Тайната история на Мосад

14.Бомба в чантата на камериерка

През една безоблачна февруарска утрин на 1986 година два израелски изтребителя на ВВС връхлетяха върху един лиърджет с либийска регистрация, изпълняващ полет между Триполи и Дамаск. Гражданският самолет летеше в международното въздушно пространство, десет километра над Средиземно море, и тъкмо започваше да се снижава при навлизане във въздушното пространство на Сирия. На борда на самолета имаше делегати, които се завръщаха от конференцията на палестински и други радикално настроени групировки, свикани от Муамар Кадафи, за да обсъдят новите стъпки за осуетяване на маниакалната идея на либийския лидер — Израел да бъде заличена от земята.

Изтребителите, заемали позиции от двете страни на лиърджета, предизвикаха паника сред четиринадесетте пътници, и то напълно основателно. Четири месеца преди това, на 1 октомври, четвъртък, 1985 година, израелски бомбардировачи F–15 бяха унищожили главната квартира на ООП, разположена югоизточно от Тунис, а това изискваше прелитане в двете посоки общо на близо пет хиляди километра, зареждане с гориво във въздуха и безпогрешна разузнавателна дейност, което караше целия арабски свят да тръпне от страх.

Това внезапно въздушно нападение бе в отговор на убийството на трима израелски туристи на средна възраст от стрелци на ООП, докато се припичали на късното лятно слънце на яхтата си в кипърското пристанище Ларнака броени дни преди това. Убийствата бяха извършени на Йом Кипур и много израелци си припомниха избухването на войната в Деня на изкуплението, когато цялата нация се беше оказала неподготвена както тези туристи.

Въпреки изминалите четири десетилетия на тероризъм убийствата предизвикаха паника и страх сред израелците — на туристите беше разрешено да останат на борда на яхтата и да напишат прощални писма, преди да бъдат разстреляни. Първа била убита жената — простреляна смъртоносно в корема. Двамата й спътници мъже били заставени да изхвърлят тялото й зад борда. После, един след друг, и двамата получили по един куршум в тила.

По време на черната пропагандна война, която дълго време беше отличителен белег на съперничеството между разузнавателната служба на ООП и на Израел, палестинците твърдяха, че жертвите са били агенти на Мосад, изпълняващи специална мисия. ООП успя да представи своята версия толкова убедително, че няколко европейски вестника дори идентифицираха жената като една от заловените агентки по време на аферата „Лилехамер“ през 1973 година. Въпросната жена беше още жива, но отдавна вече не работеше за Мосад.

След този случай арабският печат постоянно отправяше потресаващи предупреждения, на които Израел трябваше да отвръща. Много от историите бяха подхвърлени от отдела за водене на психологическа война на Мосад, за да държат в напрежение милиони араби.

Пасажерите на лиърджета, които само преди броени часове бяха подкрепили унищожаването на Израел на конференцията в Либия, сега се изправиха срещу мрачното лице на врага си. Един от бомбардировачите наклони криле — сигналът „последвай ме“, познат на пилотите по цял свят. За да направи още по-ясно посланието си, един от израелците посочи с облечената си в ръкавица ръка напред и надолу към Галилея. Жените на борда на самолета започнаха да плачат истерично, а някои от мъжете сплетоха молитвено ръце. Други се взираха невиждащо пред себе си в очакване на гибелта си. Всеки от тях беше наясно, че такава възможност е напълно реална. Проклетите неверници щяха да ги прехванат насред небесната шир и те не можеха да им попречат.

Един от израелските бомбардировачи произведе предупредителен изстрел, за да сигнализира на капитана на лиърджета да не прави опити да се свързва и да иска помощ от сирийските ВВС, чиито изтребители можеха да долетят за броени минути. Паниката на пасажерите нарасна. И тях ли щеше да ги сполети съдбата на безброй други герои, загинали за арабската кауза?

Само месец преди въздушното нападение над Тунис един патрулиращ израелски катер с агенти на Мосад на борда си беше спрял за проверка малък кораб на име „Опортюнити“, изпълняващ редовен рейс от Бейрут за Ларнака. От трюма измъкнаха Фейсал Абу Шарах, терорист, спечелил си кървава слава. Той беше прехвърлен като вързоп на патрулния катер и това беше само прелюдия към последвалия безмилостен разпит в Израел, бързия процес и присъдата за дълги години затвор. Бързината и дързостта на операцията още повече затвърдиха славата на Израел в арабския свят като непобедима държава.

Подобни инциденти се случваха често. В тясно сътрудничество с малкия, но изключително добре обучен флот на Израел Мосад успя да прехване няколко кораба и да арестува пасажери, заподозрени в терористична дейност. Дългата средиземноморска брегова ивица на Израел не беше единственият район, който изискваше изключителна бдителност. Червено море бе също опасна зона. Един от агентите на Мосад в Йемен осигури информацията за организирането на операция за осуетяване на заговор на ООП рибарска лодка с експлозиви на борда да прекоси Червено море до израелския курорт Ейлат и да се възпламени близо до брега, където бяха разположени множеството хотели. Израелска канонерка пресрещна рибарската лодка и плени двамата камикадзе, преди да успеят да осъществят намеренията си.

