Тайната история на Мосад

16.Шпиони в пясъците

На 2 декември 1990 година в южната част на Багдад в една канавка лежеше абсолютно неподвижно някакъв човек, загърнат в мръсна роба, каквито носят мъжете от чергарските племена, обитаващи пустинята. Зазоряваше се и пясъкът беше леденостуден. През нощта температурите паднаха доста под нулата. Главата на мъжа беше покрита с хупта от овча вълна — шапка, която го идентифицираше като човек от племето сарами — най-старата от ислямските секти на суфите, обитаваща обширните пустини на Ирак, чиито фанатизъм беше неразделна част от кодекса на честта, непознат на други племена. Ала лоялността на този мъж бе към родината му на близо хиляда километра в западна посока — Израел. Той беше катца.

Дрехите си беше взел от един склад на Мосад, в който се пазеха облекла от цял свят и който редовно се зареждаше и обновяваше. По-голямата част от облеклата се получаваха чрез саяними, които ги доставяха в посолствата на Израел по места, и се пренасяха до Тел Авив в дипломатически куфари. Произраелски настроени туристи изнасяха от враждебни арабски страни местни носии. Имаше и облекла, ушити по поръчка от управителката на гардеробната, която се грижеше и за склада. С годините тя и нейните шивачки си бяха извоювали репутацията, че стриктно спазват и най-малките детайли — дори използваха същите конци за шиене, характерни за съответния район.

Кодовото име на катцата беше Шалом и беше взето от един списък с псевдоними, пазен в Отдела за тайни операции. Рафи Ейтан даде идеята за този списък след залавянето на Айхман. Шалом Вайс беше един от най-добрите фалшификатори в Мосад, преди да се присъедини към екипа за залавянето на Адолф Айхман. Той беше починал от рак през 1963 година, но името му продължаваше да живее, тъй като катците го бяха използвали неколкократно. Само неколцина високопоставени служители на ИДФ, Шабтай Шавит и шефът на отдела, към който беше зачислен Шалом, знаеха за мисията му в пустинята.

През август 1990 година Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт — инвазия, която се превърна в предвестник на последвалата Война в Залива. Иракската операция срещу Кувейт беше изключителен разузнавателен провал за западните служби — нито една от тях не беше предвидила онова, което се случи. Мосад се опита да провери достоверността на докладите, че Саддам складира химически оръжия в тайни складове южно от Багдад, което означаваше, че в обсега на тези оръжия попадаше не само столицата Кувейт, но и няколко израелски града.

В Мосад се съмняваха, че Ирак наистина притежава ракетите, нужни за изстрелването на бойните глави. Джералд Бул беше свален от сцената, а неговото супероръдие според американското сателитно разузнаване се беше разпаднало на съставните си части още след първото изпитание. Според специалистите на Шавит дори Саддам да притежаваше бойните глави, вероятността те да са заредени с химикали беше доста малка. Той и друг път беше отправял подобни заплахи.

Шабтай Шавит, който се държеше предпазливо като всеки човек на нов пост, смяташе въз основа на получените сведения, че вдигането на тревога би породило единствено ненужна паника. На Шалом беше възложена задачата да открие истината. Той беше изпълнил няколко мисии в Ирак преди това и веднъж в Багдад, където се представяше за бизнесмен от Йордания. В Багдад имаше саяним, който му помагаше. Ала тук, в обширната равна пустиня, той трябваше да разчита само на себе си и на способностите си, които бяха проверени за пореден път от неговите инструктори.

Шалом беше преминал тренировка по оцеляване в пустинята Негев, при която усвоил „тренираната памет“, тоест разпознаване на обект дори и при пустинна буря, и „съхраняване на идентичността си“ или как да се слива с околната среда. Той не сваляше дрехите си денонощно, за да им придаде износен вид. Прекара цял ден на стрелбището, където демонстрира рефлекса си за стрелба по бързодвижеща се цел и при сражение в тясно пространство. Прекара и един час с фармацевт, който му обясни кога да прибягва до лекарства при спешни случаи в пустинята. Посвети цялата сутрин и на запаметяване на картите, които щяха да го преведат през пясъците.

За своите инструктори той беше само пореден номер — те нито го коряха, нито го хвалеха. Не даваха никакъв знак на Шалом как се представя — бяха като роботи. Част от деня се използваше за физически натоварвания да върви под палещото обедно слънце, натоварен с раница, пълна с камъни. Постоянно отчитаха резултатите му, но никой така и не му каза дали покрива норматива. Друг тест се състоеше в това да го прекъснат насред някое упражнение и да му задават въпроси от рода на: „Едно бедуинско дете те забелязва — ще го убиеш ли, за да продължиш мисията си?“ или „Готвят се да те заловят — предаваш ли се или се самоубиваш?“, или пък „Натъкваш се на ранен израелски войник, изпълняващ друга мисия — спираш да му помогнеш или го отминаваш със съзнанието, че той така или иначе ще умре?“. Отговорите на Шалом не трябваше да са категорични — въпросите бяха измислени така, че да изпитат способността му да взима решения в критични ситуации. Колко време му отнемаше да формулира отговора си? Объркан или уверен беше, когато отговаряше?

Хранеше се само с храната, с която щеше да разполага в пустинята — концентрати, които размесваше със застояла вода, каквато би могъл да открие на места в пясъка. Проведе един сеанс с психиатър, който го научи как да овладява стреса и как да се отпуска. Лекарят искаше още да се увери, че Шалом ще бъде загрижен, тъй като по този начин той ще извлича максимална находчивост и безмилостност в непредвидими ситуации, с каквито неминуемо щеше да се сблъска в пустинята. Тестовете за установяване на способностите му имаха за цел да определят настоящата му емоционална стабилност и самоувереността му. Преценяваше се дали е развил симптоми на „вълк единак“ — тревожно състояние, което беше станало причина други катци да приключат преждевременно обещаващите си кариери.

Преподавател по местни диалекти седеше с него часове наред и го слушаше как говори на суфи-диалект. Шалом вече владееше перфектно фарси и арабски и бързо успя да овладее и този племенен диалект. Всяка нощ го закарваха и оставяха да спи в различни части на пустинята Негев. Той изравяше дупка в пясъка и си почиваше за кратко, като само склопяваше очи в дрямка, след което се преместваше на друго място, за да не се натъкне на инструкторите си, който го преследваха. Ако бъдеше разкрит, това със сигурност би означавало, че мисията му ще бъде отложена и ще трябва да продължи да се обучава или просто ще бъде възложена на друг катца.

Не успяха да открият Шалом нито веднъж. Вечерта на 25 ноември 1990 година той се качи на борда на хеликоптер „Сикорски“ СН–536 от контингента на Централното регионално командване на израелските въоръжени сили.

Неговият екипаж беше обучен за мисията по отделна програма. В друга част на базата в пустинята Негев те упражняваха пилотиране на малка височина през въздушни препятствия нощно време. Специални турбини изхвърляха пясък срещу хеликоптера, така че да усъвършенстват способността на екипажа да пилотира при нестабилните въздушни течения в иракската пустиня. Пилотът винаги насочваше машината критично близо до земята. При друго тренировъчно упражнение инструкторите възсядаха стойките за приземяване, като същевременно стреляха по мишени силуети, докато пилотът се опитваше да задържи хеликоптера стабилен. Междувременно екипажът беше разучил и летателния си маршрут.

