Тайната история на Мосад

2.Преди началото

От ранни зори вярващите се стичаха към най-свещената стена в света, единствената останала реликва от Втория храм на Ирод Велики в Ерусалим — Стената на плача. Млади и стари, изпосталели и охранени, брадати и плешивци — всички те си проправяха път през тесните улички или идваха откъм кварталите извън градските стени.

Чиновници вървяха редом с овчари от хълмовете над Ерусалим, току-що навършили пълнолетие крачеха гордо до мъже в залеза на живота си. Учители от религиозните училища към синагогите в града вървяха рамо до рамо със собственици на магазини, които идваха отдалеч — от Хайфа, Тел Авив и градчетата по бреговете на Тибериадското езеро.

Всички те бяха облечени в черно, всички носеха молитвеници и стояха в подножието на високата стена, рецитирайки откъси от свещените книги.

Юдеите правеха това от векове. Но този петък преди Шабат1 през септември 1929 година беше различен. Равините подканяха колкото се може повече хора да се включат в публичната молитва и да покажат решителност в отстояването на това свое право. Това целеше да покаже не само тяхната вяра, но и ционистките им настроения, както и да напомни на арабското население, много по-многобройно от тях самите, че няма да се оставят да ги водят като добитък.

В продължение на месеци се носеха слухове, че мюсюлманското население започва все повече и повече да негодува срещу ционистката по неговите представи експанзия. Страховете му се бяха породили още през 1917 година по повод Балфуровата декларация2, даваща правото Палестина да бъде превърната в официално отечество на всички евреи. За арабите, които живееха там и можеха да проследят родословното си дърво до пророка Мохамед, това беше грубо посегателство. Земята, която обработваха от векове, щеше да бъде поставена под заплаха или направо отнета от ционистите и техните британски защитници, пристигнали в края на Първата световна война, за да поставят Палестина под управлението на британския Мандат3. Британците управляваха по същия начин, както и в останалата част на своята империя, като се опитваха да удовлетворят исканията и на двете страни. Това обаче беше рецепта за катастрофа. Напрежението между араби и евреи нарастваше. Зачестяваха престрелките и кръвопролитията, породени от желанието на евреите да строят синагоги и религиозни училища на точно определени места. Но от всичко евреите бяха най-вече решени на всяка цена да упражняват своите „молитвени права“ на Стената на плача в Ерусалим. За тях това беше част от същността на вярата.

По пладне, часа за тяхната шема молитва4, присъстваха почти хиляда души, които четяха на висок глас древните текстове от свещените книги пред стената, съградена от жълт пясъчник. Гласовете им се извисяваха и стихваха плавно и ритмично.

Изневиделица върху тях се изсипа дъжд от камъни, счупени бутилки и тенекиени кутии, пълни с чакъл. Нападението беше дело на араби, заели удобни позиции около Стената на плача. Настана оглушителна пукотевица, последвана от накъсани мускетни залпове на мюсюлмани стрелци. Някои евреи се свлякоха на земята, а тълпата от панически бягащи хора ги повлече. Ранените бяха безчет, но като по чудо никой не беше убит.

Същата нощ се събраха старейшините на Ишув — еврейската общност в Палестина. Те бързо стигнаха до единодушното заключение, че при внимателно планиране на тяхната проява не бяха предвидили нещо много важно — евентуално арабско нападение.

Един от присъстващите на срещата изрази общото мнение с думите: „Нека си спомним Светото писание. От времето на цар Давид народът ни разчита на своите шпиони.“

Така, над филджани с турско кафе и стафиди бяха посети семената на онова, което един ден щеше да се превърне в най-силната разузнавателна служба в съвременния свят — Мосад. Нейното официално учредяване обаче щеше да се състои двадесет и пет години по-късно. Всичко, което старейшините на Ишув предложиха като първа практическа стъпка през тази топла септемврийска нощ, беше да съберат колкото могат пари, както и да призоват своите съседи да развържат кесии. Средствата щяха да бъдат използвани за подкупване на араби, показали известна толерантност към евреите, които щяха да им осигуряват сведения за предстоящи погроми.

Междувременно евреите щяха да продължават да упражняват правото си на молитва пред Стената на плача. Нямаше да стоят и да чакат англичаните да ги защитават, а щяха да разчитат на Хагана — новосформираната еврейска милиция. През месеците, които последваха, арабските атаки бяха успешно отбивани благодарение на предварителната информация и намесата на еврейската милиция. В резултат на това през следващите пет години в отношенията между араби и евреи настана относително спокойствие.

През този период евреите продължиха да разработват тайно своята шпионска мрежа. Тя нямаше официално наименование, нито официално ръководство. Арабите бяха вербувани според случая — амбулантни търговци на работа в арабския квартал на Ерусалим, ваксаджии, които лъскаха ботушите на офицерите от Мандата, както и студенти от престижния арабски колеж „Роуда“, учители и предприемачи. Единственото условие беше — доставянето на информация. Бавно, но сигурно Йешув събираше важни сведения не само за арабите, но и за намеренията на британците.

Идването на власт на Хитлер през 1933 година постави началото на масовото емигриране на германски евреи в Палестина. До 1936 година над 300 000 души бяха прекосили територията на Европа. Когато най-сетне успяваха да стигнат в Палестина, мнозина от тях бяха в окаяно положение. Йешув им осигуряваше някакъв подслон и храна. След няколко месеца евреите вече представляваха една трета от местното население. Арабите реагираха остро, както и преди — от минаретата на стоте джамии се носеха протяжните призиви на моллите ционистите да бъдат изтласкани обратно в морето.

От всеки арабски мафафет — къща, в която се събират членовете на местния мюсюлмански съвет, се чуваха гневни протести: „Да спрем евреите, преди да са ни взели земята! Да спрем англичаните, които ги снабдяват с оръжие и ги обучават!“

От своя страна, евреите протестираха за обратното — че англичаните окуражават арабите да завземат земи, придобити от евреите по законен начин.

Англичаните се опитваха да спечелят благоразположението и на двете страни, но в крайна сметка това ги доведе до провал. През 1936 година спорадичните престрелки преминаха в масов арабски бунт срещу англичани и евреи. Британците безпощадно потушиха бунта, но евреите вече бяха осъзнали, че е само въпрос на време арабите да подновят нападенията си с още по-голямо ожесточение.

Тогава младите евреи започнаха да се записват в Хагана. Те се превърнаха в ядрото на изключително боеспособна тайна армия. Бяха физически издръжливи, първокласни стрелци, хитри като пустинните лисици в Негев.

Междувременно мрежата от арабски информатори се разрастваше. Създаден бе политически отдел към Хагана, който да всява раздори сред арабите чрез дезинформация. Мъже, които по-късно се превърнаха в легендарни фигури на израелското разузнаване, придобиха своите умения именно през този начален период преди избухването на Втората световна война. Хагана5 се превърна в най-добре информираната сила в Палестина.

