Тайната история на Мосад

5.Ядреният меч на Гедеон

В тъмния салон на едно телавивско кино през 1945 година Рафи Ейтан със затаен дъх беше наблюдавал издигането на ядрената гъба над Хирошима и зараждането на новата ядрена ера. Докато слушаше подсвиркванията и възгласите на младите войници около себе си, предизвикани от кадрите на опустошения японски град, в главата му се въртяха две неща. Дали някога Израел ще притежава подобно оръжие? И какво би станало, ако арабските съседи на Израел се сдобият с него преди тях?

С течение на годините тези въпроси периодично изплуваха в съзнанието му. Ако Египет притежаваше атомна бомба, той щеше да излезе победител в Суецката криза и нямаше да последват нито Шестдневната, нито Йомкипурската война16. Израел би бил ядрена пустиня. Но притежавайки ядрен арсенал, той би станал непобедим.

В онези дни за един оперативен работник, чиито служебни задължения бяха свързани главно с ликвидирането на терористи, подобни стратегически въпроси представляваха чисто академичен интерес, а отговорите им — извън неговите компетенции. Но с поемането на ръководството на ЛАКАМ, Ейтан започна сериозно да обмисля този въпрос. Занимаваше го едно-единствено нещо — може ли той самият да помогне на Израел да се сдобие с ядрен щит?

Четеше до среднощ, като поглъщаше всеки ден по четиридесет таблетки витамини, и постепенно започна да разбира, че от самото начало учени и политици са се разделили по въпроса за „ядрения избор“. В архивните документи с подробности бяха описани гневната размяна на мнения по време на срещите на кабинета наред с горчивите монолози на учените и винаги накрая над страданието, протестите и многословните аргументи се издигаше гласът на министър-председателя Давид Бен Гурион.

Неприятностите започнаха през 1956 година, когато Франция изпрати двадесет и четири мегаватов генератор на Израел. Бен Гурион оповести пред обществеността, че целта му е да монтира „помпена станция“, която да превърне пустинята в „селскостопански рай чрез пречистването на четири милиарда и половина литра морска вода годишно“. Искането незабавно доведе до оставките на шест от общо седемте членове на израелската Комисия за атомна енергия, които протестираха, че монтирането на реактора ще провокира единствено „политически авантюризъм, който ще настрои света срещу тях“. Подкрепиха ги дори водещи военни. Игал Алон, герой от Войната за независимост, енергично заклейми „ядрения избор“. Също и Ицхак Рабин, който не след дълго, в качеството си на старши офицер, щеше да оглави ИДФ — разузнавателната служба, която отговаряше за координацията на всички останали служби към Генералния щаб на израелските въоръжени сили. Дори Ариел Шарон, бивш и настоящ отявлен войнолюбец, също яростно се противопоставя на създаването на ядрен арсенал. Неговият аргумент е, че „ние имаме най-мощните конвенционални сили в региона.“

Пренебрегвайки опозицията, Бен Гурион издаде заповед за инсталирането на реактора в пустинята Негев, в близост до призрачното пустинно селище Димона. Някога главна спирка по пътя на керваните с камили между Кайро и Ерусалим, Димона отдавна се е превърнала в забравено от всички място. Местоположението му в пустинята, южно от Тел Авив, рядко се откриваше на картите. Но отсега нататък обаче на никой картограф няма да му бъде позволено да отбелязва на картата точното място, където Израел прави първите си неуверени стъпки към ядрената ера.

Сребристият купол на Димона, под който бе инсталиран реакторът, се издигаше сред пустинната мараня. Кирия ле Мехекар Гарини, еврейското наименование на Димона, осигури работни места за две хиляди и петстотин учени и техници. Те се трудят в най-добре укрепения стратегически обект в света. Пясъкът около граничните ограждения е постоянно проверяван за следи от евентуални нарушители. Пилотите са предупредени, че всеки самолет, който навлезе в забранената въздушна зона в радиус от осем километра, рискува веднага да бъде свален. Инженерите са проектирали изкопаването на камера, дълбока двадесет и четири метра, която да приюти реактора и която е част от подземен комплекс, познат под името Махон–2. В центъра на комплекса се намира инсталацията за отделяне и преработка на ядреното гориво, която е транспортирана от Франция с етикет на пратката „текстилни машини“.

Сам по себе си един реактор не може да снабди Израел с атомна бомба. За нейното създаване се изисква и ядрен материал — уран и плутоний. Групата ядрени сили се споразумяха да не предоставят на никаква цена и грам от тези химични елементи на държави, които не са членове на техния елитен „клуб“. Така че, преди да бъде снабден с ядрен материал, реакторът в Димона не бе нищо повече от експонат в изложбена зала.

Три месеца след инсталирането на реактора в малко известния град Аполо, Пенсилвания, заработва малко свръхмодерно предприятие за преработка на ядрени отпадъци, преустроен стоманодобивен завод от времето на Втората световна война. Компанията се наричаше „Корпорация за преработка на ядрени материали и оборудване (Нюмек)“. Неин ръководител бе доктор Салман Шапиро.

Освен в компютърната база данни на ЛАКАМ за изявени американски евреи в раздела „Учени“, Шапиро бе включен и в списъка на влиятелните личности, които непрекъснато набираха средства за Израел. За Рафи Ейтан това бе чудесна възможност да осигури ядрено гориво за реактора в Димона. Той нареди да се извърши пълна проверка на миналото на Шапиро, на обкръжението му, както и на всеки служител в предприятието. Разследването бе поверено на един катца във Вашингтон.

След като бе дадено начало на акцията, Рафи Ейтан се оказа постепенно в центъра на събития, които го пренесоха от пустинната жега на Димона в прохладните коридори на Белия дом.

