Тайната история на Мосад

7.Шпионинът джентълмен

През една влажна пролетна утрин на 1997 година в едно телавивско предградие Давид Кимше даваше нареждания на арабските озеленители как би желал да преаранжират градината му. Жестовете му издаваха деликатност, а мекият му добронамерен глас подхождаше повече на преподавател в колеж, отколкото на господар, който раздава заповеди на прислугата. Общото впечатление, което създаваше, подсказваше произхода на Кимше от поколения администратори, издигнали някога британския флаг над тези обширни земи. Безупречните маниери на родения във Великобритания син на евреи от средната класа подсилваха образа му на истински англичанин. Скъпите, шити по поръчка дрехи, подчертаваха фигурата му, която поддържаше с редовни упражнения и стриктен хранителен режим. Кимше изглеждаше с двадесет години по-млад, макар да наближаваше шестдесетте. У него все още имаше нещо момчешко. Всеки жест, докато даваше наставления на градинарите — начинът, по който отмяташе косата от челото си, продължителните паузи и замисленият поглед, — навеждаше на мисълта, че е прекарал голяма част от живота си в уединението на някой колеж.

В действителност Давид Кимше беше един от онези, които Меир Амит наричаше „интелектуалните генератори“ за операциите на Мосад. Умението му да се аргументира бе придружено от впечатляващо самообладание, благодарение на което с един-единствен неочакван ход той поставяше натясно дори и най-ловките играчи. Това бързо му спечели уважението и на заклетите циници сред колегите му. Ала подчертано интелектуалното му излъчване често ги държеше на дистанция. Той беше прекалено извисен и абстрактно настроен за техния тривиален начин на мислене. Немалко от тях споделяха казаното от Рафи Ейтан, „че докато казваш «добро утро» на Давид, той вече наум ще е преценил колко добро е то и колко всъщност остава от утрото“.

В Мосад Кимше беше възприеман като олицетворение на шпионина джентълмен, който притежава рефлексите на дива котка. Пътят му из дебрите на Мосад започна, след като завърши Оксфорд с отличие по социология през 1968 година. След няколко месеца той беше взет на служба в Мосад, отскоро под ръководството на Меир Амит, който се опитваше да внедри в редиците му служители, завършили университети, за да балансират безпощадността на хора като Рафи Ейтан, придобили всичките си уменията на бойното поле.

Как, къде и от кого беше вербуван Кимше, щеше завинаги да остане тайна. Източниците на слухове сред израелската разузнавателна общност предлагаха няколко сценария. Първият, че Кимше бе вербуван по време на вечеря с някакъв лондонски издател евреин, който дълги години беше работил като саяним. Вторият, че предложението дошло от страна на равин от синагогата „Голдърс Грийн“. Или пък че за това заслуга има негов далечен роднина.

Единственото, което със сигурност се знаеше, беше, че през една пролетна утрин в началото на 60-те Кимше беше прекрачил прага на сградата, в която се намираше щабът на Мосад в Тел Авив, като най-новия член на отдела за планиране и стратегии. В едната част на сградата се помещаваше клон на Израелската банка, няколко бизнесофиса и кафене. Колебаейки се какво да предприеме и накъде да тръгне, Кимше останал да чака в мрачното фоайе. То беше съвсем различно от внушителния вход на ЦРУ, за който беше чел. В Ленгли ЦРУ с гордост заявяваше своето съществуване на мраморния под, където беше изобразена шестнадесетоъгълна звезда върху щит, над който се вижда главата на белоглав орел в профил, заедно с думите „Централно разузнавателно управление на Съединените американски щати“. Върху една стена бяха изписани думите на апостол Йоан, че истината прави хората свободни. Отвъд декоративната мозайка се виждаха редици асансьори, пазени от въоръжена охрана.

Ала тук, в неугледното фоайе в сградата на булевард „Цар Саул“, се виждаха само банкови касиери по своите места и хора, насядали на пластмасовите столове в кафенето. Никой отдалеч не изглеждаше като служител на Мосад. В далечния ъгъл на фоайето се отвори една врата без табела и на прага й застана познат силует. Беше служителят от консулския отдел на израелското посолство в Лондон, снабдил Кимше с необходимите за пътуването документи. Докато отвеждаше Кимше към вратата, той му обясни, че дипломатическият му статут е прикритие за същинската му дейност като катца на Мосад във Великобритания. На вратата той връчи на Кимше два ключа с думите, че отсега нататък те ще бъдат единственото средство, чрез което той ще може да влиза в главната квартира на Мосад. Единият ключ беше за тази врата, а вторият — за асансьорите, които се движеха по осемте етажа на сградата. Главната квартира представляваше „здание в зданието“ със своя собствена електрическа, канализационна и санитарна мрежа, отделено от останалата част на високата, наподобяваща кула сграда.

Постройката беше приютила Мосад малко след края на Суецката криза през 1956 година.

Същата година през октомври Великобритания, Франция и Израел предприеха съвместна офанзива срещу Египет, за да възстановят контрола си над Суецкия канал, който египетският президент Гамал Абдел Насър национализира. Настъплението преминаваше под знака на така наречената „дипломация на канонерките“, която дълго доминираше в този регион. А Съединените щати не бяха докрай известени за военната операция, което в крайна сметка се оказа последната глътка въздух за британското и френското присъствие в Близкия изток. Вашингтон оказа масиран дипломатически натиск, за да спре размяната на удари, страхувайки се от потенциалната опасност Съветският съюз да не бъда въвлечен в конфликта на страната на Египет и по този начин да се стигне до конфронтация между свръхсилите. Едва когато сраженията по бреговете на Суецкия канал приключиха, Великобритания и Франция откриха, че са изместени от Съединените щати като доминираща велика сила в Близкия изток. Тогава обаче Израел настоя да задържи земите, които беше завзел в Синайската пустиня. Ричард Хелмс, бъдещ директор на ЦРУ, отлетя за Тел Авив и беше приет от висши служители в главната квартира на Мосад. Те обаче се нахвърлиха върху Хелмс като „шайка настървени брокери на недвижими имоти, които се надпреварват да изтъкнат предимствата на предлагания от тях обект“.

Докато се изкачваха нагоре с асансьора, водачът на Кимше му обясни, че на долния етаж се помещава центърът за подслушване и свръзка, на следващия етаж бяха кабинетите на младшите служители, по-горните етажи бяха за анализаторите, плановиците и оперативния персонал. Отделът за изследвания и разработки имаше собствен етаж. На последния етаж бяха кабинетите на генералния директор и на неговия екип от съветници.

На Кимше беше отредено място сред плановиците и стратезите. Неговият кабинет беше обзаведен като всички останали. Евтино дървено бюро, стоманена кантонерка за документи само с един ключ, черен телефон и вътрешен указател, върху който беше залепен етикет с надпис „Не мести!“. Обзавеждането се допълваше от килимче. Стените бяха боядисани в масленозелено, а през прозореца се откриваше прекрасна панорамна гледка към града. За тринадесет години главната квартира беше придобила износен вид. На места боята се лющеше, а подовите настилки се бяха протъркали.

