Топ и Хари

Юниън пасифик

От деня, в който Джо потегли в източна посока с товарния влак, бяха минали година и половина. От една година насам първата железопътна линия, прекосяваща страната, бе приключена и влаковете пътуваха от Чикаго до Сан Франциско.

Беше пролет. Един влак се носеше по линията сред усамотеното, обрасло с трева високо плато на Запада. Локомотивът пухтеше, колелетата се въртяха. Огнярят, почернял от сажди, седеше до машиниста, който наблюдаваше линията и движеше лостовете. Шумът на въртящите се колелета се прекъсваше ритмично от траверсите и спойките на релсите.

Край прозореца на един от пътническите вагони седеше мълчалив пътник, насочил погледа си на север. Косите му бяха меки, сребърносиви, доста дълги. Правеха впечатление с блясъка си. Лицето му беше слабо, челото — добре оформено; Макар че кожата му беше леко почерняла от слънцето, тя имаше някакъв прозрачен блясък, какъвто обикновено причиняват физическите страдания. Сините му очи не се бяха насочили вече часове наред към никой от спътниците в купето, а гледаха неотстъпно навън към безкрайната шир. Понякога дясната му ръка се раздвижваше, сякаш описваше някакъв контур. Беше ръка с дълги тесни пръсти, но не това беше най-забележителното в нея; това бе ръка с такава изразна сила, която бе присъща само на лице на замислен човек. Пътникът беше облечен в кожа, много фина, мека и скъпа кожа, но по облеклото можеше да се предположи, че собственикът му възнамерява ей сега да се откаже от влака като превозно средство и да яхне кон. В сравнение с нежното, дори малко болнаво тяло подобно облекло и възможността за изпълнение на подобно намерение образуваха странен контраст, който отдавна вече привличаше интереса на спътниците.

Местата до мълчаливия пътник бяха заети от едно тричленно семейство и освен тях още от двама господа, от които единият бе навярно десет или петнадесет години по-възрастен от другия. Макар че цял ден бяха заедно, в купето още не се бе подел общ разговор и според мнението на тричленното семейство това се дължеше на двама души извън тях — а именно на сивокосия пътник и, второ — на по-възрастния от двамата господа. Той именно имаше здрав и набит вид; раменете му бяха широки, тенът на лицето му говореше за добро здраве. Около ъглите на устните му обаче минаваха, започващи от края на ноздрите, две дълбоко врязани бръчки.

Вече беше станало след обяд. През прозореца се виждаше как навън вятърът къдреше тревата на вълни, така че прерията изглеждаше като раздвижено от вятъра море. По небето се носеха на запад облаци.

— Татко! — извика момчето, което бе център на тричленното семейство. — Антилопи! — То скочи и застана пред прозореца, но когато искаше да види по-добре онова, което бе открило, вече съзря ново нещо. — Мамо! Един индианец! Един индианец!

— Един индианец, един индианец! — имитира го баща му. — Седни си на мястото.

Дъглас седна, защото и индианският ездач, когото той бе видял, междувременно бе изчезнал от погледа му.

Тихият пътник на мястото край прозореца се раздвижи. Чертите на лицето му се оживиха; имаше вид, сякаш мислено разговаряше сам със себе си. Набитият господин също сякаш бе обзет от някакви нови чувства; разкриви леко устни, така че бръчките край тях се впиха още по-дълбоко.

В този миг погледите на сивокосия и на набития се срещнаха и между тях начаса се породи взаимно разбирателство.

— И вие ли сте били вече в този опасен край? — попита набитият.

— Малко — отвърна неопределено сивокосият.

— Пак ли ще слезете тук на открито?

— Да.

— Аз също.

— Такава страна е истински магнит.

— Точно така.

С това желанието на двамата да разговарят сякаш отново замря.

За сметка на това бащата на момчето се почувствува задължен също да изкаже своето мнение, без някой да го пита за това.

— Опасен край ли казвате? Това е само известен кратък преходен период! След няколко месеца индианците отново ще бъдат натикани в миша дупка и ще си намерят мястото в резервата. Пък и наистина вече е крайно време тия въшливи пияни бандити да се научат на малко цивилизация!

Дъглас погледна набития мъж. „Сега какво ще кажеш?“ — питаха детските му очи. Отговорът обаче дойде от друга страна.

— Свободните индианци нито са въшливи, още по-малко пък бандити — отвърна тихо, но решително сивокосият господин. — Намерих сред тях много добри и честни приятели. Те имаха нужда само от време, спокойствие и свобода, за да развият възможностите си. Тяхната съдба е една трагедия.

— Разрешете… трагедия ли казвате? Та ние не се намираме на театър, а строим Америка. Ето тази железопътна линия например също бе завършена преди определения срок. Ние никога и никому не можем да раздаваме време. Който не може да се пригоди бързо, просто пропада.

— Подобен процес, господин…

— Финли.

— … господин Финли, може в края на краищата да стане доста неприятен и за не непосредствено участвуващите в него.

— Моля, не хвърляйте жена ми в тревога!

— Съвсем нямам такова намерение. — Сивокосият отново се облегна назад в своя ъгъл. — Индианците също не биха се натрапвали на вашата съпруга.

Локомотивът изсвири.

Навън прерията беше самотна и безлюдна. Първият здрач на пролетния ден омекотяваше силата на багрите; на хоризонта прерия и небе сякаш се сливаха в едно.

Сивокосият господин искаше да се оттегли от разговора.

Дъглас отказа шоколада, който майка му щедро му предлагаше. Господин Финли обаче си взе едно парченце и доста се оживи.

— Що се отнася до мен — забеляза той отново непитан, — то аз съм републиканец. Винаги съм бил републиканец, стоманено здрав републиканец, и винаги съм за свободата и дори съм се застъпвал за равни права на цветнокожите. Но тук съвсем не се касае до бели, черни или червени, а до убийци и граждани, в случая — до железница или без железница. Изводът е ясен.

— Тази земя е била гарантирана на индианците като техен район.

— Какво общо има това с железопътната линия?

— Нормално е собствениците на страната да дават съгласието си за това.

— Но ние пътуваме върху територията на един от съединените щати!

На това сивокосият господин не отговори повече и се загледа отново през прозореца.

Дъглас използува паузата, за да се намеси пак в разговора.

— Спомняш ли си, татко, в Минеаполис, в цирка? Тогава и вождът на манежа си позволи да държи такава реч!

— Да, разбира се, и представлението свърши с убийството на управителя и с разкриването на обира на касата.

Сивокосият потрепери.

— Извинете, спомняте ли си още името на цирка и годината, в която се случи това? Дъглас отговори сам:

— Пролетта на 1864. Циркът се казваше „Майърс“.

— Аз се казвам Морис. Бях в Омаха през есента на 1864 и тогава знам, че бе разкрит обирът на касата на цирка. Можете ли да ми кажете какъв бе изходът от делото?

— Беше заловен един каубой на име Джим — отвърна господин Финли, — но той успя да избяга през същата тази нощ и да се скрие.

— А какво общо имаше това с убийството на управителя?

— Един индиански артист на име Топ застреля управителя и също успя да избяга. Тогава цялата група от племето на дакота избяга и се скри в дивата прерия.

— Аха, така, да.

— Моля… извинете… — Госпожа Финли се наведе напред, за да заговори непознатия. — Не бих искала да ви се сторя любопитна. Но… вашето име е Морис? Да не би случайно вие да сте прочутият художник, който избира за свои модели главно индианци?

— Последното е вярно.

— Тогава… вашите симпатии са разбираеми! Лице с лице, човек все пак открива у другия… как да кажа, все пак нещо човешко. Много точно си спомням това великолепно и всяващо ужас представление в Минеаполис. Вождът на дакота, който след това извърши убийството, беше много представителна личност.

Господин Финли, който съвсем не беше представителна личност, хвърли отстрани критичен поглед към своята съпруга, която обаче не го забеляза.

— Тогава на сцената играеше и едно индианско момче, дори се представи като дресьор на коне…

— Да! — извика Дъглас. — Той почти приличаше на син на някой лорд!

Сивокосият художник сякаш стана още по-мрачен и по-тъжен, отколкото бе по време на целия път.

— Какво ли се е случило с този човек! — каза той и след това направи движение с ръка, сякаш искаше отново да изтрие думите, които можеха да разкрият твърде много чувствата му.

Дъглас втренчи поглед в него.

— Аз дори си спомням как се наричаха двамата индианци. Топ и Хари.

— Как?! — Възгласът не дойде от устата на художника, а бе нададен от набития господин, който също бе останал мълчалив като художника през досегашното пътуване. — Топ и Хари?

— Точно така. — Дъглас смяташе вече, че не само са му обърнали внимание, но че дори е станал център на всеобщото внимание.

— И вие ли познавате тези индианци? — попита художникът господина отсреща.

— Да… впрочем моето име е Браун, Джо Браун.

— Сега вече аз трябва да попитам: знаменитият Джо ли? Инженерът, който бе работил като пионер на този участък на железопътната линия?

— Инженер, това е вярно.

Дъглас беше като наелектризиран.

— От изтровената тогава проучвателна група?

Джо Браун се усмихна с неопределен израз на лицето.

— Точно така. Не беше много далеч оттук — сега влакът минава приблизително по същите места.

— И вие познавате Топ и Хари? — пое отново разговора художникът. — Кога сте ги виждали за последен път, ако мога да попитам?

— Топ за последен път преди година и половина, а Хари само преди няколко минути.

— Как така?!

— Той беше конникът, когото Дъглас видя да лети през прерията.

Влакът се придвижваше с тропот. Когато видяха временната спирка, вече беше станало вечер. Дъглас стоеше на прозореца. Тъй като влакът правеше голям завой, момчето забеляза още отдалеч грамадните палатки, дъсчените бараки, купищата бали и бъчви. В този импровизиран лагер, който беше останал още от времето на строителството на железопътната линия и сега служеше за обменен пункт сред дивата степ, цареше голямо оживление.

Влакът спря. Врати и прозорци се разтвориха, но отвътре слязоха само трима души: Морис, Браун и неговият по-млад спътник, наричан от инженера Хенри.

Скоро след това влакът пое отново. За погледите на останалите на временната гара локомотивът и вагоните ставаха все по-малки и по-малки; скоро във вечерния сумрак майсторското постижение на човешкия откривателски гений вече се виждаше само като някаква змия, после като гъсеница, която се виеше през тревната степ, и най-после съвсем изчезна от погледа.

Морис, Браун и Хенри несъзнателно останаха заедно. Вятърът биеше в лицата им.

Големите палатки се издуваха от вятъра. От голите, необрасли с трева места край станцията по железопътната линия се издигаха кълба прах. Гласове викаха, конски копита тропаха, но всичко това беше само нищожен шум сред морето от тишина наоколо.

Откъм запад се издигаха очертанията на Скалистите планини. Първите звезди се появиха на небето.

— Мен ме чакат — каза Морис и се огледа. Не забеляза онзи, когото търсеше, но той сам го видя и погледът на Морис просветна.

— Дълго копие! Ето те и тебе! — С тези думи художникът поздрави един индианец, който бе облечен много старателно и чисто и носеше скъпоценна огърлица на шията си.

— Моят бял брат „Прелетната птица Тайнствения жезъл“ ме помоли да го чакам тук тази вечер с два коня и два катъра. И ето аз го чакам.

— Ти си ме чакал, верен приятелю! Успя ли да намериш и квартира за двама ни?

— Да.

— Могат ли също така и моите двама познати, Браун…

— Джо, моля, след като вече слязохме от влака.

— И така, моите двама познати Джо и… Хенри беше вашето име, нали?… Джо и Хенри да дойдат с нас?

— Сигурно ще може.

Така четиримата тръгнаха заедно. Индианецът ги отведе до една дъсчена барака, която изглеждаше малко по-удобна от останалите, чиито стени обаче, както веднага разбраха, щом влязоха вътре, пропускаха течението през всичките си пролуки и отвори. Морис потрепери от студ.

— Аз иначе не обичам пиенето — призна той, — но след това дълго пътуване, след удоволствието от приказките на господин Финли и при това течение тук, чрез което прерията нахлува в незадоволително цивилизованите условия на тази барака — една бутилка уиски за затопляне и за предотвратяване на евентуална настинка сигурно би ни дошла добре.

Джо се усмихна.

— И ние ще дойдем. Съгласен ли си, Хенри?

— Както винаги.

