Теодор Буун — Скандалът

15

Бюрото на Елза се намираше непосредствено до входа на кантора „Буун и Буун“ и приличаше по-скоро на команден център, отколкото на рецепция. Тя с лекота се справяше с четирите входящи линии. Всеки, който се обаждаше, биваше посрещан с неизменно професионален поздрав, макар че много от обажданията бяха нежелани. Елза веднага познаваше дали човекът, който звъни, просто търси безплатен съвет, иска да отправи несъстоятелен иск, нуждае се от адвокат за дела, които двамата Буун избягваха, или просто е поредната откачалка на телефона. След трийсет години на поста си тя беше развила шесто чувство за това кой е истински нуждаещ се и кого трябва да избягва. Освен това се оправяше и с посетителите: с подранилите клиенти, с неочакваните посетители, с продавачите от врата на врата, с несекващия поток търговци на правни пособия и канцелария и с адвокатите, които идваха на различни срещи. Елза контролираше графика на всички в кантората, включително ангажиментите на Тео и часовете му за преглед при зъболекар или лекар. Следеше рождените дни, годишнините, крайните срокове и датите за явяване в съда и изпращаше цветя от името на кантората за погребения и заупокойни служби. Тя приготвяше кафето и се стараеше винаги да има прясно сварено. Тя хранеше Джъдж, който вечно се навърташе наоколо с гладен поглед. Тя напомняше на господин Буун да си взема хапчетата. Тя му се мръщеше, че пуши лула, макар всички да знаеха, че това е чиста загуба на време. Тя се оправяше с пощата, ходеше до банката, понякога поръчваше обяд, водеше рутинната кореспонденция и печаташе по-бързо от всяка друга правна секретарка в града. С две думи, Елза въртеше кантората и за жена, прехвърлила седемдесетте, направо бликаше от енергия.

В понеделник следобед тя пишеше нещо на компютъра, когато в кантората се появи млада жена без предварително уговорена среща. Представи се като Дженива Хъл и каза, че е крайно наложително да говори с госпожа Марсела Буун. Елза тутакси усети, че жената е в беда и се нуждае от помощ, затова учтиво отговори:

— Госпожа Буун е заета в момента.

— Знам. Трябваше да се обадя предварително.

— Може ли да попитам за какво става въпрос? — попита Елза, привидно ненатрапчиво, но всъщност наистина беше любопитна.

— Предпочитам да не казвам — отговори Дженива Хъл.

— Разбирам, но госпожа Буун е специалист по семейно право, затова има редица случаи, които не би поела.

Дженива Хъл се озърна като човек, който има отчайваща нужда от поверителност, после преглътна измъчено и каза:

— Аз съм учителка и се опасявам, че ще бъда уволнена.

— Разбирам. Къде преподавате?

— В „Ийст Мидъл“.

Елза бързо съобрази за какво става дума и каза:

— Ако нямате нищо против да почакате, ще проверя дали госпожа Буун разполага с малко време.

— Благодаря.

Елза й подаде лист хартия.

— Седнете в заседателната зала и попълнете този въпросник. Някои основни данни. Да Ви предложа кафе?

— Не, благодаря.

Петнайсет минути по-късно Елза придружи Дженива Хъл до изискания и стилен кабинет на госпожа Буун. Двете се запознаха и Елза излезе. Дженива седна, а госпожа Буун се настани на своя въртящ се стол зад подреденото си бюро от хром и стъкло.

— С какво мога да Ви помогна? — поде тя с професионална усмивка.

— За пръв път наемам адвокат.

— Е, добре дошли в Америка. Рано или късно всеки се нуждае от адвокат.

— Ами мисля, че ще бъда уволнена от „Ийст Мидъл“.

— На какво основание?

— Управата смята, че съм замесена в скандала с подправянето на резултатите от тестовете на осмокласниците.

Госпожа Буун си записа нещо и се замисли над думите на посетителката си.

— Е, Дженива, не съм сигурна, че трябва да поема случая Ви. Синът ми е осмокласник в „Стратънбърг“.

— Знам — прекъсна я учителката. — Чувала съм за Тео. От приятели.

— Допускам, че много хора го познават. Както и да е, Тео е умно дете и добър ученик, но само една точка не му достигна да се класира за паралелките за напреднали. Аз лично не съм привърженик на тестовете и не одобрявам системата за оценяване в гимназията, освен това съм сигурна, че Тео ще се представи добре във всяко училище на всяко ниво. Но ми се струва, че може да възникне конфликт на интереси, заради факта че той ми е син, и резултатите от тестовете.

