Тайната история на Мосад

6.Отмъстителите

През един топъл следобед в средата на октомври 1995 година технически служител от Отдела за вътрешна сигурност на Мосад — Аутахат Пайлут Медиенит (АПМ), с помощта на ръчен скенер проверяваше за подслушвателни устройства апартамент на улица „Пинскер“ в търговската част на Тел Авив. Апартаментът беше една от тайните квартири, които Мосад притежаваше из целия град. Проверката подсказваше колко важна и деликатна беше срещата, която съвсем скоро щеше да се състои там. Когато се убеди, че апартаментът е чист, служителят си тръгна удовлетворен.

Мебелите в жилището приличаха на купени от гаражна разпродажба — един с един не си пасваха. По стените висяха няколко фотоса в евтини рамки с изгледи от туристически обекти и забележителности в Израел. Във всяка стая обаче беше монтиран отделен нерегистриран телефон. В кухнята вместо битови уреди бяха инсталирани компютър и модем, машина за унищожаване на документи, факс, а на мястото на печката бе поставен сейф.

Обикновено тайните квартири се ползваха за общи спални на новобранци от школата за шпиони на Мосад в покрайнините на града, докато се учеха на занаят, тоест как да проследяват някого на улицата или как самите да се отървават от „опашка“, как да използват мъртва пощенска кутия или да обменят информация, скрита във вестник. Ден и нощ улиците на Тел Авив бяха изпитателният им полигон под зоркия поглед на инструкторите. Уроците продължаваха в тайните квартири: как да обучат катца, който заминаваше за набелязана страна, как да пишат писма със специални мастила или как, използвайки компютър, да подготвят информация, удобна за предаване в кратки емисии на определени честоти.

Важна част от безкрайните часове обучение беше сближаването с невинни, нищо неподозиращи хора. Яков Коен с двадесет и пет годишен стаж като катца, действал под дълбоко прикритие по целия свят, смяташе, че една от причините за успеха му са именно уроците, получени по време на учебните занятия: „Всички и всеки се превръща в инструмент. Бих могъл да излъжа всекиго, защото истината в случая не е задължителен елемент от взаимоотношенията ми с него. Единственото, което има значение, е да го използвам за благото на Израел. От самото начало възприех философията да правя само онова, което е добро за Мосад и за Израел.“

Онези, които не успяваха да подчинят живота си на това кредо, се оказваха незабавно на улицата. Според Давид Кимше, който е смятан за един от най-добрите оперативни служители на Мосад: „Това е старата история, че мнозина се мислят за призвани, но малцина са избрани. В този смисъл нашата организация наподобява католическата църква. Онези, които остават, изграждат връзки за цял живот. Цялото ни битие е подчинено на правилото «Аз помагам на теб, ти — на мен». Научаваш се да се доверяваш на хората, поверявайки им живота си. Няма по-голям израз на доверие спрямо друг човек.“

По времето, когато всеки, мъж или жена, който е имал достъп до тайните квартири, преминава в следващата група, тази философия вече е запечатана в съзнанието му. Влезли веднъж в ролята на катци, те или заминават да изпълнят мисия, или се връщат, за да докладват. На шпионски жаргон ги наричат „скачачи“, тъй като действат за кратко време в чужбина, а тайните квартири са известни като „сектори за скокове“. Началниците не гледат с добро око на прекалено емоционалното описание на дейността.

Най-накрая тайните квартири се използваха и като места за срещи на информатори или за разпит на заподозрени, които представляват потенциални обекти за вербуване като „къртици“. Единствените данни за техния брой дава бившият младши офицер от Мосад Виктор Островски. През 1991 година той твърдеше, че те са „около тридесет и пет хиляди в целия свят, двадесет хиляди от които са постоянно действащи, а петнадесет хиляди са «спящи», тоест в резерв. «Черни» агенти наричат арабите, докато «бели» агенти са всички от неарабски произход. «Сигналните» агенти са стратегически и те предупреждават за подготовка за военни действия: например лекар в сирийска болница, който забелязал необичайно презапасяване с лекарства и медицински консумативи; работник на пристанище, който наблюдава активизиране на военния флот.“

Някои от тези агенти са получили първите си инструкции в тайна квартира, подобна на толкова прецизно проверената за „бръмбари“ този октомврийски следобед. По-късно през деня неколцина старши служители на израелското разузнаване щяха да се съберат около масата в гостната на апартамента, за да обсъдят планираното предстоящо убийство, безапелационно одобрено от министър-председателя Ицхак Рабин.

За трите години, прекарани на този пост, на Рабин много по-често му се беше налагало да присъства на погребения на жертви на терористични нападения, като всеки път вървеше точно зад носачите на ковчега и наблюдаваше как възрастни мъже ридаят, заслушани в заупокойната молитва. С всяка поредна смърт, казва той, „погребвах нещо и в собственото си сърце“. След молитвата Рабин неизменно цитираше думите на пророк Йезекиил: „И ще извърша над тях голямо отмъщение с яростни наказания; и ще познаят, че Аз съм Господ, кога извърша над тях Моето отмъщение.“17

И това нямаше да бъде първият път, когато мъстта на Рабин беше застигала някого. Самият той неведнъж е бил участник в акциите за отмъщение. Най-впечатляващият пример за това беше политическото убийство на заместника на Ясер Арафат Халил ал Уазир, познат из целия арабски свят и записан в компютъра на Мосад като Абу Джихад — глас на Свещената война, който живееше в Тунис. През 1988 година, когато Рабин беше министър на отбраната на Израел, в апартамента на улица „Пинскер“ беше взето решението, че Абу Джихад трябва да умре.

В продължение на два месеца агентите на Мосад проведоха изтощително разузнаване около вилата на Абу Джихад в курорта Сиди Бу Саид в покрайнините на столицата Тунис. Пътищата за достъп, входните пунктове, вида и височината на оградата, както и прозорците, вратите, ключалките, алармените системи, маршрута на охраната на Абу Джихад — всичко беше наблюдавано и проверено, и то нееднократно.

Те следяха неотклонно и съпругата на Абу Джихад, докато тя играеше с децата им; вървяха плътно след нея, докато пазаруваше или ходеше на фризьор. Подслушваха телефонните разговори на съпруга й, подслушваха дори и спалнята им, докато двамата се любеха. Измериха разстоянията между стаите, разучиха какво правят съседите им, когато са си вкъщи, и определиха и записаха модела, цвета и регистрационния номер на всяко превозно средство, което влизаше или излизаше от вилата.

Агентите никога не забравяха установеното от Меир Амит преди толкова много години правило: мисли като мишената си и престани да се превъплъщаваш едва когато натиснеш спусъка.

Удовлетворен, екипът се завърна в Тел Авив. А през следващия месец той тренираше смъртоносната си мисия във и около една тайна квартира на Мосад в близост до Хайфа, която наподобяваше набелязаната вила. От момента на влизането на екипа в къщата на Абу Джихад му трябваха точно двадесет и две секунди, за да го убият.

На 16 април 1988 година беше издадена заповед за начало на операцията.

Същата нощ няколко боинга 707 на израелските ВВС излетяха от военна база, южно от Тел Авив. На борда на единия беше Ицхак Рабин заедно с други високопоставени израелски служители. Самолетът им беше в постоянна връзка по собствена обезопасена радиочестота с ударния отряд, който вече бе заел позиция, начело с оперативен служител под кодовото име „Суорд“ (Меч). Вторият самолет беше пълен с заглушителни устройства и с апаратура за наблюдение. Другите два боинга 707 изпълняваха функцията на цистерни за гориво. Високо над вилата въздушната флота обикаляше в кръг, следейки всяко движение на земята по обезопасената радиочестота. Малко след полунощ на 17 април служителите във въздуха получиха съобщението, че Абу Джихад се е прибрал вкъщи с мерцедеса, който бе получил като сватбен подарък от Ясер Арафат. Малко преди това ударният отряд беше инсталирал много чувствителни подслушвателни устройства, които даваха възможност да се подслушва всеки шум във вилата.

От стратегическата си позиция в близост до вилата Суорд съобщи в микрофона, прикрепен до устните му, че в момента чува как Абу Джихад се качва по стълбите, влиза в спалнята и шепне нещо на жена си, след което се приближава на пръсти до близкото детско креватче, за да целуне спящия си син, преди най-накрая да слезе в кабинета си на първия етаж. Подробностите бяха уловени от електронната апаратура на военния самолет — израелска версия на американския АУАКС, и бяха препредадени на командния самолет на Рабин. Точно в дванадесет часа и седемнадесет минути през нощта той издаде заповед за действие.

