Тайната история на Мосад

11.Сатанински съюзи

Идеята за папата като пожизнен управник с абсолютна власт, държавен и духовен глава, който не подлежи на какъвто и да било юридически или законодателен контрол, винаги е допадала на израелските министър-председатели. С помощта на пирамидалната монархическа структура папата използваше огромното си влияние, за да формира икономическите, политическите и идеологическите възгледи не само на вярващите католици, но и на света като цяло. Давид Бен Гурион веднъж бе казал: „Не обръщайте внимание на нелепостите за това, колко разногласия имало около папата — вижте само колко много хора може да призове на помощ.“

Най-примамлива за Мосад беше тайнствеността, която обгръщаше действията на Ватикана. Този прецизен и строго съблюдаван механизъм успешно забулваше всички дела на Светия престол. Нерядко минаваха месеци, преди да се проявят първите признаци за папска намеса в някоя дипломатическа инициатива, дори тогава рядко се разбираше каква е всъщност историята. Всеки един от генералните директори на Мосад се беше опитвал да вдигне това прословуто було. Ала опитите както на правителството на Израел, така и на Мосад да установят нормални работни отношения с Ватикана бяха учтиво, но твърдо отклонявани.

В действителност в самия Държавен секретариат на Светия престол (еквивалент на светското външно министерство) действаше силна антиизраелска фракция. Тези облечени в раса висши католически духовници неизменно се позоваваха на положението на Западния бряг и ивицата Газа като „окупирани територии“, а на Голанските възвишения като „анексирани“ от Сирия. Вечер, когато напускаха своя малък град държава, те посещаваха домовете на богати араби на римската улица „Виа Кондоти“ или присъстваха на коктейли в „Пиаца Навона“, където с безизразно изражение изслушваха мечтите им за изличаването на Израел от земята.

Свещениците обаче бяха безкрайно внимателни в изказванията си. Те бяха убедени, че еврейската държава има агенти навсякъде, които наблюдават, слушат, а може би дори снимат и записват. Едно от първите предупреждения, отправяно към всеки новоназначен в секретариата, беше да внимава да не бъде „шпиониран или разкрит, особено от агенти на страни, на които Ватикана твърдо отказва дипломатическо признание“. Израел беше в челото на този списък. При избирането си през 1978 година папа Йоан Павел II се погрижи Израел да си остане в същия този списък. Той възнамеряваше да обмисли признаването на пълен дипломатически статут на Израел едва когато затвърдеше позициите си.

Информацията, която папата получаваше за Израел, бе все така повлияна от контактите на неговите свещеници дипломати с арабите. След набезите си из Рим монсеньорите се връщаха на третия етаж на Апостолическия дворец — многолюдната като мравуняк, изкуствено осветена и недобре вентилирана задушна главна квартира на папската дипломатическа служба. Известна под името „Отдел за извънредни въпроси“, службата отговаряше за водената от Светия престол външна политика. Нейните двадесет „подотдела“ бяха задръстени от също толкова голямо количество документация, колкото и всяко друго външно министерство. Това говореше за разрастващите се в световен мащаб дипломатически интереси на Ватикана.

Отделът за Близкия изток заема няколко работни помещения, разделени на секции, с изглед към двора „Сан Дамасо“ — великолепно оформен площад в сърцето на големия дворцов комплекс. Сред първите документи, които отделът представи на новия първосвещеник, беше един изключително оспорван случай относно международния статут на Ерусалим и патронажа на Организацията на обединените нации, според който Ватиканът трябваше да се грижи за всички християнски гробници и свети мощи в града. Новината за това предложение достигна до Тел Авив в началото на 1979 година, след като бе получено ксерокопие от документ, предаден от един монсеньор на богат ливанец християнин, живеещ в Рим. Сред служителите на въпросния ливанец беше и един саяним на Мосад. Възникналата възможност Ерусалим да добие международен статут амбицира министър-председателя Менахем Бегин, който нареди на шефа на Мосад Ицхак Хофи да удвои опитите си за установяване на дипломатически контакти с Ватикана.

И двамата знаеха какво се беше случило последния път, когато Мосад се опита да направи това под прикритието на визита на предшественичката на Бегин — бележитата Голда Меир.

През 1972 година Голда Меир най-накрая получи отговор от папа Павел VI, че ще я приеме на кратка частна аудиенция. През декември същата година тя съобщи на министрите от кабинета по време на едно от седмичните им заседания, които продължаваха да се съмняват, че срещата ще доведе до нещо значимо, че е очарована от „марксисткия структурализъм на папството. Първо, то има почти безпрецедентна финансова мощ. На следващо място, то действа без политически партии или профсъюзи. Целият апарат на папството бе създаден, за да упражнява контрол. Римската курия контролира епископите, епископите контролират духовенството, а духовенството миряните. С множеството си секретариати, комисии и структури, папството представлява система, създадена, за да шпионира и информира!“

Датата за аудиенцията при папата беше определена за 15 януари 1973 година. Голда Меир беше уведомена, че ще има на разположение точно тридесет и пет минути насаме с първосвещеника. Накрая щяха да си разменят подаръци. Нямаше определен дневен ред за срещата, но Голда Меир се надяваше да убеди папата да посети Израел. Официалният повод щеше да бъде отслужването на тържествена меса за повече от стоте хиляди християни араби, които живееха в Израел. Тя обаче знаеше какъв огромен международен отзвук щеше да предизвика посещението му.

По съображения за сигурност нямаше да се правят предварителни съобщения за срещата. В края на посещението й на международната конференция на социалистите в Париж Голда Меир щеше да отпътува за Рим с чартърен полет на „Ел Ал“. Едва на борда на самолета на журналистите щеше да бъде съобщено, че тя заминава на посещение във Ватикана.

