Теодор Буун — Скандалът

2

В 8:40 ч. звънецът би и господин Маунт призова възпитаниците си към ред. Обикновено в понеделник те бяха доста буйни и си разказваха преживелиците през уикенда. Днес обаче кротуваха. Истината бе, че всички, свързани с осмите класове: децата, учителите и административните служители, може би дори секретарите и портиерите, се бояха от предстоящата седмица.

Уди вдигна ръка.

— Господин Маунт, просто не разбирам. След като не искам да отида в паралелка за напреднали и понеже съм твърде умен да бъда сред изостаналите, защо не си остана сред обикновените и не пропусна всички тези тестове?

Господин Маунт се усмихна и отговори:

— Защото според училищните разпоредби си задължен да се явиш. Това е един от начините да се уверим, че училището ни се развива добре.

— Нашето училище е сред десетте процента най-добри в щата или поне така ни натякват непрекъснато — отвърна Уди. — Разбира се, че се справяме добре. Имаме прекрасни учители, умни ученици, хубава база.

— Съжалявам. Вижте, и аз не съм голям привърженик на тестовете, но не аз измислям правилата.

Уди беше набрал скорост:

— Добре, но огледайте учениците в стаята. Знаем, че Чейс, Джоуи, Арън и може би Тео ще постигнат високи резултати и ще влязат в паралелките за напреднали. Знаем също, че по-слабите — Джъстин, Дарън и Едуард, разбира се — ще останат в класовете за по-изостанали ученици. Не може ли ние, другите, просто да признаем, че сме съвсем обикновени, и да пропуснем тестовете?

Едуард извиси глас сред недоволното мърморене:

— Говори за себе си, идиот такъв.

— Коефициентът ми на интелигентност е по-висок от твоя — изстреля Дарън от другия край на стаята.

— Тебе за малко да те скъсат по физическо — провикна се Джъстин от дъното на стаята.

— Добре, добре — вдигна ръце господин Маунт. — Достатъчно.

— Май ще повърна — каза Уди. — Наистина ми прилошава.

— Престанете. Първият ви час е с госпожа Гарман за преговор по математика. След това ще имате приложни изкуства с госпожа Ибърли, после петнайсет минути почивка. Знам, че сте се упражнявали. Да тръгваме.

С охкане и пъшкане учениците се изнизаха измъчено от стаята. Всички имаха усещането, че ги водят на разстрел.

След тричасово мъчение децата с радост се събраха за трийсетминутен обяд. Тео искаше да се махне от момчетата. Ейприл Финмор седеше сама. Той взе таблата си със салата и спагети и се настани на стола до нея.

— Забавляваш ли се? — попита той.

— Здравей, Тео — тихо каза тя.

Бяха близки приятели, не романтично увлечени или нещо подобно, макар че Уди и другите често дразнеха Тео заради странната му дружка. Ейприл беше различна, не странна. Беше сериозна, често раздразнителна и неразбрана от съучениците си. Обличаше се по-скоро като момче, подстригваше косата си много късо и изобщо не се интересуваше от клюки, социални медии и други неща, които смяташе за скучни. Обичаше изкуството и искаше да стане художничка в Париж или Санта Фе, някъде далече от къщи, защото у дома не беше щастлива. Родителите й бяха откачалки. По-големият й брат и сестра вече бяха избягали. Ейприл често оставаше сама и се налагаше да се грижи за себе си.

Тео беше може би единственият в осми клас, който се опитваше да я разбере.

— И ти ли си отегчена като мен? — попита той.

— Абсолютно. Нямам търпение да стане петък следобед и тестовете да са зад гърба ни.

— Притесняваш ли се? — попита той и натъпка вилица спагети в уста.

— Да, много. Трябва да успея да вляза в паралелката за напреднали, Тео, защото там има повече часове по изобразително изкуство. Нищо друго не ме интересува. Групите по рисуване са малки и им преподават най-добрите учители.

Ейприл говореше тихо и побутваше салатата в чинията си. Не беше докоснала хлебчето си и Тео му хвърли око.

— Ще се справиш, Ейприл. Стига да поискаш, можеш да си пълна отличничка.

Досега не беше, защото нито един от родителите й не я амбицираше. Ейприл имаше повече отсъствия от всеки друг ученик, а когато идваше в час, нерядко не беше подготвена. Имаше отлични оценки по френски и испански, но нищо друго не я интересуваше. Само изобразителното изкуство.

— Как е положението у дома? — попита той и се озърна.

Въпросът беше опасен, защото отговорът можеше да гласи какво ли не. Семейство Финмор живееха в къща под наем в по-бедната част на града и Ейприл не допускаше приятелите си у дома. Тео обаче я разбираше.

— Добре, струва ми се. Стоя си в стаята, рисувам и чета.

— Радвам се, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Тео. Сигурна съм, че ще се представиш добре на тестовете.

— Въобще не ме интересува.

— О, не е така. Ти си добър ученик и си амбициозен. Искаш да си пръв по всички предмети, включително в правния факултет. Не ми казвай, че не те интересува.

