Тайната история на Мосад

10.Опасна връзка

Робърт Максуел, който някога беше уволнил репортер, защото мамил за разходите си, тайно беше присвоявал от пенсионния фонд на подчинените си, за да финансира Мосад. Отклоняването на суми в особено големи размери се дължеше на безпощадния, умел и непрестанно нарастващ хъс на Мосад да рискува с все по-големи залози.

Максуел лично беше прехвърлял парите чрез взаимно свързани финансови операции, които и след години щяха да изпълват със страхопочитание лицата, разследващи икономическите му престъпления, заради неговата изкусна двуличност. Максуел беше предал на крупната измама качествено ново измерение, като извършвал трансфери на стотици хиляди долари наведнъж в специална сметка на Мосад в Банк ъф Израел в Тел Авив. Тези средства понякога бяха препирани чрез сметка на израелското посолство в Лондон в Барклис Бенк. Други банки, които Максуел използваше за своите измами без тяхното знание, бяха Креди Сюис в Женева, банката от която Бен Менаше извърши трансфера на четиристотин и петдесетте милиона долара печалби на „ОРА“ с мълчаливото съгласие на Максуел. Понякога откраднатите средства от пенсионния фонд правеха околосветски обиколки, като преминаваха през Кемикъл банк в Ню Йорк, Фърст нешънъл банк в Австралия и през банки в Хонконг и Токио. Единствено Робърт Максуел знаеше, че парите са откраднати, както и къде се намираха те във всеки момент. Още по-скандално беше, че той често нареждаше на вестниците си да подлагат на унищожителна критика престъпленията на „белите якички“.

Виктор Островски, роден в Канада израелец, служител на Мосад със специално назначение от 1984 до 1986 година, е първият, който попада по дирите на случващото се: „Мосад финансираше много от операциите си в Европа с пари, откраднати от вестникарския пенсионен фонд на Максуел. Израелската служба сложи ръце на средствата почти веднага след като Максуел закупи «Мирър нюзпейпърс груп» с пари, отпуснати му от нас, заедно с експертно становище на финансовите анализатори в Мосад. Още по-зловещо от самата кражба беше, че всеки служител в неговата новинарска империя при пътуванията си из Близкия изток автоматично е заподозиран в сътрудничество с Израел и само един донос го делеше от бесилото.“

При посещенията си в Израел Максуел беше посрещан като държавен глава. Той бе почетен гост на правителствени приеми и винаги му се предоставяха най-добри условия. Мосад обаче беше взела предпазни мерки и бе подготвена, в случай че пословицата за „ръка, която я хранеше“, внезапно отклони своята щедрост. След като откри, че Максуел има силни сексуални апетити и поради своята масивна фигура предпочита оралния секс, Мосад уреди по време на посещенията на магната в Израел той да бъде обслужван от една от проститутките, които службите използваха за изнудвания. Скоро след това Мосад се сдоби с малка видеотека със записи на Максуел в компрометиращи сексуални пози. Спалнята в хотелския апартамент, където той отсядаше, беше оборудвана със скрита камера.

Твърденията на Островски придобиха публичност в две негови книги, които все още предизвикват брожение сред израелската разузнавателна общност. В „Пътят на измамата“ и „Другата страна на измамата“ се вдигаше булото на секретността за времето, прекарано от него в Мосад. Той описваше оперативни методи и назоваваше имена, изобличавайки много служители по типичния клеветнически маниер на човек, който прави разкрития, защото смята, че са се отнесли несправедливо с него, като са го уволнили от Мосад.

Израелското правителство пренебрегна с ирония съвета на Максуел да не отговаря по никакъв начин на твърденията на Островски. На среща в Тел Авив с министър-председателя Ицхак Шамир магнатът им разказа какво се бе случило, когато правителството на Тачър се опита да спре издаването на книгата на бившия служител на МИ5 Питър Райт. Книгата на Райт „Ловец на шпиони“ също съдържаше твърде компрометиращи подробности за британските секретни служби. Провеждайки масирана кампания с цел да спре излизането на книгата, британското правителство в крайна сметка бе разгромено в съд в Австралия, където „Ловец на шпиони“ беше издаден за първи път. Книгата се превърна в световен бестселър, а Великобритания стана за смях в очите на света.

Същата участ застигна и израелското правителство. Под натиска на настоящи и бивши служители на Мосад — Меир Амит и Исер Харел, като най-настоятелно искаха Островски да бъде поставен на място — Шамир нареди на главния си адвокат да предприеме съдебни действия, за да забрани публикуването още на първата книга на бившия катца.

Случаят разпали жлъчния антиамериканизъм на Шамир, който се коренеше в твърдото му убеждение, че Съединените щати бяха в известна степен отговорни за Холокоста. Прокрадваха се негови твърдения, че президентът Рузвелт е сключил „споразумение“ — една от любимите думи на Шамир — с Хитлер, с цел Третият райх да измести Великобритания, която тогава беше доминираща сила в Близкия изток. В противен случай Хитлер би позволил на евреите да отпътуват за Палестина и никога не би се стигнало до Холокоста.

Подхранвано от тази идея, отношението на Шамир към Съединените щати стигна почти до омраза. Той лично разрешил „като жест на добра воля“ (друга любима фраза на Шамир) да бъдат предадени на Съветския съюз част от възлизащите приблизително на петстотин хиляди страници документи, които Джонатан Полард открадна от американците. Шамир искрено се надяваше това да подобри отношенията между Израел и Москва. Документите включваха актуални разузнавателни сведения на американските служби за съветската противовъздушна отбрана, както и годишния преглед на ЦРУ на цялостния руски военен потенциал. В един от документите се съдържаха сателитни снимки, прехванати съобщения, данни от радарното разузнаване и доклади на агенти на ЦРУ в Съветския съюз. Когато Наум Адмон казал на Шамир, че тази информация почти сигурно ще гарантира на съветското контраразузнаване разкриване на шпионите, той, както се говореше, безразлично свил рамене.

По време на срещата, на която обсъждаха какви мерки да предприемат срещу Островски, Шамир повтори на Робърт Максуел онова, което беше казал и на Адмон: готов е на всичко, за да подкопае американското влияние в света, и е убеден, че Вашингтон е насърчил Островски да публикува книгата си като акт на отмъщение.

Шамир поиска от Максуел да мобилизира мощните си медийни източници да съсипят доверието към Островски. Максуел отбеляза, че преди да го наеме, Мосад със сигурност е проверила произхода и предишните му занимания.