Шефът на Мосад Цви Цамир също отлетя за Рим, за да се погрижи за сигурността. Градът беше свърталище на терористични фракции както от Близкия изток, така и от Европа. Рим също се беше превърнал в подслушвателен пост за изпълнението на най-важната задача на Мосад в момента — откриването и ликвидирането на извършителите на жестокото убийство по време на Олимпийските игри в Мюнхен.

Цви Цамир командирова Марк Хеснер, един от най-способните му катци, в Рим, за да проучи многобройната арабска общност в града. В Милано, другия център на терористични групировки, шефът на Мосад изпрати Шаи Каули, също опитен катца. Цви Цамир запозна двамата си служители с подробностите за предстоящата визита и те го придружиха до Ватикана.

Когато на 10 януари 1973 година тримата мъже пътуваха с кола от Рим за Ватикана, те знаеха много повече за отдавнашната връзка на Светия престол с друга една разузнавателна служба, отколкото техните домакини подозираха.

През 1945 година представители на военновременното Управление на стратегическите служби (ОСС), предшественик на ЦРУ, бяха посрещнати „с отворени обятия“ във Ватикана по думите на Джеймс Джизъс Енгълтън, шеф на централата на ОСС в Рим. Папа Пий XII и Римската курия поискаха помощ от Енгълтън в похода на църквата срещу войнстващите комунисти. Помощта се изразяваше в това да бъде докарана на власт Италианската християндемократическа партия (ХДП). Ревностният католик Енгълтън употреби всичките си възможности, за да подкупва, изнудва и заплашва гласоподавателите да подкрепят въпросната партия. Той получи пълен достъп до службата на Ватикана за събиране на информация в цяла Италия, която нямаше равна на себе си в света. Всеки енорийски свещеник и неговият помощник докладваха за действията на италианските комунисти в техните енории. След като Ватиканът направеше оценка на информацията, тя незабавно се предаваше на Енгълтън, който от своя страна я изпращаше във Вашингтон.

Там тя бе използвана да подсили и без това огромния страх на Държавния департамент от заплахата, която Съветският съюз представляваше за Запада. Енгълтън получи нареждане да направи всичко по силите си, за да възпрепятства активистите от военновременната съпротива на Италианската комунистическа партия да вземат властта. Подобно на папата и Енгълтън не намираше покой при мисълта за световната комунистическа заплаха, която ще раздели земното кълбо на две части — капиталистическа и социалистическа. Тези две части никога нямаше да могат да съжителстват мирно. Още повече че самият Сталин беше изрекъл подобна закана.

Папата беше убеден, че италианските комунисти стоят начело на кампанията за унищожаване на църквата на всяка цена и с всички възможни средства. Редовните срещи между папа Пий XII и набожния Енгълтън се превърнаха в разговори, в които призракът на комунизма присъстваше все по-често. Папата непрестанно напомняше на Енгълтън, че трябва да убеди Съединените щати да направят всичко възможно, за да унищожат тази заплаха. Първосвещеникът, който олицетворяваше мира на земята, стана яростен пропагандатор на американската външна политика, която в крайна сметка доведе до студената война.

До 1952 година римската централа на днешното ЦРУ се ръководеше от друг ревностен католик — Уилям Колби, който след това пое дейността на ЦРУ във Виетнам. Колби създаде мощна мрежа от информатори в Държавния секретариат, както и във всяко паство и изповедалня на Ватикана. Той използваше тази мрежа в борбата на ЦРУ със съветските шпионски мрежи и подривна дейност в цял свят. Свещениците редовно снабдяваха Ватикана с информация. В страни като Филипините, където комунистите се опитваха да си поправят път сред нация от ревностни католици, ЦРУ успя да им нанесе успешен отпор. Папата разбираше необходимостта от насилствени мерки и беше съгласен, че ако Съединените щати не предприемат онова, което той назоваваше „печални, но необходими действия“, светът ще бъде обречен на десетилетия страдания.

През 1960 година ЦРУ постигна друг голям успех, когато кардинал Монтини от Милано, станал четири години по-късно папа Павел VI, съобщи на ЦРУ имената на свещениците в САЩ, за които Ватиканът смяташе, че не са достатъчно убедени във вредата от комунизма. Студената война беше в разгара си. Вашингтон беше обхванат от параноя. ФБР се впусна в гонения на набедените свещеници и мнозина от тях напуснаха страната, като се заселиха в Централна и Южна Америка. ЦРУ разполагаше със значителен фонд за подкупи, условно наричан „финансиране на проекти“, и правеше големи дарения на различни католически благотворителни организации, училища и сиропиталища. Пари бяха осигурени и за възстановяването на църковни сгради, собственост на Ватикана. Свещеници и монахини с проамерикански убеждения имаха възможност да пътуват безплатно на почивка. Италиански кардинали и епископи получаваха каси с шампанско и кошници с изтънчени деликатеси, докато Италия все още страдаше от продоволствена криза вследствие на Втората световна война. Неколцината поредни шефове на централата на ЦРУ в Рим бяха удостоявани от Ватикана с повече почести, отколкото посланиците на САЩ в Италия.