Шофьорът на Абу Джихад беше заспал в паркирания до вилата мерцедес. Един от хората на Суорд изтича напред, допря дулото на една „Берета“ със заглушител до ухото му и натисна спусъка. Шофьорът се свлече мъртъв на седалката.

След това Суорд заедно с друг член на ударния отряд заложи експлозив в основата на тежката желязна предна врата на вилата. Това беше нов модел „безшумен“ пластичен експлозив, който почти не произвеждаше шум, докато изтръгваше вратите от пантите. Вътре завариха двама от охраната на Абу Джихад, които стояха в антрето, прекалено зашеметени от експлозията, за да имат време да реагират. Те също бяха застреляни с пистолети със заглушител.

Когато, тичайки, стигна до кабинета, Суорд завари Абу Джихад да гледа видеофилм за ООП. Докато той се изправяше на крака, Суорд го простреля два пъти в гърдите. Абу Джихад рухна тежко на пода. Суорд пристъпи чевръсто напред и изстреля още два куршума в челото му.

Докато излизаше от стаята, той почти се сблъска с жената на Абу Джихад. Тя държеше на ръце малкия им син.

— Връщайте се в спалнята! — нареди Суорд на арабски.

След това той и хората му изчезнаха в нощта. От момента, в който бяха влезли във вилата, до момента на изтеглянето им бяха изтекли едва тринадесет секунди — бяха спечелили девет жизненоважни секунди в сравнение с най-доброто им постижение на тренировки.

За първи път израелска наказателна акция срещна общественото неодобрение в страната. Министърът от кабинета Езер Вайцман предупреди, че „ликвидирането на определени фигури няма да допринесе за напредъка на мирния процес“.

Въпреки това политическите убийства продължиха.

Два месеца по-късно южноафриканската полиция беше принудена най-накрая да разкрие тайна информация, която Израел я бе заставил да пази: Мосад бе екзекутирала бизнесмен от Йоханесбург на име Алан Кидгер, който снабдяваше Иран и Ирак с високотехнологична екипировка, годна за производството на биохимически оръжия. Кидгер беше открит с отрязани ръце и крака. Главният следовател в полицията в Йоханесбург, полковник Чарлс Ландман, заяви, че политическото убийство е „ясно послание от израелското правителство, предадено чрез Мосад“.

Шест седмици преди екзекуцията на Абу Джихад Мосад изигра водеща роля в друго спорно политическо убийство — на трима невъоръжени членове на ИРА — Ирландската републиканска армия, застреляни през един неделен следобед в Гибралтар от отряд опитни стрелци на британската САС.

В предишни години някои от техните колеги от британското разузнаване тайно пристигаха в Тел Авив със съдействието на Рафи Ейтан, за да бъдат преки наблюдатели на това, как Мосад екзекутира арабски терористи из задните улички на Бейрут и в долината Бекаа в Ливан.

Четири месеца преди разстрела в Гибралтар агенти на Мосад бяха предприели собствено наблюдение на Мейрийд Фарел, Шон Савидж и Даниъл Маккан, тъй като бяха убедени, че те за пореден път бяха „тръгнали на пазар за арабско оръжие за ИРА“.

Непосредственият интерес на Мосад към дейността на ИРА датираше от времето, когато правителството на Маргарет Тачър беше поканило при пълна секретност Рафи Ейтан в Белфаст, за да осведоми силите за сигурност за развиващите се връзки между ирландски терористични групировки и Хизбула.

„Пристигнах през един дъждовен ден. По време на целия ми престой в Ирландия валя. Казах на британците всичко, което знаехме. След това тръгнах на обиколка из провинцията по целия път по границата с Ейре. Внимавах да не я пресека неволно. Представяте ли си как би реагирало ирландското правителство, ако ме бяха заловили! Преди да замина, уредих САС — британските специални части, да посетят Израел, за да се запознаят с нашите методи за справяне с терористите.“

Тогава бе поставено началото на близкото сътрудничество между САС и Мосад. Висши служители на Мосад пътуваха до щаба на САС в Хиърфорд, за да се осведомят за операциите в Близкия изток. При съвместна операция на Мосад и САС техен общ отряд проследи няколко висши функционери на ИРА от Белфаст до Бейрут и ги фотографира по време на срещите им с лидери на Хизбула.

През октомври 1987 година агенти на Мосад проследиха търговския кораб „Ексунд“ в Средиземно море, натоварен със сто и двадесет тона оръжие, включително и ракети земя-въздух, гранатомети, картечници, експлозиви и капсулдетонатори. Всички те бяха закупени чрез контактите на ИРА. „Ексунд“ беше задържан от френските гранични власти.

Поради невъзможността да се постигне напредък в отношенията с ирландските официални власти — според служител на Мосад това е следствие от силната опозиция на Израел спрямо мироподдържащата роля на Ирландия в Ливан — Мосад използва САС като канал, за да предупреди тайно Дъблин за други подобни оръжейни доставки по море с крайна цел Ирландия.

Агентите на Мосад, които проследиха групата за диверсионни акции на ИРА в Испания, бързо стигнаха до извода, че тя не е там, за да се среща с арабски търговци на оръжие, нито пък за да се свърже с ЕТА — баската терористична групировка. Въпреки това екипът на Мосад продължи да следи испанския отдел за борба с международния тероризъм, който също така беше по следите на тримата ирландци.

Отначало испанците поддържаха известна дистанция, защо приемаха операцията за тяхна. За първи път те съдействат както на МИ5, така и на САС при акция срещу ИРА. По разбираеми причини испанците искаха в случай на успех славата да е изцяло тяхна. Мосад даде да се разбере, че желае единствено да окаже помощ. Успокоени, испанците скоро се сработиха с Мосад.

Когато испанците изгубиха следата на Мейрийд Фарел, тя бе открита наново от израелски катца. Катцата разбра, че Фарел е наела друга кола — бяла фиеста, и я е паркирала заредена с шестдесет и четири килограма семтекс18 и тридесет и шест килограма шрапнели в един подземен гараж в Марбеля.

Модният курорт е не само любимо убежище от жаркото пустинно слънце, където мнозина величия от арабския свят прекарват времето си, изпълнени с мечти за деня, когато омразният Израел ще бъде заличен от лицето на земята. Марбеля се намира на броени километри от разгулния яхтклуб Пуерто Банус, където арабски петролни милионери държат луксозните си яхти. Мосад винаги е имал подозрението, че именно тези яхти прекосяват Средиземно море, пренасяйки контрабандно на борда си експлозиви и оръжия, предназначени за арабските терористи. Предполагаше се, че колата на Фарел е паркирана наблизо именно с тази цел, готова да бъде качена на борда на яхта, която привидно се отправя на морско пътешествие към Палестина.

Екипът на Мосад осъществяваше постоянно наблюдение над колата. Фарел беше засечена зад волана на другата фиеста, с която беше разкарвала Маккан и Савидж из Испания през последните няколко седмици. Двама души от екипа на Мосад проследиха отряда на ИРА, докато се движеше на юг към Пуерто Банус. Десет минути след като напусна Марбеля, Фарел навлезе в зоната на яхтклуба и продължи надолу по брега.

Използвайки радиото на колата си, настроено на полицейска честота, катцата на Мосад предупреди испанската полиция, че тримата от ИРА се отправят към Гибралтар. Испанците алармираха британските власти. Отрядът на САС зае позиция. Часове по-късно Фарел, Маккан и Савидж бяха застреляни. Без предупреждение и без възможност да се предадат. Просто бяха екзекутирани.

Седмица по-късно Стивън Ландър, служителят от МИ5, на когото официално бе възложено да ръководи операцията и който по-късно щеше да оглави МИ5, телефонира на Адмон, за да благодари за помощта на Мосад по време на проследяването и екзекуцията.

През онази октомврийска вечер на 1995 година в тайната квартира на улица „Пинскер“ всичко беше готово за срещата, на която щеше да се уточни следващото политическо убийство.

Разработваше се план за екзекутирането на религиозния водач на ислямския Джихад Фати Шкаки. Мосад установи, че неговата групировка бе отговорна за смъртта на над двадесет израелски пътници в автобус, взривен миналия януари от двама камикадзе в покрайнините на градчето Бейт Лид.

С това нападение броят на терористичните акции надвиши десет хиляди за последните двадесет и пет години. През този период бяха убити над четиристотин и ранени още хиляда израелци. Много от отговорните за дългия списък от убити и осакатени хора бяха разкрити и убити по думите на катцата Яков Коен, който сам бе участвал в наказателните акции в „безименни задни улички, където ножът понякога може да се окаже по-ценен от пистолета и където или убиваш, или те убиват“.