Докато лиърджетът се спускаше към Северен Израел, пасажерите си спомниха за друг повод за отмъщение. Един от техните герои — Абу ал Абас, само няколко месеца преди това, на 2 октомври 1985 година, плени италианския круизен лайнер „Акиле Лауро“ по най-зрелищния в историята на морското пиратство начин. Ал Абас уби на един от пътниците — Леон Клингхофер, американски евреин в инвалидна количка, като го изхвърли през борда.

Това престъпление предизвика дипломатически скандал, в който бяха въвлечени не само оскърбеният Израел, но и Съединените щати, Египет, Италия, Сирия, Кипър, Тунис и ООП, която нямаше държавен статут. Кризата по Средиземноморското крайбрежие продължи дълго време, което привлече общественото внимание към похитителите и разкри егоистичните подбуди, които в Близкия изток определяха отношението към тероризма. Отвличането на круизен лайнер, който превозваше към Израел така чаканите чуждестранни туристи с твърда валута, придружено с убийството на един от пасажерите, предизвика вълна от нерешителност. Всъщност убийството беше извършено на италианска територия, на кораба „Акиле Лауро“, регистриран в Генуа. Ала Италия беше много уязвима за терористична дейност и държеше инцидентът да бъде разрешен тихомълком. Съединените щати пък искаха справедливост за своя убит гражданин. Из цялата страна се появиха надписи: „Не губете присъствие на духа, отвърнете им подобаващо.“ Най-накрая, след като в продължение на няколко дена заемаха заглавните страници на всички големи вестници, похитителите се предадоха на египетските власти, които им разрешиха да напуснат страната и с това разгневиха Израел.

Много от пътниците на лиърджета се питаха дали няма да бъдат задържани в някой израелски затвор като акт на отмъщение. Самолетът се приземи заедно с двата бомбардировача на военно летище в Северна Галилея. Там ги очакваше екип за водене на разпити от Аман, на който Мосад беше съобщила, че на борда се намират двамата най-издирвани терористи в света — прочутият Абу Нидал и не по-малко прославилият се Ахмед Джабрил. Вместо тях обаче агентите откриха група пребледнели от страх араби, чиито имена изобщо не фигурираха в компютрите на Израел. Лиърджетът получи разрешение да излети отново.

Израел настояваше, че единствената причина за отклоняването на самолета е била вероятността да залови някой от издирваните терористи. В Мосад обаче бе решено на всяка цена да не се пропусне нито една възможност за всяване на страх и паника сред арабите. Екипът за водене на разпити от Аман получи известно удовлетворение от факта, че този случай щеше да затвърди за пореден път славата на Израел като всесилна държава.

Шефът на Аман Ехуд Барак обаче беше убеден, че операцията е поредният пример за необмислените действия на Мосад, и не пропусна да изрази това свое мнение пред Наум Адмон.

Шефът на Мосад не беше от хората, които се примиряват лесно с някоя грешка или упрек. Така той се зае да организира операция, която да сложи край не само на подигравките по отношение на Мосад по арабските радиостанции, че е стигнала дотам да сваля принудително невъоръжен граждански самолет, но и на подмятанията в израелската разузнавателна общност, че службите, които ръководи, трябва да са напълно сигурни в информацията, с която разполагат, за да не станат следващия път отново за посмешище.

Така беше поставено началото на операция, която освен всичко друго щеше да съсипе живота на бременна ирландка камериерка и да изпрати любовника й арабин в затвора, за да излежи една от най-дългосрочните присъди, издавани някога от британски съд. Този случай щеше да причини голямо неудобство на германския канцлер Хелмут Кол и на френския министър-председател Жак Ширак, както и да покаже с пълна сила манипулативните способности на Робърт Максуел. В резултат на въпросния замисъл Сирия щеше да бъде отзована от масата за преговори, а всички арабски радиостанции, които с такова самодоволство се бяха подигравали на Мосад, щяха да бъдат принудени да променят тона си.

Подобно на всички други операции и при тази имаше моменти на огромно напрежение и на търпеливо изчакване. Неразделна част от нея щяха да са човешкото отчаяние, справедливият гняв, както и предателство, но за хора като Наум Адмон подобни заговори представляваха смисъл на живота. Той както винаги си задаваше едни и същи въпроси. Ще завърши ли всичко с успех? Другите наистина ли ще повярват, че всичко е станало така, както те се мъчат да го покажат? И, разбира се, ще остане ли истината скрита завинаги?

За по-сигурно Мосад осигури за операцията двама мъже със съвсем различни способности. Единият бе катца, който работеше във Великобритания под името Тов Леви. Другият бе палестински информатор с кодовото име Абу. Палестинецът беше вербуван, след като от Мосад го бяха хванали да отклонява средства от фонда на ООП, за който отговаряше в едно от градчетата по израелско-йорданската граница. Мосад го заплаши, че анонимен източник винаги може да доведе престъплението му до знанието на кмета на града, което щеше да предизвика неминуемо смъртта му, и по този начин го принудиха да замине за Лондон. Снабдиха го с фалшиви документи, според които той трябваше да се представя за бизнесмен, както и с подобаваща сума джобни пари, за да може да изпълнява безпроблемно ролята си на човек, който живее нашироко. За негов инструктор беше назначен Тов Леви.