— Мислих над това и смятам, че когато истината излезе наяве, няма да има значение. Резултатите от тестовете вероятно ще бъдат отхвърлени, а, честно казано, не знам какво ще се случи след това. Мен ще ме изхвърлят, а Тео ще получи нов шанс. Или пък резултатите на децата ще бъдат съответно променени. Просто не знам.

— И сте дошли да ми кажете истината?

Дженива замълча и отмести поглед.

— Искам да Ви попитам нещо.

— Добре.

— Ако станете мой адвокат, всичко, което Ви кажа, си остава в тази стая, нали?

— Несъмнено.

— И не можете да кажете на никого?

— Никога. Адвокатът трябва да пази тайните на клиентите си. Разговорите са строго поверителни. Единственото изключение е, когато адвокатът е убеден, че клиентът му е в състояние да навреди на други хора, но в моята кариера това не се е случвало.

— Е, в такъв случай мой адвокат ли сте?

— Ако се договорим да не замесваме Тео, да, ще Ви представлявам.

— Аз мога да го направя, но вие ще можете ли? Вие сте негова майка.

— Освен това съм и професионалист, Дженива. Семейният ми живот си остава у дома. Тео при всички случаи ще бъде добре.

— Ще знае ли, че съм ваша клиентка?

— Обикновено Тео не знае кои са клиентите ми, но винаги има вероятност да разбере. Не би следвало да има значение. Защо не ми разкажете всичко, а после ще решим дали трябва да продължим напред заедно. Отново ви повтарям, че всичко, което ми кажете, остава поверително.

— Добре.

Дженива си пое дълбоко дъх и започна със събитията от сутринта: следователите и техния полиграф, незабавното отстраняване от работа на четиримата й колеги; собственото й вероятно уволнение. Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. Госпожа Буун слушаше внимателно и си водеше бележки.

Накрая Дженива се върна на началото на историята.

— Сигурна съм, че знаете колко добри деца от семейства с ниски доходи има в „Ийст Мидъл“. Училището се намира в по-бедната част на града, освен това от инспектората обикновено изпращат повечето нови ученици при нас. Затова имаме много семейства на имигранти, много деца, за които английският е втори език и които се стараят да го усвоят. Ние, учителите, смятаме за несправедливо толкова много такива деца да бъдат разпределяни в „Ийст Мидъл“, но не зависи от нас. Обичаме учениците си. Идват всеки ден с широка усмивка и щастливо сърце, изпълнени с желание да учат. Не всеки ден имат пари за обяд или си носят закуска, затова ние се грижим за тях. Никой не остава гладен. Мисля, че на нас ни се налага да се трудим по-усърдно като преподаватели, защото често оставаме до късно да обучаваме деца, които имат трудности с езика. Освен това вечер сме на разположение на родителите, които работят на две-три места и не могат да се отбиват в училище през деня. На нашите ученици им се налага да превеждат, а това често е трудно. В класа си имам две виетнамчета, чиито родители почти не говорят английски, но са дълбоко загрижени за успеха на децата си. Опитвам се да Ви обясня, че в „Ийст Мидъл“ действат по-различни правила. Много е тежко да гледаме как децата ни се мъчат на задължителните тестове, а после показват и по-ниски резултати от другите и се оказват заклеймени като глупави или изоставащи. Не са глупави и не заслужават да са в паралелките за изоставащи в гимназията. Ето оттам започна всичко, госпожо Буун. Ние го направихме. Виновни сме. Ще бъдем уволнени и това ще е краят на кариерата ни. Но постъпихме така, за да помогнем на учениците си и да спасим училището.

Дженива най-сетне замълча и изтри бузите си.

— Кога започнахте да подменяте резултатите от тестовете? — попита госпожа Буун.

— Миналата година го направих за пръв път. Тогава не променихме много тестове. Но имаше опасност училището да бъде поставено на изпитателен срок, затова сега променихме много повече резултати. Наистина е странно, защото сякаш знаехме, че рано или късно ще ни спипат, обаче въпреки това го направихме. Звучи налудничаво, нали?

— Не, не е така. Важно е поне през следващите няколко дни да не общувате с другите учители. След малко ще се свържа с директора и ще уточня условията на отстраняването Ви от работа.

— Говорите като мой адвокат.

— Аз съм Ваш адвокат. Ще оправим тази работа.

— Благодаря.