Въпреки занемарения вид на централата, Давид Кимше усещаше, че се е озовал тук във време, богато на събития. Скоро Меир Амит щеше да сдаде поста и да бъде наследен от Рафи Ейтан, който пък щеше да подбере нов екип от висши служители на Мосад.

За кратко време Кимше успя да опознае странностите на своите колеги. Един от анализаторите например винаги започваше мисълта си с думите: „Това е европейска маневра, класическа формулировка по Карл фон Клаузевиц.“ Ръководителят на отдела показваше, че обмисля някакъв ход, като пълнеше лулата си със ситно нарязан черен тютюн, а когато от нея започнеше да излиза белезникав дим, това означаваше, че вече е взел решение. Друг стратег неотменно завършваше изявленията си с думите, че шпионажът е неизчерпаем извор на познания за крехкостта на човешката природа. Всички тези мъже със заслуги посрещнаха с радост ентусиазма на Кимше, както и способността му да прониква до същината на всеки проблем. Те също така усещаха как той напълно осъзнава, че разкриването на манипулациите на врага е също толкова опасно, колкото и Мосад непрекъснато да плете интриги и измами.

Част от работата му включваше наблюдение на развитието на обстановката в Мароко. Там все още живееше сравнително голяма колония евреи под репресивния режим на крал Хасан. Стремейки се да улесни живота им, Меир Амит установи „професионални отношения“ с всяващите страх служби за сигурност на монарха, с които откри обща кауза — да бъде отстранен египетският президент Насър, чиято лична омраза към Израел можеше да се сравни единствено с ненавистта му към крал Хасан. Насър съзнаваше, че монархът е препятствие към осъществяването на мечтата му за образуване на мощна арабска коалиция, простираща се от Суецкия канал до атлантическия бряг на Мароко. Потенциалната заплаха за Израел, която би представлявала тази коалиция, накара Меир Амит да започне да обучава служителите на краля в техниките на контраразузнаването и воденето на разпити, граничещо с изтънчени мъчения.

В Мароко се беше зародила и се мъчеше да оцелее малочислена, но безкомпромисна опозиция, предвождана от Мехди Бен Барка. Кимше беше проследил кариерата на Бен Барка. Първоначално той бе служил вярно като личен настойник на краля и после беше оглавявал за един мандат Националното консултативно събрание на Мароко, на практика формално съществуващ парламент, чиято единствена функция беше да парафира безропотно указите на Хасан, които придобиваха все по-деспотичен характер. В крайна сметка Бен Барка се беше превърнал в единствения изразител на исканията на опозицията срещу крал Хасан. Той нееднократно се измъкваше на косъм от верните копои на краля. Но съзнавайки, че неговото залавяне е въпрос на време, обаятелният бивш гимназиален учител забегна в Европа. Оттам той продължи да крои заговори за свалянето на крал Хасан.

На два пъти малочисленото, но активно действащо съпротивително движение на Бен Барка в Мароко беше на крачка от успешен бомбен атентат срещу монарха. Вбесен, крал Хасан издаде задочна смъртна присъда на Бен Барка, в отговор на което той на свой ред нареди подновяване на атаките срещу краля.

През май 1963 година крал Хасан поиска от Мосад помощ, за да се справи с Бен Барка. На Давид Кимше бе поставена задачата да анализира мароканските искания. По-късно същия месец той отпътува за Лондон със своя британски паспорт. Привидно беше излязъл в отпуска, но в действителност подготвяше реализацията на своите планове. Снабден с втори перфектно фалшифициран британски паспорт, предоставен му от един саяним, с мароканска виза, Кимше отлетя за Рим. Там той прекара един ден в разглеждане на забележителности, ход, с който целеше да се увери, че не го следят, после отпътува за Мароко.

На летището в Рабат той бе посрещнат от Мохамед Уфкир, страховития министър на вътрешните работи на страната. Същата вечер, по време на вечеря, оживена от присъствието на едни от най-добрите местни ориенталски танцьорки, Уфкир сподели на ухо най-съкровеното желание на краля — главата на Бен Барка. Демонстрирайки недодялано чувство за хумор и преклонение пред еврейската история, Уфкир добавил: „В крайна сметка и Саломе поиска от вашия цар Ирод главата на онзи, който бунеше духовете.“

Кимше отвърна, че макар това в действителност да е вярно, проблемът всъщност не е от негова компетентност. Уфкир трябвало да го придружи до Израел.

На следващия ден двамата мъже отлетяха за Рим, откъдето се качиха на самолет за Тел Авив. Меир Амит ги посрещна в една тайна квартира. Беше учтив, но предпазлив. Заяви на Кимше, че „не е много ентусиазиран“ от перспективата да свърши черната работа на Уфкир, и настоя „участието им да се ограничи само до подготвителната работа“.

Без знанието на Меир Амит Уфкир вече се беше споразумял с един отдел на френската служба за външно разузнаване — СДЕСЕ, за убийството на Бен Барка, ако успеят да го подмамят да напусне превърнатия си в крепост дом в Женева и да премине от Швейцария във Франция. Все още изпълнен с колебания, Меир Амит настоя пред министър-председателя Леви Ешкол той лично да одобри участието на Мосад. Министър-председателят даде разрешение.

Мосад започна да подготвя операцията. Един катца, роден в Мароко, отпътува за Женева и се внедри в кръга около Бен Барка. В продължение на няколко месеца агентът предпазливо внуши идеята, че има достъп до благоразположен френски милионер, който би се радвал крал Хасан да бъде свален, за да възтържествува истинската демокрация в Мароко. Тази измислица беше творение на Кимше. На 26 октомври 1965 година той научи, че Бен Барка, „подобно на стар контрабандист, който минава нелегално границата“, се приготвя да замине за Париж.

Центърът за свръзка на Мосад изпрати кодирано съобщение до Уфкир в Мароко. На следващия ден министърът, придружаван от малоброен екип служители на мароканските тайни служби, отлетя за Париж. В онази нощ министърът беше повикан да даде сведения пред отдела на СДЕСЕ. Разтревожен от факта, че не е поканен на срещата, агентът на Мосад, придружил Бен Барка до френската столица, се обади на Кимше по секретната линия, за да получи инструкции. Кимше от своя страна се консултира с Меир Амит. И двамата стигнаха до заключението по думите на Амит, „че се готви някаква гадост и е най-добре те да стоят настрана“.

На следващата вечер микробус за наблюдение на СДЕСЕ беше паркиран пред ресторант на булевард „Сен Жермен“, където Бен Барка пристигна на вечеря. Той смяташе, че е дошъл на среща с милионера. След като чака един час и никой не се появи, Бен Барка напусна ресторанта. В момента, в който стъпи на тротоара, беше заловен от двама агенти на СДЕСЕ и натикан в микробуса. Закаран беше в една вила в квартал Фонтене-льо-Виконт, която беше използвана от време на време за разпити на заподозрени от СДЕСЕ. През цялата нощ Уфкир контролираше разпита и мъченията на Бен Барка, докато призори смазаният мъж беше екзекутиран. Уфкир направи снимки на тялото, преди то да бъде заровено в градината на вилата. Министърът отлетя у дома с филмчето, което щеше да покаже на краля.