Наред с останалата информация от Вашингтон катцата изпрати копие от паметна бележка от 20 февруари 1962 година на Комисията за атомна енергия на Съединените щати до Шапиро, в която му се отправяше недвусмислено предупреждение, че ако „компанията не изпълни изискванията за сигурност, тя подлежи на особено преследване по Закона за атомната енергия от 1954 година, както и по законите за шпионажа“.

Заплахата затвърди усещането на Рафи Ейтан, че е намерил правилния път за проникване в тайните на ядрената индустрия на Съединените щати. Нюмек, изглежда, не само бе компания със слаби мерки за сигурност, но и с небрежно водене на документацията — управление, което не би могло да задоволи американския контролен орган за ядрена безопасност. Именно тези недостатъци правеха компанията така привлекателна цел.

Салман Шапиро бе син на ортодоксален равин и интелектът му го бе издигнал доста високо. На двадесет и осем години той защити докторат по химия в университета „Джон Хопкинс“. Способността му да издържа натоварване на високи обороти му помогна да стане влиятелен служител на лабораторията по ядрени изследвания и разработки в „Уестингхаус“. Корпорацията имаше подписан договор за сътрудничество с Военноморския флот на Съединените щати за създаването на реактори за подводници. Кратка справка за миналото на Шапиро разкрива, че някои от неговите роднини са жертви на Холокоста и той по „своя типичен дискретен начин“ е предоставил няколко милиона долара на Техническия институт в Хайфа, който отпускаше стипендии в областта на науката и инженерството.

През 1957 година Шапиро напусна „Уестингхаус“ и създаде Нюмек. Дружеството имаше двадесет и пет акционери, известни до един с откритите си симпатии към Израел. Шапиро се оказа начело на малка компания в една агресивна и безмилостна индустрия. Въпреки това Нюмек успя да подпише редица договори за извличане на обогатен уран — процес, който обикновено води до загуба на някакво количество уран по време на производството. Не съществува начин да се установи кога точно и на колко възлизат загубите на уран. Това откритие накара Рафи Ейтан да поглъща витамините си с още по-голяма охота.

Той продължи да следи вече влошените взаимоотношения между Израел и Съединените щати в резултат на желанието на израелската държава да се превърне в ядрена сила. Влошаването се задълбочи при посещението на Бен Гурион във Вашингтон през 1960 година. На поредица от срещи с висши служители от Държавния департамент на него ясно му е заявено, че притежаването на ядрено оръжие от Израел ще наруши баланса на силите в Близкия изток. През януари 1961 година президентът Джон Ф. Кенеди изпрати на Бен Гурион предложение Димона да бъде периодично инспектирана от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ).

Разтревожен, Бен Гурион се качи на самолета за Ню Йорк, за да се срещне с Кенеди в хотел „Уолдорф-Астория“. Израелският лидер бе „силно притеснен“ от, както той го окачестви, „безпрецедентния американски натиск“. Позицията на Кенеди обаче бе твърда: инспекциите са задължителни. Бен Гурион привидно отстъпи. На връщане у дома той бе убеден, че „един католик в Белия дом е лоша новина за Израел“. Министър-председателят се обърна към единствения човек във Вашингтон, на когото може да се довери, Ейбрахам Файнбърг, ционист и ревностен поддръжник на ядрените аспирации на Израел.

Роденият в Ню Йорк евреин беше най-влиятелният сред общността за набиране на средства за Демократическата партия. Файнбърг не криеше защо набира всичките тези милиони — всеки долар щеше да осигури партийната подкрепа за Израел в Конгреса. Дискретно той предоставяше и допълнителни суми от милиони долари за създаването на Димона. Парите постъпваха по сметки в брой в Банк ъф Израел в Тел Авив, като по този начин се избягваше финансовият контрол върху международните валутни преводи. Бен Гурион поръча на Файнбърг „да накаже момчето. Накарай този глупак да разбере как стоят нещата в действителност.“

Методът на Файнбърг се състоеше в пряк политически натиск, който веднъж вече бе успял да вбеси Кенеди по време на кампанията му за президентския пост. Тогава Файнбърг му бе заявил недвусмислено: „Готови сме да плащаме сметките ви, ако ни предоставите контрола върху водената от вас политика в Близкия изток.“ Кенеди обеща да „предостави на Израел всяка удобна възможност“. Тогава Файнбърг се съгласи да изплати първоначална вноска за кампанията от порядъка на петстотин хиляди долара — „с обещанието да последват нови суми“.

Сега той вкара в действие същия директен подход. Ако президентът Кенеди продължава да настоява за инспекция на Димона, той не би могъл „да разчита на финансова подкрепа за следващите избори“. Неочаквано Файнбърг получи стабилна поддръжка от държавния секретар на Съединените щати Робърт С. Макнамара, който заяви на президента, че „мотивите на Израел да иска атомна бомба са разбираеми“.

Въпреки това Кенеди бе категоричен и Израел бе принуден да приеме инспекция на своя територия. В последния момент президентът направи две отстъпки. В отговор на предоставения достъп до Димона Съединените щати решиха да продадат на Израел ракети „Хоук“ земя-въздух — най-модерното отбранително оръжие за онова време в света. Освен това инспекцията нямаше да бъде извършена от Международната агенция за атомна енергия, а от американски екип, който щеше да оповести датата на посещението си няколко седмици предварително.

Рафи Ейтан посрещна със задоволство подробния отчет как израелците са успели да измамят американските инспектори.