Когато Йоан XXIII беше избран за папа през 1958 година, той изненада цялата Курия (Гражданската служба на Ватикана) с думите, че походът срещу комунизма се е провалил и нареди на италианските епископи да станат „политически неутрални“. ЦРУ направо обезумя, когато папа Йоан XXIII забрани свободния достъп до Ватикана на неговите служители. Паниката в управлението се засили още повече, когато ЦРУ научи, че папата е започнал да посява семената на източна политика и е влязъл в предпазлив диалог със съветския лидер Никита Хрушчов. Според шефа на централата на ЦРУ в Рим: „Ватиканът вече не е така безрезервно предан на американската система. Светият престол е станал враждебно настроен и отсега нататък трябва да гледаме на действията му в такава светлина.“

Анализаторите на ЦРУ във Вашингтон подготвиха изчерпателни доклади със сензационни заглавия като „Връзките между Ватикана и комунизма“. През късната пролет на 1963 година централата в Рим докладва, че Светият престол ще установи пълни дипломатически отношения с Русия. Шефът на ЦРУ Джон Маккоун отлетя за Рим и направо нахълта в кабинета на папа Йоан XXIII с думите, че идва по настояване на първия президент католик на САЩ — Джон Ф. Кенеди. Маккоун настоя пред папата, че църквата „трябва да прекрати уклона към комунизма. Пазарлъкът с Кремъл е както опасен, така и недопустим. Комунизмът е троянски кон, както сочат и скорошните победи на левицата в италианските избори. Комунистите отхвърлиха до голяма степен подкрепяната от католическите партии политика.“

Цели десет минути без прекъсване трая тирадата на Маккоун, произнесена с типичния му откровен тон. Най-накрая в залата за аудиенции на Апостолическия дворец се възцари тишина. За един дълъг момент възрастният папа гледаше своя висок посетител с аскетичен вид. После заговори тихо, като му обясни, че църквата, която оглавява, неотложно трябва да изпълни един свой дълг: да се бори с бедността и нарушаването на човешките права, да премахне бедняшките квартали и гетата, да сложи край на расизма и политическите репресии. И той е решен да разговаря с всеки, който би могъл да му помогне да осъществи тази цел, дори и със Съветите. Единственият начин да се изправи срещу предизвикателството на комунизма беше да се бори с него с разумни аргументи.

Маккоун, който повече не беше в състояние да се сдържи, изрече гневно: „Не съм дошъл тук да водя дебати!“ Той съобщи на Йоан XXIII за доказателствата на ЦРУ, че докато папата е водел политика на разведряване с Москва, комунизмът е преследвал свещениците в целия социалистически блок, Азия и Южна Америка. Според папата обаче това бе още едно основание да се бори за установяване на по-добри отношения с руснаците. Сразен, Маккоун се върна във Вашингтон, убеден, че папа Йоан XXIII е „по-мек с комунистите, отколкото всеки друг от предшествениците му“.

Неочакваната скоропостижна кончина на папата (вследствие скоротечен рак) беше посрещната с облекчение от Маккоун и президента Кенеди.

Когато кардинал Монтини от Милано беше избран за папа Павел VI през 1963 година, Вашингтон се успокои. Два дни след възкачването му на Светия престол, папата прие Кенеди на тайна аудиенция. Междувременно Маккоун крачеше из градините на Ватикана подобно господар, завърнал се у дома след дълго отсъствие.

Управлението на папа Павел VI обаче беше помрачено в личен план от бързо влошаващото му се здраве, а в международен — от войната във Виетнам. Той беше убеден, че ескалацията на напрежението, което президентът Линдън Джонсън беше предизвикал през 1966 година, е греховна от морална гледна точка и че Светият престол трябва да поеме ролята на миротворец. Три месеца след като Ричард Никсън стъпи в Овалния кабинет, той също отлетя за Рим, за да се срещне с папата. Президентът му съобщи, че възнамерява да разшири намесата на САЩ във Виетнам. Присъствието на ЦРУ във Ватикана за пореден път се оказа нежелано.

Всичко това Цви Цамир научи от свой катца във Вашингтон. Сега, през тази слънчева утрин на 10 януари 1973 година, докато той и неговите служители пътуваха към Ватикана, за да инспектират мерките за сигурност по време на посещението на Голда Меир, Цви Цамир се надяваше, че в резултат на визитата Мосад ще заеме мястото на ЦРУ в многогодишния флирт на Ватикана с разузнавателните служби.

Пред входа на Апостолическия дворец ги очакваше шефът на охраната на Ватикана — висок мъж със слабо изпито лице, облечен с тъмносин костюм, униформата на „Виджили“ — службата за сигурност на Ватикана. През следващите няколко часа той ги разведе из малкия град държава, за да проверят всички възможни места, където би могъл да се скрие арабски снайперист и евентуално да стреля по Голда Меир. Пред нищо неподозиращия шеф на Службата за сигурност на Ватикана Цви Цамир пък избираше подходящи места, където да бъдат прикрепени подслушвателни устройства, щом веднъж бъдат установени работни отношения със Светия престол. Цви Цамир се върна в Тел Авив доволен от обиколката из града държава. По-важното обаче беше, че вярваше, че е открил причината за отношението на Светия престол към Израел.

Още преди самолетът на Цви Цамир да се приземи в Израел обаче, подробностите за срещата на Голда Меир бяха в ръцете на групировката „Черен септември“. Те бяха достигнали до терористите със сигурност благодарение на проарабски настроен свещеник от Държавния секретариат на Ватикана. Според лидера на групировката Али Хасан Саламех посещението на Голда Меир беше възможност, която не беше за изпускане, макар да беше издирван от Мосад заради организирането на убийството в Мюнхен. Той планираше ракетна атака срещу самолета на Голда Меир при неговото приземяване на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Така се надяваше да елиминира не само нея, но и ключови министри от правителството, който щяха да придружават министър-председателя, както и ръководни фигури от Мосад. Саламех се надяваше, че докато Израел успее да се окопити след подобен удар, той и хората му ще успеят да получат политическо убежище в Русия, с чиито власти вече преговаряха.