Втората световна война донесе нов, несигурен мир в Палестина. И евреи, и араби предусещаха мрачното бъдеще, което ги очаква, ако нацистите спечелят войната. Първите подробности за онова, което се случваше в лагерите на смъртта в Европа, вече бяха достигнали до Йешув.

Давид Бен Гурион6 и Ицхак Рабин7 бяха сред поканените на срещата в Хайфа през 1942 година, където беше постигнат консенсус, че оцелелите от Холокоста трябва да бъдат доведени в техния духовен дом — Ерец Израел. Никой не можеше да каже колко са на брой, но всички бяха единодушни, че пристигането на бежанците ще предизвика отново конфронтация с арабите и този път англичаните ще дадат открит отпор на евреите. Великобритания твърдо беше заявила, че ще откаже да приеме в Палестина оцелелите след краха на хитлеристка Германия евреи с аргумента, че подобна стъпка би предизвикала нарушаване на етническия баланс в региона.

Бен Гурион посъветва да бъде увеличена разузнавателната мощ на Хагана и това беше прието с одобрение на срещата. Щяха да бъдат подсигурени още информатори. Имаше идея да бъде създаден отдел за контраразузнаване, който да разкрива евреи, сътрудници на англичаните, както и да разобличава „евреи комунисти и дисиденти сред нашите редици“. Новият отдел беше наречен Ригул Хегди и бе поставен под командването на френски евреин, служил някога във френския Чуждестранен легион, който понастоящем работеше под прикритие като търговски пътник.

Много скоро той започна да разкрива еврейки, съжителстващи с офицери от мандата, собственици на магазини, които търгуваха с англичани, и съдържатели на кафенета, осигуряващи им забавления. Под прикритието на нощта обвиняемите бяха довеждани и изправяни пред военнополевия съд на Хагана. Виновниците бяха осъждани или на мъчения, или на незабавна екзекуция на Юдейските хълмове с куршум в тила. Тези прояви предшестваха безпощадността, с която по-късно щеше да действа Мосад.

През 1945 година към Хагана беше създаден отдел за осигуряване на оръжие. Много скоро сандъци с италиански и германски оръжия, заловени в Северна Африка след разгрома на Ромел8, бяха прекарани тайно през египетската част на Синайската пустиня до Палестина от еврейски войници, на служба при съюзниците9. Оръжията пристигаха в разнебитени камиони или с кервани от камили и бяха складирани в пещери в пустинята, където дяволът се беше опитал да изкуши Исус. Едно от скривалищата се намираше в близост до мястото, където по-късно щяха да бъдат открити Свитъците от Мъртво море.

След разгрома на Япония през август 1945 година войната окончателно приключи, а евреите, служили във военното разузнаване на съюзническите войски, се завърнаха, за да предадат своя опит на хората от Хагана. Беше осигурено всичко необходимо за предвидената от Бен Гурион „война за нашата независимост“.

Той знаеше, че рисковият момент ще бъде бриша — еврейското название на безпрецедентната операция за връщането на оцелелите от Холокоста от Европа. В началото прииждаха със стотици, после с хиляди, накрая с десетки хиляди. Много от тях все още носеха дрехите си от концентрационните лагери. Всеки концлагерист имаше татуиран нацистки идентификационен номер. По суша минаваха през Балканите, после прекосяваха Средиземно море и достигаха бреговете на Израел. Всеки свободен кораб беше купуван или наеман от еврейски агенции в Съединените щати — често пъти на изключително висока цена. В това число параходи, крайбрежни корабчета, дебаркационни плавателни съдове от десанта в Нормандия, речни лодки — въобще всичко, което можеше да се държи на вода. Такава масова евакуация не беше имало от 1940 година при Дюнкерк.

На брега между Хайфа и Тел Авив в очакване на оцелелите бяха струпани британски войници, върнати с ферибот от Англия и Дюнкерк. Те бяха там в изпълнение на правителствена заповед да не допускат оцелелите от Холокоста. Настъпиха грозни сблъсъци, но също така имаше и моменти, когато войниците, припомняйки си може би своето собствено избавление, извръщаха глави в другата посока, когато лодка, пълна с бежанци, акостираше на брега.

Бен Гурион обаче беше на мнение, че подобни изблици на състрадание не са достатъчни — беше дошло време Мандатът да прекрати своето управление. Това можеше да бъде постигнато единствено със сила. През 1946 година Бен Гурион вече беше обединил различни нелегални еврейски движения, заредени с несломимия дух на праотците. Тогава беше дадена заповед за началото на партизанска война както срещу англичаните, така и срещу арабите.

Всеки еврейски командир знаеше, че това е опасно начинание — войната на два фронта изискваше да бъдат използвани всички налични ресурси. Последиците от евентуален провал щяха да бъдат страшни. Бен Гурион разпореди безпощадни мерки. Скоро списъкът на жестокостите, извършващи се и от двете страни, придоби ужасяващи размери. Евреи бяха разстрелвани по подозрение, че сътрудничат на Хагана. Британски войници бяха убивани, а казармите им изравнявани със земята. Опожарени бяха арабски селища. Жестокостите по време на тази война си съперничеха с мракобесието от Средновековието.

За Хагана разузнаването беше от изключителна важност, не на последно място за да разпространява дезинформация и да оставя у англичаните и у арабите впечатлението, че евреите разполагат с много повече хора, отколкото в действителност могат да съберат. Британците се озоваха в ситуацията да преследват въображаем, призрачен враг. Бойният дух на войските на Мандата започна застрашително да пада.

Усетили пропукването на взаимоотношенията, през пролетта на 1946 година Съединените щати се опитаха да сключат сделка, като убедиха Великобритания да позволи на сто хиляди оцелели от Холокоста да се завърнат легално в Палестина. Най-накрая, през февруари 1947 година, Великобритания се съгласи да изтегли войските си от Палестина до май 1948 година. Оттам насетне Обединените нации поемаха грижата за проблемите на бъдещата държава Израел.

Бен Гурион и неговите военни осъзнаваха, че конфликтът с арабите ще се задълбочи, и за да гарантира, че нововъзникващата държава няма да бъде задушена още в зародиш, трябва да продължават да разчитат на стабилно разузнаване. Беше събрана много ценна информация за духа и състоянието на военната сила на арабите. Еврейски шпиони в Кайро и Аман откраднаха от армиите на Египет и Йордания плановете за нападение. Още от самото начало на Войната за независимост израелците постигнаха забележителни военни победи, но тогава Бен Гурион разбра, че може да се очаква евентуална крайна победа само ако бъдат ясно разграничени политическите и военните аспирации. Когато през 1949 година най-сетне победата беше завоювана, разграничението все още не беше факт, което, от своя страна, доведе до междуособици в израелската разузнавателна общност относно отговорностите в мирно време.