Над същинския център в Димона бе построен фалшив, пълен с бутафорни контролни табла и компютъризирана апаратура, които създаваха впечатлението, че измерват мощността на реактора, свързан с иригационната система за превръщане на пустинята Негев в тучни пасбища. Зоната, в която е укрита „тежката“ вода, открадната от Франция и Норвегия, бе извън контрола на инспекторите „по съображения за сигурност“. Само обемът на тежката вода би бил доказателство, че реакторът е пригоден за съвсем други цели.

Когато американците пристигнаха, израелците с облекчение откриха, че никой от тях не говори иврит. Това в още по-голяма степен ограничи възможността инспекторите да разберат истинското предназначение на Димона.

Пътят пред Рафи Ейтан бе отворен.

Да си осигуриш достъп до завода Нюмек, беше сравнително лесно. Израелското посолство във Вашингтон изпрати официална молба до Комисията за атомна енергия на Съединените щати за разрешение „екип от израелски учени да посетят предприятието, което да им помогне да разберат загрижеността, изразена от страна на американските инспектори, относно преработването на ядрените отпадъци“. Молбата получи положителен отговор, макар към дадения момент ФБР вече да провеждаше широкообхватна операция за наблюдение, чиято цел бе да установи дали Шапиро е вербуван от израелските тайни служби.

Това обаче не бе така и никога нямаше да стане. Рафи Ейтан е удовлетворен, че Шапиро е истински патриот, но и ционист, който вярваше, че Израел има право да осигури отбраната си. Шапиро не само бе богат наследник на значително семейно състояние, но също така печелеше едри суми от умели операции на фондовата борса. Личното му състояние нарастваше и благодарение на огромните печалби, реализирани от Нюмек. Освен това, за разлика от Джонатан Полард, над Шапиро никога не бе висяло клеймото на предател — обичта му към САЩ беше очевидна. Рафи Ейтан знаеше, че дори самият опит за вербуване би имал обратен ефект. Налагаше се Шапиро да остане извън схемата на операцията, която вече бе придобила конкретни очертания в ума на Рафи Ейтан.

Въпреки това рисковете не можеха да се избегнат. Ейтан изпрати двама служители в Аполо със задачата да съберат още информация за Нюмек. Единият бе Аврам Хермони, чието дипломатическо прикритие в израелското посолство във Вашингтон бе „съветник по научните въпроси“, и Йерихам Кафкафи, катца, действаш на територията на Съединените щати, като автор на научни издания на свободна практика.

И двамата агенти получиха достъп до преработвателното предприятие, но не и правото да снимат на място. Аргументът на Шапиро е, че това би било в разрез с изискванията на Комисията за атомна енергия. По тяхна преценка Шапиро бе добронамерен, но „не е човек, на който може да се разчита напълно“.

Тогава Рафи Ейтан реши, че е дошъл моментът лично да посети Аполо. За целта сформира група „инспектори“. В нея бяха включени двама учени от Димона със специални познания в областта на преработката на ядрени отпадъци. Друг член на групата бе представен в списъка като декан на Факултета по електроника в Телавивския университет. В този университет подобен пост обаче не съществува. Мъжът бе служител на ЛАКАМ и единствената му задача бе да открие начин да бъде откраднат остатъчен ядрен материал от предприятието. В екипа бе включен и Хермони. Неговата задача бе да посочи слабо охраняемите зони, които е установил по време на предишната си визита. Рафи Ейтан фигурираше под собственото си име като „съветник по научните въпроси към кабинета на министър-председателя на Израел“.

Делегатите бяха одобрени от Посолството на Съединените щати в Тел Авив и получиха визи. Рафи Ейтан предупреди екипа, че е възможно да бъде поставен под наблюдение на ФБР още от момента на пристигането му в Ню Йорк. Но за негова изненада опитният му поглед не забеляза никакво проследяване.

Пристигането на израелците в Аполо съвпадна със завръщането на Шапиро от поредната му обиколка из американските университети, където той бе водил кампания да убеждава учени, приятелски настроени към Израел, да се съгласят да заминат за там, за да помогнат за „решаването на наболели технически и научни въпроси“. Той бе обещал лично да поеме всичките им разходи, както и да компенсира евентуалните разлики в заплатите им.

Престоят на Рафи Ейтан и хората му в Аполо мина незабележимо. Те наемаха стаи в мотел, като прекарваха по-голяма част от времето си в Нюмек, внимателно проследявайки процеса на превръщане на газообразния уранов хексафлуорид във високообогатен уран. Шапиро обясни, че според установените от Комисията за атомна енергия правила Нюмек ще трябва да плаща глоба за всеки грам обогатен материал, който не присъства в отчета на фирмата по цени от десет долара на грам и четири хиляди и петстотин за либра (по-малко от половин килограм).

Рафи Ейтан и придружаващите го шпиони напуснаха Аполо така незабелязано, както и бяха дошли.

Последвалите събития могат да бъдат проследени единствено в докладите на ФБР, но дори и те предизвикваха догадки доколко Салман Шапиро е подозирал истинската цел на пребиваването на Рафи Ейтан в обекта. Според един доклад на ФБР, месец след като израелците се завръщат у дома, Нюмек станал партньор на израелското правителство в бизнес, определен като „пастьоризиране на храна и стерилизиране на медицински образци чрез радиационно облъчване“.

В друг доклад на ФБР се съдържаше оплакването, че „с бележка «Внимание! Съдържа радиоактивен материал!», прикрепена към всеки контейнер, никой не би посмял да ги отвори и да ги изследва, както и никой не би поел отговорността да ни остави да го направим“.

