Топ и Хари

Прощалното празненство

Беше сутрин и Джо Браун седеше в своята стаичка в бараката. Сега бараката беше построена доста по на запад, отколкото преди три години, а през строителния лагер, към който се числеше бараката, минаваше железопътна линия. Очакваха пристигането на товарен влак; той трябваше да дойде тази нощ и да се върне отново обратно през идващия ден.

Браун беше сам в стаичката, седеше върху походното си легло и пушеше вече третата си пура. Беше приключил работа и предал всички планове и изчисления на инженера, който щеше да го замести. През този последен ден от пребиваването му на този участък на строящата се голяма железопътна линия „Юниън Пасифик“ за него вече нямаше работа. Утре той щеше да се върне обратно с товарния влак по построената вече отсечка от линията на изток. Беше получил повишение в централното бюро на строежа, където щеше да продължи да работи на подходящо отговорно място на последния спринт за завършване на линията. Дотогава все още предстояха, както технически, така и организационни, доста трудни задачи. Железопътната линия се строеше едновременно и от изток, и от запад; двете отсечки трябваше да се срещнат в Скалистите планини и тъй като бяха възложени с конкурс на две различни строителни организации, от време на време темпото и безскрупулността, с които ръководеха строежа, вземаха гротескни форми. Разчитаха на необходимите за това енергия и опит на Джо Браун; бяха си спомнили за него.

Джо разгледа още веднъж писмото, с което го преназначаваха, и го прибра. Не беше навикнал да не върши нищо. Единственият ден, обречен на бездействие, му омръзна още от сутринта. Беше въвел заместника си в работата и макар че доста му се искаше да се убеди дали той бе приел задълженията си в духа на неговите разпореждания, все пак му се стори смешно да го контролира. Не знаеше с какво да запълни времето си през тези часове, които не бяха свободни, а само празни за него. Не можеше да разчита на Хенри. Той приготовляваше прощалното празненство, което уреждаха за вечерта в чест на Джо Браун. Отговорникът на лагера Тейлър беше зает с работа. Инженерите — също. Съгледвачите бяха излезли по линията, за да предпазят очаквания товарен влак от евентуални нападения от страна на индианците. Всеки вършеше нещо полезно, само Джо Браун седеше в своята стаичка и пушеше. Чувствуваше се като някакъв затворник, комуто не позволяват да работи. От прекомерното и непрекъснато напрежение през последните няколко години нервите му бяха неимоверно изопнати. Той беше в състояние да се напие още рано сутринта, стига да имаше кой да му донесе ракия. Но Дейзи, келнерката, изглежда, също го бе забравила вече. Той си заминаваше утре и тя трябваше да си осигури занапред бакшиши от други платежоспособни клиенти.

Джо Браун плю. Плю, без да се замисли, на пода, защото и без това щеше да спи още една нощ в тази стаичка! Нищо подобно: изобщо нямаше да спи вече в тази стаичка, защото през идващата нощ щяха да гуляят. После той щеше да се качи заедно с Хенри във влака, който ще тръгне на изток… към града, а в този град имаше една служба с началници, които никога досега не бяха виждали Дивия Запад… и в същия този град живееше семейството на Джо, което той едва ли щеше вече да познае…

Браун плю още веднъж, после отвори прозореца и се загледа навън. Беше ветровито и прашно и той знаеше, че в града този вятър и този прах на прерията ще му липсват.

Сега Дейзи все пак го бе забелязала и бе предугадила желанието му. Лицето й цъфна на прозореца на кухнята и миг след това тя излезе от кухненската врата с шише уиски и се приближи към прозореца на Брауновата стаичка. Дейзи беше съвсем млада, имаше мазна кожа и косата й отдавна не беше мита, но очите й бяха весели, а нослето й късо и дръзко.

— Още отсега ли ще пиете? — попита тя, като подаваше шишето на инженера и прибра монетата, но не без преди това да хвърли поглед към нея и да се увери, че днес Джо беше разточителен.

— От мъка по раздялата, Дейзи.

— Аз не се казвам Дейзи. За теб пък съвсем не. Вики се казвам.

— Вики не ти подхожда. Дейзи… уискито убива мъката от раздялата. Донеси си и ти една чаша!

— Не смятам да свиквам да пия, това е работа за стари господа. Аз не познавам никаква мъка от раздялата и затова нямам нужда от бренди, за да я убивам.

— Когато бях млад като тебе, и аз бях така самонадеян. Но годините минават.

— Ако смяташ и довечера да пееш такива тъжни песни, голяма скука ще бъде!

Джо пи от бутилката.

— Та тази вечер никой няма да се занимава с мен. Това е просто само една възможност всички да могат да се напият!

— Ако бъде само това, добре е.

— Защо да не бъде така… какво искаш изобщо да кажеш?

— Още не мога да забравя последното ръгане с ножове. Не мога да гледам кръв. Лошо ми става. Само като си помисля как изрева Маки, когато ножът застана над ухото му като молива на писаря… готова съм веднага пак да повърна.

— Нима и твоята цигулка има такива нежни струни? Искаш ли да се върнеш утре заедно с нас в града?

— Не ми минава и през ум. Маки…

— Ах, да… Но аз не смятам, че и днес ще се разпалят така. Ще почнем да пием едва в полунощ, след като дойде влакът. Дотогава всички трябва да бъдем трезви. После от полунощ до сутринта… за толкова време един истински пограничен жител още не може да загрее! Пък и случаят с дългата Лили вече е уреден, Бил Петльобореца има единствен права над нея.

— Да се надяваме, че ще бъде така. И тъй, до полунощ! — Дейзи-Вики се изкикоти предизвикателно и изтича към кухнята.

Джо Браун отпи още няколко глътки уиски и като нямаше какво друго да прави, излезе навън. Не можеше да остане да кукува цял ден в бараката.

След като стоя дълго пред линията, загледан на изток към построения вече участък, той долови удари на копита и скоро след това се появиха и група ездачи, най-напред Джим, след него още трима мъже, между които Джо разпозна Бил Петльобореца и един дребен мъж, който дори отдалеч изглеждаше мърляв в омачканото си облекло. Ездачите доста бяха изморили конете си. Те прекосиха линията и поеха към лагера на станцията, така че трябваше да минат непосредствено покрай Джо. Накараха конете да минат ходом и тъй като Джим спря пред Джо Браун, останалите сториха същото.

— Добро утро — поздрави Червения Джим. — Нима бъдещият господин главен инженер на „Юниън Пасифик“ е станал вече?

— Станах — отвърна Джо. И веднага мина към тона на Джим. — Но явно без никаква нужда! Дали ще стоя да броя траверсите по линията или тревичките по прерията, или дъските на бараката — кярът е все един.

— Де да можех и аз някога да кажа, че нямам работа! Но ти ще видиш, пак ще стане голяма свинщина! Цял куп прикрити следи…

— Нима дакота искат да вземат участие в моето прощално празненство?!

Джим се разсмя кратко и престорено, без преход; това бе по-скоро един подигравателен вик.

— Де да знаеш! Може би тия дакота смятат, че именно там им е мястото и на теб ще ти липсва нещо, ако не дойдат. Не ти ли се е прияла пак пържена риба от отровена вода?

— Не си позволявай подобни шеги с мен!

— Тогава довиждане до полунощ! И да се надяваме, че няма да се видим по-рано. Иска ми се да си отспя, както се полага. Де да беше пристигнал вече влакът! Тогава ще ми олекне. — Джим подкара отново коня си, другите го последваха и Джо остана сам пред линията.

Всяко индианско нападение означаваше не само опасност, но и забавяне. А не биваше да се губи нито час, защото инак конкуренцията щеше да привърши своя участък един ден по-рано и обещаната награда щеше да бъде изгубена за компанията, за която работеше Джо. Джо напрегна несъзнателно зрението и слуха си, макар че това бе съвсем ненужно по това време на деня.

Когато Червения Джим стигна до широкия плац на малкото градче от палатки и бараки, той скочи на земята и се сбогува с двамата от мъжете. Подаде им юздите на своя кон и на Биловия. С поглед даде на Бил да разбере, че иска той да го последва.

Червения Джим живееше сам в една стаичка. Никой не знаеше как бе успял той да си издействува това право, с което не се ползуваха дори инженерите, та и самият отговорник на строителния лагер, но и никой нямаше намерение да му оспорва това предимство. Стаичката беше съвсем малка, но Джим беше си построил дори двойни стени. За какво му бяха необходими те — това също никой не знаеше. Попиташе ли го някой за това, Червения Джим твърдеше, че нощем сънувал толкова много, че можел спокойно да разруши с един удар обикновена стена.

Вратата на Джимовата стаичка се заключваше. Джим отвори. На прозореца висеше завеска от мрежест плат, която не прозираше, но пускаше вътре достатъчно светлина за собственика на стаичката. Бръснатият червенокос скаут пусна Бил Петльобореца да влезе пръв, докато той самият държеше още бравата на вратата.

— Седни спокойно — каза той, — аз ще ида да домъкна още нещо.

Бил се отпусна на леглото.

— Какво ще домъкнеш? — осведоми се той. — Нещо за пиене?

— Не, ракиена бъчво. Шарлеман.

— Какво? Кого?

— Много добре чу. Той е пристигнал снощи.

— И аз…

— И ти, неговият най-добър приятел, научаваш това чак сега от мен! Това е животът. И така, един момент! — Джим изчезна.

Бил изръмжа пешо и запали лулата си. Беше прекарал цяла нощ и цял ден на съгледвачески обход и се беше изморил като куче. Щом нямаше да си легне сега, поне да пийне нещо. Дано и Шарлеман да има същото желание! Трябваше да полеят срещата.

Джим се върна скоро с очаквания и го покани да седне до Бил. После извади месо и ракия изпод кревата си и го раздаде.