Вместо да се справи със ситуацията с обичайната си прозорливост, Бен Гурион — първият министър-председател на Израел, създаде пет разузнавателни служби, чието предназначение беше да действат както на територията на страната, така и в чужбина. Външното разузнаване беше моделирано по образец на британските и френските секретни служби, които с готовност се съгласиха да си съдействат с израелската. Бяха установени контакти и с Американското управление на стратегическите служби (ОСС) във Вашингтон с помощта на шефа на контраразузнаването за Италия Джеймс Джизъс Енгълтън. Връзката му с прохождащите израелски агенти щеше да изиграе съдбоносна роля в окончателното изграждане на мост между двете разузнавателни служби.

Въпреки обещаващото начало, мечтата на Бен Гурион за стройна разузнавателна организация, работеща сплотено и безпроблемно, се погуби в родилните мъки на нация, която се бореше за своята идентичност. Гъвкавостта и пригодността бяха първа точка в дневния ред във време, когато министри и държавни чиновници се бореха за власт и постове. Междуособици възникваха на всяко управленско равнище. Кой да координира цялостната стратегия за разузнаване? Кой да анализира първоначалните данни? Кой да вербува нови агенти? Кой пръв да чете докладите им? Кой трябваше да интерпретира информацията за нуждите на различните политически лидери в страната?

Никъде интригите не бяха толкова безпощадни, колкото между Министерството на външните работи и Министерството на отбраната, тъй като и двете се бореха за правото да действат в чужбина. Исер Харел, тогава млад оперативен работник, смяташе, че колегите му „възприемат работата в разузнаването в романтична и приключенска светлина. Те претендират за експерти във всички области… и се опитват да се държат като супершпионите в романите, опиянени от живота в сянка, който водят, на границата между закона и безнравствеността.“

Междувременно продължаваха да умират хора, станали жертви на арабски терористи и бомбени атентати. Постоянна беше заплахата от армиите на Сирия, Египет, Йордания и Ливан. Милиони други араби бяха готови да започнат Джихад — Свещена война. Никоя друга държава в света не е била създадена и принудена да оцелява в подобно враждебно обкръжение както Израел.

Бен Гурион чувстваше, че неговата мисия е да защитава народа си подобно на всички велики лидери на Израел. Но той знаеше, че не е пророк, а просто уличен боец, спечелил Войната за независимост срещу арабската армия, която заедно с нейните съюзници превъзхождаше двадесет пъти неговата. Не е имало по-голям триумф от времето, когато овчарчето Давид беше убило Голиат и бе сразило филистимляните.

Врагът обаче не си беше отишъл. Той беше станал по-хитър и по-безпощаден. Нападаше нощем като крадец и убиваше без угризения, преди да се укрие.

Четири дълги години на съперничество, разпри и устройване на засади бяха изминали, а Бен Гурион беше председателствал всички срещи, посветени на опитите да се решат проблемите на разузнаването. Министерството на външните работи беше измислило обещаващ план, според който като шпионин трябваше да бъде използван френски дипломат в Кайро, но планът беше осуетен от Министерството на отбраната. Те настояха техен доверен човек да свърши работата. Младият офицер, без никакъв опит в разузнаването, беше заловен за седмици от египетски агенти. Разбра се, че в Европа израелски агенти работят на разрастващия се черен пазар, за да финансират шпионската си дейност. Опитите да се вербуват хора от умерените сили на друзите10 в Ливан приключиха, когато съперничещите си израелски разузнавателни служби не успяха да се споразумеят за какво точно да ги използват. Често пъти грандиозни планове се проваляха поради взаимни подозрения. Голата амбиция властваше навсякъде.

Силните мъже на деня — израелският външен министър, главнокомандващият армията и посланиците — се бореха за първенството на своето любимо учреждение над останалите държавни институции. Един искаше акцентът да бъде поставен върху политическата и икономическата информация, друг смяташе, че разузнаването трябва да се концентрира изцяло върху военната сила на врага. Посланикът във Франция препоръчваше израелското разузнаване да действа подобно френската съпротива по време на Втората световна война и по силата на това всички евреи да подлежат на мобилизация. Посланикът във Вашингтон настояваше неговите шпиони да придобият дипломатически имунитет и „да бъдат включени в рутинните дейности на посолството, за да останат извън всякакво подозрение“. Пълномощният министър в Букурещ искаше неговите агенти да работят по методите на КГБ и да бъдат също толкова безкомпромисни. Пълномощният министър в Буенос Айрес настояваше агентите да се концентрират върху ролята на католическата църква и помощта, която тя е оказала на нацистките престъпници да се установят в Аржентина. Бен Гурион търпеливо изслушваше всички предложения.

Накрая, на втори март 1951 година, той събра шефовете на петте разузнавателни служби в своя кабинет. Съобщи им, че възнамерява да обедини разузнавателните дейности на Израел в чужбина в ново управление, наречено Ха Мосад Ле Теум — „Институт за координация“. Първоначалният бюджет на агенцията щеше да бъде двадесет хиляди израелски лири, от които пет хиляди за „специални мисии, но само с моето предварително одобрение“. Новата служба щеше да набере персонала си от съществуващите вече разузнавателни служби. За по-кратко тя щеше да се нарича Мосад.

Мосад, която щеше да обслужва „всякакви административни и политически цели“, щеше да бъде под юрисдикцията на Министерството на външните работи. Към него се включваха и шефовете на другите тайни служби на израелското разузнаване: Шин Бет — вътрешна сигурност, Аман — военно разузнаване; военновъздушното разузнаване и военноморското разузнаване. Задължение на шефовете им беше да информират Мосад за специфичните изисквания на своите „клиенти“. В случай на неразбирателство по някой въпрос, той трябваше да бъде отнесен към министър-председателя.

Бен Гурион разпредели задачите с обичайната си прямота. „Вие давате на Мосад своя списък с покупки. Мосад има задължението да ви набави необходимата стока. Не е ваша работа откъде пазарува Мосад, нито колко е платил за покупките.“

Бен Гурион щеше да бъде единственият, овластен да контролира дейността на новата служба. В неофициално писмо до първия генерален директор на новата служба Рувен Шилоа министър-председателят нарежда: „Мосад ще работи под мое ръководство, ще действа съгласно моите инструкции и ще ми докладва постоянно за развоя на събитията.“

Основните правила бяха установени.

Двадесет и осем паметни години след онази септемврийска нощ на 1929 година, когато еврейският съвет в Ерусалим беше обсъждал необходимостта от разузнаване, което да предвижда и осуетява по-нататъшните арабски атаки, техните наследници бяха създали разузнавателна служба, която щеше да стане най-мощната в света.