Въпреки това Островски се превърна в обект на очерняща кампания в медиите на Максуел, включително и в телавивския таблоид „Маарив“, който Максуел беше купил. Той бе атакуван като фанатик, лъжец и за разлика от Максуел — неискрен приятел на Израел.

След като старши служители от разузнаването прегледаха основно книгите на Островски, се разбра, че голяма част от твърденията в тях бяха истина.

Нюйоркският съд отказа да приеме аргумента на израелското правителство, че националната сигурност на Израел е заплашена от разкритията на Островски. Книгите му се превърнаха в бестселъри.

Макар да беше първият човек, публично посочил връзките на Робърт Максуел с Мосад, Островски по никакъв начин не разкри цялата история. Подобно на толкова много други и нейните корени бяха здраво вплетени в дейността на стария и безценен приятел на Шамир — Рафи Ейтан.

Двамата мъже се познаваха от 50-те години, когато бяха служили в Мосад. Те притежаваха еднаква решителност да се борят, за да извоюват мястото на Израел в света.

Тридесет години по-късно, през 1986 година, именно Шамир беше застанал плътно зад Рафи Ейтан по време на съкрушителната критика, на която той беше подложен след развоя на аферата Полард, заклеймен като лидер „на група служители ренегати, действали без необходимото разрешение“.

Тази инсинуация беше отчаян опит на израелското правителство да се дистанцира от един епизод, от който разузнавателната общност на Съветския съюз и на ЮАР се бяха облагодетелствали. С абсолютното мълчаливо съгласие на правителството на Израел и двете държави бяха получили ценна информация за американската шпионска дейност.

Въпреки това едновременно с ролята, която изигра в разплитането на интригата около скандала „оръжие за Иран“, имиджът на Рафи Ейтан беше сериозно накърнен в професионално отношение. Дълбоко засегнат от начина, по който собствените му хора прехвърлиха цялата вина върху него, закоравелият шпионин запази стоическо мълчание пред обществеността. А на онези верни приятели, които някога седяха в дневната му и слушаха затаили дъх разказа му за залавянето на Адолф Айхман, той можеше да разкаже една нова история — как Израел стигна до извода, че трябва да залага единствено на себе си.

Все по-малко хора звъняха на вратата на Рафи Ейтан на улица „Шай“ или се отбиваха да се полюбуват на последните му творения от метални отпадъци. В продължение на часове той стоеше сам пред пещта и размахваше нажеженото желязо като огнен факел. Съзнанието му вече не беше изпълнено единствено с гнева от отношението към него, а и с планове как „да се върне отново в играта“ и как да изкара и малко „сериозни пари“. Решението му да продължи да помага на страната си въпреки преживяното беше белязано с трогателна простота: „Патриотизмът вече не е на мода. Но аз съм патриот. Вярвам в своята страна. Независимо дали съм на прав или на погрешен път, ще противостоя на всеки, който заплашва страната ми или моя народ.“

Това бе вдъхновило плана, който той тайно беше подготвил, в периода на активно участие в Ирангейт. Подобно другите планове на Рафи Ейтан и този изискваше от него да използва несъмнения си талант да експлоатира нечия чужда идея. Този план щеше да му помогне в крайна сметка да бъде запомнен не само като човека, заловил Адолф Айхман, но и като най-близкия съратник на Робърт Максуел.

През 1967 година експертът по комуникации Уилям Хамилтън се завърна в Съединените щати от Виетнам, където беше изобретил мрежа от електронни подслушвателни постове за наблюдение над Виетконг, докато силите й напредваха през джунглата. На Хамилтън беше предложена работа в Агенцията за национална сигурност. Първата му задача беше да създаде компютризиран виетнамско-английски речник, който се оказа мощно помощно средство при превеждането на съобщенията на Виетконг, както и при разпита на затворниците.

Това беше епоха, когато революцията в електронните комуникации — сателитните технологии и микропроцесорната техника — променяше по същество събирането на разузнавателна информация и осигуряваше все по-бързо и по-сигурно дешифриране и по-добро предаване на изображения в реално време. Компютрите ставаха все по-компактни и по-бързи. По-прецизните сензори имаха разделителна способност за хиляди разговори. Фотографският спектрален анализ подбираше от милионите точки само онези, които представляваха интерес. Микрочиповете правеха възможно да се улови шепот на стотици метри разстояние. Инфрачервените лещи позволяваха на човек да вижда нощем.

Оптичните кабели от ново поколение дадоха своя принос за оперативното разузнаване: натрупването и свързването на информация в обем далеч над човешките възможности представляваше мощно средство в разкриването на модела и на типа на действие в терористичните акции. Започна работа върху компютризираната Система за лицев анализ, сравнение и елиминиране ФЕЙСИС, която щеше да направи революция в разпознаването на човека по снимка. Въз основа на четиридесет и девет характеристики, всяка от които категоризирана от едно до четири, ФЕЙСИС можеше да дава петнадесет милиона бинарни решения с отговор „да“ или „не“ в секунда. Свързаните в мрежа компютри извършваха едновременно търсене и предлагаха изумителните на брой четиридесет милиона бинарни решения в секунда. Компютрите намаляваха като размер, но имаха памет, която съдържаше информация, еквивалентна на енциклопедия от петстотин страници.

Все още на работа в Агенцията за национална сигурност, Хамилтън видя ниша в този все по-разрастващ се пазар. Той щеше да създаде софтуерна програма, която да обработва база данни в други компютърни системи. Приложението й в работата щеше да даде възможност на притежателя й да блокира повечето други системи без знанието на потребителите им. Като убеден патриот, Хамилтън възнамеряваше първият му клиент за програмата да бъде правителството на Съединените щати.

Точно както НАСА беше дала на своята страна недостижима преднина в космическите технологии, Уилям Хамилтън беше убеден, че ще стори същото за американската разузнавателна общност. Окуражаван от Агенцията за национална сигурност, изобретателят работеше по шестнадесет часа на ден, седем дни в седмицата. Изцяло отдаден на работата си и в пълна секретност, той беше еманация на поколения изобретатели, с каквито беше пълно в Агенцията за национална сигурност.

След три години Хамилтън беше съвсем близо до изобретяването на съвършено средство за наблюдение и следене — програма, която можеше да проследява движението на практически безкрайно голям брой хора във всяка част на света. Пророческото предупреждение на президента Рейгън към терористите: „Можете да избягате, но не можете да се укриете“ — беше на път да се сбъдне.