Абу идеално отговаряше на класическата дефиниция на Узи Махнаими, бивш служител на израелското разузнаване, за това, какъв трябва да бъде един агент: „Прекарвате с него часове, дори дни; учите го на всичко, което знаете; преминавате заедно с него курсовете на обучение; помагате му, общувате с него, разглеждате заедно семейните му албуми, знаете имената и възрастта на всяко едно от децата му. Ала агентът не е човешко същество и никога не бива да го възприемат по този начин. Агентът е само оръжие, средство за постигане на целта подобно на автоматите «Калашников» — нещо подобно. Ако се наложи да го изпратите на бесилото, не трябва дори и за миг да се замисляте над това. Агентът е само шифър, никога човек.“

Абу играеше до съвършенство ролята си и за кратко време се превърна в позната фигура в игралните зали в Мейфеър. Заради успеха, който бележеше, сексуалните му апетити и алкохолните му пристрастия бяха толерирани. Абу успя да проникне в свърталищата на търговците на оръжие и техните богати спонсори от ООП, като по този начин снабдяваше Мосад с информация, позволяваща на службата да нанася безпогрешно удари срещу най-големите си врагове. Петнадесет членове на ООП бяха убити от Мосад само за няколко седмици благодарение на информацията на Абу.

Някои от срещите му с Тов Леви бяха в баровете или ресторантите на хотел „Хилтън“ на Парк лейн. Там работеше една ирландка от Дъблин на име Ан-Мари Мърфи.

Подобно на мнозина други тя се беше изкушила да прекоси Ирландско море заради възможността да припечелва повече в Лондон. Успя обаче да си намери работа единствено като камериерка. Заплащането беше ниско, а работното време продължително. Малкото си свободно време Ан-Мари прекарваше из баровете в района Шепърдс буш, който от край време се славеше като убежище на ирландски изгнаници. Присъединяваше се към бунтовните песни над чаша „Гинес“. После се прибираше в самотната си стая, за да се подготви за поредния дълъг ден, през който щеше да сменя чаршафи, търка бидета и тоалетни чинии и да излъсква всяка една хотелска стая с прословутата за „Хилтън“ прецизност. Беше се озовала в задънена улица, за кариера не можеше да става и дума.

Малко преди Коледа на 1985 година, почти разплакана от перспективата да прекара сама празника в град, толкова различен от изпълнения с веселие Дъблин, по който често бленуваше, Ан-Мари се запозна случайно с тъмнокож арабин, който й се стори много красив. Облечен в копринен костюм, с лъскава вратовръзка, той излъчваше състоятелност. Когато й се усмихна, тя му отвърна. Името му беше Незар Хиндави и се падаше далечен братовчед на Абу. Хиндави беше на тридесет и пет години, но спести на Ан-Мари малко от възрастта си. Каза й, че също като нея е на тридесет и две. Но това беше само началото на лъжите, които тепърва щеше да изрече пред тази доверчива и наивна жена.

Запознаха се в един бар, в непосредствена близост до Би Би Си и театъра на Шепърдс буш грийн. Никога преди това не беше посещавала този бар и остана изненадана, когато откри Хиндави сред червенобузестите строителни работници, от чийто акцент се разбираше, че са дошли от всички краища на Ирландия. Изглежда, Хиндави познаваше много от хората там, тъй като отвръщаше на грубите им шеги и не им отстъпваше по нищо, когато дойдеше неговият ред.

Седмици наред Хиндави посещаваше бара с надеждата да установи контакти с ИРА. Абу му беше поставил тази задача, макар да не бе му обяснил защо е необходимо това. Неколкократните опити на Хиндави да поведе разговор за политическата ситуация в Ирландия бяха безцеремонно прекъснати от мъжете, които се интересуваха единствено от това дали халбите им с бира са достатъчно пълни. Що се отнасяше до Хиндави, планът, който Абу замисляше, щеше да остане тайна за него. Пристигането на Ан-Мари също му даде повод за размисъл.

Очарована от добрите му обноски и чара му, Ан-Мари скоро започна да се смее на историите на Хиндави за живота му в Близкия изток. За жена, която не беше пътувала по-далече от Лондон, разказите му със сигурност звучаха като истории от „Хиляда и една нощ“. Същата вечер Хиндави я закара до дома й, целуна я по двете бузи и си тръгна. Ан-Мари се замисли дали шеметните усещания, които току-що беше изпитала, не бяха един от първите признаци, че се влюбва. На следващия ден той я заведе на обяд в един сирийски ресторант и я посвети в гастрономическите тайни на арабската кухня. Леко замаяна от превъзходното ливанско вино, тя не оказа почти никаква съпротива, когато той я покани в апартамента си. Още същия следобед те се любиха. Ан-Мари беше запазила до този момент девствеността си. Възпитана в строгите католически традиции на Ирландия, изключващи употребата на контрацептиви, тя не взе никакви предпазни мерки.

Така през февруари 1986 година тя разбра, че е бременна. Незабавно съобщи новината на Хиндави. Той й отправи окуражителна усмивка и обеща, че ще се погрижи за всичко. Разтревожена, Ан-Мари заяви, че никога няма да се съгласи да направи аборт. Той й отвърна, че подобна възможност дори не му е хрумнала. В действителност се боеше от перспективата да се ожени за жена с по-низше потекло. Опасяваше се също, че тя ще съобщи на властите за случилото се и ще подаде оплакване. Той дори не подозираше колко безразлично се отнасяха официалните власти към подобен род въпроси. Изплаши се, че разрешението му за пребиваване във Великобритания ще бъде анулирано и ще бъде депортиран като персона нон грата. Тогава Хиндави се обърна към единствения човек, който можеше да му помогне — братовчед му Абу.

