Теодор Буун — Скандалът

20

Тео успя да избегне споровете и конфликтите до края на деня, но когато си тръгваше от училище след допълнителния час самоподготовка в занималнята, седмокласник на име Байрън го настигна до стойката за велосипедите. Изглеждаше напрегнат.

— Нуждая се от помощ, Тео — изстреля бързо той.

Тео не беше в настроение да помага на никого, единственото му желание беше да се скрие в кабинета си, но детето изглеждаше толкова нещастно, че не можеше да не спре.

— Разбира се, какво има?

— Някой ми каза, че ти си наясно със Съда за животни, а аз здравата съм закъсал. Не точно аз, но имаме домашен любимец, който създава големи проблеми.

— Какъв домашен любимец?

— Видра.

— Видра ли?

— Аха. Живеем в края на града. Там има няколко малки ферми. Както и няколко езера и поточета и през последните две години тази видра се навърта из тях. Знаеш ли нещо за видрите?

— Всъщност не — колебливо отговори Тео.

Имаше усещането, че му предстои да проучи обиталищата на видрите.

— Ами видрите са дружелюбни малки същества, а тази — викаме й Ото — в известен смисъл ни стана домашен любимец. Всяка вечер оставяме на Ото котешка храна. Миналата година татко дори го заведе на ветеринар, когато се разболя. Ото е дребосък, когото много обичаме.

— Ото видрата?

— Аха.

— И защо е закъсал Ото?

— Срещу нас живеят семейство Мъри. Свестни хора са или поне преди бяха свестни, обаче в момента са ни бесни. Те са запалени градинари и други подобни неща. Дворът им е много по-хубав от нашия. Зад къщата си имат красиво езерце — наричат го водна градина, — където гледат от онези големи златни рибки, ко̀и. Знаеш ли ги?

— Не.

— Едри декоративни рибки, май са от семейството на шараните. Красиви са, на червени, бели и оранжеви шарки. Преди непрекъснато ходехме у семейство Мъри да гледаме рибките, докато семействата ни още си говореха. Дори ги хранехме. Както и да е, Ото явно е открил тяхното езерце, защото намерили няколко мъртви рибки, изгризани до костите.

— Ото е изял техните ко̀и?

— Така предполагам. Започнаха да се оплакват преди около месец. Бяха сериозно разстроени. Господин Мъри заплаши, че ще застреля Ото, ако го пипне в задния си двор. Не го хвана, но непрекъснато намираше мъртви и изгризани ко̀и. Страхотна бъркотия. Миналата седмица господин Мъри се обади у нас, крещеше и ругаеше, обясни, че е поставил видеокамера със сензор за движение, която е заснела как Ото яде неговите ко̀и. Разполагал с видеозапис. След това подаде оплакване в Съда за животни, където днес следобед трябва да се явим на изслушване.

— Днес следобед ли? Вече е почти пет.

— Така е. Не знаем какво да правим. Татко не иска да наема адвокат, затова си помислих, че може ти да ни помогнеш.

Тео обичаше Съда за животни и ходеше там при всяка възможност, като често се преструваше на адвокат. В Съда за животни не беше нужно да те представлява юрист, човек можеше да се защитава и сам. Съдия Йек му беше приятел. Тео обмисли положението и кимна:

— Да вървим.

Десет минути по-късно Тео спря пред съдебната палата на главната улица. Втурна се към сутерена и намери малка празна стая, в която адвокатите обикновено се срещаха с клиентите си. Бързо извади лаптопа си и влезе в Гугъл.

Беше присъствал на десетки съдебни дела и така беше научил, че прочутите адвокати не оставят нищо на случайността. Успехът им се дължи на факта, че се подготвят часове наред, преди да влязат в съдебната зала.

Тео не разполагаше с много време, но трябваше да се подготви. Прегледа страниците в Уикипедия, посветени на видрите, после прегледа и страниците за рибите ко̀и. Няколко минути по-късно той се втурна към другия край на приземния етаж, където съдия Йек председателстваше Съда за животни четири следобеда всяка седмица. В коридора Байрън чакаше с баща си. Запознаха се набързо.