— Добре де, може би мъничко. Само че правният факултет ми се струва доста далече.

— Така е. Дай първо да изкараме гимназията.

— Става.

От другия край на кафенето към тях се приближи едно момче на име Пийт. Изглежда, искаше да им каже нещо. Беше от друга паралелка и Тео почти не го познаваше. Не носеше нищо — нито табла с обяд, нито ученическа чанта. Бавно седна и погледна напрегнато първо към Ейприл, после към Тео.

— Здрасти, Пийт — поздрави го Тео.

— Може ли да поговоря с теб? — попита Пийт плахо. Сякаш не забелязваше Ейприл.

— Разбира се. Какво има?

— На четири очи.

— Тъкмо приключих — взе таблата си Ейприл и се изправи. — Ще се видим после, Тео.

— Извинявай — усмихна се притеснено Пийт, след като тя си тръгна. — Не исках да ви прекъсвам.

Е, чудно се справи, помисли си Тео, но нищо не каза. Момчето имаше синина на бузата и изглеждаше уплашено.

— Може ли да излезем навън? — помоли той.

— Обядва ли? — попита го Тео.

Пийт кимна бавно, сякаш не беше напълно сигурен.

— Да.

Тео натъпка в устата си колкото се може повече спагети и отнесе таблата. Двамата излязоха на спортната площадка и се насочиха към единия край, далече от другите деца. Крачеха ли, крачеха, а Пийт не можеше да се накани да заговори.

Накрая Тео разчупи леда:

— Какво е станало с бузата ти?

— Ти разбираш от адвокатските работи, нали така?

— Да, мисля. И двамата ми родители са адвокати. Покрай тях доста се понаучих. Какво има?

— Баща ми пие много, взема и наркотици. В събота вечерта се прибра пиян и с мама се скараха жестоко. Той я удари, сцепи й устната, имаше и кръв. Аз съм най-големият, имам две по-малки сестри, и се опитах да помогна на мама. Сестра ми Шарън повика полицията. Арестуваха татко. Беше ужасно, просто ужасно. Сега е в ареста, а ние с мама и сестрите ми ужасно се страхуваме какво ще стане, когато го пуснат.

Тео слушаше внимателно. Двамата продължаваха да крачат напред.

— Случвало ли се е и преди?

— Да, но мен никога не ме е удрял. Преди няколко месеца мама заплаши, че ще извика полицията, и той се укроти. Каза, че ще я убие, спомене ли пред някого. Обаче ако тя го издаде пред полицията сега, ще го тикнат в затвора и ще изгуби работата си. Нямаме много пари, Тео. Майка ми работи на две места. Мисля, че здравата сме загазили. Как да постъпи тя? Да си мълчи и той да продължава да я бие до смърт или да каже на полицията, за да го затворят? Не знаем какво да правим, Тео.

Тео беше само на тринайсет. Подобни въпроси биха препънали и възрастен човек.

— Още ли е в ареста?

— Да. Снощи се обади вкъщи и каза, че днес ще го освободят. Мама е уплашена до смърт. Аз също.

— Майка ти познавали някой адвокат?

Пийт изсумтя. Що за нелеп въпрос?

— Не можем да си позволим адвокат, Тео. Затова се обърнах към теб.

— Аз не съм адвокат, не мога да давам правни съвети.

— Знам, обаче ние как да постъпим?

Тео не беше сигурен как да действа, но трябваше да предприеме нещо. Не го ли направеше, майката на Пийт, а вероятно и самият Пийт щяха да се окажат в сериозна опасност.

— Майка ми ще знае как да постъпите. Тя е най-добрият бракоразводен адвокат в града и не се страхува от нищо. Можеш ли да дойдеш с твоята майка в кантората днес следобед?

— Не знам. Не съм сигурен дали мама ще може, защото, ако татко научи, че е говорила с адвокат, сигурно пак ще откачи. Мама е в безизходица, Тео. В капан е — няма къде да отиде, няма какво да направи.

Тео спря и постави ръка на рамото на Пийт.

— Ето как ще действаме, Пийт. Не знам какво да направя и ти не знаеш какво да направиш, но ние сме още деца, нали така? Майка ми постоянно се занимава с такива проблеми, ще даде на твоята най-подходящия съвет. Тя ще знае точно как да постъпим. Имай ми доверие, имай доверие и на нея. Ще ти дам адреса на кантората и ще поговоря с мама. Хайде да се видим там следобед и положението малко по малко ще започне да се оправя, обещавам ти.

Устната на Пийт потрепери, очите му се навлажниха.

— Благодаря ти, Тео — прошепна той задавено.

Час по-късно Тео се мъчеше с преговора по биология, но мислите му се връщаха към разговора с Пийт. Горкото момче преживяваше кошмар, страхуваше се да не би онзи звяр, баща му, да го набие, и се тревожеше за живота на майка си. Как тогава щеше да издържи четиридневни тестове, да се съсредоточи над изпитите и да се представи достатъчно добре, за да попадне в хубава паралелка в гимназията? От това зависеше бъдещето му. Нямаше логика, поне според Тео.