Раждането на Мосад, подобно на организирането на израелската държава, съвсем не мина гладко. Службата беше поела ръководството на една шпионска група в Ирак, която вече няколко години работеше под контрола на Политическия отдел към Министерството на отбраната на Израел. Главната функция на тази група беше да проникне във висшите ешелони на иракската армия и да организира тайна емиграционна мрежа, която да връща иракските евреи в Израел.

През май 1951 година, само девет седмици след като Бен Гурион беше подписал заповедта за учредяването на Мосад, иракски тайни агенти в Багдад бяха разкрили групата. Двама израелски агенти бяха арестувани заедно с десетки иракски евреи и араби, подкупени да съдействат на емиграционната мрежа, която покриваше целия Близък изток. Двадесет и осем души бяха обвинени в шпионаж, двама агенти бяха осъдени на смърт, седемнадесет човека получиха доживотни присъди, а останалите бяха освободени „като пример за справедливостта на иракското правосъдие“.

По-късно двамата агенти на Мосад бяха освободени след жестоки мъчения в иракския затвор срещу значителна сума пари, внесена в швейцарската банкова сметка на иракския министър на вътрешните работи.

Наскоро след това обаче последва нов удар. Дългогодишният шпионин в Рим, изпратен от Политическия отдел, Теодор Грос, премина на работа към Мосад по силата на преструктурирането. През януари 1952 година Исер Харел, тогавашният директор на Шин Бет, вътрешната служба за сигурност на Израел, се сдоби с „неоспоримо доказателство“, че Грос е двоен агент, изпълняващ поръчки и на египетските тайни служби. Харел реши незабавно да посети Рим, където убеди Грос да се върне заедно с него в Тел Авив, предлагайки на изменника висок пост в Шин Бет. Грос беше изправен пред таен съд, обвинен и осъден на петнадесет години затвор, където малко по-късно умира.

Паднал духом, Рувен Шилоа подаде оставка. Той е съкрушен. Заменен бе от Исер Харел, който остава на поста генерален директор на Мосад в продължение на единадесет години — ненадминат и до днес рекорд.

Висшите ръководни кадри, които го посрещнаха в щаба на Мосад през онази септемврийска сутрин на 1952 година, не бяха впечатлени особено от физическите данни на Харел. Той беше висок едва сто четиридесет и два сантиметра, с щръкнали уши, говореше иврит със силен централноевропейски акцент (семейството му беше емигрирало от Латвия през 1930 година) и дрехите му изглеждаха така, сякаш беше спал с тях.

Първите му думи към подчинените му бяха: „Край на миналото. Никакви грешки повече. Чака ни едно общо бъдеще. И никакви разговори с хора извън Мосад.“

Същият ден той даде пример за това, което бе искал да каже. Следобед извика шофьора си. Когато служителят го попита накъде отиват, той отговори, че посоката е тайна, освободи шофьора и сам седна зад волана. Върна се с франзели за служителите си. Беше показал недвусмислено какво има предвид. Въпроси щеше да задава само той.

Това беше много важен ход, с който Харел спечели симпатиите на деморализираните си служители. Първата му задача беше незабавно да ги зарази със своя ентусиазъм. Предприе тайни пътувания до враждебно настроени арабски държави, за да организира лично дейността на Мосад там. Интервюираше сам всеки желаещ да се присъедини към службата. Търсеше хора, които като него произхождаха от кибуци.

„Такива хора най-добре познават врага — каза той на един старши сътрудник, който подложи на съмнение неговата политика. — Членовете на кибуца живеят в непосредствена близост с арабите. Те се научават не само да мислят като тях, но и да предварват мислите им.“

Търпението на Харел беше пословично, както и изблиците на гняв и лоялността му към собствените му служители. Всички извън неговия тесен кръг бяха гледани с подозрение като „безпринципни опортюнисти“. Изобщо не се занимаваше с хора, които смяташе за „фанатици, скрити зад маската на национализма, особено в религията“. Изпитваше искрена неприязън към ортодоксалните евреи.

В правителството на Бен Гурион имаше няколко такива личности и те много бързо възневидяха Исак Харел, след което се опитаха да го отстранят, но хитрият генерален директор на Мосад междувременно се беше сприятелил с един друг влиятелен човек, произхождащ от кибуц — самия министър-председател.

Напомняше му и фактът, че докладите на Мосад говореха сами за себе си. Агентите на Харел бяха допринесли за победата при престрелките в Синай срещу египтяните. Във всяка арабска столица той разполагаше с шпиони, които постоянно го снабдяваха с безценни сведения. Друг ход, осигурил му силна подкрепа, беше пътуването му до Вашингтон през 1954 година, когато се срещна с Алън Дълес, поел съвсем наскоро ръководството на ЦРУ. Харел подари на шпионина ветеран кама с гравиран стих от Псалмите: „Пазителят на Израел не заспива нито за миг.“

Дълес отговори подобаващо:

— Можеш да разчиташ на мен — ще будувам заедно с теб.

Тези думи поставиха началото на бъдещото партньорство между Мосад и ЦРУ. Дълес уреди Мосад да бъде снабден със специална техника: подслушвателни и проследяващи устройства, камери с дистанционно управление, както и редица приспособления, за чието съществуване Харел дори не подозираше. Двамата мъже създадоха първия в историята на разузнаването „канал за обратна връзка“ между своите служби, по който можеха да се свързват с обезопасена телефонна линия в кризисни ситуации. Каналът успешно заобикаляше обичайните дипломатически контакти за голямо огорчение както на Държавния департамент на Съединените щати, така и на израелското Министерство на външните работи. Това спечели лоша слава на Харел в дипломатическите кръгове.

През 1961 година Харел осъществи успешно ръководство на операцията по връщането в Израел на хиляди марокански евреи. Година по-късно неуморимият генерален директор на Мосад посети Южен Судан, за да помогне на настроените произраелски бунтовници срещу режима. През същата година той подкрепи и император Хайле Селасие от Етиопия да потуши опита за преврат — монархията беше дългогодишен съюзник на Израел.

Ала в родината му ортодоксалните евреи в кабинета ставаха все по-враждебно настроени и открито се възмущаваха, че Исер Харел е станал непоносимо деспотичен и все по-малко обръща внимание на техните религиозни щения. Те негодуваха, че той преследва собствени цели и дори има аспирации за най-високия пост в държавата. Политическата чувствителност на Бен Гурион се изостри и отношенията между него и Харел се обтегнаха. Преди той буквално даваше начаса зелена светлина на всяко начинание на Харел, докато сега изискваше доклади и за най-малките подробности в разузнавателните операции. Харел никога не би търпял подобна опека, но в случая се въздържа да се възпротиви открито. Водената тихомълком кампания срещу него набираше скорост.