Когато се наядоха и напиха, Бил попита своя някогашен колега-съгледвач Шарлеман:

— А ти откъде изникна така неочаквано? Току изчезваш и после пак се появяваш и никой не те знае защо и откъде! Странен човек си ти.

— На север все пак ми стана скучно. Пък и се затъжих за тебе.

— Добре, че си мислиш, че ти вярвам на лъжите! Нима мислиш, че не видях как те беше наконтил тогава оня негодник Беззъбия Бен? Да не би да го е сторил безплатно! Кон, пушка, револвер, облекло — а ти не можеше да му дадеш пукнат цент!

Червения Джим се ухили самонадеяно, но същевременно недоверчиво.

— Чарли — намеси се той. — Какво чувам аз? Бен ти е дал повече от това, което му бях заръчал да ти даде! Ти си се опитал да си уредиш собствени сметки с него, драги. Но това е била най-голямата глупост през живота ти!

Шарлеман не се чувствуваше приятно между двамата си събеседници. Когато заговориха за стари истории, той мислено ги запрати в дън земя. Но щом като отново се бе осмелил да се върне в Юга, трябваше да се примири и със старите си приятели; друг изход нямаше.

— Не знам за какво говориш — отвърна той на Джим.

— Тогава аз ще ти обясня. Ти именно ни натресе Хари на главите! Как можа да ти мине през ума да накараш тоя проклет червенокож непрокопсаник отново да се махне от черните ходила?! Аз така добре бях разделил бащата от сина — Топ тук, Хари — там, а ти отново ги събираш заедно! Наистина не можеше да направиш нищо по-глупаво! Може би си си представял, че ще успееш да хванеш Хари на въдицата, както аз съм хванал Топ?

— Какво? Че аз никога…

— Хайде престани вече! Цялата работа ми е ясна. Аз съм приятел на Топ, не забравяй това! И ако искаш да живееш тук сред нас, господни Чарли с острата брадичка, не прави повече опити да ме залъгваш с глупости. Поне мене не! Така или иначе, сега Хари е при нас; увиснал е като репей за баща си и ни усложнява непрекъснато живота! Трябва да се случи нещо, иначе изобщо няма да постигнем нищо. Пет години…

— Какво пет години?

— Вече цели пет години измерват и строят линията тук — избягна Джим отговора. — Идната година линията ще бъде готова. Тогава ще дойде големият наплив… Преди това ние трябва да си осигурим печалбата. Иначе по-добре да си вървим още сега.

— Но за каква печалба говориш?

— Ако вие двамата не бяхте такива несигурни типове, можех да говоря по-ясно. Засега ще ви кажа само толкоз: ако Топ е сам, все пак можем да постигнем нещо. Момчето трябва да се махне оттук!

Шарлеман и Бил, които седяха отдясно и отляво на Джим, гс погледнаха единият с левия, другият с десния ъгъл ма окото си.

— Аха! — рече Бил.

— Аха! — рече Чарлз. — Значи, Топ все пак знае нещо. Но ти защо не си взел вече златото? Нали си имал пет години на разположение, пък и Топ ти е приятел!

— Всеки си говори каквото си знае. Аз всичко сам съм видял. Топ трябва да скъса със своите глупави индиански разбирания за чест и да се присъедини към нас, иначе нищо няма да излезе, а преди това момчето трябва да ни се махне от пътя, то ме мрази и никога няма да издаде нито дума. Това е ясно като бял ден.

— Ами ликвидирай тогава момчето! Да не би много да се затрудняваш! — Това беше мнението на Бил.

— Аз трябваше да обещая на Топ, че няма да се докосна до момчето му.

— А пък всеки знае, че ти никога през живота си не си изменял на дадената дума, нали! Червения Джим, джентълменът!

— Напрегни си малко остатъците от мозък, които не са потънали още под изпаренията на брендито! Ако убия момчето, ще си проиграя картите пред стария. Не стават тия работи така, както ти си ги представяш с твоя петльоборски мозък. Ние имаме нужда от Топ! Само от него! И то като приятел.

— Твоя работа. Какво ще дадеш, ако очистим момчето, без никой да разбере?

— Вие двамата няма да успеете сами.

— Охо! Тоя дългокос хлапак — седемнадесет години, и нищо повече… с лявата си ръка ще го очистя!

— Не подценявай тоя млад индианец, Петльоборецо! А освен това той съвсем не е сам и затова не можеш да се справиш самичък с него.

— Той не върви постоянно заедно с баща си!

— Но за сметка на това е станал рафиниран водач на група нашият Хари. Иначе отдавна да сме уредили въпроса, можеш да ми вярваш.

— Той? Шеф на банда? Че как не съм забелязал досега!

— Това, което сега казваш, доказва само, че Хари е по-умен от тебе. Той действува като истински индианец. А те добре умеят да създават цял съюз, без никой да забележи нищо. Вече съм открил най-малко десетина мъже, които са готови да последват Хари, само той да им свирне. Но сигурно са повече. А и сред нас има някой дърдорко — защото, каквото и да предприема аз, Хари го знае вече със сигурност само след няколко часа. Затова поне вие двамата си дръжте езика! Защото той дяволски бързо умее да си служи с ножа, пък и очите му шарят навсякъде.

— Хм! — изръмжа Бил.

— Хм! — измуча Чарлз.

— И какво тогава? — попита Бил. — За какво ни разказваш целия този роман?

— Тази нощ прощалното празненство на Джо ще бъде тъкмо удобен случай. Не мога да кажа още как… но…

— Не. — Бил не беше съгласен. — Нима открито?

— Само открито. Трябва да се случи по време на сбиване.

— Но той не идва на нашите пиенета. Как ще го доведеш?

— Това е работа на Джо. Нали е прощално празненство!

Дори Хари не може да бъде толкова нелюбезен, та въобще да не дойде.

— Джо бива ли да знае за нашето намерение?

— И дума да не става!

— Не е много чиста работата. Но да приемем, че Хари дойде. Баща му също ще бъде там!

— Трябва да се случи нещо такова, че и бащата да разбере, че не можем да не се хванем за гушата с Хари!

— Намери ти такова нещо!

— Много просто.

— Нима?!

— Да. Ти, Бил, никога няма да се научиш да наблюдаваш индианците. Топ е занесен по сина си, но именно затова съществува една точка… една-единствена точка, по която, щом я засегнат, старият веднага се разбеснява.

— И коя е тази точка?

— Той няма доверие в Хари. Това е една стара глупава история. Топ ми я е разказвал. Когато тръгнали срещу Мечата орда, която бе отровила водата и с това цялата наша работна група, момчето се отклонило от задачата, защото искало да предупреди сестра си или майка му… нали Топ и Хари произхождат от бивака на „Мечите синове“… Топ никога не може да се върне повече там; него го прокудиха, защото той стана мой приятел… но той се страхува, че Хари може да го напусне и отново да се върне дома…

— И да ни напусне и ни предаде? Тъкмо това си мислех отдавна!

— Щом се изрече съмнението, то всекиму става ясно.

— Но кой ще го изрече? — попита Шарлеман.

— Никой от нас тримата! — отвърна Бил.

— Не, никой от нас — потвърди Джим. — Някой съвсем страничен.

— Например Маки? — предложи Бил.

— Ако не е станал страхлив — възрази Джим. — Твоят нож зад ухото му, Петльоборецо, съвсем не му беше приятен.

— Затова обаче ме смята за силен враг. Пък е и глупав.

— Да, глупав е. Няма нужда да му даваме много-много да разбере. Само толкова, че като се напие, да подхвърли, че Хари поддържа тайни връзки с Мечата орда…

— Хм! Не е лошо. Помисли си, че това може дори да е истина. Впрочем един допълнителен въпрос: ти за какво разправи тия страхотии на Джо за скритите следи? Ние нищо не открихме, съвсем нищо! Абсолютно нищо!

— Ами защото следите наистина са скрити.

— Не дрънкай глупости. Каква цел преследваш с това?

— Нима още не ти е ясно?

— Ааа. Просветва ми вече.

— Дори и на тебе?!

— А как ще реагира Хари, ако Маки го обвини в предателство?

— Това тъкмо е най-чувствителното място на Хари. Следователно той веднага ще реагира с куршум или с ножа си — според условията. Тогава ние ще се намесим, за да отмъстим за убития Маки.

— Това ще рече, че трябва да сме повече и да изолираме предварително Хари.

— Това е най-важното. Щом го очистим, неговите приятели няма повече да надигат глава. Защото те държат на него само заради облагите, които крие това приятелство за тях, така мисля аз. А от един покойник никой нищо не може да очаква.

— Ти съвсем не познаваш всичките му приятели.

— Не, но ние се познаваме помежду си. Осем или десет мъже, които да ни бъдат непосредствено под ръка, ни стигат.

— Ами ако все пак се измъкне жив?

— Ще накараме да го задържат като убиец и ще го върнем утре с влака, за да върви на съд. А пък там не се церемонят много с индианците, и досега не знам индианец да е преживял повече от две години в затвор.

Бил гаврътна още едно бренди.

— Но това е последното! — рече Джим. — Иначе ще почнеш да дрънкаш много.

— Последното преди полунощ! Това е истина, както е истина, че аз съм победил вече в двадесет и шест борби на петли! Може би днес към това число ще прибавим двадесет и седмия!

— Време е вече! Твърде дълго почиваш! Но сега стига приказки. Вече знаете всичко необходимо.

Джим изхвърли двамата си гости навън, събу ботушите, за да поизветри краката си, и легна върху леглото.

Докато Червения Джим заспа, Бил Петльобореца отведе другаря си Шарлеман в голямата палатка-склад, в която бяха натрупани бурета и сандъци. Бил се беше настанил на квартира в един свободен ъгъл заедно с други двама мъже. Ъгълът беше преграден с бурета и сандъци срещу неканени гости. Тук бяха натрупани одеяла, шишета бренди, бирени чаши, тенджери и какво ли не още.