Когато трупът беше открит, общественото възмущение във Франция стигна до президента. Шарл дьо Гол нареди безпрецедентно разследване, което доведе до масови чистки в редиците на СДЕСЕ. В стремежа си да запази колегиалните си отношения директорът на тайните служби положи максимални усилия да не намесва името на Мосад в аферата. Ала Дьо Гол, който не се славеше като приятел на Израел, бе убеден в участието на Мосад. Той споделил със съветниците си, че операцията носи „почерка на Тел Авив“. Единствено израелците, разпалено твърдеше той, биха нарушили така брутално нормите на международното право. Някога добрите отношения между Израел и Франция, установени през 1956 година по време на Суецката криза, бяха разрушени. Дьо Гол незабавно нареди спиране на оръжейните доставки за Израел, както и прекъсване на сътрудничеството в сферата на разузнаването. Меир Амит щеше „да си спомня как от Париж се посипаха спиращи дъха удари“.

За Кимше „начинът, по който Меир Амит се справи със ситуацията, беше пример за героизъм. Той би могъл да се опита да хвърли вината върху мен или върху останалите участници в операцията. Вместо това генералният директор настоя да поеме цялата отговорност. Той беше истински лидер.“

Правителството на премиера Ешкол, което търпеше пасивите от реакцията на Париж, се дистанцира от шефа на Мосад. Критики последваха и от един неочакван източник. Колкото повече Меир Амит настояваше, че ролята на Мосад е „маргинална“, не повече от това „да предостави няколко паспорта и да наеме няколко коли“, толкова повече неговият предшественик Исер Харел настояваше, че аферата „Бен Барка“ никога не би се случила по негово време. Меир Амит предупреди министър-председателя, че в крайна сметка и двамата ще станат обект на нападките. Ешкол отвърна, като създаде комисия, която да разследва случая, начело с тогавашния министър на външните работи Голда Меир. Комисията стигна до заключението, че Меир Амит трябва да подаде оставка, но той отказа с аргумента, че същото трябва да стори и Ешкол. Стигна се до задънена улица. Едва след една година Меир Амит прие, че няма да има повече неприятности заради смъртта на Бен Барка. Но факт беше, че се отърва на косъм.

През това време Кимше вече имаше други тревоги. Палестинците тайно бяха обучили командоси, които трябваше да се възползват от една слабост в системата за сигурност на Израел, за която дори Мосад не подозираше — възможността да отвлекат самолет по време на полет. След завземането на самолета във въздуха той щеше да бъде пренасочен и приземен в приятелска арабска страна. Там пътниците щяха да бъдат държани като залог, докато не бъде платена значителна парична сума за откуп срещу освобождаването им или докато не бъде осъществена размяна с араби, които излежаваха присъда в израелски затвор. Допълнително палестинците щяха да се облагодетелстват от световния отзвук и популярността, с която щеше да се сдобие ООП.

През юли 1968 година самолет на „Ел Ал“ от Рим беше отвлечен на път за Алжир. Мосад беше потресен от дързостта, с която беше проведена операцията. Екип катци отлетяха за Алжир, докато Кимше и други плановици работиха почти денонощно, за да изготвят стратегия за освобождаването на изплашените до смърт пасажери. Но всеки опит да се предприеме атака срещу самолета беше възпрепятстван от присъствието на новинарски екипи от целия свят, които отразяваха развоя на събитията. Кимше препоръча да се печели време с надеждата, че медийното събитие ще изгуби актуалността си и катците ще могат да предприемат действия. Ала похитителите предчувстваха това и започнаха да отправят смразяващи кръвта заплахи, ако не бъдеха удовлетворени исканията им — освобождаването на палестинци от израелските затвори. Алжирското правителство подкрепи похитителите. По думите на Кимше: „Ние бяхме притиснати между пословична неумолимост и напрегната ситуация.“ Той бе един от хората, които, макар и с неохота, препоръчваха затворниците да бъдат разменени със заложниците, осъзнавайки отлично последиците от подобна стъпка. „Това ще отприщи нови терористични акции и ще подсигури пълно медийно покритие за каузата на ООП. Израел е поставен в отбранителна позиция. В същото положение са и западните правителства, които не са подготвени за похищенията. Друго не ни остана, освен мрачно да очакваме следващото отвличане на самолет?“

Случи се точно така, като всяко следващо похищение беше по-добре подготвено от предходното. За кратко време още половин дузина пътнически самолети бяха отвлечени от въздушните пирати, които не само бяха експерти в укриването на оръжие и поставянето на експлозиви на борда, но бяха и обучени да управляват съответния тип самолет, както и да изпълняват задълженията на екипажа. В либийската пустиня те се обучаваха да влизат в престрелка в строго охраняваната зона на самолетната кабина, тъй като им бе известно, че „Ел Ал“ вече е осигурило въоръжена охрана на полетите си — една от първите стъпки, препоръчани от Кимше. Той също така правилно беше предвидил, че похитителите са запознати в детайли със законодателството на различните страни, чието въздушно пространство прекосяват, така че ако бъдат заловени, техните съмишленици да могат да използват тези закони, за да им осигурят свободата чрез някаква сделка или открити заплахи.

Според Кимше Мосад спешно се нуждае от инцидент, който да даде възможност на службата да надделее над похитителите благодарение на двете умения, които с основание й бяха спечелили признание — хитрост и безпощадност. И точно както въздушните пирати успешно използваха обществения отзвук, Кимше желаеше операция, чийто изход можеше да бъде сравняван с всеобщото възхищение, което светът засвидетелства на Израел след отвличането на Адолф Айхман. Инцидентът, от който се нуждаеше Кимше, трябваше да бъде силно драматичен, умерено рискован и да има положителен изход въпреки всички неблагоприятни фактори. Тези елементи щяха да бъдат комбинирани, за да се покаже, че Мосад напълно владее положението.

На 27 юни 1976 година самолет на „Ер Франс“, пълен с еврейски пасажери, на път за Париж от Тел Авив беше отвлечен след междинно кацане на летището в Атина, печално известно с недостатъчните си мерки за сигурност. Похитителите бяха членове на екстремистката фракция „Уади Хадад“. Те поставиха две искания: освобождаването на четиридесет палестинци, държани в израелски затвори, заедно с още десетина в затвори в различни европейски държави, както и освобождаването на двама германски терористи, арестувани в Кения след опита им да свалят реактивен самолет на „Ел Ал“ с ракета „Сам–7“, докато излитал от летището в Найроби.

След престой в Казабланка и след като им бе отказано разрешение да кацнат в Хартум, похитителите на самолета поеха курс към Ентебе, Уганда. Оттам те оповестиха, че самолетът ще бъде взривен заедно с всички пътници на борда, ако исканията им не бъдат изпълнени. Крайният срок беше 30 юни.

На заседания на кабинета при закрити врати в Тел Авив отстояваната пред обществеността позиция на „никакви отстъпки“ пред тероризма беше загърбена. Министрите подкрепиха освобождаването на затворниците от ООП като акт на добра воля от страна на Израел. Министър-председателят Ицхак Рабин дори представи доклад на Шин Бет, за да покаже, че прецедент с освобождаване на осъдени престъпници вече има. Началникът на Генералния щаб Мордехай Гур съобщи, че не би могъл да препоръча провеждането на военна операция поради недостатъчната разузнавателна информация от Ентебе. Докато тези безплодни разисквания продължаваха, от Ентебе дойде новината, че израелските пасажери са били отделени от останалите пътници на борда, а другите чужденци били освободени и вече пътували към Париж.

