива степ музика от Англия.

През следващите два дни Джеймс се обади осем пъти. Попи вдигна телефона при първото позвъняване. Беше след полунощ и тя механично посегна към слушалката, все още в полусън.

— Попи, не затваряй — каза Джеймс.

Но Попи затвори. Малко по-късно телефонът позвъня отново.

— Попи, ако не искаш да умреш, трябва да ме изслушаш.

— Това е изнудване. А ти си извратен негодник — каза Попи, стискайки слушалката. Езикът й беше удебелял, а главата й се пръскаше.

— Това е самата истина, Попи, чуй ме. Ти не прие никаква кръв днес. Аз те отслабих, а ти не получи нищо в замяна. И това може да те убие.

Попи чу думите, но те й се струваха нереални. Тя установи, че нищо не я интересува, и се отпусна в обгръщащата я мъгла, в която нямаше място за мисли.

— Не ме е грижа.

— Напротив, грижа те е и ако беше в състояние да разсъждаваш, щеше да знаеш това. Причината за това е промяната, която настъпва в теб. Умът ти е напълно объркан. Ти си прекалено параноична, нелогична и дезориентирана, за да си дадеш сметка за тези неща.

Чутото подозрително приличаше на онова, което Попи сама бе разбрала по-рано. Тя смътно съзнаваше, че се държи като Мариса Шафър, която изпи цял стек бира на партито на Джан Неджар в Ню Йорк. Тогава Мариса непрекъснато бръщолевеше глупости и просто не можеше да се спре.

— Искам да знам само едно — рече Попи. — Наистина ли каза онези неща на Филип?

Тя чу Джеймс да въздъхва.

— Вярно е, че ги казах. Но това не беше вярно. Просто исках да се отърва от него.

Но Попи беше вече твърде разстроена, за да е в състояние да се успокои.

— Защо трябва да вярвам на някого, който през целия си живот е лъгал? — каза тя и отново затвори телефона, когато първите сълзи потекоха по лицето й.

През целия следващ ден Попи остана в мъглата на отрицанието. Всичко й се струваше нереално: свадата с Джеймс, предупреждението му, болестта й. И най-вече болестта й. Умът й приемаше специалното отношение, което получаваше от всички, без да си прави труда да търси обяснение за него. Не обърна внимание дори на дочутите думи на майка й към Фил за това как „бедната Попи бързо гасне и се топи“.

Попи вече знаеше, че може да чува приглушените разговори в коридора, сякаш се водеха в собствената й стая. Всичките й сетива бяха изострени, въпреки че умът й беше замъглен. Когато се погледнеше в огледалото, се сепваше от бледостта си. Кожата й беше прозрачна като восък. Очите й бяха толкова зелени и напрегнати, че сякаш горяха.

Другите шест пъти, когато Джеймс се обади, госпожа Хилгард му каза, че Попи си почива.

Клиф поправи счупената рамка на скрина на Попи.

— Кой би могъл да предположи, че това момче е толкова силно?

Джеймс затвори мобилния си телефон и стовари юмрук върху таблото на своята интегра. Беше четвъртък следобед.

Обичам те. Това трябваше да каже на Попи. Но сега беше твърде късно — тя дори не искаше да разговаря с него.

Защо просто не й го каза? Сега всичките му оправдания изглеждаха нелепи. Той не се беше възползвал от невинността на Попи и чувството й на благодарност… Е, браво. Вместо това проникна във вените й и разби сърцето й.

И в крайна сметка беше ускорил смъртта й.

Но моментът не беше подходящ да мисли за тези неща. Защото сега трябваше да участва в един маскарад.

Той излезе от колата и дръпна рязко якето си, докато вървеше към просторната къща в стил ранчо.

Отключи и влезе, без да извика, че си е дошъл. Не беше и нужно да го прави. Майка му щеше да усети присъствието му.

Таваните на стаите бяха сводести като на катедрала, а стените бяха съвсем голи, както беше модно напоследък. Имаше само една особеност — всички светли отвори на тавана бяха закрити с елегантни драперии, направени по мярка. Това правеше интериора просторен, но и сумрачен. Почти като в пещера.