През февруари 1962 година се ширеха инсинуации за съдбата на осемгодишния Йозел Шумахер. Две години преди това момчето било отвлечено от ултраортодоксална секта.

Дядото на момчето по майчина линия — Наман Щаркс, членуваше в сектата „Нетурей Карта“ или в превод от иврит — „Пазителите на стените на Ерусалим“. Той веднага беше заподозрян в съучастие в отвличането на внука му. Проведеното мащабно полицейско разследване по издирването на Йозел не беше дало никакви резултати и местонахождението на момчето не беше открито. Наман беше задържан в ареста за кратко, след като беше отказал да сътрудничи на следствието. Ортодоксалните евреи превърнаха възрастния мъж в мъченик. Хиляди от тях демонстрираха с плакати и скандираха, че Бен Гурион не е по-различен от нацистите, след като е задържал в затвора старец с недоказана вина. Накрая Наман беше освободен по „здравословни причини“. Протестите обаче продължиха.

Политическите съветници на Бен Гурион го предупредиха, че може да изгуби следващите избори заради провокираната кампания. Дори по-зле, в случай на нова война с арабите някои ортодоксални организации можеха да застанат на вражеска страна. Войнствено настроеният министър-председател изпраща да повикат Харел и нарежда Мосад на всяка цена да издири момчето. Харел възразява под претекст, че това не е работа на неговата служба. По-късно той признава:

„Отношенията между нас бяха охладнели. Той повтори, че ми нарежда да го направя. Аз му отговорих, че трябва да прочета поне полицейския доклад. Министър-председателят ми даде един час.“

Материалът е доста обемист и подробен и докато го чете, Исер Харел изпитва вълнение. Разбира се, че родителите имаха право да отгледат детето си без натиск от страна на екстремистки настроената религиозна клика.

Йозел беше роден през март 1953 година в семейството на Артур и Ида Шумахер. Поради затрудненото материално положение на семейството Йозел е изпратен да живее временно при дядо си в Ерусалим. Там детето попада в религиозния анклав и е напълно изолирано от градската среда. Наман постепенно въвежда внука си във вярванията и ритуалите на сектата. Когато родителите на Йозел идват да го видят, Наман гневно ги разкритикува за непостоянството им в религиозно отношение. Той бил убеден в това.

Възрастният мъж е от поколение, чиято вяра помага на евреите да оцелеят след Холокоста. Целта на дъщерята и зетя на Наман била главно да водят нормален начин на живот в младата, от светски тип държава. Молитвите оставали за тях на заден план.

Уморени от постоянните упреци на Наман, родителите на Йозел решават да си го приберат. Наман се възпротивява с думите, че това би прекъснало обучението на Йозел и духовното му съзряване. Последва порой от гневни упреци. Следващия път, когато те идват в Ерусалим, Йозел вече е изчезнал.

Както ортодоксалните, така и светски настроените евреи използват инцидента, за да се върнат към един проблем, който продължава да разделя нацията. Лейбъристката партия на Бен Гурион е давана за пример, че успява да се задържи на власт само защото в Кнесета — еврейския парламент, в този момент са представени различни религиозни фракции. От своя страна тези групировки са си извоювали правото да се отклоняват в случай на нужда от строгите ортодоксални канони на вярата. Но поводът не им е достатъчен. Либерално настроените евреи настояват Йозел да бъде върнат на семейството си.

След като прочел доклада, Исер Харел съобщил на Бен Гурион, че ще мобилизира всички сили на Мосад. Той сформирал екип от четиридесет агенти със задачата да открият Йозел. Много от тях се противопоставили открито, тъй като сметнали, че не използват способностите им по предназначение.

Той отклонил протестите им със следното кратко изявление:

„Налага се да действаме извън обичайните ни компетенции. Сериозността на случая го изисква. Става дума за религиозна и социална ангажираност. Престижът и авторитетът на властта са заложени на карта. А и проблемът е от хуманно естество.“

Още през първите седмици на разследването екипът си дал сметка за изключителната сложност на задачата.

Един от бъдещите директори на Шин Бет, тогава агент на Мосад, проучил дейността на сектата и се опитал да проникне в нея, но не успял. Друг агент на Мосад имал за задача да разследва едно еврейско училище. Скоро обаче и той бил разкрит. Трети агент се опитал да се присъедини към опечалени хасиди11, пътуващи към Ерусалим, за да погребат там свой роднина, ала тутакси бил отстранен, тъй като било видно още от пръв поглед, че не знае специалните молитви за целта.

Тези неуспехи още повече амбицирали Харел. Той споделил с екипа опасенията си, че детето вече е извън пределите на Израел и по всяка вероятност е в Европа или още по-далеч. Тогава Харел преместил щаба си в тайна квартира в Париж. Оттам изпратил свои хора във всички ортодоксални еврейски общности във Франция, Италия, Австрия и Великобритания. Когато и това не дало резултат, той проводил агенти в Южна Америка и Съединените щати.

Разследването продължило, често пъти съпътствано със странни случки. Десет агенти на Мосад участвали в съботна сутрешна служба в една синагога в лондонското предградие Хендън. Разгневени вярващи обаче извикали полицията да арестува някакви натрапници лъжевярващи, след като фалшивите им бради се отлепили по време на сблъсъка. Агентите били тихомълком освободени, след като посланикът на Израел се обадил в Хоум Офис — Министерството на вътрешните работи на Великобритания. Един уважаван ортодоксален равин бил поканен в Париж под претекст, че член на богата фамилия иска той да извърши ритуално обрязване. Той бил посрещнат на летището от двама мъже в строги черни палта и шапки на ортодоксални евреи. Това били агенти на Мосад. В доклада, изпратен впоследствие, се долавял елемент на черна комедия.

„Той беше отведен в един бордей на площад «Пигал», без въобще да разбере къде отива. Две проститутки, предварително подкупени от нас, се появиха уж изневиделица и нападнаха равина. Изготвихме моментни снимки и му ги показахме с думите, че ще ги направим достояние на неговото паство, ако не ни каже къде е момчето. Равинът най-накрая ни убеди, че няма никаква представа за какво говорим, и ние унищожихме снимките пред него.“

Друг равин, Шай Фрейер, също бе въвлечен във все по-разрастващото се разследване на Исер Харел в света на ортодоксалното еврейство. Равинът беше заловен от агенти на Мосад на път от Париж до Женева. Когато след дълъг разпит се убедиха, че са попаднали в задънена улица, по съображения, че равинът може да вдигне на крак ортодоксалната общност, Харел нареди Фрейер да бъде държан като затворник в квартира на Мосад в Швейцария, докато разследването не приключи.