Това беше благоприятната възможност, от която се нуждаеше Мосад. Ицхак Хофи, шефът на Мосад, припомни най-славния период на службата, упорито и пламенно защитавайки нуждата да се предприеме спасителна операция. Той беше извадил от прашните папки плана, който Рафи Ейтан използвал навремето за залавянето на Айхман. Имаше редица сходни моменти. Рафи Ейтан и неговите хора бяха работили далеч от родината във вражеска среда. Те бяха импровизирали и блъфирали през цялото време. Отново можеха да се държат дръзко. Плувнал в пот, с дрезгав глас от молби и увещания, Хофи огледа цялата зала.

— Ако оставим сънародниците ни да умрат, това ще отвори шлюза. Никой евреин по света вече няма да се чувства в безопасност. Това ще бъде победа за Хитлер от гроба!

— Много добре — отвърна накрая Рабин, — нека опитаме.

Наред с Кимше бяха мобилизирани всички стратези и плановици на Мосад. Първата стъпка беше да се отвори безопасен канал за комуникация между Тел Авив и Найроби. Хофи беше проверил неоповестения разузнавателен канал за връзка между Мосад и кенийската специална служба, създаден навремето от Меир Амит. Каналът беше незабавно задействан и резултатите не закъсняха. Пет-шест катци слязоха на летището в Найроби и заеха позиция в една тайна квартира на кенийските разузнавателни служби. Те щяха да оформят предмостието за главния удар. Междувременно Кимше преодоля и друг проблем. Спасителната операция се нуждаеше от междинна спирка за зареждане с гориво в Найроби. Той позвънил по телефона и успял да получи съгласието на Кения само за няколко часа. Разрешението за кацане беше предоставено на хуманитарно основание.

Ала проблемът за достъпа до Ентебе оставаше неразрешен. ООП беше превърнала летището в свой собствен входно-изходен пункт към Уганда, откъдето организацията ръководеше операциите си срещу произраелски настроения расистки режим на белите в ЮАР. Иди Амин, който оглавяваше диктаторския режим в Уганда, на практика беше предоставил на ООП резиденцията на израелския посланик, която тя бе превърнала в свой щаб, след като през 1972 година Катпала бе скъсала дипломатическите отношения с Ерусалим.

Кимше знаеше, че от съществено значение е да разберат дали ООП все още има позиции в страната. Нейните тренирани в битките партизански формирования представляваха страховита сила, която не можеше да бъде победена лесно за краткото време, с което разполагаха за провеждането на спасителната операция. Израелските сили можеха да престоят на земята само няколко минути, в противен случай рискуваха да станат мишена за мощна вражеска контраатака. Тогава Кимше реши да изпрати двама катци от Найроби с лодка през езерото Виктория. Те акостираха в близост до Ентебе и намериха щаба на ООП обезлюден. Неотдавна палестинците се бяха пребазирали в Ангола.

Всяка рискована операция се нуждае и от малко късмет, а на тях им беше провървяло. Нещо повече — един от служителите на кенийските служби за сигурност, който придружавал катците, разбрал, че някакъв роднина на жена му е сред хората, охраняващи заложниците. Така кениецът успял да се добере до летището и да го увери, че всички заложници са живи. Той обаче преброил петнадесет души охрана, всички до един пренапрегнати и нервни. Информацията веднага била предадена в Тел Авив по радиовръзката.

Междувременно двама други катци — опитни пилоти, наеха една „Чесна“ и излетяха от Найроби под предлог, че ще фотографират езерото Виктория за туристически рекламен каталог. Самолетът премина над летището на Ентебе, което даде възможност на един от катците да направи ясни снимки на пистата и околните сгради. Филмът беше изпратен незабавно в Тел Авив. След като се запозна с материалите, Кимше предложи нова стратегия за внасяне на объркване и смут сред похитителите.

В проведените няколко телефонни разговора с двореца на Амин, преговарящите от Тел Авив дадоха ясно да се разбере, че правителството е готово да приеме условията на въздушните пирати. Дипломат от консулско представителство на европейска държава в Уганда беше използван, за да се придаде повече достоверност на това очевидно отстъпление, като беше извикан „поверително“. Беше му възложено да се опита да договори приемливо споразумение в писмен вид, което пиратите да приемат. Кимше каза на пратеника, че „документът не бива да съдържа прекалено унизителни за Израел условия и в същото време да е приемлив за похитителите“. След получаването на указанията дипломатът се отправил незабавно към летището с новината, като започнал да нахвърля приемливи за целта думи. Още преди да приключи с изготвянето на документа, операция „Тъндърбол“ премина към последния етап.

Израелски боинг 707 без опознавателни обозначения, който щеше да бъде използван като въздушна болница, кацна на летището в Найроби, управляван от пилоти на ИДФ, които познаваха летището в Ентебе. Междувременно шест катци на Мосад бяха обградили летището. Всеки от тях носеше високочестотна радиостанция и електронен уред за заглушаване на радарите в контролната кула. До този момент подобна апаратура никога не беше използвана по време на операция.

Петдесет израелски парашутисти под прикритието на нощта напуснаха самолета болница и извършиха скоростен преход до езерото Виктория. Надуха гумените си лодки, пуснаха ги на вода и с бързо гребане достигнаха угандийския бряг, където се притаиха, готови да атакуват летището в Ентебе. В Тел Авив спасителната операция беше тренирана до най-малкия детайл. В уречения час група транспортни самолети С–130 „Херкулес“ прекосиха Червено море в южна посока, презаредиха в Найроби, след което, почти бръснейки върховете на дърветата, се спуснаха на летището в Ентебе.

Заглушителят на радарите работеше перфектно. Докато летищните власти се опитваха да разберат какво се е случило, трите транспортни самолета „Херкулес“ и самолетът болница се приземиха. След секунди в сградата, където бяха държани заложниците, нахлуха командоси. До този момент сред заложниците, както вече стана дума, бяха останали само евреи. Пътниците от всички други националности бяха освободени от Амин, който тщеславно се бе възползвал от случая да се появи на световната сцена. Парашутистите, които чакаха да се включат в операцията, така и не бяха призовани. Те се върнаха обратно в Найроби, прекосявайки с гребане езерото. Оттам щяха да бъдат натоварени от друг израелски транспортен самолет и откарани у дома.

В рамките на пет минути — с две минути по-малко от предвиденото време — заложниците бяха освободени, а всички терористи избити, заедно с шестнадесетте угандийски войници, които пазеха пленниците. По време на щурма беше изгубен само един служител — подполковник Йонатан Нетаняху, по-големият брат на бъдещия министър-председател Бениамин Нетаняху. По-късно премиерът щеше да твърди, че суровото му отношение към тероризма е продиктувано от смъртта на Йонатан. Загинаха и трима заложници.

