Таен вампир

12

Попи лежеше върху драперия от бяло кадифе със затворени очи. Изглеждаше много бледа и странно красива. Но беше ли мъртва?

— Събуди се — каза Джеймс и сложи ръката си върху нейните. Филип имаше чувството, че той я зовеше както с гласа си, така и с ума си.

Последва дълга мъчителна минута, през която не се случи нищо. Джеймс повдигна леко главата на Попи със свободната си ръка.

— Попи, време е. Събуди се. Събуди се.

Миглите на Попи затрептяха.

В душата на Филип нещо се преобърна. Искаше му се да изкрещи победоносно и да стовари юмрук върху земята. Но също така му се искаше да избяга някъде надалече. Най-накрая коленете му се подгънаха и той се строполи до отворения гроб.

— Хайде, Попи. Стани. Трябва да вървим. — Джеймс говореше с нежен настойчив глас, сякаш събуждаше някого от анестезия.

И Попи като че ли действително излизаше от наркоза. Докато Фил се взираше в нея с почуда, страхопочитание и ужас, очите й потрепнаха отново, тя завъртя леко глава и го погледна. Затвори очи почти веднага, но Джеймс продължи да й говори и когато ги отвори отново, те вече останаха така.

После, подкрепяна нежно от ръката на Джеймс, тя се надигна.

— Попи! — неволно извика Фил. В гърдите му нещо се надигаше и гореше.

Попи вдигна очи, но сетне замижа и извърна глава, криейки се от лъча на прожектора. Изглеждаше ядосана.

— Хайде — рече Джеймс, помагайки й да излезе от полуотворения ковчег. Не беше трудно, защото Попи беше толкова малка. С помощта на Джеймс тя стъпи върху капака на ковчега, а Фил се наведе и я изтегли горе.

След това той импулсивно я прегърна.

Когато се отдръпна, тя премигна срещу него. Сетне леко се намръщи. Близна показалеца си и прокара влажния пръст по бузата му.

— Мръсен си — каза Попи.

Тя можеше да говори. Нямаше червени очи и тебеширенобяло лице. И несъмнено беше жива.

Прималял от облекчение, Фил я прегърна отново.

— О, боже, Попи, ти си добре. Нищо не ти се е случило.

Той почти не забеляза, че тя не отвръща на прегръдката му.

Джеймс изпълзя от дупката.

— Как се чувстваш, Попи? — попита той. Това не беше проява на учтивост, а по-скоро хладен въпрос, който опипваше почвата.

Попи погледна първо него, а след това Филип.

— Чувствам се… великолепно.

— Това е добре — отбеляза Джеймс, продължавайки да я изучава, сякаш пред него стоеше тристакилограмова горила, страдаща от шизофрения.

— Всъщност… съм гладна — каза Попи със същия приятен мелодичен глас, с който говореше и преди.

Фил я погледна учудено.

— Защо не дойдеш тук, Фил? — каза Джеймс, давайки му знак зад гърба си.

Фил започваше да се чувства неловко. Попи като че ли… Възможно ли беше да го души? Тихи, влажни вдишвания, също като на котка. Сега тъкмо беше заровила нос в рамото му.

— Фил, мисля, че трябва да дойдеш тук — каза Джеймс, леко повишавайки глас. Но онова, което се случи в следващия момент, беше толкова неочаквано, че Фил не можа дори да помръдне.

Две нежни ръце се впиха като стоманени клещи около бицепсите му. Попи му се усмихна, показвайки изненадващо острите си зъби, и се стрелна като кобра към гърлото му.

„Аз ще умра“, помисли си Фил със странна невъзмутимост. Не беше в състояние да се бори с нея. Но първият набег на Попи се оказа неуспешен. Острите й зъби само докоснаха шията му като два нагорещени ръжена.

— Не, не прави това! — извика Джеймс. Той я грабна през кръста и я дръпна от падналия на земята Фил.

Попи нададе вой от разочарование. Докато Фил се мъчеше да се изправи на крака, тя го гледаше така, както котка наблюдава интересно насекомо. Не свали очите си от него дори когато Джеймс й заговори.

— Това е Фил. Твоят брат близнак. Помниш ли го?

Попи просто се взираше във Фил с огромните си разширени зеници. Сега Фил осъзна, че тя изглеждаше не само бледа и красива, но и замаяна и изгладняла.

