Теодор Буун — Скандалът

5

Рано във вторник сутринта притихналите осмокласници влязоха в голямата зала. Десет идеални редици с по седемнайсет чина всяка заемаха помещението, а покрай задната стена имаше още четири. Всеки класен ръководител насочваше своите ученици към местата им. Възпитаниците на господин Маунт бяха на втората редица и седяха по азбучен ред. Тео беше трети отпред, а пред него бяха Рикардо Алварес и Едуард Бентън. От дясната му страна седеше момиче на име Тес Карвър, от лявата — момиче, което се казваше Лили. Учениците бяха общо сто седемдесет и четири и Тео познаваше повечето, но нямаше как да познава всички, особено момичетата. Вече трета година в училището се провеждаше експеримент, по силата на който осмокласниците и осмокласничките учеха отделно.

Тео кимна на Пийт, който седеше четири реда по-назад от него. Запита се дали и Пийт е толкова изморен като него. Сигурно. Ама че нощ! Самият Тео още беше разтърсен от случилото се, а каква ли бъркотия цареше в главата на Пийт?

Директорката госпожа Гладуел каза няколко встъпителни думи, обичайните скучни напътствия към учениците да бъдат спокойни и да се постараят да работят ефикасно. Щяха да разполагат с ограничено време, важно беше да завършват всеки раздел и така нататък. Не за пръв път им го обясняваха. Тестът щеше да продължи три часа, само с две кратки почивки, после щяха да прекъснат за обяд. Следобед щяха три часа да се подготвят за тестовете на следващия ден. Сякаш цяла година ги делеше от петък следобед.

Учителите бързо раздадоха изпитните материали. Тео пое своите със свито сърце. Когато всеки ученик получи теста си, господин Маунт, главният квестор този ден, даде старт. Учениците се заловиха за работа, а учителите се пръснаха из залата. Посланието беше ясно: всеки да гледа пред себе си. Залата притихна. Мъчението започна.

През обедната почивка Тео побърза да намери Пийт. Поеха по същия път като предишния ден — покрай спортната площадка, далече от другите. Пийт му каза, че не е успял да заспи, когато се прибрали у дома, че е страшно изморен и не е в състояние да мисли. Сигурно щял да се провали на изпитите, но въобще не му пукало. Майка му говорила с полицията и те я уверили, че господин Холанд ще остане в ареста няколко дни, така че поне щели да бъдат в безопасност.

— Какво означава „углавно престъпление“? — попита Пийт.

— Сериозно нарушение. Наказуемите простъпки са по-незначителни. Углавните престъпления са сериозна работа. Защо?

— От полицията казаха, че го обвиняват в углавно престъпление от трета степен — умишлено увреждане на чужда собственост. Сигурно ще остане в ареста доста време, нали?

— Вероятно, но надали ще получи дълга присъда. Само няколко седмици в окръжния арест. Кой знае?

Развод, присъда, загуба на работа — твърде много за едно дете.

— Благодаря ти за снощи, Тео.

— Няма за какво.

— Днес следобед майка ми трябва да се срещне с твоята, сигурно ще обсъждат развода. Не мога да повярвам.

— Майка ми умее да намира начини да избягва разводите, Пийт. Почти винаги успява да убеди съпрузите да започнат брачни консултации. Не бързай да се отчайваш.

— Благодаря, Тео.

— И не се предавай на тестовете.

— В момента ми се иска просто да избягам.

И на мен, понечи да си признае Тео, но вместо това се престори на силен и заяви:

— Не бива да го правиш, Пийт. Трябва да се стегнеш и да се съсредоточиш.

— Ще се постарая.

Последният звънец удари в три и половина и след броени секунди Тео се метна на колелото и се отдалечи от училището. В кантората поздрави набързо Елза, майка си и Джъдж и премина тичешком петте пресечки до сградата на Ветераните от войните в чужбина, ВВЧ, където скаутският отряд се събираше в първия и третия вторник от месеца. Днес беше вторият вторник и не беше официален ден за събрание, но когато ти се обади майорът, командирът на скаутския им отряд, не задаваш въпроси.

Няколко месеца деляха Тео от големия трофей — честта да стане „Орле“. Имаше двайсет отличия, включително всички задължителни, и майорът здравата го притискаше. Очакваше всичките му скаути да станат орлета. Тео допускаше, че майорът иска да провери докъде е стигнал Тео, а той обичаше да прави това на четири очи, не на редовните събрания на скаутите. Тео заключи колелото си до това на Уди и влезе. Майорът разговаряше с Кал, Уди, Харди и Мейсън, осмокласник от прогимназията „Ийст Мидъл“.

Момчетата се настаниха на сгъваеми столове край ръководителя на отряда.

— Знам, че седмицата е трудна за всички осмокласници заради тестовете — заяви той.

— Ужасна е — изломоти Уди.

— Цели четири дни тестове.

Майорът се усмихна.

— Е, имам известна представа. В момента в отряда ни има трийсет и шест скаути, от които шестнайсет са в осми клас. Знам, че седмицата е напрегната за вас, затова ми хрумна този уикенд да заминем на излет. Участието е доброволно.

Момчетата се оживиха. Няма по-вълнуващо приключение от уикенд в гората.