— Хубава дупка за ленивци! — ухили се Чарлз.

— Лисичата ни бърлога… Аз ще поспя няколко часа сега. А ти?

— Още не съм разпределен никъде. Какво може да направи тук човек за няколко часа?

— Ами иди да правиш компания на Джо. Поздрави ли го вече?

— Не. Днес още не ми е прекосявал пътя.

— Тогава върви сега. Той всякога има пури.

— Не е лоша идея. Приятно спане!

Шарлеман огледа малко по-внимателно склада и се запровира през трудовото оживление на лагера. Видя отдалече Джо, който все още стоеше край линията. По пладне вятърът се беше поуспокоил, прахът се беше слегнал. Небето обаче не беше ясно. Въздухът беше мъглив и студен и веригата на Скалистите планини на хоризонта приличаше повече на ивица мъгла, отколкото на твърди скали.

Дългият мъжага с острата брадичка стоеше вече цяла минута край инженера, когато той най-после го забеляза. Джо се беше унесъл съвсем в мислите си.

— А, ти ли си бил! — каза той само и измери Чарлз с очи — нито любезно, нито отблъскващо.

Шарлеман беше напълно безразличен на инженера като човек, но той все пак бе една от фигурите, участвували в опасната игра, чийто завършек вече стоеше съвсем близо пред тях, и като си помисли за това, Джо поздрави съгледвача, да речем, като някаква мебел, която някога си използувал и която неочаквано отново откриваш в някакъв килер за вехтории.

— Трябваше да дойда и да видя как ще се свърши онова, което бяхме започнали заедно — поинтимничи Шарлеман.

Това беше неприятно на Джо, но той поднесе очакваната пура.

— Да, да — рече при това разсеяно. — Да се надяваме, че сега, през последната година, ще бъдем достатъчно бързи.

— Заминавате ли си утре?

— С влака.

— Значи, тая нощ ще празнувате раздяла? — осведоми се Чарлз, макар че много добре го знаеше.

— Ти, разбира се, също си поканен, Шарлеман.

— Всъщност ние четиримата би трябвало да седим заедно: вие с Хенри и аз — не така голички като тогава, но все пак като четиримата… да, именно като четиримата…

— Които не пиха от отровената вода, да. Заповядай на нашата маса! Топ, който ни спаси тогава нас, четиримата, би трябвало също да присъствува.

— Чух, че синът на Топ отново се бил върнал при него?

— Отдавна вече е при него. И него ще доведем на нашата маса. Да отпразнуваме още веднъж старите времена!

— Макар че не бяха много добри. Джо се усмихна принудено.

През прерията отново се приближаваха галопиращи ездачи, втората съгледваческа група, предвождана от млад индианец. Шарлеман изгледа младежа. Едва успя да го познае. Хари не само беше пораснал. Последните четири години изобщо го бяха променили.

Джо извика индианеца, който веднага се приближи към инженера, без да слиза от сивия си жребец, докато другарите му продължиха пътя си и се отправиха веднага към палатките и дървените бараки. Ако Шарлеман очакваше, че Хари ще го поздрави, доста се бе излъгал. Младият индианец гледаше само към Джо, очаквайки някаква забележка или въпрос от шефа, и по лицето му не се бе изписало никакво особено напрежение или любезно отношение към инженера.

— Аз утре си отивам, ти знаеш това, Хари! — каза Джо. — Щом тази вечер влакът пристигне, започваме да празнуваме раздялата. Баща ти и ти, вие също ще ми бъдете гости.

— Аз отново трябва да поема службата си през нощта.

— Разгледахте ли подозрителните следи?

Индианецът не отвърна веднага и изрази чрез късото си мълчание изненадата си.

— Не съм видял никакви съмнителни следи — каза накрая той.

Сега беше ред на Джо да се изненада. Той също почака един миг, докато отговори:

— Толкова по-добре. Тогава ти спокойно би могъл да се освободиш през тази нощ поне за няколко часа. Ще те чакам.

— Ще дойда, ако е възможно.

Младият индиански скаут се отдалечи с коня си. Джо и Шарлеман го проследиха с поглед.

— Ще трябва да поговорите с неговия старец — посъветва Шарлеман. — Той ще го доведе.

Джо Браун направи отбранително движение с ръката си срещу това предложение, което му се стори много нахално. Той самият беше най-високата инстанция в строителния лагер за всички съгледвачи, тъй като имаше доста опит в прерийния живот, и искаше да разпредели силите така, че да може да събере около себе си за два-три часа старите прерийни вълци.

— Странно — промълви само той. — Единият изказва опасения за някаква голяма свинщина, която може да ни сполети, а другият въобще не иска да признае, че е забелязал нещо.

— Наистина е странно — потвърди Чарлз.

Джо искаше да се освободи от Шарлеман. Затова се махна от мястото си край линията и най-напред се върна обратно в стаичката си. Там намери Хенри.

Младият инженер беше силно оживен и изпълнен с очакване.

— Тази нощ ще бъде прекрасно, Джо! Освободих Цигуларя, който непрекъснато дращеше върху инструмента си като с четка за миене на дъски. Открих край балите и чувалите един циганин, Джо, това се вика музикант! Ще видиш как ще свири! Яденето вече се готви. Шефът ще мине разходите към общата сметка. А утре най-после се махаме от тази мрачна степ! Колко се радвам!

Джо се усмихна с най-любезната усмивка, която можеше да се изпише все още върху изпитото му лице.

— Важното е, че поне един се радва, тогава, значи, все пак ще успеем с нашия участък. Идущата година премията трябва да бъде наша!

— Трябва, Джо! А сега извинявай! Имам още много работа. Само още нещо бързо да те попитам: кого искаш да поканим на нашата маса?

— От отговорните лица — когото се налага. На всяка цена и старите прерийни бегачи, които са били свидетели на живота ни тук.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш… Хм! Знаеш… Бил Петльобореца не е най-подходящата личност, чието присъствие би ме радвало на нашата маса. Том го няма вече…

— И това е вярно. Съедини две маси една до друга. Ние ще седим заедно с отговорните лица, а на съседната маса нашите луди глави.

— И Топ ли?

— Топ и Хари.

— Хари пак ще откаже. Той не може да понася белите.

— Тоя инат, който веднъж ми спаси живота…

— Който… ти…?

— Стара глупава история. — Джо не знаеше, че бе употребил същите думи, както преди малко Червения Джим. Подвоуми се леко, после реши да продължи. — То се случи някога, по време на наказателната експедиция срещу Мечата орда. По-малкият брат на Хари, който живееше още в родните им шатри, почти дете, се нахвърли с ножа си върху мен… аз съвсем не бях подготвен за такова нещо, но в последния миг Хари му заби своя нож… може би погледът на баща му го бе принудил… Да оставим това! — Джо, който, изглежда, бе забелязал недоумението и недоверието, което се бе изписало върху лицето на младия Хенри, млъкна — Хари трябва да дойде тази вечер — допълни само той. — Предай му сърдечен поздрав от мен и че участието в празненството също е служба.

— Добре, тогава знам как да постъпя.

Хенри се отдръпна с объркани чувства и за успокоение си взе още една пура от запаса на Джо.

Младият инженер отиде с бързи стъпки още веднъж в кухнята. Тук един сигурен в себе си готвач командуваше тенджерите и готвачките, сред които имаше и три негърки, и една възрастна индианка. Хенри се натъкна на Шарлеман, който тъкмо разговаряше с едно от белите момичета, помощничка в кухнята, и продължаваше разговора въпреки враждебните погледи на готвача.

— Добре, добро! — рече най-после момичето. — А сега побързай да излезеш оттук!

Шарлеман позавъртя самодоволно острата си брадичка, кимна на Хенри като на стар познат и се отдалечи важен, важен.

Хенри поиска от готвача да го увери още веднъж, че е получил всичко необходимо от управлението на лагера, после излезе от готварската барака, за да се отправи към индианската шатра на края на лагера на станцията, където се бяха настанили Топ и Хари.

Хенри се шмугна през отвора на шатрата. Намери вътре Харка, който сигурно бе лежал дотогава върху една завивка от бизонска кожа, но посрещна влизащия отново на крака. Двадесет и пет годишният Хенри беше една глава по-нисък от високо израслия млад индианец. Досега младият инженер не бе обръщал много-много внимание на съгледвача. Беше го снабдявал от време на време с някоя книга, когато Хари искаше да се упражнява да чете, а също така му бе доставял срещу кожи и географски карти. Но отношенията им си бяха останали студени и делови. Сега, през последния ден, който Хенри преживяваше в прерията, той погледна индианеца малко по-съсредоточено. Лицето на момчето не беше лице на млад човек. Добре оформеното чело, извитият нос и цялостното очертание на лицето показваха, че то беше съвсем слабо. Клепачите му винаги бяха спуснати и оставяха само един тесен отвор, който му даваше възможност да вижда, но не издаваше никакъв израз. Хенри чувствуваше чужд този млад човек. Неизяснените представи и слухове за „най-добър съгледвач“ или „предател“, „спасител“ и „братоубиец“ не можаха да се подредят в по-скоро повърхностните, отколкото дълбоки мисли на младия инженер и в неговите спокойни чувства; той не намираше никакъв контакт с Хари.

— Джо Браун каки теб и баща ти на прощалното празненство тази нощ. Каза, че празненството влиза в служебните задължения — рече Хенри с малко безочлив тон.

Индианецът не пое тона. Отвърна късо и отмерено:

— По време на служба аз не пия. Изобщо не пия. Значи, ще създам ядове, ако дойда, но щом като Джо Браун иска, ще дойда — ако и баща ми желае същото.

