Теодор Буун — Скандалът

26

На излизане от залата ги спря пристав и каза:

— Тео, съдия Гантри иска да се отбиеш в кабинета му.

Тео се стъписа.

— Добре. Кога?

— Веднага.

— Разбира се.

Тео се сбогува с Ейприл и побърза да се измъкне, промушвайки се покрай зрителите, които се тълпяха в коридора. Съдия Гантри го чакаше с отворена врата. Затвори я, когато Тео влезе в кабинета му. Свали черната си тога и го покани:

— Седни.

Посочи му стол до заседателната зала. Тео се подчини. Съдия Гантри седна и разхлаби вратовръзката си. Изгледа Тео строго и попита:

— Какво ще кажеш?

Тео не беше сигурен какво иска съдията, затова само сви рамене. Беше доста объркан.

— Знаеш ли, Тео, често усложняваме закона прекалено. Разглеждаме фактите и ги анализираме по десет различни начина, за да установим кои закони да приложим и защо, а всъщност много от случаите са съвсем прости. Толкова прости, че един млад човек може би вижда нещата по-ясно, докато ние се опитваме да ги направим заплетени. Звучи ли ти смислено?

— Да, струва ми се.

— Тео, искам да разбера ти как би отсъдил в случая. Ти си на тринайсет години, умен си, по-наясно си с правото от повечето адвокати, а освен това си донякъде замесен в тази бъркотия. След като чу какво се случи в залата, ти как би отсъдил?

Стегни се, каза си Тео. Съдията разговаря с теб като с възрастен човек, затова се дръж като възрастен.

— Те не са престъпници, господин съдия. Постъпката им е много лоша. Възмутително е как няколко учители са се скрили в една стая, изтрили са грешните отговори и са отметнали верните. Разбирам защо са го направили, но въпреки това е гадно. Както каза Джак Хоугън, те би трябвало да учат децата кое е редно и кое — нередно.

— Съгласен съм. Отвратително е.

— Обаче те ще бъдат наказани предостатъчно. Те са свестни хора, които са постъпили неправилно, но извършеното от тях не е престъпление. Аз бих снел обвиненията, господин съдия.

— Нали обичаш тайните, Тео?

— Много.

— Добре. Ето ти една тайна, за която не бива да говориш до утре на обяд. Ще снема обвиненията. Засега остава само между мен и теб.

Гантри протегна ръка и Тео се ръкува с него.

— Тайна, нали така?

— Дадено, господин съдия.

Семейство Буун се наслаждаваха на вечерята си в заведението на Омар и когато той не се навърташе край тях, не спираха да обсъждат изслушването. Госпожа Буун се бе успокоила, а Тео я поздрави за чудесното й представяне. Господин Буун беше доволен с ролята си на втора цигулка в залата и видимо се гордееше със съпругата си.

— Трябва да ходиш на повече съдебни процеси, мамо. В съдебната зала си като у дома си.

— Благодаря, Теди, но си имам предостатъчно работа.

— Мина от хубаво по-хубаво, скъпа — потвърди господин Буун. — Беше превъзходна.

— Ще се чувствам превъзходно, когато спечелим — отсече тя.

Тео си прехапа езика. Често се изкушаваше да споделя тайни с родителите си, но не и този път. Беше твърдо решен да докаже, че може да му се има доверие. Вместо това каза:

— Наблюдавах внимателно съдия Гантри и според мен той е на страната на учителите. Съгласен ли си, татко?

— Няма съмнение. Ще свали обвиненията и ще можем да продължим нататък.

— Да не бъдем прекалено сигурни — каза госпожа Буун. — Когато съм сигурна, че съм спечелила, обикновено се случва нещо лошо, а когато знам, че съм изгубила, обикновено ме очаква приятна изненада. Опасно е човек да гадае намеренията на съдията.

Тео се стараеше устата му непрекъснато да е пълна с храна и да говори колкото се може по-малко.

Късно вечерта се обади на Ейприл и двамата обсъждаха почти цял час съдебната драма. Тя се бе уплашила ужасно, когато д-р Ступ прочете на глас писмото й, и едва не бе припаднала, но вече не се чувстваше толкова зле, че го е изпратила. Писмото беше тласнало училищните власти да приемат въпроса сериозно и незабавно да започнат да разследват.

— Не се ли радваш, че не изпрати второто писмо? — попита Тео. — Иначе днес щеше да си на свидетелското място.

— Със сигурност. Благодаря ти, Тео. Бях решила да го изпратя, но ти ме разубеди.

— Трябва винаги да имаш доверие на адвоката си, Ейприл.