Джо и Морис се запътиха веднага към кръчмата, докато индианецът Дългото копие отиде да прибере багажа заедно с Хенри. Двамата поговориха там с кръчмаря да им отпусне още една стая за спане и я получиха, макар и на невъзможна цена; отнесоха там вещите. Дългото копие прибра двата ключа и заяви, че той ще остане тук и ще пази нещата. Нека Хенри отиде при другите в кръчмата. Въпреки възраженията на Хенри индианецът скоро успя да го убеди.

Хенри отиде сам в кръчмата при Морис и Джо и извини Дългото копие, който нямаше да дойде.

— Аз така и очаквах — отвърна художникът. — Дългото копие не пие нито капка алкохол и не влиза в никаква кръчма. Това си е негов принцип. Твърде много хора от неговия нещастен народ са станали жертва на ракията.

— Той сиукс ли е? — попита Браун.

— Чейен. Аз лично го освободих чрез специална молба от резервата и оттогава насам той е мой постоянен придружител.

Тъй като сред пустошта нямаше никакви други забавления, вечерта всички местни хора се събираха да пият в една голяма нова барака, построена за кръчма. Кръчмарят, келнерът и келнерките обикаляха масите, за да обслужват клиентите. Още отсега мнозина вече бяха пияни. В отсрещния ъгъл свиреше някакъв оркестър и една танцьорка излезе сред гостите, за да даде да се разбере, че по-късно ще им предложи на показ своето изкуство.

Художникът се оглеждаше и търсеше по навик характерни типове, които можеха да го заинтересуват. Но дали това се дължеше на умората, на лошата музика, на тютюневия дим или на силната миризма на ракия — той не можеше да намери никакво лице или фигура, които да привлекат вниманието му.

Джо Браун, изглежда, беше в по-добро настроение.

— Навярно отдавна не сте идвали тук — каза той на Морис, — затова сега ви е тъжно, че всичко се е променило. Откъснете се от спомените си!

— Аз години наред страдах от стомах. Но вие имате право, скокът, който е направен тук, е голям. На времето мен тук ме посрещаше Топ, който тогава носеше още като вожд своето име Матотаупа, и ме гощаваше в своята шатра с рибици от бизон, а вечер слушахме песента на свирките по полето. Сега седя в една вмирисана на ракия дупка, сам пия ракия и се оставям този неспособен цигулар да измъчва ушите ми.

— Според моя собствен опит бихме могли да преценим всичко наоколо и от друга страна — възрази Джо отново с онази усмивка, от която бръчките около устата му се очертаваха още по-силно и по-дълбоко. — По-рано безшумните стрели на бойците на Тасунка-витко избиваха тук моите другари, сега аз сам се унищожавам според собствените си сили и желания с бира и ракия, които още ще си поръчам. Впрочем шатрите и бизоните съвсем не са изчезнали от тези краища. Това е една доста жалка, сурова и по-скоро прашна, отколкото плодородна местност и тук почти още няма нови заселници, които да оспорват сериозно ловните райони на индианците. Железопътната линия представлява по-скоро една съвсем тънка черта, прокарана от цивилизацията пряко през неизписаната страница на пустата прерия.

— И аз чух същото и затова искам да се опитам да отразя със своята четка още нещо от старите местни нрави и обичаи, преди туземните господари на земята да изчезнат съвсем.

— Миролюбиво и похвално намерение… Ало! — Браун извика на един келнер, но тъй като в момента той беше зает, вместо него към масата се приближи една девойка.

— Бренди?

— Да, бренди. Как си Дейзи?

— Името ми все още е Вики; как никога не можа да свикнеш с това!

— Вики не ти подхожда. Винаги съм ти го казвал. И така, Дейзи! Как е предприятието?

— Аз няма да забогатея от него. Богатее само кръчмарят!

— Не си ли намери добър съпруг?

— Съпруг — да, но добър… добър и съпруг, това съвсем не си подхожда. Само с един беше по-друго. — Момичето преглътна слюнката си и Браун поръча:

— Донеси бренди за двама ни!

Поръчката бе изпълнена веднага. Хенри вече се бе погрижил да донесе още един стол; девойката не се двоуми дълго и седна.

— И така, как сте и какво става тук? — попита още веднъж Браун.

Морис, за когото девойката не беше привлекателна, тъй като имаше мазна и боядисана кожа, разбра, че Браун и Хенри искат от нея да им разкаже за всичко, което се бе случило през последната година и половина, откакто те не работеха вече тук. Келнерката сигурно беше така добре запозната с всичко, което ставаше в лагера на станцията, както добрият съгледвач познава следите в своя район. Може би тя наистина не беше привлекателна, но добра и Джо, който бе участвувал в строителството на железопътната линия, сигурно бе навикнал много повече с подобни хора, отколкото Морис.

Девойката прие повторния въпрос на Джо и гаврътна втората чаша бренди. Вече се беше научила и тя да пие.

— Тейлър I, когото ти познаваше, си отиде. От няколко месеца си имаме Тейлър II, един къдрокос, който е отговорник на станцията. — Девойката се изкикоти.

— Нима има за какво да му се присмивате? — попита Хенри.

— За нас тук винаги има на какво да се посмеем, момче! Ще трябва да видите след това оная дългата Лили на Бил Петльобореца, да видите на какво е заприличала!

— Какво друго ново има? Девойката вече бе на третата чаша.

— Откога пиеш така, Дейзи?

— Откакто тръгна влакът и виждам хора, които могат да живеят истински! Това тук нашето, дето работим като черни дяволи, живот ли е? Злато трябва да намери човек! На Сакраменто май вече нищо няма, но казват, че в Черните хълмове все още можело да се намери тук-таме.

— А друго какво ново има?

— Хари ни създава достатъчно лоши новини.

— Защо? Та по-рано всичко беше наред.

— Я ме оставете на мира с вашия Хари! Тейлър II сигурно скоро ще получи удар от него…

— Защо?

— Ще получи удар, ако Хари продължава да се държи така. Говори се, че той помогнал заедно с циганина на русия анархист да избяга, когато дойдоха да го арестуват. Всички го говорят, но никой не може да го докаже. Дяволско момче е тоя червен хлапак!

— Той е вече деветнадесетгодишен — каза тихо Морис, повече за себе си.

— Край него човек може изобщо да забрави да се смее. Вие как се казвате? Морис?

Художникът кимна с глава и избута под дланта си още една монета по масата. Нямаше нужда да прави това толкова дискретно, защото Дейзи-Вики смяташе, че е съвсем естествено гостите да й заплатят изгубеното време. Иначе не би могла да се оправи с кръчмаря и колегите си, задето се бе заседяла толкова дълго на една маса.

— Хари е проклето момче! Станал е истински убиец. Носи зашити по гамашите си коси от скалпове, и то не само черни.

Джо и Морис размениха по един изненадан поглед.

— Какво означава това?

— Ами ето какво. Трима от нашите се скараха с него. Ей така на, както се карат хората. Проклет червенокос, въшлива свиня или друго такова нещо му навикаха! После и тримата изчезнаха. А той има коси от скалпове по шевовете на гамашите си, и не само черни. Онова нямо чудовище, което е прибрал в своята шатра, оная никаквица от племето на семиноли му ги шие и се радва на всичкото отгоре. Да ми стане името Дейзи, ако кафявият кичур на гамашите му не е от главата на моя Маки! Той го умори него! — Девойката преглътна, сякаш щеше да се разплаче. — Сега всички ги е страх от него и от неговата банда и затова той си нрави каквото си иска. Отговорникът на лагера ще получи удар, ако продължава така!

— А какво общо има отговорникът на лагера с вашите лични разправии?

— Какъв спокоен човек си ти! Сякаш още живееш в добрите стари времена! Тейлър II наскоро нарече Хари мързеливец и подъл хитрец, защото никога не се вслушва в нарежданията, а прави каквото си иска, освен ако се намеси баща му. Но това също се случва много рядко. Та сега нашият къдрокос приятел го е страх, че вече е дошъл неговият ред.

Лицата на Джо и Морис бяха станали съвсем сериозни.

— Наблизо ли са двамата индианци?

— Знам ли ги аз! Те са навред и никъде.

От съседните маси клиентите започнаха да се сърдят, че не ги обслужват. Девойката също сметна, че едва ли ще получи повече бакшиш, и се отдалечи.

Джо отпи няколко глътки бира.

— Значи, Хари се е наложил по свой начин — каза той. Художникът гледаше към дъсчената стена на бараката, сякаш там беше окачена някаква картина, която единствено той можеше да вижда.

— Аз го познавах като момче по времето, когато живееше в бивака на своето племе. Тогава го наричаха Харка. Той беше необикновено дете, безумно смело и самостоятелно.

— Вие изобщо имате добро впечатление от Мечата орда?

— Най-доброто.

Разговорът се прекъсна, защото оркестърът засвири по-силно и първите двойки се надигнаха да танцуват. Джо насочи вниманието си към тях.

— Ако не съм забравил всичко — това наистина е Бил Петльобореца! Неговата Лили е станала още по-мършава и нахакана. Гледай… Хенри… оная женска там!

— Пфу! — Хенри избухна в смях. — Тъкмо за хумористичен вестник! — добави той.

— Погледни само Бил! Същински див петел — само малко прострелян.

— Ей! Дръжте си устата! Затвори си нежната устица! — Заплахата дойде от съседната маса, където един млад мъжага вече беше пийнал повече, отколкото се полагаше. — Бил е мой приятел!

— Добре, добре — отвърна миролюбиво Хенри и изпи бирата си.

Другият обаче се намираше вече в онова състояние на пиянство, което караше човека да търси свади. Изправи се и се приближи до масата на Хенри, Джо и Морис.

— Бил е мой приятел! Ясно ли е?

— Добре, добре. Твой приятел. Седни си отново на мястото.

— Приятелче! Той ми е приятел! Бил Петльобореца. — Той пъхна юмрука си под носа на Хенри.

Джо вече беше сложил ръка на револвера си. Морис искаше да плати и да стане, но наоколо не се вестяваше никакъв келнер, нито пък кръчмарят. Цигуларят дращеше по струните на своя нещастен инструмент. Бил Петльобореца танцуваше, като тропаше възхитен с крака.

— Той хубаво танцува! Ясно ли е!

— Много добре ми е ясно и те разбирам, приятелю. Не съм глух. Няма за какво да ревеш.

— Какво бръщолевиш?… Аз не рева! Да не съм вол!

— Не си, не си. Не си никакъв вол.

— Не съм вол! Не го повтаряй повече! — Свитият юмрук потрепна, готов да удари.

Джо извади бързо револвера си, но преди още той да стреля, притича един келнер, извърна пияния младеж със сръчно движение и като го блъсна с коляното в кръста, го върна на неговата маса. Там го сложи да седне върху стола.

Морис кимна в знак, че иска да плати, и сега келнерът се приближи да си прибере сметката.

— Ще вървим ли? — попита художникът инженера.

— Да вървим!

Тримата се изправиха, за да излязат. Всички имаха още достатъчно храна, която си бяха взели за из път, и можеха спокойно да хапнат нещо в стаичките си.

Навън бушуваше буря, вдигаха се високи облаци прах. Стените на палатките се издуваха по-силно. Вече почти не се мяркаше никой, освен неколцина дежурещи край балите, буретата и конете. От всички бараки обаче все още прозираше светлина. Тримата се приближиха към бараката, където ги бяха настанили за пренощуване, и Морис започна да се сбогува. В този миг Хенри вдигна неочаквано глава, сякаш се ослушваше да чуе нещо.

— Слушайте!

И тримата напрегнаха слух. И ясно чуха шума, към който ги беше насочил Хенри. Един кон се приближаваше в галоп, в бърз галоп с едри скокове. Така никой не гони коня си само за удоволствие.

Ездачът се появи в района на лагера. Беше индианец. Той се насочи към една по-малка, по-устойчива дървена барака, навярно квартирата на отговорника на лагера, не си позволи да губи време да спре коня си, а скочи сред буйния галоп и изтича в бараката на отговорника на лагера.

— Нещо се е случило! — каза инженерът. — Да изчакаме един момент. Индианците обикновено докладват късо. После ще влезем при отговорника на лагера. Предполагам, че моето име ще бъде достатъчно. Той ще ни осведоми за всичко.

Индианецът обаче се забави много повече в бараката, отколкото Джо предполагаше. Конят, с който той бе дошъл, стоеше наблизо със силно пулсиращи страни. Джо, Морис и Хенри се приближиха към животното. То беше заюздено по индиански, със захваната за долната челюст юзда и с плетена от косми връв на врата. Не носеше нито седло, нито завивка.

— Или съм луд, или познавам този мустанг, макар че сега е нощем и не съм го виждал дълги години! — каза Морис.