Желанието на Давид Кимше успешният контраудар срещу похитителите да бъде в центъра на медийното пространство бе удовлетворено далеч над очакванията му. Спасителната операция в Ентебе се превърна във визитна картичка на Мосад дори в по-голяма степен от залавянето на Адолф Айхман.

Кимше постепенно се ангажира все повече в борбата на Мосад срещу ООП. Тази смъртоносна битка вече се водеше извън границите на Израел, по улиците на европейските градове. Кимше бе един от стратезите, които подготвиха почвата за професионалните убийци на Мосад — кидоните. Те нанесоха удари в Париж, Мюнхен, Кипър и Атина. За Кимше тези убийства бяха нещо далечно — той напомняше пилот на бомбардировач, който не вижда къде падат бомбите. Последвалите успешни екзекуции подхраниха зреещото в редиците на Мосад чувство за непобедимост — първостепенната по важност информация, постъпваща от стратезите на службата, осигуряваше на кидоните преднина с един ход пред врага.

Когато една сутрин Кимше дойде на работа, той завари колегите си шокирани. Един от най-способните катци беше убит в Мадрид от снайперист на ООП. Катцата установил контакт с убиеца с цел да проникне във вражеската групировка.

Ала време за скръб нямаше. Всеки свободен агент беше мобилизиран, за да се отвърне на огъня с огън. Имаше време, казва Кимше, „когато ние не очаквахме към нас да бъде проявена милост, поради което и ние бяхме безжалостни“.

Неумолимият натиск на Мосад продължаваше. Неговите служители се опитваха да открият нови начини да се доближат до ръководството на ООП и да разберат достатъчно за вътрешното устройство на организацията, за да ликвидират лидерите й. За Кимше „да стъпчеш главата на змията, беше единственият начин да престане да извива опашката си“. Ясер Арафат беше първият от мишените в списъка на кидоните.

През 1973 година в съзнанието на Кимше беше започнала да се избистря нова и по-сериозна заплаха — възможността за втора общоарабска война срещу Израел, предвождана от Египет. Гласът на Мосад остана обаче самотен сред израелската разузнавателна общност. Тревогите на Кимше, повторени от неговите началници, безапелационно бяха отхвърлени от Аман — военното разузнаване. Неговите стратези изтъкваха, че Египет току-що изгонил от страната двадесетте хиляди съветски военни съветници, което трябвало да се тълкува като ясно послание, че египетският президент Ануар Садат търси политическо решение за Близкия изток.

Тези съображения обаче не можаха да убедят Кимше. От цялата информация, която минаваше през бюрото му, той все повече се убеждаваше, че Садат би предприел изпреварващ удар просто защото арабските искания ще бъдат абсолютно неприемливи за Израел. Египет искаше обратно завладените земи и създаването на палестинска държава вътре в Израел. Кимше смяташе, че дори тези отстъпки да бъдеха направени, ООП няма да прекрати смъртоносната си кампания, която целеше да постави Израел на колене.

Тревогата на Кимше се засили, когато Садат смени военния си министър с нов, по-войнствено настроен от предишния, чийто първи ход, заемайки поста, беше да подсили отбранителната система на Египет по протежение на Суецкия канал. Египетски командири редовно посещаваха други арабски столици с явното намерение да ги спечелят за каузата си. Садат подписа с Москва нова сделка за закупуване на оръжие.

За Кимше всички тези сигнали бяха твърде тревожни. „Въпросът вече не беше дали ще избухне войната, а в кой ден ще стане това.“

Шефовете на Аман обаче продължаваха да игнорират предупрежденията на Мосад. Те заявиха на командващите на ИДФ, че дори и войната да е предстояща, тя ще се предхожда от „поне петдневен предупредителен период“ — време, което беше повече от достатъчно за израелските ВВС да повторят небивалия си успех по време на Шестдневната война.

В отговор Кимше заяви, че арабите със сигурност са се поучили от миналите си грешки. Той откри, че му е лепнат етикета на служител на Мосад, „обсебен от фикс идеята за война“, обвинение, непригодно за човек, който толкова внимателно подбира думите си. Оставаше му единствено да продължи да следи и анализира подготвителните маневри на Египет и да се опита да определи възможно най-близката евентуална дата на атаката.

Убийствената жега през август 1973 година в Тел Авив отстъпи на по-хладния септември. Последните сведения, получени от катците на Мосад от синайския сектор на Суецкия канал, показваха, че подготовката на Египет е в разгара си. Военни инженери ръководеха довършителните работи по строежа на понтонните мостове за пехотата и бронетранспортьорите. Когато Мосад успя да убеди израелския външен министър да повдигне тревожния въпрос за явните подготвителни действия за война от страна на Египет в ООН, египетският представител отговори успокояващо, че „това са просто рутинни действия“. За Кимше на това изказване „можеше да се вярва“, колкото на думите на японския посланик във Вашингтон в навечерието на атаката срещу Пърл Харбър.

Въпреки това египетското обяснение беше прието от Аман. За Кимше то звучеше още по-невероятно през октомври, когато проницателният му поглед забелязваше навсякъде нови и нови сигнали за надвиснала буря. Либия току-що беше национализирала западните нефтени компании. В държавите — производителки на петрол от Персийския залив, се говореше за прекъсване на всички доставки за Запада.

Стратезите на Аман обаче продължаваха да тълкуват погрешно картината, която се оформяше въз основа на сведенията, получени от разузнавачите. Когато мигове предприеха атака срещу самолети на израелските ВВС над Сирия, завършила с победа за ИДФ, благодарение на тактическите познания на еврейските пилоти, придобити от откраднатия от Ирак МиГ, свалянето на дванадесет сирийски самолета беше изтълкувано от военното разузнаване единствено като поредното доказателство за това, че ако някога арабите се осмелят да влязат във война, те ще бъдат разгромени също толкова безпощадно.

През нощта на 5 срещу 6 октомври Мосад получи най-прякото доказателство, че началото на военните действия е може би само въпрос на няколко часа. Катците и информаторите им в Египет докладваха, че Върховното командване на египетската армия се е разпоредило за най-високата степен тревога. Сведенията не можеха повече да бъдат пренебрегвани.

В шест сутринта шефът на Мосад Цви Цамир се присъедини към шефовете на Аман в Министерството на отбраната. Сградата бе почти безлюдна — беше Йом Кипур — Денят на изкуплението, най-свещеният от всички еврейски празници, когато евреите не ходят на работа, а всички държавни учреждения, включително и държавното радио, са затворени. По правило радиото е основно средство за мобилизиране на резервите в случай на национална заплаха.

Най-сетне активизирани от неопровержимите факти, представени от Мосад, службите започнаха да излъчват сигнала за тревога из цял Израел за двустранна атака — от Сирия на север и от Египет на юг, — която цели Израел да бъде сринат.

Войната започна в един и тридесет и пет следобед местно време, докато израелският кабинет заседава по спешност — уверяван от стратезите на Аман, че враждебните действия ще бъдат предприети в шест часа вечерта. Оказа се, че определянето на точния час е чиста случайност.

Никога преди това в историята на израелската разузнавателна общност не е имало такъв безславен провал в прогнозирането на дадено събитие. Огромното количество безспорни факти, предоставени от Давид Кимше и други източници бяха изцяло пренебрегнати.