В този безмилостен свят Шкаки дълги години беше възприеман като знаменитост от собствените си хора. Именно той лично даде разрешение на двамата камикадзе от Бейт Лид да се отклонят от ненарушимата иначе ислямска възбрана за самоубийство. За целта той прерови Корана и стигна до философското прозрение, че тиранията кара потиснатите да откриват нови извори на сила. В подготовката на атентаторите самоубийци той използва психологически похвати, като заложи на нестабилността на тези младоци, които подобно на японските камикадзе на възраст не повече от деветнадесет години по време на Втората световна война завършиха живота си през онзи януарски ден в състояние на религиозен екстаз. След терористичния акт Шкаки плати некролозите им да се появят в един вестник на Джихад и по време на петъчната молитва възхвали тяхната саможертва, убеждавайки семействата им, че техните синове са отишли в рая.

В напрегнатата ситуация по местата, където действаше Шкаки, въпрос на чест за всяко арабско семейство бе да обречеш сина си на саможертва за каузата му. Загиналите бяха поменавани всеки ден, след като мюезинът издигаше глас през пращящите високоговорители, за да призове благоверните на молитва. В сенчестата прохлада на джамиите в Южен Ливан паметта им се поддържаше жива.

След избора на следващите новобранци и определянето на тяхната цел Шкаки предаваше младоците на бомбените ескорти. Те бяха стратезите, които изучаваха снимката на мишената и решаваха какво количество експлозив ще е нужно. Подобно на алхимици те работеха, осланяйки се на опита и на инстинкта си, а речта им беше изпълнена с думи, от които лъхаше на смърт: „окислители“, „десенсибилито“, „пластилин“, „инхибитори“. Такива бяха хората на Шкаки. Веднъж той се обърна към всички тях с фраза, заимствана от лидера на омразния му враг Израел: „Борим се, следователно съществуваме.“

През онази октомврийска вечер, когато съдбата му се решаваше в тайната квартира в Тел Авив, Шкаки беше в дома си в Дамаск със съпругата си Фатия. Апартаментът беше изненадващо различен в сравнение с мизерията на бежанските лагери, където той се радваше на всеобща почит. Скъпите килими и гоблени бяха подарък от аятоласите на Иран. Фотографията в златна рамка на Шкаки с Муамар Кадафи му беше подарък от либийския лидер. Сребърният сервиз за кафе беше дар от сирийския президент. Дрехите на Шкаки съвсем не приличаха на простата широка дреха, която носеше, когато се смесваше с мизерстващите тълпи в Южен Ливан. Вкъщи той носеше халат от най-фин плат от лондонски магазин и обувки от мека кожа, правени по поръчка в Рим, а не евтините, купени от пазара сандали, които обуваше при срещите с поклонниците си.

Докато ядеше любимия си кускус, наведен над чинията, Шкаки за сетен път убеждаваше съпругата си, че всичко ще бъде наред по време на предстоящото му пътуване до Либия, където щеше да настоява пред Кадафи за отпускане на нови средства. Надяваше се да се върне с един милион долара, пълната сума, за която беше помолил във факса до либийския революционен щаб в Триполи. Както обикновено парите щяха да бъдат преведени чрез либийска банка в Ла Валета на остров Малта. Шкаки планираше да остане на острова по-малко от един ден, преди да вземе обратния полет за дома.

Научили за спирката в Малта, двамата му синове тийнейджъри веднага си дадоха поръчките за дрехи: половин дузина ризи за всеки поотделно от един луксозен магазин, където Шкаки бе пазарувал и преди.

Фатия Шкаки си спомня: „Съпругът ми беше категоричен, че ако израелците са планирали акция срещу него, досега да са я извършили. Евреите винаги реагират бързо на всеки инцидент. Но той бе убеден, че те не биха посмели да действат срещу него, защото по този начин щяха да вбесят Сирия.“

Три месеца по-рано преценката на Шкаки за настроенията на Тел Авив щеше да е правилна. В началото на лятото на 1995 година Рабин отхвърлил план на Мосад за взривяването на апартамента на Шкаки в западните предградия на Дамаск. Ури Сагуй, тогавашният ръководител на военното разузнаване и на практика водеща фигура в израелското разузнаване, чиято власт се простираше дори и над Мосад, сподели с Рабин, че е забелязал „радикалната промяна в Дамаск. На пръв поглед Асад все още е нашият враг. Но единственият начин да го победим е, като предприемем неочаквана маневра. А това означава да се откажем от Голанските възвишения, и то изцяло. Да изтеглим хората си до последния човек оттам. Цената е висока. Но това е наистина единственият начин да си осигурим така необходимия траен мир.“

Рабин го изслуша. Той знаеше колко много коства Голан лично на Ури Сагуй. По-голямата част от военната му кариера беше посветена на защитата на тази сурова камениста земя. Заради това беше раняван четири пъти. И въпреки това беше готов да остави всичко зад гърба си, само и само да види как в Израел настъпва реален мир.

Министър-председателят отложи плановете на Мосад за елиминирането на Шкаки и дал време на Сагуй да прецени реалните възможности за осъществяването на надеждите си.

Ала те повехнаха в маранята на лятото по тези места и Рабин, който вече беше носител на Нобелова награда за мир, поръча Шкаки да бъде екзекутиран.

По време на последната си голяма операция като шеф на Мосад Шабтай Шавит нареди на един „черен“ агент в Дамаск да осигури електронно наблюдение над апартамента на Шкаки. Американското оборудване на агента беше на достатъчно високо равнище, за да блокира защитните прекъсвачи в електрическата верига на руската комуникационна система на Шкаки.

Така подробностите за предстоящата визита на Шкаки в Либия и Малта бяха станали достояние на Тел Авив.

В същото време, през онази октомврийска вечер на 1995 година, началниците на трите най-мощни разузнавателни служби в Израел си проправяха път през оживената улица „Пинскер“. Те съблюдаваха стриктно правилата за екзекутирането на всеки самопровъзгласил се враг на Израел, които Меир Амит така ясно беше дефинирал по времето, когато беше генерален директор: „Да не се допускат убийства на политически лидери. С тях трябва да се справяме с политически средства. Да не се избиват семействата на терористите. Ако някой от тях се изпречи на пътя ни, това не е наш проблем. За всяка екзекуция е необходимо разрешението на действащия министър-председател. Всяко действие трябва да бъде съобразено с правилата. Спазването на схемата е задължително до минута. Изпълнението трябва да е максимално чисто. Нашите акции не бива да се възприемат просто като финансирани от държавата поръчкови убийства, а като крайна юридическа санкция, налагана от нейно име. Ние не трябва да се различаваме от палача или от който и да е друг легитимно назначен екзекутор.“

След успешното разкриване на деветимата терористи, избили израелските спортисти по време на Олимпийските игри през 1972 година, всички по-късни екзекуции следваха в общи линии вече установените правила. Почти двадесет и три години след деня, в който Меир Амит за пръв път формулира правилата за финансираните от държавата убийства, неговите последователи бяха на път към тайната квартира.

Пръв пристигна Шабтай Шавит. Колегите злословеха зад гърба му, че имал маниера на администратор в евтин телавивски хотел — същите прилежно изгладени дрехи и задължителното любезно служебно ръкостискане. Той беше на този пост от три години, но създаваше впечатление, че не е сигурен колко още ще се задържи там.

Следващият, който дойде, беше бригаден генерал Доран Тамир, ръководител на разузнаването към израелските въоръжени сили. Чевръст, в разцвета на силите си, той внушаваше респект, придобит през дългите години на ръководни постове.

Последен пристигна Ури Сагуй, който влезе с бавна стъпка в тайната квартира като някакъв небесен бог воин, по-блестящ, отколкото го изискваше постът му на шеф на Аман — военното разузнаване. С мек овладян глас, взискателен към себе си, той продължаваше да предизвиква противоречиви чувства сред равните нему, като настояваше, че въпреки подновените заплахи, Сирия все още е готова да преговаря за мир.

Отношенията между тримата мъже по думите на Шавит бяха „предпазливо сърдечни“.

По думите на Ури Сагуй: „Трудно бихме могли да се съпоставяме един с друг. Като шеф на Аман, аз съм този, който възлага задачите на другите двама. Между нас има съперничество, но докато служим на една и съща кауза, всичко ще бъде наред.“

В продължение на два часа те седяха около масата в дневната и обсъждаха плана за убийството на Фати Шкаки. Екзекуцията му щеше да е чисто отмъщение, потвърждение на библейския закон „око за око, зъб за зъб“, който според израелците оправдава подобни убийства. Ала понякога жертва на Мосад ставаха и хора, които упорито отказваха да подкрепят аспирациите на Израел. Тогава, вместо да се рискува подобни талантливи люде да преминат в служба на врага, те бяха безжалостно елиминирани.