— Аз също го познавам — обади се Хенри.

— И аз — каза Джо. — Това е сивият жребец на Хари.

Тримата оставиха животното и се отправиха към бараката, където бе изчезнал индианецът. Спряха се пред вратата. През дървената стена излизаше нечий глас, който се караше и ругаеше неприлично. Джо се замисли за миг.

— Ще вляза вътре. Може би ще успея да разбера по-добре онова, което става тук, отколкото този неузрял още баракаджийски шеф Тейлър II, който и без това според показанията на доверени свидетели ще получи удар.

Джо отвори вратата. Заедно с неговото влизане в малкото помещение, осветено от газена лампа, нахлу и вятърът. Край една обикновена дървена маса стоеше отговорникът на лагера. Вените на слепоочията му се бяха издули, челото му беше цялото почервеняло, капчици пот се бяха показали в основата на къдравите му коси. Той бе свил пръстите на дясната си ръка в юмрук и удряше с него по масата. Срещу него стоеше индианецът. Младият индианец бе почти два метра висок, строен; кафявата му кожа изглеждаше тъмна под слабата светлина на лампата. Черните му коси бяха разделени на път и сплетени на плитки, които падаха пред раменете. Змийска кожа държеше косите му над челото. Не носеше никакви пера, никаква огърлица, изобщо никакъв знак за победа, никакъв ранг или ловни трофеи, освен зашитите по ръбовете на високите му до хълбока кожени легини коси от човешки скалпове. Горната част на тялото му беше гола. В колана бяха затъкнати револвер и кама.

Младият индианец стоеше облегнат на стената и наблюдаваше разярения мъж пред себе си, както естествоизпитател наблюдава някаква нова разновидност на отдавна познато влечуго.

— Джо Браун, инженер — представи се току-що влезналият на отговорника на лагера и едновременно размени поглед с индианеца, с което искаше да му покаже, че го е познал.

Отговорникът на лагера млъкна, но устата му остана още полуотворена, тъй като бе изрекъл думата си до половина.

— Браун, инженер — повтори Джо.

— Вие пък откъде дойдохте?

— През вратата, ако разрешите.

— Нищо не разрешавам! Какво ще стане тук, ако всеки си позволява да се намесва, където не му е мястото! Тук не сме в Конгреса, а по линията Юниън Пасифик сред прерията… Да спрете влака! Човече! Да не сте пощурели всичките! Вземи си коня, полудял индианецо, и веднага се върни обратно! Влакът веднага да продължи пътя си!

— Няма да се върна.

— Нека дяволът те вземе тогава и те отмъкне в ада! Ще пратя някой друг! — Отговорникът на лагера избърса потта от челото си и се накани да излезе бързо от бараката. Индианецът му препречи пътя.

— Нека белият мъж, ако обича…

— Белият мъж не те обича, самонадеяни хлапако! Кой командува тук, ти или аз?

— Тази нощ навярно аз. — Индианецът говореше спокойно и подигравателно, което още повече разяри отговорника на лагера.

— Махай ми се от пътя! Да ме задържа със сила… да спира влака… проклет червенокож!

Джо застана между разярения мъж и индианеца.

— Спокойно, моля! — Той се обърна. — Хари, ти ме познаваш. Кажи, ти ли спря влака? И защо?

— Баща ми застана със запалени факли на линията и спря влака, защото бизоните и ловците на дакота се носят из прерията. Бизоните щяха да заклещят влака, ако попадне между тях, най-малко за цялата нощ до сутринта. По-добре е да не допускаме да го повредят. Отговорникът на лагера изстена.

— Та всичко това са глупости! Бизони да спрат влака ни! Невъзможно!

Джо прекъсна отговорника на лагера с нетърпеливо движение на ръката.

— Налагало се е да се спре влакът при тези обстоятелства. Вие сигурно никога досега не сте виждали стадо бизони!… Хари, в коя посока препускат ловците на дакота?

— Идват към този лагер.

— От каква посока?

— Наоколо.

— Баща ти остана при влака, за да помага там, така ли?

— Хау.

Инженерът спря настойчив поглед върху отговорника на лагера.

— Аз поемам отговорността тук, аз, Джо Браун! Предполагам, че името ми трябва да ви е известно! Дайте незабавно обща тревога!

Хари махна с ръка.

— Какво има? — попита инженерът, вече също раздразнен.

— Има още време да се измъкнем с хитрост. Джо се подвоуми. После все пак каза:

— Казвай бързо!

— Нека оркестърът продължи да свири и момичетата да си танцуват. Измъкнете навън само най-свестните мъже. Ако продължим достатъчно дълго време да се правим на спокойни и нехаещи, бойците дакота ще се нахвърлят върху дървената барака, където пиянствуват мъжете, и ще можем да изловим нападателите. Това ще бъде по-добре, отколкото те да почнат да ни обстрелват в мрака отстрани. Щом мъжете на дакота влязат вътре, ние можем да ги обградим, както те сега смятат да обградят нас. По този начин ще можем по-бързо да се справим с тях и да изпратим помощ и на влака, ако това се наложи.

— Има ли тук мъже, на които можем да се осланим за подобна акция?

— Хау, малко… но все пак има няколко.

— Ще ги събереш ли?

— Хау.

— Тогава аз ще вървя в бараката на кръчмата, където ще се завърже боят. Съгласен ли си? Ще се срещнем отново там, ако времето позволи.

— Хау.

— Ами аз? — извика отговорникът на лагера. — Ами аз? Браун! Вие имате опит в пограничните райони! Какво да правя аз?

— Да си изгасите мъждукащото кандилце тук и да останете готов в своята дупка на тъмно заедно с неколцина здрави мъжаги, които Хари ще ви изпрати.

— Трябва да очакваме, че ще ни обстрелват със запалителни стрели — каза предвидливо индианецът.

— Да се запазят водоизточниците и да се напълнят всички бурета за вода! В най-лошия случай ще излеем и бирата…

Отговорникът на лагера се отпусна върху един стол и провери дали револверът му е зареден.

Джо и индианецът напуснаха бараката. Пред вратата се натъкнаха на художника и Хенри. Джо им съобщи какво се е случило. Нетърпеливото държане на индианеца показваше, че той изчаква само последната му дума, за да тръгне веднага, ала отговорът на художника го задържа.

— Аз притежавам тотемния знак на един голям вожд на дакота — каза Морис — и това ме поставя под негова закрила. Няма ли да преговаряме, преди да започне кръвопролитието?

Колкото и изненадващо да бе това предложение за всички, младият съгледвач беше готов да го приеме. Джо обаче го прекъсна припряно:

— Теб никой не те пита, Хари, а в този момент и без това повече няма място за преговори. Край нас се движи огромно стадо бизони. Бойците на дакота сигурно отново са се разярили от страх, че пак ще им прогоним с изстрелите си бизоните. Може би ще успеем да поговорим с тях, щом ги победим. Нека поумнеят най-после и те малко и ми оставят на мира железопътната линия!

— Ще отида заедно с Дългото копне при едната от чешмите — обясни художникът. — Там ще бъдем готови всеки миг да черпим вода. Няма да стрелям по бойците на дакота; моето приятелско отношение към тях ми забранява това.

— Постъпете както желаете. — Джо беше нервен. — Аз във всеки случай ще се погрижа всички наши мъже да заредят оръжието си, и тези в кръчмарското помещение също, и ще съобщя на всички кого трябва да слушат занапред.

Той кимна на Хари да се заеме с онова, което бяха уговорили, и индианецът изчезна в тъмното между бараките и палатките.

Новината за предстоящия бой се разпространи в целия лагер бързо като плъзнал огън. Безпокойството и необичайното тичане нагоре-надолу не можеха да се избягнат. Джо с мъка трябваше да убеждава цигуларя да продължи да свири при новите обстоятелства. Трябваше да повикат на помощ Хари. Той се намеси и изпрати циганина диригент, с когото Бил бе провел последния си петльов бой. Двамата „борци“ се измериха с враждебен поглед, но когато цигулката засвири, Бил все пак изяви готовност да продължи да танцува с дългата Лили и задържа така още четири други танцуващи двойки на площадката за танци. Смъртно блед и потънал в пот от страх, кръчмарят наливаше ракията една след друга и прибираше парите заедно с келнерите и келнерките колкото можеше по-бързо. Никак не беше ясно къде беше най-сигурното място за касата и затова той я влачеше насам и натам, докато най-после отново я върна на старото й място. Алкохолът вдъхна на вече полупияните гости по-голяма смелост и те изпълниха дървената барака с псувни и буйни закани как ще подредят проклетите червенокожи.

Междувременно всички водоемни места бяха заети от надеждни погранични жители, които веднага напълниха всички възможни съдове с вода.

Джо и младият индианец се срещнаха отново в танцувалната палатка. Хари бе събрал вече своите двадесетима мъже. Сред тях бяха мъжагата келнер и възрастният трапер, с когото Харка се бе разбрал преди няколко години след един голям лов на бизони за плячката.

— Малко сте — каза Джо. — Колко дакота ще дойдат?

— Сто, до сто и двадесет. — Хари говореше тихо и много бързо. — Ще се наложи да прибягна до една хитрост. Аз имам бойна свирка… каквито използуват вождовете на дакота, за да дадат по време на боя знак за нападение или за отстъпление. Сега ще се промъкна навън. През нощта бойците на дакота не могат да ме различат от своите хора. Ще ги объркам, като ще дам сигнал за нападение по-рано, а после — по време на боя — ще дам сигнал за отстъпление.

— Дали всичко ще мине добре? Във всеки случай ти ще жертвуваш само собствената си кожа и това не може с нищо да ни навреди. Съгласен съм…

В същия миг индианецът вече беше изчезнал от очите на белите.

Край една от най-големите чешми, близо до кръчмарската и танцувална барака, стояха Морис, Хенри, Дългото копие и трима други мъже. Те се бяха скрили в сянката, така че върху тях не падаше никаква светлина нито от месеца, нито от осветената отвътре палатка. Опитаха се да изключат от слуха си песента на циганската цигулка и прегракналите крясъци на Бил Петльобореца и неговата партньорка по танци. Мъчеха се да се ослушват и оглеждат, но това трудно им се удаваше. Дългото копие — индианецът от племето чейени — имаше все пак най-добрия слух и най-силното зрение от всички.

— Те са вече близо — каза той на Морис след известно време. — Усещам ги.

Нервите на всички бяха изопнати, мускулите и жилите им готови.

През въздуха се разнесе неприятно свистене. После върху покрива на танцувалната барака пламнаха първите запалителни стрели.

В същия миг на север от лагера изсвири силно нечия свирка и един мощен продължителен глас нададе силно бойния вик на дакота:

— Хи-ип-ип-ип-хи-йееее!

Наоколо, но все още доста отдалеч, прокънтяха бойните викове, отвръщащи на призива на вожда:

— Хи-ип… йееее!

Танцовата музика замлъкна, виковете на Бил Петльобореца и партньорката му заглъхнаха. Хенри и неговите трима — почти непознати за него — другари край чешмата бяха приготвили пушките си за бой. От север сякаш връхлиташе първото и най-яростно нападение. Из мрака изскочиха група призрачни фигури. Те навлязоха в лагера и се понесоха към чешмата и към кръчмарската и танцувална барака. Един-единствен водач вървеше далеч пред тях. Хенри и тримата погранични жители край чешмата откриха стрелба. Предводителят на групата падна посред високия си скок на земята, като се превърна презглава. Двама други индианци също се повалиха.

— Първият беше Хари — каза Дългото копие на Морис.

— Те го убиха! — Морис вдигна ръка пред очите си.

В същия миг обаче индианецът от племето чейени видя как Харка скочи отново на крака и като побягна пред тичащите нападатели, стигна пръв до кръчмарската барака. Бойците на дакота притичаха край чешмата, без изобщо да обърнат някакво внимание на стрелците край нея. Те нахлуха веднага след младия съгледвач, когото смятаха за свой вожд, в кръчмарската барака. Там отново прокънтя острият сигнал на бойната свирка. След това настана ужасна суматоха, така че стените всеки миг можеха да рухнат. Покривът се подпали.

— Гасете! — извика Хенри.

Той тъкмо се канеше да затъркаля натам една бъчва, когато край чешмата се появи нов враг — индианец с бойна секира в ръка; от кичура коса на темето му се подаваха соколови пера. Нещо удари Хенри и той се повали на земята.

Морис видя брадвата, която се размаха над черепа му.

— Тайнствения жезъл! — изкрещя той. — Аз съм Тайнствения жезъл! Пощади своя бял брат, Тасунка-витко!

