Таен вампир

14

Разбираш ли, аз харесвам Джеймс — каза Аш. — Той е малко мек по отношение на сганта, но не бих искал да си има неприятности. А още по-малко бих искал да го видя мъртъв.

Попи се чувстваше по същия начин като миналата нощ, когато тялото й беше изпаднало в кислороден глад. Бе твърде вцепенена, за да може да си поеме дъх.

— А ти искаш ли той да умре? — попита Аш с такъв тон, сякаш това беше най-разумният въпрос на света.

Попи поклати глава.

— Добре тогава — рече Аш.

Попи най-накрая успя да си поеме въздух.

— Какво говориш? — След това, преди да дочака отговора му, тя добави: — Казваш, че те ще го убият, ако разберат за мен. Но не е нужно някой да научава за мен. Освен ако ти не им кажеш.

Аш се загледа замислено в ноктите си. Направи физиономия, която идваше да каже, че ситуацията е точно толкова мъчителна за него, колкото и за нея.

— Да огледаме фактите — каза той. — Ти доскоро си била човешко същество.

— О, да, аз бях сган, вярно е.

Аш я погледна с насмешка.

— Не го взимай толкова присърце. Важно е каква си сега. Но Джеймс те е променил, без да съобщи за това на когото и да било. Нали така? И освен това е нарушил Закона за мълчанието и ти е разказал за Нощния свят още преди промяната ти. Вярно ли е?

— Откъде знаеш? Може би просто ме е променил, без да ми каже нищо.

Аш поклати пръст.

— Не, Джеймс не би сторил това. Той изповядва тези смахнати радикални идеи, че хората имат право на свободна воля.

— Щом знаеш всичко, защо ме питаш? — каза Попи напрегнато. — И ако имаш предвид, че…

— Имам предвид, че той е извършил най-малко две тежки престъпления. Бих се обзаложил даже, че са три. — В този момент на лицето му отново грейна ослепителната му усмивка. — Той трябва да е влюбен в теб, за да извърши всичко останало.

Попи почувства нещо да трепва безпомощно в гърдите й, като птица, уловена в клетка.

— Не виждам как е възможно да има закони, които да забраняват на някого да се влюби! Това е безумие.

— Наистина ли не разбираш? Ти си съвършеният пример. Заради теб Джеймс е издал тайната на Нощния свят и след това те е променил. Ако беше успял да потисне чувствата си, всичко можеше да бъде овладяно още в началото.

— А ако човек все пак не може да потисне чувствата си? Не можете да забраните на хората да имат чувства!

— Разбира се, че не — каза Аш и думите му накараха Попи да се вкамени, вперила поглед в него.

Устните му се извиха в усмивка и той й кимна заговорнически.

— Ще ти издам една тайна. Старейшините знаят, че не могат да наложат на хората какво да чувстват. Но те могат да те тероризират по такъв начин, че да не смееш да дадеш израз на чувствата си. Идеалният вариант е да не смееш да ги признаеш дори пред себе си.

Попи отстъпи крачка назад. Почти никога не беше изпадала в толкова безпомощно положение. Разговорът с Аш замъгляваше ума й и я караше да се чувства твърде млада и глупава, за да е сигурна в каквото и да било.

Тя махна отчаяно с ръка.

— Но какво да правя сега? Аз не мога да променя миналото…

— Да, не можеш, но ти остава настоящето. — Аш скочи на крака с изящно плавно движение и закрачи из стаята. — Да видим. Но трябва да мислим бързо. Предполага се, че всички те мислят за мъртва.

— Да, но…

— Значи отговорът е прост. Трябва да се махнеш оттук. Отиди някъде далече, където никой няма да те познае или да го е грижа дали си нов вампир, или извън закона. Вещици! Това е отговорът! Имам няколко братовчедки в Лас Вегас, които ще те приютят. Но най-важното е да тръгнеш веднага, още начаса.

Главата на Попи не просто се въртеше — тя се въртеше бясно. Чувстваше се замаяна и отмаляла, сякаш току-що беше слязла от влакче в увеселителен парк.

— Какво? Дори не разбирам за какво говориш — каза тя едва-едва.