Доктор Джералд Бул, канадски учен, беше най-големият експерт в света по балистика на артилерийски снаряди. Израел направи няколко неуспешни опита да се възползва от експертизите му. Всеки път Бул даваше ясно да се разбере неприязънта му към израелската държава.

Вместо това той предложил услугите си на Саддам Хюсеин за създаването на супероръжие, способно да обстрелва Израел със снаряди, ядрени, химически или биологични бойни глави директно от Ирак. Дулото на оръдието, дълго близо сто и петдесет метра, беше излято от тридесет и два тона висококачествена стомана, доставена на Ирак от британски компании. В края на 1989 година прототип на оръжието беше изпробван на стрелкови полигон в Мосул, Северен Ирак. Саддам Хюсеин разпоредил производството на три оръдия на цена, възлизаща на двадесет милиона долара. Бул бе ангажиран като консултант срещу един милион долара. Проектът получи кодовото название „Вавилон“.

Компанията на Бул „Спейс рисърч корпорейшън“ (СРК) беше регистрирана в Брюксел като фирма за оръжеен дизайн. Оттам тя беше изпратила подробен списък с изисквания до европейски доставчици, включително и до двадесет във Великобритания, които можеха да й доставят високотехнологични компоненти.

На 17 февруари 1990 година един катца в Брюксел се сдоби с копие от документ, в който се съдържаха техническите цели на „Вавилон“: супероръдието всъщност функционира като балистична ракета със среден обсег. Сърцевината на инсталацията за изстрелване са ракети „Скъд“, групирани по осем, за да се увеличи обсегът на бойните глави до приблизително две хиляди и четиристотин километра. Така в обсега на действие влиза не само Израел, но и много европейски градове. Бул смяташе, че е напълно възможно да се произведе супероръдие, което да може да удари директно Лондон от Багдад.

Генералният директор на Мосад по това време Наум Адмон поиска незабавна среща с министър-председателя Ицхак Шамир. Бивш градски партизански лидер, сражавал се безжалостно срещу британците през последните седмици от управлението на Мандата, Шамир беше от типа политически лидери, които се нравеха на Мосад и които изцяло подкрепяха необходимостта от унищожаването на враговете на Израел, в случай че положението стане критично и всички останали възможности са изчерпани. През 60-те години, когато нацистки ракетни специалисти работеха за Египет, за да създадат оръжия с голям обсег, способни да поразяват цели в Израел през Синайската пустиня, Шамир бе повикан от Мосад, за да даде експертно мнение по планираните убийства. По време на управлението на Мандата той бе разработвал методи за ликвидирането на британски войници. Шамир препоръчал да бъдат изпратени бивши членове на нелегалното движение, които да убият германските учени. Някои от тези убийци по-късно станаха основоположници на отрядите Кидони на Мосад, специализирани в политически убийства и екзекуции.

На Шамир му трябваше малко време, за да проучи досието на Бул. Службата бе извършила обичайната задълбочена проверка и проследила кариерата на Бул от времето, когато, двадесет и две годишен, той станал доктор по физика и постъпил на работа в Института за изследване и разработка на въоръжения към канадското правителство. Там той влязъл в конфликт с висш служител, който посял семената на омразата към бюрократите, която щеше да го съпровожда през целия му живот. В последствие беше станал консултант на частна практика — „буквално наемна пушка“, както беше отбелязано в досието с доза черен хумор.

Беше се сдобил с репутацията на изобретател на оръжия през 1976 година, когато създаде гаубица, четиридесет и пети калибър, която можеше да обстрелва мишени от четиридесет километра разстояние. По това време единственият аналог, който НАТО притежаваше, беше с максимален обсег едва двадесет и седем километра. За пореден път обаче Бул беше изигран на правителствено равнище. На страните — членки на НАТО, не беше разрешено да закупят новото оръжие, тъй като основните европейски производители на оръжие имаха активни политически лобита. В крайна сметка Бул продаде гаубицата на ЮАР.

След това той замина за Китай, където помагаше на Китайската народоосвободителна армия (КНОА) да развие ракетния си арсенал. Бул усъвършенства наличните ракети „Силкуорм“, като ги снабди с по-широк обсег на действие и по-голям заряден капацитет. Впоследствие Китай продаде партиди от ракетите на Саддам Хюсеин. Първоначално Ирак ги използва в продължителната война със съседен Иран, но въпреки това сериозен брой ракети „Силкуорм“ остана на ракетните площадки с цел на Мосад да се внуши, че някой ден те ще бъдат изстреляни срещу Израел.

Междувременно проектът „Вавилон“ набираше скорост. Беше изпробван нов, по-усъвършенстван прототип оръдие. Противниците на режима на Саддам, вербувани като информатори на Мосад в Ирак, докладваха, че конусовидните върхове на ракетите са били конструирани да носят химическо и биологично оръжие.

Следобед на 20 март 1990 година в кабинета на министър-председателя Ицхак Шамир и Наум Адмон се договориха Джералд Бул да бъде убит.

Два дни след вземането на решението отряд от двама души кидони пристигна в Брюксел. Там ги чакаше катцата, който следеше отблизо действията на Бул.

В шест и четиридесет и пет вечерта на 22 март 1990 година тримата мъже се отправиха с взета под наем кола към жилищната кооперация, където живееше Бул. Всеки кидон носеше пистолет в кобур под якето си.

Двадесет минути по-късно, чул позвъняване, шестдесет и една годишният Бул отвори вратата на луксозния си апартамент. Той беше убит с пет изстрела в главата и врата. Кидоните стреляха със седем и шестдесет и пет милиметрови пистолети поред, като оставиха Бул да лежи мъртъв на прага. По-късно синът на Бул — Майкъл, щеше да свидетелства, че баща му е бил предупреден за подготвеното от Мосад убийство. Той обаче не можа да каже откъде е дошло предупреждението, нито пък защо баща му го бе пренебрегнал.

Веднага щом отрядът кидони се завърна благополучно у дома, Отделът за психологическа война на Мосад започна да захранва медиите с истории, в които недвусмислено се намекваше, че Джералд Бул е умрял, защото е възнамерявал да се откаже от договореността си със Саддам Хюсеин. Пет години по-късно тактиката, използвана за екзекутирането на Бул, учен, когото Израел смяташе за не по-малко опасен терорист от Фати Шкаки, щеше за пореден път да бъде използвана директно от друг министър-председател — Ицхак Рабин.

На 24 октомври 1995 година двама тридесетинагодишни мъже с кодовите имена Гил и Ран напуснаха Тел Авив с отделни полети. Ран отлетя за Атина, а Гил — за Рим. На съответното летище те получиха новите си паспорти, предадени им от местния саяним. Пристигнаха в Малта с полет късно следобед и се регистрираха в хотел „Дипломат“, чиито прозорци гледат към пристанище на Валета.

Същата вечер на Ран бе доставен мотоциклет. На персонала той обясни, че възнамерява да обиколи с него острова.

Никой от хотела не си спомняше двамата млади мъже да са общували по някакъв начин. По-голямата част от времето си те прекараха в стаите си. Когато пиколото отбеляза колко тежък е куфарът на Гил марка „Самсонайт“, той му намигнал и се пошегувал, че е пълен със златни кюлчета.

Същата вечер от един товарен кораб, който бе отпътувал предишния ден от Хайфа за Италия, съобщават по радиовръзката на малтийските пристанищни власти, че е възникнала авария в машинното отделение и докато тя бъде отстранена, корабът ще остане на котва близо до острова. На борда на товарния кораб беше Шабтай Шавит и малък екип специалисти по комуникационна техника от Мосад. Те установиха радиовръзка с Гил, в чийто куфар имаше малка, но мощна радиостанция.

Ключалките на куфара трябваше да бъдат отворени в посока, обратна на часовниковата стрелка, за да се деактивират детонаторите на двата заряда, вградени в капака. Те бяха конструирани така, че да експлодират в лицето на всеки, който отвори куфара, завъртайки ключалките по посока на часовниковата стрелка. Ромбичната радиоантена от четиристотинметров фиброоптичен кабел, бе плътно завита, за да оформи диск, близо шестнадесет сантиметра в диаметър. Разпределители свързваха диска с четирите симетрични вибраторни антени, запоени във вътрешните ъгли на самсонайта. През нощта Гил получи няколко радиосъобщения от кораба. Фати Шкаки беше пристигнал по-рано същия ден с ферибота Триполи — Ла Валета, придружен от либийска охрана, чиито задължения към него приключваха, щом слезе на брега сам. Преди да напусне кораба, той бе обръснал брадата си. Легитимира се пред малтийските имиграционни власти като Ибрахим Дауиш и им показа либийския си паспорт. След като се регистрира в хотел „Дипломат“, той прекара следващите няколко часа в кафенетата по крайбрежната улица, изпи няколко чаши кафе и се почерпи обилно с арабски сладкиши. Проведе и няколко телефонни разговора.