Причината за отказа беше предупреждението на израелското посолство във Вашингтон към Държавния департамент, че ако бъде направен опит да се инспектират контейнерите, то ще ги постави под дипломатически имунитет. Държавният департамент се свърза с Министерството на правосъдието и го запозна какви сериозни дипломатически последици би имало всяко нарушаване на този имунитет. На агентите на ФБР им оставаше единствено да наблюдават как контейнерите потъват в товарните самолети на „Ел Ал“ на летището „Айдълуърд“.

Въпреки многобройните си опити Джон Хадън — шефът на мисията на ЦРУ в Тел Авив, заяви, че е невъзможно „да потвърди със сигурност“ Димона за краен адрес на контейнерите. ФБР успя да осъществи наблюдение и да документира девет товара в рамките на половин година след посещението на Рафи Ейтан. Отбелязано бе, че контейнерите пристигат призори и отлитат преди мръкване. Всички бяха покрити с олово — задължителна предпазна мярка при пренос на обогатен уран. Върху всеки контейнер освен това има един и същ етикет на иврит, в който като последен адрес се посочва Хайфа. На няколко пъти агенти забелязаха така наречените „цилиндри“ — контейнери за съхраняване на обогатен уран, да бъдат поставяни в стоманени сандъци на товарния терминал на пристанището на Нюмек. Върху всеки цилиндър се виждаше номер, обозначаващ, че товарът представлява част от секретните запаси на компанията. Но ФБР все още нямаше повод да се намеси открито. В един меморандум на ФБР се говори за „политически натиск, упражняван от страна на държавата (Държавния департамент), да се не стига до дипломатически скандал“.

Десет месеца по-късно доставките внезапно секват. На ФБР му остава единствено предположението, че дотогава е било набавено достатъчно количество ядрен материал за Димона. В последвалите разпити, проведени от ФБР, Шапиро отричаше да е доставял за Израел ядрен материал за направата на атомни бомби. ФБР твърдеше, че тяхна проверка на отчетната документация на компанията сочи несъответствие на количеството преработен материал. Шапиро настоява, че „най-логичното обяснение“ за каквато и да било „загуба“ е, че той или се е просмукал в земята, или „е сублимирал във въздуха“. След като се тегли чертата, се оказа, че липсващият материал е в размер на почти петдесет килограма. На Шапиро обаче така и не му беше предявено обвинение.

През последващите години на Рафи Ейтан му става особено лесно да набавя ядрен материал за нуждите на Израел, особено след разпадането на Съветския съюз. Инцидентът на летище „Шереметиево“ в Москва на 10 август 1994 година е доказателство за това.

В дванадесет и четиридесет и пет следобед този ден Джустиано Торес, облечен в сив делови костюм, купен специално за пътуването, закъсня за полет номер 3369 на „Луфтханза“ за Мюнхен. Въпреки здравата си физика, той видимо се потеше под тежестта на новото куфарче от черна кожа „Делси“. Торес извади от джоба си билет за първа класа и го подаде с усмивка на служителя на летището. Тази усмивка бива запечатана със скрита камера, инсталирана зад бюрото, чиято цел бе да запише всяко негово движение.

Други подобни камери тайно бяха запечатали действията му през последните месеци. На филмова лента бяха записани срещите му с един, изпълнен с недоволство, ядрен физик на име Игор Ташанка, срещите им на Ленинските възвишения, разходките им с увеселителна лодка по Москва река, вечерите им в ресторанти, собственост на руската мафия, и не на последно място — моментът, в който Ташанка му предава въпросното куфарче, в замяна на което получава плик с пет хиляди долара. Поради всичко това Торес си мислеше, че е направил голям удар. Куфарчето съдържаше ядрен материал.

Джустиано Торес бе куриер на колумбийски наркокартел, който разширил дейността си с трафик на едно още по-смъртоносно вещество. В куфарчето имаше запечатани капсули от двеста грама плутоний 239, продадени му от Ташанка. Цената на плутония на черния пазар възлизаше на около петдесет милиона долара. Плутоният е толкова смъртоносен, че контактът дори с едно микроскопично зрънце би бил фатален. Съдържанието на куфарчето бе достатъчно, за да се създаде малка атомна бомба.

Според Ури Сагуй, бивш ръководител на Израелското военно разузнаване, перспективата е „кошмар за всеки здравомислещ човек. Неколцина терористи държат в ръцете си достатъчно ядрен материал, за да сринат Тел Авив или който и да било друг град. За професионалните разузнавачи ядрената заплаха се нарежда на първо място в класацията.“

В израелската разузнавателна общност отдавна се знае, че шепа терористи са способни да произведат атомна бомба в примитивен вид. През 70-те години един неотдавна завършил американски студент по физика направи публично достояние всеки един от етапите на процеса. Публикацията му предизвика ужас в средите на Мосад.

Впоследствие бяха разработени серия апокалиптични сценарии. Бомбата можеше да пристигне на части на борда на кораб или пък да бъде внесена тайно през границата и след това да бъде сглобена в Израел. Оръжието можеше да бъде направлявано и евентуално задействано от разстояние с дистанционно управление, в случай че не са изпълнени крайните искания на терористите. Дали правителството щеше да отстои позицията си? Анализаторите на Мосад стигаха до заключението, че не бива да бъдат правени каквито и да било отстъпки. Тази убеденост се основаваше на дълбокото разбиране на мисленето на терористите по онова време — през 70-те години дори екстремистките групировки биха се поколебали да взривят атомна бомба заради политическата цена, която трябваше да платят. Те щяха да бъдат отхвърлени дори от онези държави, които тайно ги подкрепяха.