От 1968 година, когато поколението, родено след Втората световна война, започна своя собствена война срещу обществото под прикритието на формирования с такива абсурдни имена като „Червените бригади“ в Италия, германската фракция „Червена армия“, турската „Армия за освобождение на народа“, испанската ЕТА и ООП, Кремъл съзря в това чудесна възможност да ускори унищожаването на империализма и в частност на Израел.

Арабските терористи поддържаха специални връзки с КГБ, бяха по-смели и имаха много по-голям успех от които и да било други групировки. Те дръзваха да се изправят лице в лице с най-силния си враг Мосад — служба, към която КГБ изпитваше едновременно ненавист и възхищение заради нейната безмилостност. КГБ даде възможност на внимателно подбрани арабски активисти да се обучават в университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Това не беше обикновен тренировъчен лагер за терористи, а школа за подготовка на подривни кадри. Там те не само бяха политически насъсквани, но и бяха инструктирани за най-новите тактики на КГБ за водене на терористична война и техники на елиминиране. Именно в университета „Патрис Лумумба“ Саламех изпипа докрай плана си за клането в Мюнхен. След терористичното нападение оцелелите членове на групировката поискаха от Русия политическо убежище. Съветите обаче се колебаеха — бурята от гняв, която бе предизвикало мюнхенското нападение, накара дори и Кремъл да се пази от обвинение, че закриля убийците. Саламех бе уведомен, че искането му за убежище за него и за хората му все още е обект на обсъждане.

Въпреки това руснаците не направиха нищо, за да подпомогнат издирването на членовете на организацията „Черен септември“, а и със сигурност не дадоха гласност на факта, че групировката крие запас от руски ракети в Югославия. Именно тези ракети щяха да бъдат използвани за взривяването на самолета на Голда Меир.

Планът, подобно на всички досегашни идеи на Саламех, беше дързък и пределно прост. Ракетите щяха да бъдат натоварени на кораб в Дубровник, който да ги транспортира през Адриатическо море до Бари на източното италианско крайбрежие. Оттам те щяха за бъда прекарани по суша в Рим малко преди пристигането на самолета на Голда Меир. Саламех не беше забравил уроците по стратегия на своя инструктор от КГБ в „Патрис Лумумба“ — винаги карай врага да гледа в погрешната посока. По време на операцията Саламех трябваше да насочи бдителността на Мосад далеч от Рим.

На 28 декември 1972 година един отряд на групировката „Черен септември“ нападна израелското посолство в Банкок. Знамето на ООП беше развято над сградата на посолството, а шестима израелци бяха взети като заложници. Скоро петстотин тайландски войници и полицаи обкръжиха сградата. Исканията на терористите бяха Израел да освободи тридесет и шест членове на ООП, осъдени на различни срокове затвор, в противен случай щяха да ликвидират заложниците.

В Тел Авив се разиграваше подобен сценарий. Кабинетът се събра на спешно заседание. Чуха се естествено обичайните приказки за отстояване на позициите на страната и обратното становище — за известно отстъпление. Оставиха на Цви Цамир да прецени, тъй като пътят до Банкок изискваше логистична подкрепа, с каквато не разполагаха в този враждебно настроен регион на света. А и самото израелското посолство се намираше в центъра на многолюдния Банкок. Тайландското правителство никога нямаше да даде разрешение за престрелки. И тогава, след подозрително кратки преговори, неочаквано терористите се съгласиха с предложението на Тайланд да им бъде дадена възможност да напуснат безпрепятствено страната, ако освободят заложниците. Часове по-късно членовете на групировката „Черен септември“ взеха полет за Кайро, където потънаха вдън земя.

В Тел Авив облекчението на Цви Цамир от бързата развръзка и от факта, че не беше пролята кръвта на нито един израелец, прерасна в подозрения. Членовете на групировката „Черен септември“ бяха изключително добре обучени, силно мотивирани и много добре финансово обезпечени, способни на хитри ходове и стратегическо мислене. Добре владееха методите и начините да накарат всяко едно правителство да застане на колене. Защо тогава този път се бяха предали толкова лесно? Посолството в Банкок несъмнено беше идеална цел, която можеше да осигури на дейността им международна публичност и да привлече мнозина за каузата им. Почти сигурно в избора им на цел нямаше нищо случайно. Всяко действие на групировката беше част от нейната целенасочена подривна дейност срещу световния демократичен ред. В случая с посолството терористите бяха послушали съвета на своя гуру — Че Гевара, да поддържат жива омразата. Безпомощните заложници бяха изложени на яростни антисемитски нападки, но дали това не беше тактика за отвличане на вниманието? Дали в някоя друга страна не се подготвяше по-мащабна операция срещу Израел? Но къде и кога?

Цви Цамир продължаваше да размишлява върху тези въпроси, когато отлетя с Голда Меир за конференцията в Париж. Там той продължи да търси отговорите на въпросите, които сами се налагаха на вниманието му.

В ранните часове на 14 януари 1973 година неочаквано изтече информация. Един саяним от телефонната централа на Рим прехвърлил две телефонни обаждания от платен телефон в жилищния блок, където понякога отсядаха членове на ООП. Първото обаждане беше от Бари, а второто от Остия — пристанището на Рим. Разговорите бяха на арабски, но саянимът говореше езика. Човекът, който се беше обадил в Рим, бе съобщил, че е време „да достави свещичките за празничната торта“.

Тези думи убедиха Цви Цамир, че се касае за кодирана заповед, свързана с предстоящо терористично нападение. „Свещички за торта“ можеше да означава оръжие, а онова, което най-много приличаше на свещички, бяха ракетите. Ракетите бяха идеалното средство да бъде унищожен самолетът на Голда Меир.