На следващата сутрин Шкаки се връщаше с обещаните ризи за синовете си, вървеше бавно по крайбрежната улица, когато двама мъже на мотоциклет се изравниха бавно с него. Единият от тях стреля в главата на лидера на Джихад от упор шест пъти. Шкаки умря на място. Мотоциклетистите изчезнаха. Никой от тях не беше открит. Един час по-късно рибарска лодка потегли от пристанището Ла Валета и пусна котва откъм подветрената страна на товарния кораб. Малко след това капитанът информира пристанищните власти, че повредата в двигателя е била временно отстранена и корабът ще се завърне в Хайфа за основен ремонт.

В Иран, духовния дом на Фати Шкаки, моллите обявиха ден на национален траур в негова памет. В Тел Авив, помолен да коментира смъртта му, министър-председателят Ицхак Рабин заяви: „Аз несъмнено не скърбя.“

Няколко дни по-късно, на 4 ноември 1995 година, Рабин беше убит на мирен митинг в Тел Авив в близост до тайната квартира, откъдето беше приведена в действие заповедта му за екзекуцията на Шкаки. Рабин умря от ръката на еврейския фанатик Игал Амир, който до голяма степен притежаваше същата безкомпромисност, която министър-председателят толкова ценеше в агентите на Мосад.

Ицхак Рабин, ястребът, се превърна в гълъб, силният политически лидер, който достигна до прозрението, че единствената възможност за мир в Близкия изток е, както веднъж умишлено погрешно цитира любимата си библейска мисъл: „Да превърнем мечовете си в плугове и да орем земята рамо до рамо с арабските си съседи“ — беше убит от свой сънародник, защото не бе прозрял, че еврейските му врагове ще бъдат не по-малко жестоки, отколкото отколешните му арабски врагове — и двете групи бяха еднакво категорични в решимостта си да унищожат неговата представа за бъдещето.

През 1998 година Мосад разполагаше с отряд от кидони, шест от които жени. Всичките на по двадесет и няколко години, в отлична форма. Те живееха и работеха извън щаба на Мосад в Тел Авив в строго охранявана зона на военна база в пустинята Негев. Обстановката позволяваше да бъде видоизменена така, че да наподоби улица или сграда, където се планираше да бъде извършено убийство. Предоставени бяха коли за бягство от мястото на покушението, но също им бяха създавани умишлено пречки, които да преодоляват.

Екипът от инструктори включваше бивши членове на отряди, които ги обучаваха в използването на широк спектър оръжия, учеха ги как да залагат бомби, да бият смъртоносна инжекция незабелязано сред тълпата и да инсценират едно убийство да изглежда като нещастен случай. На кидоните се пускаха записи на успешни атентати — например срещу американския президент Дж. Ф. Кенеди. Те изучаваха физиономиите и навиците на много хора, които бяха потенциални мишени, информацията за тях се съхраняваше в техен собствен компютър със строго ограничен достъп. Освен това бяха в течение на постоянно променящите се планове на големите градове, както и на летищата и пристанищата.

Отрядът работеше на екипи от по четирима, които периодично пътуваха със самолет на опознавателни обиколки до Лондон, Париж, Франкфурт и други европейски градове. От време на време им се налагаше да посещават Ню Йорк, Лос Анжелис и Торонто. По време на всички тези разходки екипите се придружаваха от инструктори, които дискретно оценяваха уменията им за техническо осигуряване на една операция, без да привличат вниманието върху себе си. Тренировъчните мишени се избираха сред местни саяними доброволци, които знаеха само, че участват в секретно обучение, чиято цел е защитата на обект, израелска собственост — обикновено синагога или банка. Доброволците се оказваха заклещени в тиха уличка, набързо набутани в минаваща кола, или се събуждаха посред нощ от шум в жилището си и виждаха пред себе си дулото на пистолет.

Кидоните вземаха тези тренировъчни упражнения насериозно, тъй като на всеки екип беше известно така нареченото Фиаско Лилехамер.

През юли 1973 година в разгара на издирването на убийците на израелските спортисти на Олимпиадата в Мюнхен на Мосад беше подхвърлена информация, че Червения принц Али Хасан Саламех, който бе планирал операцията, работи в малкия норвежки град Лилехамер като сервитьор.

Тогавашният директор на Мосад по операциите Михаел Харари състави екип за случая, но не от кидони, тъй като всички се бяха пръснали по света в преследване на останалите терористи, отговорни за масовото убийство в Мюнхен. Екипът на Харари нямаше оперативен опит, но самият той беше уверен, че собственото му минало на катца в Европа е достатъчно. Екипът му включваше две жени — Силвия Рафаел и Мариане Гладников, и един алжирец на име Кемал Бенаме, който преди да бъде вербуван чрез заплахи да стане двоен агент от Харари, беше работил като куриер на групировката „Черен септември“.

Операцията беше пълен провал още от самото начало. Пристигането на десетина чужденци в Лилехамер, където от четиридесет години не бе имало убийство, предизвика подозрения. Местната полиция започна наблюдение над тях. Полицейските служители бяха наблизо, когато Харари и неговият екип застреляха един марокански сервитьор на име Ахмед Бушики, който не само нямаше нищо общо с тероризма, но и физически изобщо не напомняше на Саламех. Харари и част от неговия екип успяха да се спасят с бягство, но шестима оперативни служители на Мосад бяха заловени, включително и двете жени.

Те направиха пълни самопризнания, разкривайки за първи път методите на Мосад за извършване на покушения, както и други не по-малко тревожни подробности относно незаконната дейност на службата. Жените, заедно с техните колеги, бяха признати за виновни и осъдени за убийство втора степен. Всички бяха осъдени на лишаване от свобода по пет години.

Когато се завърна в Израел, Харари беше уволнен и цялата мрежа на Мосад в Европа от тайни квартири, мъртви пощенски кутии и секретни телефонни номера беше замразена.

Щяха да минат шест години, преди Али Хасан Саламех най-сетне да бъде екзекутиран при операция, замислена и осъществена от Рафи Ейтан, според когото: „Лилехамер е крещящ пример за неподходящи хора, избрани за неподходяща мисия. Това не биваше да се случва и никога няма да се повтори.“

Ала заканата му не се сбъдна.

На 31 юли 1997 година, деня, в който двама камикадзе, атентатори на Хамас, убиха петнадесет и раниха още сто петдесет и седем души на един пазар в Ерусалим, шефът на Мосад Дани Ятом присъства на среща, председателствана от Бениамин Нетаняху. Министър-председателят току-що се бе върнал от бурна пресконференция, на която обеща, че няма да намери покой, докато извършителите на бомбения атентат не престанат да бъдат заплаха.

Пред обществеността Нетаняху изглеждаше спокоен и непоколебим. Отговорите на поставените му въпроси бяха премерени и звучаха непоколебимо. Хамас няма да избегне възмездието, но как да стане това, не бе предмет на обсъждане. Това беше онзи Биби от дните на изявленията на Нетаняху по Си Ен Ен по време на Войната в Залива, когато нееднократно получи признание за авторитетния си коментар на отговорите на Саддам Хюсеин и изложените от него виждания на Израел по въпроса.

Ала в този задушен ден, далеч от камерите, заобиколен само от Дани Ятом и други висши служители от разузнаването и от собствените си съветници по политическите въпроси, видът на Нетаняху беше коренно различен. Той не демонстрираше нито самообладание, нито аналитичност. Напротив, в пълната конферентна зала, свързана с кабинета му, често прекъсваше събеседниците си, крещеше, че „ще пипна онези копелета от Хамас, дори и да е последното нещо, което ще направя“.

И по думите на един от присъстващите продължи: „Вие сте тук, за да ми кажете как да стане това. И не желая да чета по вестниците за отмъщението на Биби. Това е въпрос на справедливост — законно възмездие.“

Насоката на действие бе дадена.