— А кога ще се върне Топ?

— Довечера.

— Добре! Ще ви чакаме, щом влакът пристигне.

Хенри си излезе с по-голямо удоволствие, отколкото беше влязъл. Не само, че не изпитваше голяма симпатия към Хари, но беше видял също така в дъното на шатрата седнало някакво същество, от което усети, че го побиха тръпки. Това сигурно беше индианка. Може би беше стара, може би беше още млада. Лицето й нямаше нито човешки, нито нечовешки вид; то изглеждаше направо извънчовешко. Ушите и носът и бяха отрязани. Старите рани бяха зараснали от само себе си. Бузите й бяха хлътнали, ръцете й бяха слаби. Тя седеше в дъното на шатрата като дървена фигура, прикрита с черно памучно платно. Инженерът се потърси несъзнателно, когато излезе от шатрата.

Хапи също с удоволствие го видя да си излиза. Младият индианец не легна отново, а седна върху завивката си от бизонова кожа и се замисли.

Когато си изясни собствените си чувства, той излезе от шатрата и се приближи до базара. Базарът представляваше една обикновена търговска лавка, за която бе пригодена една, барака с плъзгащ се прозорец. Стоките се продаваха с комисионна, на много скъпи цени. Тъй като нямаше друг магазин обаче, клиентите все пак се трупаха. Харка изчака е равнодушно търпение, докато всички, дори и онези, които дойдоха след него, напазаруваха, после поиска количеството тютюн за лула, което винаги купуваше, и плати с дребни монети, които извади от индианска везана кожена кесия. От вътрешната страна кесията бе половината зелена, половината оцветена в червено.

Индианецът държеше отворената страна така, че продавачката да види зелената вътрешност. Това беше ням въпрос и продавачката, мелез от бял и индианка, млада, чернокоса, с кафява кожа, показа бялата броеница на зъбите си, разсмя се и каза на своя дакота диалект:

— Баба слуша внимателно. Довечера ще отиде с внучето си за вода.

— Ехей, уредихте ли си срещата?

Харка чу този въпрос зад гърба си и веднага позна гласа. Беше на Маки.

— Защо? Ти ли искаш да имаш момичето? — отвърна той с въпрос.

— Не, не, аз не искам да имам нищо общо с мелези. Само се радвам, че и ти захапа най-после някъде въдицата.

Младият индианец се усмихна иронично, но тъй, че Маки да не види нищо, и си отиде.

Отнесе тютюна в шатрата, подаде го на обезобразената индианка да го прибере, изпуши една лула и после отново легна да спи. До вечерта имаше още много време.

Когато се събуди и навън вече се стъмваше, той се погрижи за коня си, който стоеше завързан пред шатрата. Отвърза го, яхна го и се отдалечи доста от лагера, докато стигна един поток, в който все още имаше малко вода. Не се беше отдалечил съвсем от миризмите и шумовете на лагера, но бъркотията от гласове, тракането на съдовете от кухнята и складовете, миризмата от големите тенджери с готвено, неприятният мирис на непрани дрехи и човешки тела все пак идваше съвсем слабо до него на поляната, край брега на потока, където Хари остави сега коня си да пие. Подухваше вечерен ветрец. На запад все още светлееше една бяла ивица над виолетовите тъмнеещи скали. Първите звезди заблещукаха на небето, от което слънцето вече се бе скрило.

Бабата, за която бе говорило момичето в лавката, вече бе дошла.

Хари наблюдаваше скритом индианската жена, напълняла, възрастна жена, която денем работеше в кухнята и по този начин прехранваше себе си и своето внуче. Тя беше довела сега и детето, едно четиригодишно момиченце. Докато детето се плискаше в плитката вода, старата заговори с езика на знаците, но не с детето, както би предположил непосветеният наблюдател, а с Хари, когото тя назоваваше с индианското му име Харка. Тя му съобщи, че Шарлеман бил поканил една белокожа девойка от кухнята за прощалното празненство и че й дал да се разбере, че на празненството ще има много ядене и пиене и изобщо щяло да стане голяма дандания, а от някои изрази старицата била заключила, че мъжете подготвят нещо лошо някому. Младият индианец следеше внимателно околността и когато се убеди, че никой не го наблюдава, отговори също с езика на знаците:

— Русата брада да дойде заедно с всички наши братя.

Старата разбра. Докато Харка остана с коня си край потока, тя повика детето, накара го отново да се облече и се завърна обратно в лагера. Тя живееше заедно с негърките в едно общо помещение до кухнята. Отведе сега там внучката си. После извади от стария сандък, в който прибираше своите вещи, една памучна мъжка куртка, която сама бе закърпила, и отиде с нея в ръка в отсрещната канцелария, където водеха списъците за заплатите. В момента един човек с руса брада, когото брадата правеше да изглежда по-възрастен, отколкото беше, тъкмо метеше канцеларията. Старицата взе метлата от ръката му и я опря о стената, положи закърпената куртка върху писалищната маса и каза на русобрадия:

— Отведи на прощалното празненство всички приятели. Хари ще дойде.

Младият човек взе куртката си, благодари и излезе от стаята. Навън облече куртката, погледна към звездите, увери се, че е още много рано и има достатъчно време наистина не за да изгуби цял час, но все пак да свърши работата си спокойно. Тръгна, сякаш безцелно, към железопътната линия, към мястото, където трябваше да спре очакваният влак, и намери там един трапер, който сякаш дежуреше с пушка в ръка.

— Тази вечер по време на празненството ще седнем до Хари — каза той уж между другото и после се осведоми какъв товар очакват да донесе влакът.

Когато двамата видяха на доста голямо разстояние да се появява Червения Джим, русобрадият си отиде. Досега Джим не го беше познал още, но той не искаше да му дава повод да насочи по-специално вниманието си към него. Маклийн насмалко не бе паднал жертва на револвера на Джим; по време на една стачка на строителните работници на железопътната линия преди три години. Тогава го бяха уволнили, но той отново бе успял да постъпи на работа под фалшиво име и променен от израслата му междувременно брада. Писарят в канцеларията се държеше към него като към ординарец; и прислужник и най-нахално го използуваше като помощник при водене на списъците. Така Маклийн беше в течение на много неща, които по мнение на лагерното ръководство въобще не представляваха никакъв интерес за него. От него именно Харка бе разбрал какво възнаграждение получаваше Джим като отговорник на съгледваческата група от шест души и от този ден нататък се наложи Джим да плаша на: съгледвачите повече. Разправията беше минала кратко и ясно и оттогава Джим мразеше Хари още по-силно.

Докато русият продължи да обикаля из лагера, младият индианец се беше върнал обратно с коня си в своята шатра.

Завърза мустанга отново пред вратата. Пъстрият кон на баща му също беше вече там и пасеше. Значи, Матотаупа се беше върнал от дежурството си. Когато Харка влезе в шатрата, той намери баща си заспал. Седна и зачака, докато Матотаупа се събуди от само себе си след три часа.

Обезобразената индианка излезе напред от дъното на шатрата, подтъкна огъня и изпече за Матотаупа едно парче филе от антилопа.

Клоните пукаха леко в огъня, месото на шиша миришеше приятно. Матотаупа седеше срещу Харка край огнището.

— Откри ли нещо? — Матотаупа говореше на диалекта на дакота. Предполагаше, че жената в шатрата не го разбира, тъй като тя беше от племето семиноли.

— Не, нищо не открих — докладва Харка.

— И аз не. Изглежда, че са се отказали от нападенията. Филето вече беше готово; Матотаупа започна да се храни.

— Хенри идва тук — поде отново Харка. — Заръча да отидем двамата с теб на прощалното празненство на Джо, щом влакът пристигне.

— Ще отидем.

— Аз не пия. Те ще искат да ме подиграват за това и ще стане караница. Не е ли по-добре да си остана в шатрата?

Матотаупа продължи да яде, но сега антилопеното месо не му беше вече така вкусно, както в началото. Тонът, с който Харка бе произнесъл думите „аз не пия“, беше спокоен и въпреки това бе раздразнил бащата. Защото Матотаупа чу едновременно в него и въпроса: „Ти ще пиеш ли?“ и дали той бе поставен, или не, сега Матотаупа си го зададе сам и не знаеше какво да си отговори.

— Да нарушават обичаите на домакините не е присъщо на бойците на дакота — каза най-после той. — Не е добре също и това, че ти нямаш никакъв опит в това отношение. Още първите чаши ще ти стигнат, за да се проснеш под масата.

Харка не отговори нищо.

— Преди три дни тук идваха непознати хора, ти знаеш това — поде Матотаупа друга тема. — Аз размених нещо и също ще почерпя тази вечер по време на празненството нашите приятели.

Харка мълчеше, ала погледът му сякаш питаше: „Нима не можеш да се проявиш по друг начин?“ Матотаупа отвърна на незададения въпрос:

— Нашите бащи са били оглала, хора, които щедро са раздавали имуществото си. Не съм просяк, който само взема, и смятам, че това не би се харесало и на моя син.

Харка и сега не каза нищо.

След като се нахрани, Матотаупа легна още веднъж да спи. Дежурството му като съгледвач започваше едва на другата заран отново. С Харка случаят беше друг. За него вече беше време да тръгва с групата, която водеше. В полунощ той смяташе да се върне в лагера заедно с пристигналия влак, пък след това Джо щеше да определи какво да прави по-нататък. Може би дотогава и инженерът щеше да помисли, че би било по-добре, ако Харка остане навън и през втората половина на нощта, за да помага за охраняване на техния участък от железопътната линия.

