Теодор Буун — Скандалът

17

Сряда щеше да бъде ден, след чийто край на Тео щеше да му се иска да си бе останал в стаята на заключена врата. На Ейприл също. Само че подобно нещо не можеше да се случи в дома на семейство Буун, защото, ако Тео не слезеше долу до осем без петнайсет, майка му щеше да се качи и да започне да раздава заповеди.

Така или иначе, паметният ден започна точно в шест, когато телефонът звънна. Тео реши, че е Ейприл, и се зачуди дали да вдигне, но когато го направи, се оказа, че го търси друг — чичо му. Айк обикновено спеше до късно, затова подобно ранно обаждане вещаеше единствено неприятности.

— Какво има? — попита Тео.

— Какво правиш? — дрезгаво се поинтересува Айк.

— Ами спях, преди телефонът ми да забръмчи.

— Извинявай. Виж, Тео, малко съм загазил и се нуждая от помощта ти. Веднага.

Когато Тео загазеше, обикновено се обаждаше на Айк, затова сега не се поколеба нито за миг.

— Разбира се, Айк, къде си?

— В ареста.

— В ареста ли? Защо?

— Ще го обсъдим по-късно, най-важното в момента е да ме измъкнеш от тук. Точно затова се нуждая от помощта ти. Трябва ми известна сума да си платя гаранцията, а нямам у себе си достатъчно. Искам да дойдеш тук да вземеш ключовете ми и да отидеш в офиса, където държа малко пари.

— Разбира се, Айк, както искаш.

— И не казвай на родителите си. Много съжалявам, Тео, но нямам друг избор. Познаваш офиса ми, ще ти обясня къде крия разни неща.

— Добре, ама ако изляза сега, нашите ще заподозрат, че съм наумил нещо.

— Кога можеш да тръгнеш?

— Винаги излизам към осем.

— Не можеш ли да измислиш някакво извинение да тръгнеш по-рано?

— Ще се постарая.

— Побързай. Когато пристигнеш, потърси полицай Стю Пекинпо.

— Познавам го.

— Добре, побързай.

Тео полежа още малко и се помъчи да разсъждава логично. Мисълта, че Айк е в ареста, му беше непоносима — какво ли беше направил? Надали беше чак толкова сериозно, след като можеше да плати гаранция в брой. За да се измъкнеш от сериозно престъпление, бяха нужни стотици хиляди.

Ако Тео се размърдаше сега, ако си вземеше душ и започнеше да се облича, родителите му щяха да го чуят и да се запитат какво става. Затова поизчака. Влезе в интернет да провери какви тежки престъпления са извършени през нощта. Нямаше нищо. В каквото и да се беше забъркал Айк, за да го арестуват, не беше отразено в местните новини.

Както обикновено, господин Буун излезе точно в седем. Тео отново се престори, че се къпе, изми си зъбите, облече се и слезе долу. Майка му беше в кухнята по халат.

— Рано си станал днес — отбеляза тя.

Той беше намислил какво да каже:

— Да, знам — отговори Тео уж отчаяно. — Господин Маунт иска отборът по дебати да се поупражни преди часовете. Днес следобед е зает.

Майка му си наля кафе и отбеляза:

— Странно.

— Гадна работа, ако ме питаш. Като че ли не сме достатъчно заети в училище.

— Усмихни се, Теди. Това е най-хубавият период от живота ти. Наслаждавай се на всеки миг в училище.

— Всички така казват.

Тя занесе кафето и вестника си в хола. Тео приготви две купи с „Чириос“ и си сипа чаша портокалов сок. Нахрани се бързо, почти колкото Джъдж, и в седем и половина беше готов за тръгване. Надникна в хола и обяви:

— Потеглям, мамо.

— Имаш ли пари за обяд?

— Да, и съм си написал домашните. Ще се усмихвам през целия ден и ще направя света по-хубаво място.

— Обичам те, Теди.

— Обичам те, мамо.

Тео грабна раницата си, изхвърча от къщата и се метна на колелото. Десет минути по-късно влезе в полицейския участък. Арестът се намираше в задната част. Поговори си с няколко полицаи и видя Пекинпо да си сипва кафе. Приближи се към него и поздрави:

— Добро утро.

Пекинпо му отвърна усмихнат:

— Здравей, Тео.

Пекинпо беше ветеран, който патрулираше в центъра на града пеша. Обичаше да крещи строго и да се перчи, но всъщност беше свестен човек.

— Ела с мен.

Полицаят поведе Тео през лабиринт от коридори, отвори вратата на тясна стаичка и заповяда:

— Седни.

Тео се подчини и вратата се затвори. Пет минути по-късно доведоха Айк с белезници.

— Адвокатът ти е тук — оповести Пекинпо и се засмя, докато сваляше белезниците. Извади някакви ключове от джоба си и ги подаде на Айк. — Имате пет минути.