Хамилтън напусна Агенцията за национална сигурност и закупи малка компания, наречена „Инслоу“. Обявеният от компанията предмет на дейност беше да проверява обективността на съдебните процеси, като засича информация от различни източници, дали съществуват връзки между страните по делото, свидетелите и техните семейства, дори и адвокатите им — изобщо всеки, който беше част или се превръщаше в част от един съдебен процес. Хамилтън нарече програмата „Промис“ („Обещание“). До 1981 година той я беше разработил до равнище, на което можеше да получи авторско право върху софтуера и да превърне малката компания „Инслоу“ в печеливша. Бъдещето й, както подсказваше и самото наименование на програмата, изглеждаше обещаващо.

Агенцията за национална сигурност протестира, че той се е възползвал от нейното изследователското оборудване, за да разработи програмата. Хамилтън отхвърли категорично тези твърдения, но предложи да даде под наем „Промис“ на Министерството на правосъдието при взаимноизгодни условия — всеки път, когато програмата се използва, на „Инслоу“ да се плаща такса. Предложената сделка не беше нещо непознато като практика. Министерството на правосъдието както всяко друго министерство разполагаше със стотици контрагенти, които му предоставяха услуги. Без знанието на Хамилтън министерството беше изпратило копие от програмата му на Агенцията за национална сигурност за „оценка“.

Причината за това ще остане неизвестна. Хамилтън вече беше демонстрирал пред Министерството на правосъдието възможностите на „Промис“: да проучва по електронен път живота на хората, което преди бе невъзможно. За Министерството на правосъдието и неговия разследващ орган — ФБР, „Промис“ представляваше мощно оръжие за борба с прането на мафиотски пари и друга престъпна дейност. За една нощ програмата можеше да направи революция в битката на управлението за контрол върху лекарствените средства (ДЕА) срещу колумбийските наркобарони. За ЦРУ „Промис“ можеше да се превърне в оръжие, не по-малко ефективно от шпионски сателит. Възможностите изглеждаха неограничени.

Междувременно един от онези герои, които светът на международната търговия периодично създава, вече беше чувал за „Промис“. Ърл Брайън отговаряше за здравеопазването в Калифорния по времето, когато Рейгън беше губернатор на щата. Главно поради факта, че Брайън говореше фарси, Рейгън го насърчи да изготви проекта „Медикеър“, предназначен за медицинско обслужване и предложен на правителството на Иран. Това беше една от онези донкихотовски идеи, които бъдещият президент на Съединените щати обичаше — проектът за медицинско обслужване щеше да покаже на Иран положителното отношение на Америка и в същото време да подобри имиджа на Съединените щати в региона. В забележителното си изявление пред Брайън губернаторът беше казал: „Ако «Медикеър» проработи в Калифорния, значи може да проработи навсякъде.“

По време на посещенията си в Техеран Брайън привлече вниманието на Рафи Ейтан, който тогава беше една от водещите фигури в сделката оръжие — заложници, насочили я към провал. Той покани Брайън в Израел. Допаднаха си и се разбраха от пръв поглед. Брайън беше впечатлен от разказа на своя домакин за залавянето на Айхман. Рафи Ейтан беше не по-малко очарован от описанието на живота на бързи обороти в Калифорния.

Скоро Рафи Ейтан си даде сметка, че не може да разшири контактите си в Иран, и неофициално смяташе програмата „Медикеър“ за „най-шантавото нещо, което напоследък бях чувал“. С годините двамата мъже продължиха да поддържат връзките си. Рафи Ейтан дори беше намерил време да изпрати на Брайън пощенска картичка от Аполо, Пенсилвания, когато беше командирован в „Нюмек“. На картичката беше написано „Хубаво място!“. Брайън на свой ред информираше Рафи Ейтан за „Промис“.

През 1990 година Брайън пристигна в Тел Авив. Беше изтощен от дългия полет. Освен това беше гневен, защото Министерството на правосъдието използваше версия на програмата „Промис“, за да проследява операциите по пране на пари и друга престъпна дейност.

Инстинктът на Рафи Ейтан му подсказваше, че старият му приятел е пристигнал в най-подходящия момент. За пореден път беше избухнал конфликт между Мосад и останалите членове на израелската разузнавателна общност. Причината беше новото активизиране на арабите — Интифадата. „Промис“ можеше да бъде ефективно оръжие за париране на активността им.

Въстанието се разпространи със забележителна скорост, стресна израелците и съживи палестинците по Западния бряг и ивицата Газа. Колкото повече хора арестуваше, разстрелваше, биеше и изселваше от домовете им израелската армия, толкова по-бързо се разрастваше Интифадата. Извън Израел се възцари мълчаливо разбиране, когато едно арабско момче използва делтапланер, за да избегне засилената охрана по израелската граница с Ливан, и кацна в шубраците, близо до малкия град на север Кириат Шмона. За няколко минути младежът уби шест тежковъоръжени израелски войници и рани седем, преди самият той да бъде застрелян.

Подвигът му щеше да се запечата завинаги в паметта на палестинците. Представителите на израелската разузнавателна общност започнаха да си прехвърлят вината. Шин Бет обвини Аман, двете заедно обвиниха Мосад, че не се е сдобила с предварителна информация от Ливан и не е предупредила навреме военните. Ситуацията се влоши. Шестима опасни терористи избягаха от най-строго охранявания затвор в Газа. Мосад обвини Шин Бет. В отговор Шин Бет заяви, че заговорът за бягството е организиран и ръководен извън страната, при което отговорността автоматично падна върху Мосад.

Почти всеки ден израелски войници и цивилни граждани бяха застрелвани по улиците на Ерусалим, Тел Авив и Хайфа. В отчаян стремеж да си възвърне загубения авторитет министърът на отбраната Ицхак Рабин оповести, че отсега нататък ще прилага твърда политика на „принуда, сила и безкомпромисни мерки“, но и тя има частичен ефект.

Раздирана от вътрешни конфликти, които все повече се задълбочаваха, израелската разузнавателна общност се оказа неспособна да изработи координирана политика, за да даде отпор на масовата арабска съпротива, която беше ескалирала до равнище, невиждано от Войната за независимост. Положението се усложняваше от критиката от страна на Съединените щати заради лавината от автентични свидетелства по телевизионните мрежи за бруталните методи на израелски войници. За първи път американски телевизионни компании, които по принцип бяха приятелски настроени към Израел, започнаха да излъчват кадри на крайна жестокост, която в по-ново време можеше да се сравни единствено със събитията от площад „Тянанмън“ в Пекин. Двама израелски войници бяха заснети как съвсем хладнокръвно смазват ръката на палестински младеж с камък. Патрул на ИДФ беше заснет с камера как бие бременна палестинска жена. Беше показано как пребиват деца в Хеброн с приклади на пушки заради това, че хвърлят камъни.