Единствено командващият офицер генерал-майор Дани Ятом знаеше маршрута, по който щяха да летят до границата с Ирак. Ятом беше член на елитното подразделение командоси „Саярет Маткал“ — израелските „Зелени барети“, които през 1972 година успешно бяха обсадили и освободили отвлечен белгийски самолет на летището в Тел Авив. Сред другите командоси в операцията беше и Бениамин Нетаняху. Приятелството на Ятом с бъдещия министър-председател щеше да му осигури по-късно шефското място в Мосад — пост, който също така щеше да сложи и край на отношенията му с Нетаняху. Но всичко това щеше да се случи в бъдеще.

В тази декемврийска утрин, докато Шалом надничаше над ръба на канавката, той въобще не подозираше, че дългото и опасно пътуване във вътрешността на вражеска територия е било предварително замислено в една конферентна зала в Кирия — щабквартирата на израелските въоръжени сили в Тел Авив.

Освен Ятом там присъстваше и Амнон Шахак, ръководителят на военното разузнаване Аман, както и Шабтай Шавит. Те се бяха събрали, за да обсъдят най-новата информация, дошла от дълбоко законспириран информатор в иранската терористична мрежа в Европа. Информаторът, за когото единствено Шавит знаеше дали е мъж или жена, беше известен под буквата „И“. Шахак и Ятом предполагаха единствено, че той има достъп до строго охранявания секретен комплекс на третия етаж на иранското посолство в Бон, Германия. Комплексът включваше шест кабинета и комуникационен център. Етажът беше укрепен като бомбоубежище и се обслужваше денонощно от двадесет членове на Революционната гвардия, чиято задача беше да координират терористичните действия на Иран в Западна Европа. Неотдавна се бяха опитали да изнесат тайно от Ливан в Испания един тон „Семтекс“ и електронни детонатори, натоварени на кораб. Пратката трябваше да осигури експлозивите, необходими на редица проирански терористични групировки в европейските страни. По информация на Мосад испанските митнически власти бяха спрели кораба веднага след навлизането му в териториалните води на Испания.

През лятото на 1990 година обаче Иран преведе чрез посолството в Бон огромни парични суми, които трябваше да послужат за разширяване на влиянието на ислямския фундаментализъм и тероризъм в Европа. Сумите бяха изненадващо големи, като се има предвид, че Иран беше в състояние на икономическа криза след осемгодишната война с Ирак, която беше прекратена след примирието, сключено през 1988 година.

Ала през онзи ноемврийски ден в охраняваната заседателна зала в Кирия двойният агент не беше разкрил нова заплаха от Иран. Този път заплахата идваше от Ирак. „И“ се беше сдобил с копие на иракски подробен боен план, откраднат от самата секретна разузнавателна служба на Иран от военната щабквартира в Багдад, в който бе описано как ракети „Скъд“ ще бъдат използвани за изстрелване на химически и биологически оръжия срещу Иран, Кувейт и Израел.

Главният въпрос, който витаеше в съзнанието на всеки един от присъстващите в заседателната зала, беше: могат ли да се доверят на тази информация? „И“ неведнъж доказа достоверността на информацията, която предоставяше. Но колкото и важна да е била преди, сега бледнееше пред онова, което им беше изпратил. Все пак възможно ли беше бойният план да е част от заговор на иранското разузнаване, който целеше да накара Израел да нанесе изпреварващ удар на Ирак? Беше ли разкрит „И“ и дали сега Иран не го използваше срещу Израел?

Опитите да се дадат отговори на тези въпроси носеха голяма доза риск. Беше нужно време, за да може някой катца да се свърже с „И“. Можеха да минат седмици, докато това станеше възможно — изваждането на информатор от дълбокото му прикритие беше бавен и деликатен процес. Ако се окажеше, че „И“ продължава да бъде лоялен, неговата безопасност можеше да бъде изложена на риск. Последиците от действия въз основа на пратения документ без предварителна проверка можеха да се окажат катастрофални. Евентуален изпреварващ удар със сигурност щеше да доведе до акт на отмъщение от страна на Ирак и това би разрушило постигнатата с много усилия коалиция във Вашингтон за прогонването на Саддам от Кувейт. Много от арабските членове на споменатата коалиция вероятно щяха да вземат страната на Ирак срещу Израел.

Единственият начин да бъде разкрита истината за откраднатия боен план беше да изпратят Шалом в Ирак. Прелитайки над пустинята, хеликоптерът беше минал и над ивица йорданска територия в непрогледния нощен мрак. Покрит с боя, която отразяваше радарите, и с приглушен шум на двигателите, хеликоптерът „Сикорски“ беше буквално неуловим дори и за най-чувствителните йордански радари. Машината летеше на тих режим на двигателя, така че перките не издаваха почти никакъв шум, докато достигна мястото на границата с Ирак, където трябваше да остави Шалом.

За броени секунди Шалом изчезна в нощта. Въпреки цялото обучение, нищо не можеше да го подготви достатъчно добре за този миг — той беше сам и за да оцелее, трябваше да се съобразява със заобикалящата го среда. Нямаше друго място на земята, което да крие такива изненади, като пустинята. Пясъчна буря можеше да се завихри буквално за минути, като предизвика такива промени в пейзажа, че да го погребе жив. Небето много по-често менеше багрите си и всяка от тях означаваше нещо различно. Трябваше сам да прави метеорологични прогнози, както и да се приспособи към околната среда, като остави ушите си да свикнат с тишината. Не биваше да забравя, че тишината в пустинята не приличаше на никоя друга. И никога не биваше да забравя, че първата му грешка можеше да се окаже и последна.

Три дни след като беше слязъл от хеликоптера през онази студена декемврийска нощ малко преди развиделяване, Шалом лежеше неподвижно в една иракска канавка. Под своята хупта той носеше защитни очила, чиито стъкла допълнително замъгляваха тъмния пейзаж, който го заобикаляше. Единственото му оръжие беше характерното за племето сарами — нож за лов. Бяха го научили да убива с него по много начини. Не знаеше дали ще прибегне до хладното оръжие, ако се появи някакъв по-силен враг, но не знаеше и дали не би се наложило да го обърне срещу себе си. Или просто би се самоубил със смъртоносното хапче, което носеше в чантата си. Откакто Ели Коен бе подложен на мъчения и убит, всеки катца, който действаше на територията на Иран, Ирак, Йемен или Сирия, имаше право да се самоубие, вместо да изчаква следователите с варварски похвати. Междувременно Шалом продължаваше да наблюдава и да чака.

Номадите в лагерите си на около километър от канавката бяха започнали да произнасят първите си за деня молитви. Лекият вятър донасяше лая на кучетата им, животните не се престрашаваха да напуснат лагера преди изгрев слънце — един от първите поведенчески модели, които Шалом беше научил за оцеляването в пустинята.