След края на войната, когато Израел за сетен път отвоюва на косъм победата, във висшите ешелони на Аман започна масова чистка. Мосад за сетен път изигра главната роля в разузнавателната общност, макар да претърпя ключова промяна — Цамир беше отстранен от поста генерален директор с мотива, че не е бил достатъчно настоятелен пред Аман. Мястото му беше заето от Ицхак Хофи.

Кимше възприе пристигането на Хофи със смесени чувства. В някои отношения новият генерален директор приличаше на Меир Амит — имаше същата горда осанка, доказания на бойното поле опит, резкия маниер и абсолютна нетърпимост към глупците край себе си. Ала освен това Хофи беше прям до грубост и търканията му с Кимше датираха от времето, когато наред с всичките си останали задължения бяха инструктирали нововербуваните агенти в тренировъчната школа на Мосад. Хофи с неговата придобита в кибуците нетърпимост към глупостта се дразнеше от умозрителната интелектуалност на Кимше и отработения му английски акцент, когато се обръщаше към курсистите. Кимше обаче не беше просто временен оперативен служител, а заместник на Хофи. Той беше повишен до длъжността заместник генерален директор малко след напускането на Цамир. И Хофи, и Кимше бяха убедени, че трябва да преодолеят личните си различия, за да е сигурно, че Мосад ще продължи да работи с максимална ефективност.

На Кимше бе възложена една от най-трудните задачи в Мосад — да отговаря за „ливанския въпрос“. Гражданската война в тази страна беше започнала две години след Йомкипурската война и когато Кимше пое „задачата“, християните в Ливан вече водеха предварително загубена битка. Точно както преди години Салман бе отишъл в израелското посолство в Париж, за да сложи началото на операцията по открадването на иракския МиГ, през септември 1975 година се появи един пратеник на християните с молба Израел да им достави оръжие, за да бъде спряно унищожаването им. Молбата в крайна сметка се озовава на бюрото на Кимше. В нея той съзря възможност Мосад да се намеси по същество в „ливанската криза“.

На Хофи той каза, че в политически аспект би било много важно „да подкрепим отчасти“ християните срещу мюсюлманите, които се бяха зарекли рано или късно да унищожат Израел. Препоръката му бе приета. Израел щеше да снабди християните с оръжие, за да се справят с мюсюлманите, но не достатъчно количество, за да се превърнат в заплаха за Израел. И Мосад започна да прехвърля оръжие от Израел в Ливан. Следващата стъпка, предприета от Кимше, беше да изпрати служители на Мосад в командването на християнските сили. Привидно тяхната функция там беше да обучат християните в използването на различните видове оръжия. В действителност те предоставяха на Кимше непрекъснат поток от поверителна информация, която му даваше възможност постоянно да следи развоя на гражданската война. В същото време сведенията помогнаха на Мосад да предприеме няколко успешни атаки срещу крепости на ООП в Южен Ливан.

Отношенията на Мосад с християните обаче се влошиха, когато през януари 1976 година християнски лидери поискаха от сирийската армия помощ срещу проиранската Хизбула. Тази групировка се възприемаше в Дамаск като заплаха. След няколко дни многохилядни, закоравели в битките сирийски военни подразделения навлязоха в Ливан и се отправиха към границата с Израел. Твърде късно християните разбраха, че по думите на Кимше „бяха постъпили като Червената шапчица поканила сама Вълка вкъщи“.

За пореден път ливанските християни се обърнаха за помощ към Мосад. Кимше вече осъзнаваше, че неговата грижливо изградена мрежа за доставка на оръжие не е достатъчна. Необходимо бе да се предприеме обхватна израелска логистична операция. На християните незабавно бяха изпратени танкове, противотанкови оръдия и други оръжия на ИДФ. Ливанската гражданска война започна да излиза извън контрол.

Кимше подхвана под прикритие своя собствена партизанска война срещу най-върлия враг на Израел — ООП. В скоро време тя прерасна във война срещу ливанските шиити. Ливан се превърна в тренировъчен полигон за Мосад, който усъвършенстваше там тактическите си схеми не само за покушенията и атентатите, но и на способите за психологическата война. Това се оказа благодатно време за хората, които работеха извън безличната висока сграда на булевард „Цар Саул“.

Вътре в нея взаимоотношенията между Кимше и Хофи постепенно се влошаваха. Носеха се слухове за огромни различия по оперативни въпроси. Всъщност Хофи се страхувал от аспирациите на Кимше за неговия пост, както и че Кимше се чувствал недооценен въпреки несъмненият си принос. И до ден днешен Кимше не желае да обсъжда този въпрос и неизменно го парира с думите, че „никога не би оправдал слух, като го коментира“.

През една пролетна утрин на 1980 година Давид Кимше използвал картата си за неограничен достъп, която вече замествала двата ключа за влизане в сградата на управлението. Когато влязъл в кабинета си, му съобщили, че Хофи желае да го види незабавно. Кимше се отправил с небрежна стъпка по коридора към кабинета на генералния директор, почукал и влязъл, като затворил вратата след себе си.

Онова, което се случило там, се е превърнало в една от легендите на Мосад. Разказват, че гласовете постепенно се извисявали, отеквали обвинения и контраобвинения. Свадата продължила двадесет взривоопасни минути. След това Кимше излязъл от кабинета с плътно стиснати устни. С кариерата му в Мосад било свършено, но неговата разузнавателна дейност в името на Израел се прехвърляла на позната територия — Съединените щати. Този път обаче не ставало дума за кражба на ядрен материал, а за аферата, впоследствие придобило известност под името Ирангейт.

След период на преосмисляне на бъдещето си, Давид Кимше прие висш ръководен пост в израелското Министерство на външните работи, който идеално подхождаше на неговата способност да вниква в ситуацията и да намира изход от нея. За Кимше това бе чудесна възможност да използва уменията си, за да влияе на събития от международно значение, далеч извън границите на Ливан.

В Съединените щати сагата на президента Никсън и аферата „Уотъргейт“ бяха достигнали до неизбежния си финал, а ЦРУ беше обект на всеобщо подозрение, което не беше се случвало от покушението над президента Кенеди. Същевременно изплуваха все повече и повече уличаващи факти за дейността на ЦРУ по време на управлението на Никсън.

Кимше изучаваше от всички аспекти драмата, „възприемайки поуките от един погром, който никога не биваше да се допуска. Скандалът се разрази, защото Никсън бе запазил онези записи. Ако ги нямаше, той може би все още щеше да е президент.“

В близост до родината му го занимаваше обстановката в Иран, която винаги е представлявала за Израел траен интерес. Докато Хомейни и неговите аятоласи държаха здраво юздите на държавата, за Кимше беше истински шок да наблюдава как ЦРУ и Държавният департамент се проваляха в преценката на ситуацията.

В Белия дом обаче вече имаше нов президент — Роналд Рейгън, който обещаваше нов златен век за ЦРУ. Доколкото Кимше беше разбрал по свои собствени канали във Вашингтон, управлението щеше да бъде превърнато в „тайния коз“ на Рейгън в сферата на външната политика. Начело на ЦРУ стоеше Уилям Кейси. Кимше инстинктивно усещаше, че той не е от кръга на приятелите на Израел, но за сметка на това може да бъде надхитрен в случай на нужда.