Разпадането на съветската комунистическа система възкреси страховете на Мосад. Несигурността ескалира. Никой не можеше да предвиди точно по какъв начин щяха да се развият новите политически реалности в Русия. Мосад се добра до сведения, че съветските ракети „Скъд“ бяха изнесени срещу твърда валута за няколко близкоизточни страни. Съветски специалисти бяха помогнали на Алжир да построи ядрен реактор. Русия разполагаше с широк спектър от биологични оръжия, включително и смъртоносна бактерия, която можеше да убие милиони хора. Какво би станало, ако една съвсем малка част от нея попаднеше в ръцете на терористи? Дори и една минимална доза от тази бактерия би била достатъчна за погубването на Тел Авив. Най-голямото притеснение обаче беше, че Русия може да разпродаде ядрения си арсенал. Според Ури Сагуй това беше заплаха, „която никой не можеше да пренебрегне с лека ръка“.

Психолозите на Мосад направиха психопрофили на руски учени, склонни да предоставят материал, както и на техните мотиви. Имаше такива, които биха го направили единствено за пари, и други, които бяха ръководени от по-сложни идеологически подбуди. Дългият списък на местата в Съветския съюз, откъдето подобен материал можеше да бъде откраднат, би обезкуражил всеки. Генералният директор на Мосад Шабтай Шавит изпрати двама катци в Москва със специалната задача да се внедрят в научната общност.

Името на един от тях беше Лила. Дъщеря на евреи, родом от Бейрут, тя беше завършила физика в Еврейския университет в Ерусалим и беше работила в научноизследователската секция на Мосад. Тя бе свидетел на първоначалните срещи на Торес с Ташанка и беше наблюдавала как напредват преговорите по сделката.

Лила и нейният колега бяха работили рамо до рамо с агенти на Мосад в Германия и на други места по света. Следата я беше отвела в Колумбия и след това обратно в Близкия изток. Други служители на Мосад бяха наблюдавали подобни срещи в Кайро, Дамаск и Багдад. После бяха се появили нови варианти за канали. Босна например изглеждаше един от вероятните маршрути за контрабанда на плутоний 239 към крайната му цел — Ирак. Ала не за пръв път щеше да се окаже изключително трудно да се установи със сигурност този факт и да се докаже съучастието на режима на Саддам.

Ето защо на Торес му беше позволено да лети на пътнически самолет със смъртоносния товар на борда. Решението беше внимателно обмислено от шефовете на руското и германското разузнаване. Те бях стигнали до извода, че рискът да се детонира плутоният е „нищожен“. Разрешение за пътуването на Торес беше дадено съответно и от двете правителства, като целта беше евентуално да ги отведе до крайния получател на материала. Мнението на Израел по този въпрос не беше поискано. Операцията официално беше на германските и руските тайни служби. И в миналото Мосад неведнъж беше действала като партньор в сянка, докато други разузнавания бяха обирали лаврите.

В тази августовска утрин Лила бе застанала така, че да наблюдава изходите на летището, ала тя съзнаваше, че ролята й в този случай вече беше приключила. Агент на Мосад — с кодовото име Адлер, вече беше заел позиция във фоайето на хотел „Екселсиор“ в центъра на Мюнхен, където се очакваше Торес да извърши предаването на пратката. Друг агент — Морт, се намираше на мюнхенското летище и очакваше полет 3369.

Трети агент — Иб, бе заел място два реда зад Торес в самолета, който поддържаше неотклонно курс на запад по време на тричасовия полет. От другата страна на пътеката седеше Виктор Сидоренко, руският заместник-министър по атомна енергетика. В отговорностите му влизаше задължението да защитава ядрения арсенал на страната. Русия разполагаше със 130 тона плутоний, годен за производството на шестнадесет хиляди атомни бомби, всяка от които два пъти по-мощна от тази, унищожила Хирошима.

До Сидоренко достигаха многобройни тревожни сведения за слаб контрол и нисък морал сред персонала на стотици руски институти и научноизследователски центрове с достъп до радиоактивни материали. Няколко месеца по-рано един работник от ядрен завод в Урал беше заловен с пелети радиоактивен уран в найлонов плик. Работници от друг завод до Минск бяха изнесли и скрили по домовете им пет килограма уран. Крадците бяха заловени само защото имали неблагоразумието да продадат един килограм срещу двадесет бутилки водка. Тъй като германците заплашваха руснаците с ответни санкции, Сидоренко пътуваше за Германия, за да се опита да убеди правителството на канцлера Хелмут Кол, че подобни инциденти няма да се повторят.

Точно в пет и четиридесет и пет следобед самолетът от полет номер 3369 кацна на мюнхенското летище „Франц Йозеф Щраус“ и рулира към терминал С. Заместник-министър Сидоренко пръв слезе от борда. Колата, която го очакваше, веднага го откара в строго охраняван район. Там му бе съобщено, че току-що Ташанка е бил арестуван в Москва.

В това време Торес пристъпваше в залата за пристигащи пътници. Присъствието на тежковъоръжени германски полицаи не го изненада. След масовото убийство на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен се залагаше на показните мерки за сигурност. Торес се обади по телефона в хотел „Екселсиор“ и поиска да го свържат със стая номер 23. Там го чакаше испанец на име Хавиер Аратибел, който според данните в паспорта си беше индустриалец. Всъщност той беше брокерът по сделката с плутония. Аратибел от своя страна се обади на мъж, когото познаваше единствено под името Хулио-О.

Телефонните обаждания бяха проследени от служители на германското разузнаване. Докато Торес с небрежна походка се отправяше към багажната лента, за да вземе куфарчето си, беше под наблюдението на началника на мюнхенската полиция Волфганг Шьофазиос и от старши служител от разузнаването, заели позиция в един кабинет наблизо.