По това време обаче Абу също си имаше проблеми, тъй като беше загубил доста пари на комар. Той директно отказа на Хиндави да му заеме парите, които той беше решил да предложи на Ан-Мари, за да се върне в Дъблин, да роди бебето и да го даде за осиновяване. Тя му беше казала, че това е обичайната практика в Ирландия.

На следващия ден Абу се срещна с Тов Леви. По време на вечерята катцата съобщи на Абу, че трябва да направи нещо, което да накара британското правителство да затвори сирийското посолство в Лондон и да екстрадира служителите му, за които отдавна имаше подозрения, че са замесени в терористична дейност. Леви заяви, че има нужда от „примамка“, с която да постигне това. Може ли Абу да му посочи нещо или някого, който да му бъде от полза? Тогава Абу спомена, че има братовчед, чиято приятелка ирландка е бременна и е в Лондон.

Заговорът започна да набира скорост, след като отзвучаха последиците, разтърсили израелското разузнаване, след разкритията на Вашингтон по сделката оръжие — заложници с Иран. Безкомпромисната репутация на Израел в борбата с тероризма си каза думата. В Мосад се гневяха на Рейгън, че администрацията му беше позволила ситуацията да се влоши дотолкова, че да бъде разкрито участието на Израел в Ирангейт.

Разкритията направиха още по-трудни опитите дори и за минимална подкрепа на съседни, донякъде приятелски държави като Египет и Йордания. Те проявяваха приятелското си отношение предпазливо, а беше настъпил и момент, когато започнаха да се уморяват както от ООП, така и от спектаклите, които Ясер Арафат организираше. Лидерът на ООП все повече заприличваше на политически заложник на своята собствена екстремистка организация. Макар самият той да не беше марксист по убеждения, сякаш беше принуден да прокламира тази идеология, като призоваваше повсеместно за „ликвидация на ционистката общност в политическо, културно и военно отношение“.

Злословията и хулите с нищо не спомагаха за подобряване на положението му сред различните отцепили се от ООП фракции. За тях Арафат беше човекът, принуден да осъществи унизителното изтегляне от Бейрут под защитата на ООН от зоркия поглед на израелците. Петнадесет хиляди палестински бойци се качиха на кораби и отплаваха за Тунис. Други дезертираха от организацията на Арафат, тъй като Сирия им обеща помощта си, и станаха още по-войнствени както спрямо него, така и спрямо Израел, след като бяха осигурили нови бази край Дамаск.

Според Мосад обаче Арафат си оставаше главното препятствие по пътя към мира. Убийството му продължаваше да е приоритет. Арафат беше главната мишена на Мосад. До смъртта си той щеше да бъде единственият виновен за всеки акт на жестокост, извършен от отцепилите се палестински групировки в Сирия.

Тогава последваха два инцидента, които веднага изместиха центъра на общественото внимание от Арафат и окончателно оформиха заговора, в който Абу щеше да изиграе ключова роля.

Сирия имаше проблем с фракциите на ООП, които бе взела под своя закрила. Трябваше да задоволява непрестанните им искания за действие. Като един от пословичните примери в света за финансиран от държавата тероризъм Сирия имаше пълна готовност да спонсорира всяка операция, която нямаше да влоши и без това сериозно опетнената й репутация. Голяма част от планираните операции, които фракциите на ООП представяха на сирийското разузнаване, бяха прекалено рисковани. Една от тях предвиждаше да бъдат отровени вододайните зони на Израел. Целта на друга беше да изпратят арабин камикадзе с бомба, който да се представи за ортодоксален евреин и да се самовзриви пред Стената на плача в Ерусалим. Беше сигурно, че осъществяването и на двете ще предизвика жестоко отмъщение от страна на Израел.

Тогава обаче им беше представен дързък план за заговор, в който сирийското разузнаване съзря не само вероятен успех, но и сигурен удар върху израелското военно превъзходство. Първо заговорниците трябваше да се снабдят с кораб. След неколкоседмично проучване из пристанищата по Средиземноморското крайбрежие беше закупен търговски кораб с панамска регистрация на име „Атавариус“, след което той беше откаран в пристанище Алжир.

Седмица след акостирането му от Дамаск пристигна отряд палестински командоси с транспортен самолет на сирийските ВВС. Те разполагаха с малък арсенал: картечници, противотанкови оръдия, както и със сандъци с автомати „Калашников“ — предпочитано от терористите оръжие. Същата нощ под прикритието на мрака командосите и оръжията бяха натоварени на борда на „Атавариус“.

Корабът отплава по изгрев слънце. Капитанът съобщи на пристанищните власти, че поема курс към Гърция за ремонт на основния двигател. Командосите бяха скрити под палубата. Пристигането им обаче не остана незабелязано. Един от информаторите на Мосад, който работеше в канцеларията на шефа на пристанището, съобщи подозренията си на катцата в града, а той от своя страна веднага изпрати съобщение в Тел Авив.