Според информацията, която му бяха дали, конвоят трябваше да се появи между лагерите и хълмовете отляво. За необученото око следата, по която щяха да се движат, би останала невидима. Ала за Шалом тя беше ясна като добре маркирано шосе — миниатюрните гънки в пясъка бяха направени от пустинни къртици, които копаеха своите проходи под следите, оставени от превозни средства.

Слънцето се издигна високо, когато конвоят най-накрая се появи — инсталация за изстрелване на ракета „Скъд“ и превозното средство, което я транспортираше. Намираше се на около километър от него, когато изведнъж спря. Шалом започна да прави снимки и да отчита времето.

На иракския екип му бяха необходими петнадесет минути, за да монтира и изстреля ракетата. След още няколко конвоят бързо се отдалечи към хълмовете. След няколко минути една от ракетите „Скъд“ можеше да удари Тел Авив или който и да било друг израелски град, ако изстрелването не беше тренировъчно. Шалом беше узнал каквото му трябва. Очакваше го дълго пътешествие обратно до Тел Авив.

Шест седмици по-късно, на 12 януари 1991 година, Шалом беше в смесения екип на Мосад и военното разузнаване Аман, който зае местата си около заседателната маса в Обединеното командване на САЩ за стратегически операции — ДжСОК, във военновъздушната база „Поуп“, Джорджия. Под командването на центъра бяха „Зелените барети“ и „Тюлените“. Хората му поддържаха тесни работни контакти и с Мосад.

След завръщането на Шалом от Ирак Шавит беше уведомил генерал Карл Стайнър, под чието ръководство се намираше центърът, че Саддам не отправя голи заплахи. Якият като кавалерийски кон генерал имаше простоват маниер на държане и пиперлив език, който допадаше на израелците. Аудиторията бързо забрави провлечения му говор, типичен за Тенеси, когато чу практичните му решения. Като главнокомандващ на стратегическите операции на нацията той знаеше цената на доброто разузнаване, а и неговият собствен опит в Близкия изток го беше убедил, че в Мосад са най-добрите професионалисти в бранша.

След нахлуването на Саддам в Кувейт, Стайнър поддържаше редовни контакти със своите израелски колеги. Някои от познанствата му датираха още от 1983 година, когато като новопроизведен бригаден генерал той беше изпратен тайно от Пентагона в Бейрут, за да докладва директно на Съвета на началник-щабовете до колко Съединените щати ще се окажат замесени във войната в Ливан.

По-късно работи в близко сътрудничество с Мосад по време на отвличането на „Акиле Лауро“ и заедно със своите командоси от „Делта Форс“, пикира над една италианска военновъздушна база в Сицилия, където похитителите бяха спрели с отвлечения самолет по време на бягството си от Египет към свободата. Италианските военни възпряха Стайнър да залови похитителите и за малко да се стигне до престрелка. Ядосан от намесата им, Стайнър преследва яростно лайнера със своя собствен военен самолет, но беше принуден да се откаже, когато и двата самолета навлязоха във въздушното пространство на Рим и диспечерите по въздушния контрол отправиха заплаха, че ще свалят самолета на „Делта Форс“ заради „въздушно пиратство“. През 1989 година Стайнър изпълняваше длъжността главнокомандващ сухопътните войски при нахлуването в Панама и отговаряше за бързото залавяне на Мануел Нориега.

Единствено председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Колин Пауъл и генерал Норман Шварцкопф, който ръководеше коалиционните сили, знаеха за връзките на Стайнър с Мосад. Докато генерал Шварцкопф се бореше да създаде отбранителна мисия по границата със Саудитска Арабия в случай на евентуално преминаване на иракски войски през Кувейт, офицерите от разузнаването под командването на Стайнър работеха в близко сътрудничество с Мосад за създаване на съпротивително движение вътре в Ирак за свалянето на Саддам от власт.

Когато генерал-майор Уейн Даунинг, командир от ДжСОК, свика срещата в заседателната зала, всички знаеха, че часовникът бавно отброява часовете до крайния срок, поставен от Организацията на обединените нации — 15 януари 1991 година, докогато светът можеше да прави усилия да води диалог с един глух човек в Багдад. Саддам продължаваше да говори за предречената от него „майка на всички войни“.

Даунинг започна, като напомни на своите слушатели, че Вашингтон все така настоява Израел да не се включва във войната. В замяна щеше да получи дългосрочни политически и икономически изгоди.

Отговорът на израелците бяха увеличени снимки на Шалом от монтирането на ракетата „Скъд“. Дойде ред и на техните въпроси. Ами ако предположим, че Саддам сложи ядрена бойна глава на ракета „Скъд“? Мосад с удовлетворение отбеляза, че Ирак вече е изградил съоръженията за производството на чудовищен механизъм, който даваше възможност на ракетите „Скъд“ да се монтират бойни глави. При това положение трябваше ли Израел да стои и да чака това да се случи? Какъв беше планът на коалиционните войски за унищожаването на ракетите „Скъд“, преди те да бъдат изстреляни? А имат ли представа американците с колко ракети „Скъд“ разполага Саддам?

Един от офицерите от разузнаването на Даунинг заяви, че те са „най-много“ петдесет.

„Според нас Саддам притежава десет пъти повече ракети, тоест близо петстотин“ — отговори Шабтай Шавит.

Присъстващите смаяно замълчаха. Тишината беше нарушена от въпрос на Даунинг. Може ли Шавит да посочи дислокацията им? Шефът на Мосад можеше да посочи единствено, че ракетите „Скъд“ са разположени в пустинята в Западен Ирак, както и в източната част на страната. Американците се съгласиха с Даунинг, че „на територията на Ирак има големи пустинни райони, където биха могли да скрият ракетите“.

— Следователно колкото по-бързо започнете, толкова по-добре — заключи Шавит, без да се опитва да прикрие притеснението си.

Даунинг обеща да се заеме сериозно с въпроса и срещата беше закрита с повторното напомняне, че Израел трябва да остане извън наближаващия конфликт, но цялата информация, която Мосад и Аман могат да съберат, ще е добре дошла за коалиционните сили. Междувременно те можеха да бъдат спокойни, че Съединените щати и техните партньори щяха да се заемат с ракетите „Скъд“. Участниците в израелската военна делегация се прибраха у дома с усещането, че не са сключили добра сделка.

Малко след три часа сутринта на 17 януари 1991 година, часове след започването на операция „Пустинна буря“, седем ракети „Скъд“ удариха Тел Авив и Хайфа, като разрушиха хиляда петстотин осемдесет и седем сгради и раниха четиридесет и седем граждани.

По-късно същата сутрин министър-председателят Ицхак Шамир попита с леден глас по горещата телефонна линия с Вашингтон колко още израелци трябва да загинат, преди президентът Джордж Буш да предприеме нещо. Краткият телефонен разговор завърши с молбата на Буш да запазят спокойствие и предупреждението на Шамир, че Израел няма да остане още дълго страничен наблюдател.

Шамир вече беше наредил на израелски военни самолети да патрулират в северното въздушно пространство по протежение на границата с Ирак. Буш веднага обеща, че ако самолетите бъдат изтеглени в базите си, той ще изпрати „два пъти по-бързо“ две противоракетни батареи „Пейтриът“, които „допълнително да защитават израелските градове“ от ракетни нападения, както и че коалиционните войски „ще унищожат останалите ракети «Скъд» за броени дни“.