Индианецът хвърли секирата си в тила на един от бягащите погранични жители и избяга напред. Двама бойци дакота, които го следваха, прибраха пушките на защитниците на лагера край чешмата.

В дървената барака, където се водеше боят, бе и Джо. Той беше видял как първите врагове отвориха вратата и нахлуха вътре като вода, пробила своя бент. Той видя и Хари, който водеше групата и в когото сега, при ярката светлина, подведените бойци разпознаха своя враг. Хари беше единственият от индианците, който не бе нашарен с цветовете на войната. Той се извърна неочаквано и повали на земята с ножа си боеца дакота, който се намираше непосредствено зад него.

— Койот и предател! — ревнаха другите и се спуснаха всички заедно към него.

В този миг обаче белите мъже се нахвърлиха върху нахлулите индианци, повечето от които нямаха огнестрелно оръжие и не можеха да използуват стрелите и лъковете си в боя от упор. Имаха само ножове и сопи, а и тактически също бяха в по-неизгодно положение. Изблъскаха ги назад. От изстрелите и вкопчилите се мъже лампите бяха съборени. В бараката настана мрак, който отново постави индианците в изгодно положение. В това време от покрива паднаха първите горящи дъски и объркването стана още по-голямо.

Навън пред бараката, една вождова свирка нададе сигнала за отстъпление. Сега вече Джо сам не знаеше дали това беше истински или фалшив сигнал. Нима Харка бе успял да излезе от помещението? Може би се бе промъкнал през покрива? Индианците, които бяха чули сигнала за отстъпление, се бореха с все сили, за да се измъкнат от обкръжението в танцувалната барака. На вратата обаче се натъкнаха на нови врагове, които пак ги изблъскаха вътре. Това бяха двадесетимата решителни мъжаги, които Харка бе подбрал за боя. Дъсчената стена не можа да издържи повече на блъсканицата. Повали се, една част от подпаления покрив също се сгромоляса върху борещите се мъже.

Морис наблюдаваше положението от чешмата и видя, че гасенето на горящите дъски сред блъсканицата от стрелящи, крещящи, борещи се и политащи към земята мъже беше невъзможно. Дългото копие беше на същото мнение и затова двамата се наведоха над Хенри, който все още лежеше на земята край чешмата. Убедиха се, че е още жив; изглежда, секирата го бе улучила с плоската си страна.

През въздуха свистяха пушечни и револверни гърмежи и Морис и Дългото копие се хвърлиха на земята. Чуха силния глас на Джо, който долетя през адския шум и трясък, и чуха втори, заповеден глас, глас на индианец.

— Тасунка-витко! — извика Дългото копие в ухото на художника. — Той иска да залови Хари, мъртъв или жив? Предизвиква го да излезе на бой с него и подканва своите бойци да убият или да заловят Хари. После бойците на дакота ще се оттеглят. Планът им за нападение се е провалил.

Никой не използува повече бойната свирка. Бойците на дакота бяха разбрали хитростта, чиято жертва бяха станали.

Междувременно борещите се бяха сграбили горящите дъски, за да ги използуват като оръжие един срещу друг. От това пламъците постепенно загаснаха. Джо извика на хората си да се хвърлят в атака, Тасунка-витко даде заповед за отстъпление.

Постепенно борещите се мъже се отделиха едни от други. Всеобщата блъсканица се разкъса на по-малки групи. Задъхани още от напрежението и възбудата, белите мъже отново можаха да си поемат дъх, за да почнат да ругаят и да заплашват. Все още кънтяха изстрели и Морис предвидливо остана на земята, като придърпа и Дългото копие към себе си, когато индианецът понечи да се надигне.

— Остави! — каза той. — Останахме настрана досега, нека не проливаме кръв накрая.

Крясъците и боят се изтеглиха от района на лагера. Изглежда, бойците на дакота бяха успели да се изплъзнат на белите.

Най-сетне настана тишина. Морис въздъхна облекчено. Той мразеше убийствата. Край чешмата се появи Джо. Той сякаш кървеше и пи жадно и бързо.

— Какво се е случило с Хенри? — попита той.

— Удариха го по главата, но е жив.

Джо се отпусна изнурен на земята, но само за няколко секунди. После бързо скочи, за да събере мъжете, които можеха още да се бият, и да ги разпредели да дежурят. Неколцина смелчаци щяха да яхнат конете и да се притекат бързо на помощ на влака, който сега навярно също беше в опасност. Като доброволци за тази задача се явиха преди всичко хората от групата, която Хари бе подбрал.

Джо се върна още веднъж при чешмата.

— Виждал ли е някой от вас Хари? — попита той в мрака сред неуталожилата се още всеобща бъркотия.

— В началото…

— Глупости. Питам ви сега.

— Не.

— Къде може да е? Сред убитите също го няма!

— Може би са го хванали?

— Той не би се дал. Много добре знае какво го очаква в такъв случай.

Джо отново изчезна. Морис и Дългото копие чуха как групата ездачи се отдалечиха в галоп, за да се притекат на помощ на влака.

Много беше възможно изскубналите се врагове да дебнеха все още някъде в мрака на прерията със стрели и лъкове; затова повечето хора в лагера останаха тихи и мирни и се стараеха да не излизат от прикритие. Морис и Дългото копие обаче се заеха според силите си да помагат на охкащите и стенещи ранени мъже и жени. Не можеха кой знае колко да помогнат, не разполагаха с никакъв превързочен материал. Бараката на отговорника на лагера, където бе поставена помощната аптечка, бе повалена и стъпкана. Тейлър II стоеше, капнал от умора, на едно от останалите стъпала и прекарваше ръка по къдравия си скалп, който и сега му бе останал.

Докато даваха първа помощ на ранените, Морис и Дългото копие трябваше да се разделят от време на време, за да помагат бързо на различни места. Всички лампи в бараките и палатките бяха счупени или изгасени, пожарът също изгасна. Наоколо стана тъмно, очите трябваше отново да навикнат да поглъщат слабата светлина на звездите и да проникват внимателно през мрака. Морис и Дългото копие се губеха от време на време, после отново се намираха, като се викаха.

Край един ранен, комуто искаше да помогне, Морис прежния нещо необичайно. Бе открил неколцина мъртви сред развалините на срутилите се дървени бараки: двама бели, единият от които бе жена, и четирима индианци. Край четиримата мъртви дакота лежеше още един ранен индианец, който напразно се опитваше да се изправи. Морис искаше да се заеме да му помогне, ала не можеше да се разбере с него и се натъкна на отчаяна съпротива. Тъй като по този начин нямаше възможност да помогне на ранения и в същото време сам се излагаше на опасност, той се отказа от намерението си и се измъкна от димящите още развалини. При това срещна някой, никой или нещо. То тичаше като човек, втренчи поглед в художника в мрака, но имаше някакво обезобразено лице, което накара Морис да се отдръпне разтреперан. Когато направи още няколко крачки, той се извърна назад, защото не вярваше на собствените си възприятия и сметна, че е сънувал някакъв призрак. Тогава видя как фигурата с обезобразеното лице се наведе да помогне на ранения. Притича още един индианец, който сякаш бе с пълни сили, и после и двамата изчезнаха заедно с тежко ранения.

Морис повика Дългото копие и когато се върна още веднъж заедно с него при развалините, не само раненият, но и четиримата убити дакота вече бяха изчезнали.

— Може би сред нас има някои, които помагат на бойците на дакота да приберат своите ранени и убити — предположи индианецът чейени. — Странно. Но в края на краищата защо не? Мисля, че ще бъде много по-добре да нямаме утре заран никакви пленници тук. Разярената паплач край нас би ги разкъсала.

Морис и Дългото копие продължиха да оказват първа помощ, но сега вече не се отделяха един от друг. Не бе минало много време, когато и двамата наостриха слух. Някакво приглушено, мощно, страшно кънтене изпълни въздуха и земята. То сякаш се приближаваше.

— Бизоните! — извика Дългото копие. — Бизоните! Някой изкрещя като обезумял.

Дългото копие се огледа за конете. Не успя да намери нито своя кон, нито коня на художника, но затова пък хвана два други за юздите и ги отведе при Морис.

— Щом бизоните дойдат — каза той, — трябва да имаме коне на разположение, иначе сме загубени.

— Опазил ни бог, нима бизоните?… Та ние не можем да изоставим Хенри!

Кънтенето не намаляваше. Сякаш земята кънтеше безкрайно дълго.

— Някой гони бизоните — каза Дългото копие. — Иначе те не биха побягнали посред нощ.

— Може би бойците на дакота търсят да възмездят загубите си при нас чрез лов. Ние не можем повече да им бъдем конкуренти за това стадо. В това поне Тасунка-витко все пак успя.

Когато най-после започна да се развиделява, хората в лагера имаха желание да закрещят от радост като стадо маймуни при изгрев слънце, защото едва сега се почувствуваха защитени от вражеските стрели.

При дневната светлина обаче се разкриха напълно и всички щети, които бяха нанесени на лагера. Събраха мъртъвците. Ранените стенеха и охкаха за вода и помощ за раните си.

Пребледнял от безсънно прекараната нощ, Морис непрекъснато обикаляше, за да спасява всеки, който още можеше да бъде спасен. Дългата Лили също бе загинала. Лежеше полуовъглена върху остатъците от танцовата площадка. Бил клечеше край мъртвата, мърмореше псувни и тъкмо завиваше отново шала от врата си върху кървящата си ръка. Морис предложи да му помогне.

— Само да успея да пипна тоя предател Хари — промълви Бил, като поднасяше ръката си на Морис, — тогава тая свиня няма да има кому да се присмива повече!

— Та тъкмо Хари ни предупреди навреме! — каза учудено художникът.

— Той ли? Той ни навлече индианците на главата! И то как!

— Не, не, Бил, той ги привлече в капан с риск за собствения си живот!

— Хубав капан! Гледайте! — Бил посочи към мъртвата жена. — Ето! Тя умря в капана! Но аз знам какво ще направя!

— За бога, Бил! Говори най-напред с Джо!

— А, той пък! Домъкна се тука и веднага започна да командува! Само нещастия ни носи той! На времето отровата, сега нападението!

Морис сметна за най-добре да не се кара повече с Бил. След подобна бурна нощ сигурно на мнозина нервите не издържаха и щяха да се изрекат много неразумни приказки, докато всеки си възвърнеше възможността да преценява отново правилно нещата. Художникът уви умело шала от врата на Бил върху ранената му ръка.

Вятърът вееше и огъваше тревата на дълги вълни. Пясъкът и пепелта все още се вдигаха на облаци. Тейлър II стоеше заедно с неколцина железопътни служители край релсите и гледаше по линията нагоре на север. Очакваше новини от влака. Джо не беше в лагера. Беше се присъединил към групата, която бе отишла на помощ на влака.

Морис и Дългото копие потърсиха да съберат онова, което бе останало от вещите им. Конете им бяха загубени, може би бяха избягали, а може би бойците на дакота ги бяха взели плячка. Катърите обаче намериха отново.

Докато всичко това ставаше в лагера на станцията, служителите и пътниците на влака също не преживяваха спокойни часове.

След като Морис, Джо и Хенри слязоха вечерта, за да си потърсят квартира в лагера на станцията, семейство Финли се разположи колкото се може по-удобно. Дъглас стоеше отново край прозореца, като се тъпчеше между другото с шоколад, от който този път не се отказа, и си измисляше, подтикнат от последните разговори с Джо и Морис, възбуждащи приключения, от които той, разбира се, излизаше победител и по възможност спасител на своето семейство и на целия влак.

Когато се стъмни и звездите изгряха над прерията, господин Финли вече хъркаше в ъгъла.

Неочаквано някакъв силен сблъсък мина през целия влак. Колелетата спряха неподвижни.

— Какво има? — попита Ана Финли момчето край прозореца. — Тук не е възможно да има нова спирка!

— Наистина няма. — Дъглас се радваше на разнообразието, което бе настъпило от непредвидената случка.

— Мамо, пред локомотива маха някой със запалени факли.

— Всемогъщи боже!

Господин Финли престана да хърка, отвори, мигайки, очи, прибра долната си челюст, която беше се отворила, и изръмжа:

— Не можете ли поне минутка спокойствие да оставите на човека?

— Но за бога, Джордж! Горящи факли! — Госпожа Финли започна да прибира бързо всичко, което бе извадила от багажа по време на дългия път.

— Какво, влакът ли гори? Но, Ана, ти сигурно си сънувала нещо лошо! — Хъркането моментално започна отново господин Финли си пое дъх два пъти. — Къде сме всъщност?