— Ще ти обясня по пътя. Хайде, побързай! Имаш ли някакви дрехи, които искаш да вземеш?

Попи тропна решително с крак по земята и тръсна глава в опит да проясни мислите си.

— Виж, нямам представа за какво говориш, но точно сега не мога да тръгна никъде. Трябва да изчакам Джеймс.

— Но нима не разбираш? — Аш спря шеметното си кръстосване из стаята и я заобиколи. Очите му бяха зелени и хипнотично блестящи. — Точно това не трябва да правиш. Джеймс дори не трябва да знае къде отиваш.

— Какво?

— Не разбираш ли? — повтори Аш, сетне разпери ръце и заговори почти състрадателно: — Ти си единственото нещо, което излага Джеймс на опасност. Докато си тук, всеки може да те види и да отгатне какво се е случило. Ти си косвено доказателство, че той е извършил престъпление.

Сега Попи разбра всичко.

— Но аз и Джеймс можем да заминем заедно. Той сам би искал това.

— Идеята не е добра — каза Аш тихо. — Няма значение къде ще отидете. Стига да сте заедно, ти ще представляваш опасност за него. Един поглед е достатъчен и всеки вампир би се досетил каква е истината.

Попи усети, че коленете й се подкосяват.

— Не казвам, че ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако тръгнеш сама — каза Аш сдържано. — Опасностите ще те следват, където и да отидеш, поради простия факт, че преди си била смъртна. Но докато си далече от Джеймс, никой няма да може да те свърже с него. Това е единственият начин той да остане жив. Разбираш ли?

— Да. Да, сега разбирам. — Земята като че ли се продъни под краката на Попи. Струваше й се, че пропада в някаква студена, тъмна бездна. Нямаше нищо, за което да се хване.

— Но може би искам прекалено много от теб, когато ти казвам, че трябва да го напуснеш. Ти едва ли си готова на такава саможертва…

Попи вирна брадичка. Пред очите й тъмнееше, чувстваше се опустошена и замаяна, но когато заговори на Аш, думите й бяха пълни с презрение:

— След всичко, което той пожертва за мен? За каква ме мислиш?

Аш сведе очи.

— Ти си смело момиче. Дори не мога да повярвам, че някога си била човешко същество. — Той вдигна глава и попита хладно: — Е, ще си приготвиш ли нещата?

— Нямам много багаж — отвърна Попи, говорейки бавно, защото всяка дума и движение й причиняваха болка. Тя тръгна към спалнята, сякаш подът беше осеян със стъкла. — Всъщност нямам почти нищо. Но трябва да оставя поне бележка на Джеймс.

— Не, не — каза Аш. — Това е последното нещо, което трябва да правиш. — След кратка пауза той продължи: — Джеймс е благороден и лудо влюбен в теб и ако му кажеш къде отиваш, той веднага ще те последва. Но какъв ще бъде смисълът от всичко това?

Попи поклати глава.

— Аз… да, добре — промълви тя и се отправи към спалнята, препъвайки се.

Нямаше да спори с него повече, но нямаше да послуша и съвета му. Тя затвори вратата след себе си и се опита с всички сили да издигне защитна стена около ума си. Дори се опита да си я представи мислено — стена от дялани камъни.

Прибирането на анцуга, тениската и бялата рокля в брезентовата торба й отне трийсетина секунди. Намери книга под нощното шкафче и флумастер в чекмеджето. Скъса празния лист на книгата и започна да пише бързо:

Сълзите й капеха върху хартията, докато пишеше името си.

Тя сложи листа на възглавницата и тръгна към Аш.

— О, хайде, хайде — рече той. — Недей да плачеш. Постъпваш правилно. — Аш обгърна рамото й с ръка и тя беше прекалено нещастна, за да го отблъсне.

— Искам да те попитам нещо — каза Попи. — Няма ли да изложа теб на опасност, когато си с мен? Така някой може да си помисли, че ти си ме превърнал във вампир.

Той я погледна с големите си сериозни очи, които в този момент бяха синьовиолетови.

— Готов съм да поема този риск — отсече Аш. — Защото ме трогна с решението си.