Израел обаче продължаваше да бъде обстрелван. На 22 януари една ракета падна и в предградието „Рамат Ган“ на Тел Авив. Деветдесет и шест души бяха ранени, някои от които тежко. Трима починаха вследствие сърдечни удари. Звукът от експлозиите се чуваше и в щабквартирата на Мосад. От Кирия Амнон Шахак се обади направо в Националния военен команден център на втория етаж на Пентагона. Неговото обаждане беше по-кратко и от това на Шамир. Той предупреди: „Направете нещо или Израел ще предприеме незабавни действия!“

Няколко часа по-късно Даунинг и неговите командоси вече бяха на път към Саудитска Арабия. В малкото градче Ар Ар на границата с Ирак ги очакваше Шалом. Беше облечен в маскировъчна униформа на британската армия. Не си направи труда да обясни, а и никой не го попита как се е сдобил с нея. Носеше сензационни новини. Можеше да твърди със сигурност, че на по-малко от тридесет минути летателно време има разположени четири инсталации за „Скъд“.

— Да вървим! — въодушеви се Даунинг. — Да им подпалим задниците!

Хеликоптер „Чинук“ транспортира екипа в иракската пустиня. Те разполагаха и с ленд роувър, специално пригоден за терени, наподобяващи лунен пейзаж. След час ракетите бяха открити. По обезопасената радиовръзка водачът на командосите повика американските изтребители бомбардировачи, снабдени с муниции 500-килограмови бомби. Над тях летеше хеликоптер „Блек хоук“, който записваше с видеокамери операцията.

Няколко часа по-късно копие от видеозаписа беше показано на Шамир в кабинета му в Тел Авив.

След друго телефонно обаждане от Джордж Буш министър-председателят заяви, че Израел твърде дълго останал вън от конфликта. Нито един от двамата не спомена ролята на Мосад.

През оставащите дни от Войната в Залива ракетите „Скъд“ убиха и раниха около петстотин души, сред които и сто двадесет и осем американци, пострадали от паднала в Саудитска Арабия ракета. Над четири хиляди израелци останаха без покрив над главите си.

Като последица от Войната в Залива Мосад и Аман бяха подложени на ожесточени атаки по време на закритите сесии на Подкомисията по външни работи и надзор над дейността на разузнаването към Кнесета. Обвиняваха и двете служби за това, че не са успели да предвидят нахлуването в Кувейт или „да предупредят достатъчно рано“ за заплахата от страна на Ирак. От комисията изтече информация за словесни двубои между шефа на Аман Амнон Шахак и Шабтай Шавит, както и между членове на комисията. След един подобен сблъсък шефът на Мосад за малко не си подаде оставката. Но въпреки яростта си Шавит си даде сметка, че не всичко е изгубено.

Отделът за водене на психологическа война към Мосад — ЛАП, обикновено разпространяваше дезинформации с цел очерняне на враговете на Израел чрез журналисти от чужди медии. Сега обаче отделът съсредоточи усилията си върху националните медии. Предпочитани репортери бяха повикани и им бе обяснено, че проблемът не е резултат от неефективна разузнавателна дейност, а от навика на израелската общественост да се произнася по важни въпроси в тази сфера.

Подобни истини бяха разпространявани и от Отдела за психологическа война. Неговите специалисти твърдяха, че няма друга страна, подобна по територия и брой на населението с Израел, която да има достъп и да използва толкова много информация, събрана чрез разузнавателна дейност. Нито една друга служба не можеше да се сравнява с Мосад при анализиране на модела на мислене и намеренията на враговете на държавата. Мосад държеше рекорда по объркване и осуетяване на плановете на силите, които не даваха покой на Израел вече почти петдесет години. Отделът вдигна шум и откри, че в медиите с готовност приемат „вътрешната“ информация, която им предлага.

Появиха се редица статии, които напомняха на читателите, че въпреки намаления малко преди Войната в Залива военен бюджет Мосад продължава своята дейност в Ливан, Йордания, Сирия и Ирак. Между редовете можеше да се прочете, че Мосад е потърпевша, защото политиците не са успели да разпределят добре военния бюджет. Това беше позната тема, която гарантираше успех. За силно наплашеното население, което все още се възстановяваше след падналите ракети „Скъд“, твърденията, че в основата на всичко стои липсата на пари, пренасочи критиките от Мосад към политиците. Изведнъж се намериха средства. Израел, който толкова дълго време беше разчитал на сателитни данни от Съединените щати, много бързо създаде своя собствена шпионска сателитна програма. Първостепенен приоритет беше да се изстреля сателит за военно наблюдение на Ирак. Усилено започнаха да се произвеждат нови сателити за противоракетна отбрана „Хец“, а от Съединените щати бяха поръчани няколко инсталации „Пейтриът“.

Подкомисията по разузнаването губеше позиции поради силните настроения сред обществеността в защита на Мосад. Шавит триумфираше. Той се беше заел да затвърди позициите на Мосад и беше на път да успее. На дълбоко законспирирани натури в Ирак беше наредено да разберат каква част от арсенала на Саддам от химически и биологични оръжия е останал непокътнат след съюзническите бомбардировки.

Скоро те съобщиха, че Ирак все още притежава големи количества биологично оръжие за заразяване с антракс (синя пъпка), дребна шарка, вируса „Ебола“, както и химически нервнопаралитични вещества, достатъчни да умъртвят не само всички мъже, жени и деца в Израел, но и значителна част от населението на планетата.

Въпросът, който стоеше сега пред Шабтай, пред другите шефове на разузнавателни служби в Израел, както и пред политиците, беше дали да обявят публично тази информация. Оповестяването й със сигурност щеше да породи страх и паника в Израел, а можеше да има и други негативни последици в световен мащаб. Туристическият поток към страната буквално беше пресъхнал след Войната в Залива. Израелската икономика беше пред срив, а чуждестранните инвестиции почти секнаха. Разкриването на факта, че Израел продължава да е в обсега на смъртоносните оръжия на Ирак, нямаше да привлече нито нови туристи, нито пари.

Разпадането на коалицията, създадена за Войната в Залива, чиито арабски членове не бяха склонни да водят война срещу своите събратя араби, породи нарастващо съчувствие към несъмнено трудното положение в Ирак. Свидетелствата за масовите поражения, причинени от бомбардировките на съюзниците, както и продължаващите страдания на невинни граждани предизвикаха емоции навсякъде в Близкия изток и подсилиха враждебността на арабската общност към Израел. Всяко решение на Тел Авив да публикува подробности за останалия арсенал от химически и биологични оръжия в Ирак щеше да се възприеме в проарабски настроените западни държави като опит от страна на Израел да убеди Съединените щати и Великобритания да нанесат нови удари срещу Ирак.