В един момент се появила нова, обещаваща следа в лицето на Мадлен Фрей, дъщеря на аристократично френско семейство и участничка в Съпротивата през Втората световна война. Мадлен спасила много еврейчета от депортация в нацистките лагери на смъртта. След края на войната тя приела юдейството.

Проверките показаха, че Мадлен често посещава Израел и прекарвала доста време с членове на сектата „Нетурей Карта“, а на няколко пъти дори се срещала с дядото на Йозел. Последното й посещение съвпадало по време с отвличането на детето. Оттогава Мадлен не се била връщала в Израел.

През август 1962 година агенти на Мосад я проследиха до предградията на Париж, но когато се легитимираха, тя ги нападна. Един от агентите спешно извика Исер Харел.

Той обяснил на Мадлен „голямото зло“, което е причинила на родителите на Йозел, че те имат моралното право да отглеждат сина си както сметнат за добре и никои родители не бива да бъдат лишавани от това право. Мадлен продължаваше да отрича, че знае нещо за Йозел. Харел забеляза, че дори собствените му хора са склонни да й повярват.

Той изиска паспорта на Мадлен. Под нейната снимка открили фотография на дъщеря й. Нареди на един от агентите да донесе снимка на Йозел. Лицевата костна структура на децата на двете фотографии се оказа почти идентична. Харел позвъни в Тел Авив след няколко часа:

„Имах всичко, което ми трябваше — от подробностите за личния й живот в университета до решението й да се присъедини към ортодоксалното движение, след като се беше отрекла от католическата вяра. Върнах се при Мадлен и убедено й казах, че е изсветлила косата на Йозел, за да не го познаят, и така го е извела от Израел. Разбира се, блъфирах. Тя хладнокръвно отрече всичко. Опитах се да я убедя да разбере, че бъдещето на страната, която твърди, че обича, е сериозно застрашено, че по улиците на Ерусалим хората, които също твърди, че обича, се замерят с камъни. Тя обаче продължаваше да отрича всичко. Казах й, че момчето има майка, която го обича също толкова горещо, колкото и тя е обичала всички онези деца, на които е помогнала през Втората световна война.“

Последните думи я развълнуваха и разказът на Мадлен се отприщи — как е пропътувала по море до Хайфа, представяйки се за туристка, тръгнала да опознае Израел. На кораба се сприятелила със семейство емигранти, които имали дете на възрастта на Йозел. Тя превела за ръка малкото момиченце по мостика, когато пристигнали в Хайфа и емиграционната полиция взела детето за нейно. Полицаят си отбелязал нещо в документите. Една седмица по-късно под носа на израелската полиция тя се качила на самолета за Цюрих заедно с „дъщеря си“. Мадлен дори успяла да склони Йозел да го облече в момичешки дрехи и да му изсветли косата.

Известно време Йозел прекарал в някакво ортодоксално училище в Швейцария, където негов учител бил равинът Шай Фрейер. След неговия арест Мадлен завела Йозел в Ню Йорк, където го оставила при семейство, членове на сектата „Нетурей Карта“.

Харел имал само още един въпрос към нея:

— Ще ми дадете ли името и адреса на семейството?

След дълго мълчание Мадлен най-накрая спокойно отвърнала:

— Живее в Бруклин, на Пен Стрийт номер 126, под името Янкал Гертнер.

За първи път откакто се срещнаха, Харел се усмихна.

— Благодаря ви, Мадлен. Бих искал да ви поздравя и да ви предложа да работите за Мосад. Вашият талант би служил чудесно на Израел.

Мадлен отказа.

Незабавно агенти на Мосад отлетяха за Ню Йорк. Там ги очакваше екип на ФБР със задачата да им сътрудничи, възложена му от американския министър на правосъдието Робърт Кенеди по личната молба на Бен Гурион. Агентите отидоха в жилищната сграда на Пен Стрийт номер 126 и когато госпожа Гертнер отвори вратата, те нахлуха в апартамента. Завариха съпруга й да се моли. До него стоеше бледо момче с ярмулка на главата и дълги тъмни къдрици, обрамчващи лицето му.

— Здравей, Йозел. Дойдохме да те отведем у дома — кротко обясни един от агентите на Мосад.

От началото на издирването, организирано от Мосад, бяха изминали осем месеца. Похарчени бяха близо един милион долара.

Успешното връщане на Йозел обаче не допринесе кой знае колко за преодоляване на религиозното разделение в страната. Израелските правителства и в бъдеще щяха да продължат да бъдат нестабилни и да губят властта по прищявката на малки ултраортодоксални групировки, избирани в Кнесета.

Макар да бе открил момчето, при завръщането си в Израел Исер Харел беше подложен на силни критики от генерал Меир Амит — новоназначения директор на Аман, военното разузнаване. Харел си беше затварял очите за делата на своя предшественик, ала сега се оказа изложен на ожесточените критики на Амит за операцията по спасяването на Йозел.

Амит, полеви командир със забележителни способности, предвидливо се беше сближил с Бен Гурион, маневрирайки умело в подвижните политически пясъци на вътрешната политика на Израел. Беше уведомил министър-председателя, че Харел „пилее ресурси“ и цялата спасителна операция е показателна, че генералният директор на Мосад се е задържал прекалено дълго на поста си. Бен Гурион се съгласил, пропускайки небрежно факта, че той самият наредил на Харел лично да поеме ръководството на операцията. На 25 март 1963 година, уморен от неколкоседмичната интензивна работа, Исер Харел си подаде оставката на петдесетгодишна възраст. В очите на подчинените му се появи издайническа влага, когато той им стисна ръцете на прощаване и напуснал щаба на Мосад. Всички осъзнаваха, че това е краят на една епоха.

Няколко часа по-късно висок строен мъж с орлови черти и атрактивна външност на актьор, какъвто може и да е бил някога, енергично прекрачи прага на Мосад. Часът на Меир Амит беше ударил. Беше ясно, че се задават радикални промени.

Петнадесет минути след като се беше настанил на бюрото, новият генерален директор на Мосад извика шефовете на отдели. Той ги прецени мълчаливо с поглед, когато те застанаха пред него. Заговори решително, така както безброй пъти беше давал заповеди за настъпление.

Повече никакви операции за откриване на отвлечени деца. Никакви прояви на неуместна политическа намеса. Той щял да защитава всеки един от тях от външната критика, но нищо не би могло да им помогне да запазят постовете си, ако го провалят. Щял да издейства допълнителни субсидии от бюджета на Министерството на отбраната за закупуване на най-модерно оборудване и гарантиране на средствата за поддръжка. Но не трябвало да забравят онова, което той поставяше над всичко останало — хюминт12, изкуството за събиране на информация. Държал то да се превърне в най-голямото достойнство на Мосад.

Скоро служителите му разбраха, че работят за човек, който приема тяхната работа не като низ от краткосрочни операции, а като дейност, която ще даде резултати едва след години. Сдобиването с военни технологии също спадаше към тази категория.