Торес взе куфарчето си и се отправи към изхода с надпис „Нищо за деклариране“. Веднага беше последван от Иб и Морт. Те не можеха да направят нищо повече. Бяха на чужда територия и правомощията им бяха ограничени. Нямаха право да го арестуват. В този момент Шьофазиос се показа от кабинета. Това беше уговореният сигнал за действие.

За няколко секунди Торес беше обграден и изблъскан встрани. Куфарчето беше отнесено в близкото помещение. Вътре ги очакваше мъж в бяла престилка с гайгеров брояч в ръка. Около него стояха неколцина експерти по обезвреждане на взривни устройства. Те използваха преносима рентгенова апаратура, за да установят дали в куфарчето има експлозиви. Оказа се, че няма. От гайгеровия брояч също не се чу предупредителния индикиращ сигнал за изтичане на радиация. Куфарчето беше отворено. Вътре, плътно покрити с пластмаса, се намираха капсулите с плутоний 239. Те бяха извадени и поставени в обезопасени срещу взривни устройства контейнери и отнесени в чакащия навън блиндиран камион. Оттам бяха откарани в Германския център за атомна енергия.

В хотел „Екселсиор“ Аратибел също беше арестуван, но следващата брънка във веригата — Хулио-О, междувременно беше успял да се измъкне през границата в Унгария. Унгарската полиция се ангажира да проведе разследване, но никой в Мюнхен не се залъгваше — Унгария беше известна като един от входните пунктове за руски контрабандисти към Западна Европа.

Хората на Мосад информираха Тел Авив за случилото се.

Там генералният директор на Мосад Шабтай Шавит възприе резултата от операцията като поредната малка победа в безкрайната битка с ядрения тероризъм. Но той не беше единственият, който се чудеше колко ли други такива куфарчета бяха минали през граничния контрол и колко ли скоро ще има ядрена експлозия, ако не бъдат изпълнени невъзможните искания на някои екстремисти.

На няколко километра от мястото, където Шавит си задаваше тези въпроси, Рафи Ейтан, човекът, който беше мозъкът на онова, което за ФБР и ЦРУ все още беше кражба на ядрен материал от преработвателното предприятие Нюмек в Аполо, продължаваше да прекарва свободното си време във ваенето на нови и нови скулптури от метални отпадъци. Външно той изглеждаше спокоен и в мир с останалия свят. И двете операции — „Полард“ и „Аполо“, бяха избледнели в паметта му. Когато го притиснеха, той заявяваше, че не може да си спомни първите имена нито на Полард, нито на Шапиро. ЛАКАМ официално беше закрит. Рафи Ейтан смяташе сегашната си работа далеч по-различна от онова, което беше преди. Сега той беше директор на малка корабна компания със седалище в Хавана, където имаше също дялове във фирма за производството на селскостопански пестициди. Твърдеше, че е в близки отношения с Фидел Кастро, „което вероятно никак не се нравеше на американците“. Откакто бе приключила мисията му в Аполо, кракът му не беше стъпвал в Съединените щати. Твърдеше и че нямал желание, макар истината да беше, че се опасяваше какви „въпроси“ можеха да му бъдат зададени относно Джонатан Полард и какво всъщност се бе случило по време на посещението му в Аполо.

През април 1997 година името на Рафи Ейтан отново изплува на повърхността във връзка с един шпионин на Мосад във Вашингтон, когото ФБР беше идентифицирало под кодовото име „Мега“.

Личен източник на Рафи Ейтан в Мосад му беше съобщил, че ФБР е започнало разследване относно ролята на Мега в аферата с Джонатан Полард. Дали Мега е бил източникът на част от свръхсекретните материали? Неотдавна ФБР беше разпитвало отново Полард в затвора и той беше признал, че постът му, който иначе му осигуряваше доста широк достъп до информация, не беше достатъчен, за да се снабди с някои от документите, които неговият резидент, мрачният Ягур, беше изисквал. ФБР знаеше, че достъпът до подобни документи става със специална парола, често сменяна, понякога дори и всеки ден. Въпреки това, изглежда, Ягур би трябвало да научава паролата за няколко часа, за да я изпрати на Полард. Дали Мега му я съобщаваше? Беше ли Мега вторият израелски шпионин във Вашингтон, когото ФБР подозираше отдавна? Колко тесни бяха отношенията му с Рафи Ейтан?

Именно тези опасни въпроси си задаваха в САЩ, а те можеха да разклатят отношенията между Вашингтон и Тел Авив.

След като ФБР идентифицира Рафи Ейтан като човека, който е дърпал конците на Полард, той най-накрая прие, че времето му в израелското разузнаване е изтекло. Очакваше да завърши дните си, изправен пред не по-голям риск от този да се изгори с горелката, с която си служеше, за да вае композициите си.

Рафи Ейтан инстинктивно усещаше, че събитията във Вашингтон създават заплаха не само за него. Специално обучени хора на ЦРУ можеха да се опитат да го отвлекат, докато той влизаше или излизаше от Куба, и да го отведат за разпит във Вашингтон, след което нямаше начин да се предвиди развоят на събитията. Ала разкриването на Мега занимаваше в не по-малка степен умовете от горните етажи на така наречена Вадат Рашей Хешеритин на израелското разузнаване — Съвета на ръководителите на тайните служби, чиято основна функция беше да координира дейността на разузнавателните служби и на службите за сигурност в страната и в чужбина.

Дори и те не знаеха нищо за истинската самоличност на Мега. Сведенията сочеха, че той заема висок пост в администрацията на Клинтън. Дали президентът не беше го получил като наследство от правителството на Буш беше другата, ревниво пазена тайна. Единствено генералният директор на Мосад знаеше колко дълго Мега е бил в тяхна услуга.