Харка се бе уговорил с тримата мъже, които се числяха към неговата група, нощем да излизат на дежурство пешком. Затова остави сега сивия си жребец край шатрата. На мястото, където щеше да спре влакът, той намери един млад прериен бегач и двамата съгледвачи от племето на пани. Нямаше какво много да уговарят. Четиримата вече отдавна се бяха сработили. Знаеха сигналите си за всяко време на деня и нощта, знаеха също така кой участък трябваше да охраняват тази нощ. Че Харка предвождаше групата, макар че беше най-младият, се бе получило от само себе си. Останалите трима предпочитаха да се осланят на него и младият прериен бегач, който официално бе натоварен с водачеството, го бе предоставил неофициално на индианеца.

Когато четиримата се готвеха да поемат всеки по своя път, към тях се приближиха Шарлеман и Маки и ги задържаха още малко.

— Ето го и него — каза Маки на Шарлеман. Чарлз се обърна към Хари.

— Момче, ти нима не ме позна?

— Познах те.

— Как си?

— Добре.

— Тук околността все още е не много спокойна. А какво прави Мечата орда?

— Няма следи.

— Няма следи? Я виж ти! Дали наистина са се оттеглили, или само подготвят някоя нова хитрост?

— Довиждане! — каза Хари, остави Шарлеман и пое с тримата си другари в североизточна посока към далечната прерия.

Шарлеман и Маки проследиха с поглед четиримата дебнещи мъже, докато те изчезнаха сред вълнистия терен. Шарлеман остана още на мястото си и Маки, който вече се канеше да се връща, попита:

— Още нещо ли има?

— Нищо ли не ти направи впечатление?

— Че какво?

— Как тоя червенокож неочаквано се измъкна.

— Индианците са все такива чудаци.

— Можеше спокойно да отговори. Но той не обича да го питат за Мечата орда. Нима не забеляза това?

— Възможно е. Какво ми влиза то на мене в работата?

— Може би на всички ни това ще ни влезе още веднъж в работата много повече, отколкото бихме желали.

— Не те разбирам.

— Ами че той е от Мечата орда. Дявол го знае какви отношения поддържа и днес още с тях.

— Ами, така ли мислиш?

— Все едно, че нищо не съм ти казал. Но като си помисля само как искаха да ни изтровят всичките… тогава все пак бих предпочел някой друг за съгледвач, а не именно човек от това племе.

Маки плю.

— На мен индианците изобщо не ми харесват! Чух, че тая нощ и те щели да вземат участие в празненството. Това пък за какво е необходимо? Остава Джо да покани само и някой негър!

— Дотам сме стигнали. Затова пък ние трябва да се държим по-здраво един за друг.

Двамата се върнаха отново в лагера.

Времето минаваше. Към полунощ необикновено много мъже, също жени и девойки бяха на крака, за да посрещнат пристигането на влака. Засега и товарните влакове не пътуваха още редовно. Понякога бурята вдигаше някой влак от релсите или някое стадо бизони лягаше пред локомотива и той не можеше да продължи пътя си. Индианците от своя страна избиваха релсите, ако това им се удадеше незабелязано, защото вече отдавна бяха разбрали, че локомотивът, това тайнствено животно, може да пътува само по желязната си пътека и беше съвсем безпомощен по тревата, та дори и по прашния бизонов път.

Влакът трябваше да докара не само материал, но и заплатите, и провизии. Всички го очакваха.

Когато в тишината на нощната пустош се разнесе тракането на колелетата и пухтенето на буталата, в станцията избухнаха весели възгласи и когато локомотивът, изпускайки пара и свистейки, взе последния завой, мъжете започнаха да се удрят по раменете и по собствените си хълбоци, защото сега вече не само беше сигурно, че влакът пристигаше невредим, но и също, че заминаването на Джо можеше да бъде отпразнувано както заслужаваше.

Машинистът натисна спирачките, влакът спря. Групите на разтоварачите вече бяха готови и веднага се заловиха за работа.

Джо Браун стоеше заедно с Хенри и с отговорника на лагера Тейлър.

— И така в последния ден все пак нещо поне се свърши както трябва — каза инженерът. — Тогава можем да започнем да празнуваме! Да вървим!

Край тримата мъже бяха стояли още двама други инженери, сред които и заместникът на Браун. Те се присъединиха към тях и групата пое бавно към главния плац и към грамадната барака, която служеше за трапезария и кръчма. Бяха наредени обикновени маси и пейки, по средата на голямото помещение бе издигнат подиум, където вече бе заел място оркестърът с новия циганин-цигулар. Когато влезе групата на ръководителите, музикантите удариха поздравителен туш и от различните маси прокънтяха викове за поздрав. Бараката бързо се изпълни с хора. Разнесе се всеобща глъчка, сред която всеки отделен шум бе загубил вече собственото си звучене и въздействуваше само като подсилване на общия грохот.

Масите и пейките бяха подредени така, че покрай стените на помещението се образуваше свободен проход. Отделени от този външен кръг, в който можеха спокойно да вървят един до друг трима-четирима души, масите бяха подредени в един голям вътрешен четириъгълник. През него имаше оставени само тесни проходи за прислугата, които се кръстосваха като мрежа. Масата за инженерите и за отговорника на лагера стоеше на външната страна на този четириъгълник, непосредствено край широката пътека, от горната тясна страна на бараката. От долната страна беше подреден тезгяхът на кръчмаря.

За масата, на която щеше да седи Джо Браун, някой бе донесъл покривка и цветя. За обичайната среда това беше странно, може би дори глупаво, и Хенри не знаеше нищо за това, но сега се престори, сякаш непременно трябваше да бъде така. Джо Браун по средата, заместникът му вляво от него, отговорникът на лагера — вдясно, председателствуваха срещата. Широкият коридор беше зад гърбовете им, по този начин можеха да ги обслужват удобно. Останалите инженери, счетоводителят, касиерът, отговорникът за експлоатацията на железопътната линия намериха картичките с имената си на същата маса, на която не биваше да сяда никой непредвиден от Хенри. Дейзи-Вики дойде и попита за поръчките на господата. Джо поръча за цялата маса.

Когато инженерът се огледа за другарите си от пионерските времена и за останалите изтъкнати съгледвачи и прерийни бегачи, той видя, че за тях бяха определени следващите две маси, които гледаха към средата на помещението. Бил Петльобореца също вече бе дошъл и беше довел и своята дълга Лили. Шарлеман също дойде, появи се и Червения Джим, едър, широкоплещест, целият облечен в кожа, с всичките си оръжия, с изключение на пушката. Двамата други мъже също носеха ножовете и револверите си. После влезе Матотаупа. Беше вчесал косите си гладко и ги беше сплел наново на плитки, а змийската кожа, която пристягаше челото му, бе украсена на тила с две орлови пера, които някогашният племенен вожд носеше много рядко. Той беше облякъл хубава везана дреха, която се спускаше свободно над колана набедреника му. Бродерията не изразяваше обикновените шарки и цветни съчетания, характерни за племената на дакота. Дрехата бе ушита в един бивак на пани за Матотаупа. Малцина знаеха това, от белите — никой. Матотаупа беше много висок и представляваше изпълнена с достойнство фигура не само поради облеклото, но и поради изпънатата стойка на тялото му тази вечер. Червения Джим наблюдаваше индианеца от известно разстояние и се питаше: „Какво ли го е прихванало отново! Гледа около себе си като някакъв вожд, който посреща гости; не като индианец, когото са поканили волю или неволю въпреки някои съображения, само защото е някогашен боен другар.“ Дойде и Харка, който вървеше на няколко крачки подир баща си. Той вече беше почти толкова висок, колкото него, само беше все още по младежки строен и слаб. Бе дошъл без връхна дреха, тъй като изобщо не притежаваше лятна дреха, а само неизбежната за зимата кожена дреха. Матотаупа естествено беше разбрал, че отказът на Хурка да си поръча да му ушият лятна празнична дреха само изразяваше презрителното му отношение към белите мъже. По тази точка Харка упорито не се беше оставил да го уговорят. Голото му тяло беше много добре намазано с мас не само заради дежурството, от което той се беше върнал вече, но и още веднъж заради предстоящото празненство. Той беше гладък като змия; никоя ръка нямаше да успее да го задържи лесно. Завивката от бизонска кожа, изрисувана със случки, възхваляващи делата на баща му като боен вожд на Мечата орда, той бе прехвърлил през рамо и бе покрил с нея гърдите и гърба си. Така никой не можеше да види какво оръжие се крие под кожената завивка. Младият индианец си избра място, което оставяше зад гърба му масата, на която седяха Джо Браун и инженерите, а оставяше пред него всички погранични жители. Той не седна веднага, тъй като повечето от останалите гости също не бяха седнали още. Но застана така край масата, че да си запази желаното място.

Оркестърът свиреше, циганският диригент се приближа към гостите, които седяха край подиума, и запя, свирейки на цигулката си. Някои от най-рано дошлите започнаха да се смеят и поздравяваха Джо с вдигнати в ръка чаши. Джо се изправи и благодари. Нямаше намерение да държи реч.

Матотаупа се приближи към Джо Браун и му пошушна няколко думи. Браун вдигна бързо глава, изненадан, зарадван, и кимна на келнерката, по чиято мазна кожа вече се бяха отделили капки пот, преди още работата да бе започнала както трябва.

— Дейзи — каза той, — за да знаете и ти, и твоите колеги: на двете предни маси пред нас ще сервираш пиене за сметка на Топ. Разбра ли?

Девойката вдигна колеблив поглед нагоре към вожда.

— Щом тия от двете маси разберат това, Топ, утре заран ще има да ми платиш такава сметка, за която би могъл да купиш цяла ферма! Можеш ли да заплатиш толкова много?

Индианецът се усмихна доброжелателно, с чувство на превъзходство, поотвори малко кожената си кесия и остави девойката да хвърля един поглед в нея.

— По дяволите… Топ… та ти… кой би могъл да предположи подобно нещо! — Дейзи-Вики се изчерви цялата и очите й блеснаха, сякаш беше видяла някакво чудо.