Това предизвика обявяването на „жълта тревога“22, която беше разпратена до всички поделения на мрежата на Мосад по Средиземноморското крайбрежие. Все още не бяха забравили скорошния неуспешен опит да взривят крайбрежния булевард в Ейлат и сега се смяташе, че предстои подобно нападение, само че този път срещу Хайфа. Натовареното пристанище на Средиземно море беше очевидната мишена. В близост до брега бяха закотвени две военноморски канонерки, готови да прекъснат още при първо съмнение всеки опит на „Атавариус“ да влезе в пристанището, което представляваше главната търговска връзка по море на Израел с останалия свят.

„Атавариус“ държеше курс към бреговете северно от Тел Авив. Според плана, който спокойно можеше да послужи за сюжет на някой холивудски екшън, командосите щяха да се спуснат с гумени лодки от „Атавариус“ и да гребат до брега. После щяха да си проправят път през Тел Авив до главната им цел — Кирия, укрепената като крепост главна квартира на Израелските въоръжени сили, чиято кула се извисява високо в небето и щеше да служи като компас за командосите. Планът залагаше на пълната изненада.

Нападението беше запланувано за празненствата по случай Деня на независимостта на Израел, когато цялата страна е обхваната от карнавално настроение, а Кирия според устава на израелската армия е охранявана от малоброен контингент военни. Командосите бяха готови да дадат живота си, защото бяха избрани за тази мисия заради куража им, подобен на този, проявяван от камикадзета в бомбени атентати в Бейрут.

Междувременно те можеха да се отпуснат и да се наслаждават на краткото пътешествие покрай бреговете на Тунис до най-близката суша — остров Сицилия. Вероятно нито един от хората на борда не обърна внимание на риболовния траулер, в които се разбиваха вълните, когато „Атавариус“ мина покрай него. На борда на риболовния кораб имаше фина електронна техника за подслушване на разговорите на търговския кораб. Те засякоха кратко съобщение на арабски, което гласеше, че корабът се движи по график. Един от двамата саяними на Мосад от екипаж на траулера предаде по радиостанцията новините в Тел Авив. През следващите двадесет и четири часа „Атавариус“ беше проследен от други патрулиращи кораби на Мосад, когато мина покрай остров Крит и остров Кипър.

Една бърза моторна яхта се движеше в непосредствена близост с кораба. И тя беше снабдена с устройства за следене, включително и мощна камера, скрита встрани от кабината на щурвала. На палубата две жени се припичаха на слънце. Те бяха братовчедки на кипърския саяним, собственик на яхтата, и той ги използваше за стръв, за да привлече вниманието на мъжете на борда на „Атавариус“. Когато яхтата мина покрай тях, неколцина от командосите се качиха на палубата и започнаха да подвикват и да се усмихват на жените. Саянимът включи камерата, за да заснеме жестикулиращите мъже. След като приключи успешно своята разузнавателна задача, той побърза да се върне в Кипър. Филмът бе проявен в дома му, а снимките незабавно бяха изпратени в Тел Авив. Компютрите на Мосад идентифицираха трима от мъжете — все арабски терористи. Жълтата тревога прерасна в „червена“23.

Министър-председателят Шимон Перес издаде заповед „Атавариус“ да бъде атакуван. След кратко заседание беше решено корабът да не бъде бомбардиран. Въздушното нападение можеше да бъде разбрано погрешно от Египет като начало на изненадващ удар. Въпреки че дипломатическите отношения между Израел и неговата съседка бяха оцелели след поредица от инциденти, Кайро продължаваше да храни подозрения относно действията на Тел Авив. Перес се съгласи, че нападението трябва да се осъществи по море.

Шест израелски военноморски бойни кораба бяха заредени с гориво и въоръжени с ракети. На борда на корабите имаше отряди на специалните сили на ИДФ и оперативни служители на Мосад, които трябваше да подложат на разпит всеки един от заловените живи командоси. Бойните кораби отплаваха от Хайфа в ранните часове на деня в западна посока в Средиземно море. Флотилията пореше водите във верижен ред, като по този начин намаляваше възможността да бъде засечена от радарите на борда на „Атавариус“. Израелците бяха насрочили нападението си по изгрев слънце, когато небесният диск щеше да ги осветява в гръб.

Малко след шест и тридесет сутринта „Атавариус“ се появи на хоризонта. Бойните кораби се разгърнаха като по учебник и нападнаха търговския кораб от двете страни, обстрелвайки по фланговете корпуса и палубата с ракети. Командосите отвърнаха на огъня. Тежкото им въоръжение обаче все още беше под палубата, а автоматите им не можеха да се сравняват с мощната огнева сила на израелците. Минути след като „Атавариус“ беше подложен на огън, екипажът и командосите започнаха да напускат кораба. Някои от тях бяха застреляни, преди да успеят да се гмурнат в морето.

Равносметката беше двадесет убити командоси и членове на екипажа. Телата на всички бяха намерени. Осем оцелели бяха взети в плен. Преди военните кораби да отплават обратно за Израел, те потопиха „Атавариус“ с ракети, чиито бойни глави бяха заредени с най-мощни експлозиви.