— Сред Дивия Запад, тате!

— Глупаво момче! Впрочем аз не виждам никакви горящи факли.

— Човекът с факлите отиде при локомотива и ги изгаси там.

— А, той сигурно е искал да се качи по пътя! Подходящ начин, няма що! Наистина „див запад“. Но това означава, че веднага ще тръгнем отново.

Не тръгнаха обаче.

— Джордж, ние трябва да разберем какво става!

— Но ти какво искаш? Влаковият персонал е длъжен да ни уведоми!

Чу се неспокойният шепот на много пътници.

После през вагона минаха двама влакови служители и обясниха, че няма и най-малък повод за безпокойство. Огромно стадо бизони прекосявало линията. За жалост влакът трябвало да изчака, докато минат животните. Повечето от пътниците приеха това съобщение със стоическо спокойствие и отново заеха удобно място, за да могат да изчакат колкото се може по-спокойно да мине времето.

Господин Финли обаче, който се чувствуваше много виден и преуспяващ търговец, възприе поведението на бизоните и отстъплението на „Юниън Пасифик“, в която той също имаше акции, като своего рода лична обида.

— Та това е… та това е… аз вече наистина не мога да намеря думи! — нахвърли се той върху представителя на влаковия персонал. — Защо не продължите? Та пред кого носите отговорност, ако смачкате някой бизон? Или мислите и вие да вървите на лов за бизони? Аз нямам думи повече! Нямам нито час свободно време! Та кои са тука добичетата, бизоните или ние?

— Бизоните, сър.

Влаковите служители вече бяха опознали господин Финли по време на дългото пътуване. Първоначално той им действуваше като същински призрак, после решиха да се справят с него със спокойно държане.

— Ще разрешите ли, сър, да ви покажа стадото?

— Нямам намерение да слизам от влака!

— То не е наложително. Предлагам ви своя далекоглед.

— Такива шеги можете да си правите с моя син, но не и с мене!

Дъглас веднага се възползува от възможността.

— Моля ви се! — Той пое далекогледа и се остави да му покажат посоката. Скоро откри стадото. — Тате! Мамо! Тате! Мамо! Чудесно! Всичко е черно, всичко гъмжи от бизони, сякаш са мравки в мравуняк! Не можем ли да се приближим с влака още малко към тях?

— Именно това ни предупредиха да не правим. Попаднем ли сред бизоните, вече няма мърдане ни напред, ни назад!

— Бихте ли ме уведомили — намеси се грубо господин Финли — за какво бе построена „Юниън Пасифик“? За да служи за наблюдателен пункт сред някакъв резерват или за железопътна линия?

— През лятото Бъфало Бил ще дойде и тук, сър и бизоните ще изчезнат и от тези краища. Сега ние наистина спираме за последен път!

— Слабо успокоение, драги мой. Дали ние сме последните, които остават насред път, или сме предпоследните, така или иначе, сега сме заседнали! Но машината остава под пара, нали?

— Естествено. Тия дакота…

— Кой?

— Искам да кажа…

— Какво искате да кажете?

— Всъщност нищо.

— Вие казахте „дакота“! — напомни Дъглас.

— Ах, да. Тия дакота обичат да ходят на лов за бизони.

— И ние сме чували това. Може би, ако това им се стори удобно, те ще се нахвърлят и върху нашия влак?

— Не е наложително да стане така, господине…

Ана Финли се закашля силно.

— Имаме ли връзка със станцията?

— Още не.

— А кой беше тоя, който ни спря?

— Един пратеник от станцията.

— Тъй, тъй. Ако все пак ни разрешат да продължим пътя си през тази година, съобщете го чрез вестника! — Господин Финли се намести в своя ъгъл край прозореца с намерение отново да заспи. — И още нещо! — настави той преди това. — Нима не можете да намерите неколцина души, да речем, от станцията или от влаковия персонал, или сред пътниците, които да изстрелят няколко патрона срещу това стадо бизони и да го хвърлят в бяг?

Влаковият служител се почувствува неловко. Междувременно колегата му беше задоволил със сведенията си всички останали пътници и тъкмо се връщаше.

Изведнъж обаче се разнесоха възбудени гласове, чийто смисъл господин Финли разбра едва когато и Дъглас извика:

— Огън на източния хоризонт! Това сигурно е лагерът на станцията!

Госпожа Финли изстена и отново се закашля, без никой да й обърне внимание.

— В такъв случай се налага да организираме защитата на влака от всички пътници, които притежават оръжие! — Двамата влакови служители се спогледаха и после насочиха заедно погледи към господин Финли.

— Господа, аз не съм нито трапер, нито ловец на дивеч за кожи! Пък и минавам четиридесетте! Намерете си други стрелци! Истински скандал е това, че не можете дори да гарантирате личната безопасност на пътниците си! Истински скандал! Дъглас, махни се веднага от прозореца! Така! Ана и Дъглас, легнете на седалките. Аз обаче няма да се дам така лесно! Къде е този пратеник на станцията, който ни спря, тоя мъж с факлите?! Той сигурно знае нещо повече от това, че стадо бизони ни е препречило пътя!

— Веднага, господине. Началникът на влака поема отговорността върху себе си!

Двамата влакови служители слязоха от вагона, за да изтичат към локомотива. Господин Финли търсеше нещо из багажа.

— Ана, къде си мушнала револвера ми?

— Потърси го съвсем отдолу в преградката.

— Само ти можеш да направиш такова нещо! Следващия път пак сам ще трябва да прибирам багажа! Но, Ана, стига си плакала! Не мога да те гледам, като плачеш. Ти си ми най-добрата, ти си ми единствената на света. И аз ще те защищавам като собствения си живот! Та ето го и револвера, какъв късмет!

Дъглас започна да става нетърпелив.

— Тате, другите мъже вече са си приготвили пушките!

— Ами че сигурно, моето момче. Американците не се оставят така лесно да ги победят! Ще им дадем ние да се разберат на тия червенокожи!

Единият влаков служител се върна отново при господин Финли, придружен този път от един висок индианец. Индианецът беше сплел на плитки косите си, в които се сивееха цели снопчета. В превръзката от змийска кожа на челото му имаше забодени две орлови пера на темето. Лицето му не беше изрисувано и изглеждаше по-възрастно, отколкото подхождаше на здравата му кафява фигура. В колана му бяха затъкнати нож и револвер. Карабината си индианецът носеше в ръка.

— Това е Топ, опитен скаут от лагера на станцията — каза влаковият служител. — Можем да разчитаме на него!

Госпожа Финли седеше изнурена на мястото си и не изпускаше из поглед влаковия служител и индианеца, за да почерпи отново смелост от спокойствието, което се излъчваше от двамата, и от думите на белия човек. Но изведнъж тя се ококори, скочи на крака, после се отпусна отмаляла обратно на пейката и промълви:

— Това е той! Това е той! Убиецът!

Влаковият служител гледаше възбудената жена, после индианеца.

Господин Финли се закашля.

— Моята съпруга е прекалено нервна — каза той и при това ъглите на устните му потрепнаха. — Тя бърка двама души. Вървете си, вървете! Всичко е наред.

Служителят и индианецът се отдалечиха, след като предупредиха още веднъж да не се пали никъде светлина и да не се задържат пътниците пред прозорците.

Когато семейството остана само, Ана рече задъхано: — Какъв ужас! Та това е той! Сигурна съм, че е той!

— Мълчи най-после, Ана! Как можеш да се нахвърлиш върху индианец, който стои пред тебе, и да го наречеш убиец! Той е много добре въоръжен, пък и ние се намираме сред прерията. Много добре виждаш, че влаковите служители не ги бива за нищо. Не се осмеляват дори да прогонят няколко бизона!

— Та тогава е още по-опасно! Той може да ни убие, за да ни отмъсти! Накарай ги да го повикат още веднъж! Аз ще се уточня пред него! Всъщност действително не видях дали той именно застреля тогава отговорника на цирка. Само така се приказваше…

— Именно. Но, моля ти се, остави сега това! Иначе всичко ще стане още по-лошо. — Господин Финли говореше много решително. — И без това вече всичко уредих!

— Но това е той! — каза Дъглас. — Аз също веднага го познах. Дали той не е предал нашия влак и станцията на тия дакота? Тогава той държа такава размирна реч!

— Така или иначе, моля ви и двамата, и тебе, Дъглас, и тебе, Ана, вие поне да не държите никакви речи! За преследваното насекомо е най-добре да се крие.

— Но във влака има достатъчно мъже с пушки! — възбуди се отново Дъглас. — Нали виждаш, вече всички са се събрали!

— Но не за да слушат вашите прастари циркови истории.

Господин Финли съвсем нямаше намерение при създалата се обстановка нито да заспи, нито да започне да хърка, но затвори очи в знак на протест срещу държането на своето семейство и облегна главата си назад.

— Седни по-добре надалеч от прозореца! — помоли го жена му. — Някой куршум може да простреля външната стена!

Онзи, комуто говореха, не отвърна.

Влакът чакаше и чакаше. Машината стоеше под пара. Умората обори пътниците; започнаха да излизат на смени на пост и се връщаха вътре да поспят. Огненият блясък по посока на станцията бе изгаснал.

Когато се събуди неспокойно от съня си, Дъглас чу в нощната тишина тропот на конски копита. Баща му не седеше вече на мястото си. Тъй като, изглежда, нямаше повече опасност, той се бе присъединил към групата въоръжени защитници на влака. Веселите възгласи на групата дадоха да разберат и на Дъглас, и на майка му Ана, че приближаващите се ездачи са техни приятели. Дъглас гледаше напрегнато навън. Разпозна единия от ездачите.

— Господин Браун! Господин Браун! Инженерът извърна глава и махна на момчето.

— Наспа ли се вече? Още е съвсем тъмно!

Дъглас се ослушваше да чуе откъслеци от водещия се напред разговор. Значи, станцията беше нападната!

Приглушено мощно кънтене накара всички да наострят уши.

— Бизоните! — извика веднага Джо. — Бизоните тръгват на път!

Мъжете насочиха далекогледите си. Топ, който се бе озовал при тях, отказа далекогледа. Очите му стигаха за такова разстояние.

— Ловците на дакота ги гонят! — каза Матотаупа на Джо. — Ако те не се бяха нахвърлили върху станцията, нашите мъже щяха да вземат този лов. Той щеше да остане за нашите мъже.

— Точно така… Впрочем Хари дойде ли тук? Ще имаме нужда от него.

Джо не можа да забележи въздействието на тези думи върху бащата. Сега началникът на влака привлече вниманието на инженера.

— Можем ли да продължим пътя си?

— Можем… но не веднага. Щом и последният бизон изчезне, ще трябва да проверим железопътната линия, защото такова едно бизоново стадо може да направи какви ли не пакости!

— Бъфало Бил скоро ще дойде със своята автоматична пушка и бизоните ще изчезнат яко дим от прерията!

— Да се изтребят бизоните току-така, това също няма да бъде правилно. Тогава бихме могли предварително да определим датата за следващото голямо индианско въстание!

— Да се изтребят бизоните, та и диваците да изчезнат! Това е правилното! Че в кой век живеем!

— Индианците всеки случай не живеят в нашия. Това е именно разликата.

— Да оставим този разговор. Ще ни бъдете ли на разположение, докато можем отново да потеглим?

— Ще остана дотогава с цялата група.

— Добре.

Началникът на влака събра измежду целия персонал хората, които разбираха от проверка и поправка на линията. При условията, с които трябваше да се считат по време на пътуването през пустошта, винаги се предвиждаха както инструменти, така и хора, които умеят да отстраняват повреди. Въоръжените мъже тръгнаха по линията. Като инженер, Джо се присъедини към тази група и помоли Матотаупа също да дойде с тях. Засега въоръжените с пушки мъже бяха достатъчни за охрана на влака. За сметка на това групата, която щеше да провери линията по пътя на бизоните, трябваше да очаква всевъзможни опасности и евентуално закъснели нападения от страна на дакота.

През ранната пролет нощите бяха дълги; но вече се бяха показали първите зари на утрото, когато Джо и Матотаупа тръгнаха заедно с групата за проверка на линията. Коне имаха само инженерът и индианецът. Те обикаляха наоколо, докато останалите вървяха по линията. Можаха бързо да преминат участъка до „бизоновия път“, тъй като тук нямаше защо да се опасяват от никакви повреди. Едва когато стигнаха мястото, откъдето бе минало стадото и бе разровило с копитата си всичко, те започнаха да проверяват и скоро се оказа, че се налага да поправят на много места линията.