Силите, които подкрепяха Интифадата, се обединиха и формираха Обединено национално ръководство на въстанието. Всяка арабска общност получи инструкции на арабски как да организира масови протести, стачки, да затваря магазини, да бойкотира израелските стоки, да отказва да се подчинява на гражданската администрация. Случващото се силно напомняше Френската съпротива през последните дни на германската окупация по време на Втората световна война.

В отчаяните си опити да възстанови някогашната водеща роля на Мосад сред разузнавателната общност Наум Адмон предприе активни действия. На 14 февруари 1988 година отряд кидони беше изпратен в кипърското пристанище Лимасол. Те поставиха бомба под шасито на фолксваген голф. Автомобилът беше собственост на един от лидерите на Интифадата — Мохамад Тамими. С него бяха още двама ръководители на ООП. Те се бяха срещнали с либийски официални лица, които им бяха предали над един милион долара финансова помощ за Интифадата. И тримата мъже бяха убити от мощна експлозия, която разтърси цялото пристанище.

На следващия ден Мосад нанесе нов удар — заложи бомба под корпуса на „Сои Фаие“, пътнически кораб, който ООП закупи с намерението да популяризира пред света дейността си. С представители на чуждестранния печат на борда корабът щеше да отплава за Хайфа, за да напомни затрогващо „правото на палестинците да се завърнат“ по родните си земи, а също така, за да извика спомена за еврейските ладии, обезсмъртени в Изхода — Втората книга Мойсеева от Стария завет, които преди четиридесет години бяха призовали британския флот да върне оцелелите от Холокоста в Израел, отново позовавайки се на „правото им да се завърнат“. „Сои Фаие“ беше унищожен.

Бомбените атентати изобщо не намалиха решителността на арабите. Всяка успешна акция на партизаните беше приветствана от света, докато ответните действия на израелците бяха възприемани единствено като насилие. Светът следеше как Израел не само не успя да спре Интифадата, но изгуби и пропагандната война. Политическите коментатори направиха сравнението, че конфликтът е съвременната версия на борбата на Давид срещу Голиат, като Израел играеше ролята на филистимския гигант.

Ясер Арафат използваше Интифадата като възможност да си възвърне контрола над своя обезправен народ. Неговият глас гневно обясняваше по световните радио– и телевизионни канали, че случващото се е пряк резултат от израелската политика на заграбване на арабски земи. Той призоваваше всички араби да се обединят в подкрепа на палестинската кауза. Един ден Арафат беше в Кувейт, убеждаваше страховитата Хамас да се постави в услуга на ООП, на следващия се срещаше в Ливан с лидерите на ислямския Джихад. Арафат постигаше онова, което само преди известно време изглеждаше невъзможно — обединяването на араби с различни убеждения в името на една обща кауза. За всички тях той беше Господин Палестина или Председателят.

Докато Арафат обхождаше арабските столици, стратегията му държеше Мосад в непрекъснато напрежение. Обикновено тя изобщо не знаеше или само се досещаше къде ще се появи в следващия момент или кой ще е следващият лидер, застанал на негова страна.

Всичко това с най-големи подробности Рафи Ейтан обясняваше на своя гост — Ърл Брайън. На свой ред Брайън му обясняваше механизма на действие на „Промис“. Според него имаше да се свърши още работа, за да бъде задействана програмата. Рафи Ейтан беше наясно, че програма като „Промис“ можеше да им помогне в борбата срещу Интифадата. За начало програмата можеше да им осигури включване към компютрите на седемнадесетте централи на ООП, разпръснати по света, за да се разбере къде смяташе да пътува Арафат и евентуално какви бяха плановете му. Рафи Ейтан изостави за дълъг период събирането на скрап и концентрира усилията си върху това, как да бъде използвана в максимална степен качествено новата възможност, която „Промис“ разкриваше.

Вече не беше нужно да се разчита единствено на разузнаването с хора, за да се разберат намеренията на терористите. С помощта на „Промис“ ставаше възможно да се узнае къде точно и кога ще бъде нанесен ударът. „Промис“ можеше да следи всяка стъпка на терористите.

Осъществяването на такъв пробив щеше отново да направи Рафи Ейтан несъмнено силна фигура в израелската разузнавателна общност. Ала раните, които получи от бившите си съратници, ставаха все по-дълбоки. Той беше низвергнат и оставен в забвение само с една скромна пенсия. А годините му напредваха. Той беше в дълг на семейството си, заради което бе принуден да пренебрегва за дълго спецификата на своята работа. „Промис“ му предлагаше възможност да промени нещата. Ако ръководеше умело нещата, можеше накрая да се окаже богат човек. Ала въпреки високия си интелект Рафи Ейтан не беше компютърен гений. Уменията му в тази област се простираха до включването на модем. Годините, прекарани в ЛАКАМ, му бяха осигурили обаче достъп до всички експерти, от които имаше нужда.

При завръщането на Ърл Брайън в Съединените щати Рафи Ейтан сформира малък екип от бивши програмисти от ЛАКАМ. Те отвориха дискетата с „Промис“ и я препрограмираха по нов начин, като добавиха и някои нови елементи. Така вече нямаше начин някой да твърди, че новата версия на „Промис“ е нечия собственост. Рафи Ейтан реши да запази оригиналното наименование, защото то беше „удобен пазарен инструмент да се обясни какво представлява програмата“.

Служители на разузнаването, чийто опит в компютърните технологии не стигаше по-далеч от натискането на клавиши, щяха да имат достъп до информация и анализи, които бяха далеч по-задълбочени и адекватни, отколкото собствените им глави можеха да родят. Дискът с „Промис“ беше съвместим с лаптоп и можеше да избере измежду хиляди алтернативи най-точната за случая. Програмата премахваше необходимостта от дедуктивни съждения, много верни, но несъответстващи на факти, трябваше едновременно да бъдат взети предвид, което би затруднило значително човешкия ум. „Промис“ елиминираше всички безплодни лутания при разследването, като се обединяваше и съотнасяше наличната информация със скорост и обхват, надхвърлящи човешките възможности.

Преди обаче програмата да бъде продадена, според Бен Менаше Рафи Ейтан се нуждаеше от още едно подобрение. Бен Менаше потвърди, че по негово внушение е обмислен вариант за програма „капан“, вграден чип, който без знанието на купувача щеше да позволи на Рафи Ейтан да знае каква информация е издирвана.

Бен Менаше познаваше един човек, който можеше да създаде такъв капан, неоткриваем дори за най-прецизните скенери. Този човек ръководеше малка компания за компютърни изследвания и разработки в Северна Калифорния. Двамата с Бен Менаше бяха приятели от училище и за пет хиляди долара той се съгласи да създаде и произведе микрочипа. По признание на Бен Менаше цената беше твърде скромна. Следващият етап беше тестването на системата.

