Таен вампир

4

Попи се взираше без апетит в обедния поднос с пилешки филенца и пържени картофи, когато в стаята влезе доктор Франклин.

Изследванията бяха приключили. Първото, САТ, не беше толкова страшно, макар и клаустрофобично, но второто, ERCP, беше направо ужасно. Попи сякаш още чувстваше тръбата в гърлото си, когато преглъщаше.

— Нима се отказваш от тази чудесна болнична храна? — пошегува се доктор Франклин. Попи успя да му се усмихне. Той продължи да говори за съвършено невинни неща. Не спомена нищо за резултатите от изследванията и Попи нямаше никаква представа кога се очаква да са готови. Тя обаче подозираше, че доктор Франклин премълчава нещо. Нежният начин, по който потупа крака й под одеялото, и сенките около очите му вероятно вещаеха нещо лошо…

И когато най-накрая предложи нехайно на майката на Попи „да се поразходят малко надолу по коридора“, подозренията й се превърнаха в увереност.

„Иска да й каже резултатите — мислеше си тя. — Те вече са дошли, но той не иска аз да ги чуя.“

И в следващия момент Попи вече имаше план. Тя се прозя и каза:

— Върви, мамо. На мен и без това малко ми се спи. — Сетне отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

Веднага, щом излязоха, Попи скочи от леглото. Проследи с поглед отдалечаващите им се гърбове, докато вървяха надолу по коридора, насочвайки се към една врата. След това, както беше по чорапи, ги последва тихо.

Забави се за малко, когато минаваше покрай стаята на сестрите.

— Просто станах да се поразтъпча — обясни тя на една сестра, която я гледаше въпросително. Но когато сестрата взе една подложка за писане и тръгна към стаите на пациентите, Попи се завтече надолу.

Стаята в дъното на коридора беше приемна и тя я беше видяла по-рано. В нея имаше телевизор и всякакви кухненски принадлежности, така че роднините, които дежуряха в болницата, да се чувстват комфортно. Вратата беше леко открехната и Попи се приближи крадешком. Тя чуваше ниския боботещ глас на доктор Франклин, но не разбираше какво казва.

Много внимателно Попи направи следващите няколко стъпки на пръсти. И рискува да надникне през вратата.

В следващия момент разбра, че няма никаква нужда да бъде предпазлива. Всички в помещението бяха погълнати в разговор.

Доктор Франклин се беше настанил на една от кушетките. Точно до него седеше чернокожа жена в бяла лекарска престилка и очила на верижка около врата й.

На другата кушетка седеше вторият баща на Попи, Клиф. Тъмната му коса, която обикновено беше идеално вчесана, сега беше леко разрошена, а волевата му челюст леко играеше. Той беше прегърнал майка й с едната си ръка. Доктор Франклин говореше и на двамата, сложил длан върху рамото на майка й.

Госпожа Хилгард хлипаше тихо.

Попи се отдръпна от вратата.

„О, боже, намерили са ми рак!“

Тя никога преди не беше виждала майка си да плаче. Не и когато бабата на Попи беше умряла. Не и когато се развеждаше с бащата на Попи. Майка й притежаваше изумителната способност да се справя с нещата и Попи не познаваше човек, който можеше да се сравни с нея в това отношение.

Но сега…

Значи имам рак. Сега вече е сигурно.

Но може би положението не беше чак толкова лошо. Майка й беше потресена и това беше съвсем нормално. Но това не означаваше, че Попи обезателно ще умре. Тя имаше на своя страна цялата съвременна медицина.

Попи продължи да си повтаря това, докато се отдалечаваше от приемната.

Но не вървеше достатъчно бързо, защото преди да стигне достатъчно далече, за да не чува майка си, до слуха й достигна вик, изпълнен с болка:

— О, детето ми! Моето малко момиче!

Попи замръзна на мястото си.

И след това гръмкият гневен глас на Клиф:

— Искате да кажете, че вече не може да се направи нищо?

Едва дишайки и въпреки желанието си да побегне, Попи тръгна обратно към вратата на приемната.

— Доктор Лофтус е онколог, специалист по този вид рак. Тя може да ви обясни по-добре от мен — тъкмо казваше доктор Франклин.

След това заговори нов глас — този на лекарката. Първоначално Попи улови само няколко отделни думи и фрази, които като че ли не означаваха нищо: аденокарцинома, далачно венозна оклузия, трета фаза. Медицинска терминология. Накрая доктор Лофтус каза:

— Проблемът е в това, че туморът се е разпространил. Има метастази в черния дроб, лимфните възли и около панкреаса. Това означава, че не подлежи на ресекция… или с други думи, не можем да оперираме.

— А химиотерапия… — поде Клиф.