Решението за оповестяване на сведенията за арсенала на Саддам беше повлияно и от внимателно дирижираните тайни преговори за прекратяване на конфликта между ООП и Израел. През 1992 година тези преговори се преместиха в Норвегия и се развиваха благоприятно. Беше усетен значителен напредък, макар че щеше да мине цяла година, преди да бъде постигнато споразумение, ратифицирано публично през октомври 1993 година, когато Ясер Арафат и министър-председателят Ицхак Рабин си подадоха ръка на моравата пред Белия дом под благосклонната усмивка на президента Бил Клинтън. За всеки един от тях това беше дипломатически триумф.

Не всеки служител на Мосад обаче споделяше надеждата, че формулата „земя за мир“ (палестинска територия в замяна на прекратяване на бойните действия) ще проработи. Ислямският фундаментализъм беше в апогея си, а съседите на Израел Йордания, Египет и Сирия периодично търпяха нападения от екстремистки сили в Иран. За моллите от Техеран Израел си оставаше държава на парии. Мосад, както и повечето израелци смятаха за нереалистична мечта установяването на траен мир с ООП. Ционистки настроените кръгове в Израел не изпитваха голямо желание да се спогодят с арабите — всеки елемент от тяхната религия и култура се смяташе от ционистите за по-нисш и упадъчен. Те не вярваха, че подписаното споразумение в Осло гарантираше бъдещето на тяхната Обетована земя, както и че двете нации ще живеят заедно ако не щастливо, то поне в условията на взаимно уважение и зачитане.

Всички тези моменти бяха взети под внимание от Шабтай Шавит, преди да вземе решение дали да оповести сведенията за арсенала на Ирак. Накрая той все пак реши да запази в тайна информацията, за да не унищожи оптимизма извън Израел след споразумението във Вашингтон. Освен това при влошаване на ситуацията винаги можеше да огласи информацията за складираните смъртоносни оръжия на Ирак. Образът на безмилостния Саддам, който дава заповед на свой агент да зарази с антракс подлез на Ню Йорк, или терорист, който пуска вируса „Ебола“ във вентилационната система на претъпкан „Боинг 747“, така че всеки един от пасажерите се превръща в биологическа бомба с часовников механизъм, способна да зарази с вируса хиляди други хора, преди истината да бъде открита — това бяха сценарии, които експертите на Мосад по психологическа война можеха да използват умело за настройване на общественото мнение срещу Ирак, когато му дойдеше времето.

Два други инцидента, информацията за които беше надлежно скрита от Мосад, също можеха да причинят огромни щети и неудобство на Съединените щати.

През една декемврийска вечер на 1988 година самолет на „Пан Американ еъруейс“, полет 103 от Лондон за Ню Йорк, експлодира във въздуха над Локърби, Шотландия. След броени часове служителите на Отдела за психологическа война телефонираха на своите познати в медиите, като ги убеждаваха да разпространят новината, за наличието на „неоспоримо доказателство“, че Либийската джамахирия чрез своята разузнавателна служба е извършила престъплението. (Авторът на настоящата книга получи обаждане с подобно искане от свой източник в същия отдел буквално часове след нещастния инцидент.) Западът веднага наложи санкции на режима на Кадафи. Съединените щати и Великобритания обвиниха двама либийци за унищожения самолет на „Пан Ам“. Кадафи отказа да предаде на съд двамата мъже.

След това Отделът за психологическа война обвини Сирия и Иран, че са участвали в заговора за взривяването на самолета над Локърби. Процесът срещу режима в Дамаск не установи нищо друго освен добре познатата подкрепа за финансирания от държавата тероризъм. Що се отнася до Иран обаче, обвинението беше много по-конкретно — самолетът на „Пан Ам“, полет 103, е бил унищожен като отмъщение за сваления на 3 юли 1988 година ирански пътнически самолет в Персийския залив от американския кораб „Винсенс“, в който загинаха двеста и деветдесет души. Това беше трагична грешка, за която Съединените щати се бяха извинили официално.

Отделът за психологическа война обвини Народния фронт за освобождение на Палестина за съучастие в заговор за свалянето на самолета. Нито един от журналистите, които писаха по този въпрос, не се замислиха защо Либия, сочена като истинския организатор, е трябвало да потърси помощта на Сирия и Иран, да не говорим за палестинска групировка.

Според източник от британското разузнаване „на Отдела за психологическа война се отваряше златна възможност. Локърби беше идеалният повод да се напомни на света, че съществува терористична мрежа — факт, който отделът не пропускаше да спомене. Това обаче не беше нужно при случая «Локърби». Всъщност споменаването на прекалено много имена можеше да има обратен ефект. Ние знаехме, че виновни са единствено либийците.“ Имаше обаче някои факти по случая „Пан Ам“, полет 103, които затрудняваха приключването на процеса по обичайния начин.

Инцидентът със самолета стана точно по времето, когато Джордж Буш беше избран за президент и неговият екип във Вашингтон се опитваше да се ориентира в ситуацията в Близкия изток, за да може Буш „да направи големия удар“ веднага щом влезе в Овалния кабинет.

Буш заемаше поста директор на ЦРУ през периода 1976–1977 година, когато държавният секретар Хенри Кисинджър до голяма степен диктуваше произраелската политика на Вашингтон. Публично Буш поддържаше добронамереното отношение на Рейгън към Израел, но годините, прекарани в ЦРУ, го бяха убедили, че Рейгън „е имал мъглява представа за Израел“. В момента, когато очакваше да бъде избран за президент, Буш не се нуждаеше от напомняне как през 1986 година Съединените щати бяха принудени да отменят оръжейна сделка за близо милиард и деветстотин милиона долара с Йордания, когато израелското лоби в Конгреса се беше намесило. Буш беше заявил пред екипа си, че като президент няма да толерира подобна намеса в правото на „благочестивите американци да правят бизнес с когото и където пожелаят“. Тази позиция щеше да изиграе своята роля в инцидента със сваления самолет на „Пан Ам“.

На борда на самолета, който излетя от Лондон през онази декемврийска нощ на 1988 година, пътуваха и осем агенти на американското разузнаване, които се връщаха от мисия в Близкия изток. Четирима от тях бяха редови агенти на ЦРУ начело с Матю Ганън. На борда беше и майор Чарлс Макий от американската армия със своя екип от експерти по освобождаването на заложници. Те се връщаха от Близкия изток, където бяха проучили възможностите за освобождаване на чуждите заложници, държани все още в Бейрут. Въпреки че разследването на нещастието над Локърби беше под юрисдикцията на шотландски екип, агенти на ЦРУ се появиха на мястото на инцидента веднага щом все още затвореният и като по чудо останал непокътнат куфар на Макий беше намерен. Незабавно куфарът бе иззет от мъж, легитимирал се като агент на ЦРУ, макар че след това никой не можа да го идентифицира. По-късно куфарът беше върнат на шотландските следователи, които в графата за съдържанието му написаха „празен“.

Никой не се поинтересува какво се е случило с вещите на Макий, нито защо е пътувал с „празен“ куфар. Тогава обаче никой не подозираше, че агентът от ЦРУ може да е взел от куфара информация, която би обяснила защо е бил унищожен самолетът на „Пан Ам“. Багажът на Ганън така и не бе включен в описа, което породи съмнението, че бомбата всъщност е била поставена именно в неговия куфар. Не беше намерено и задоволително обяснение как или защо агент на ЦРУ би носил бомба в куфара си.