За изпитателен полигон бе избрана Йордания не само защото имаше обща граница с Израел, а и защото се беше превърнала в райско кътче за лидерите на Интифадата. От това пустинно кралство те ръководеха арабските улични протести и акции по Западния бряг и в Газа и предприемаха атаки срещу Израел. След всяко изстъпление на израелската армия терористите на ООП се промъкваха през границата с Йордания, най-често с мълчаливото съгласие на йорданската армия.

Поради това дълго преди Интифадата Йордания се беше превърнала в изпитателна площадка за електронните постижения на Мосад. През 70-те години техници на Мосад проникнаха в компютъра, който Ай Би Ем беше продала на йорданското военно разузнаване. Събраната информация допълваше сведенията от дълбоко законспириран катца, който Рафи Ейтан внедри в двореца на крал Хюсеин. „Промис“ щеше да предложи много повече от това.

Директната продажба на Йордания беше невъзможна, тъй като нормалните делови отношения между двете страни бяха въпрос на бъдещи споразумения. Сделката за програмно осигуряване сключи „Хадрон“ — компанията на Ърл Брайън. Докато компютърните специалисти на компанията инсталираха програми във военния щаб на Аман21, те откриха, че йорданците притежават изобретена от французите програма за следене на движението на лидери на ООП. „Промис“ беше тайно включена към френската програма. В Тел Авив Рафи Ейтан скоро се сдоби с първите резултати, тъй като капанът се беше задействал и вече се знаеше кои лидери на ООП следят йорданците.

Следващият етап беше да се подготви план за изработването на „Промис“. Ясер Арафат се оказа идеалният кандидат и изборът падна на него. Председателят на ООП беше известен като особено загрижен за сигурността си. Той постоянно променяше плановете си. Никога не спеше в едно и също легло две поредни вечери. В последния момент променяше часа на храненето си.

Всеки път, когато Арафат се придвижваше, подробностите бяха вкарвани в таен компютър на ООП, но „Промис“ беше в състояние да проникне зад защитата на компютъра и да открие какви псевдоними и фалшиви паспорти използва. „Промис“ можеше да се добере до телефонните му сметки и да открие номерата, на които се обажда. След това щеше да провери тези номера чрез други обаждания, направени от тях. По този начин „Промис“ щеше да нарисува „картината“ на комуникациите на Арафат.

Когато той беше на път, информираше местните власти, отговарящи за сигурността, за своето присъствие и се предприемаха мерки, за да му бъде осигурена охрана, „Промис“ можеше да се сдобие с подробности, като проникне в компютрите на полицията. Където и да се намираше Ясер Арафат, нямаше да може да се укрие от „Промис“.

Рафи Ейтан обаче осъзна, че нито Ърл Брайън, нито неговата компания разполагат с нужните източници, за да реализират „Промис“ на пазара в глобален мащаб. За тази цел се изискваше някой с отлични международни контакти, неизчерпаема енергия и доказани умения за водене на преговори. Рафи Ейтан познаваше само един човек, който отговаряше на тези условия — Робърт Максуел.

Не беше нужно много време Максуел да бъде убеден. По своя възторжен маниер, винаги когато предстоеше да се сключи изгодна сделка, той веднага заяви, че има на разположение компютърна компания, чрез която „Промис“ може да бъде успешно пласирана. „Дегем компютърс лимитед“ беше със седалище в Тел Авив и вече даваше своята лепта за дейността на Мосад. Максуел позволи на служители на Мосад, които се представяха за служители на „Дегем“, да използват офисите в клоновете на компанията в Централна и Южна Америка. Този път Максуел видя възможност не само да реализира извънредна печалба чрез пласирането на „Промис“ от „Дегем“, но също така и да подчертае важната роля, която играе за Мосад и в крайна сметка за Израел.

При последните си визити в Израел Максуел започна да проявява някои тревожни черти на характера си. Споменал пред Адмон например, че трябва да назначи щатни психолози, които да четат мислите на враговете на Мосад. Освен това си позволяваше да предлага и мишени, които да бъдат елиминирани. Настояваше за срещи с кидони, както и да инспектира тренировъчните им лагери. Всички тези искания бяха твърдо, но вежливо отклонявани от генералният директор на Мосад. В средите на Мосад обаче започнаха да се задават въпроси за Максуел. Дали поведението му не беше просто на мегаломан, който се опива да раздава справедливост свише? Или бе предвестник на нещо друго? Дали в крайна сметка нямаше да дойде момент, в който въпреки всичко, което беше сторил за Мосад, Робърт Максуел нямаше да се превърне в психически нестабилен и непредсказуем човек, който създава проблеми?

Без съмнение обаче Максуел организира брилянтно пласмента на „Промис“ и що се отнася до Мосад, обезпечи ефективността на системата. Службата бе първата, която се сдоби с програмата, и тя се оказа ценен инструмент в кампанията им срещу Интифадата. Много от нейните водачи бяха напуснали Йордания, за да потърсят по-сигурно укритие в Европа, след като неколцина от тях бяха убити от кидони.

Скоро беше постигнат зрелищен успех. Един от водачите на Интифадата, който се беше преместил в Рим, се обади на телефонен номер в Бейрут, регистриран в компютрите на Мосад към адреса на известен бомбаджия. Мъжът, който се обаждаше от Рим, желаеше да се срещне с бомбаджията в Атина. Мосад използва „Промис“, за да провери всички пътнически агенции в Рим и Бейрут за евентуално направени от двамата мъже резервации за пътуване. По-нататъшните проверки в Бейрут разкриха, че бомбаджията беше поръчал на местни фирми доставчици да спрат доставките на неговия адрес поради скорошно заминаване. „Промис“ претърси компютрите на местните дейци на ООП и показа, че бомбаджията беше сменил полета си в последния момент. Това обаче не го спаси. Смъртта го застигна на път за летището в Бейрут, когато колата му беше взривена. Малко след това в Рим водачът на Интифадата стана жертва на пътнотранспортно произшествие, извършено от неизвестен шофьор.

Междувременно Мосад използваше „Промис“, за да се сдобива със секретна разузнавателна информация от редица служби. В Гватемала бяха разкрити близките контакти между силите за сигурност на страната и наркотрафикантите, както и техните канали в Съединените щати. Съответните имена бяха предадени на Управлението за контрол на лекарствените средства и на ФБР от Мосад.