Майорът продължи:

— Отворен е нов туристически маршрут в националния парк „Сасакуа“ — дълъг е около шейсет и пет километра, затова се налагат две нощувки сред природата. Ще трябва да се носи всичко — палатка, спален чувал, храна, дрехи, тоалетна хартия. Има трудни участъци, канари и стръмни склонове, една клисура и няколко пещери. Маршрутът следва река Сасакуа в най-уединената част на парка и казват, че пейзажът е великолепен. Планът е да потеглим в петък следобед, веднага след като приключат тестовете. Ще пътуваме около два часа и би трябвало да стигнем преди мръкнало. Мисля, че ще успеем да навлезем на около осем километра в гората и да си устроим лагер. Кой ще участва?

Момчетата бяха занемели от учудване. Отрядът прекарваше по един уикенд всеки месец в гората и приключенията не бяха за изпускане. Това обаче беше къде-къде по-хубаво. Малка група от най-добрите скаути на поход с майора с раници на гръб. Всички щяха да участват!

Тео беше на седмото небе. Всичките му други планове за уикенда трябваше да отстъпят на задно място. Кал обаче наведе глава и възкликна:

— Да му се не види! Този уикенд ще идва баба ми, няма начин да съм извън града.

— Съжалявам — каза майорът. — Уди, Харди и Тео, обадете се на останалите осмокласници и проверете кой ще дойде. Трябва да се организираме колкото се може по-бързо.

— Ами останалите от отряда? — попита Тео.

— Ще обещая на по-малките момчета, че ще правим похода всяка година, нещо като награда за тестовете. Ще намеря начин да компенсирам другите. Надали ще има проблеми.

— На кого му пука за другите? — възкликна Уди. — Да тръгваме!

— Изгответе планове — разпореди майорът. — Направете си списъци, за да не забравите нещо. Ще бъдем насред гората, а от там се излиза само пеша. Доброто планиране е от огромно значение.

Семейната традиция налагаше Тео да посещава кантората на чичо си всеки понеделник следобед. Ако Айк беше в добро настроение, момчето прекарваше приятно. Ако Айк беше в лошо настроение, Тео не се задържаше дълго. А настроенията на Айк винаги бяха крайни, нищо по средата. Навремето чичо му бил уважаван данъчен адвокат. Сега водеше счетоводството на няколко свои клиенти и не печелеше много. Преди беше работил в по-хубав кабинет в кантора „Буун и Буун“, а сега работеше в някаква дупка над гръцки ресторант и нямаше секретарка. Някога бил женен и имал две деца. А сега беше разведен и децата му, първи братовчеди на Тео и вече възрастни хора, не се връщаха в Стратънбърг и не искаха да имат нищо общо с баща си. Според майката на Тео, навремето Айк бил много изискан мъж, носел тъмни костюми и фини копринени вратовръзки. Сега се обличаше с избелели джинси, сандали и фланелки и носеше дългата си прошарена коса прибрана на стегната опашка. Тео постепенно се убеждаваше, че предишният Айк е бил много по-различен от този, когото той познаваше.

И нямаше нищо против. Тео обожаваше чичо си Айк и чувството беше взаимно.

След като прекара понеделника със семейство Холанд, Тео реши да се отбие при Айк във вторник след бързата и много приятна среща с майора. Както винаги, Айк седеше зад бюрото си, заобиколен от документи. От уредбата му тихо се носеше песен на Боб Дилан, а до телефона му се мъдреше кутийка бира.

— Е, как е любимият ми племенник? — попита той.

Все същият въпрос всеки път. Тео се чудеше защо и как така възрастните се сдобиват с навика да задават едни и същи въпроси непрекъснато, но знаеше, че няма да има ясно обяснение.

— Ужасно, освен това съм единственият ти племенник.

— Е, няма нищо. Цяла седмица тестове като за роботи. Ама че глупост. Когато бях дете, учителите имаха правото да преподават, но сега… — Айк вдигна ръка и додаде: — Извинявай, мисля, че водихме същия разговор миналата седмица.

— Така е. Снощи един пияница се опита да нахълта у дома.

Тео се усмихна. Преди всяко посещение се стараеше да измисли какво интересно да съобщи на Айк.

— Хайде, разказвай — подкани го чичо му и отпи от бирата си.

Тео въодушевено му разказа за проблемите на семейство Холанд и несполучливото нападение на господин Холанд над дома на семейство Буун. Успя да предаде събитието по-плашещо, отколкото беше в действителност, но знаеше, че Айк е ценител на хубавата история. Айк твърдеше, че всяка история става по-хубава с малко преувеличение.

— Според мама ще го държат в ареста няколко дни и ще го обвинят в углавно престъпление — продължи Тео.

— Ама че негодник. Извадил е късмет, че ченгетата не са му пръснали главата.

— Може би, Айк, и знам, че не обичаш особено полицията, но повярвай ми, снощи изпитах облекчение, като видях сините лампи.

— Сигурно.

— Както и да е, мама търси начин да защити семейството. Според нея мъжът се нуждае от помощ, за да преодолее проблема си с алкохола.

— Така изглежда — съгласи се Айк и отново отпи от бирата си.

Съдейки по малкото неща, които Тео беше подочул, Айк също имаше проблеми с алкохола и точно затова родителите му страняха от чичо му. А и заради злепоставянето на кантората преди години. Възрастните никога не обсъждаха случилото се, но Тео бе решен да научи някой ден.

Поговориха си още малко. Тео каза, че трябва да тръгва, защото беше вторник и вечерта с родителите му ходеха в приюта за бездомни хора.