Телата на убитите бяха погребани в пустинята Негев без траурна церемония. Пленниците бяха осъдени тайно на дълги години затвор. По време на разпитите всички изтъкнаха ролята на Сирия като главна движеща сила на заговора. Но вместо да подготви ответно нападение срещу съседната държава, израелското правителство по настояване на Мосад запази инцидента в тайна. Психолозите на Мосад предрекоха, че изчезването на кораба заедно с екипажа и пътниците му ще се използва като повод за активни и внушаващи все по-голям страх спекулации в средите на групировките на ООП в Сирия. Мосад предупреди министър-председателя Перес, че след провала на операцията терористите със сигурност ще се опитат да подобрят репутацията си пред своите сирийски благодетели.

Междувременно палестинците продължаваха да сипят огън и жупел срещу Арафат и да приветстват жестоката война, която се водеше срещу него от някогашния му съмишленик Абу Нидал. Отдавна смятания за „майстор на изненадите“ в терористичните акции Нидал и Арафат имаха разногласия относно тактическите цели.

Арафат постепенно започваше да проумява, че движение, което разчита единствено на тероризма, е обречено на гибел. Затова се нуждаеше от политическа програма и от дипломатически опит. В последните си публични изявления Арафат се опитваше да демонстрира разум, което му спечели подкрепата на Вашингтон в поетия от него нов път. В Израел обаче не приемаха думите на Арафат за чиста монета. Според Абу Нидал те говореха единствено за предателство на отстояваните от него позиции за същинския, неподправен тероризъм.

Нидал изчакваше удобен случай в продължение на месеци. Когато разбра за провала на мисията на „Атавариус“ и че корабът е бил унищожен и всякакви следи — заличени, той реши, че е настъпил подходящият момент да напомни на Израел за съществуването си. С мълчаливото съгласие на своите покровители от сирийското разузнаване Абу Нидал нанесе удар с поразяващ ефект. През декември 1985 година на летищата в Рим и Виена негови стрелци откриха огън срещу безпомощни коледни туристи. За броени секунди на терминалите на „Ел Ал“ на двете летища бяха убити деветнадесет пътници, сред които и петима американци. Как тези терористи бяха успели да минат незабелязано покрай италианската полиция и да постигнат целта си? А какво е правила охраната на „Ел Ал“?

Докато се търсеха отговорите на тези въпроси, екипът за стратегическо планиране на Мосад се опита да намери решение на проблема по друг начин. Въпреки че Великобритания беше заклеймила нападенията, кралството продължаваше да поддържа добри дипломатически отношения със Сирия, макар Мосад да бе дала на МИ5 достатъчно доказателства за ролята на Дамаск във финансирания от държавата тероризъм. Това обаче не беше достатъчно министър-председателят на Великобритания Маргарет Тачър да внесе в парламента предложение за осъждане на тероризма. Нужни бяха конкретни действия. МИ5 обаче напомни на Мосад, че дори Израел понякога е действал от егоистични подбуди и е сключвал сделки с най-отявлените си врагове. Тел Авив например бе взел решение да освободи хиляда палестински затворници, много от които терористи с влезли в сила присъди, в замяна на трима израелски войници, държани като пленници в Ливан, само месеци преди нападенията на летищата в Рим и Виена.

Сега обаче беше ред на Мосад да нанесе силен удар, който да принуди Великобритания да скъса всякакви дипломатически отношения с Дамаск и да закрие сирийското посолство в Лондон. Мосад отдавна смяташе сградата на сирийската мисия за онова място в Европа, където се замислят най-големите заговори срещу Израел. Централно място в този план заемаше Абу — братовчедът на Незар Хиндави.

След вечерята си с Тов Леви Абу издири Хиндави и му се извини за безразличието си към състоянието на Ан-Мари. Разбира се, че ще помогне, но първо трябва да получи отговор на някои въпроси. Ще задържи ли тя детето? Продължава ли да настоява двамата да се оженят? Незар наистина ли обичаше момичето? Двамата произхождаха от коренно различни култури, а смесените бракове рядко излизаха сполучливи.

Хиндави отговори, че дори някога да е обичал Ан-Мари, то сега чувствата му определено не са такива. Тя беше станала свадлива и ревлива и постоянно настояваше да узнае какво ще стане с нея. Не, той със сигурност не искаше да се ожени за камериерката.

Абу даде на братовчед си десет хиляди долара — достатъчно пари, за да може Хиндави да се освободи от Ан-Мари и да продължи да живее като ерген в Лондон. Парите бяха, разбира се, от Мосад. В замяна на това обаче Хиндави трябваше да допринесе с нещо за каузата, в която и двамата вярваха — унищожаването на Израел.

Вечерта на 12 април 1986 година Хиндави посети Ан-Мари в пансиона в лондонския район Килбърн. Той й занесе цветя и бутилка шампанско, купени с парите, дадени му от Абу. Каза й, че я обича и иска тя да задържи детето. Това я накара да се просълзи. Изведнъж животът й сякаш навлезе в друго, по-красиво измерение.