Матотаупа й даде като предплата една едра монета.

— Това за твоята работа — каза той.

Миг след това девойката вече стоеше пред двете маси. Застана до Маки, който бе седнал до Шарлеман.

— Поръчката, моля — каза тя. — Топ плаща за всички!

Съобщението й бе прието с радостни възгласи и викове и сега поръчките заваляха така, че Вики трябваше да ги събира по няколко и да ги повтаря, за да не забрави нещо.

Шарлеман и Бил хвърлиха отново скрити многозначителни погледи към Червения Джим, ала Джим не ги забеляза, тъй като сам той гледаше втренчено Топ. Харка обаче забеляза погледите им в момента, в който тъкмо поръчваше на Дейзи-Вики да му донесе печено месо.

— Друго нищо — добави той в отговор на нейния въпрос.

На масата бързо се подредиха бира, бренди и празни чаши. Момичето бе повикало още двама души да му помагат.

Главите скоро се разгорещиха. Приказваха глупости и обикновени неща, а мъжете непрекъснато вдигаха чашите си за поздрав към Матотаупа; изведнъж той бе станал много по-подчертано център на тържеството, отколкото Джо. Харка изяде парчето печено месо. Не се присъедини изобщо към разговора, който го отегчаваше. Въпреки всички наздравици в негова чест Матотаупа все още не беше изпил първата си чаша ракия. За да даде възможност да му налеят втора, той изля остатъка от първата на пода. Харка много добре забеляза това; то убягна обаче почти на всички останали, тъй като той го направи бързо и умело.

След един час почти всички в голямото помещение на кръчмата бяха пияни. На няколко маси гостите пееха в хор. Ръководителят на лагера Тейлър започна да разказва истории от своя живот. Заместникът на Браун се зае да излага смелите си перспективи за три железопътни линии, които щяха да прекосят целите Щати. Хенри мечтаеше на глас за живота в града. Джо Браун пиеше мълчаливо, изведнъж се беше почувствувал излишен. Тъй като на масата на Топ и Джим се освободи едно място, той се прехвърли при тях и не след дълго и Тейлър го последва.

— Да оставим новаците отзад да се забавляват сами — каза той, — аз имам нужда от прерийни вълци и истински мъже край себе си! Така съм навикнал!

Мъжете го оставиха да разказва и макар и на тази маса той да не намери по-внимателни слушатели за своите безкрайни истории, то те все пак поне можеха да го разбират. Матотаупа беше достатъчно любезен, за да поставя от време на време някой въпрос, с което показваше, че следи разказа.

Червения Джим беше още напълно трезвен, макар че беше пил повече от всеки друг. Бил Петльобореца се караше с дългата Лили. Той непрекъснато намираше за какво да я ревнува. Маки започна да се хвалоти и Шарлеман току му пригласяше.

Матотаупа все още не беше изпил всъщност повече от половин чаша. Харка не знаеше, че именно неговото присъствие възпираше баща му да се отдаде на собственото си желание и на заобикалящите го. Тази вечер за първи път Харка присъствуваше на масата, на която пируваха, и Матотаупа беше решил твърдо да докаже именно този пръв път на сина си, че един някогашен вожд може да бъде гостоприемен и разточителен, без да се държи недостойно. Ролята, която Матотаупа беше почнал да играе, сега му харесваше все повече и повече. Той отдавна вече не бе стоял в центъра, докато по-рано това се случваше всеки ден, и приятното чувство всички да се възхищават от него го облада изцяло. Другарите му по маса не пестяха любезностите си към него.

Беше три часът след полунощ. Харка съобщи на Джо Браун накъсо, че трябва да си върви и сам да излезе на дежурство по своя участък от линията през последните часове на нощта, които бяха най-опасни за непредвидени индиански, нападения. Инженерът не каза не, защото Харка и без това не допринасяше нищо за общото веселие и разговор. След като Джо даде съгласието си, Матотаупа не можеше да се противопостави и Харка се приготви да се оттегли мълчаливо от масата.

В този миг към него се приближи Маки с чаша в ръка.

— Да пийнем по една!

— Изпий я сам — отвърна младият индианец и вече бе минал три маси по широкия празен коридор, когато Маки, вдигнал високо чашата, извика подире му:

— Изпий я де, проклет хлапако! Нима искаш да ми откажеш?

Харка смяташе да не обърне повече внимание на крещящия подир него Маки, но в този миг пред младия индианец се изпречиха четирима други мъжаги. Харка хвърли бърз поглед към своите приятели, насядали по масите. Те всички бяха готови да му се притекат веднага на помощ. Индианецът видя, че четиримата, които се бяха изпречили на пътя му, не можеха да го спрат да излезе от голямата барака, стига да искаше. Достатъчно беше само да прескочи страничните маси; никой от гостите, които седяха там, нямаше да бъде толкова бърз, че да успее да задържи Харка. Именно защото разчиташе на тази възможност, той се подвоуми още един миг.

— Аз нищо не ти отказвам. Просто не пия. Пий ти за собственото си здраве! — Когато извика това към Маки, той стоеше със съвсем отпусната стойка, сякаш нямаше намерение да предприема нищо особено през следващите няколко мига.

— Върви си тогава, магаре такова! Щом като не знаеш какво е вкусно и какво не!

Харка се усмихна леко. Това предложение беше съвсем невинен край, който той можеше веднага да използува. Изглеждаше, че полупияният Маки все пак не бе постъпил така, както бяха очаквали от него подстрекателите му. Сега обаче някой пошушна нещо на пияния мъж.

— Да, върви при твоите дакота, където ти е мястото! — изрева неочаквано ни в клин, ни в ръкав Маки. — Тъкмо им е време да започнат да стрелят своите горящи стрели към нас!

На съседните маси, където бяха разбрали думате му. Всички разговори заглъхнаха. Думите „дакота“ и „огнени стрели“ се бяха забили като светкавица в съзнанието на всички, които ги бяха чули. Намираха се в барака, а бараката се издигаше сред все още размирната прерия. Нима имаше предатели сред собствените им редици?

Харка отскочи назад, по-бърз от собствената си мисъл. Той удари шумно Маки в лицето, така че той се олюля встрани, а Харка бързо застана край баща си. Отдавна вече беше лъхнал ръката си под завивката от бизонска кожа и бе сграбил оръжието си. Измъкна в този миг револвера, но не го насочи към Маки, а към Джим.

— Подсвирни им да си седнат по местата! — каза тихо той. — Или ще стрелям!

Червения Джим знаеше, че не можеше да предприеме нищо повече, което би убягнало от погледа на Харка, и затова разбра, че е демаскиран.

Вдигна леко разперените си ръце нагоре, с което искаше да покаже, че няма да вземе оръжието си, и каза високо:

— Били, накарай Маки да се върне на себе си! Това добиче всеки път вдига шум! По-рано за твоята Лили, сега с Хари. Изнеси навън тая пияна свиня!

Бил разбра, макар и да съжаляваше за настъпилата промяна. Той и Шарлеман хванаха под мишниците Маки, чийто нос кървеше, и двамата извлякоха нещастната жертва на техните планове от бараката навън. Дейзи-Вики изтича, вайкаща се, подир тях.

— Скрий револвера си! — заповяда Матотаупа на своя син.

Харка се подчини. Дясната му ръка се скри отново под завивката от бизонска кожа.

— Тогава аз отивам — каза спокойно той. И излезе, неспиран от никого. Приятелите му се усмихнаха незабележимо. Матотаупа, Джим и Джо седнаха отново на местата си.

— Това пък какво беше? — попита Тейлър, ръководителят на лагера.

— Просто Дивият Запад — обясни Джо. — Още една история за вашия репертоар.

— Аз не разбрах много-много какво се случи всъщност.

— Просто Маки беше пиян — отвърна инженерът. — Той самият не разбра нищо. Как искате ние да го разберем?

— Все пак няма никаква опасност, нали?

— Разбира се!

— Това не беше ли твоят син? — попита отговорникът на лагера Матотаупа.

— Хау, моят син.

— Момчето ми хареса. Не пие, умее да излиза от всяко положение и се отнася сериозно към службата си. Ние имаме нужда от такива хора.

— Тогава една чаша без Хари, но за здравето на Хари! — подвикна Джим и очите му блеснаха.

Матотаупа не можеше този път да не се присъедини.

— Ти се държиш като голям човек — каза той на Джим на езика на дакота, така че останалите не можаха да разберат думите му. — По-голям от моя син.

— Какво ще рече тук „голям човек“? — отвърна Джим с добре престорено великодушие. — Момчето просто е нервно. Това се случва, когато човек е на седемнадесет години. В такъв случай трябва да се запази само спокойствие.

Джо и Тейлър се оттеглиха отново на масата, където седяха другите инженери.

— Само един-единствен разкървавен нос — обади се Хенри, — тоя път се отървахме лесно.

Продължиха да пият. Бил танцуваше с Лили. Вики отново обслужваше старателно клиентите си. Беше се убедила сама, че Маки скоро отново щеше да бъде на крака.

Единственият, който и след случилото се още беше под впечатлението от него, дори сега сякаш беше още по-разтревожен, отколкото преди, беше Матотаупа. Той вече не се владееше така в пиенето, а бързо гаврътна една чаша и даде да му сипят още веднъж.

— Какво става с теб? — попита Джим.

— Нищо… аз също излизам на дежурство.

— Какво ви прихвана всичките?! — протестира Бил. — Само веднъж празнуваме разлъката си с Джо! На дежурство можете да вървите всеки ден!