Дани Ятом, който бе свикнал с променливите настроения на министър-председателя, седеше смълчан от другата страна на масата, докато Нетаняху продължаваше да вилнее. „Искам главите им! Искам ги мъртви. Не ме интересува как ще стане. Искам единствено резултати. И предпочитам да е скоро. Не си и помисляйте изобщо за обратното.“

Напрежението нарасна, когато Нетаняху поиска Ятом да му представи списък на всички лидери на Хамас и настоящото им местонахождение. Никой министър-председател досега не бе изисквал такива строго секретни оперативни данни на такъв ранен етап от замисляната операция. Мнозина от присъстващите в залата помислиха, че с това „Биби показа намерението си да бъде безкомпромисен“.

Това задълбочи безпокойството у някои висши служители на Мосад, че службата става твърде тясно подопечна на Нетаняху. Вероятно усещайки това, Ятом отвърна на министър-председателя, че ще предостави списъка по-късно. Шефът на Мосад промени посоката на разговора с думите, „че е време да се погледне на практическата страна на нещата“. Локализирането на лидерите на Хамас било „като да издирваш един по едни плъховете в бейрутски канал“.

Това даде повод на Нетаняху да избухне още по-невъздържано. Той не желаел извинения, а действия и настоявал те да започнат „тук и сега“.

След приключването на срещата у някои служители от разузнаването остана впечатлението, че Биби Нетаняху е прекрачил тънката линия, където свършва политическата целесъобразност и необходимостта от реални действия взима връх. Няма човек в залата, който да не съзнаваше, че Нетаняху упорито им натрапва мисълта за крещяща необходимост от публични скандали, за да убеди обществеността, че политиката на „твърда ръка“ спрямо тероризма, която го издигна на този пост, не е празна реторика. Нищо, че постоянно се забъркваше в скандали и винаги едва успяваше да излезе чист, оставяйки някоя изкупителна жертва да понесе срама. Рейтингът му през цялото време бе нисък. Пресата изобилстваше от пикантни подробности за личния му живот. Той отчаяно силно се нуждаеше да докаже, че държи нещата под контрол. Най-сигурният път бе да вземе главата на лидер на Хамас.

Старши служител от израелското разузнаване, който несъмнено изразяваше мнението на мнозина, коментира: „Макар всички да бяхме на едно мнение относно валидността на принципа, че змията се убива, като й се смаже главата, оказа се, че същинското ни притеснение бе ограничението във времето. Всички приказки на Биби относно «незабавни действия» бяха чиста плява. Операция от такъв вид изисква внимателно планиране. Биби искаше точки, резултати, все едно това беше компютърна игра или някой от онези стари екшъни, по които той беше толкова запален. В реалния живот обаче нещата не стоят така.“

Дани Ятом нареди да бъдат претърсени всички арабски страни и изпрати катци в Газа и на Западния бряг, които да научат повече за местонахождението на фигурите в сянка, които контролираха Хамас. През август 1997 година той на няколко пъти беше викан в кабинета на министър-председателя, за да докладва докъде е стигнал. Напредък обаче нямаше. Сред разузнавателната общност в Израел се разпространяваха слухове за това, как министър-председателят е поискал от Ятом да включи повече хора в акцията и беше намекнал, че ако скоро няма резултат, ще предприеме „други действия“. Ако с тази нескопосана заплаха Нетаняху целеше да сплаши шефа на Мосад, той не постигна желания ефект. Ятом беше отговорил, че „правят всичко по силите си“. Премълчаният подтекст бе, че ако министър-председателят реши да го уволни, това е негово правомощие, но общественият дебат, който неизбежно щеше да последва, нямаше да мине без неудобни въпроси за ролята на самия Нетаняху. Въпреки това министър-председателят продължи да настоява час по-скоро да бъде убит някой от лидерите на Хамас.

През септември 1997 година Нетаняху вече се обаждаше на Ятом по всяко време на денонощието, за да пита има ли напредък. Подложен на натиск, шефът на Мосад в крайна сметка се огъна. Той изтегли катци от други мисии. Според един от тях „Ятом преначертаваше картите, щом Биби си мръднеше пръста. По принцип Ятом е силен човек, но когато се стигне до противоборство, той не можеше да се противопостави на Биби, който не пропускаше случай да напомни колко бързо брат му беше успял да осъществи рейда над Ентебе. Сравнението беше неуместно. Но такъв си беше Биби — използваше всички средства, за да наложи мнението си.“

На 9 септември в Тел Авив се получи новината, че Хамас отново е нанесъл удар, този път ранявайки сериозно двама израелци от охраната на културния аташе в наскоро откритото израелско посолство в Аман, столицата на Йордания.

Три дни по-късно, малко преди да започне петъчната подготовка за Шабат, Нетаняху поиска от Ятом да обядва с него в дома му в Ерусалим. Двамата мъже ядоха супа, салата и рибно блюдо, което поляха с бира и бутилирана вода. Министър-председателят незабавно повдигна въпроса за атаката в Аман. Как са могли стрелците на Хамас да се приближат необезпокоявани толкова близо, че да стрелят? Защо не е постъпило предупреждение? Какво правеше мисията на Мосад в Аман по въпроса?

Ятом прекъсна Нетаняху по средата на пороя от въпроси. В Аман се намирал лидер на Хамас на име Халед Мешал, който ръководел политбюрото на организацията от кабинета си в града. В продължение на седмици Мешал пътувал из различни арабски страни, но мисията на Мосад в Аман бе докладвала, че той вече се е завърнал в града.

Това възбуди интереса на Нетаняху.

— Тогава вървете и се справете с него! — нареди той поривисто. — Именно това трябва да направите — да го извадите от строя! Изпрати хората си в Аман, за да свършат тази работа!

Уязвен от почти шестте седмици неумолим натиск от страна на министър-председателя, който, изглежда, не можеше да долови политическата деликатност на разузнавателните операции по принцип, шефът на Мосад му даде болезнен урок. Очите му просветваха зад стъклата на очилата му, когато той предупреди премиера, че предприемането на атака в Аман ще разруши отношенията с Йордания, които предшественикът на Нетаняху Ицхак Рабин беше съградил с цената на толкова усилия. Убийството на Мешал на йорданска земя би изложило на риск операциите на Мосад в страна, която осигуряваше непрестанно поток от секретна информация за Сирия, Ирак и палестинските екстремисти. Ятом предложи да се изчака Мешал да напусне Аман и тогава да нанесат удара.

— Извинения! Само това слушам! Извинения! — Твърдеше се, че Нетаняху крещял. — Искам действия. Незабавни! Народът иска действия. Скоро е Рош Ашана19! Това ще бъде моят подарък за него!

От този момент нататък всяко действие на Ятом щеше да подлежи на личното одобрение на Нетаняху. Досега никой друг израелски министър-председател не беше проявявал такъв непосредствен интерес към поръчано и финансирано от държавата убийство.

Халед Мешал беше четиридесет и една годишен, физически здрав мъж. Живееше близо до двореца на крал Хюсеин и според всички сведения беше добър съпруг и баща на седем деца. Образован и любезен, той беше останал слабо известна фигура от ислямското фундаменталистко движение, но събраната за кратко време информация от мисията на Мосад в Аман показваше, че Мешал е подбудителят и движещата сила на бомбените атентати, дело на камикадзе, срещу израелски граждани.

Подробностите за Мешал бяха предоставени заедно с негова снимка, с която ръководителят на мисията на Мосад се беше сдобил по неведоми пътища. Докладът беше придружен и от лична молба до Ятом да направи още един опит да убеди Нетаняху да не предприема убийство в Аман. Подобна неоправдана стъпка би обезсмислила двете години къртовски труд по контрашпионажа, осъществен от Мосад със сътрудничеството на Йордания.

Нетаняху отхвърли молбата с думите, че звучала като пророкуване на провал, а това той нямало да толерира.

Междувременно усилено се подготвяше осемчленен отряд кидони. Двама от тях трябваше да нанесат удара посред бял ден, а задачата на останалите бе да им подсигурят гърба, включително и придвижването с кола. Целият отряд щеше да се върне с автомобили в Израел, пресичайки моста Аленби, близо до Ерусалим.

Изборът на оръжие на Мосад бе необичаен — не огнестрелно, а флакон аерозол нервнопаралитичен газ. За пръв път ударен отряд от кидони щеше да използва такъв метод за убийство, макар това да беше обичайна и усъвършенствана практика на КГБ и на други разузнавателни служби от съветския блок. Руски учени, емигрирали неотдавна в Израел, бяха вербувани от Мосад, за да синтезират широк спектър от смъртоносни токсични вещества, между които табун, зарин и зоман, нервнопаралитични вещества, забранени с международни конвенции. Те причиняваха незабавна или бавна смърт. Във всички случаи жертвата не можеше да контролира дейността на вътрешните си органи и изпитваше такава непоносима болка, че смъртта идваше като избавление. Този метод на убийство беше избран като най-подходящ за Мешал.

