Теодор Буун — Скандалът

25

Съдия Гантри тъкмо се настаняваше на стола си, когато Тео и Ейприл се шмугнаха на балкона и заеха места на първия ред. От там имаха чудесна видимост към всичко долу, освен дъното на залата. Отляво, зад преградата, се намираше масата на защитата, на която се бяха сгъчкали петимата учители, господин и госпожа Буун. Отдясно се намираше масата на обвинението, където седяха Джак Хоугън и един от заместниците му. В залата имаше доста зрители. Тео предполагаше, че това са приятелите и близките на учителите, както и много репортери и служители в училищата. Разпозна няколко адвокати, които все се навъртаха в съдебната зала, когато се случваше нещо интересно.

Съдия Гантри започна, както си му е редът:

— Добър ден. Тук сме, за да разгледаме искането на обвиняемите за снемане на повдигнатите срещу тях обвинения в измама и заговор. Нека в протокола да бъде записано, че и петимата са тук заедно с адвокатите си почитаемата госпожа Марсела Буун и почитаемия господин Уудс Буун.

Тео често се чудеше защо съдиите и адвокатите се обръщат един към друг с „почитаем“, но така и не беше получил задоволителен отговор. Айк се присмиваше на тази практика и виждаше причината във факта, че всъщност никой не ги намира за почитаеми.

— Госпожо Буун — поде съдия Гантри, — като водещ адвокат сте подали това искане, затова вие трябва да започнете. Колко свидетели имате?

Госпожа Буун се изправи и отговори:

— Шест-седем.

— Продължете.

— Защитата призовава доктор Кармен Ступ, господин съдия.

Д-р Ступ стана от първия ред, мина през вратичката на преградата и спря на свидетелското място, където вдигна дясната си ръка и се закле да говори истината. Седна, придърпа микрофона малко по-близо до устата си и се усмихна на госпожа Буун. Каза името и адреса си и потвърди, че е училищен инспектор на град Стратънбърг през последните осем години.

Д-р Ступ беше високоуважавана и вдъхваше респект. Градът се гордееше с училищната си система и повечето заслуги за този успех бяха приписвани на нея.

Госпожа Буун я преведе през поредица от въпроси относно задължителните тестове: основанията за тях; от колко време се провеждат; направените промени; предизвикателствата, които тестовете поставят; проблемите, които предизвикват. Д-р Ступ призна, че не е убедена дали тестовете са най-добрият начин за оценяване на академичния напредък на учениците. Тя заяви открито, че предпочита други начини, но в щата е приет закон, който налага провеждането им. Тестовете били обвързани с финансиране и ако Стратънбърг откажел да ги провежда, което имал право да направи, щял да изгуби много пари. Д-р Ступ ограничи обсъждането до осмите класове и описа резултатите на трите прогимназии за последните пет години. Прогимназията „Ийст“ винаги бе изоставала от другите две, което предизвиквало загрижеността на училищното настоятелство. Да, учителите в „Ийст“ били под натиск да подобрят резултатите на училището, иначе щяло да се наложи то да плаща глоби.

Д-р Ступ беше спокоен и умен ветеран. Разбираше си от работата и беше напълно искрена. Тео и Ейприл гледаха и слушаха прехласнато. Тео страшно се гордееше с майка си. Тя крачеше енергично напред-назад и самоуверено контролираше положението. За пръв път я виждаше в съдебна зала, най-вече защото повечето й дела се водеха при затворени врати.

Тя попита за последния кръг от тестове и д-р Ступ обясни, че резултатите като цяло са добри, в горните десет процента за щата, с изключение на „Ийст Мидъл“. Там обаче резултатите показвали впечатляващ напредък.

— Подобряването на резултатите в „Ийст“ предизвика ли подозрения в ръководената от Вас служба? — попита госпожа Буун.

— Отначало не. Много се зарадвахме, когато видяхме какви са резултатите, но след като се вгледахме по-внимателно, започнаха да се пораждат някои съмнения.