— Моят брат? Един от нашите? — попита Попи озадачено. Ноздрите й потрепнаха, а устните й леко се отвориха. — Но той мирише различно.

— Не, не е един от нашите, но не е и плячка. Почакай малко, ще дойде време и за храна — каза Джеймс, сетне се обърна към Филип: — да запълним тази дупка, бързо!

В първия момент Фил не можа да се помръдне. Попи продължаваше да го наблюдава, все така сънливо, но внимателно. Тя стоеше там, в мрака, в най-хубавата си бяла рокля, изящна като лилия, с коси, падащи около лицето й. И го гледаше като ягуар.

Неговата сестра вече не беше човек. Тя беше нещо друго. Сама го беше изрекла — тя и Джеймс бяха от един вид, а Филип от друг. Сега тя принадлежеше на Нощния свят.

„О, боже, може би просто трябваше да я оставим да умре“, помисли си Фил и взе лопатата с отмалели треперещи ръце. Джеймс вече беше върнал капака на гробната камера на мястото му. Фил нариваше пръстта в дупката, без да гледа точно къде пада. Главата му се поклащаше, сякаш беше закрепена за тялото му с еластична жица.

— Не се дръж като глупак — каза рязък глас и нечии силни пръсти стиснаха китката му. Фил видя лицето на Джеймс като през пелена. — Нямаше да е по-добре, ако беше мъртва. Сега тя е просто объркана. Но това ще бъде временно, разбираш ли?

Думите бяха груби, но въпреки това донесоха известна утеха на Фил. Може би Джеймс беше прав. Животът беше нещо хубаво, под каквато и да е форма. И Попи сама беше избрала това.

Но все пак тя се беше променила и само времето щеше да покаже колко голяма е тази метаморфоза.

Фил погрешно беше смятал, че вампирите са като хората. Той се чувстваше толкова непринудено с Джеймс, че почти беше забравил за различията между тях. Но вече нямаше да допусне тази грешка.

Попи се чувстваше великолепно във всяко отношение. Тайнствена и силна. Волна и могъща. Чувстваше се като змия, захвърлила старата си кожа, за да се сдобие с едно ново и свежо тяло.

И беше убедена, макар да не знаеше точно защо, че вече няма рак.

Ужасната болест, която я опустошаваше отвътре, вече я нямаше. Новото й тяло по някакъв начин я беше убило и погълнало. Или може би причината беше в това, че всяка клетка, която съставляваше Попи Норт, всяка молекула, се беше променила.

Тя не беше просто по-добре от времето преди да се разболее — истината беше, че никога не се беше чувствала толкова здрава и бликаща от енергия. Усещаше странната хармония на тялото си и всеки неин мускул и става й служеха по един сладостен и почти вълшебен начин.

Единственият проблем беше гладът. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се нахвърли върху русото момче в дупката. Филип. Нейният брат.

Попи знаеше, че й е брат, но той беше също и човешко същество и тя чувстваше богатия и трептящ от живот поток, който бягаше по вените му. Възбуждащата течност, от която се нуждаеше, за да оцелее.

„Затова скочи върху него“, шепнеше част от ума й. Попи се намръщи и се опита да пропъди тази мисъл. Усещаше нещо твърдо да се опира в долната й устна и го напипа инстинктивно с палец.

Беше зъб. Тънък и извит. И двата й кучешки зъба бяха дълги, остри и много чувствителни.

Колко странно. Тя ги потърка леко с пръст и после ги изследва внимателно с езика си. Притисна ги до устната си.

Малко по-късно те се свиха до нормалния си размер. Но достатъчно беше да си помисли за хората като за горски плод, напращял от сок, и зъбите се уголемяваха отново.

Искаше й се да каже: „Хей, вижте какво мога да правя“.

Но Попи не искаше да прекъсва работата на двете момчета, които мрачно запълваха дупката, и вместо това се помъчи да отвлече мислите си в друга посока.

Странно, но като че ли не беше нито ден, нито нощ. Може би имаше затъмнение. Беше прекалено тъмно, за да е ден, но и прекалено ясно, за да е нощ. Тя виждаше листата на кленовете и сивкавия испански мъх, който висеше от дъбовете. Малки нощни пеперуди летяха сред клоните и тя можеше да съзре бледите им крилца.