Би било безсмислено да я предупреждава. Тя принадлежеше към породата на безстрашните жени. Ако алармираше Ватикана, срещата щеше да бъде отменена, тъй като последното нещо, което Светият престол би желал, беше да бъде замесен в терористично нападение, особено такова, в резултат на което църквата щеше да е принудена да анатемоса своите арабски приятели.

Цви Цамир телефонира на своите двама катци Хеснер и Каули, които го бяха придружили първия път до Ватикана, и нареди на Каули да отпътува от Милано за Рим. Едва тогава Цви Цамир, придружаван от малък екип на Мосад, който пътуваше с Голда Меир, отлетя за столицата. Настроението им ясно се усещаше в черния хумор на шефа на Мосад, че това може да се окаже наистина вечният град за Голда Меир.

В Рим Цви Цамир сподели опасенията си с шефа на ДИГОС — италианския отряд за борба с тероризма. Негови служители направиха полицейска хайка в апартаментите, откъдето бяха засечени обажданията до Бари и Остия. При обиска в един от апартаментите беше открит руски наръчник за изстрелване на ракети. През същата нощ екипи на ДИГОС, всеки придружаван от един катца на Мосад, извършиха обиск и в други апартаменти на членове на ООП. Но не откриха нищо, което да потвърди страховете на Цви Цамир. С пукването на зората и предстоящото пристигане на самолета на Голда Меир той реши, че ще концентрира търсенето в района във и около летището.

Малко след изгрев слънце Хеснер забеляза микробус „Фиат“, паркиран на една от пистите. Катцата нареди на шофьора на микробуса да излезе от него. Вместо това обаче задната врата се отвори и оттам се разнесоха изстрели. Хеснер остана невредим, но двама от терористите в задната част на микробуса бяха лошо ранени, когато той отвърна на стрелбата. Хеснер продължи преследването на шофьора, който побягна, и го хвана тъкмо когато той се опитваше да отвлече кола, и то не коя да е, а автомобила на Каули. Двамата катци на Мосад вързаха неудачния терорист в колата и потеглиха с висока скорост към микробуса, в който се намираше мобилният команден пост на Цви Цамир.

Шефът на Мосад вече беше получил съобщение, че във фиата са открити шест ракети, но освен това трябваше да разбере дали и другаде не са скрити още. Наложи се да пребият шофьора на микробуса, за да им издаде местоположението на втория комплект ракети. Цамир подозираше, че той е бил един от мъжете, осигурили подкреплението по време на клането в Мюнхен. Цви Цамир, Хеснер и Каули потеглиха с пълна скорост на север, а между тях лежеше проснат пребитият терорист.

Тогава забелязаха още един микробус, паркиран край пътя. Нямаше съмнение, че от покрива му се показваха върховете на три ракети, подготвени за изстрелване. В далечината пък се снишаваше боинг 747 — самолетът на Голда Меир, чиито отличителни знаци блестяха на слънцето и това го превръщаше лесна мишена. Без да забавя скоростта, Цви Цамир удари микробуса с тяхната кола и го катурна на една страна. Двамата терористи бяха почти смазани от тежестта на ракетите, които се стовариха върху тях.

Цамир спря само за да изхвърли на пътя до микробуса изпадналия в безсъзнание шофьор. След това се обади на отряда за борба с тероризма със съобщението, че е станала „интересна катастрофа и не е зле и те да наминат“, и продължи пътя си. За момент Цви Цамир се поколеба дали да не застреля терористите, но тяхната смърт щеше да причини голямо неудобство на Голда Меир при предстоящата й аудиенция с папата.

Голда Меир имаше усещането, че цялото бреме на света се е стоварило върху крехките плещи на папата и заплашва да прекърши дребната фигура, облечена в бяло. В края на аудиенцията в отговор на поканата й папа Павел VI отговорил, че ще посети Светите места и характеризирал своето управление като непрекъснато поклонничество. Когато тя го попита за вероятността Израел да установи официални отношения със Светия престол, той въздъхнал и казал, че „подходящият момент още не е настъпил“. Голда Меир му подарила подвързана със скъпа кожа книга за Светите места, а той й връчил копие на „Хюмане Витае“ с лично посвещение — енцикликата, в която той описва ръкополагането си за папа.

На излизане от Ватикана Голда Меир споделила със Цви Цамир, че Светият престол явно се ръководи по часовник, който отмерва времето различно от този на останалия свят.

Оцелелите терористи от „Черен септември“, участвали в клането на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен, бяха откарани в болница, а след като се възстановиха, им беше позволено да се завърнат в Либия. Няколко месеца по-късно всички те щяха да бъдат мъртви — убити от кидони на Мосад.

Библейското отмъщение „око за око, зъб за зъб“, за което Голда Меир даде разрешението си, срещна неодобрението на папа Павел VI, чието управление изцяло се основаваше на силата на прошката. Тази случка само затвърди още повече връзките на Ватикана с ООП, които Йоан Павел II продължи след избора си през 1978 година.

След встъпване в длъжност новият папа прие на няколко дълги частни аудиенции Ясер Арафат и неговите най-приближени помощници. По време на всички тези срещи папа Йоан Павел II всеки път изразяваше активната си подкрепа за борбата на Палестина за отечество. ООП, чийто щаб вече се помещаваше в Тунис, имаше постоянен представител в Държавния секретариат, а Светият престол разчиташе на своя пратеник в лицето на отец Иди Аяд, акредитиран към организацията.