— Докарали сме Ото с пикапа, ако искаш да го видиш — каза господин Кър.

— Много е сладък и ще направи добро впечатление — додаде Байрън.

— Видрата е тук, така ли? — попита Тео.

— Аха. Били е прибрал Ото в клетка.

Тео се замисли за миг и отговори:

— По-скоро не. И нека да не съобщаваме на никого, че Ото е в града.

— Както кажеш — съгласи се господин Кър. — След като ти си адвокатът.

Влязоха вътре, седнаха на сгъваемите столове и заслушаха стреснато как двама съседи спорят за някакво лаещо куче. Явно бяха тук от известно време, защото съдия Йек изглеждаше страшно отегчен. Накрая той вдигна ръце и заяви:

— За трети път се събираме и спорим за това шумно куче. Бих предпочел да не го правим повече. Господин Дюма, или ще сложите намордник на кучето си, или ще го държите вътре, или се отървете от него. Изобщо не ми е симпатично животно, което лае по цяла нощ и държи съседите будни. Ясно ли е?

— Не мога да го държа вътре, господин съдия, защото ще лае в къщата.

— Толкова по-зле. Проблемът е ваш, но не трябва да става и проблем на съседите ви. Искам кучето да млъкне, иначе няма да имам друг избор, освен да наредя да бъде приспано.

— Можете ли да го направите? — попита господин Дюма.

— Несъмнено. Имам нужните пълномощия и по силата на общинска разпоредба мога да наредя изтребването на което и да е животно в очертанията на града. Ще ви я покажа, ако не ми вярвате.

Тео беше чел разпоредбата и я познаваше добре. Знаеше също, че съдия Йек е издал смъртна присъда само за едно животно — бясно куче, което беше ухапало двама души. Но като много съдии и той обичаше да се прави на строг, макар че дълбоко в себе си всъщност обичаше животните.

Тео подозираше също, че съдията няма да погледне с добро око на нощните нападения на Ото във водната градина на семейство Мъри, но знаеше, че най-вероятно животът на видрата ще бъде в безопасност, поне засега.

Когато делото с лаещото куче приключи, четирима души напуснаха залата и никой не беше щастлив. Съдия Йек плъзна поглед по останалите зрители и възкликна:

— О, здравей, Тео, радвам се да те видя, както винаги. Свързан ли си с този случай с гладната видра?

— Да, Ваша чест. Здравейте.

— Добре. Ще помоля господин Мъри и господин Кър да се приближат.

Двамата мъже направиха няколко стъпки и седнаха на двете срещуположни маси. Господин Мъри посочи Тео и погледна към съдията.

— Той адвокат ли е?

— Ами нещо подобно — отговори съдията.

— Аз нямам адвокат. Трябва ли ми?

— Всъщност не. Аз успявам да се добера до истината със или без адвокати.

— Не ми се струва справедливо — изломоти господин Мъри.

— Ще се погрижа да бъде справедливо — заяви много строго съдия Йек. — Вие сте подали оплакването, господин Мъри, затова ще започнем от Вас. Колко свидетели имате?

— Само аз.

— Добре. Вдигнете дясната си ръка, без да ставате. Заклевате ли се да кажете истината?

— Заклевам се.

— Разкажете ни какво се случи.

Господин Мъри се размърда на стола и се прокашля.

— Ами, господин съдия, направил съм си наистина хубава водна градина зад къщата, с водни лилии и такива неща. Преди три години започнах да купувам риби ко̀и. Запознат ли сте с тях?

— Донякъде.

— Засукано име за голяма и дебела златна рибка. Мисля, че са се появили в Япония много отдавна. Има доста видове, най-различни размери и цветове, и са много красиви във водната градина. Живеят цяла вечност, ако някоя проклета видра не нахълта отнякъде в езерото.

— Не допускам да се ругае в съдебната ми зала, господин Мъри.

— Извинете. И така, напълних езерото с рибки ко̀и. По едно време имах почти сто. Много ги обичам. Внуците ми ги обожават. Красиви са и са страшно издръжливи. Независимо от студа или топлината. Оцеляват. Увеличих няколко снимки, ако искате да ги видите.