— Можем да пробваме комбинация от химиотерапия, лъчетерапия и препарат, който се казва 5-флуороурацил. Имаме някои добри резултати при използването на тази методика. Но не искам да ви подвеждам. В най-добрия случай можем да удължим живота й с няколко седмици. На този етап търсим палиативни мерки — начини да намалим болката й и да подобрим качеството на живота, който й остава. Разбирате ли?

Попи чуваше риданията на майка си, но като че ли не можеше да се помръдне. Имаше чувството, че слуша някаква пиеса по радиото. Сякаш всичко това нямаше нищо общо с нея.

Доктор Франклин каза:

— У нас в Южна Калифорния се провеждат някои изследвания в областта на имунотерапията и криогенната хирургия, но и в този случай говорим повече за смекчаване на ефекта от болестта, отколкото за лечение…

— По дяволите! — избухна Клиф. — Говорим за малко момиче! Как се стигна до трета фаза, без никой да забележи. Та това дете танцува цяла нощ само преди два дни.

— Господин Хилгард, съжалявам — каза доктор Лофтус толкова тихо, че Попи едва успяваше да улови думите. — Този рак е наречен „тихата болест“, защото има много малко симптоми, преди заболяването да напредне. Точно затова процентът на излекувалите се пациенти е толкова нисък. И трябва да ви кажа, че Попи е вторият тийнейджър с такъв тумор, който виждам. Доктор Франклин е направил изключително точна диагноза, когато е решил да я изпрати на изследвания.

— Трябваше да се досетя — каза майката на Попи с плътен глас. — Трябваше да я накарам да дойде по-рано. Трябваше… трябваше…

Чу се силен трясък и Попи надникна иззад вратата, забравяйки да се крие. Майка й удряше пластмасовия плот на масата отново и отново. Клиф се опитваше да я спре.

Попи се отдръпна назад. „О, боже, трябва да се махна оттук. Не мога да гледам това. Не искам да гледам това!“

Тя се обърна и тръгна обратно по коридора. Краката й се движеха, както обикновено. Странно, че все още я слушаха. И всичко около нея си беше същото като преди. Сестринската стая все още беше украсена за Четвърти юли3. Чантата й още лежеше на мекия диван до прозореца.

Всичко си беше същото — но как беше възможно това? Как беше възможно стените все още да стоят прави? Как беше възможно телевизорът все още да гърми в съседната стая?

„Аз ще умра“, мислеше си Попи.

Но колкото и да беше страшно, тя не беше уплашена. Онова, което чувстваше, беше огромно изумление, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Мислите се рояха в главата й хаотично, прекъсвани постоянно от три едни и същи думи: „Аз ще умра.“

„Сама съм си виновна (аз ще умра), защото не отидох по-рано на лекар.“

„Клиф ругаеше заради мен (аз ще умра), а пък аз дори не знаех, че ме харесва, камо ли, че ме обича.“

Мислите препускаха в ума й. „В мен има нещо. Аз ще умра, защото вътре в мен има нещо, също като онзи пришълец във филма. И сега то е в мен. Точно в тази секунда.“

Попи сложи ръце върху стомаха си, вдигна тениската си и се вгледа в корема си. Кожата й беше гладка и без никакво петънце. Не чувстваше никаква болка.

„Но то е тук и аз ще умра заради него. Ще умра скоро. Чудя се колко скоро? Не чух да говорят за това. Нужен ми е Джеймс!“

Пресегна се към телефона с чувството, че ръката й е отделна от тялото. Докато набираше номера, си мислеше: „Моля те, бъди там.“

Но този път това не помогна. В слушалката звучеше монотонен сигнал. Когато най-накрая се включи телефонният секретар, тя каза:

— Обади се в болницата. — След това остави слушалката и се вгледа в пластмасовата кана с леденостудена вода на шкафчето до леглото й.

„Той ще си дойде и ще ми се обади — мислеше си тя. — Просто трябва да се въоръжа с търпение.“

Попи не знаеше защо, но изведнъж очакваното обаждане на Джеймс се превърна в главна цел в живота й. Трябваше да издържи, докато той се върнеше. Не беше нужно да мисли за нищо преди това. Просто трябваше да оцелее дотогава. И едва след като успееше да разговаря с Джеймс, щеше да реши какво да чувства и какво да прави.

Чу се тихо почукване на вратата. Сепната, Попи вдигна глава и видя майка си и Клиф. За момент единственото, което виждаше, бяха лицата им, които сякаш се носеха сами във въздуха. Очите на майка й бяха зачервени и подути. Лицето на Клиф изглеждаше като смачкан лист хартия, а наболата му брада беше в рязък контраст с бледата му кожа.