Когато погледна към небето, се стъписа от изумление. Там се носеше някакво огромно кръгло тяло, което сипеше сребриста светлина. През ума й пробягаха мисли за космически кораби и чужди светове, преди да осъзнае истината.

Това беше луната. Просто една обикновена пълна луна. А причината да е такава голяма и пулсираща, беше, че имаше нощно виждане. Точно затова виждаше и нощните пеперуди.

Всичките й сетива бяха изострени. Долавяше приятните ухания на малките животни, които живееха под земята, и на крехките птици, които пърхаха сред клоните на дърветата. След малко вятърът донесе възбуждащата миризма на див заек.

Освен това чуваше и звуци. Силен лай на куче я накара да извърне рязко глава. Но малко по-късно осъзна, че кучето беше някъде далече извън пределите на гробището и само й се беше сторило, че е наблизо.

„Обзалагам се, че мога да бягам бързо“, помисли си тя. Искаше й се да се понесе в тази прекрасна, възхитителна и благоуханна нощ и да се слее с нея. Сега тя беше част от нея.

Джеймс, каза тя. И странното беше, че го каза, без да го изрече на глас. Това беше нещо, което знаеше как да направи без дори да се замисля.

Джеймс вдигна глава, прекъсвайки за кратко работата си. Почакай малко, отговори й той по същия начин. Почти сме готови, момиче.

После ще ме научиш ли да ловувам?

Джеймс кимна съвсем леко. Кичурите падаха на челото му и той изглеждаше очарователно изпоцапан. На Попи донякъде й се струваше, че пред нея стои непознат човек, защото сега го виждаше с новите си сетива. Джеймс не беше само копринено кестенява коса, загадъчни сиви очи и гъвкаво жилаво тяло. Той беше също миризмата на зимния дъжд, ударите на хищническото му сърце и сребърната аура на сила и могъщество, която го обгръщаше. Долавяше и мислите му, прости и сурови като на тигър, и в същото време някак нежни и почти копнежни.

Сега ние сме ловни партньори, каза му тя възторжено и в отговор Джеймс й се усмихна. Въпреки това тя чувстваше, че нещо го безпокои. Той беше или тъжен, или се тревожеше за нещо, което криеше от нея.

Попи изгуби нишката на мисълта си. Вече не беше гладна… чувстваше се особено. Сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.

В това време Джеймс и Филип тъкмо обръщаха брезента, разстилайки прясната пръст върху гроба. Нейният гроб. Странно, че не се беше замислила за това досега. Тя беше лежала в този гроб и беше редно той да събужда у нея отвращение и ужас.

Но не беше така. Всъщност изобщо не помнеше да е била там. Не помнеше нищо от момента, в който беше заспала в стаята си, до мига, в който Джеймс я беше събудил.

Освен един сън…

— Добре — каза Джеймс, докато сгъваше брезента. — Можем да тръгваме. Как се чувстваш?

— Ъ-ъ… малко странно. Не мога да си поема дълбоко въздух.

— Нито пък аз — рече Фил. Той се беше задъхал и бършеше челото си. — Не знаех, че да копаеш гроб, е толкова трудно.

Джеймс се вгледа изпитателно в Попи.

— Мислиш ли, че ще успееш да стигнеш до апартамента ми?

— Ами… надявам се. — Попи всъщност нямаше представа за какво говори той. В какъв смисъл да успее? И защо Джеймс смяташе, че ако стигнеха в апартамента му, щеше да диша по-лесно?

— Имам няколко безопасни донори в сградата — каза Джеймс. — Не бих искал да излизаш по улиците и мисля, че ще бъде по-добре, ако го направиш вкъщи.

Попи не го попита какво има предвид. Беше й трудно да разсъждава ясно.

Джеймс й каза да се скрие на задната седалка на колата. Попи отказа. Искаше да седи отпред, за да усеща полъха на нощния въздух.

— Добре — рече Джеймс накрая. — Но поне си прикрий лицето с ръка. Ще карам по по-пустите пътища. Но някой може да те види, Попи.

Но като че ли нямаше кой да я види. Въздухът, който шибаше бузите й, беше хладен и приятен, но от това дишането й не ставаше по-леко. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си поеме дъх до край.