На 24 септември 1997 година членовете на ударния отряд кидони пристигнаха със самолет в Аман от Атина, Рим и Париж, където бяха разпределени на позиция за няколко дни. Някои пътуваха с френски и италиански документи. На двамата мъже, които щяха да извършат самото убийство, бяха осигурени канадски паспорти на името на Бари Бийдс и Шон Кендъл. На рецепцията при регистрирането си в местния хотел „Интерконтинентал“ те се представиха за туристи. Останалите катци бяха подслонени в израелското посолство, което беше съвсем наблизо.

Бийдс и Кендъл се присъединиха към тях на следващия ден. Двамата мъже още веднъж провериха флакона. Никой от тях не знаеше какво точно нервнопаралитично вещество съдържа. Агентите изказваха предположения, че можел да предизвика всичко — от халюцинации непосредствено преди смъртта до сърдечен удар. От тях беше поискано да докладват за последните предприети от Мешал действия пред шефа на местната мисия на Мосад.

Той беше пребивавал в Лондон през септември 1978 година, когато един български емигрант, Георги Марков, беше убит с подобно вещество. Някакъв минувач го беше убол в бедрото с върха на чадър. Марков умря в мъчителна агония, предизвикана от рицин, смъртоносна отрова, извличана от семената на маслодайното растение. Случайният минувач бе агент на КГБ, но той така и не беше заловен.

След тази оптимистична информация Бийдс и Кендъл се завърнаха в хотела си малко преди полунощ. Всеки поръча на обслужването по стаите закуска от кафе, портокалов сок и датски сладкиши. На следващата сутрин точно в девет Бийдс се появи във фоайето и се подписа за първата от двете наети коли — синя тойота. Втората — зелен хюндай, поръчана от Кендъл, пристигна малко след това. Кендъл спомена на един от служителите на рецепцията, че двамата с „неговия приятел“ потеглят на обиколка из южната част на страната.

В десет часа сутринта шофьорът на Мешал подкара шефа си към местоработата му. На задната седалка в колата до него седяха три от по-малките му деца, едно момче и две момиченца. Бийдс го следваше на дискретно разстояние с наетата кола. Част от хората от отряда се движеха по същия маршрут с други коли.

Когато навлязоха в парковата част на града, шофьорът информира Мешал, че ги следят. Мешал използва телефона в колата, за да съобщи модела и номера на автомобила на Бийдс на полицейското управление в Аман.

Докато взетата под наем тойота на Бийдс ги задминаваше, децата на Мешал му помахаха така, както и на другите шофьори. Агентът на Мосад не им обърна никакво внимание. След това зеленият хюндай на Кендъл изпревари шофьора на Мешал и двете коли се изгубиха в трафика.

Секунди по-късно един офицер от полицейското управление в Аман се обади, за да съобщи на Мешал, че споменатата кола е била наета от канадски турист. Мешал се отпусна назад и продължи да наблюдава как децата му продължаваха да махат на изпреварващите ги шофьори с личица, притиснати към стъклата. Всяка сутрин те се редуваха да пътуват с баща си до работата му, преди шофьорът да ги закара на училище.

Малко преди десет и тридесет шофьорът спря колата на улица „Уасфи ат Тал“, където пред централата на Хамас се беше събрало множество, към което се присъединиха Кендъл и Бийдс. Присъствието им там не предизвика безпокойство. Любопитни туристи често се навъртаха около седалището на Хамас, за да научат повече за целите на организацията.

Мешал набързо целуна децата си и слезе от колата. Бийдс се приближи, сякаш щеше да му стисне ръката. Кендъл беше плътно до него, подмятайки найлонов плик.

— Господин Мешал? — обърна се учтиво към него Бийдс.

Мешал го погледна неуверено. В този момент Кендъл натисна аерозола и се опита да впръсне съдържанието му в лявото ухо на Мешал.

Лидерът на Хамас отскочи стреснато, триейки долната месеста част на ухото си.

Кендъл се опита повторно да впръсне веществото в ухото на Мешал. Около тях множеството вече се беше отърсило от първоначалната изненада и към агентите се протягаха безброй ръце, за да ги спрат.

— Бягай! — извика Бийдс на иврит.

Плътно следван от Кендъл, Бийдс се затича с всички сили към колата си, паркирана малко по-нагоре на улицата. Видял случилото се, шофьорът на Мешал даде заден ход и се опита да блъсне тойотата, паркирана на улицата.

Мешал се олюляваше и стенеше. Най-близко стоящите го подхванаха, за да не падне на земята, други пък се разкрещяха да извикат линейка.

Бийдс заедно с Кендъл, който се хвърли на седалката до него, все още стискайки наполовина неизползвания аерозол, успя да избегне удара на колата на Мешал и набра скорост по улицата.

В преследването се включиха и други коли. Един от шофьорите имаше клетъчен телефон и призоваваше по него пътищата в района да бъдат блокирани. Личният шофьор на Мешал използва телефона в колата, за да се свърже с полицейското управление.

Появиха се и останалите членове на отряда кидони, които подсигуряваха гърба на преките изпълнители. Един от тях спря и помаха на Бийдс да се прехвърли в неговата кола. В момента, в който двамата агенти на Мосад изскочиха от тойотата, друга кола им блокира пътя. От нея изскочиха неколцина въоръжени мъже. Те заставиха Бийдс и Кендъл да легнат на земята. Секунди по-късно пристигна и полицията. Съзнавайки, че вече не могат да направят нищо, останалите членове на отряда кидони потеглиха от мястото, откъдето необезпокоявани успяха да се завърнат в Израел.

Бийдс и Кендъл нямаха този късмет. Откараха ги в централното полицейско управление на Аман, където те представиха канадските си паспорти, настоявайки, че са жертва на „ужасен заговор“. Пристигането на Самих Батихи, страховития шеф на йорданското контраразузнаване, сложи край на целия театър. Той твърдо им заяви, че знае кои са — преди броени минути бе приключил телефонния си разговор с ръководителя на секцията на Мосад в Аман. По думите на Батихи, шефът на шпионите „призна, че това са негови хора и Израел ще уреди въпроса лично с краля“.

Батихи нареди двамата агенти на Мосад да бъдат затворени в отделни килии, но без да бъдат малтретирани.

Междувременно Мешал бе приет в интензивното отделение на главната болница в Аман. Той се оплакваше от постоянно „звънтене“ в лявото ухо, „треперене, сякаш през тялото му преминавал електрически ток“, и все по-затруднено дишане.

Лекарите го включиха на животоподдържаща апаратура.

Новината за провала на операцията достигна Ятом чрез секретно телефонно обаждане от шефа на мисията в Аман, който се свързал с него от израелското посолство. И двамата мъже „не бяха на себе си“ заради неуспеха.

До момента, в който Ятом стигнал до кабинета на Нетаняху, министър-председателят вече е разговарял по телефона с крал Хюсеин по горещата линия, установена между двамата за случаи на кризисни ситуации. Служител на израелското разузнаване разкри по-късно съдържанието на разговора: „Хюсеин зададе два въпроса на Биби. На какво, по дяволите, си мислел, че играе? И разполагал ли с противоотрова за нервнопаралитичния газ?“

Кралят казал, че се чувствал като баща, чийто най-добър приятел е изнасилил дъщеря му, и че ако Нетаняху смятал да отрича всичко, трябвало да знае, че двамата му агенти са направили пълни самопризнания, записани на видеокасета, и записът вече пътувал към Вашингтон, за да бъде изгледан от Мадлин Олбрайт, държавния секретар на Съединените щати. Нетаняху седял прегърбен на телефона, „пребледнял, с вида на човек, когото са хванали да бърка в общата каса“.

Нетаняху предложил незабавно да отлети за Аман, за да „изясни въпроса“ лично с краля. Хюсеин му отвърнал, че това би било чиста загуба на време. Служителят от разузнаването си спомня: „Можеше да се чуе, образно казано, как ледът пука по линията от Йордания. Биби изобщо не се опита да се противопостави, когато Хюсеин му заяви, че очаква от Израел да освободи шейх Ахмед Ясин (лидерът на Хамас, когото Израел държеше в затвора от известно време), както и някои други палестински затворници. Разговорът продължи само няколко минути. Това вероятно беше най-критичният момент в политическата кариера на Биби.“

Събитията оттук нататък се развиха лавинообразно. Само след час с израелски военен самолет до Аман беше изпратена противоотрова за нервнопаралитичния газ, която незабавно бе инжектирана на Мешал. Той започна да се възстановява и след няколко дни беше в такова добро здраве, че на пресконференция направи Мосад за посмешище. Шефът на мисията на Мосад в Аман и самият Батихи имаха кратка среща, по време на която разговаряха също с Ятом по телефона. Генералният директор разгорещено сипеше обещания, че Мосад никога няма да прави опити за атентат на йорданска земя. На следващия ден Мадлин Олбрайт проведе два кратки телефонни разговора с Нетаняху. Тя даде ясно да се разбере какво мисли за случилото се, като езикът й на моменти беше не по-малко язвителен от този на крал Хюсеин.