Матотаупа се отправи заедно с Джо към едно ниско възвишение, откъдето се откриваше широк изглед, и започна да обглежда заедно с инженера местността. Вятърът все още продължаваше да духа силно.

Не се забелязваше нищо, което да предизвика подозрението им. Откъм железопътната линия се чуваха ударите с чукове и виковете на мъжете, които поправяха релсите.

— Да се разделим и да заобиколим в полукръг — каза индианецът на Джо. — Аз нямам доверие на дакота. Твърде тихо ми се вижда.

— Разбрано, макар че не споделям твоите опасения. Те дадоха много жертви.

— Можахте ли да ги хванете?

— Хари се престори в тъмнината, че е техен боен вожд и ни ги напъха в ръцете. Въпреки това не ни беше лесно, но смятам, че сме дошли до гуша и на самия Тасунка-витко. Впрочем Хари се би великолепно!

— Тасунка-витко? — Името бе улучило Топ право в раната.

— Да, твоят стар враг. Навярно сега ти се иска веднага да тръгнеш по дирите му?

— Хау.

— Но няма как, Топ, няма как. Поне днес е невъзможно. Виждаш какво е положението. Ние нямаме достатъчно опитни мъже за подобен случай. Ти си нашият съгледвач и не можеш да вървиш по лични задачи.

Матотаупа въздъхна шумно, но нищо не отговори. Джо не знаеше колко дълбоко засегнат се чувствуваше индианецът от думите му.

— Ще вървим ли в полукръг?

— Хау.

Двамата се разделиха, за да дебнат наоколо. Когато се срещнаха отново, никой не бе забелязал или открил нещо.

Необходимите поправки вървяха доста бързо. Бяха минали едва два часа, когато повикаха Джо и Матотаупа. Групата даде уговорените знаци, че влакът може да тръгва.

Локомотивът запъхтя внимателно, с половин скорост, и повлече вагоните след себе си. Беше слънчев ден. Кафявозелена прерия, изпълнено със златни лъчи небе, далечни и заснежени още планини радваха зажаднялото за светлина и багри око.

Машинистът намали ход, за да могат да се качат служителите, които бяха поправяли линията.

— Ще продължите ли с нас? — попита бледият, неспал цяла нощ началник на влака Джо Браун.

— Благодаря. Аз оставам тук.

Захлопнаха се вратички, затвориха се прозорци. Дъглас махна още веднъж на инженера. После дадоха сигнал за тръгване. Буталата заработиха, колелетата започнаха да се въртят, първо бавно, после бързо. Влакът потегли.

Ритмичният шум от придвижването му прокънтя високо в тишината и започна да заглъхва, колкото повече влакът се отдалечаваше. На останалите сред прерията машината вече се виждаше все по-малка и по-малка, докато най-сетне изчезна на блесналия хоризонт.

— Дано не ги виждаме повече! — каза Джо. — Минавало ли ми е на ум снощи, че ще срещна още същата нощ влака и господин Финли!

— Веднага ли се връщаме обратно в станцията? Джо огледа въпросително останалите членове на групата, които бе довел от станцията.

По няколко лица се появи лека усмивка.

— Най-напред ще направим малка закуска! Началникът на влака ни остави нещо за почерпка!

Инженерът видя цяло буре бира, ракия и сандък с шунка и хляб.

— Тогава най-напред гощавката в чест на победата! Щом искате!

Мъжете насядаха в кръг на земята в добро настроение, Джо и Топ също седнаха. Някои носеха чаши, така че не им липсваха съвсем условия за пиене. Отвориха бурето.

— За здравето на всички!

Джо вдигна чашата, пи и я подаде на съседите си отдясно и отляво, които трябваше да се задоволят със същата чаша. Разпределиха и шунката и хляба. Някои започнаха да ядат, но повече кандидати имаше за бирата и ракията.

— Жалко, че Хари го няма с нас! — каза Джо.

— Него ли? Че той никога не участвува! — намеси се мъжът, който седеше отляво на Джо. Беше келнерът, който навреме бе отстранил предишната вечер кавгаджията — приятел на Бил Петльобореца.

Джо не обърна внимание на забележката. Пи още веднъж. Бирата беше студена и вкусна. Стомасите бяха празни, алкохолът започна да действува. Езиците се развързаха.

Матотаупа се обърна към Джо:

— Няма ли да ме пуснеш да вървя, мой бели братко?

— Нима на всяка цена искаш да тръгнеш по петите на Тасунка?

— Нима не е задължение на един съгледвач да ликвидира най-големия си враг?

— Може и така да се каже. Но какво ще рече Тейлър II?

— Ще му обясниш, че съм направил необходимото! Няма да липсвам няколко седмици, а само няколко дни.

— Може би все пак Хари ще се върне, така че поне един от двама ви да си бъде на мястото. Къде се мотае всъщност Джим? Мисля, че той беше отговорник на съгледваческата група. Всъщност нима тя вече се състои само от вас двамата?

— Да. Белите мъже се чувствуват сигурни и Джим убеди човека с къдравата глава да му даде отпуска за няколко седмици.

— Голям чешит! Искам да кажа Джим. Тейлър II си е идиот.

— Нима искаш да ни напуснеш, Топ? — подвикна сръчният в бой келнер. — Жалко, жалко! Ти, най-добрият измежду нас! Да вдигнем чаши за Топ!

Мъжете вдигнаха чашите, после ги подадоха на съседите си. По този начин индианецът стана център на внимание.

— Топ, щом като искаш да ни напуснеш за толкова дълго, ще трябва най-напред да черпиш по една! Тогава ние ще кандърдисаме Тейлър II и той няма да има нищо против!

Матотаупа огледа насядалите наоколо. Мъжете, които бяха изявили готовност да отидат на помощ на влака, съвсем не бяха най-лошите мъже на станцията. Сега те всички гледаха Топ с очакване и надежда и той усети да се надига у него отново един приглушен, несъзнателен спомен, спомен за онези отминали дни, когато той, боен вожд на дакота, бе посрещал почти всеки ден гости в своята типи и ги бе гощавал от големите си ловни плячки. Бе възпитан в щедрост; щедростта бе подхождала на ранга и възможностите му. Беше му приятно, когато можеше да черпи и посреща другите. Мъжете обаче, сред които живееше сега, не искаха да ядат мечи лапи или мечо филе край огнището в неговата шатра, а искаха бира, ракия и пари. Това Топ бе разбрал след прощалното празненство на Джо. Той знаеше, че парите, ракията и бирата бяха пътят да започнат тези мъже да се възхищават от него и да го обичат. Път, който водеше много по-сигурно към уважение от страна на другите, отколкото най-смелите постижения в съгледваческата служба, за чийто голям риск мнозина в станцията дори и не подозираха. В основата си индианецът се отвращаваше от пътя, по който бе тръгнал. Но не можеше да се лиши от приятното признаване на личното му достойнство, в което бе възпитан като храбро момче, като предводител на младежите, като боен вожд на мъжете, пък и най-обикновеният път към това признаване беше и най-привлекателният. Имаше един-единствен човек, който можеше да го смути само с един поглед от това бягство, от това прикритие на собственото му самочувствие — синът му, затова той започваше да го мрази все по-често, макар че го обичаше отчаяно. Но сега Харка не беше наблизо.

— Тук няма с какво да се черпи — каза Джо.

— Да, но като се върнем в станцията? Тогава ще празнуваме още веднъж! Тип-топ ли си, Топ?

— Тип-топ! — отвърна индианецът с усмивка, тъй като вече бе свикнал с този израз.

Продължиха да пият от бъчвата, не изоставиха и ракията. Някои започнаха да бъркат питиетата.

— Тип-топ съм! — повтори Матотаупа. — Но чак когато скалпът на Тасунка-витко увисне на колана ми!

Джо погледна индианеца отстрани, изпитателно, недоволен.

— Прерията е голяма. Нима няма място сред нея за двама ви?

— Няма място! — Победен от неприятните спомени, Топ започна да пие по-бързо.

— Какво ти е направил той толкова, Топ? — поиска да знае келнерът, като пиеше два пъти повече от другите.

— Той… — Топ гледаше пред себе си и сякаш забрави за обкръжението си. — Той ме набеди, че съм предател. Искаше да ми открадне сина… И когато веднъж аз се промъкнах в моята шатра, в собствената си шатра, след много лета и зими… и когато заговорих с майка си, той дойде и ме повали на земята и ме обвърза в ласото си… и после трябваше да ме освободи малката ми дъщеря. — Индианецът бе започнал да говори на родния си език, затова слушателите не разбраха думите му. — Но Харка, моят син, не знае нищо за това… — говореше все още на себе си прокуденият вожд, сякаш искаше да успокои собствените си тайни опасения. — Харка никога няма да узнае за моя срам.

Топ млъкна.

Джо повдигна рамене. Той долови в гласа на индианеца нотка на мъка, но не обичаше никакви сантименталности и затова остана съвсем студен.

— Ако продължаваме така, ще се върнем чак утре заран обратно в станцията. Повече обаче в никакъв случай не чакам. Просто ще навържем пияните върху конете.

— Тип-топ! — съгласи се индианецът. От изпитото количество алкохол всичко, което досега му се беше струвало важно, вече бе започнало да му става съвсем безразлично.

Докато групата мъже пируваха посред бял ден сред прерията, хората в лагера на станцията се заеха да разчистват разрушенията. Морис и Дългото копие не се присъединиха към тях. Малкото помещение в бараката, което кръчмарят им бе оставил на разположение, бе останало незасегнато от нападението, а съседната стаичка, където трябваше да се настанят Джо и Хенри, бе разрушена и съборена. Художникът накара да пренесат Хенри в неговата стая и сега Дългото копие се грижеше за изпадналия в безсъзнание вследствие на тежко мозъчно сътресение Хенри; беше го положил върху собственото си легло. Морис лежеше върху своето, все още много блед. Не искаше да хапне нищо, само пи малко чай.

Навън цареше шум и глъч. Част от мъжете обходиха още веднъж околността, за да я претърсят от врагове и следи, но можаха само да се уверят, че всички дакота бяха изчезнали от погледите, и сега съобщаваха резултата от своя обход с цинични забележки. Копаеха гробове за мъртъвците на станцията. Бяха отнесли ранените в едната от големите бараки, която бе останала здрава, и ги бяха положили там между балите и буретата. Вече строяха нова барака за отговорника на лагера Тейлър II. Кръчмарят беше скрил касата си под леглото на Морис, тъй като му се струваше, че засега там ще бъде на най-сигурно място.

Временно продаваха бирата и ракията на открито, зад една бариера от бурета за вода, върху набързо скалъпена дървена маса. Дейзи първа дойде на помощ на кръчмаря. Постепенно се намериха още двама помощници. Търговията вървеше прекрасно. Бил Петльобореца давеше мъката си в алкохол, щом мина скромното погребение на мъртвите, а къдрокосият отговорник на станцията поръча да му донесат една бутилка.

— Днес не мога да пия — отказа художникът, когато Дългото копие му предложи да вземе нещо.

Когато се свечери, някой похлопа стеснително на вратата на стаичката, където живееше художникът. Морис каза най-напред леко „да“, но чукането се повтори.

— Моля! — извика сега Дългото копие високо и ясно.

Вратата се отвори внимателно. Морис потрепери. Онова, което видя, беше черно, над него едно лице без нос, една глава без уши. Морис си припомни призрака, който му се бе мярнал през нощта край ранените и убитите дакота. Успя да се овладее.

— Влез спокойно вътре.

Женската фигура се промуши през вратата, чуждите очи се огледаха да видят какво има още в стаята. После жената се спря, облегната с гръб на вратата. Носеше прехвърлена през ръката си една завивка от бизонска кожа, в другата стискаше вързоп. Самата тя беше облечена в кожа като свободна прерийна индианка, но кожата беше боядисана в черно. За индианците черното беше цветът на тъгата, на възмездието, на саможертвата. Но те нямаха обичай да боядисват кожата изцяло в черно; в това отношение странната жена подражаваше на обичаите на белите. Черното беше матово и действуваше на художника като образа на смъртта и въпреки това тази кожена дреха, това черно, беше единственото, което превръщаше обезобразената жена в личност, защото само то бе избрано от нея.

— Какво има? — попита вцепенен Морис от леглото си.

Той беше скръстил ръце под тила и беше издал главата си напред. Очите му гледаха широко отворени.

— Знаете ли какво значи „линчуване“?

Морис се изплаши още повече.

— Заплашва ли те някой?