През следващите две години Кимше следеше отблизо операциите на ЦРУ в Афганистан и Централна Америка. Много от тях го шокираха като „непрофесионална работа и събиране на разузнавателна информация по старомоден начин, съпътствани от няколко крайно жестоки убийства“.

Тогава за пореден път вниманието на Кимше се съсредоточи върху Иран, както и върху събитията в Бейрут.

Няколко месеца след като Кимше беше поел задълженията си в Министерството на външните работи, Израел започна да въоръжава Иран с мълчаливата подкрепа на Съединените щати. Тел Авив предоставяше помощта с цел да бъде отслабен режимът в Багдад — част от изпробваната дългогодишна тактика на Ерусалим „да насъсква двама в името на собствения си интерес“, както я характеризираше Кимше.

Три години по-късно две събития разбуниха духовете. Бомбен атентат в Бейрут причини смъртта на двеста четиридесет и един американски морски пехотинци и породи у Съединените щати подозрение, че Мосад е знаел предварително за удара, както и че разузнавателните служби на Иран са участвали в подготовката му. Върху Израел беше оказан натиск да прекрати доставките за Техеран. Той се засили още повече след отвличането, мъченията и последвалата смърт на Уилям Бъкли, резидента на ЦРУ в Бейрут. Непосредствено след това седем други американци бяха взети за заложници от подкрепяни от Иран групировки.

За обещаващата крути мерки администрация на Рейгън, дошъл на власт благодарение на изявленията, че ще смаже тероризма, само мисълта, че американски граждани са държани под руините на Бейрут, предполагаше незабавни действия. Ала ответен наказателен удар беше изключен. Бомбардирането на Техеран, както предлагаше Рейгън, се отхвърляше дори от твърдолинейните му съветници. Според шефовете на „Делта Форс“ една спасителна мисия също беше обречена на провал.

По това време президентът Рейгън разговарял с Робърт Макфарлан, предан бивш морски пехотинец, сега съветник по въпросите на националната сигурност. Кимше си спомня, че Макфарлан му предал разговора така:

— От какво се нуждаят най-много иранците, господин президент?

— Ти ми кажи, Боб.

— От оръжия, с които да се бият срещу Ирак.

— Значи изходът е да им дадем каквото искат. И в замяна на това да си върнем нашите хора.

Действайки в разрез със съвета, даден им от Кейси и други шефове на американското разузнаване, Рейгън и Макфарлан възприеха виждането, че въоръжаването на Иран не само ще накара моллите да окажат натиск върху бейрутската групировка да освободи заложниците, но и ще подобри отношенията на американската администрация с Техеран. Допълнително предимство щеше да донесе отслабването на позициите на Москва в Иран. Така бяха посети семената на аферата, останала в историята под името Ирангейт.

Полковникът от морската пехота Оливър Норт беше определен да организира и ръководи оръжейната доставка. Норт и Макфарлан решиха да изключат ЦРУ от плана си за действие. И двамата залагаха преди всичко на действието. Агресивната им нагласа беше помогнала във Виетнам, а доколкото бяха чували, и израелците бяха енергични. Така че по думите на Норт „време беше да включим Израел в отбора“. Откриваше се също възможността да посетят Палестина. Като ревностен християнин Норт очакваше с благоговение възможността да мине по стъпките на Христос.

Новият министър-председател на Израел Ицхак Шамир реши, че има един-единствен човек, способен да се справи с искането на Вашингтон за помощ, като осигури и пълната защита на интересите на Израел. На 3 юли 1983 година Давид Кимше отлетя за Съединените щати, за да се срещне с Макфарлан в Белия дом. Кимше заяви, че според него сделка оръжие — заложници ще даде резултат. Той се поинтересува дали ЦРУ „ще играе активна роля“. Беше му отговорено отрицателно.

На свой ред Макфарлан запита Кимше какво ще е участието на Мосад: „В крайна сметка — отбеляза той — тези момчета вършат цялата ви секретна работа по света.“ Кимше го информира, че Ицхак Рабин, по онова време министър на отбраната, заедно с Шамир са взели решение да изключат Мосад и да поверят операцията на него. Макфарлан отвърна, че това ги устройва. Кимше не му каза, че шефът на Мосад по онова време, Наум Адмон, споделя страховете на Кейси, че сделката оръжие — заложници съдържа прекалено много рискове от оперативен характер.

Макфарлан замина за военноморската болница в Бетезда, за да изложи вижданията на Кимше пред Рейгън, който се възстановяваше след операция на дебелото черво. Президентът имаше само един въпрос: „Може ли Кимше да гарантира, че Израел ще запази сделката в тайна?“ Изтичането на информация би влошило отношенията на Съединените щати с по-умерените арабски страни, които се плашеха от растящия радикализъм на Техеран. Кимше заяви, че Израел „ще запуши пробойните“, и Макфарлан на свой ред увери в това Рейгън. Сделката беше сключена. Кимше отлетя обратно за Израел. След две седмици той отново беше във Вашингтон. По време на тайна вечеря изложи своя план за операцията пред Макфарлан. Кимше предава състоялия се разговор по следния начин:

— Кое предпочитате да чуете първо — добрата или лошата новина? — попита Кимше Макфарлан.

— Добрата.

— Ще доставим вместо вас по море оръжието, като използваме досегашните си маршрути.

— Няма проблеми — отвърна Макфарлан.

Планът на Кимше изключваше възможността Съединените щати да установяват директен контакт с Иран и по този начин безкомпромисната позиция на президентската администрация относно борбата с тероризма нямаше да бъде подложена на съмнение — американското оръжейно ембарго над Иран щеше да бъде спазено, а след като заложниците бъдат освободени, няма да стане известно, че са били разменени срещу оръжие.

— А лошата новина? — побърза да попита Макфарлан.

Кимше отвърнал, че свръзките му в Иран не са сигурни дали моллите наистина ще успеят да осигурят освобождаването на заложниците в Бейрут.

— Радикалните настроения там излизат извън контрола на Техеран — каза без заобикалки той на своя домакин.

Дори и да беше разочарован, Макфарлан не го показа. На следващия ден обаче държавният секретар Джордж Шулц повтори на Рейгън в Овалния кабинет, че рискът е прекалено голям. Ами ако иранците вземат оръжието, а след това дадат публичност на сделката, за да притиснат „Великия Сатана“, както моллите наричаха Съединените щати? Нямаше ли това да накара Ирак да се обвърже още по-трайно със съветския лагер? Ами заложниците? Твърде вероятно беше тяхното положение да се влоши. Споровете продължиха цялата сутрин. По обяд Рейгън беше видимо уморен. Решението беше малко неочаквано. Президентът се съгласи да подкрепи плана Съединените щати да заменят с други всички видове оръжия, които Израел щеше да продаде на Иран. За пореден път Кимше се завърна у дома, след като му беше дадена зелена светлина. Въпреки това Шамир настоя да бъдат взети всички предпазни мерки, така че „да може да отрече всякаква връзка със случая, ако изникне проблем“.