Програмата за журналистически разследвания на телевизия Пи Би Ес „На предната линия“ впоследствие оповести, че е открила причината за нещастието. Самолетът на „Пан Ам“, 103, беше излетял от Франкфурт, където пасажерите от Близкия изток за Щатите бяха прехвърлени на полет 103. Сред тях били Ганън и неговият екип от ЦРУ, които направили връзката чрез полета на „Еър Малта“. Багажът им по нищо не се различавал от куфарите, които всеки ден минаваха през ръцете на носачите на летището във Франкфурт. Един от тях работел за терористична организация. Някъде в багажните отделения на летището носачът скрил куфара със заложената в него бомба. Заповедта била да намери прехвърлен от свързващия полет куфар, приличащ на предварително дадения му и да ги размени. Тази версия бе приемлива, но само една от многото, които се опитваха да обяснят наличието на бомбата на борда на самолета.

Застрахователите на самолетната компания, които съвсем разбираемо полагаха усилия да докажат, че експлодирането на самолета на „Пан Ам“ е било терористичен акт, за който те не носеха отговорност, бяха наели една нюйоркска частна детективска агенция на име „Интерфор“. Агенцията бе основана през 1979 година от израелеца Ювал Авив, емигрирал в Съединените щати предишната година. Авив твърдеше, че е бивш служител на Мосад, което службата впоследствие отрече. Въпреки това Авив беше убедил застрахователите, че има връзки и контакти, които ще му помогнат да открие истината.

Когато получиха доклада му, те бяха смаяни. Авив беше направил заключението, че нападението е било планирано и извършено „от екип под прикритие на ЦРУ, базиран в Германия, който е подсигурявал операция по транспортиране на наркотици от Близкия изток до Съединените щати през Франкфурт. ЦРУ не е предприела никакви мерки, за да осуети операцията, тъй като трафикантите са им помагали да прехвърлят оръжия в Иран по линия на сделката оръжие — заложници. Методът на контрабанда на наркотици е доста прост. Някой пасажер предава багажа си преди полета, а негов съучастник, който работи в багажното отделение, го заменя с идентичен куфар, съдържащ наркотиците. През фаталната нощ един сирийски терорист, запознат с извършването на подобни операции, сменил един куфар с подобен на него, в който имало бомба. Целта му била да унищожи агентите от американското разузнаване, за които Сирия разбрала, че ще използват въпросния полет.“

В доклада си Авив твърдеше, че Макий е научил за „прикритие на екип от ЦРУ“, който работел под кодовото наименование КОРЕА, както и за неговите членове, които действали в близко сътрудничество с една от онези мистериозни личности, която намира своя ниша в света на разузнаването. Монзер ал Касар си беше изградил репутация на търговец на оръжие в Европа, снабдявал дори полковник Оливър Норт, който го предавал на никарагуанските контри през периода 1985–1986 година. Ал Касар поддържаше връзки и с организацията на Абу Нидал, а и семейните му връзки бяха доста съмнителни. Али Иса Дуба, шеф на сирийското разузнаване, беше негов зет, а съпругата на Ал Касар — роднина на сирийския президент. В доклада си Авив твърдеше, че Ал Касар е намерил в лицето на КОРЕА партньор за контрабандата на наркотици. Екипът е бил подготвен няколко месеца преди взривяването на самолета на „Пан Ам“. По-нататък в доклада се твърдеше, че Макий бил разкрил пъкления план, докато контактувал със свръзките си от подземния свят в Близкия изток, опитвайки се да намери начин да спаси заложниците в Бейрут. Авив заявяваше в доклада си, че „Макий възнамерявал да отнесе в Съединените щати доказателства за връзката между Ал Касар и екипа под прикритие на ЦРУ“.

През 1994 година Джоуел Байнерман, издател на израелски дайджест с разузнавателни материали, публикувани в „Уолстрийт джърнъл“, „Крисчън сайънс монитор“, както и в британския „Файненшъл таймс“, написа следното: „Двадесет и четири часа преди полета Мосад подхвърли на германската Федерална криминална дирекция (ФКД) информация, че вероятно има заложена бомба в самолета, който се готви да извърши полет 103. ФКД на свой ред подшушна това на екипа КОРЕА към ЦРУ, който в момента работеше извън Франкфурт, и те казали, че ще се погрижат за всичко.“

Адвокатът на „Пан Ам“ Грегъри Булър изпратил призовки на ФБР, ЦРУ, Федералната служба по авиация, Управлението за контрол върху лекарствените средства — ДЕА, Съвета за национална сигурност и Агенцията за национална сигурност — АНС, да съобщят каквото знаят, но по-късно, твърди той, „правителството анулира призовките му по съображения за националната сигурност“.

Нито авторите на програмата „На предната линия“, нито Ювал Авив, нито Джоуел Байнерман можеха да дадат задоволителни отговори на наболелите въпроси. Ако действията на КОРЕА бяха прикривани, докъде стигаше подкрепата за този екип в ЦРУ? Кой се бе разпоредил? Дали този човек или тези хора бяха наредили изземването на смущаващата информация от куфарчето на Макий? Защо германската Федерална криминална дирекция беше сигнализирала екипа на КОРЕА за информацията? Случайно ли беше това? Или беше мотивирано от предварително взето решение, че действията на КОРЕА са станали неприемливо опасни за другите екипи в ЦРУ? И в какво точно се състояха „съображенията за националната сигурност“, заради които бяха анулирани призовките, изпратени от адвоката на „Пан Ам“?

Тези въпроси бяха задавани през годините в тесен кръг в различните разузнавателни служби, но отговорите бяха грижливо пазени, както и истината за пълните размери на трагедията. Защо Мосад беше изпратил един от своите катци в Лондон на север до Локърби часове след взривяването на самолета на „Пан Ам“?

До момента Мосад беше запазила в тайна цялата информация за взривения самолет, с която разполагаше. Има източници, които не желаят имената им да бъдат назовавани, тъй като животът им може да бъде подложен на опасност, и които твърдят, че Мосад пази грижливо информацията си като коз, в случай че Вашингтон увеличи натиска си върху Мосад да прекрати дейността си в Съединените щати.

Има още един инцидент, който може да се окаже също толкова неудобен за американското разузнаване. Той засяга смъртта на Амирам Нир — любителя на трилъри с Джеймс Бонд, който замени Давид Кимше като основна фигура в аферата „Ирангейт“.

Амирам Нир беше идеалният кандидат за поста съветник по въпросите на борбата с тероризма на министър-председателя Шимон Перес. Изобретателен, любознателен, алчен, хитър и безмилостен, Нир притежаваше вулгарен чар, разпуснатост, цинизъм и способността да прави неочаквани ходове, да нарушава правилата и да пренебрегва установената практика да не се смесват факти и измислици. Може би защото някога беше работил като журналист.