Хиндави спомена обаче, че има само още една малка пречка, която трябва да отстранят. Ан-Мари трябваше да получи благословията на родителите му, за да се оженят. Такава беше арабската традиция, която никой любещ син не можеше да престъпи. Тя трябваше да замине за арабското село в Израел, където живееха родителите му. Той й обрисува примитивния начин на живот на семейството си, който почти не се беше променил от рождението на Христос. За отгледаното от монахини момиче, което смяташе богослужението за важна част от живота си, това описание затвърди решението й, че постъпва правилно, като се омъжва за любовника си. Той и семейството му не бяха християни, но това нямаше значение. Нали произхождаха от родното място на нейния господ! Това ги правеше в очите й богобоязливи хора. Въпреки това обаче Ан-Мари се колебаеше. Не можеше просто да напусне работа. А и откъде щеше да вземе пари за самолетен билет? За такава важна среща й трябваха нови дрехи. Хиндави спря протестите й, като извади от джоба си пачка банкноти. Каза и, че са повече от достатъчно за цял нов гардероб. От другия джоб Хиндави измъкна билет на „Ел Ал“ за 17 април, след пет дни. Беше го купил същия следобед.

Ан-Мари се засмя.

— Сигурен си бил, че ще отида?

— Толкова сигурен, колкото съм в любовта си към теб — отвърна Хиндави.

Той й обеща, че веднага щом се върне в Лондон, ще се оженят. Следващите няколко дни преминаха с шеметна бързина за бременната камериерка. Тя напусна работа и посети посолството на Ирландия в Лондон, за да си извади нов паспорт. Накупи си рокли за бременни. Всяка нощ се любеха с Хиндави. Сутрин, по време на закуската, тя неизменно планираше общото им бъдеще. Ще живеят в Ирландия, в малка къща на брега на морето. Бебето им ще бъде кръстено Шон, ако е момче, и Шиниъд, ако е момиче.

В деня на заминаването на Ан-Мари Хиндави й каза, че й е уредил среща с един свой „приятел“, чистач на летището, за да вземе малък „подарък“ за родителите му.

Според Ари Бен Менаше, който впоследствие твърдеше, че познавал подробностите около заговора, „Хиндави казал, че не иска да рискува тя да бъде спряна заради това, че носи повече от разрешения ръчен багаж, и затова е казал на приятеля си да мине покрай нея и просто да й даде чантата, когато влезе в залата на «Ел Ал» за заминаващи пътници“.

Тъй като бе лековерна, Ан-Мари не му задала никакви въпроси за „подаръка“ — типична реакция на влюбена до уши жена, която има пълно доверие на любовника си. Тя беше идеалният наивник за замисления заговор.

Докато пътуваха с таксито до летището, Хиндави се държеше като любещ и загрижен бъдещ баща. Нали няма да забрави да прави дихателните упражнения по време на дългия полет? Трябва да пие много вода и да седи до пътеката, за да не й се схванат мускулите, както напоследък й се случваше. Ан-Мари му каза през смях: „Мили боже, сякаш ми предстои полет до Луната!“

Тя се забави на входа на залата за заминаващи — не й се тръгваше, но обеща да му позвъни от Тел Авив, и му каза, че ще обикне родителите му като свои собствени. Той я целуна за последен път, след което нежно я побутна към опашката пред бюрото на емиграционните власти.

Хиндави я проследи с поглед, докато не я изгуби, но продължи да следва инструкциите, дадени му от Абу, и се качи на автобус на Сирийските арабски авиолинии, за да се върне в Лондон. Междувременно нищо неподозиращата Ан-Мари беше преминала успешно паспортния контрол и полицейската проверка на лондонското летище, след което се запъти към строго охраняваната зона, запазена за полетите на „Ел Ал“. Обучени от Шин Бет агенти я разпитаха внимателно и прегледаха ръчния й багаж. Дадоха й бордна карта с мястото й в самолета и я насочиха към залата, където се присъедини към останалите триста петдесет и пет пътници.

Според Ари Бен Менаше „подаръкът“ за родителите на Хиндави й предал мъж, облечен в син работен гащеризон на чистач на летището. Мъжът изчезнал също толкова мистериозно, както се появил. Бен Менаше по-късно пише: „Само след секунди Ан-Мари била извикана за още една, допълнителна проверка. Охраната на «Ел Ал» открила пластичен експлозив, скрит във фалшиво второ дъно на чантата.“

Експлозивът бил около килограм и половина „Семтекс“. Ан-Мари разказала през сълзи историята си на агентите от специалното звено и МИ5. Злополучна история на жена, чиято любов била не просто поругана — любовникът й я изпратил на явна гибел заедно с детето, което носела от него. Агентите се заели с установяване на контактите на Хиндави със Сирия, след като си дали сметка, че Ан-Мари е невинна жертва на заговор.

Щом автобусът на сирийските авиолинии навлезе в Лондон, Хиндави нареди на шофьора да тръгне към сирийското посолство. Шофьорът се възпротиви, но Хиндави го увери, че има „правото“ да му дава нареждания. В посолството той поиска от служителите в консулския отдел незабавно да му дадат политическо убежище. Призна, че се бои да не би британската полиция да го арестува, защото е направил опит да взриви самолет на „Ел Ал“ за „каузата“. Смаяните служители насочиха Хиндави към двама мъже от охраната на посолството. След като го разпитаха, те го поканиха да остане в един от служебните апартаменти в посолството. Имаха подозрения, че може би става дума за капан, целещ злепоставянето на Сирия. Техните страхове още повече се задълбочиха, когато малко по-късно Хиндави напусна апартамента.