— Какво установихте?

— По-голям брой изтрити отговори. Изглежда, мнозина осмокласници най-напред са избрали грешен отговор, после са го изтрили и някак са успели да изберат верния.

— Може ли да ни дадете пример?

— Да. По ваша молба съм донесла няколко теста. Мисля, че разполагате с тях.

Госпожа Буун се приближи към масата на защитата и посегна към една папка. Даде копия на Джак Хоугън, на съдия Гантри и на свидетелката. Д-р Ступ обясни, че първият документ е страницата с резултатите на анонимен осмокласник от прогимназията „Ийст“ и показва отговорите на двайсет математически задачи. Отначало ученикът не се бе справил с половината задачи, после беше изтрил седем от първоначалните си отговори и беше отбелязал правилните.

— Седем от седем е причина да светне червената лампичка — обясни д-р Ступ.

Колкото повече ставали червените лампички, толкова повече се засилвала тревогата на екипа й и си дали сметка, че вероятно са изправени пред проблем.

— Колко осмокласници са се явили на тестовете в „Ийст“? — попита госпожа Буун.

— Сто и осемнайсет. Започнахме проверка на всички тях и проблемът вече се беше очертал, когато получих анонимното писмо. Изпратено беше от „загрижен гражданин“ и наистина разстрои всички. Беше конкретно и споменаваше имената на двама учители в осмите класове, за които се твърдеше, че са подменили резултатите.

Ейприл се пресегна към ръката на Тео и я стисна толкова силно, че едва не му строши костите.

Госпожа Буун подаде копия от писмото на Джак Хоугън и на съдия Гантри, после помоли д-р Ступ да го прочете на глас. Докато тя четеше, Ейприл се разтрепери като лист.

Щом четенето приключи, госпожа Буун попита:

— Как реагирахте на това писмо?

— Ами бяхме изумени, това е най-малкото. Срещнах се с адвоката на училищното настоятелство господин Робърт Макнайл и заедно решихме незабавно да проведем задълбочено разследване, за да открием петимата учители.

— Засега нямам повече въпроси, господин съдия.

Съдия Гантри погледна към прокурора и го подкани:

— Господин Хоугън?

Джак Хоугън се изправи, приближи се към подиума и учтиво каза:

— Благодаря, доктор Ступ. Сега Ви моля да обясните системата за раздаване на бонуси, която касае някои от вашите учители.

— Разбира се. Системата не е добра и аз не съм неин привърженик, но наистина нямаме избор. Беше въведена от щата и ние нямахме думата. В основни линии тя урежда повишаване на заплащането въз основа на постигнатите резултати до пет хиляди долара за учители, чиито ученици демонстрират значителен напредък на тестовете.

— Какво се смята за значителен напредък?

— Има формула, която е безнадеждно сложна, но, общо взето, ако осмите класове като цяло демонстрират подобрение на резултатите си с петнайсет процента спрямо предходната година и петнайсет процента от класа се окажат сред горните десет процента за щата, учителят има право на бонус. Други фактори са опитът на учителя и образователните му степени. Повтарям, че не харесвам системата на възнаграждения. Всичките ни учители са зле платени, затова ми се струва глупаво да награждаваме само малка група.

— Ще се съгласите ли, че тези петима учители са имали финансова причина да подменят резултатите от тестовете?

— Честно казано, господин Хоугън, не бих могла да гадая какви са причините за действията им.

— Благодаря ви, доктор Ступ. Засега нямам повече въпроси, господин съдия.

— Госпожо Ступ, свободна сте — каза съдия Гантри. — Призовете следващия си свидетел.

Госпожа Буун се изправи.

— Господин Пол Ландън.