Познанията си за разузнаването беше получил като репортер в израелската телевизия, а след това и в най-големия всекидневник в страната „Йедиот Ахронот“, собственост на фамилията Мойсей, от която бе съпругата му. Издателската империя представляваше всичко онова, което Робърт Максуел никога не беше успял да постигне — символ на уважение и финансова сигурност. Към служителите прилагаха старата максима — справедливо заплащане на упорития труд. Женитбата на Нир го направи не само съпруг на една от най-богатите жени в Израел, но му осигури и свободен достъп до най-високите етажи на политиката в страната.

Въпреки това, когато през 1984 година Перес го назначи на един от най-влиятелните и секретни постове — съветник на премиера по борбата с тероризма, обществото бе изненадано.

Нир беше на тридесет и четири години и единственият му опит в разузнавателната сфера идваше от кратък курс към ИДФ. Дори и приятелите му бяха единодушни, че за новия му пост суровият външен вид не е достатъчен.

Шефът на Мосад Наум Адмон беше първият, реагирал на назначението на Нир — той дори промени структурата на Комисията на ръководителите на служби, за да не може Нир да участва в дебатите. Това не притесни Нир и първите няколко седмици той побърза да се запознае с цялата документация, до която имаше достъп. Веднага съсредоточи вниманието си върху все още продължаващата операция „оръжие за Иран“. Усетил възможността да докаже себе си, Нир убеди Перес да поеме ролята на Давид Кимше. Освен с неуморимия си наставник Ари Бен Менаше Нир работеше още и с Оливър Норт.

Скоро Нир и Норт станаха неразделни и заедно поеха на работни обиколки из цял свят. По време на своите пътувания те съставиха план как да реализират със зашеметяващ успех сделката „оръжия — заложници“. Възнамеряваха да заминат за Техеран, за да се срещнат с иранския лидер и да преговарят за освобождаване на заложниците.

На 25 май 1986 година под прикритието на техници, наети от националния превозвач на Ирландия „Еър Лингъс“, Нир и Норт отлетяха от Тел Авив за Техеран с израелски самолет с изрисувана детелина. На борда на самолета имаше деветдесет и седем ракети ТОУ и набор от резервни части за ракети „Хоук“. Нир пътуваше с фалшив американски паспорт, осигурен му от Норт.

Норт като вярващ евангелист беше убедил президента Рейгън да напише посвещение на една Библия, която носеха като подарък за ревностния мюсюлманин аятолах Рафсанджани. За домакините носеше още шоколадова торта и комплект пистолети „Колт“. Всичко това напомняше удивително много онези отдавна отминали времена, когато търговците разменяха стоки с индианците срещу земя в Манхатън.

Мосад разбра за мисията едва когато самолетът навлезе във въздушното пространство на Иран. Реакцията на Наум Адмон беше окачествена като „нажежен до бяло гняв“.

За щастие иранците върнаха неканените гости и използваха мисията им като повод за яростна пропаганда срещу Съединените щати. Рейгън побесня. В Тел Авив Адмон нарече Нир „каубой“. Въпреки всичко Нир успял да запази поста си в правителството още десет месеца, когато изстрелите из засада от разузнавателната общност преминаха в картечен огън от настоявания да бъде отстранен. През тези месеци през бюрото му минаха случаите на Хиндави, Вануну и Соуан, но всичките му предложения за разрешаването им бяха отхвърляни с ледено пренебрежение от Мосад.

През март 1987 година, нежелан във Вашингтон и изолиран от Тел Авив, Амирам Нир подаде оставка като съветник на министър-председателя по въпросите на борбата с тероризма. Тогава започнаха и проблемите с брака му, приятелският му кръг се стесни. Ари Бен Менаше остана един от малкото хора, които свързваха Нир с миналото. В началото на 1988 година Нир напусна Израел и се установи в Лондон.

Там той заживя с красивата чернокоса канадка двадесет и пет годишната Адриана Стантън, която се бе представила като секретарка от Торонто и се бе запознала с Нир по време на едно от пътуванията му. Неколцина агенти на Мосад смятаха, че тя е свързана по някакъв начин с ЦРУ и е една от жените, които управлението използваше в операции капани. В Лондон Нир се подвизаваше като представител за Европа на мексиканската компания за изкупуване на авокадо „Нукал де Мекико“ с централа в Уруапан. Компанията контролираше една трета от националния износ на авокадо.

Но не авокадото доведе Ари Бен Менаше в дома на Нир една дъждовна ноемврийска вечер на 1988 година. Той искаше да знае какво точно се кани да разкрие Нир като главен свидетел в наближаващия процес срещу Оливър Норт за ролята му в скандала Иран — контри. Нир даде ясно да се разбере, че свидетелските му показания ще причинят много неудобства както на администрацията на Рейгън, така и на Израел. Той възнамеряваше да обясни колко лесно е било да се избегнат обичайните пречки и неясноти при осъществяването на незаконни операции, в които са въвлечени и редица страни, сред които ЮАР и Чили. Добави още, че иска да напише и книга, която според него щяла да го направи човека, разкрил най-голяма секретна информация в историята на Израел. Ари Бен Менаше си уреди среща с Нир след посещението си в „Нукал“ в Мексико. Междувременно гостът предупреди Нир „да внимава с онази жена“, след като Адриана Стантън ги остави да разговарят насаме. Бен Менаше не разкри какво точно е провокирало предупреждението и като винаги бе загадъчен: „Познавах я отпреди и макар Нир да не знаеше, Адриана Стантън не бе истинското й име.“

На 27 ноември 1988 година Нир и Стантън пътуваха заедно до Мадрид под измислени имена. Той се представяше като Патрик Уебър — името, което бе използвал по време на злополучната си визита в Техеран. В списъка на пасажерите за полета на „Иберия“ Стантън фигурирала като Естер Ария. Защо бяха закупили самолетни билети под фалшиви имена, при условие че и двамата пътували с истинските си паспорти — израелски и канадски, няма да се разбере никога. Другата загадка е защо са летели първо до Мадрид, след като е имало няколко директни полета до Мексико сити. Дали Нир не е искал да впечатли любовницата си колко лесно може да заблуждава хората? Или дълбоко в съзнанието си вече е изпитвал страх след посещението на Ари Бен Менаше? Както последвалите събития, така и тези въпроси ще останат без ясен отговор.

Пристигнаха в Мексико сити на 28 ноември. На летището ги очакваше мъж, който така и никога няма да бъде идентифициран. Тримата отпътуваха заедно за Уруапан, където пристигнаха следобед. Там Нир нае една „Чесна Т 210“ за чартърен полет от малкото летище за пътнически превози на Уруапан.

Нир продължаваше да се държи странно и противоречиво. Нае самолет под името Патрик Уебър с кредитна карта на същото име и уреди един пилот да ги закара до фабриката на „Нукал“ след два дни. В местния хотел те наеха обща стая, като Нир се регистрира с истинското си име. Мъжът, който ги посрещна на летището в Мексико, изчезна също така мистериозно, както се бе появил.

На 30 ноември Нир и Стантън пристигнаха на малкото летище в Уруапан. Този път ги придружаваше друг мъж. В списъка на пасажерите той фигурираше като Педро Еспиенос Унтадо. Остава загадка за кого е работил. Не е ясно също защо в списъка на пасажерите Нир и Стантън са използвали истинските си имена. Не се знае дали пилотът е забелязал несъответствието между името Нир и другото, под което е била наета чесната.