— Разбира се.

Господин Мъри подаде на съдията три уголемени снимки на ко̀и във водната градина. Имаше снимка на своята къща и на къщата на семейство Кър. Беше подготвен и Тео му завидя за времето, с което беше разполагал да се подготви за делото.

— Продължете, моля — подкани го съдия Йек.

— Да, Ваша чест. Преди около месец отидох да нахраня рибите — правя го два пъти дневно — и с ужас установих, че няколко са изядени. Някакво животно ги беше нападнало във водната градина, беше ги измъкнало от езерото и ги беше изяло. Бяха останали само няколко глави и кости. Четири от моите ко̀и бяха мъртви. Искате ли да видите?

— Да, разбира се.

На друга голяма снимка се виждаше касапницата. Съдия Йек я разгледа и я подаде на Тео, който след малко я върна на господин Мъри.

— Продължете, моля.

— Не знаех какво да правя. На следващата вечер седях на верандата до полунощ — просто чаках и наблюдавах. Реших, че на пакостника трябва да му е харесало толкова много, че сигурно ще се върне. Обаче съм заспал. И наистина, на следващата сутрин хукнах към езерото и намерих още три мъртви ко̀и. Убити. Огледах се за следи от зъби и стъпки, но нищо не открих. Затова се обадих на Джон от отсрещната къща…

— Това е господин Кър, така ли?

— Да, господине, и го попитах дали в неговото езеро е забелязал мъртви рибки. Там има две езера. Каза, че не е. Затова го попитах за видрата му. Разбирате ли, господин съдия, вече няколко години държат тази видра в къщата. Като домашен любимец. Дори са й дали име. Децата му си играят с нея. Влиза и излиза, когато си поиска, затова заподозрях, че видрата е виновна за случилото се с моите ко̀и. Никога не съм я виждал в задния си двор, но видрите обикновено се раздвижват нощем. Два дни по-късно намерих още две мъртви ко̀и. Отново се обадих на Джон Кър и той много се подразни. Все едно го обвинявах в нещо. Сега като се замисля, май наистина го обвинявах. Отговори, че не знае какво прави видрата нощем, не било негова работа да стои буден да я наблюдава. Минаха седмица-две без повече нападения. Надявах се всичко да е приключило, но не. Един ден намерих още четири мъртви ко̀и. После още. И така, миналата седмица си купих видеокамера с нощно виждане и сензори за движение и наистина спипах видрата да се промъква във водната ми градина. Имам го на видео.

— Да видим записа — разпореди съдия Йек.

Господин Мъри отвори лаптопа си и го сложи върху бюрото на съдията. Тео и господин Кър станаха и се приближиха. Изображението беше забележително ясно. В кадър се показа видра, вероятно Ото, която за миг спря и се озърна, после се гмурна в езерото. След броени секунди изплува с дебела риба в уста. Излезе от водната градина и я захапа. Ръфаше, дереше и през няколко секунди се озърташе, сякаш съзнаваше, че прави нещо нередно. Когато приключи с първата риба, отново се гмурна, улови си друга и продължи да си похапва.

— Призлява ми всеки път, когато го гледам — промърмори господин Мъри.

Тео никога не беше губил дело в Съда за животни, но докато гледаше как Ото въодушевено унищожава рибарника с ко̀и на господин Мъри, имаше чувството, че делото няма да завърши добре. След като се натъпка с три риби, Ото явно се засити. Плъзна се във водата, този път много по-бавно, и екранът стана черен.

— Още нещо, господин Мъри? — попита съдия Йек.

— Ами, не, струва ми се. Според мен е справедливо господин Кър да ми плати за нанесените щети. Тези риби струват по четирийсет долара всяка, а изгубих толкова много. И най-важното, искам това да престане. Видрата е негова, трябва да го задължите да не пуска това зверче в имота ми. Не се сещам за друго, господин съдия.

— Имаш ли въпроси, Тео?

— Разбира се, господин съдия.

Тео погледна господин Мъри и попита:

— Откъде купихте рибите ко̀и?