„О, боже, нима се канят да ми кажат? Но те не могат да направят това! Не могат да ме накарат да чуя това!“

Изведнъж я обзе желание да побегне. Беше на ръба на паниката.

Но майка й каза:

— Миличка, няколко твои приятели са дошли да те видят. Фил им се е обадил следобед, за да им каже, че си в болницата, и те току-що пристигнаха.

„Това е Джеймс“, помисли си Попи и нещо радостно трепна в гърдите й. Но Джеймс не беше част от групата, която се беше скупчила пред вратата. Бяха главно момичета от училище.

„Няма нищо. Той щеше да й се обади по-късно. Не трябваше да мисли за това сега.“

Всъщност оказа се невъзможно да мисли за каквото и да било при толкова много посетители в стаята й. И така беше по-добре. Невероятно беше, че Попи можеше да седи тук и да си бъбри с тях, докато част от нея беше на Нептун, но въпреки това тя разговаряше и това държеше ума й изключен.

Никой не подозираше, че е сериозно болна. Дори и Фил, който беше нежен и внимателен, стараейки се да се държи като идеалния брат. Говореха за обикновени неща, за забави, пързаляне с ролери, музика и книги. Неща от предишния живот на Попи, от който сякаш бяха минали сто години.

Клиф също участваше в разговора и беше дори по-мил от времето, когато ухажваше майка й.

Но най-накрая посетителите си тръгнаха и остана само майка й. Тя я докосваше и милваше по косата с треперещи ръце при всяка възможност. „Дори да не знаех, щях да се досетя“, мислеше си Попи, наблюдавайки необичайното поведение на майка си.

— Мисля тази нощ да остана тук — таза госпожа Хилгард, опитвайки се да се държи непринудено, но без успех. — Сестрата каза, че мога да спя на кушетката до прозореца, която по принцип била предвидена за родители. Чудя се само дали да се върна вкъщи, за да си взема някои неща.

— Да, върви — рече Попи. Не можеше да добави нищо друго, без да се издаде, че знае. Освен това майка й несъмнено имаше нужда да остане насаме със себе си и да се успокои.

Веднага щом госпожа Хилгард си тръгна, в стаята влезе медицинска сестра с туника на цветя и зелени панталони, която премери температурата и кръвното й налягане. И след това Попи остана сама.

Беше късно. Все още се чуваше звук от телевизор, идващ някъде отдалече. Вратата беше леко открехната, но коридорът навън тънеше в тъмнина. Скоро всичко притихна и отделението потъна в тишина.

Попи се почувства безкрайно самотна и болката я разяждаше някъде дълбоко вътре. Под гладката кожа на корема й туморът напомняше за себе си. Но най-лошото от всичко беше, че Джеймс не се обади. Как можеше да постъпва така? Не знаеше ли, че се нуждае от него?

Не беше сигурна колко дълго щеше да издържи да мисли за Това?

Може би най-доброто решение беше да се опита да заспи. Да се изключи от всичко. Така щяха да си отидат и мислите.

Но веднага щом изгаси лампата и затвори очи, около ума й закръжиха призраци и образи. Но това не бяха красиви момичета без коса, а скелети и ковчези. Но най-страшна беше безкрайната чернота.

„Ако умра, вече няма да бъда тук. Ще бъда ли някъде другаде? Или просто изобщо няма да ме има?“

Това беше най-ужасното нещо, което си беше представяла — небитието! Попи вече мислеше за смъртта и нищо не можеше да направи. Изгуби контрол над себе си. Страхът я поглъщаше и я караше да потръпва под грубия чаршаф и тънките одеяла. Аз ще умра, аз ще умра, аз ще умра…

— Попи.

Тя отвори широко очи, но в първия момент не можа да разпознае черния силует в тъмната стая. Хрумна й безумната идея, че самата Смърт е дошла да я вземе.

След това промълви тихо:

— Джеймс?

— Не знаех дали не спиш.

Попи протегна ръка към бутона отстрани на леглото, за да включи лампата, но Джеймс я спря:

— Не, недей. Наложи се да се промъкна покрай сестрите и не искам да ме изхвърлят.

Попи преглътна и впи пръсти в една гънка на одеялото.

— Радвам се, че си тук — каза тя. — Мислех си, че няма да дойдеш. — Истината беше, че й се искаше да се хвърли в прегръдките му, да плаче и да крещи.

Но не го направи. И причината не беше само в това, че никога преди не беше правила нещо подобно — в самия него имаше нещо, което я спря. Нещо, което не можеше да определи точно, но то почти я плашеше.

Положението на тялото му? Обстоятелството, че не виждаше лицето му? Знаеше единствено, че Джеймс изведнъж бе станал някак непознат.