В ЮАР един катца от израелското посолство използва „Промис“, за да проследи забранена революционна организация в страната и контактите й с групировки в Близкия изток. Във Вашингтон специалисти на Мосад в израелското посолство използваха „Промис“, за да проникнат в канала за свръзка с другите дипломатически мисии и с различните департаменти (министерства) към американското правителство. Същото ставаше и в Лондон, и в други европейски столици. Системата продължаваше да предоставя ценна информация на Мосад. До 1989 година програми „Промис“ на стойност петстотин милиона долара бяха продадени на Великобритания, Австралия, Южна Корея и Канада. Числото щеше да бъде още по-внушително, но ЦРУ пласираше на разузнавателните управления своя собствена версия. Във Великобритания „Промис“ беше използвана от МИ5 в Северна Ирландия за проследяване на терористи и политическите лидери на движения начело с Джери Адамс например.

Максуел успя да продаде УБ системата на полската разузнавателна служба. В замяна поляците според Бен Менаше бяха позволили на Мосад да открадне руски МиГ–29. Операцията много напомняше на кражбата на една по-стара модификация на МиГ от Ирак. Един полски генерал, който завеждаше секцията на УБ в Гданск, срещу един милион долара, платени му по сметка в Ситибанк в Ню Йорк, беше уредил самолетът да бъде бракуван като вече амортизиран, макар машината съвсем скоро да беше пристигнала от руските самолетостроителни заводи. Изтребителят беше разглобен, частите бяха подредени в сандъци, на които стоеше надпис „Селскостопанска техника“, и незабавно транспортиран със самолет до Тел Авив. Там МиГ-ът беше наново сглобен и пилоти от израелските ВВС извършиха изпитателни полети, което им даде възможност да отговарят за в бъдеще по-ефективно на ударите на сирийската авиация, разполагаща със същите МиГ–29.

Минаха седмици, преди кражбата да бъде разкрита от Москва по време на рутинен опис на самолетите, с които бяха снабдявани страните от Варшавския договор. Москва отправи остър протест срещу Израел, придружен от заплахата да бъде спряно емигрирането на евреи от Съветския съюз. След като неговите военни специалисти бяха разгадали всички тайни на МиГ, израелското правителство се извини охотно за „неуместната активност на служители, действащи неофициално“, и незабавно върна самолета. Преди това обаче полският генерал вече беше емигрирал в Съединените щати, където го очакваше цяло състояние в долари. Вашингтон се съгласи да му предостави нова самоличност в замяна на невъзможността ВВС на САЩ да проведат своя независима инспекция на МиГ-а.

Малко след това Робърт Максуел отлетя за Москва. Официално беше оповестено, че ще се срещне и ще разговаря с Михаил Горбачов. В действителност обаче посещението имаше за цел „Промис“ да бъде продадена на КГБ. Благодарение на своя таен микрочип капан програмата даде на Израел уникален достъп до съветското военно разузнаване, като превърна Мосад в една от най-добре осведомените служби по отношение на руските намерения.

От Москва Максуел пристигна в Тел Авив. Както обикновено той беше приет като държавен глава, като му бяха спестени всички формалности на летището и беше посрещнат от официално лице от Външно министерство.

Максуел обаче се отнесе към посрещача, както се държеше с всички свои подчинени, като настоя да му носят куфарите и да седне отпред до шофьора. Максуел искаше да знае къде е ескортът му от мотоциклети и когато му беше казано, че няма да има, той заплаши да се обади в кабинета на министър-председателя с настояване посрещачът да бъде уволнен. По време на всяко принудително спиране в задръстения трафик Максуел мъмреше нещастния служител и не престана по целия път до хотелския апартамент. Там го очакваше любимата му проститутка. Той я отпрати, тъй като имаше много по-належащи въпроси от задоволяването на сексуалните си потребности.

В Лондон вестникарската империя на Робърт Максуел беше изпаднала в тежко финансово затруднение. Ако не получеше сериозна финансова инжекция, скоро щеше да се наложи да преустанови дейността си. Ала в лондонското Сити, където преди той винаги беше успявал да си осигурява финансиране, сега се усещаше нежелание да му бъдат предоставени средства. Врелите и кипели финансисти се досещаха, че зад гръмкостта и арогантността му се криеше човек, започнал да губи финансовата си прозорливост, която в миналото ги караше да му прощават толкова други неща. В онези времена той се гневеше и сипеше заплахи и при най-малкия повод. Банкерите обуздаваха гневната си реакция и се съобразяваха с претенциите му. Но сега вече чашата беше преляла. В Банк ъф Ингланд и други финансови институции в Сити витаеше слухът, че личността на Максуел вече не е сигурен залог.

Информацията им отчасти се основаваше на поверителни доклади от Израел, в които се твърдеше, че Максуел е притиснат от своите първоначални израелски инвеститори да върне парите, с чиято помощ се сдоби с „Мирър груп“. Крайният срок за погасяването на дълга беше отдавна изтекъл и израелците ставаха все по-настоятелни. В опита си да отклони вниманието им Максуел им обещал да върне по-големи суми, ако са склонни да изчакат. Това обаче не устройваше израелците. Те си искаха парите обратно, и то веднага. Това беше и причината за идването на Максуел в Тел Авив. Той се надяваше да ги убеди да му дадат още малко отсрочка. Ала изгледите не бяха добри. По време на полета на няколко пъти му се обаждаха разгневени инвеститори, които заплашваха да повдигнат въпроса пред управителното тяло на Сити в Лондон.

Съществуваха и по-сериозни основания за притеснения у Максуел. Той беше отклонил и големи суми от печалбите на „ОРА“, поверени му да ги укрие в банки в съветския блок. Той беше използвал парите, за да се опита да изправи на крака „Мирър груп“. Максуел вече бе прибрал каквото имаше за присвояване от пенсионния фонд на своите служители, а и от парите на „ОРА“ не беше останало много.

За разлика от израелските инвеститори при разкриването на тези кражби той щеше да се изправи пред неумолими хора като Рафи Ейтан. Максуел познаваше достатъчно добре бившия висш служител на Мосад, за да съзнава, че изживяването изобщо нямаше да бъде от приятните.

От своя хотелски апартамент Максуел започна да крои планове как да излезе от ситуацията. Неговият дял от печалбата от пласирането на „Промис“ от страна на „Дегем“ нямаше да е достатъчен, за да го извади от кризата. Нито пък печалбата от „Маарив“ — израелския таблоид, който беше създаден по модела на символа на неговата империя — „Дейли мирър“. Но оставаше една възможност — неговата компания „Сайтекс“ със седалище в Тел Авив, която произвеждаше високотехнологично печатарско оборудване. Своевременната продажба на „Сайтекс“ щеше да помогне за решаването на проблема.