Тео знаеше, че родителите му рискуват. Възнамеряваха да призоват и петимата обвиняеми на свидетелското място и да ги накарат да разяснят ролята си в скандала. Така учителите щяха да признаят, че са постъпили нередно. Щяха да заявят, че заслужават да бъдат наказани, но че наказанието не трябва да бъде наложено от системата на наказателното право, а от училищното настоятелство. Щяха да ги уволнят като учители. С кариерата им щеше да бъде свършено, репутацията им щеше да бъде опетнена, животът им щеше да пострада и може би дори да бъде съсипан. Сигурно никога вече нямаше да преподават. Но не заслужаваха да бъдат съдени, да получат присъди и да бъдат третирани като престъпници. Вероятно, ако признаеха съвсем искрено какво са направили, щяха да спечелят благоразположението на съдията.

Пол Ландън беше впечатляващ свидетел. Преподаваше повече от двайсет години и беше печелил всякакви награди. Обичаше класа си и учениците му отвръщаха със същото. Имаше магистърска степен и през последните десет години работеше над доктората си. Пое отговорност за подмяната на резултатите от тестовете. Призна, че е убедил другите четирима учители да се присъединят към него и че случилото се е по негова вина.

Защо ли? Всичко започнало няколко години по-рано, когато му омръзнало да гледа как учениците му се провалят на тестовете. Променил няколко резултата, за да им помогне, после променил още няколко. Много от децата в „Ийст“, неговите деца, били от семейства с ниски доходи и не разполагали със същите възможности като други ученици от други училища. Чувствал се безсилен, че не успяват на никакви общи тестове, които поначало не били справедливи, и че се оказват заклеймени като слаби ученици.

Господин Ландън описваше възпитаниците си с огромно състрадание и много красноречиво. Показанията му се превърнаха в драматично изпълнение, което плени съдебната зала. Той погледна към съдия Гантри и продължи разпалено:

— Как ще сравните ученик, който има само един родител и живее в малък апартамент, с ученик, който има двама родители, баби, дядовци и частни учители при нужда? Как ще сравните ученик, чиито родители говорят английски съвсем слабо или изобщо не владеят езика, с ученик, чиито родители са завършили колеж? Как ще сравните ученик, чийто баща е в затвора, с ученик, чийто баща е лекар? Как ще сравните ученик, който не е закусвал, с ученик, който е преял на закуска? Как ще сравните ученик, тръгнал на детска градина тригодишен, с ученик, пристигнал в страната твърде късно, за да постъпи в първи клас?

Съдебната зала беше притихнала и неподвижна. Съдия Гантри кимна мълчаливо. От него не се очакваше отговор.

Господин Ландън се отнесе подигравателно към намека, че учителите мамят за допълнително заплащане.

— В момента, след двайсет години в класната стая, заплатата ми е почти петдесет хиляди на година и от мен се очаква да заделям част от нея, за да купувам принадлежности за учениците си. Купувам им дори храна. Малко допълнителни средства нямат да помогнат нито на мен, нито на другите учители. Обвинението е нелепо. Никога не сме мислили за тези пари. Просто се опитахме да помогнем на децата. Това е.

След като госпожа Буун седна, Джак Хоугън се изправи и попита:

— Значи признавате, че сте подменили резултатите от тестовете?

— Признавам.

— Признавате ли също, че сте го сторили заедно с другите учители?

— Признавам.

— Признавате ли, че сте били осведомен за вероятността това да донесе финансови облаги на Вас и колегите Ви?

— Да, господин прокурор, признавам.

— Засега нямам повече въпроси, господин съдия.

Заговорът представлява групово усилие за извършването на нередно действие и Тео осъзна, че Пол Ландън току-що е признал под клетва, че е участвал в заговор. Въпросът беше дали нередното действие, за което бяха заговорничили, беше престъпление? Ако съдия Гантри повярваше, че усилията им са се дължали на желание да получат бонуси, щяха да бъдат третирани като обвиняеми по наказателно дело.

След изпълнението на Пол Ландън, Тео се съмняваше дали някой действително ще повярва, че мотивът на учителите е бил пари.