Той се обърна и много бавно затвори вратата.

Мрак. Сега единствената светлина идваше от прозореца. Попи се почувства странно откъсната от болницата и от целия останал свят. И чувството да бъде насаме с Джеймс, защитена от всичко, щеше да бъде приятно, ако не беше странното усещане, че пред нея стои непознат.

— Ти знаеш резултатите от изследванията — каза той тихо. И това не беше въпрос.

— Мама не знае, че знам — отвърна тя. Учуди се, че все пак успява да говори свързано, при положение че искаше единствено да крещи. — Подслушвах, когато докторите й казаха… Джеймс, аз имам рак. И… при това много лош. Казват, че вече се е разсеял. И казват също, че ще… — Попи не можа да доизрече последната дума, въпреки че тя пищеше в ума й.

— Че ще умреш — довърши Джеймс. Той все още изглеждаше спокоен и съсредоточен. И някак отчужден. — Четох за този рак в Интернет — продължи Джеймс, приближавайки се към прозореца и поглеждайки навън. — Знам колко сериозна е болестта. В статиите се говореше за болка. За силна болка.

— Джеймс! — изстена Попи.

— Понякога лекарите прибягват до хирургическа намеса, но само за да спрат болката. Но каквото и да правят, няма да успеят да те спасят. Могат да те натъпчат с химикали и да те облъчат, но пак ще умреш. Може би преди края на лятото.

— Джеймс…

— Това е твоето последно лято…

— Джеймс, за бога! — почти изкрещя Попи, поемайки си въздух на пресекулки, вкопчена в одеялата. — Защо ми причиняваш това?

Той се обърна и с едно движение сграбчи китката й, а пръстите му се сключиха около пластмасовата й болнична гривна.

— Искам да знаеш, че те не могат да ти помогнат — каза той напрегнато дрезгаво. — Разбираш ли това?

— Да, разбирам го, — отвърна Попи, долавяйки истеричните нотки в гласа си. — Но това ли дойде да ми кажеш? Да ме убиеш ли искаш?

Пръстите му стиснаха болезнено ръката й.

— Не! Искам да те спася! — След това Джеймс въздъхна дълбоко и повтори същите думи по-тихо, но не по-малко решително: — Искам да те спася, Попи!

Следващите няколко секунди Попи вдишваше дълбоко и издишваше, едва успявайки да сдържи риданията си.

— Е, не можеш — рече тя накрая. — Никой не може.

— Ето тук вече грешиш. — Той бавно освободи китката й и хвана вместо нея пръчката на леглото. — Попи, има нещо, което трябва да ти кажа. Нещо за мен.

— Джеймс… — Попи вече дишаше по-спокойно, но не знаеше какво да каже. Доколкото можеше да прецени, Джеймс беше полудял. Донякъде, ако всичко останало не беше толкова ужасно, може би щеше да бъде поласкана. Джеймс бе изгубил съвършеното си самообладание… заради нея. Той беше достатъчно разстроен заради сполетялата я беда, че да изгуби напълно контрол над себе си.

— Значи все пак ти пука за мен — каза тя през смях, който приличаше повече на изхлипване. И сетне сложи длан на ръката му, която все още беше на леглото.

Джеймс се засмя тихо на свой ред. После сграбчи грубо ръката й и миг по-късно се отдръпна.

— Ти нищо не разбираш. — Гласът му прозвуча хрипливо и напрегнато. Поглеждайки през прозореца, той добави: — Мислиш си, че знаеш всичко за мен, но не е така. Има нещо много важно, което не знаеш.

Тези негови думи вече я слисаха напълно. Тя не разбираше защо Джеймс продължаваше да й опява за себе си, при положение че тя беше тази, която щеше да умре. И въпреки това положи усилие да му говори мило:

— Можеш да ми кажеш всичко, знаеш го.

— Но това е нещо, на което едва ли ще повярваш. А от друга страна, ще бъде нарушение на Законите.

— На законите?

— Да, на Законите. Аз се подчинявам на закони, различни от твоите. Човешките закони не означат много за нас, но нашите собствени закони не могат да бъдат нарушавани.

— Джеймс… — промълви Попи, пребледняла от ужас. Той наистина беше изгубил ума си.

— Не знам как да го кажа. Чувствам се като герой от глупав филм на ужасите. — Джеймс сви рамене и без да се обръща, каза: — Знам как звучи това, но… Попи, аз съм вампир.

Попи остана да седи неподвижно. Но в следващия момент се хвърли към масичката до леглото си, сграбчи няколко пластмасови купи, които бяха сложени там една в друга, и ги запокити по него.

— Ах, ти копеле! — изкрещя тя и потърси нещо друго, с което да го замери.