За да подсигури желания развой на събитията, Кимше събра колоритен състав за началото на операцията. Един от тях беше Аднан Хашоги, саудитският петролен милиардер, който имаше навика да похапва хайвер, мерейки го на килограм, докато хвърляше по едно око на най-нашумелите фотомодели по кориците на илюстрованите списания; Манахер Торбанифер, бивш агент от ползващите се с незавидна слава секретни служби на шаха — САВАК, който все още не се беше разделил с маниера си на шпионин да урежда срещите си посред нощ. Между тях беше и не по-малко тайнственият Яков Нимроди, обучавал агенти на Аман и бивш военен аташе на Израел в Иран по време на режима на шаха. Той беше неизменно придружаван от Ал Швимер, пословично необщителния основател на „Израел еъркрафт индъстрис“.

Хашоги бе посредник в една сделка, която беше предвестник на бъдещите събития. Той щеше да оглави консорциум, който да обезщети Съединените щати, ако Иран не съумее да изпълни задълженията си, както и да защити Иран, ако оръжията не съответстват на предварително заявените доставки. За тази роля на гарант консорциумът щеше да получи десет процента комисионна от покупката на цялото количество оръжия, а парите в брой щяха да бъдат предоставени от Съединените щати. В замяна на това консорциумът щеше да играе ролята на буфер, за да осигури правдоподобно опровержение, удобно както за иранското, така и за американското правителство, ако нещо се объркаше. На всички беше ясно, че консорциумът щеше да действа извън всякакъв политически контрол и движещият мотив щеше да бъде преди всичко печалбата.

В края на август 1985 година първият самолет, натоварен с оръжие от Израел, кацна в Техеран. На 14 септември американският заложник, преподобният Бенджамин Уиър беше освободен в Бейрут. Докато операцията набираше скорост, към консорциума се присъединиха още играчи със съмнителна репутация, между които Майлс Коупланд, бивш офицер от ЦРУ, който в навечерието на падането на шаха от власт и готвеното обявяване на Ислямска република Иран беше изпратил агенти на ЦРУ из Техеран да раздават стодоларови банкноти на всеки, който посмее да извика на улицата „Да живее шахът!“. Замесени бяха и други мрачни фигури като бившия офицер от САС, който управляваше компания в Лондон, извършвала навремето нетрадиционни услуги на Мосад. Междувременно политическите стратези в Израел и във Вашингтон гледаха на нещата по друг начин. Единственото, което имаше значение за тях, беше, че операцията вече е започнала под носа на нищо неподозиращия свят — поне за момента.

Иран щеше да получи общо двадесет и осем американски танка, двеста хиляди ракети тип „Катюша“, иззети от Южен Ливан, десет хиляди тона артилерийски снаряди от всякакъв калибър, три хиляди ракети въздух-въздух, четири хиляди пушки и петдесет милиона комплекта муниции.

От военновъздушната база Марама в Аризона над четири хиляди ракети ТОУ бяха превозени със самолет до Гватемала, откъдето щяха да поемат по дългия си път към Тел Авив. От Полша и България бяха превозени с кораби осем хиляди ракети земя-въздух „Сам–7“, заедно със сто хиляди автомата АК–47. Китай предостави стотици ракети вода-вода „Силкуорм“, бронетранспортьори и амфибии за транспортиране на жива сила. От Швеция бяха получени 105-мм артилерийски снаряди, а Белгия осигури ракети въздух-въздух.

Оръжията се превозваха по море със сертификати, удостоверяващи, че крайният потребител е Израел. От военни бази на ИДФ в пустинята Негев консорциумът уреди чартърни транспортни самолети да превозят оръжието до Иран. На консорциума щяха да се заплащат „пътните разноски“ за всяка отделна партида, а Иран щеше да осигури парите от сметки в швейцарска банка. Цялата сума възлезе на седем милиона щатски долара. Израел не получи финансова облага — единствено удовлетворението да наблюдава как Иран се усъвършенства в избиването на все повече и повече иракчани в проточилата се прекалено дълго война между двете държави. За Давид Кимше това беше още един пример колко ефективна е политиката „разделяй и владей“, на която винаги бе залагал.

Въпреки това изостреният му инстинкт подсказваше, че онова, което беше започнало като „примамлива операция“, сега имаше опасност да излезе от контрол. По думите му: „Неподходящи хора разполагаха с твърде голяма власт в консорциума.“

За да възстанови контрола, той отново демонстрира същността на израелската политика — Тел Авив е готов да помага на Съединените щати, защото осъзнава, че не може да оцелее без подкрепата на Вашингтон в други области. Това беше начин Израел да покаже, че може да действа решително на световната сцена, без да дава гласност на нещата.

Ала колкото по-дълго продължаваше операцията оръжие — заложници, толкова по-голяма ставаше опасността тя да бъде разкрита. През декември 1985 година Кимше заяви на консорциума, че повече не може да се ангажира с тяхната дейност, като използва изтъркания предлог, че е прекалено зает в Министерството на външните работи.

Консорциумът му изказа благодарност за помощта, даде в негова чест прощална вечеря в един телавивски хотел и го осведоми, че неговото място заема в качеството си на израелска свръзка Амирам Нир, всеотдайният съветник на Шимон Перес по въпросите на тероризма. Това беше моментът, както по-късно щеше да сподели Кимше, от който сделката оръжие — заложници започна стремглаво да се сгромолясва и провалът стана неизбежен. Ако имаше някой, способен да съсипе досегашните усилия, това беше Нир. Бивш журналист, Нир беше показал тревожна склонност да възприема същинското разузнаване като описаното в шпионските романи за Джеймс Бонд, на които той беше страстен почитател. Тази негова фатална слабост беше характерна и за някои служители в Мосад, които решиха, че могат да използват журналисти за осъществяване на своите цели.

През април 1999 година Давид Кимше за пореден път доказа, че не е изгубил умението си да преценява правилно актуалната политическа ситуация в Близкия изток. Ясер Арафат — човекът, срещу когото той някога организира заговори за убийство, „защото той беше мой заклет враг и аз бях сигурен, че неговата смърт ще бъде истинска победа за Израел“, според Кимше вече се бе превърнал в „най-голямата надежда на Израел за дълготраен мир. Господин Арафат все още не е олицетворение на моята представа за идеалния съсед, но той е единственият лидер на Палестина, способен да прави отстъпки в полза на Израел, като същевременно запазва властта си и подкрепата на своя народ.“

Кимше беше убеден, че е намерил общ език с Арафат. Той беше категоричен, че лидерът на ООП най-сетне е осъзнал онова, което Кимше беше разбрал преди четвърт век — „истинската заплаха пред новото хилядолетие ще бъде ислямският фундаментализъм“.

Докато седеше в малкия си кабинет, чиито прозорци гледаха към градината, която самият той беше засадил и видял да разцъфва и да дава плод, Кимше стигна до следната балансирана преценка: „Не мога да простя на отколешния си враг за това, че преди десетилетия одобряваше избиването на мои сънародници. Но също толкова непростимо ще бъде да откажа на Арафат — и на моя народ — шанса веднъж завинаги да сложим край на кръвопролитията.“