Членовете на съвета обаче знаеха, че секцията за контраразузнаване във ФБР в края на краищата беше повярвала, че бездействието срещу Мосад е следствие от мощното еврейско лоби във Вашингтон и нежеланието на няколко поредни държавни администрации да се справят с проблема. За пореден път това лоби можеше да бъде използвано да потуши огнената стихия, разразила се, след като Мега беше разкрит от ФБР. На 16 февруари 1997 година АНС предостави на ФБР запис на засечен телефонен разговор късно през нощта от израелското посолство между служител от разузнаването на Мосад, идентифициран единствено като Дов, и неговия началник в Тел Авив, чието име не се споменаваше по време на краткия разговор.

Дов беше поискал „инструкции“ дали „да се свърже с Мега“, за да получи копие на писмо от Уорън Кристофър, тогавашния държавен секретар, до председателя на ООП Ясер Арафат. Писмото потвърждаваше дадените уверения от страна на Кристофър към Арафат на 16 януари за изтеглянето на израелските войски от град Хеброн. Гласът в Тел Авив инструктира Дов „да забрави за писмото. Не за това използваме Мега.“

Краткият разговор беше първото нещо, което насочи ФБР към значимостта на Мега. Кодовото име не беше засичано досега по време на постоянното наблюдение, осъществявано над израелското посолство и дипломатите в него. Посредством компютърна техника ФБР намали групата на заподозрените в самоличността на Мега до служител на бюрото или човек с достъп до висш служител в Съвета за национална сигурност (СНС), който съветваше президента по въпроси на разузнаването и отбраната. Централата на този съвет е в Белия дом и в него членуват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Със съвещателен глас участват директорът на ЦРУ и председателят на Съвета на началник-щабовете. Постоянният членски състав се оглавява от съветника по национална сигурност към президента.

Как израелското посолство е разбрало, че осигуреният канал за връзка с Тел Авив е бил разбит, си остава тайна, също толкова ревниво пазена, колкото и сигурността на Мега. Както всички дипломатически представителства на Израел по света, и посолството във Вашингтон беше оборудвано с най-новите и все по-усложнени системи за дешифриране и декодиране на информация и постоянна връзка. Значителна част от това оборудване беше адаптирано благодарение на откраднатите от американците образци.

Утринта на 27 февруари 1997 година членовете на Комитета на ръководителите на тайните служби потеглиха от личните си кабинети в различни части на Тел Авив и поеха по широкия път, наречен „Рехов Шаул Хамалеку“, към строго охраняван портал, вграден във висок зид, увенчан с бодлива тел. Всичко, което се забелязваше отвъд стената, бяха покривите на сградите. Над тях се издигаше масивна бетонна кула, която се виждаше от всеки край на града. На различна височина от нея стърчаха голям брой антени. Кулата се издигаше в центъра на щаба на израелските въоръжени сили. Комплексът беше известен под името Кирия, което означаваше просто „място“.

Към единадесет преди обяд шефовете на разузнаването използваха идентификационните си карти за достъп и влязоха в сградата, недалеч от кулата. Както повечето правителствени канцеларии в Израел и залата за конференции, в която се озоваха, беше оскъдно мебелирана.

Съвещанието се председателстваше от Дани Ятом, който наскоро беше назначен за генерален директор на Мосад от министър-председателя Бениамин Нетаняху. Ятом имаше репутацията на хардлайнер, подобно на Нетаняху. Из Тел Авив плъзнал слухът, че новият шеф на Мосад „се погрижил“ за войнствено настроения министър-председател, когато разгулният му личен живот заплашил кариерата му. Мъжете около кедровата конферентна маса слушаха съсредоточено, докато Ятом представяше стратегията, която щяха да следват, ако „ситуацията“ с Мега прераснеше в кризисна.

Израел възнамеряваше да отправи остър протест относно това, че дипломатическият статут на посолството във Вашингтон е бил нарушен с инсталираните там подслушвателни устройства — действие, което несъмнено щеше да притисне администрацията на Клинтън. Следващата точка от плана беше саяним, свързан с медиите на Съединените щати, да бъде инструктиран да разпространи версията, че Мега е неправилно дешифрирано от еврейския жаргон „Елга“, което дълги години бе кодовото наименование на Мосад за ЦРУ. Освен това думата „мега“ беше добре позната на американското разузнаване. „Мегават“ беше кодово име, което доскоро беше използвано от американското разузнаване заедно с Мосад и означава съвместно разузнаване. За по-голяма сигурност саянимът трябваше да пусне в обръщение и друга дума „киловат“, с която се обозначаваше общата информация за терористи.

Ала за момента, заключи Ятом, не е необходимо да се предприема каквото и да било.

През март 1997 година, след като получи информация от катца на Мосад във Вашингтон, Ятом предприе действия, като изпрати екип от яхаломини в американската столица, които да проверят на място сведението, че президентът Клинтън нееднократно вече се е отдавал на телефонни сексразговори с бившата стажантка от Белия дом Моника Люински. Той бе водил разговорите от Овалния кабинет на Белия дом до апартамента й в комплекса „Уотъргейт“. Знаейки, че Белия дом е защитен изцяло срещу каквато и да било електронна подслушвателна апаратура, екипът от яхаломини беше съсредоточил действията си върху апартамента на Люински. Така те започнаха да записват многозначителни телефонни разговори между президента и Люински. Записите бяха изпращани с дипломатически куриер в Тел Авив.

На 27 март Клинтън отново беше поканил Люински в Овалния кабинет, за да й съобщи, че според него чуждо посолство записва разговорите им. Без да й дава повече обяснения, наскоро след това той приключи с любовната афера.