Джеймс взимаше по две стъпала наведнъж и изпращаше телепатични послания към апартамента си, отказвайки да повярва на онова, което му казваха сетивата му.

Тя трябва да е там. Трябва да е там…

Заудря по вратата, докато вкарваше ключа в ключалката, зовейки я мислено:

Попи! Попи, отговори ми! Попи! И след това, дори когато вратата се отвори и собствените му мисли рикошираха от празнотата на апартамента, той пак отказа да повярва. Обиколи всички стаи една след друга. Сърцето му блъскаше все по-силно в гърдите. Брезентовата й торба я нямаше. Дрехите й също. Тя си беше отишла.

Накрая Джеймс се облегна на прозореца във всекидневната. Виждаше улицата долу и там нямаше дори и следа от Попи.

Нямаше следа и от Аш.

Сам беше виновен за всичко. Беше следвал майка си от едно място на друго, опитвайки се да я настигне, и когато най-накрая я беше открил, разбра, че Аш е дошъл в Ел Камино и вероятно вече е в апартамента му. С ключ.

Което означаваше, че е заварил Попи сама.

Без да губи нито миг, Джеймс се беше обадил в апартамента. Никакъв отговор.

Наруши всички ограничения за допустимата скорост на път за вкъщи, но пристигна твърде късно.

„Аш, змия такава — мислеше си Джеймс. — Само ако я нараниш. Само да я докоснеш с пръст…“

Той отново започна да обикаля из апартамента, опитвайки се да отгатне какво се е случило. Изведнъж в спалнята забеляза нещо бяло върху светлокафявата калъфка на възглавницата.

Бележка. Грабна я и започна да чете. Чувстваше как кръвта му изстива с всеки следващ ред. Към края вече трепереше от ярост и беше готов да убива.

Върху хартията между написаните с флумастер редове се виждаха малки кръгли петна. Сълзи. За всяка от тях щеше да счупи по една кост на Аш.

Сгъна бележката внимателно и я пъхна в джоба си. След това взе няколко неща от шкафа си и се обади по мобилния си телефон, докато слизаше надолу по стълбите на сградата.

— Мамо, аз съм — каза Джеймс на гласовата поща. — Ще отсъствам няколко дни. Имам да свърша някои неща. Ако видиш Аш, остави ми съобщение. Искам да говоря с него.

Той не каза „моля“. Знаеше, че гласът му звучи рязко и грубо. Но не го беше грижа. Надяваше се тонът му да я стресне.

Точно в този момент беше готов да убие майка си, баща си и всички Старейшини от Нощния свят. По един кол за всеки от тях.

Той вече не беше дете. Толкова много неща се бяха случили през последната седмица. Беше видял лицето на смъртта и беше познал любовта.

И сега беше изпълнен с мрачна решимост да унищожи всичко по пътя си. Щеше да направи всичко, което е нужно, за да си върне Попи.

Обади се на няколко места, докато управляваше вещо и ловко интеграта си по улиците на Ел Камино. Позвъни в „Черният ирис“ и още няколко клуба, за да провери дали Аш не е бил там, макар да не хранеше големи надежди, че ще се натъкне на нещо. Попи беше казала, че Аш ще я отведе някъде далече.

Но къде?

„Проклет да си, Аш — мислеше си Джеймс. — Къде?“

Фил се взираше в телевизора с празен поглед. Пустословните токшоута и реклами не можеха да привлекат вниманието му, защото мислите му постоянно летяха към Попи. Неговата сестра, която в този момент може би гледаше същото шоу или забиваше зъби в гърлото на някой непознат.

Отпред спря кола и той скочи на крака, преди да се е осъзнал. Странно, но беше абсолютно сигурен кой идва. Може би беше познал двигателя на интеграта.

Отвори вратата в момента, в който Джеймс се качваше по стълбите на верандата.

— Какво става?

— Да вървим — каза Джеймс, тръгвайки обратно към колата. В движенията му имаше едва сдържано напрежение и смъртоносна енергия, каквато Фил никога преди не беше виждал. Нажежена до бяло ярост, която всеки миг можеше да експлодира.