Той отиде да търси Абу. Когато не успя да го открие, Хиндави се регистрира в лондонския хотел „Визитърс“ в района на Нотинг хил, където бе арестуван малко след това.

Би Би Си съобщи с големи подробности по новините, че полицията е осуетила опасен заговор. Фактите бяха поднесени необичайно детайлно — „Семтекс“, чешко производство, бил скрит във фалшиво второ дъно на чантата на Ан-Мари и е трябвало да избухне на хиляда и двеста метра височина.

Според Бен Менаше, операцията е приключила бързо и със задоволителен резултат. „Маргарет Тачър затвори сирийското посолство. Хиндави беше осъден на четиридесет и пет години затвор. Ан-Мари се върна в Ирландия, където роди дъщеричка.“ Абу се прибра в Израел, след като ролята му в цялата история приключи.

След процеса срещу Хиндави Робърт Максуел доволно разгръщаше „Дейли мирър“. „Мръсникът получи каквото заслужаваше“ гласеше заглавието на първа страница. „Посланик на смъртта“ пък беше заглавието на първа страница в деня, когато сирийският посланик беше експулсиран от двореца „Сейнт Джеймс“. „Вън, мръсна сирийска свиня!“ крещеше първата страница на друг вестник. Ари Бен Менаше беше първият, който заяви, че Мосад е замислила „брилянтен план, с който е изритала Сирия в световната политическа пустош“.

Зад това изказване обаче се криеха множество интригуващи въпроси. Наистина ли на Ан-Мари Модори е била предадена заредена бомба или това е било просто част от сложен замисъл? Възможно ли е мъжът в синия гащеризон, предполагаемият „приятел“ на Хиндави, да е бил служител на охраната? Каква част от заговора е била известна на МИ5? Не е ли немислимо Мосад и британските тайни служби да позволят на борда на самолет да бъде качен „Семтекс“, когато има дори и минимална възможност бомбата да бъде взривена още на земята? Подобна експлозия със сигурност би унищожила голяма част от най-натовареното летище в света в момент, когато там са се намирали хиляди хора. Дали брилянтният замисъл на Мосад Сирия да бъде дипломатически обезсилена без никакъв риск за „Ел Ал“ и „Хийтроу“ не е бил осъществен в действителност с помощта на безобидно вещество, напомнящо „Семтекс“? На всички тези въпроси министър-председателят Шимон Перес щеше да отговори така: „Случилото се е достояние само на онези, които би трябвало да са информирани, а онези, които не са осведомени, така и ще продължат да тънат в неизвестност.“

Хиндави продължаваше да протестира от строго охранявания британски затвор в Уитмуър, че е жертва на класическа тайна операция на Мосад. Вече с побеляла коса и понапълнял, той очаква земният му път да завърши в затвора. Споменава Ан-Мари като „онази жена“. През 1998 година тя живееше в Дъблин и отглеждаше дъщеря им, която за нейно щастие никак не прилича на баща си. Ан-Мари никога не говори за Хиндави.

Има обаче една озадачаваща бележка под линия към тази история. Две седмици след като Хиндави беше осъден да посрещне XXI век в затвора, Арно дьо Боршгрейв, многоуважаваният редактор от „Вашингтон таймс“, сложи своя репортерски касетофон на писалището на министър-председателя на Франция Жак Ширак в Париж. Дьо Боршгрейв беше в Европа, за да присъства на срещата на външните министри на Европейската общност в Лондон, а интервюто с Ширак целеше да се получи яснота относно позицията на Франция. Интервюто протичаше по план. Ширак изясни, че върху Франция и Германия е бил упражнен натиск да проявят лоялност към британското правителство, което продължаваше да демонстрира непреклонността си по отношение въпросите за политиката на Общия пазар.

Дьо Боршгрейв повдигна въпроса за отношенията на Франция в друга област. Редакторът искаше да знае на какъв етап са преговорите, водени от Ширак, със Сирия, които щяха да доведат до прекратяване на терористичните бомбени атентати в Париж и опитите на Франция да освободи осемте чужденци, държани като заложници от Хизбула в Ливан. Министър-председателят направи пауза и погледна над писалището си, очевидно забравил за касетофона. Тогава той каза, че както германският канцлер Хелмут Кол, така и външният министър Ханс-Дитрих Геншер са му съобщили, че сирийското правителство не е участвало в плана на Хиндави да взриви самолет на „Ел Ал“, както и че заговорът „е бил режисиран от Мосад — израелската тайна служба“.

Последвалият дипломатически скандал за малко да съсипе кариерата на Ширак. Той беше подложен на нападки от френския президент Франсоа Митеран, а в същото време трябваше да отклонява телефонните обаждания на разярения Хелмут Кол, който искаше опровержение. Ширак направи онова, което политиците правеха най-често в такива случаи — даде изявление, в което спомена, че е бил цитиран неправилно. В Лондон Скотланд ярд пък съобщи, че проблемът е бил успешно разрешен и всякакви допълнителни коментари по темата са излишни. Впоследствие от Париж, от кабинета на Жак Ширак, президент на Франция от 1997 година, оповестиха, че той няма спомен да е давал интервю на журналист от „Вашингтон таймс“.

Скоро обаче друга тайна операция щеше да нанесе още по-съкрушителен удар на репутацията на Мосад.