Той излезе.

— Познавам го отдавна.

Айк погледна към племенника си над малката маса. Тео се взря в зачервените очи на чичо си. Айк обикновено изглеждаше изморен сутрин, но сега беше още по-зле.

— Тео, страшно ми е неприятно, че става така. Никак не ми се иска точно ти да ме виждаш на подобно място. Неловко ми е и се чувствам ужасно, че ти звъннах.

— Всичко е наред, Айк. И аз те търся, когато загазя, нали така?

— Май да. — Айк се умълча и пое дълбоко дъх. — Снощи играх покер с приятели, пийнах няколко бири… май попрекалих. Докато се прибирах с колата, някак подминах един знак „стоп“ — не спрях съвсем, поне така твърди полицаят. Обвиниха ме в шофиране в нетрезво състояние. Прекарах нощта тук. Наистина ужасно се срамувам, Тео.

— Не се тревожи, Айк. Аз съм ти приятел.

— Благодаря. — Айк взе връзката с ключовете и отдели един. — Този е за вратата на кабинета ми. Зад бюрото ми има шкаф с четири чекмеджета. — Показа на Тео друг ключ, син. — Този е за най-долното чекмедже отляво. В него има малък метален сейф. — Показа му още един ключ. — С този ключ се отваря сейфът. Вътре ще намериш табличка със златни монети и пачка стодоларови банкноти. Вземи пет. Определиха ми гаранция от петстотин долара. Мога да я платя и да изляза от тук още днес сутринта. Извинявай, Тео, но на никой друг нямам доверие.

— Дребна работа, Айк. С радост ще го направя.

Тео тайно изгаряше от вълнение, че участва в тази история, но и се натъжи, че Айк няма на кого да се довери.

— Ами училището? — попита Айк.

— Ще закъснея, но няма да е за пръв път. Не се тревожи. Да кажа ли на мама и татко?

— Кажи им по-късно, не сега. Арестът ще бъде официално вписан, така че няма смисъл да крием. След няколко седмици ще се явя в съда и ще получа наказанието си. Ще ми друснат тлъста глоба и ще ми отнемат шофьорската книжка за няколко месеца. Заслужавам си го, не се оплаквам. Май ще трябва да си намеря велосипед, а?

— Велосипедите вършат работа.

— Хайде, заминавай. Като се върнеш, намери Пекинпо и дай парите на него. Той ще оправи документите.

— Разбира се, Айк. Нещо друго?

— Не, засега няма. И благодаря, Тео. Страшно съм ти задължен.

— Нищо не ми дължиш, Айк. Радвам се, че мога да ти помогна.

Тео взе ключовете и побърза да напусне участъка. Броени минути по-късно той паркира колелото пред сградата, която беше собственост на Айк. Чичо му даваше първия етаж под наем на гръцки деликатесен магазин с ресторант, но за тях беше още много рано. Никой не видя Тео, когато изкачи стълбите тичешком и отключи вратата. Айк нямаше секретарка и в кабинета му винаги цареше бъркотия. Бюрото му беше отрупано с папки и документи, повечето от които сякаш не бяха докосвани от години. На пода бяха натрупани купчини книги. Кошчето беше препълнено. В стаята миришеше на цигари. Тео щракна осветлението, намери шкафа и го отключи. Сейфът се отвори лесно. Тео се постара да не обръща внимание на златните монети, но се впечатли от пачките стодоларови банкноти, които беше натрупал Айк. Измъкна пет банкноти от една, сгъна ги внимателно и ги пъхна в джоба си. Заключи сейфа и чекмеджето, угаси осветлението и се измъкна от кабинета. Заключи входната врата и се метна на велосипеда си. Не видя никого и беше сигурен, че самият той е останал незабелязан.

Беше почти осем и половина, когато стигна в участъка. Пекинпо никакъв го нямаше. Тео чака дълго и най-накрая седна на един сгъваем стол. Изпрати есемес на господин Маунт, че се налага да закъснее. Вместо отговор от учителя си получи съобщение от Ейприл. И днес нямало да дойде на училище, обаче трябвало да поговорят. Имала нужда от приятел. Страхотно.

Пекинпо най-сетне се появи в девет без пет. Тео му даде парите и ключовете. Полицаят му обясни, че Айк ще излезе след около час и че според него Тео трябвало веднага да отива на училище. Тео предпочиташе да почака чичо си, но полицаят му нареди да изчезва, така че не му остави избор. В Стратънбърг имаше двама полицаи, които следяха за деца, избягали от училище. Пипнеха ли някого, лошо му се пишеше.

Тео тъкмо излизаше от участъка, когато телефонът му завибрира. Беше Ейприл, настояваше да поговорят. Срещнаха се половин час по-късно в парка „Труман“ близо до центъра и седнаха на пейка, скрита зад няколко дървета.

— Защо бягаш от училище? — попита го тя.