Със своето протрито расо, влачещо се по пясъка на пустинята, и свещеническата си шапка, нахлупена над изпитото му лице, Аяд служеше еднакво предано и на папата, и на ООП. На стената над леглото си той беше окачил фотографии с лично посвещение от папа Йоан Павел II и от Ясер Арафат. Аяд беше помогнал през 1980 година на Арафат при съчиняването на писмо до папата, което толкова го бе зарадвало: „Моля ви, позволете ми да мечтая. Виждам ви как отивате в Ерусалим, обграден от завърналите се в Палестина бежанци, в ръце с маслинови клонки, които разпръсвате в нозете си.“

Аяд предложи Арафат и папата да си разменят жестове на учтивост в дните на най-свещените си празници: Арафат започна да изпраща поздравителни картички за Рождество Христово на папа Йоан Павел II, а папата от своя страна — картички за рождения ден на пророка Мохамед. Неуморимият отец успя да уреди и среща между външния министър на ООП и кардинал Касароли — държавния секретар на Светия престол. Отделът, който отговаряше за връзките с Близкия изток, беше разширен, а папските нунции — посланиците на Светия престол, получиха нареждане да убедят правителствата, към които бяха акредитирани, да подкрепят националистическите амбиции на ООП. Всички тези действия озадачиха Израел. Официалните контакти на страната все още бяха ограничени до редки визити на някой член на правителството и присъствие на папата за няколко минути.

Хладните отношения между двете страни се дължаха отчасти на един странен инцидент, случил се веднага след създаването на държавата Израел през 1948 година. Тогавашният държавен секретар на Ватикана беше изпратил емисар до главния прокурор на Израел Хаим Коен с молба Израел да разгледа отново процеса за Христос и да промени присъдата. След това Ватиканът щеше да признае официално държавата Израел. Коен си даваше сметка какво значение биха имали нормалните дипломатически отношения, но установяването им по този начин той намираше за „невероятен каприз. Организирането на подобен процес беше безсмислено, а и имаше по-належащи проблеми за решаване — преди всичко оцеляването на евреите като нация въпреки яростните нападения на арабските им съседи. Ровенето в биографията на Христос не беше сред основните ни приоритети.“

След като Коен отпрати безцеремонно монсеньора, Ватиканът съвсем загърби Израел.

След това лъч надежда се беше появил само веднъж, когато предшественикът на папа Йоан Павел II, болнавият Албино Луциано, намекна по време на своето тридесет и три дневно управление на престола на Свети Петър, че ще помисли по въпроса за установяването на дипломатически отношения с Израел. Смъртта му вследствие сърдечен удар, причинена според твърденията от тежките обязаности на високия пост, доведе до избирането на Карол Войтила. По време на неговото управление Бронзовата порта на Апостолическия дворец остана затворен за Израел, въпреки че папството навлизаше все по-активно в международната политика, насърчавано от възродените връзки с ЦРУ.

През 1981 година ревностният католик Уилям Кейси зае поста генерален директор на ЦРУ. Той беше един от първите, които папата прие на частна аудиенция след избирането си. Кейси беше коленичил пред обаятелния папа поляк и беше целунал Пръстена с рибаря. Директорът на ЦРУ се подчиняваше с радост на всяка дума и на всеки жест на папата за разлика от високомерните сурови мъже, заемали преди него този пост. Кейси обаче споделяше напълно ненавистта и страха от комунизма на предшествениците си.

Двамата мъже обсъждаха повече от час важни общи въпроси. Накъде щеше да се насочи сега източната политика? Как щеше да реагира режимът в Полша, както и целият съветски блок на промяната, която църквата щеше да предприеме? Кейси напусна залата за аудиенции, убеден в едно — че папа Йоан Павел II не е човек на лесните компромиси. Именно това го правеше такава харизматична личност. Ясните му убеждения бяха най-добрият отговор на отколешния въпрос, който още Сталин си беше задавал — докъде всъщност трябва да се простират интересите на един папа, както и влиянието му. Кейси дълбоко вярваше, че папа Йоан Павел II е първосвещеникът, който недвусмислено ще докаже, че вярата може да бъде много по-ефективно оръжие от грубата сила.

Кейси се завърна във Вашингтон, нетърпелив да запознае президента Рейгън с подробностите от срещата. Президентът на свой ред изпрати директора на ЦРУ обратно в Рим, за да съобщи на папата съгласно тайно споразумение, ратифицирано от самия него, че отсега нататък той ще бъде информиран за всички бъдещи аспекти от политиката на САЩ — военни, политически и икономически.

Всеки петък вечер шефът на централата на ЦРУ в Рим отнасяше в Апостолическия дворец последната секретна справка с информация, получена чрез сателитно наблюдение или чрез подслушвателни устройства от оперативни служители на ЦРУ. Нито един друг чуждестранен лидер нямаше достъп до тази информация освен папата. Това даде възможност на най-политически ориентирания и модерно мислещ папа да утвърди свой собствен отличителен стил на управленско поведение и авторитет както в църквата, така и в светските дела. Папската дипломация — политическото ядро на силно централизираната бюрокрация на Ватикана, сега повече отвсякога през своята петстотингодишна история се намесваше успешно в международната политика. Това за малко не коства живота на папата като световен лидер, когато едва не стана жертва на атентат на площад „Св. Петър“ на 13 май 1981 година.

Две години по-късно, на 15 ноември 1983 година, през една студена зимна нощ в Рим папа Йоан Павел II беше на път да разбере отговора на въпроса, който продължаваше да го измъчва — кой стоеше зад атентата? Всеки миг от случилото се на площада се беше запечатал завинаги в паметта му и споменът оставаше все така неизличим като белег от огнестрелна рана.