Максуел повика в своя хотелски апартамент изпълнителния директор на „Сайтекс“ — сина на министър-председателя Ицхак Шамир. Ала той му носеше лоши новини — бърза продажба беше малко вероятна. „Сайтекс“, макар все още да успяваше да се задържи на повърхността, се сблъскваше с нарастваща конкуренция. Сега не беше най-подходящият момент компанията да бъде обявена за продан. Продажбата й щеше да изхвърли на улицата истински професионалисти във време, когато безработицата представляваше сериозен проблем за Израел.

Този отговор провокира гневно избухване от страна на Максуел. Пропадаше и последната му надежда за спасение. От тактическа гледна точка той допусна грешка, като влезе в открит конфликт със сина на министър-председателя, който не пропусна да спомене пред баща си, че Максуел е изпаднал в сериозно финансово затруднение. Министър-председателят, който беше наясно за връзката на магната с Мосад, веднага уведоми за това Наум Адмон. Той от своя страна свика съвещание на висшия състав, за да решат как да се справят с възникналата проблематична ситуация.

По-късно се разбра, че са били обсъждани няколко варианта за действие.

Според първия Мосад трябваше да помоли министър-председателя да използва значителното си влияние сред израелските инвеститори не само да изчакат с връщането на инвестициите си, но и да мобилизират собствените си източници и контакти, за да намерят пари, с които да измъкнат Максуел от тежкото положение. Идеята обаче бе отхвърлена с довода, че Максуел е притеснил Шамир с безцеремонното си държание. На всички беше добре известно силното чувство за самосъхранение на Шамир и се очакваше в създалата се ситуация той да се дистанцира от Максуел.

Друга възможност беше Мосад да се обърне към своите високопоставени саяними в лондонското Сити и да ги помоли да подкрепят спасителна операция на Мосад. Същевременно приятелски настроените към Мосад журналисти във Великобритания можеха да бъдат насърчени да публикуват статии в подкрепа на изпадналия в затруднение магнат.

И тези предложения бяха отхвърлени. Сведенията, които Адмон получи от Лондон, сочеха, че много от саянимите биха приветствали краха на Максуел и че малцина журналисти извън шапката на „Мирър“ биха посмели да напишат хвалебствени статии за магната, който години наред заплашваше конкурентните медии.

Последната възможност беше Мосад да прекрати окончателно всякакви контакти с Максуел. Тук имаше известен риск. Ако се вземеха предвид сведенията за непредсказуемостта на Максуел в определени моменти, беше твърде вероятно той да използва вестниците си, за да атакува директно Мосад. Като се имаше предвид достъпът до информация, който му беше даден, това можеше да има особено сериозни последици.

При тези мрачни прогнози участниците в срещата заключиха, че Адмон трябва да се срещне с Максуел и да му напомни за отговорността, която носи пред Мосад и пред Израел като цяло. Още същата нощ двамата мъже вечеряха в хотелския апартамент на Максуел. Какво са говорили остава загадка. Часове по-късно обаче Робърт Максуел напусна Тел Авив с личния си самолет. И това беше последният път, когато някой в Израел го видя жив.

От Лондон обаче достигаха сведения, че въпреки очакванията, изглежда, Максуел успява да поддържа по някакъв начин вестникарската си групировка. Оприличаваха го на изпаднал в транс арабски дервиш, който тича от една среща на друга с единствената цел да си осигури финансова подкрепа. От време на време той звънеше на Мосад, за да разговаря с Адмон, като винаги информираше секретарката на генералния директор, че на телефона е Малкия чех. Максуел беше получил това прозвище, след като го бяха вербували. Съдържанието на тези разговори също остава неизвестно.

По-късно обаче се появи нишка с източник бившия катца Виктор Островски. Според него Максуел е настоявал, че е дошло време за разплата и огромните суми, които е отклонил от пенсионния фонд на „Мирър“, трябваше да му бъдат върнати. В същото време Максуел предложил Мосад да лобира от негово име Мордехай Вануну да бъде освободен от затвора и да му бъде предаден. Максуел смяташе да откара техника със самолет в Лондон и лично да го интервюира от името на „Дейли мирър“. Историята щеше да е за Вануну „актът на изкупление“ и щеше да е написана така, че да предизвика съпричастие към Израел. С присъщата си дързост Максуел добавил, че това ще вдигне чувствително тиража на „Мирър“ и щеше да отключи онези врати, които все още оставаха заключени за него в лондонското Сити.

Островски не беше единственият, който смяташе, че именно този нелеп план в последна сметка накара Мосад да реши, че Робърт Максуел се е превърнал в опасна бита карта.

На 30 септември 1991 година сведенията за неуравновесеното поведение на Максуел се потвърдиха, когато той телефонира на Адмон. Този път заплахата му беше недвусмислена. Финансовите му афери отново бяха изплували на дневен ред и той беше разследван от парламента и британските медии, които досега бяха държани на почетно разстояние от неговата гвардия високоплатени адвокати и техния запас от призовки. Тогава Максуел заяви, че ако Мосад не уреди незабавното връщане на всички отклонени от пенсионния фонд на „Мирър“ пари, той не може да е сигурен, че ще съумее да запази в тайна срещата на Адмон с Владимир Крючков, бившия шеф на КГБ. Сега Крючков беше в един московски затвор в очакване на процеса за участието си в неуспелия опит за преврат, чиято цел беше свалянето на Михаил Горбачов. Основен елемент в заговора беше срещата на Крючков с Адмон на яхтата на Максуел в Адриатическо море малко преди да бъде даден сигнал за преврата.

Мосад обеща, че Израел ще използва влиянието си в Съединените щати и в ключови европейски страни, за да бъде признат по дипломатически път новият режим в Москва. В замяна на това Крючков пое ангажимента да уреди на всички съветски евреи да бъде дадено правото и свободата да отпътуват за Израел. Обсъждането не доведе доникъде. Разкритията обаче можеха сериозно да навредят на доверието, е което се ползваше Израел пред управляващия в Русия режим, както и пред Съединените щати.

Именно в този момент, щеше да напише Виктор Островски, „една малка сбирка на радикално настроени висши служители, състояла се в главната квартира на Мосад, постигна единодушното решение за ликвидирането на Максуел“.

Ако твърдението на Островски е вярно — а то никога не е било официално отхвърляно от Израел, — немислимо е тази група да е действала без разрешение от най-високо равнище и дори вероятно с мълчаливото съгласие на министър-председателя на Израел Ицхак Шамир — човекът, който някога беше дал своя личен принос в унищожаването на враговете на Мосад.