— По интернет. Продават ги в Маями. Мисля, че ги внасят от Япония. Може да се купят в повечето магазини за домашни любимци, но аз купих качествени ко̀и от специалист вносител.

— Да сте виждали миещи мечки или мармоти край дома си?

— О, разбира се.

— Ами котки, лисици или чапли?

— Предполагам. От време на време виждаме какви ли не животни. Нали живеем сред природата…

— Ще се съгласите ли, че е възможно тези хищници да опразнят и езерото с рибки?

— Току-що видя видеото, синко. Не беше нито миеща мечка, нито лисица. Различавам животните.

— Благодаря Ви. Това е всичко, господин съдия.

— Призовете първия си свидетел.

— Господин Джон Кър.

— Добре, господин Кър, вдигнете дясната си ръка, без да ставате. Заклевате ли се да казвате истината?

— Заклевам се.

— Продължавай, Тео.

Тео държеше бележник с жълти листове досущ като истински адвокат. Бе успял да надраска някои неща, които сега едва успяваше да разчете.

— И така, господин Кър, разкажете ни за Ото.

Господин Кър се озърна притеснено и се замисли за секунда.

— Ами и преди сме имали видри, а също бобри, миещи мечки, скунксове, лисици, котки, опосуми, каквото се сетите. Имаме два акра, две езера и много гъсти гори, затова рано или късно се появяват всякакви животни. Този дребосък, децата го кръстиха Ото, започна да се навърта преди няколко години и е много дружелюбен, не се страхува от хората, за разлика от повечето диви животни. Храним го и се грижим за него. Веднъж дори го водих на ветеринар, когато се разболя. Обаче не бих го нарекъл домашен любимец. Никога не е оставал в къщата или в гаража. Не реагира, ако го повикаш по име, и със сигурност не е дресиран да живее в къща. Работата е там, че не мога да контролирам поведението му. Той е диво животно и ако иска да нападне животните в някое езеро, не мога да му попреча. Не контролирам действията му.

— Тази видра ли е на видеото?

— Ами изглежда като да е същата, но всички видри си приличат, струва ми се. Не знам. Не обръщам голямо внимание на видрите.

— Имате ли куче?

— Разбира се, имам две.

— А имате ли разрешително за тях?

— Да, общината го изисква.

— Имате ли котка?

— Да.

— Имате ли разрешително за нея?

— Да, съгласно изискванията.

— Имате ли разрешение за Ото?

— Не, разбира се. Той е диво животно. Не можеш да получиш разрешение за диво животно, нали така, господин съдия?

— Точно така — отговори съдия Йек. — Много добре. Господин Мъри, имате ли въпроси към господин Кър?

— Не, господине. Той призна, че това е неговата видра. Само това има значение.

— Нещо друго, господин Мъри?

— Не се сещам за друго.

— Тео?

— Да, господин съдия.

Тео се изправи с адвокатския си бележник в ръка.

— Може да не ставаш, Тео.

— Знам, господин съдия, но искам да се поразтъпча.

Всъщност Тео предпочиташе да стои прав и дори да направи няколко крачки. През годините беше наблюдавал достатъчно известни адвокати. В истински съд адвокатите винаги се изправяха, когато се обръщаха към съдията или съдебните заседатели, или когато задаваха въпроси на свидетелите.

Съдия Йек се усмихна. Тео започна:

— Господин съдия, струва ми се, че тук действа законът на джунглата. Ами ако на дърво в имота на господин Кър живее миеща мечка, която някой ден открие красивите рибки в езерото на господин Мъри? Нима ще обвините миещата мечка, че прави, каквото се очаква от нея — да си търси храна? Не можете да обвинявате господин Кър за поведение, което е типично за миещата мечка. Същото се отнася за лисиците, котките, сините чапли, бобрите — в гората е пълно с хищници. Същото важи за видрите. Те обитават тези места открай време, струва ми се. Това е естественият им ареал. Имат право да идват и да си отиват, когато пожелаят, и да се хранят с каквото намерят. От друга страна, рибите ко̀и не са естествени обитатели по тези места. Докарани са чак от Япония. Кой е на мястото си тук? Допускам, че всички животни, но в природата някои животни се хранят с други. Ние не можем да променим този факт. Те трябва да се хранят, нали? Какво да направи господин Кър? Да улови видрата и да я държи в клетка? Това е противоестествено. Видрата вероятно ще умре.