— Това не е важно. Но те искат да линчуват наш сиукс. — Индианката шепнеше.

— Какъв сиукс? — Морис също говореше тихо. — Да не би моя бял брат Дългото копие?

Индианката поклати глава.

— Не Дълго копие.

— А кого тогава?

— Харка.

— Хари? — Художникът си спомни отново с ужас своя разговор с Бил Петльобореца. — Къде е Джо Браун?

— Отиде при влака. Още не се е върнал!

— Това е лошо. И кой издаде паролата за линчуване?

— Бил Петльобореца. Но вече всички така мислят. Шефът Тейлър II казва линчуване правилно, и Вики казва линчуване добре. Всички пият и казват линч за Хари! Варят цяла бъчва катран, искат да го намажат с врящ катран, за да му изгори кожата и месото, и да го полепят с пера и да го гонят, докато падне и умре.

— Каква ужасяваща лудост! Трябва да се предупреди Харка! Никой ли не го е виждал отново?

— Не. Но конят е тук. Дакота ще се върне при свой кон.

— Ако е още жив. Дълго копие, какво ще правим? Ти знаеш какво извика Тасунка-витко! Само това е достатъчно, за да докаже, че Харка не ни е предал!

Индианката от племето семиноли поклати глава.

— Това няма да бъде съд, бели човек. Това е линчуване! Никой не пита, никой не отговаря. Всички крещят, всички искат да убиват. Не се чува никаква разумна дума!

— Дълго копие, какво ще правим? Трябва да предупредим Хари, ако е още жив… и ако не е станал пленник на дакота. Къде е Матотаупа?

— Не се е върнал още от влака.

— Не можем ли да мобилизираме мъжете, които Хари бе подбрал за боя? Те познават условията тук и сигурно са приятели на Хари.

— Те са при влака.

— Всички свестни хора са при влака! Но ние трябва да действуваме бързо, преди Хари да попадне в ръцете на убийците. Какво можем да направим?

Индианецът чейен гледаше втренчено пред себе си. Най-сетне каза:

— Ще напиша едно писмо върху кожа и ще подгоня заедно с него сивия жребец към прерията. Ако Харка изобщо се върне, той ще намери коня и писмото.

— Това е изход.

— Само че Бил пази мустанга — каза индианката, — а и мустанг куца. Харка го е гонил прекалено много, за да дойде да предупреди белите мъже навреме.

Морис почувствува огорчението и омразата в думите на жената.

— Е… сега вече знаете всичко — каза сурово тя. — Оставям ви тук тази завивка от бизонска кожа; това е завивката на Харка. Оставям ви този лък. Това е лъкът на Харка. Оставям ви тези орлови пера. Те са орловите пера на Харка. Оставям ви този украсен с раковини колан за Харка; това е колан от шатрата на вожда Оцеола, на когото белите мъже изневериха и го оставиха да умре. Харка ще разбере съобщението. Оставям ви всичко тук.

Жената се наведе и бутна нещата под леглото на Хенри. Когато подреди всичко там, тя се изправи и застана открито пред двамата мъже. Морис избягваше погледа, насочен срещу него от обезобразеното лице. Гледаше ръцете на жената — обикновени, честни ръце.

Индианката отиде към вратата и в миг изчезна от помещението тихо, както беше дошла.

Малко след това Дългото копие се изправи.

— Ще се огледам навън.

Докато той се бавеше навън, художникът чуваше надигащия се и заглъхващ див шум.

Когато се върна, индианецът седна на ръба на леглото на Хенри, сложи ръце върху коленете си и остана с наведена глава.

— Какво има, Дълго копие?

— Положението е лошо, мой бели братко Прелетната птица Сръчната ръка Тайнствения жезъл! Конят на Харка куца и така е обграден от всички страни, че никой не може да го подкара, без да го застрелят. Всички тичат наоколо въоръжени и искат да линчуват Хари. Тук, в лагера, той е загубен. Разрушили са шатрата му. Искали да линчуват индианката от племето семиноли, но тя била погълнала отрова. Един от мъжете излял врелия катран върху трупа й… Аз отивам сега пред станцията, сякаш излизам на дежурство. Може би Хари ще ме забележи или аз ще го видя, когато се връща, и ще мога да го предупредя.

— Опитай и помисли как бихме могли да изпратим съобщение на групата при влака, където са Джо и Матотаупа. Само те биха могли да предотвратят ново нещастие и да накарат тези пияни зверове тук да променят решението си или поне да ги укротят.

Дългото копие кимна и излезе с натежало сърце.

Морис чуваше отвън рева и крясъците на мъжете, които настояваха да продължат провеждането на това ужасно правосъдие на линча.

Беше нощ.

Кръчмарят дойде още веднъж и заключи доста голяма сума пари в касата си под леглото. Сега вече той бе потънал в пот не от страх, а от търговско усърдие.

Дейзи надничаше от време на време при Морис и им донасяше всичко, което той поръчваше за себе си и за Хенри. Тя завеси прозореца с парче плат, така че никой да не може да поглежда вътре, и запали малка газена лампа. Светлината беше слаба и действуваше като контраст на шумното и грубо оживление навън край кръчмарския тезгях. Морис усещаше, че всичките му нерви потрепват, когато чуваше зверските заплахи, които мъжете ревяха по адрес на младия индианец, и когато си помисляше за смъртта на обезобразената жена.

Около единадесет часа Дейзи се сбогува, Морис й поблагодари и я увери, че няма никакви други желания. Хенри се бе върнал веднъж в съзнание, бе се огледал изненадан и после бе заспал.

Морис седеше дълбоко замислен и отпиваше от време на време глътка вода.

В полунощ на вратата отново се почука и художникът каза тихо:

— Моля!

Вратата се открехна леко. Подаде се широкопола шапка, която покриваше косата и ръцете, после цялата фигура на каубой, облечен в кожен костюм. Човекът носеше пушка.

Новодошлият притвори безшумно вратата след себе си и седна спокойно на края на леглото, където лежеше Хенри, също както Дългото копие преди това. Пушката си остави на земята. Държеше главата си наведена. Сега обаче я вдигна неочаквано и погледна Морис под бледата светлина на газеничето.

— Ха… — Морис не произнесе цялото име. — Ти!

— Да. Къде е баща ми?

— Още е на линията при влака.

— Джо?

— Още е при влака заедно с двадесетте мъже, които представляваха твоята група за отбрана по време на боя.

— Белите мъже тук са осквернили трупа на една жена и искат да ме линчуват.

— Можеш ли да се скриеш, докато баща ти, Джо и останалите се върнат?

— Бих могъл, но не желая. Отивам си. Разбра ли ме? Ако някъде и някога имаш възможност да съобщиш нещо на баща ми, кажи му, че съм си отишъл, за да се подложа на изпита, който ще ме направи боец. Няма да отида при мъжете на дакота, а при техните врагове, при сиксикау, в чиито шатри баща ми и аз вече живяхме като гости. След това ще се върна още веднъж и ще потърся баща си. Искам да го попитам като боец дали е готов да се раздели с Червения Джим.

— Къде е Джим? Какво прави? Не съм го виждал още тук.

— През зимата беше тук съгледвач като нас, но преди няколко седмици отново изчезна. Когато не се мярка тук, обикновено обикаля Черните хълмове и търси там злато.

— Но още нищо не е открил, нали?

— Не е, все още нищо. — Индианецът се изправи.

— Хари, не искаш ли сам да съобщиш това на баща си?

— Ще се опитам.

— И… чакай, Харка, един момент. Жената с обезобразеното лице донесе тук за теб завивка от бизонска кожа, един лък и още нещо. Искаш ли сам да погледнеш — всичко е там долу под леглото.

Индианецът се наведе и веднага намери своята стара рисувана завивка, лъка, две орлови пера и колана, украсен с раковини. Подържа колана за миг в ръка, като го разглеждаше внимателно.

— Той е от шатрата на Оцеола. — Обясни Морис. — Така каза жената. Тя от племето семиноли ли беше?

— Да. Такава беше и никога не го забрави. Коланът съдържа едно поръчение… Къде е Дългото копие?

— Излезе навън, където се надяваше да те срещне и да те предупреди. Не го ли срещна? Мислех, че той ти е набавил тези дрехи?

— Не, съблякох ги от един мъж, който бе осквернил тялото на една мъртва жена. Той си позволи да излезе доста надалеч от лагера и дойде твърде близо до моя нож.

Когато индианецът изговори всичко това със съвсем безразличен тон, Морис го погледна загрижено.

— Харка, убиването е станало занаят и за тебе.

— Хау, това е част от моята работа. Червените мъже и белите мъже ме научиха. Аз убивам червени мъже, убивам също и бели мъже със същата сигурност, с която прострелвам бизони. Кой би ме зачитал още, ако не се справях добре с този занаят?

— Кой си ти? — попита ужасен художникът.

Беше съшият въпрос, който Матотаупа бе задал няколко години преди това на своя син.

По лицето на младия индианец премина изразът на онзи предизвикателен цинизъм, който представлява последното оръжие за един млад човек срещу самоунищожението.

— Моето име е Хари. Съгледвач съм и шеф на банда, опасен за всички, които съм се научил да мразя или да презирам.

Бледото лице на художника се покри с такава мъка, че индианецът го погледна изпитателно.

— Мъчно ли ти стана, Прелестна птицо Жълтата брада Тайнствения жезъл?

— Ти виждаш, аз не съм вече Жълтата брада, както ти ме наричаше като момче. Вече станах Сива брада. И съм тъжен.

— Защо? Нима те е страх сега от мен? Или на теб все още не ти е безразлично какво ще излезе от един червенокож?

— Не, Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Ловец на мечки, не ме е страх от тебе. Но на мен не ми е безразлично за какво си принуден да пропиляваш големите си дарби.

Чертите на индианеца отново се затвориха и белият човек върху леглото отново се изплаши от това колко много огорчение и всеунищожаващо високомерие се таеше в израза на лицето на този деветнадесетгодишен младеж.

— Не се стряскай, когато чуеш след малко изстрел — каза младият индианец на белия човек. — Ще убия коня си, който вече е твърде изморен за мен и който не мога да освободя сега от ръцете на белите мъже. Аз се целя добре и моят сив жребец няма да разбере, че умира.

Харка придърпа още по-дълбоко периферията на шапката си и напусна стаята спокойно и незабелязано, както бе дошъл.

Скоро след това прокънтя изстрел.

Няколко полупияни гласа изкрещяха и сякаш тръгнаха да търсят стрелеца, после отново настъпи тишина.

Когато след тази нощ настъпи утрото, второто след нощта на боя, двадесетимата мъже навън сред прерията край железопътната линия се събудиха, изтрезнели от гуляя. Бяха жадни, но нямаха вода и затова нервите на всички бяха изопнати.

Джо, който обикновено си знаеше мярката, бе останал трезвен и бе стоял на пост. Не беше попречил на Топ да пие, но му бе попречил да се напие до безсъзнание и така сега двамата стояха сигурни на краката си и оглеждаха околността с ясен поглед. Трети към тях се присъедини келнерът, когото никакво количество алкохол не можеше да надвие. Всички обаче все още миришеха на ракия и на бира и Топ не можеше да понася собствения си дъх.

— Ето че най-после идва някой, който да ни каже какво става в лагера и да ни върне обратно! — каза келнерът и посочи на изток. — Ония в станцията сигурно също са се изпонапили до забрава, щом като толкова дълго изобщо не се поинтересуваха за нас. Ами какво щеше да стане, ако бойците на дакота ни бяха изпотрепали тая нощ?

— Значи, щяха да направят един голям удар. Но пропуснаха тази възможност.

— Такова нещо може да се случи и на най-свестния човек! Аз мога да ви разкажа…

— Тихо! После! — предупреди Джо. — Кой е този, който идва? Не е ли Хари?

— Това е моят син — каза Матотаупа.

Младият индианец яздеше пъстър кон. Беше вързал кожената си завивка на гърба на животното. Носеше се в галоп към тримата мъже. Близо пред тях спря коня и скочи на земята. Отново беше облечен като индианец. Беше сложил и колана, украсен с раковини.

Изразът на лицето му беше още по-надменно дързък и враждебен, отколкото хората обикновено бяха свикнали да го виждат, и макар Харка да не си пое нито веднъж по-дълбоко дъх, отколкото бе необходимо, Матотаупа знаеше, че той надушва миризмата на алкохола.

— Тасунка-витко ли води нападението над станцията? — попита Матотаупа сина си, преди още той да каже нещо.

— Хау.

— А след това?

— Отиде да гони бизоните.