„Аз имам кислороден глад“, помисли си тя. Сърцето й препускаше бясно, устните и езикът й бяха сухи като пергамент. И въздухът все така не й достигаше.

„Какво става с мен?“

След това започна болката.

Мъчително схващане на мускулите, каквото получаваше в училище, когато тренираше бягане. През мъглата на болката тя си спомни думите на учителя по физкултура: „Спазмите се получават, когато не достига достатъчно кръв до тъканите. Крампата е знак, че мускулите умират от глад.“

Болката беше ужасна. Дори нямаше сили да извика на Джеймс за помощ. Можеше единствено да седи, вкопчена във вратата на колата. Полагаше неистови усилия да си поеме дъх, хриптейки, но от това не й ставаше по-леко.

Сега цялото й тяло беше сковано, беше замаяна и пред погледа й плуваха искрящи светлини.

Тя умираше. Случваше се нещо ужасно. Струваше й се, че е под водата и отчаяно се опитва да си поеме въздух, но такъв просто нямаше.

И сетне видя пътя към спасението си.

Или по-скоро го подуши. Колата беше спряла на един червен светофар. Попи се беше показала почти наполовина през прозореца и изведнъж долови полъх на живот.

Живот. Точно това, от което се нуждаеше. Не се замисли, просто действаше. С едно плавно движение, тя отвори вратата на колата и скочи навън.

Чу зад себе си вика на Фил, а в главата си гласа на Джеймс, но не им обърна внимание. Нищо нямаше значение, освен болката, която трябваше да спре.

Попи сграбчи мъжа на тротоара така, както давещият се вкопчва в своя спасител. Инстинктивно. Той беше висок и силен. Носеше тъмен анцуг и кожено яке. Лицето му беше брадясало и не особено чисто, но това нямаше значение. Тя не се интересуваше от съда, при положение че в него пулсираше прекрасната лепкава течност.

Този път атаката й беше безпогрешна. Удивителните й зъби се издължиха като хищни нокти и се забиваха в гърлото на мъжа като тирбушон в корк. Той оказа съвсем лека съпротива и след това тялото му се отпусна.

И сетне тя вече пиеше. По гърлото й се стичаше приятната сладост с привкус на бакър. Обзе я животински глад, докато проникваше във вените му. Течността, която изпълваше устата й, беше дива, неподправена и първична и всяка глътка й даваше нов живот.

Попи пиеше в опиянение и болката постепенно утихна. Постепенно я обзе еуфорична лекота. Когато спря да си поеме въздух, почувства белите й дробове да се изпълват с хладен, благословен въздух.

После се наведе отново и продължи да пие, смуче и поглъща. Искаше цялата тази чиста бълбукаща струя.

Точно тогава Джеймс я откъсна от жертвата й. Заговори й едновременно с гласа и ума си и тонът му беше спокоен, но настойчив.

— Попи, прости ми. Аз съм виновен. Не трябваше да те карам да чакаш толкова дълго. Но ти пи достатъчно. Можеш да спреш.

В този момент Попи долови периферно присъствието на Филип, нейният брат, който я гледаше с ужас. Джеймс беше казал, че може да спре, но това не означаваше, че трябва да спре. Тя не искаше да спре. Мъжът вече изобщо не се съпротивляваше. Изглеждаше в безсъзнание.

Попи пак наведе глава, но Джеймс я дръпна отново, този път почти грубо.

— Чуй ме — каза той. Очите му бяха хладни, но гласът му беше рязък. — Това е моментът, в който трябва да вземеш решение, Попи. Дали наистина искаш да го убиеш.

Тези думи я стъписаха и я накараха да се замисли. Да го убие… това беше средството, което тя познаваше. Кръвта беше жизнена сила, енергия и храна. Ако изцедеше този човек като портокал, щеше да се сдобие със силата на самото му същество. Кой знае на какво щеше да е способна тогава?

Но… този мъж не беше портокал. А човешко същество. И тя някога бе принадлежала на неговия вид.

Бавно и неохотно Попи се отдръпна от безволевото тяло и Джеймс въздъхна дълбоко с облекчение. Той я потупа по рамото и седна на тротоара, сякаш беше твърде уморен, за да остане прав.

Фил се беше свлякъл до стената на най-близката сграда.