След като Канада научи как е била въвлечена в международен скандал с незаконното използване на нейни документи за самоличност, тя отзова посланика си от Израел — стъпка, която беше почти равносилна на скъсване на дипломатическите отношения.

Когато подробностите изплуваха на повърхността, Нетаняху беше така безмилостно критикуван от израелския и световния печат, че друг на негово място, подложен на подобни яростни атаки, незабавно би подал оставка.

След една седмица шейх Ясин беше освободен и бе посрещнат в Газа като национален герой. Кендъл и Бийдс също бяха върнати в Израел, само че без канадските им паспорти, които бяха предадени на канадското посолство в Аман за „съхранение“.

Двамата катци никога не бяха върнати на служба като кидони. Преместиха ги на незначителни постове в щаба на Мосад или както окачестви рокадата един служител от израелското разузнаване: „Това означаваше, грубо казано, да охраняват тоалетните в сградата.“

На Ятом започнаха да гледат като на безгласна буква. Висшите служители безмълвно осъждаха шефа си, че не е успял да се противопостави успешно на Нетаняху. Моралът в Мосад западна още повече. Кабинетът на министър-председателя пусна в обръщение фразата, че „напускането на Ятом е въпрос на време“.

Ятом се постара да възпре „приливната вълна на униние, в която всички се давят“, както я оприличи високопоставен служител на Мосад. Ятом възприе „прусашката си поза“ по собствените му думи. Опита се да сплашва служителите си. Натъкна се обаче на жестока конфронтация, както и на заплахи за оставки.

През февруари 1998 година обаче оставка подаде Ятом, след като не успя да потуши по думите му „брожението, равносилно на бунт“. Министър-председателят Нетаняху не изпрати на провалилия се шеф на разузнаването обичайното благодарствено писмо за вярна служба на държавата.

Когато Ятом напусна поста си, в душата му вече бяха покълнали първите семена на съмнението във връзка с убийството на министър-председателя Ицхак Рабин. Предан на националната кауза израелски репортер, който се занимаваше с журналистически разследвания, Бари Чамиш, на своя глава събрал медицински и балистични експертизи, както и свидетелски показания от бодигардовете от охраната на Рабин, от неговата вдовица, от хирурзи и сестри, както и от членове на израелската разузнавателна общност, с които разговарял. Голяма част от събрания материал е от свидетелски показания в съда при закрити врати.

През 1999 година Чамиш, с риск за живота си, започна да публикува в Интернет разкритията си. Те съдържаха зловещо повторение на съмненията дали по Дж. Ф. Кенеди през 1963 година бе стрелял само един човек. Подробно аргументираните заключения на Чамиш бяха ако не друго, то поне интригуващи и убедителни. Той е стигнал до заключението, че „теорията за единствения стрелец, възприета от комисията «Шамгар» към израелското правителство, създадена да разследва убийството на Рабин, цели да прикрие предварително подготвеното, «неуспешно» убийство, което трябвало да възвърне разклатеното доверие на Рабин сред електората“. Игал Амир се съгласил да изпълни ролята на самотния стрелец за човека или за хората от израелската разузнавателна общност, които го контролираха.

„Амир е изстрелял халосен патрон. И е стрелял само веднъж, а не както се твърди три пъти. Балистичната лабораторна експертиза, извършена от израелската полиция, доказва, че освен това гилзата, открита на местопрестъплението, не съвпада с оръжието на Амир. По Рабин не се е виждала кръв. Освен това безспорен факт е и че колата на Рабин мистериозно изчезва за период от осем до дванадесет минути по пътя към болницата, който се взима за не повече от четиридесет и пет секунди по празни улици с полицейски кордон отстрани заради мирния митинг, на който е присъствал Рабин.“

Най-сензационното твърдение на Чамиш, както впрочем и всички останали, направени от него, не е опровергано до момента от израелско официално лице, както е прието в такива случаи. То гласи следното: „По време на обвитото в мистериозност пътуване до болницата с кола, управлявана от много опитен шофьор, в Рабин е било стреляно два пъти с истински куршуми и те са дошли от собствения му бодигард Йорам Рубин. Личното му оръжие е изчезнало в болницата и така и не е било открито. Два от куршумите, извадени от тялото на министър-председателя, изчезват за единадесет часа. Впоследствие Рубин се самоубива.“

Чамиш е разговарял с тримата опериращи хирурзи, които са се борили за живота на министър-председателя. Репортерът подлага на анализ и показанията на полицейските служители, които са присъствали на мястото, когато Амир е стрелял. Всички полицейски служители са свидетелствали, че когато Ицхак Рабин е бил внесен в колата, по него не е имало видими огнестрелни рани. Хирурзите са категорични. Когато министър-председателят в крайна сметка е докаран в болницата, той има масивна гръдна рана и много сериозно нараняване на гръбначния стълб малко под тила. Хирурзите твърдят, че не е възможно която и да било от тези куршумни рани да позволи на Рабин да напусне мястото на покушението без видими признаци за нараняване и същевременно да пристигне в болницата с толкова сериозни наранявания.

И комисията „Шамгар“ стига до заключението, че няма доказателства, които да потвърждават съществуването на такива рани. Впоследствие обаче лекарите отказват да коментират този въпрос.

Освен личното разследване, проведено от Чамиш, съществуват независими показания, дадени под клетва, които подкрепят неговото твърдение, че случилото се е „много по-дълбоко като замисъл и по същество си е чист заговор“.

В показанията си пред съда Игал Амир твърди: „Ако кажа истината, цялата система ще рухне. Знам достатъчно, за да унищожа тази страна.“

Агент на Шин Бет, който е бил в близост до Амир, когато той е стрелял срещу Рабин, свидетелства: „Чух как един полицай извика на хората наоколо да се успокоят. Изстрелът бил от халосен патрон.“ Показанията на агента са били дадени при закрити врати.

По време на същото изслушване Леа Рабин свидетелства, че съпругът й нито се е олюлял, нито е паднал, след като очевидно е било стреляно по него от близко разстояние. „Той остана прав и изглеждаше много добре.“ Освен това твърди, че не са й разрешавали да види съпруга си в продължение на един час, след като била пристигнала в болницата. Според Чамиш високопоставен служител на секретните служби й е съобщил, че „не би трябвало да се притеснява, тъй като всичко било премислено и под контрол“.

Вдовицата на министър-председателя категорично отказва всякакъв публичен коментар както по този, така и по всеки друг въпрос, свързан с убийството на съпруга й.

Чамиш е убеден, че тя е била заплашена да мълчи, както и седемнадесетте медицински сестри на смяна в болницата, където този ден е бил приет Рабин. „Зловещият план е бил брилянтно замислен. Те са убедили Рабин да се остави някой да изстреля халосен патрон с цел да възвърне популярността си. Ето защо той не е носел противокуршумна жилетка. Амир е бил внимателно подбран за ролята на човека, готов да изживее петнадесетминутна слава. Той е бил наивникът в ръцете на човека или хората, които са контролирали събитията. Онова, което той вероятно не е знаел, е, че даденият от него изстрел с халосен патрон ще бъде използван като прикритие Рабин да бъде убит в колата му по пътя към болницата.“

Бари Чамиш не е „човек, който съзира във всичко конспирация“. Той е съвестен към онова, което пише, и подкрепя дори и най-нищожното доказателство с много факти. Стига до окончателна преценка внимателно и оставя впечатлението, че може да каже още много неща, но няма да го направи — засега. Със сигурност той е рядкост сред множеството популярни израелски журналисти. Той върви по свой собствен път, не действа под ничие давление, не е задължен на никого и което е по-важно, ползва се с доверие.

Чрез Интернет Чамиш прави публично достояние всички доказателства, до които се е добрал, отчасти за да се застрахова, отчасти защото явно иска истината да излезе наяве. Бидейки достатъчно реалист, той явно е приел, че истината може и никога да не излезе на бял свят във форма, подходяща за съдебен процес.