В Тел Авив стратезите на Мосад си блъскаха главите как да използват тези толкова деликатните записи. Материалът представляваше чудесно средство за изнудване, макар никой да не си правеше илюзията, че може лесно и безнаказано да изнудва президента на Съединените щати. Въпреки това някои видяха в тези записи потенциално оръжие, в случай че Израел се окаже притиснат до стената в Близкия изток и няма доброволната подкрепа на Клинтън.

Всички посветени в Израел бяха съгласни, че ФБР не може да не е наясно за разговорите между Клинтън и Люински. Някои стратези притискаха Ятом да използва неофициалния канал с Вашингтон и да даде на ФБР да разбере, че Мосад знае за деликатните телефонни разговори на президента. Това щеше да е директен намек ФБР да прекрати разследването срещу Мега. Други анализатори настояваха за политика на изчакване с довода, че тази информация винаги ще бъде сензационна, независимо от момента, в който бъде разкрита. Това виждане взе връх.

През септември 1998 година беше публикуван докладът на Кенет Стар, а Ятом беше напуснал поста. В доклада бегло се споменаваше за предупреждението на Клинтън към Люински през март 1997 година, че телефонът му се подслушва от чуждо посолство. Кенет Стар не беше задълбочил разследването си по този въпрос, докато Люински беше давала показания пред Голямото жури за аферата с Клинтън. Въпреки това за ФБР разкритията бяха поредното доказателство за неспособността му да демаскира Мега.

Шест месеца по-късно, на 5 март 1998 година, „Ню Йорк пост“ публикува на първа страница разкритията, които се съдържат в оригиналното издание на настоящата книга. Историята в „Ню Йорк пост“ започва така: „Израел изнудвал президента Клинтън със записи на горещите му сексуални разговори по телефона с Моника Люински, се твърди сензационно в нов бестселър. Цената, която Клинтън е платил за мълчанието на шпионската централа Мосад, е прекратеното от ФБР разследване на израелска къртица във висшите етажи на властта.“

Само след часове това тотално изкривяване на фактите в книгата (които аз внимателно бях проверил чрез източници в Израел и които Ари Бен Менаше, бивш съветник по въпросите на разузнаването към израелското правителство, потвърди) версията на „Ню Йорк пост“ се появи в хиляди вестници по целия свят.

Сърцевината на моята история, че общественият обвинител, прокурорът Кенет Стар, не е развил докрай разследването си, свързано с импийчмънта на Клинтън, се беше загубила. Стар беше отбелязал в своя доклад, че на 29 март 1997 година „той (Клинтън) й казал (на Люински) за подозренията си, че чуждо посолство (без да уточнява кое) записва телефонните му разговори. Ако някой се заинтересуваше един ден от телефонния им секс, тя трябваше да казва, че им е било известно за двадесет и четири часовото проследяване, а телефонният секс е бил един вид подхлъзване, целещо заблуда на противника.“

Думите на президента недвусмислено показваха, че той се смята за потенциална жертва на изнудване. Говорейки с Люински по обществената телефонна мрежа — няма доказателства той да се е опитал да подсигури допълнително телефона в нейния апартамент, — президентът на практика се бе оставил да бъде подслушван от чужди агенти и дори в още по-голяма степен — АНС. Като се вземе предвид, че рутинна процедура е всеки действащ президент да получава докладите на АНС, той също би трябвало да е наясно, че обажданията му до Моника Люински рано или късно ще станат материал за вашингтонската мелница за слухове.

Представа за паниката, която моите разкрития са предизвикали в Белия дом, би могла да се добие от брифинга на говорителите Бари Тойв и Дейвид Лийви пред журналисти, чийто ресор е Овалният кабинет. В официалното копие, пазено в Белия дом, в отговорите им се долавя обречеността на хора, затънали в подвижни пясъци.

Нито един сериозен вестник не направи опит да разнищи тези отговори, които всъщност съдържаха важни разкрития.

Оказа се, че Мосад не беше единствената организация, записвала телефонните сексразговори на президента. Сенаторът републиканец от Аризона Джон Кил, член на Специалната комисия по разузнаването, беше заявил пред местния подкрепящ го вестник „Аризона рипъблик“, че „е възможно американско разузнавателно управление да е записвало телефонни разговори между президента Клинтън и Моника Люински. Към правителството има различни управления, които са си присвоили правомощията да записват определени неща по определени причини, и тук става въпрос за едно от тези управления.“

Джон Кил отказа да назове пред вестника кое или кои са тези управления: „Категоричен съм, че това е въпрос, по който не мога да навлизам в големи подробности.“ Относно източниците си той каза следното: „Заради статута, който имат, може да им се има доверие. Бихте могли да стигнете до извода, че това са хора, които в определен период са били на служба във федералното правителство.“ Той продължи, сравнявайки съществуващите по случая записи с „неопровержимите“ доказателства по аферата Уотъргейт.

Тези сензационни твърдения, принадлежащи на един уважаван политик, така и не получиха полагащото им се внимание в публичното пространство.

Според поне един надежден източник на израелското разузнаване Ятом се беше обадил по телефона на Рафи Ейтан и го беше предупредил за належащата необходимост да стои далеч от Съединените щати в обозримо бъдеще.

Рафи Ейтан нямаше нужда да му се казва колко жалко би било да се превърне в жертва на същата онази техника, на която дължеше легендарната си слава — отвличането на Адолф Айхман. Още по-лошо би било безшумно да бъде премахнат физически чрез един от методите, които му бяха създали репутация сред хората, които смятаха убийството за неизбежна част от своята работа.