Тео й разказа за Айк и приключи с думите:

— Аз поне имам основателна причина. А ти защо не си на училище?

— Сигурно утре ще отида — отговори тя. — В момента съм твърде притеснена и разстроена. Не биваше да си пъхам носа в тези работи.

Вече десетки пъти водеха този разговор и на Тео му беше омръзнало.

— Виж, Ейприл, станалото — станало. Изобщо не съм сигурен, че си постъпила зле. Учителите май наистина са виновни. Извършили са измама и сега ги очаква наказание.

— Все това повтаряш, но на мен не ми става по-добре.

— Не знам какво друго да кажа, Ейприл.

Дълго седяха и мълчаха. На Тео му се искаше да отиде на училище, да се отбие при господин Маунт и да разбере колко сериозно е загазил, но в този момент Ейприл се нуждаеше от приятел, а Тео беше най-близкият й човек. Получи есемес от господин Маунт: Добре ли си, Тео? Отговори: Добре съм. До после.

— Кой беше? — попита Ейприл.

— Господин Маунт. Търси ме. Наистина трябва да отида на училище.

— Аз няма да ходя днес — отсече тя категорично.

Поседяха още пет минути, без да си говорят. Накрая тя попита:

— Знаеш ли какво ми се иска всъщност?

— Не.

— Да си направим пикник. Хайде да отидем в магазина на Гибсън, да си купим няколко наденички на клечка и да отскочим до онова място над реката. Никой няма да ни види и ще се наобядваме на спокойствие.

— Мисля, че трябва да отидем на училище.

— Не. Освен това вече сме пропуснали половин ден. На кого му пука? Ще загазим малко. Няма да ни убият, нали така?

— Нашите ще ме убият.

— Няма. Ще се ядосат и ще те плеснат през пръстите, но ти си кораво момче. Не за пръв път имаш неприятности. Моля те, Тео. Днес наистина се нуждая от приятел.

Не можеше да й откаже. Освен това обичаше наденичките на клечка от грила на Гибсън.

Следобед, когато най-сетне се отърва от Ейприл, Тео влезе в кантора „Буун и Буун“ и поздрави Елза. Тя го попита как е минало в училище. Той отговори:

— Както обикновено. Мама тук ли е?

— В съда е, а баща ти е с клиент в кабинета си.

Тео възнамеряваше да влети храбро в кабинета на майка си и да признае, че цял ден се е размотавал. Ако тя беше заета и не можеше да се види с него, щеше да се качи горе и да признае на баща си. Обаче, след като и двамата се оказаха ангажирани, Тео отиде в своя кабинет и затвори вратата донякъде с облекчение, че часът на истината се отлага. Смяташе да си признае на вечеря. Десет минути по-късно се отегчи. Излезе през задната врата и се запъти с колелото към дома на Айк.

Айк работеше на бюрото си. Беше бос, от стереото му тихо долиташе Боб Дилан, а до телефона му се мъдреше кутийка бира. Все едно нищо не се беше случило. Айк се усмихна на племенника си и заяви:

— Адски се радвам да те видя, Тео.

— Как си? — попита Тео и се отпусна на един стар стол.

— Добре съм. Чувствам се ужасно заради случилото се и задето те замесих. Повярвай ми, Тео, ти си последният човек, който бих искал да ме види в ареста.

— Няма нищо, Айк. Цял ден се тревожа за теб.

— Не се тревожи за мен, Тео. Преживявал съм и по-сериозни неприятности.

— Така казват.

— Знаеш ли, мисля да престана да пия. Сигурно ще се почувствам по-добре.

Тео кимна към кутийката бира и попита:

— Кога смяташ да започнеш?

— Това точно не мога да реша. Може би утре. Може би следващия понеделник. Може дори да отида в някоя от онези модерни клиники за един месец и напълно да се прочистя. Да извадя всичко от тялото си и да придобия нови навици. В момента наистина страшно се срамувам.

Тео не беше сигурен как да реагира. Айк беше последният човек на света, който би се засрамил от нещо. Той се смяташе за бунтар, който не зачита правилата, законите и управляващите.

— Днес не ходих на училище и трябва да кажа на родителите си — каза Тео. — Ще ме питат защо.

— Кажи им. Утре ще се обадя на Уудс и всичко ще му обясня.

Господин Буун и Айк почти не си говореха и отношенията им открай време тревожеха Тео. Затова може би не беше зле, че чичо му смята да се обади на баща му и да си поговори с него.

— Защо пропусна всички часове? — попита Айк.

— Дълга история.

— Не съм чак толкова зает.

Тео му разказа за Ейприл, за нейното анонимно писмо и за отстраняването на петима учители от прогимназията „Ийст Мидъл“. На Айк човек можеше да довери всякакви тайни. На него явно му хареса, че Ейприл е поставила измамниците на място с писмото си.