Следващият свидетел беше Емили Ковак, ветеран, преподавател в „Ийст“ от деветнайсет години и едно от двете имена, които Ейприл беше споменала в писмото си. Малко след като произнесе името и адреса си, Емили рухна и се разплака. Овладя се, но през следващите петнайсет минути няколко пъти бе готова да ревне отново. Една от любимите й ученички била от много лошо семейство и се намирала под постоянна опасност. Роднините й се държали зле с нея, майка й я била изоставила. В училище момичето се чувствало в безопасност и смятало учителите за свои закрилници. За нея училището било по-скоро въпрос на физическа сигурност и стабилна среда — с други думи, въпрос на оцеляване. Ученето не било толкова важно. Изоставала по всички предмети и госпожа Ковак часове наред се опитвала да й помогне да навакса. По време на тестовете момичето тъкмо било заживяло при приемни родители. Нищо чудно, че резултатите му били ужасни. Госпожа Ковак променила няколко отговора, но детето пак попаднало в паралелка за слаби ученици. Напуснало училище по средата на девети клас и изчезнало. Госпожа Ковак смятала, че се е провалила, защото не направила повече да спаси момичето, но поне опитала. Нямала извинение, че е подменила резултатите, но било важно скандалът да се разглежда от гледна точка на преподавателите.

Когато учителката отново се разплака, Тео погледна към Ейприл. И нейните очи бяха плувнали в сълзи. Тя само клатеше глава.

— Чувствам се адски скапано, Тео.

Два часа минаха бързо, докато двамата слушаха как петимата учители обясняват какво са извършили и изтъкват причините за постъпките си. В четири и половина съдия Гантри даде трийсет минути почивка. Тео и Ейприл останаха на местата си.

— Какво мислиш, Тео? — попита тя тихо.

— Не знам, но се тревожа. И петимата признаха вината си, затова няма начин да отидат на процес. Ако съдия Гантри остави наказателните обвинения, най-доброто, на което може да се надяват, е някакво споразумение.

— Какво ще рече това?

— Ще се признаят за виновни в замяна на по-лека присъда.

— Но въпреки това отиват в затвора?

— Невинаги. За престъпления, които не са много тежки, не са свързани с насилие или с големи суми пари, или ако осъдените нямат предишни провинения, обикновено се стига до споразумение — плащат глоба и получават няколкогодишна условна присъда. При повторно провинение отиват в затвора. Но винаги ще се знае, че са осъждани.

— Струват ми се добри учители.

— Да, така е.

Когато съдебната зала се успокои, госпожа Буун се изправи и поде:

— Господин съдия, изслушахме искрените и открити показания на петимата обвиняеми. Те всички признаха, че са сгрешили. И се разкайват неописуемо много. Тези хора са преподаватели, които са позволили чувствата да ги подмамят към неправилни решения. Вече са наказани с отстраняването си от класната стая, с вероятността да изгубят работата си, с вредата, нанесена на кариерата и на репутацията им. Каква полза от допълнително наказание? Каква полза, ако позволим тези петима учители да бъдат премазани от наказателноправната ни система? Ако допуснете тези обвинения, всеки от петимата ще бъде принуден да си наеме адвокати срещу сериозни суми, с каквито тези хора не разполагат. Всеки от тях ще се изправи пред унижението на един съдебен процес и ще привлече още обществено внимание. Всеки от тях ще бъде застрашен от опасността да влезе в затвора. Господин съдия, арестите и затворите са за престъпници, не за учители.

Тя замълча и се приближи до ложата на съдебните заседатели, макар да беше празна. Говореше, без да поглежда в бележките си, но изключително убедително. Тео беше наблюдавал много добри адвокати в съда, а в този момент майка му беше една от най-добрите. Изпитваше огромна радост и с изненада усети как гърлото му се стяга. Да не вземе да ревне? Той преглътна с мъка.