Матотаупа обаче се изправи. Поздрави любезно Джо, плати на Дейзи досегашната сметка, увери я, че ще получи парите си и за останалите поръчки утре заран, и бавно излезе навън. Джим го проследи с поглед, докато излезе от бараката. После скочи и побягна подир индианеца. Настигна го по пътя към индианската шатра, където Матотаупа сигурно отиваше да съблече празничната си дреха, а може би да вземе и коня си.

— Топ, нима не искаш да ми кажеш какво смяташ да правиш? — попита белият с онази дълбока нотка в гласа, която предразполагаше към доверие.

— Не смятам да правя нищо друго, освен да вървя на дежурство — отвърна отбранително индианецът.

— Нима смяташ, че има някаква опасност?

— Джо ми каза, че си бил съгледал прикрити следи. Те са ми убягнали. Харка също не ги е забелязал. Маки обаче говореше за запалителни стрели. Ние не бива да допуснем никакъв пропуск. Къде откри следите?

— Те бяха само загатнати. На северозападния край на моя район. Всъщност те сигурно преминаваха в района на съгледвачите на Хари. Затова ти не си могъл да ги видиш. Ще се върнеш ли пак?

— Сигурно утре на обяд, когато Джо заминава с влака.

— Добре. Тогава ще се видим при влака!

Джим се върна с бързи крачки в голямата барака.

Матотаупа се отправи към своята типи. Отдалеч видя, че и двата мустанга стояха завързани пред нея. Когато влезе, вътре беше само мълчаливата индианка.

Жаравата в огнището беше затрупана. Завивката от бизонска кожа на Хари лежеше старателно сдиплена на мястото си. Той се бе върнал тук и отново бе излязъл. Старата му ловджийска пушка стоеше на мястото си, но лъка си Харка беше взел.

Матотаупа съблече празничната си дреха. Извади орловите пера от превръзката от змийска кожа на челото си и ги прибра, взе пушката си. Излезе от шатрата и тръгна към железопътната линия. Там почти вече нямаше хора. Мъже и жени, които се бяха стекли при пристигането на влака, а също и разтовараческата група, която бе приключила работата си междувременно, всички бяха отишли на празненството или на нощно дежурство, а може би някои бяха отишли и да спят. Местността беше безлюдна и тиха и само от голямата барака, която стоеше зад гърба на Матотаупа, се носеше шумна музика и песните и виковете на празнуващите.

Индианецът тръгна по линията нагоре на изток, само късо разстояние, после направи завой към лагера, сякаш щеше да се върне. Щом достигна натрупаните бъчви и дъски, които представляваха добро прикритие, той изчезна зад тях за всеки евентуален наблюдател и пое съгледваческия си обход като змия по тревата.

По този начин той можеше да се придвижва само сравнително бавно, но нямаше и намерение да отива много надалеч. Искаше да се придвижи до района на Харка, където уж водели споменатите вражески следи, до едно възвишение, което той много добре познаваше, тъй като съгледваческите групи си разменяха районите. От това леко възвишение той искаше да наблюдава и да се притече на помощ на дежурния по това време Харка.

Така поне сам себе си уверяваше.

Повтаряше си го непрекъснато, но сам не си вярваше. Недоверие дълбаеше душата му. Харка беше казал, че не е открил никакви следи, но Джим говореше за следи, които преминавали в района на Харка. Нима някога някаква следа бе убягнала на Харка, ако той искаше да я открие? Матотаупа сам се измъчваше от мисълта, че не само той храни това подозрение. Маки беше пиян, в това нямаше съмнение. Обаче пияните казват онова, което премълчават, когато са трезви. Как беше стигнал Маки до такова обвинение против Харка? Какви поводи имаше за това? Джим не му каза нищо. Искаше да спести мъката на бащата. Но Матотаупа не искаше никой да му спестява нищо. Искаше да бъде сигурен, напълно, без никакво съмнение.

Искаше да знае какво щеше да прави неговият син Харка през тази нощ.

Матотаупа наблюдаваше околността.

След около един час очакване можа да забележи как Харка се промъкваше в мрака към близкото леко възвишение, изкачи се върху него пълзешком и остана легнал там горе, скрит сред тревите, за да наблюдава в същата посока като баща си.

Сърцето на Матотаупа биеше все по-бързо. Нима Харка се бе уговорил с някого, нима щеше да се срещне с някой враг? Нима желанието му да напусне колкото се може по-бързо празненството не беше наистина подозрително? Не беше ли странно това, че бойците на Мечата орда отдавна вече не бяха предприемали нищо? Дали не смятаха да предприемат някакво голямо нападение преди настъпването на зимата? Дали не бяха изчакали пристигането на влака, за да могат да подпалят складовете пълни и лагера, натрупан с материал, и после да унищожат всичко?

Бащата усети вътрешна топлина, която изби чак до кожата му. Очите му горяха. Ракията и недоверието го измъчваха. Видя, че Харка се раздвижи. Младият съгледвач се плъзна по склона, върху чието било бе лежал, откъм невидимата за Матотаупа страна, и дълго време не се появи отново. Матотаупа разсъждаваше дали да се промъкне на възвишението, където бе лежал Харка. Ала мястото, което Матотаупа заемаше сега, му осигуряваше най-широк поглед наоколо. Затова той зачака дали няма да открие къде Харка щеше да се появи отново. До сутринта обаче не можа да го види никъде повече.

Беше есен и нощите бяха дълги.

Когато започна да се развиделява, Матотаупа изтича приведен към лекото възвишение, което не бе изпускал из поглед. Видя следите, които лежалият в тревата Харка бе оставил. Видя и другите, които водеха надолу по склона. Оттам нататък обаче всякаква следа се губеше.

Несъмнено Харка беше добър ученик на своя опитен баща, а и като съгледвач нямаше никаква друга задача, освен ден след ден да открива другите и да прикрива себе си. В това изкуство вече беше станал почти ненадминат майстор, макар че беше още толкова млад, или може би именно поради това.

Тъй като през нощта не бе имало никакво нападение, Матотаупа започна да разсъждава и да възприема света по-спокойно. Тежкото обвинение на Маки срещу Харка не се беше потвърдило непосредствено.

Матотаупа тръгна по обратния път. Вятърът духаше силно, утринното небе беше помътено от облаци прах. Стените на палатките се издуваха. От голямата барака, която служеше за стол и за кръчмарско помещение, все още се чуваха цигулките. Между палатките и бараките неколцина пияни лежаха в тревата и си отспиваха, за да изтрезнеят.

Когато се приближи към шатрата си, Матотаупа забеляза, че конете не стояха завързани пред нея. Харка сигурно се беше върнал вече и тъкмо отвеждаше конете на водопой край потока.

Матотаупа влезе в шатрата. Мълчаливата жена от племето семиноли седеше в дъното. В тенджерата над огъня се вареше чорба от месо.

Матотаупа остави пушката си на мястото й. После се закова като вцепенен.

До огнището, върху светлата кожена завивка, лежеше собственият му револвер.

Матотаупа посегна към колана си. Кобурът на револвера му беше празен.

Сега вече бащата знаеше какво бе правил Харка, когато бе изчезнал и бе прикрил следите си. Беше измъкнал револвера от кобура на баща си. Това беше истинско майсторско постижение.

Матотаупа не взе револвера. Остави го засега да си лежи върху завивката.

Ако баща и син живееха все още сред онези неразривни, изпълнени с открито доверие и веселост отношения както някога, сега Матотаупа би се разсмял, би се зарадвал и би разказал всекиму какъв прекрасен съгледвач и бъдещ боец е отгледал, който още от седемнадесетгодишна възраст може да надхитри собствения си баща.

Но можеше ли да спечели от целия случай само тази приятна изненада? Ако Харка смяташе, че баща му е отишъл да му бъде в помощ и да го провери — да провери само способностите му на съгледвач, — тогава Матотаупа можеше сега да изкаже открито своята похвала на сина си. Ако след тази нощ обаче Харка предположеше, че баща му го подозира, както пияният бял мъж бе заподозрял Харка, тогава… Матотаупа се страхуваше да оформи докрай тази своя мисъл. Пък и не му остана време.

Чу, че синът му се приближава с конете. Чу как Харка заби с няколко удара на брадвата колчетата, за които завързваха конете, на друго място, за да имат мустангите достатъчно нова трева. После младият индианец се вмъкна в шатрата.

Матотаупа все още не беше взел револвера си. Едва сега, под погледа на Харка, той се наведе, взе оръжието и го прибра в кобура си с лек опит за усмивка, която криеше въпрос дали синът му е готов да му разреши да приеме случката от тази страна.

Харка взе старата си завивка от бизонска кожа и легна безмълвно да спи. Бащата бе погледнал само за миг лицето на сина си, но вече знаеше, че всичко е изгубено.

Състарилият се индианец се подвоуми, после излезе от шатрата сред прашната буря. Пообиколи из лагера, като лъжеше сам себе си, че няма определена цел. Крачките му обаче се приближаваха все повече към голямата барака, откъдето все още се чуваше цигулката на циганина-диригент. Матотаупа стигна до входа, влезе вътре. Миризмата на разлята бира, на изстинал тютюн, на повръщано ядене и пиене го блъсна в ноздрите. Повечето маси вече бяха празни. Само на някои седяха все още най-упоритите, с подпухнали лица. Те ревяха прегракнало и несвързано и искаха да им донесат още пиене. Обслужваха ги трима келнери. Момичетата вече си бяха отишли.

Матотаупа погледна към масите, където преди седяха инженерите и старите прерийни вълци. Бил Петльобореца и неговата дълга Лили още седяха там и заедно с тях и четирима мъже. Червения Джим, Джо, Хенри, Тейлър, Шарлеман и Маки си бяха отишли. Когато индианецът се запровира бавно между масите, циганинът-диригент поде буен танц. Матотаупа мина съвсем близо край подиума за оркестъра, погледна цигуларя, сякаш без да го вижда, като че гледаше някъде надалеч, после му подхвърли една златна монета. От очите на циганина блесна огън; целият оркестър засвири с все сила и бързата мелодия прозвуча злокобно в огромното вмирисано помещение.