Самолетът потегли при добри атмосферни условия. На борда бяха пилотът, помощник-пилотът и техните трима пасажери. След сто и шестдесет километра изведнъж се появи проблем с двигателя на чесната и няколко минути по-късно самолетът се разби. Нир и пилотът загинаха на място. Стантън бе тежко ранена, а помощник-пилотът и Унтадо по-леко. Когато на мястото на катастрофата пристигна първият спасител Педро Кручет Унтадо вече бе изчезнал безследно. Друга загадка е откъде се е появил Кручет. Той твърдял, че работи за „Нукал“, но фабриката се намирала на доста голямо разстояние от мястото на инцидента. Той не могъл да даде сносно обяснение защо се е намирал толкова близо до местопроизшествието. Когато полицията поискала от него документ за самоличност, заявил, че е загубил личната карта по време на борба с бикове. Оказало се, че Кручет е аржентинец, пребиваващ в Мексико незаконно. Когато обаче това било установено, той също бил изчезнал. На мястото на катастрофата Кручет открил и идентифицирал тялото на Нир и придружил Стантън до болницата. Бил с нея, когато местен репортер дошъл, за да търси подробности за инцидента.

Джоуел Байнерман, издателят на израелския дайджест за разузнаване и политика, пише: „Една млада жена заявила, че Кручет е там. Когато отишла да го доведе, на вратата се появила друга жена и казала на журналиста, че Кручет не е там и че никога не е чувала това име. Тя твърдяла, че присъствието на Стантън в чесната е чисто съвпадение и че тя няма никаква връзка с «израелците». Тя отказала да съобщи името си и споменала единствено, че е в Мексико като туристка от Аржентина.“

Стантън заплете загадката още повече. Според израелския журналист Ран Еделист през 1997 година Стантън заявила пред следователите на катастрофата: „Докато била още в шок, тя видяла Амирам Нир на няколко метра встрани да й маха и да я успокоява с нормален глас: «Всичко ще бъде наред. Вече ни идват на помощ!» През следващите няколко дни тя на два пъти се убедила, че Нир е жив.“

Тялото на Нир бе върнато в Израел за погребение. Над хиляда опечалени присъстваха на траурната церемония, в своето надгробно слово министърът на отбраната Ицхак Рабин говори за „мисиите на Нир из непознати места в изпълнение на секретни задачи и дълбоко заключените в сърцето му тайни“.

Дали Амирам Нир не е бил убит, за да не разкрие никога тези тайни? Дали тялото в ковчега е било наистина на Нир? Или е бил убит преди катастрофата? Ако е така, кой го е извършил? В Тел Авив и Вашингтон тези въпроси все още се посрещат с гробно мълчание.

Два дни след катастрофата Ари Бен Менаше излезе от една пощенска станция в центъра на Сантяго, Чили. Придружаваха го двама бодигардове, чието присъствие смяташе за наложително. Ето какво разказва той за случилото се: „Прозорецът, покрай който минавах, се разби на парчета. После нещо се заби в металното, направено по поръчка дипломатическо куфарче, което носех в ръка. С двамата бодигардове веднага залегнахме на земята, дадохме си сметка, че някой стреля по нас.“

Стантън също смяташе, че животът й е в опасност. Според Еделист неговите информатори от разузнаването му казали, че „тя се е превърнала в отшелник, претърпяла е пластична операция и е променила коренно външния си вид“.

След този случай Мосад затвърди мнението си, че ЦРУ е отговорно за убийството на Нир. Според Ари Бен Менаше „израелското разузнаване винаги е твърдяло, че става дума за много добре изпипана операция на ЦРУ. Смъртта на Нир сложи край на притесненията на Рейгън и Буш по време на процеса срещу Оливър Норт.“

В подкрепа на тази теория се изказа и един командир от Военноморските сили на Съединените щати, придружавал Нир по време на посещението му като търговец на плодове в Техеран с цел освобождаване на заложниците в Бейрут. Историята, разказана от командира, се въртеше около твърдението му, че на 29 юли 1986 година Нир се е срещал с Джордж Буш, по онова време вицепрезидент, в хотел „Цар Давид“ в Ерусалим, за да го осведоми за продължаващата търговия с американски оръжия през Израел за Иран. Според писателя Джоуел Байнерман: „Нир записал тайно разговора. Този запис му осигурявал доказателството, свързващо Буш със сделката «оръжие — заложници». На срещата присъствали още Макий и Ганън, които по-късно намерили смъртта си в злополучния самолет на «Пан Ам» над Локърби.“

Джоуел Байнерман описва едно посещение на същия този командир в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, където се срещнал с Оливър Норт няколко месеца преди началото на процеса срещу полковника. По думите на Байнерман командирът запитал Норт: „Какво се е случило с Нир?“ Норт му отговорил, че Нир е бил убит, тъй като е заплашвал да направи публично достояние записа от срещата в Ерусалим.

Въпросите на някои журналисти, опитвали се да разговарят с Норт по този въпрос, били отклонявани. Помощниците на Буш бяха възприели през годините следната тактика — всичко, което бившият президент на Съединените щати има да каже за Ирангейт, вече е казано.

В края на юли 1991 година домът на вдовицата на Нир Джуди беше ограбен. Крадците взели единствено записите и документите му. Полицията заяви, че влизането с взлом е извършено „изключително професионално“. Според Джуди Нир откраднатите материали са съдържали „информация, която би могла да бъде използвана срещу определени хора“. Ала тя отказа да назове кои са те. Материалите така и не бяха открити. Все още няма отговор на въпроса кой ги е откраднал.

Следващите четири години Шабтай Шавит продължи да ръководи Мосад, като правеше всичко възможно името на службата да не попада на първите страници на вестниците. Опита се също да извади тайната служба от полезрението на „създателите на митове“, докато тя продължаваше да се домогва до всякакъв род информация.

Далеч от вниманието на обществеността, отдавнашната борба за надмощие в израелското разузнаване не беше загубила сила. Политиците, които продължаваха да членуват в надзорната подкомисия по разузнаването, не бяха забравили как Шавит ги беше надхитрил след Войната в Залива. В Израел спомените живеят много по-дълго, отколкото където и да било другаде. Тихата кампания срещу Шавит продължаваше — светогледът му бил прекалено стеснен, обратната връзка с ЦРУ почти не съществувала, не го бивало в дипломацията, прекалено се бил отдалечил от служителите си, чиито дух спадал все повече и повече.

Шабтай Шавит предпочете да не обръща внимание на тези предупредителни сигнали. Ала неочаквано през една приятна пролетна утрин на 1996 година той беше повикан в кабинета на министър-председателя Бениамин Нетаняху и му беше съобщено, че ще бъде заменен на заемания от него пост от друг човек. Шавит не направи опит да се противопостави на това решение — познаваше достатъчно добре Нетаняху и знаеше, че няма смисъл. Зададе само един въпрос: „Кой ще бъде моят наследник?“

За Мосад настъпваше ерата на Прусака.

Нетаняху отговори: „Дани Ятом.“