Малко след като Меир Амит зае новия си пост, един мъж, представящ се под името Салман, се появи в посолството на Израел в Париж със смайващо предложение. За един милион щатски долара в брой той гарантираше, че може да осигури документацията за смятания за най-секретен боен самолет в света — руския МиГ–21. Салман завърши невероятното си предложение, отправено към израелския дипломат, със също толкова странно искане: „Изпратете някого в Багдад. Нека се обади на този номер и да търси Йосиф. Пригответе обаче един милион долара.“

Дипломатът незабавно изпрати своя доклад на катцата в посолството. Той беше един от оцелелите след чистката, последвала назначението на Меир Амит. Катцата пък на свой ред изпрати доклад в Тел Авив, както и телефонния номер, който Салман беше оставил.

Няколко дни Меир Амит обмисляше ситуацията и преценяваше възможностите. Салман можеше да е доверен шпионин, мошеник, фантазьор или участник в иракски заговор, целещ да бъде разобличен някой агент на Мосад. Имаше сериозна опасност други катци, работещи под дълбоко прикритие в Ирак, да бъдат компрометирани. Но пък едва ли някой беше способен да устои на възможността да получи документацията на МиГ–21.

Разходът на гориво на самолета, височината и скоростта, които набираше, оръжейната му екипировка, както и времето, за което изпълняваше дадена операция и се връщаше в базата, го бяха направили най-добрия фронтови изтребител в света. Шефовете на израелските военновъздушни сили с радост биха дали милиони долари само за да зърнат плановете на самолета, да не говорим за самата машина. „Лягах си с мисълта за този самолет и се събуждах с нея — признава Меир Амит. — Мислех за това, докато бях под душа или докато вечерях. Всяка свободна минута мисълта ми беше заета с този самолет. Приоритет на всяка разузнавателна служба е да бъде информирана за модерните оръжия на врага. Истина е обаче, че придобиването на информация е изключителна рядкост.“

Първата стъпка беше да изпрати в Багдад агент под прикритие. Това беше Джордж Бейкън — англичанин според данните в паспорта му. „Никой не би заподозрял човек с такова име, че би могъл да е евреин.“ Бейкън щеше да пътува до Багдад като мениджър по продажбите на компания със седалище Лондон, търгуваща с рентгеново оборудване за болници.

Той пристигна в Багдад с полет на иракските авиолинии, натоварен с няколко кашона мостри с оборудване, и показа колко добре е усвоил ролята си, като продаде няколко апарата на иракски болници. В началото на втората седмица от престоя си в Багдад Бейкън позвъни на номера, който Салман беше оставил. Бейкън описва всичко съвсем подробно в докладите си до Мосад.

„Използвах монетен телефон във фоайето на хотела. Опасността този телефон да се подслушва беше по-малка, отколкото ако се обадех от стаята си. Отговориха ми веднага. Гласът попита «кой е» на фарси. Отговорих на английски, като се извиних, че вероятно съм набрал погрешен номер. Тогава гласът отново попита, но този път на английски кой се обажда. Отговорих, че съм познат на Йосиф. Дали там има човек с такова име? Казаха ми да почакам. Помислих, че вероятно проследяват обаждането и че в края на краищата всичко това ще се окаже клопка. Тогава от другата страна чух много любезен глас, който се представи като Йосиф и изрази радостта си, че се обаждам. После ме попита дали познавам Париж. Помислих си, че това може да означава само едно — евентуален контакт.“

Бейкън си уреди среща в едно кафене в Багдад на следващия ден по пладне. В уречения час един мъж се представи като Йосиф и го поздрави с усмивка. Лицето му бе силно набръчкано, а косата — бяла. В по-късно представения доклад на агента се долавя сюрреалистичната, абсурдна атмосфера на момента.

„Йосиф отново изказа задоволството си, че ме вижда, сякаш бях някой далечен роднина, който не е виждал отдавна. После започна да говори за времето и как равнището на обслужването в кафенета като това напоследък спаднало доста. Мина ми през ум, че в момента се намирам във вражеска страна, чиито тайни служби със сигурност биха ме унищожили, ако им се предостави възможност, а аз седя и слушам бръщолевенията на някакъв старец. Реших, че каквато и да е връзката му със Салман в Париж, Йосиф със сигурност не беше агент на иракското контраразузнаване. Това ме успокои до известна степен. Казах му, че приятелите ми са силно заинтересувани от сделката, за която неговият приятел е споменал. Той ми отговори:

— Салман е мой племенник, който живее в Париж. Сервитьор е в едно кафене. Всички добри сервитьори напуснаха страната. — После Йосиф се наведе през масата и ми рече: — Дошъл си за мига, нали? Мога да го уредя, но ще ти струва един милион долара. — Каза го направо, без заобикалки.“

Бейкън усещаше, че може би в крайна сметка Йосиф е нещо повече от това, за което се представя. В него се долавяше спокойна увереност, но когато Бейкън му задаваше конкретен въпрос, старият човек поклаща глава:

— Не тук. Някой може да ни чуе.

Договориха се да се срещнат на следващия ден на пейка в парка, покрай река Ефрат, другата голяма река, освен Тигър, на която е разположен Багдад. Тази нощ Бейкън почти не спа, защото се измъчваше дали въпреки всичко иракското разузнаване или някои хитри, самоуверени играчи, използващи Йосиф за прикритие, няма да го вкарат в капан.

Срещата на следващия ден хвърля малко повече светлина върху естеството на мотивите на Йосиф.

Той произхождаше от бедно иракско еврейско семейство. Като момче е бил нает за слуга от богато християнско семейство маронити в Багдад. След тридесетгодишна вярна служба най-неочаквано е незаслужено обвинен, че е откраднал храна, и е уволнен. На петдесетия си рожден ден се озовал на улицата. Прекалено стар, за да си намери друга работа, преживявал от скромната си пенсия. Тогава решил да потърси еврейските си корени. Обсъдил това свое намерение с овдовялата си сестра Ману, чийто син Мунир работел като пилот във военновъздушните сили на Ирак. Ману също признала, че има силно желание да отиде в Израел. Как биха могли да го направят? Та дори само със споменаването на тази идея рискували затвор в Ирак. Ако оставят свои роднини в Ирак, това означава властите да ги накажат жестоко, дори да ги екзекутират. А и откъде ще вземат пари? С въздишка Ману признала, че това е една неосъществима мечта.

Но тази мисъл не излизала от главата на Йосиф. На вечеря Мунир често им разказвал как неговият командир се хвали, че Израел би платил цяло състояние за един от миговете, които той пилотира.

— Може би дори милион долара, чичо Йосиф.