— Какво се е случило?

— Попи е изчезнала — рече Джеймс в момента, в който посягаше към вратата.

Фил се огледа ужасен. На улицата нямаше никого, но вратата на къщата беше отворена, а Джеймс крещеше така, сякаш не го беше грижа, че някой може да го чуе.

След това смисълът на казаното достигна до съзнанието му.

— Какво искаш да кажеш… — Фил се прекъсна и затръшна вратата на къщата. След това се отправи към интеграта. Джеймс вече седеше зад волана и беше отворил вратата на пасажерското място.

— Как така е изчезнала? — попита Фил, веднага щом влезе в колата.

Джеймс запали двигателя.

— Братовчед ми Аш я е отвел някъде.

— Кой е Аш?

— Той е мъртъв — каза Джеймс и Филип някак си се досети какво имаше предвид Джеймс. Аш не беше мъртъв, а в някакъв момент щеше да бъде мъртъв, при това скоро.

— Е добре, къде я е отвел?

— Не знам — отвърна Джеймс през стиснати зъби. — Нямам никаква представа.

Фил се замисли за момент и сетне каза:

— Добре, добре. — Той не разбираше точно какво става, но виждаше, че Джеймс е твърде разгневен и копнеещ за мъст, за да разсъждава логично. На пръв поглед изглеждаше с ума си, но нямаше никакво съмнение, че е глупаво да кара по улиците на града с деветдесет километра в час, без да има идея къде отива.

Странно, но Фил беше сравнително спокоен. През последната седмица той на няколко пъти беше губил присъствие на духа и се налагаше Джеймс да овладява положението. Но достатъчно беше някой до него да се държи истерично, за да накара Фил да вземе нещата под контрол.

— Добре — повтори той. — Разкажи ми какво е станало. И намали малко скоростта. Възможно е да отиваме точно в погрешната посока. — Джеймс отдръпна леко крака си от газта. — Добре, а сега ми кажи кой е Аш. Защо е отвел Попи някъде? Отвлякъл ли я е?

— Не. Убедил я е да замине с него. Накарал я е да повярва, че ме застрашава, докато е тук. Това е единственото възможно обяснение, иначе тя не би тръгнала. — Държейки волана с една ръка, Джеймс бръкна в джоба си и подаде на Фил сгънатия лист хартия.

Беше страница, откъсната от книга. Фил прочете бележката и преглътна. После погледна към Джеймс, който не откъсваше очи от пътя.

Фил се размърда на седалката, смутен от това, че е навлязъл в нечие лично пространство и от паренето в очите си. Твоя сродна душа, Попи? Виж ти!

— Тя те обича много — каза той накрая неловко. — И се радвам, че се е сетила да се сбогува с мен. — Фил сгъна внимателно листа и го мушна под дръжката на ръчната спирачка. Джеймс го взе и го пъхна обратно в джоба си.

— Аш е използвал чувствата й, за да я отведе. Никой не може да манипулира хората така изкусно като него.

— Но защо му е нужно това?

— Първо, защото си пада по момичета. Аш е истински Дон Жуан. — Джеймс хвърли язвителен поглед на Фил. — И сега той е насаме с нея. И второ, защото обича да си играе с хората. Като котка с мишка. Ще се позабавлява с нея, докато му е интересно, и след това ще я предаде.

Филип се вцепени.

— На кого?

— На Старейшините. Или на някой с власт, който ще разбере, че тя не е вампир по рождение. Или с други думи, е извън Закона.

— И след това какво?

— След това ще я убият.

Фил се подпря на таблото на колата.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че твоят братовчед ще предаде Попи на хора, които ще я убият?

— Такъв е Законът. Всеки добър вампир би постъпил по същия начин. Собствената ми майка би го направила, без да се замисли — каза той с горчивина.

— А Аш вампир ли е? — попита Фил глуповато.

Джеймс го погледна косо.

— Всичките ми братовчеди са вампири. — Той се засмя, но сетне изражението му се промени и кракът му се отдръпна от педала на газта.

— По дяволите… хей, тук имаше знак „Стоп“! — извика Фил.