— Да се надяваме — прекъсна го господин Мъри.

— Един момент — намръщи се съдия Йек срещу господин Мъри.

Тео продължи:

— Искам да кажа, господин съдия, че Ото не е домашен любимец. Той спи сред природата, броди нощем и се храни с каквото намери. Клиентът ми няма контрол над поведението на животното. Освен това, господин съдия, нали не се налага да напомням на съда, че не е противозаконно видрите да ядат риба, където успеят да я намерят?

Тео седна, а съдия Йек заяви:

— Добър довод, Тео, но това видео сериозно ме притеснява. Доказателството ми изглежда напълно ясно.

— Може ли да го застрелям, господин съдия? — попита господин Мъри.

— Кого — Ото или Тео?

— Проклетата видра. О, извинете! Смрадливата видра.

— Не, не може. Употребата на огнестрелно оръжие в границите на града е противозаконна.

— Добре, тогава може ли да отровя видрата?

Съдия Йек се замисли за малко и отговори:

— Да, можете. Законът забранява да убивате куче, котка, кон, прасе, агне, коза, сърна, мечка, орел, ястреб или бухал. Не казва нищо за видрите.

— Да не забравяме и бобрите — услужливо напомни Тео.

— Да, по някаква причина и бобрите.

— Добре — самодоволно каза господин Мъри. — В такъв случай, ако господин Кър не се погрижи за видрата, ще купя отрова и ще се справя с проблема сам.

Съдия Йек погледна господин Кър и попита:

— Чували ли сте за Центъра за диви животни в Уейнсбърг?

— Не, господине.

— Това е приют за диви животни, които са заловени или трябва да бъдат задържани някъде известно време. Разпоредил съм вече изпращането на няколко животни там и знам, че служителите вършат добра работа. Предлагам да заведете Ото там и да оставите служителите да се грижат за него няколко седмици, докато намерят друго място, където да го преместят. Някъде далече.

— Мисля, че ще можем да го направим — отговори господин Кър.

— Ами мъртвите ми рибки? — попита господин Мъри. — Видрата изяде двайсетина, а те струват по четирийсет долара всяка.

— Е, господин съдия — каза Тео, — имаме доказателство, че Ото е изял само три рибки. Няма доказателство, че е изял останалите. Може да е била лисица или миеща мечка.

— Надали — каза съдия Йек. — На видеото ми се струва, че той прекрасно знае какво прави. Ще намаля малко сумата, но разпореждам на клиента ти да плати петстотин долара обезщетение за нанесени щети.

— Това са доста пари — отбеляза господин Кър.

— Е, имайте предвид, господин Кър, че още утре мога да изпратя там Службата за контрол над животните. Те ще заловят видрата и ще я приспят.

Господин Кър мълчеше, а Тео нямаше какво повече да добави. Господин Мъри сви рамене, сякаш в знак на съгласие с решението на съдията.

— И така, разпореждам обезщетение в размер на петстотин долара и видрата да бъде откарана в Центъра за диви животни. Нещо друго? Добре. Заседанието се закрива.

Един след друг присъстващите напуснаха съдебната зала и излязоха навън. Тео последва Байрън и господин Кър до пикапа им. В колата ги чакаха по-големият брат на Байрън, Били, и Ото, който спеше на шофьорското място.

— Благодаря ти, Тео, ти направи всичко по силите си — каза Байрън.

— Добра работа, Тео — потвърди и господин Кър. — Някой ден ще станеш чудесен адвокат. Дължа ли ти нещо?

— Не, господине, още нямам право да получавам хонорар. Само на тринайсет съм.

— Благодаря ти, синко.

Тео ги проследи с поглед как потеглят. Не беше кой знае каква победа, но не беше и загуба. Нито една от страните не беше напълно доволна от изхода на делото, така че, както съдия Гантри често повтаряше, справедливостта беше възтържествувала.