Решаването на въпроса ставаше още по-належащо за Москва след публикуването на книгата на американския журналист Сиймор М. Хърш „Изборът на Самсон: Израел, САЩ и бомбата“, в която се засягаше темата за превръщането на Израел в ядрена сила. Новината за тази книга изненада Мосад и веднага в Тел Авив бяха изпратени копия от нея. След като книгата беше обстойно проучена, бе преценено, че най-доброто решение в случая е да се запази мълчание. Болезнената поука от грешката, допусната при конфронтирането с издателя на Островски (който беше издател и на тази книга), беше добре усвоена. Но имаше един проблем — Хърш разкриваше връзката на Максуел с Мосад. Ставаше дума преди всичко за действията на „Мирър груп“ по отношение на Вануну и връзката между Ник Дейвис, „ОРА“ и Ари Бен Менаше. Както можеше и да се очаква, Максуел се беше прикрил зад гвардията си от адвокати, като публикуваше статии, клеймящи Хърш и неговите лондонски издатели. За пръв път обаче той срещна достоен противник — Хърш беше носител на наградата „Пулицър“ и не можеше да бъде лесно сплашен. А в парламента зачестиха все по-острите въпроси относно връзките на Максуел с Мосад. На повърхността изплуваха и стари подозрения. Защитени от депутатския си имунитет, депутатите на парламента настояваха да разберат доколко Максуел беше запознат с операциите на Мосад във Великобритания. Според Виктор Островски „земята под краката на Максуел вече гореше“.

Островски твърди, че успехът на внимателно подготвяния план на Мосад за елиминирането на Максуел зависеше от това дали щяха да го убедят да отиде на среща, по време на която Мосад да нанесе своя удар. Този план твърде много напомняше заговора, довел до смъртта на Мехди Бен Барка в Париж.

На 29 октомври 1991 година на Максуел се обади катца в израелското посолство в Мадрид. Максуел беше помолен да замине за Испания на следващия ден и според Островски „човекът, който му се обадил по телефона, обещал, че нещата ще се оправят, така че паниката е излишна“. Максуел беше инструктиран да отлети за Гибралтар и да се качи на борда на своята яхта „Лейди Гизлейн“, след което да нареди на екипажа да отплава за Канарските острови „и там да очаква съобщение“.

Робърт Максуел се съгласил да следва инструкциите.

На 30 октомври четирима израелци пристигнаха в мароканското пристанище Рабат. Декларираха пред властите, че са туристи, дошли да прекарат почивката си, като се отдадат на подводен риболов и за целта наемат презокеанска моторна яхта. Те обаче потеглиха към Канарските острови.

На 31 октомври, след като Максуел акостирал в пристанището на Санта Крус на остров Тенерифе, той вечерял сам в хотел „Менси“. После към него за малко се присъединил някакъв мъж. Кой е бил той и за какво са говорили е част от мистерията, обгръщаща последните дни на Робърт Максуел. Малко след това Максуел се върнал на своята яхта и наредил на екипажа да отплават. През следващите тридесет и шест часа „Лейди Гизлейн“ плавала сред островите, без да се приближава до сушата, като се движела с непостоянна скорост. Максуел обяснил на капитана, че му трябва време да реши накъде да се отправят. Екипажът не си спомняше друг път Максуел да е проявявал подобна нерешителност.

В рубриката „Световна сензация“ с огромни заглавия на първа страница „Как и защо Робърт Максуел беше убит“ британското списание „Бизнес ейдж“ впоследствие писа, че под прикритието на нощта ударен екип от двама души прекосил с малка гумена лодка разстоянието от моторната яхта до „Лейди Гизлейн“, която проследил. След като се качили на борда, мъжете открили Максуел на задната палуба и го повалили дори преди той да успее да извика за помощ. После „единият от убийците инжектирал мехурче въздух в югуларната вена на Максуел. Мигове след това магнатът бил мъртъв.“

Авторите на статията в списанието правеха заключението, че тялото е било изхвърлено през борда и убийците незабавно се върнали на своята яхта. Едва след шестнадесет часа Максуел бил открит — достатъчно време едно боцване от игла да се заличи в резултат от проникването на вода в организма и от това, че целостта на кожата е нарушена от ухапвания на хищни риби.

Но сигурното беше, че през нощта на 4 срещу 5 ноември 1991 година проблемът на Мосад с Максуел бе потопен в студените дълбини на Атлантическия океан. Последвалото полицейско разследване и извършената от испанските власти аутопсия приключиха с много въпросителни. Защо само двама от единадесетчленния екипаж на яхтата бяха останали будни? Обикновено петима души поемаха нощната вахта. На кого Максуел бе изпратил множество факсове през онези часове? Какво се е случило с изпратените екземпляри? Защо екипажът с такова закъснение бе установил липсата на Максуел на борда? Защо бяха отложили да бият тревога още седемдесет минути? И до ден днешен на тези въпроси не са намерени убедителни отговори.

Тримата испански патолози, назначени да извършат аутопсията, поискаха жизненоважните органи и тъкани да бъдат изпратени в Мадрид за допълнителни тестове. Преди да бъде сторено това обаче, семейството на Максуел се намеси и настоя тялото да бъде балсамирано и изпратено незабавно със самолет в Израел, за да бъде погребано там. Твърде необичайно, но испанските власти изобщо не се възпротивиха.

Кой или какво беше убедило семейството да действа по този начин, и то незабавно?

На 10 ноември 1991 година погребението на Максуел се състоя на Маслиновия хълм в Ерусалим, където се погребваха най-почитаните от нацията герои. Церемонията по своята тържественост бе достойна за погребение на държавник. На нея присъства целият състав на правителството на страната, както и опозиционни лидери. Не по-малко от шест настоящи и бивши шефове на израелското разузнаване слушаха надгробното слово, произнесено от министър-председателя Ицхак Шамир, в което той заяви: „Думите не са достатъчно, за да изразят онова, което направи той за Израел.“

Сред опечалените имаше и един мъж, облечен от горе до долу в черно. Единственият разчупващ детайл в строгия му костюм беше бялата римска якичка на ризата му, носена от някои духовници. Роден в семейство на ливански християни, той приличаше на аскет — малко над метър и шестдесет и тежащ около четиридесет и пет килограма. Ала отец Ибрахим не беше обикновен свещеник — той беше служител на Държавния секретариат на Ватикана.

Дискретното му присъствие на погребението не беше израз толкова на почитта към паметта на Робърт Максуел, колкото на тайните връзки между Светия престол и Израел. Това беше поредна илюстрация на афоризма на Меир Амит, че сътрудничеството между разузнавателните служби няма граници.