Джеймс наби спирачките и колата поднесе настрани, навлизайки в нечия морава.

— Какво има? — попита Фил напрегнато, все още вкопчен в таблото.

Джеймс го погледна почти като насън.

— Току-що разбрах къде са отишли. Къде я е отвел. Той й е казал за някакво безопасно място, където никой няма да се интересува коя е. Което изключва вампирите.

— Значи са отишли при някакви хора.

— Не. Аш ненавижда смъртните. По-скоро е избрал място в Нощния свят, където се ползва с голяма известност. А най-близкият град, който се контролира от Нощния свят, е Лас Вегас.

Челюстта на Фил увисна от изненада. Лас Вегас? Контролиран от Нощния свят? Изведнъж го напуши смях. Да, какво по-логично от това.

— А аз пък си мислех, че го контролира мафията — рече той.

— И е точно така — отвърна Джеймс сериозно, завивайки по една магистрала. — Само че една друга мафия.

— Но Лас Вегас е голям град.

— Не е чак толкова голям. Но това няма значение. По-важното е, че знам къде са. Защото, в интерес на истината, не всичките ми братовчеди са вампири. Някои от тях са вещици.

— Нима? И как се уреди така?

— Заслугата не е моя. А на моите предци отпреди близо четиристотин години. Те са направили кръвна церемония със семейство на вещици. Тези вещици не са ми истински братовчеди и с тях нямаме общо потекло. Те са ни по-скоро далечни некръвни родственици. На тях вероятно никога няма да им хрумне, че Попи не е роден вампир. И затова Аш я е отвел именно там.

— Те са ми далечни роднини — каза Аш на Попи, карайки златистия мерцедес на семейство Расмусен, който бе успял да изкопчи от леля си Мади. — Те няма да заподозрат нищо. Вещиците не са в състояние да забележат признаците, които отличават създадения вампир.

Попи просто се взираше в далечината. Беше вечер и зад гърба им червеното слънце вече се спускаше към линията на хоризонта. Навсякъде около тях се простираше тайнствен чуждоземен пейзаж. Пустинята не беше толкова кафява, колкото Попи предполагаше. Беше по-скоро сивкаво зеленикава, осеяна с по-тъмни туфи и петна. Дърветата юка бяха странно красиви, макар клоните им да приличаха поразително на пипала.

Повечето растения тук имаха бодли.

Едва ли можеше да има по-подходящо място, където да отидеш в изгнание. Попи имаше чувството, че напуска не само стария си живот, но и всичко познато на земята.

— Аз ще се погрижа за теб — каза Аш гальовно. Попи дори не трепна.

Невада се откри пред погледа на Филип като линия от светлини в мрака. Когато наближиха границата на щата, светлините се уголемиха и се превърнаха в мигащи и проблясващи неонови съобщения: Уиски Пийт, Бъфало Бил, Прима Дона…

Някакъв тип с репутацията на Дон Жуан отвеждаше Попи именно в тази посока.

— Натисни газта — каза той на Джеймс, когато светлините останаха зад гърба им и навлязоха в тъмната еднообразна пустош. Хайде, тази кола може да се движи поне със сто и петдесет.

— Ето го и Вегас — каза Аш, сякаш поднасяше на Попи целия град като подарък. Но Попи не видя град, а само светлина в облаците, като шлейфа на изгряваща луна. После, когато магистралата направи завой, тя откри, че това не беше луната, а отражението от светлините на града. Лас Вегас беше като проблясващо езеро сред обградената от планини равнина.

Нещо неволно трепна в нея. Тя винаги беше искала да види света. Далечни места. Екзотични страни. И всичко това би било прекрасно, ако в този момент Джеймс беше до нея.

Отблизо обаче градът не беше толкова зашеметяващ, колкото отдалече. Аш се отклони от магистралата и скоро Попи се озова в свят от цветове, светлини и суматоха… И крещяща безвкусица.

— Булевард „Лас Вегас Стрил“ — съобщи й Аш. — Нали разбираш, тук са всички казина. Няма друго такова място на света.