— Нелепо е твърдението на обвинението, че учителите са направили заговор за измама с цел финансово облагодетелстване. Чухте думите им, господин съдия. Мотивът им не са парите. Не са рискували кариерата си за някакви незначителни бонуси. Извършеното от тях не е правилно, но има само една цел и тя е да помогнат на учениците си да оцелеят в свръхконкурентната среда, която ние сме създали. Ние, господин съдия, всички ние. Очакваме от децата си само най-доброто и позволяваме на училищната система да ги класифицира, така че по-умните да продължат да се ползват с още награди. Тази система е лоша, господин съдия, и трябва да бъде премахната. Знам, че това не е моята роля, но ми помага по-ясно да обясня стореното от тях. — Марсела Буун се приближи към масата на защитата и с широк жест посочи петимата. — Господин съдия, клиентите ми нямат престъпно поведение и аз настоявам за свалянето на тези обвинения.

Тя седна, а съдебната зала остана притихнала.

Джак Хоугън се изправи бавно и се приближи към подиума. Беше стар професионалист и Тео го беше гледал много пъти.

— Благодаря, господин съдия. Много отдавна, когато бях в шести клас, любимата ми учителка беше госпожа Грийнууд. Беше забавна, умна, красива и строга. Преподаваше история и ни даваше наистина трудни контролни, толкова трудни, че направо мразех нейния час. Веднъж по време на теста в края на годината — много труден и много дълъг тест — заедно с още двама приятели измислихме начин да мамим. Тестът беше с избор на един от няколко отговора, а аз седях точно зад най-умния ученик в града. Той се съгласи да премести листовете си по-встрани, за да мога да надничам през рамото му. След като препишех верните отговори, ги предавах със знаци на двамата си приятели. Действаше идеално, докато не ни спипаха. Госпожа Грийнууд стана подозрителна, конфискува изпитните работи и ни изпрати в кабинета на директора. Отговорите и на трима ни бяха еднакви, затова нямаше какво да кажем. Баща ми ме беше научил колко е опасно да се лъже, затова си признах измамата. Казах истината. Сцената не беше никак приятна. С двамата ми приятели бяхме отстранени за седмица и поставени на изпитателен срок. Ужасно се засрамих и повече не се изкуших да мамя. Госпожа Грийнууд остана много разочарована и аз бях сломен от този факт. Какво научихме? Ами ценната поука да различаваме правилното от погрешното. Научихме, че измамата е нещо лошо и води до лоши резултати. А бяхме още деца, ученици. Не мога да си представя госпожа Грийнууд да мами, нито пък някой от другите ми учители. Понякога учениците мамят, но учителите никога! Те създават и налагат правилата. Те ни учат кое е правилно и кое погрешно. Те дават пример. Те са възрастните, които отговарят за децата, затова е много по-лошо, когато те лъжат и прикриват измамата, отколкото когато го правят учениците.

Господин съдия, знаем, че тези петима преподаватели съзнателно, преднамерено и дори с очакването някой ден да бъдат заловени са подготвили заговор за фалшифициране на резултатите от тестовете. По моите критерии това е престъпление! Приемат с присмех предположението, че са го направили за пари, но парите са потенциален фактор. И той не може да бъде отхвърлен. Не печелят много, затова може би са имали нужда от повече средства. Не знам, но ако ни бъде позволено да продължим с обвиненията, ще научим всичко. На този етап е преждевременно да кажем: ами нека училищната управа да реши проблема. Не, така им се разминава твърде лесно. Прокуратурата повдигна тези обвинения и е напълно готова да ги доведе докрай на един съдебен процес. Благодаря ви.

Джак Хоугън седна и всички си поеха дълбоко дъх.

— Нещо друго? — гласеше последният въпрос на съдия Гантри.

Двамата юристи поклатиха отрицателно глава.

— Добре. Искам да премисля решението си през нощта и утре по обед ще се произнеса. Заседанието се закрива.