Сумата се запечатала в съзнанието на Йосиф. Можел да подкупи държавните чиновници и да организира бягството. С тези пари щял да изсели цялата фамилия от Ирак. Колкото повече си мислел за това, толкова по-осъществима му се струвала идеята. Мунир толкова обичал майка си, че би направил всичко за нея — би откраднал дори самолет за един милион долара. И тогава нямало да има нужда Йосиф да организира бягството на фамилията. Израелците щели да направят това. Всички знаели, че ги бива в тези неща. Ето защо той изпратил Салман в посолството.

— И сега ти си тук, приятелю мой? — усмихна се Йосиф на Бейкън.

— Ами Мунир? Той знае ли за плана ти?

— О, да, той се съгласи да открадне мига, но иска половината пари сега, а останалата част да ни бъде предадена точно преди началото на операцията.

Бейкън беше озадачен. Чутото звучеше както достоверно, така и осъществимо. Но първо трябваше да докладва на Меир Амит.

В Тел Авив генералният директор на Мосад изслуша следобед пълния доклад на Бейкън.

— Къде иска Йосиф да му бъдат предадени парите? — попита Меир Амит най-накрая.

— В швейцарска банка. Йосиф има братовчед, който се нуждае от спешно лечение, каквото не провеждат в Багдад. Иракските власти ще му дадат разрешение да отиде в Швейцария. Когато пристигне, той очаква вече да сме депозирали парите в банката.

— Находчив човек е твоят Йосиф — изкоментира ехидно Меир Амит. — Щом парите бъдат прехвърлени по сметката, никога няма да си ги получим обратно.

Той зададе още един въпрос на Бейкън:

— Защо толкова му вярваш на този Йосиф?

Бейкън отговори:

— Защото нямаме друг избор.

Меир Амит се разпореди половин милион щатски долара да бъдат преведени в централния клон на „Креди Сюис“ в Женева. В случая залогът беше много по-голям от парите. Той знаеше, че няма да оцелее на поста си, ако Йосиф се окаже изпечен мошеник, за какъвто продължаваха да го смятат някои агенти на Мосад.

Настъпи моментът за сделката да научат министър-председателят Бен Гурион и началникът на канцеларията му Ицхак Рабин. Двамата дадоха зелена светлина на операцията. Меир Амит обаче не им съобщи, че е предприел още една стъпка — изтеглил бе всички агенти на Мосад от Ирак.

„В случай на провал на мисията, не исках да пострада никой освен мен. Организирах пет екипа. Първият беше екипът за свръзка между Багдад и мен. Те щяха да излязат в ефир само в случай на криза. В противен случай не биваше да получавам никакви съобщения от тях. Вторият беше локализиран в Багдад, за което нямаше да знае абсолютно никой. Нито Бейкън, нито първият екип, никой. Той имаше за задача да измъкнат Бейкън от страната, ако възникне проблем, както и Йосиф, стига да е възможно. Третият екип трябваше да държи под око членовете на фамилията. Задачата на четвъртия екип беше да осъществи връзка с кюрдите, които щяха да ни помогнат в последните приготовления за прехвърляне на семейството. Израел ги снабдяваше с оръжие. Петият екип беше свръзката с Вашингтон и Турция. При излитането си от Ирак мигът трябваше да премине през турското въздушно пространство, за да достигне до нас. Вашингтон, който имаше военни бази в Северна Турция, трябваше да убеди турците да ни сътрудничат с уверението, че мигът е предназначен за Съединените щати. Знаехме, че иракчаните се боят от вероятността някой пилот да не дезертира на Запад, затова държаха резервоарите за самолетно гориво пълни само наполовина. Този проблем нямаше решение.“

Появиха се обаче и други трудности. Йосиф беше решил, че не само най-близките му роднини, но и по-далечните му братовчеди трябва да се възползват от шанса да избягат от жестокия иракски режим. Накрая се оказа, че самолетният полет трябва да осигури убежище на четиридесет и трима души.

Меир Амит се съгласи, но веднага се изправи пред нов проблем. От Багдад Бейкън изпрати кодирано съобщение, че Мунир изпитва колебания. Шефът на Мосад усети какво става: „Мунир все пак се чувстваше иракчанин. Ирак се беше отнесъл добре с него и той не искаше да предава страната си заради Израел. Ние бяхме врагът. Бяха го учили на това през целия му съзнателен живот. Реших, че единствената възможност е да го убедя, че мигът ще отлети направо за САЩ. Затова реших да замина за Вашингтон и да се срещна с Ричард Хелмс, директора на ЦРУ. Той ме изслуша и ме увери, че няма проблеми. С него винаги се работеше лесно. Той уреди среща на американския военен аташе в Багдад с Мунир. Военният аташе го увери, че самолетът ще бъде предаден на Съединените щати, и подробно му обясни каква неоценима помощ оказва на Америка, за да настигне руснаците. Мунир се хвана на приказките му и се реши да продължи.“

След това операцията се разви от само себе си. Междувременно роднината на Йосиф получи разрешение да напусне Ирак и отлетя за Женева. Оттам изпрати картичка: „Болничното обслужване е отлично. Увериха ме в пълното ми възстановяване.“ Съобщението беше сигнал, че и вторите петстотин хиляди долара са били депозирани.

Получил потвърждение, Йосиф съобщи на Бейкън, че фамилията е готова. В нощта преди полета на Мунир Йосиф повел конвоя от автомобили с роднини на север към прохладата на планините. Иракските военни постове не им създавали проблеми. Всяко лято жителите на столицата бягаха далеч от потискащата жега на Багдад. В подножието на планините ги очаквали кюрдите заедно с израелския свързочен екип. Те повели семейството навътре в планините, където пък ги очаквали хеликоптери на турските военновъздушни сили. Те прелетели под линията на радарното засичане и така успешно преминали в Турция.

Един израелски агент се обади на Мунир със съобщението, че сестра му е родила успешно момиченце. Това беше друг кодиран сигнал, който означаваше, че семейството е било успешно транспортирано.

На следващата сутрин, 15 август 1966 година, по изгрев слънце, Мунир излетя на рутинен тренировъчен полет. След като напусна въздушното пространство на базата, той увеличи скоростта и премина границата с Турция, преди иракските военни да са получили заповед да го свалят. Мунир се приземи в турска военновъздушна база, ескортиран от фантоми на американските военновъздушни сили, презареди и отново излетя. В слушалките си чу съобщение, този път некодирано: „Семейството ти е в безопасност и скоро всички ще сте заедно.“

Един час по-късно мигът се приземи във военновъздушна база в Северен Израел.

Сега вече Мосад се беше утвърдил като сериозен играч на световната сцена. В израелските разузнавателни среди разделителната линия между минало и бъдеще щеше да се обозначава с „пр. А.“ — „преди Амит“, и със „сл. А.“ — „след Амит“.