На 13 май 1981 година, сряда следобед, на площад „Св. Петър“ имаше около сто хиляди души. Те бяха изпълнили три четвърти от площада, скупчени около колонадата на Бернини, състояща се от 284 колони и 88 пиластри, които поддържаха 162 статуи на светци. Очертаната с ограждения пътека бележеше пътя, по който щеше да мине папата до платформата, откъдето щеше да отправи традиционното си седмично послание. Навсякъде наоколо витаеше тържественост, а някои от вярващите се питаха с какви ли дела е зает първосвещеникът, та се бави в папските покои, докато те го чакат отвън.

Едва ли някога ще разберем какво е минавало през ума на смуглия млад турчин Мехмед Али Агджа. Той беше пристигнал на площада в ранния следобед и си проправил път до пътеката, по която щеше да мине папският автомобил. Агджа беше член на терористичната групировка „Сивите вълци“, базирана в Турция. Напускайки редиците й, той обиколил тренировъчните лагери в Близкия изток, в които се обучаваха членове на още по-екстремистки ислямистки фундаменталистки групировки. Сега той вече беше достигнал края на своето пътуване — намираше се на площад „Св. Петър“, но не за да получи благословията на папата, а за да го убие.

В шестнадесет часа папа Йоан Павел II вече беше облякъл току-що изгладените бели копринени одежди, каквито носеха папите от векове. По препоръка на ЦРУ расото беше преправено така, че папата да може да носи отдолу противокуршумна жилетка, без това да личи. По време на своята последна визита в Апостолическия дворец Кейси предупреди папа Йоан Павел II, че „в тези размирни времена, дори и папата не е застрахован срещу евентуално покушение. Казах му, че нямаме доказателства той да е в опасност. Йоан Павел II обаче беше противоречива фигура някой фанатик можеше да се опита да го убие.“

Папа Йоан Павел II отказва да носи противокуршумна жилетка. Той споделил пред своя секретар англичанин монсеньор Джон Магий, че самата идея е в противоречие с принципите и традициите на папството.

Папата слезе в двора „Сан Дамасо“ на Апостолическия дворец в шестнадесет часа и петдесет минути. Шефът на охраната на Ватикана Камило Чибин отбеляза приближаването на папата в своето копие от разписанието му минута по минута, което се изготвяше за всеки работен ден на светия отец. В джоба на сакото на шития по поръчка стоманеносив костюм на Чибин имаше малък, но изключително мощен клетъчен телефон за връзка с Главното управление на римската полиция. Непосредствената охрана на първосвещеника обаче беше в ръцете на облечените в синьо служители на „Виджили“. Членовете на малобройния, но отлично трениран охранителен отряд на Ватикана бяха зорките очи зад церемониалната швейцарска гвардия. Всички бяха заели позиции на площад „Св. Петър“.

В двора беше паркиран папският автомобил, така наречената кампаньола, с тапицирани с бяла кожа седалки и перила, на които папата да се обляга по време на придвижването си през огромния площад. Автомобилът беше обграден от негови служители. Магий по-късно щеше да си спомни, че папа Йоан Павел II е бил в „необичайно добра форма“.

Точно в седемнадесет часа папският автомобил се показа от вътрешния двор. Хилядното множество на площад „Св. Петър“ приветства папата. Когато кампаньолата наближи Арката на камбаните, към служителите на „Виджили“ се присъединиха и полицаи от римската полиция, които вървяха пред и зад автомобила. След като папският автомобил се появи на площада, поздравленията на множеството преминаха в бурни овации. Папа Йоан Павел II махаше и раздаваше усмивки. На младини той за кратко е бил актьор и имаше силно сценично присъствие.

Автомобилът се движеше с пет километра в час, папата се обръщаше ту наляво, ту надясно, групата напредваше към египетския обелиск в центъра на площада. Точно в седемнадесет часа и петнадесет минути кампаньолата започна своята втора обиколка на площада под зоркия поглед на Чибин. Шефът на охраната вървеше плътно след папския автомобил. Възклицанията на хилядното множество станаха още по-неудържими. Тогава папа Йоан Павел II направи нещо, което винаги беше изнервяло Чибин. Пресегна се в тълпата и взе едно дете. Той прегърна и целуна малкото момиченце, след което го върна на екзалтираната му майка. Това се беше превърнало в задължителна част от обиколката на първосвещеника. Чибин се безпокоеше, че някой път детето може да се изплъзне от ръцете на папата и да падне, което щеше да бъде много неприятен инцидент. Ала папа Йоан Павел II отхвърлял всичките му опасения.

В седемнадесет часа и седемнадесет минути той за пореден път се пресегна да докосне главата на едно малко момиченце, цялото в бяло като за първо причастие. После се изправи и се огледа, сякаш се чудеше кого още да поздрави. По този начин той персонализираше папската власт дори и когато се движеше сред още по-огромни тълпи.

В този момент и той бе забравил за опасностите, на които се бе излагал и друг път при обиколки сред тълпата. Само три месеца по-рано, на 16 февруари 1981 година, в Пакистан избухна бомба на градския стадион в Карачи малко преди Светият отец да започне обиколката си сред вярващите. През януари 1980 година френските тайни служби бяха предупредили, че комунистите готвят заговор за убийството на папата. Това бе само една от многобройните заплахи за живота на светия отец, които Ватиканът беше получил. По всеки сигнал беше направено разследване, доколкото това изобщо беше възможно. По-късно Магий щеше да признае: „Всъщност не ни оставаше друго, освен да седим и да чакаме. Иначе трябваше да затворим светия отец в противокуршумен кафез, когато се появява пред хората, но на това той никога нямаше да се съгласи. Така че не ни оставаше голям избор.“

В седемнадесет часа и осемнадесет минути изсвистя първият изстрел на площад „Св. Петър“.