— Не се и съмнявам — отвърна Попи, взирайки се с широко отворени очи. От едната й страна се издигаше черен хотел пирамида с огромен сфинкс отпред. От очите на сфинкса проблясваха лазерни лъчи. От другата страна имаше запуснат мотел с табела, на която пишеше „Стаи — 18 долара“.

— Значи това е Нощният свят — каза тя със скептична усмивка, която я накара да се почувства голяма.

— Не, това е за туристите — отвърна Аш. — Тук се върти доходен бизнес и можеш да се позабавляваш добре. Но аз ще ти покажа истинския Нощен свят. Преди това обаче трябва да се отбия при братовчедките си.

Попи се замисли дали да не му каже, че не държи да й показва Нощния свят. Нещо в поведението на Аш започваше да я безпокои. Той вече не се държеше като човек, който я придружава в нейното принудително изгнание, а така, сякаш двамата бяха излезли на романтична разходка.

„Но Аш е единственият, когото познавам тук — осъзна Попи, усещайки стомахът й да се свива от тревога. — И нямам абсолютно нищо, дори и осемнайсет долара за онзи долнопробен мотел.“

Но имаше и нещо по-лошо. От известно време чувстваше глад и въздухът отново започна да не й достига. Но днес тя не беше замаяното безразсъдно чудовище, което миналата нощ се беше нахвърлило върху случаен непознат на улицата.

— Пристигнахме — каза Аш. Намираха се на малка пуста улица, която далеч не беше толкова оживена, колкото главния булевард. Сетне завиха по една странична алея. — Добре, само ще видя дали са си у дома.

От двете им страни се издигаха високи сгради от газобетон. На фона на небето тъмнееше плетеница от безбройни електрически жици. Аш почука на една врата в бетонната стена, на която нямаше дръжка от външната страна. Нямаше и табелка с името на мястото, а само изображение, нарисувано със спрей. Беше черна далия.

Попи се взираше в една боклукчийска кофа, опитвайки се да контролира дишането си. Вдишване, издишване. Бавно и дълбоко. Всичко беше наред, имаше въздух. Може да й се струваше иначе, но въздухът си беше там.

Вратата се отвори и Аш кимна към нея.

— Това е Попи — рече той, обгръщайки рамото й с ръка, и Попи влезе вътре, препъвайки се. Помещението вътре приличаше на магазин — магазин за билки, свещи и кристали. И още много други чудати неща, които останаха загадка за Попи. Можеше само да предположи, че се използват в някакво тъмно изкуство.

— А това са моите братовчедки Блейс и Теа.

Блейс беше удивително момиче с дълги тъмни коси и красиви изкусителни извивки. Теа беше по-слаба и руса. И двете плуваха пред погледа на Попи, която вече губеше нещата от фокус.

— Здравейте — беше единственото, което можа да каже.

— Аш, какво става тук? На нея й е лошо. Какво си й направил? — Теа гледаше Попи съчувствено с кафявите си очи.

— Нищо не съм й направил — отвърна Аш, изглеждайки изненадан, сякаш за първи път забелязваше състоянието на Попи. Самата Попи предположи, че той не е от онзи тип хора, които се безпокоят как се чувстват другите. — Предполагам, че е гладна. Ще трябва да излезем и да се погрижим за това…

— О, не, в никакъв случай. Не и тук. Освен това на нея няма да й стигнат силите — каза Теа. — Хайде, Попи. Аз ще ти бъда донор този път.

Тя хвана Попи за ръката, дръпна една завеса от мъниста и я поведе към съседната стая. Попи я последва безропотно. Тя вече не можеше да разсъждава ясно и цялата й горна челюст беше изтръпнала. Зъбите й се издължаваха дори при споменаването на думата храна.

Аз трябва да… нужна ми е…

Но тя не знаеше какво да прави в този момент. Зърна за миг лицето си в едно огледало, блестящите си сребристи очи и хищните си зъби. Не искаше да се държи отново като животно, да се нахвърли върху Теа и да разкъса гърлото й. Другият проблем беше, че не можеше и да попита, защото по този начин със сигурност щеше да се издаде, че е нов вампир. Затова стоеше, треперейки, неспособна да се помръдне.