— Джеймс — каза майка му, идвайки от задното крило. Тя имаше смолисточерни лъскави коси и съвършена фигура, която бе по-скоро подчертана, отколкото скрита от бродираната й със злато и сребро рокля. Очите й бяха хладно сиви и с тежки мигли като тези на Джеймс. Тя целуна въздуха до бузата му.

— Получих съобщението ти — каза Джеймс. — Какво искаш?

— Предпочитам да почакам, докато баща ти се прибере…

— Мамо, извинявай, но наистина бързам. Имам да свърша някои неща — днес дори не съм намерил време да се нахраня.

— Личи си — каза майка му и се вгледа за момент в него с немигащи очи. Сетне въздъхна и тръгна към всекидневната. — Нека поне да седнем… Напоследък си малко напрегнат, нали? Особено в последните дни.

Джеймс седна на тъмночервената кожена кушетка. Сега беше моментът да покаже на какво е способен. Ако успееше да скрие истината от майка си през следващата една минута, всичко щеше да бъде наред.

— Сигурен съм, че татко ти е казал защо — отвърна той хладно.

— Да. Малката Попи. Много тъжно, нали? — Абажурът на единствения лампион в стаята беше наситено червен и върху лицето на майка му падаше рубинена светлина.

— В началото се разстроих много, но сега вече го превъзмогнах — каза Джеймс. Той се стараеше гласът му да звучи равнодушно и се беше съсредоточил по никакъв начин да не допусне нещо да премине през аурата му. Чувстваше как майка му леко докосва ума му. Като насекомо, което нежно го гали с антената си, или като змия, която стрелва напред черния си раздвоен език.

— Изненадана съм — каза накрая майка му. — Мислех, че я харесваш.

— Харесвах я. Но в края на краищата те не са истински хора, нали? — Той се замисли за момент и продължи: — Това е все едно да загубиш домашен любимец. Предполагам, че просто ще трябва да си намеря нов.

Това беше смел ход. Джеймс направи волево усилие да отпусне всеки свой мускул, когато усети мисловните пипала изведнъж да се стягат и увиват около него, търсейки пукнатина в бронята му. Насочи мислите си изцяло към Микаела, опитвайки се да излъчва нещо подобно на нехайна симпатия.

Тактиката му се увенча с успех. Изследващите пипала се отдръпнаха, а майка му се облегна грациозно назад и се усмихна.

— Радвам се, че гледаш така на нещата. Но ако почувстваш, че имаш нужда да поговориш с някого… баща ти познава някои много добри психотерапевти.

Тя, разбира се, имаше предвид психотерапевти вампири, които трябваше да му набият в главата, че човешките същества могат да служат само за храна.

— Знам, че не би искал да си навлечеш неприятности — добави майка му. — Това ще се отрази на цялото ни семейство, знаеш го.

— Разбира се — отвърна Джеймс и сви рамене. — А сега трябва да тръгвам. Нали ще поздравиш татко?

Той целуна въздуха до бузата й.

— О, между другото — каза госпожа Расмусен, отправяйки се към вратата. — Братовчед ти Аш пристига другата седмица. Предполагам, че би искал да отседне в твоя апартамент, и съм сигурна, че няма да имаш нищо против да си правите компания.

„Само през трупа ми“, помисли си Джеймс. Той съвсем беше забравил за посещението на Аш. Но сега не беше моментът за спорове. Джеймс излезе от къщи, чувствайки се като жонгльор, който се опитва да жонглира с твърде много кегли.

В колата той извади мобилния си телефон, но го затвори, без да набере номер. Нямаше смисъл да се обажда повече. Трябваше да промени стратегията си. Времето на половинчатите мерки беше свършило. Моментът изискваше сериозна офанзива, насочена там, където беше най-големият му проблем.

Прекара няколко минути в размисъл, после потегли по Макдоналд Драйв и паркира няколко къщи по-надолу от дома на Попи.

Сетне зачака.

Беше готов да седи тук, ако трябва цялата нощ, но не се наложи. Около залез-слънце вратата на гаража се отвори и един бял фолксваген джета излезе на заден ход. Джеймс видя русата глава на шофьора.

„Здравей, Фил. Радвам се да те видя“, каза си той мислено.

Скоро фолксвагенът потегли и Джеймс го последва.