Папа Йоан Павел II остана прав, вкопчен в перилата на автомобила. Изведнъж обаче се олюля. Първият изстрел на Мехмед Али Агджа беше проникнал в стомаха, причинявайки многобройни рани в тънките черва, долната част на дебелото черво, както и в мезентерия — тъканта, която свързваше червата с коремната стена. Папа Йоан Павел II инстинктивно затисна с ръка входното отверстие на раната, за да спре бликащата кръв. Лицето му се сгърчи от болка и той бавно започна да се свлича надолу. Всичко се разви за няколко секунди.

Вторият изстрел на Агджа уцели понтифекса в дясната ръка, която увисна безпомощно до тялото му. Белите му одежди се обагриха в яркочервена кръв. Третият куршум от деветмилиметровия пистолет улучи папата малко по-високо в дясната ръка.

Шофьорът на кампаньолата се извърна назад с невярващ поглед и зяпнала уста, неспособен да промълви и дума. Чибин му крещеше да се размърда. Един от помощниците на папата го прикри с тялото си. Автомобилът започна да си проправя път напред. Хилядното множество се олюля сякаш под напора на силен вятър. На мястото на покушението се чуваше едно-единствено изречение, което изразяваше шока и изумлението на присъстващите. На множество различни езици се носеше шепот на изумление: „Застреляха папата, застреляха папата…“

Чибин и хората му от охраната на Ватикана заедно с римските полицаи размахваха пистолети, крещяха заповеди и контразаповеди, търсеха стрелеца. Агджа разблъска тълпата, тичайки с пистолет в дясната ръка. Хората отстъпваха пред него. Изведнъж той захвърли оръжието. В същия момент го ритнаха в краката и той падна. Един полицай беше успял да се хвърли върху него и да го арестува. За момент и двамата останаха под телата на останалите притичали полицаи, струпали се върху тях като ръгбисти в борба за топката. Някои от полицаите ритаха и удряха Агджа, преди да го завлекат до полицейския микробус.

Папският автомобил продължаваше да пъпли през множеството към най-близката линейка, спряла до бронзовата порта на Ватикана. Ала в линейката нямаше кислороден апарат, затова папата беше прехвърлен във втора линейка, която се намираше наблизо. Бяха изгубени ценни минути.

Линейката потегли с включени светлини и сирени към най-близката до Ватикана болница — римската „Джемели“, където пристигна за рекордните осем минути. По време на пътуването папата не пророни дори и звук на отчаяние или омраза. Единствените му думи бяха на прочувствена молитва: „Дево Марийо! Дево Марийо!“

В болницата той беше качен незабавно в хирургичното отделение на деветия етаж, където имаше зала за предоперативна подготовка, операционна и реанимация. Тук проблемите се решаваха без паника, без нито едно излишно движение или дума. Към спешните случаи се подхождаше мълчаливо, при най-строга дисциплина. Тук може би раненият папа усети първия лъч на надежда.

Пропитите му с кръв одежди, фланела и бельо бяха срязани много внимателно, а окървавеният кръст, който висеше на дебел златен ланец, беше свален. Тялото му беше покрито с хирургически кърпи. Над него се протягаха облечени в ръкавици ръце, с които държаха инструментите за манипулациите, които екипът владееше до съвършенство.

След шестчасова операция папа Йоан Павел II вярваше, че е станало чудо и е бил спасен след намесата на една от най-почитаните в католическия свят светици — Девата от Фатима, чиито празник съвпадаше с деня на покушението срещу него.

През дългите месеци на възстановяване папата все по-често размишляваше кой беше наредил убийството му. Той държеше да се запознае с всяко едно доказателство на полицията и разузнавателните служби, сред които бяха ЦРУ, германската федерална разузнавателна служба (БНД), както и тайните служби на Турция и Австрия. Беше невъзможно да изчете цялата документация, тъй като тя съдържаше милиони думи под формата на доклади, изявления и оценки.

Нито един от тези документи не успя да даде отговор на въпроса на папа Йоан Павел II: кой беше пожелал смъртта му? Той все още нямаше отговор, когато Агджа беше изправен пред съда в Рим през последната седмица на юли 1981 година. Тридневното изслушване не хвърли светлина върху мотивите на атентатора. Агджа беше осъден на доживотен затвор. При добро поведение можеше да поиска помилване едва през 2009 година.

Две години след делото срещу Агджа папа Йоан Павел II получи най-сетне обещание да разбере отговора на въпроса, който продължаваше да го измъчва. Отговорът щеше да дойде от един свещеник, комуто папата имаше най-голямо доверие. Неговата титла бе „Нунцио апостолико кон инкаричи специали“. От нея обаче не личеше, че архиепископ Луиджи Поджи е естественият наследник на света на тайната папска политика, чиято специална задача и отговорност беше събирането на разузнавателна информация за комунистическа Европа. Хората във Ватикана го наричаха просто „шпионина на папата“.

От месеци Луиджи Поджи беше установил тайни контакти с Мосад. Едва неотдавна обаче, когато тези контакти вече бяха в напреднала фаза, той информира папата за начинанието си. Папа Йоан Павел II го поощри да продължава в същата насока. Тогава той се срещна с хора на Мосад във Виена, Париж, Варшава и София. Както свещеникът, така и катцата искаха да се убедят в онова, което им се предлагаше, и в онова, което очакваха един от друг. След всяка среща те се оттегляха за кратък размисъл, преди да направят следващия си ход.

Преди няколко дни те се видяха отново във Виена — града, който Луиджи Поджи и агентът бяха харесали за място на тайните си срещи.

Оттам Луиджи Поджи се завърна във Ватикана през една мразовита ноемврийска нощ на 1983 година с още по-смразяващия отговор на въпроса кой беше наредил на Агджа да убие папата.