Той беше ужасен и тя чувстваше това. Дори улавяше думите, които се въртяха в ума му: ужасяващо, отвратително, аморално. А сетне и едно цяло изречение: Струва ли си животът й да бъде спасен, ако е изгубила душата си?

Джеймс се обърна рязко към Фил и Попи забеляза яростния сребърен блясък в очите му.

— Ти нищо не разбираш, нали? — каза той гневно. — Тя можеше да те нападне по всяко време, но не го направи, въпреки че умираше. Нямаш никаква представа какво означава глада за кръв. Това не е просто жажда, а чувство, че се задушаваш. Клетките ти започват да умират от кислороден глад, защото собствената ти кръв не може да им достави необходимия кислород. Това е най-ужасяващата болка, но тя не се нахвърли върху теб, за да я спре.

Филип изглеждаше разколебан. Той се вторачи в Попи и после протегна неуверено ръка.

— Прости ми…

— Добре, да оставим това — каза Джеймс. Сетне обърна гръб на Фил и се вгледа в мъжа. Попи почувства, че умът му се простира към този на жертвата. — Казвам му да забрави това — обясни й той. — Нужна му е само малка почивка и скоро ще се оправи. Ето виж, раните му вече изчезват.

Попи видя, но от това не й стана по-леко. Тя знаеше, че Фил все още я осъжда. Не само за онова, което беше направила, а и за онова, в което се беше превърнала.

Какво се е случило с мен? — попита тя Джеймс, хвърляйки се в прегръдките му. — Такова чудовище ли съм станала?

Той я притисна силно до гърдите си. Ти си просто различна. Не си чудовище. А Фил е глупак.

Попи почти се разсмя. Но тя чувстваше трепетната тъга зад неговата обич и желанието му да я защити. Това беше същата тъга, която беше доловила у него и по-рано. Той никога не се беше харесвал като хищник, а сега беше превърнал и Попи в създание, подобно на себе си. Планът им се беше увенчал с успех, но тя никога повече нямаше да бъде предишната Попи Норт.

Макар да чуваше мислите му, Попи вече не можеше да се слее с него така пълно, както беше ставало преди, когато обменяха кръвта си. Те може би никога повече нямаше да познаят онова чувство на единение.

Нямахме никакъв друг избор, каза Попи решително и след това повтори същите думи на глас:

— Направихме онова, което трябваше да направим. А сега трябва да продължим нататък и да извлечем най-доброто от онова, което имаме.

Ти си смело момиче. Казвал ли съм ти това?

Не. А дори и да си ми го казвал, нямам нищо против да го чуя отново.

Но през цялото време, докато пътуваха към апартамента на Джеймс, те мълчаха, усещайки присъствието на Фил, който седеше, потънал в депресия, на задната седалка.

— Слушай, закарай колата у вас — каза Джеймс, докато разтоварваше инструментите и дрехите на Попи. — Не трябва да се показвам с Попи във вашия квартал, но не искам и да я оставям сама.

Фил вдигна глава към тъмната двуетажна сграда, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. Сетне се покашля. Попи се досети защо — апартаментът на Джеймс се ползваше с лоша слава и на нея никога не й бяха позволявали да му ходи на гости вечерта. Очевидно Фил все още изпитваше някаква братска загриженост към своята сестра вампир.

— Ъ-ъ… не можеш ли просто да я отведеш в дома на родителите си?

— Колко пъти трябва да ти обяснявам? Не, не мога да я отведа в дома на родителите си, защото родителите ми не знаят, че тя е вампир. В момента тя е незаконен вампир, ренегат, което означава, че трябва да пазя съществуването й в тайна, докато оправя нещата — по един или друг начин.

— Как… — Фил се прекъсна и поклати глава. — Добре, не днес. Ще говорим за това по-късно.

— Не, няма какво да говорим — каза Джеймс рязко. Ти вече не си част от това. Останалото касае мен и Попи. От теб се иска само да се върнеш към нормалния си живот и да си държиш устата затворена.

Фил понечи да каже нещо, но се отказа. Сетне взе ключовете от Джеймс и погледна към Попи.

— Радвам се, че си жива. Обичам те — каза той.

Попи знаеше, че Фил иска да я прегърне, но нещо възпираше и двамата. В гърдите си Попи чувстваше празнота.

— Довиждане, Фил — каза тя. Той се качи в колата и потегли.