Матотаупа се отпусна върху най-близката пейка. Беше му безразлично, че пред него от масата капеше разлята бира.

— Бренди! — извика той.

За този гост и тримата келнери се разтичаха припряно. Докато оркестърът свиреше само за него, Топ гаврътна ракията.

Главата му се замая, той пи отново. Не усети, когато падна от пейката на земята. Беше тежък, очите му се затвориха. Тичайки нагоре-надолу, келнерите си хвърлиха скрити погледи един към друг. Постепенно те сключиха кръга около приспания от алкохола гост, най-после застанаха край него.

— Той трябва да плати — каза най-после единият. Тогава забелязаха, че вече не са трима, а бяха станали петима. Цигуларят и Бил Петльобореца също стояха край тях.

Бил взе кожената кесия, която Топ носеше на колана си, изсипа я и сложи жълтиците върху масата.

— Честно ли ще делим?

— Най-напред сметката! — казаха келнерите и прибраха по-голямата част.

— После за музиката! — обади се и музикантът и взе остатъка.

— Крадци и разбойници! — изкрещя Бил и се нахвърли да измъкне парите от циганина, но в този миг светна автоматичен нож и Бил отдръпна, псувайки, промушената си ръка.

Дългата Лили изкрещя от дъното на помещението. — Да отнесем индианеца в шатрата му — предложи един от келнерите. — Това също влиза в сметката!

Докато циганинът и Бил се нахвърлиха в същински бой на петли, при който всички средства бяха разрешени, двамата от келнерите отнесоха индианеца на раменете си до неговата шатра. Там го хвърлиха край двата коня в тревата.

Когато се отдалечиха и вече не можеха да виждат индианската шатра, Харка изскочи отвътре. Вмъкна баща си, който все още не беше дошъл на себе си, в шатрата и го положи върху една завивка.

После седна край огъня и запуши.

Индианката от племето семиноли седеше в дъното на шатрата. Беше седнала така, че Харка да вижда обезобразеното й лице, щом вдигне поглед от огнището. Всички смятаха жената за няма; може би и езикът й беше пострадал. Никой не я беше чул никога да каже нито дума. Харка също не знаеше нищо друго за нея, освен това, че е от племето на семиноли, които след погрома на цялото племе бяха попаднали в робство във Флорида и бяха освободени след приключване на гражданската война. Тя беше работила като обща работничка в кухнята. Оттам Харка я бе взел с разрешение на Джо и подкрепен от русобрадия, за да имат двамата с баща му в шатрата някой, който да се грижи за домакинството им.

Тази заран, в която светлината, замъглена от прашните облаци и кожените чергила, с мъка си пробиваше път в шатрата, от обезобразеното лице сякаш за първи път гледаха живи очи. Постепенно те привлякоха погледа на Харка и го задържаха.

— Да говорим.

С мъка и прегракнал излезе дълго неизползуваният глас от гърлото й, мъчейки се да се приспособи към чуждия английски език. Харка бе потънал в съвсем други мисли и тъкмо в този миг най-малко мислеше за обезобразената жена. Но след като тя достатъчно дълго време го гледа напрегнато и после заговори, в шатрата сякаш стана чудо — едно дърво бе получило възможността да говори — и Харка заслуша, готов да отговаря.

— Кой те обезобрази? — попита той.

— Бял човек… Семиноли се биха.

— Знам. — Харка също си търсеше думите. — Седем лета и седем зими прекарахте в непрекъсната борба. За всеки от вашите бойци, който падна тогава, умираха по сто бели мъже.

— Не ни победиха. Предадоха нашия вожд и ни хванаха.

— Вашия вожд Оцеола. Той умря като пленник на белите мъже.

— Да. Той умря, бащата на моя баща. Но най-достойните от моите предци живеят и се бият от тридесет и четири лета насам до днес в блатата на Флорида.

Жената, която може би беше девойка, се изправи. Раменете й стърчаха ъгловати изпод черната памучна блуза. Тя беше висока и много слаба, като израснало в постоянен глад дете или като измъчена майка, кой можеше да знае? Обезобразеното й лице се сви в отчаяна омраза.

— Но ти, Твърдокаменни Харка Убиец на вълци, ти се биеш на страната на белите мъже… на измамниците… на убийците… на кръвожадните койоти!

Харка се изправи.

— Върви… донеси вода! — каза той.

Когато жената семиноли се върна обратно в шатрата, не свари Харка там. Очите й изгаснаха отново, тя стисна устни една върху друга. Зачака тихо и безмълвно. Чака часове наред. После неочаквано се надигна, изтегли завивката изпод тялото на Матотаупа и го заля с две кофи студена чешмяна вода върху главата, в очите, в устата и в носа.

Топ се разтърси. Вдигна клепачи, загледа учудено жената от племето семиноли, огледа се за миг, сякаш не знаеше къде се намира, но в същия миг скочи на крака и изтича към потока, за да се изкъпе.

Докато се излегна с цялото си тяло в студената вода, той се опита да си припомни какво се беше случило през нощта. Съзнанието му повтори случилото се и когато накрая той сам не можеше да си повярва, че бе сънувал, тръгна обратно към шатрата.

Облече празничната си дреха и се отправи към временната железопътна гара. Наближаваше пладне. В целия лагер отново царяха шум и оживление. Всички, които можеха да се освободят за през обедните часове, се стичаха към железопътната линия, за да присъствуват на заминаването на влака и на раздялата с Джо Браун и Хенри.

Матотаупа не се оглеждаше и не търсеше никого. Искаше обаче да се покаже на всички, на всеки, който и да бе той. Беше наясно, че бе преживял две тежки поражения, едно — пред собствените си решения и намерения никога вече да не се напива, а другото — пред сина си. Но не искаше да излезе от борбата. Искаше да се наложи с всички средства на всяка цена всички отново да започнат да го уважават.

Едрата му фигура не остана незабелязана. Заобиколен от кръг изпращачи, Джо го видя и му кимна да се приближи. Индианецът се запъти с отмерени крачки към инженера, насъбраните му направиха място и Топ поздрави Джо с обичайното си сдържано, изпълнено с гордост и достойнство държане, което все още му прилягаше, когато беше трезвен.

— Чух, че те ограбили по най-гаден начин, Топ? — Джо разглеждаше посивялото лице на индианеца със съчувствието на човек, който също е имал подобни преживявания.

— Не. Аз просто раздадох няколко жълтици — излъга индианецът гордо. — Може би това се е сторило малко прекалено на белите мъже. Но то няма значение.

— Бил и циганинът едва не се изпотрепали. Сега Бил лежи върху постелята си и стене под грижите на дългата Лили. Циганинът отново работи при балите и сандъците. Не му позволяват да свири повече. И все пак леко се отървахме!

Машинистът на влака наду свирката нетърпеливо. Дадоха му знак за тръгване. Джо се покатери в товарния вагон, където Хенри вече се беше настанил.

Колелата се понесоха на изток. В прашния въздух влакът скоро изчезна от погледите.

Малко отделени от тълпата, дошли да присъствуват на заминаването, стояха Червения Джим и Шарлеман.

— Общо взето — заключи Чарлз, — ние основно се изложихме, а птичката, която искахме да хванем, ни се изплъзна.

— Той е бърз, но аз съм по-издръжливият. — Джим въздъхна дълбоко и добави: — Не виждаш ли там стария Топ, че е сам-самичък? Парите му се изпариха. Обзалагам се, че ги е получил като размяна за самородно злато. Сега ще трябва отново да върви да си вземе злато, ако иска и занапред да играе ролята на господар. А той няма да устои на изкушението. Така ще мога да се лепна за следите му.

— Не мисли обаче, че ще можеш да отлепиш мен! Но Хари какво ще прави? Ние все пак не можахме да ги разделим двамата. А това беше важното!

— Изчакай. Нали ти казах, че аз съм по-издръжливият. Топ отново стана недоверчив. Опита се да се промъкне и да проследи Хари.

— Ти откъде знаеш?

— Че да не съм кьорав! Онова, което каза Маки, въздействува много по-сигурно, отколкото нашите оръжия.

— Ти си още младок, Джим. Не вече такъв, както когато се запознахме, но все пак не ти достигат още няколко лета. Аз обаче съм десет години по-възрастен и не искам да чакам повече.

— Който иска да пипне голямата плячка, трябва да дебне търпеливо; това е първият ловен закон. Ако не си съгласен, махни се навреме.

— Не можеш повече да се отървеш от мене!

— Така изглежда. Но аз те предупреждавам. Хари забеляза, че ти именно последен пошушна нещо на Маки.

— Искаш да кажеш?…

— Да, искам да кажа, че където и да е другаде, ще бъдеш на много по-сигурно място, отколкото тук. Що се касае до Маки — за неговия живот аз и пукнат цент не давам.

— А за твоя?

— Мен ще ме пази Топ, стига да не направя някои прекалено големи глупости.

— Какъв негодник си!

— Можеш да ме наречеш както искаш! Така или иначе, аз те предупредих! Жалко, дето изпусна влака.

— Аз имам кон.

Докато траеше този разговор, Харка се бе върнал отново в шатрата, но само за да вземе завивката си от бизонска кожа. Превърза я на гърба на сивия жребец, излезе навън в прерията и потърси за този ден място за спане на открито за себе си и своя мустанг. Не можеше да гледа повече обезобразеното лице на жената от племето семиноли, нито онемялата й омраза и устните с отново замлъкналите въпроси, пък и не искаше да вижда повече баща си през този ден.

Затова преспа заедно с мустанга си навън върху прашната трева, върна се да вземе вечерта от шатрата парче месо за храна и отново излезе на дежурство.