— Ти последва ли го?

— Не.

— Ти не отиде по петите на Тасунка-витко? Защо не отиде?

Това „защо“ накара младия индианец да заеме вътрешно отбранително отношение към баща си. Той бе препускал с любимия си кон до последните му сили, за да предупреди белите мъже; беше надхитрил бойците на дакота; занапред те щяха да говорят за него, че ги е примамил коварно в клопка. Беше се бил, беше убивал бойци на дакота, така че между него и неговото племе се бе прибавило ново братоубийство. Но той не бе застанал очи в очи с Тасунка-витко, за да поеме двубоя, на който той го предизвикваше, не защото се страхуваше от смъртта сред яростта на боя и опасното опиянение от успеха, а защото не искаше да убие големия индиански вожд заради белите мъже. Не искаше това, макар че Тасунка-витко беше обидил Матотаупа. Харка не бе тръгнал да преследва Тасунка, а бе помогнал на неколцина тежко ранени дакота да избягат. Беше пренасял и убитите. Беше се отказал от победата, за да не даде възможност на белите да се гаврят разюздано с труповете на ловците на дакота.

Има мъже, които обуздават необуздан мустанг, като нанасят на врата му кървяща рана и не я оставят да зарасне; щом я докоснат, цялото тяло на животното потреперва от болка; има отлъчени мъже обаче, които и на това не се подчиняват. Бащиното „защо“ бе докоснало кървящата рана на Харка, неизживяната раздвоеност и безнадеждност на неговия живот. Той се опасяваше, че сега баща му ще го обиди и ще го нарече страхливец и предател, и то пред други мъже. Харка не беше вече четиринадесетгодишен, беше на деветнадесет. Нямаше да се остави да го обиди и баща му, който миришеше на ракия.

Не бе отговорил веднага на въпроса на Матотаупа, защото се мъчеше да овладее отново мислите и чувствата си. Бащата, изглежда, прие неговото колебание като незачитане или като проява на нечистата му съвест, а може би и едното, и другото, и затова повтори:

— Ти не си тръгнал по петите на Тасунка-витко. Защо не отиде?

Сега ударът улучи и Харка отвърна остро:

— Защо не ли? Защото оставих ти да му отмъстиш, Матотаупа. Когато Тасунка-витко те овърза в ласото си в твоята собствена шатра, трябваше да те освободи твоята малка дъщеря. Не бива да даваме възможност на женските езици да разказват, че е трябвало да дойде синът ти, за да отмъсти заради теб… преди още да е станал боец.

Матотаупа се вцепени и се отпусна като човек, комуто е нанесена смъртоносна рана. Един въпрос задуши гърлото му. Не го зададе, ала синът му отговори:

— Моят брат Харпстена ми разказа какво се е случило… преди да умре от моята ръка.

Матотаупа си пое с мъка въздух и най-после извика с разкривено лице на английски език:

— Елате, мои бели братя, да вървим в станцията! Аз съм ваш съгледвач и няма да ви изоставя, дори и заради отмъщението си! Аз казах, хау!

— В станцията, нека там отпразнуваме още веднъж победата! — извика келнерът. — И Хари е жив! Аз ще черпя по този случай!

Топ се изниза, после тръгна към коня си; избягваше да погледне сина си. Беше решен да преследва Тасунка-витко, но тъй като сега синът му изискваше това от него, той се отказа.

Харка се приближи до своя пъстър кон, яхна го и се отдалечи.

Джо дълго гледа след него.

— Какво имате вие двамата непрекъснато да се карате? — каза по-късно инженерът на Матотаупа, когато двамата седяха вече на конете си, а и другите станаха, за да поемат обратния път към станцията. — Вие сте такива смелчаци, всеки от които струва колкото десет или двадесет, или дори сто други. Но щом се съберете заедно, започвате да се карате — със или без думи. И това продължава вече години наред. А при това и двамата сте силно привързани един към друг. По следите на Тасунка-витко ли тръгна сега Хари?

— Не.

— Значи, на дежурство?

— Не знам. Питай него, ако изобщо се мерне още веднъж.

— Това не звучи много обнадеждващо!

Подкараха конете в галоп; с това разговорът бе приключен.

След многочасова езда покрай железопътната линия групата стигна в лагера. Ездачите размахаха шапки и поздравленията и от двете страни бяха шумни и многословни.

Всичко това не бе много по вкуса на Джо. След като настани коня си, той накара този и онзи да му разкажат най-важното, което се бе случило тук, после отиде да потърси Хенри в малката стаичка на дъсчената барака. Хенри не беше добре. Морис и Дългото копие бяха загрижени за него. Раненият бе повърнал още веднъж и все още изпадаше ту в безсъзнание, ту се унасяше в дрямка и дълбок сън.

— Той трябва да лежи в пълно спокойствие! — каза Джо, ядосан от съчувствена загриженост, но съвсем тихо, за да не разбуди ранения. — Когато Тасунка-витко удари, той удря здравата. Много по-лошо щеше да бъде, ако го бе улучил с острието.

— Нали ще останете по-дълго тук заради Хенри? — попита художникът.

— Принуден съм. Момъкът може да ни създаде доста грижи.

— Съседната стаичка бе построена отново. Аз ще се прехвърля с Дългото копие там и ще ви освободя своето легло тук. Тогава няма да има нужда да пренасяме Хенри.

— Благодаря ви!

Пренесоха багажа много бързо. Когато Хенри заспа, Джо отиде в съседната стаичка при Морис и Дългото копие, за да им разкаже за случилото се край влака и да чуе от тях какво бе станало междувременно тук, в станцията.

— Да, да линчуват Хари — повтори Джо. — Затова сигурно момчето си отиде! По-добре щеше да бъде да ни каже. Бихме се справили с тая банда тук.

— Сигурно. — Художникът погледна замислено инженера. — Но наистина ли смятате, че Хари се е страхувал?

— Него не го е страх нито от смъртта, нито от дявола, можах да се убедя в това още веднъж тази нощ. Но сигурно неблагодарността го е обидила. Той всякога е бил чувствителен като стъклена статуетка по тези въпроси.

— Джо, един млад индиански съгледвач е нещо повече от стъклена статуетка. Той е човек. Тази нощ в продължение на няколко минути Хари игра ролята, за която е мечтал през цялото си детство; той беше вожд на дакота, най-добър боец от своето племе; на устните му стоеше вождовата свирка. После той се извърна и започна да убива онези, които го бяха последвали, забивайки ножа си в сърцата и слабините им. Нима смятате, че е направил това, без у него самия нещо да се е скъсало? Джо вдигна рамене.

— Той сам искаше да стане така!

— Той беше готов да преговаряме, когато аз предложих, но вие го пресякохте като някакво бъбриво хлапе!

— Хм. Така беше. А след това сам се е нагърбил с една морално непосилна за него задача. Възможно е. Значи, все пак раздвоение! Чухме вече, че убитите и ранените дакота изчезнали всички оттук и че онази жена с обезобразеното лице, която живееше в шатрата на Харка, погълнала отрова, когато мъжете тук й потърсили сметка.

Тримата мъже запушиха и за известно време в стаичката се възцари тишина.

— Би трябвало да се погрижим за Матотаупа — каза най-после тихо художникът. — Аз трябва да му съобщя къде отиде синът му.

— Топ седи оттатък, черпи и пие здравата на второто тържество по случай победата. Сигурно напълно се е отчаял от това, че Хари го напусна. По-добре ще бъде да потърсите Топ утре или в други ден, когато изтрезнее и вече ще е обмислил по-спокойно мъката си.

— Не знам — каза колебливо Морис, но след това все пак реши да последва този съвет.

Беше вечер. Морис и Дългото копие поръчаха да им донесат яденето в стаите. Дейзи-Вики се бе заела с тази задача. Знаеше, че трябва да измие много добре лицето и ръцете си, за да й позволят да върши това, и тя точно спазваше условието. Художникът вече бе свикнал да му сервира тя.

Джо заговори Дейзи:

— Ще донасяш ли и на мен всяка вечер яденето? Аз трябва да остана при Хенри.

— Не, на теб няма да ти нося. Друга ще ти изпратя.

— Така ли? Както искаш. Какво прави къдрокосият господин в своята дървена барака?

— Говори големи приказки! Разбира се, сега излиза, че той бил победил и бил спасил станцията и влака!

— Нима някой ще му повярва?

— Тези, на които той държи, ще му повярват.

— Той смята да прави кариера ли?

— И ще я направи.

— Желая му успех! Един повече или по-малко от тоя вид, това няма значение. И без това живеем в свински времена. Пфу, каква гадост!

Той уволнява Топ. Не искал да вижда вече никакви индианци. Дори му го казал.

— Какво ще прави сега Матотаупа? — попита Морис.

— Той ли? На първо време ще пиянствува. Ще чака докато се върне Джим, а може и сам да отиде да го търси.

Вики-Дейзи се оттегли.

Художникът гледаше потиснато пред себе си.

— Дълго копие, би ли ми подал скиците? Носехме ги с багажа. Може би са още там.

— Още са там, мой братко Прелетната птица.

Индианецът чейен извади една голяма папка, която стоеше покрита с някакъв плат до стената.

— Аха, ето ги! — Морис започна да вади картоните един след друг. — Погледнете, Джо, кой е това? — Скицата беше направена с молив.

— Това… по дяволите! Нима така е изглеждал тогава Матотаупа?

— Да, така изглеждаше. Преди седем години, когато аз му гостувах. Горд вожд.

Джо заразглежда по-внимателно картините.

— Имате право — каза най-после той. — Трябва да направим нещо за Матотаупа. Ще трябва все пак да отида отсреща на празненството, макар че дори само при мисълта за това ми се повдига, сякаш са ми поднесли къдравите коси на някого в чинията.

Джо излезе от стаичката. Отдавна вече беше се стъмнило.

Тъй като старата барака, която служеше за кръчмарско помещение, бе съвсем разрушена по време на боя и пожара, с разрешение на отговорника на лагера кръчмарят временно обслужваше гостите си в голямата палатка, където бяха натрупали по-нависоко сандъците и балите, за да открият още място за масите и пейките. Предишният цигулар свиреше отново. Джо чу вече дращенето на лъка по струните, преди още да влезе в палатката. Поспря се и погледа още няколко минути навън в нощта, потънал в мислите си. В главната строителна дирекция той не се бе чувствувал добре, а тук сега също не му харесваше. Беше чул, че отново ще се строи втора железопътна линия през прерията, при още по-трудни условия, по на север. Там сигурно щеше да има работа за един пионер. Впрочем от деня, в който той бе вървял, олюлявайки се, заедно с трима мъже гол през прерията, бяха минали пет години и всяка от тези години му бе отнела двойно повече сили. Джо Браун беше остарял.

Той се стресна, защото нечия ръка се стовари със силен удар върху рамото му.

— Стари приятелю! — извика мощен глас. — За великите времена ли мечтаеш? И сегашните не са за пренебрегване!

— Ти ли си бил, Джим?

— Не очаквахте, че ще се върна толкова скоро, а? — Червения Джим дръпна ръката си от инженера и застана широко разкрачен до него. — Мене май шестото чувство ме е накарало да се върна! Кой ви е превърнал станцията в такъв хаос?

— Дакота.

— Човече, нима ги пуснахте да дойдат дотук? Със сто и повече пушки? Ама сте и вие едни! А какво става с Топ и Хари?

— Още са живи.

— Само това ли? Много сте станали пестелив на думи, Джо. Да нямате нещо против мене? Засега аз ще вървя да пия. Утре също е ден. Пак ще си поговорим!

Червения Джим тръгна с тежките си високи ботуши към палатката, откъдето излизаха навън шумът от музиката и гръмките смехове на пияните. Отвори и когато влезе, Джо, който го бе последвал с тихи стъпки, застана зад него, без Джим да разбере това. Джо Браун хвърли поглед към вътрешността на палатката. На втората маса седеше Матотаупа, заобиколен от мъже, които искаха някой да им плаща пиенето и затова не пестяха хвалебствените си думи.

— Топ! — извика Червения Джим и гласът му надви цялата глъчка в палатката.

— Джим! — беше отговорът.

Матотаупа се беше изправил. Очите му блестяха.

— Джим, братко мой!

Чергилото на входа се спусна обратно. Джо Браун се спря за миг навън и после се отправи бавно, както беше дошъл, към стаичката на Морис и Дългото копие, където видя прозиращата отвътре светлина.

Влезе вътре и седна на края на едното легло, на мястото, където бе седял и Хари.

— Твърде късно! — каза той. — Джим дойде.

Морис и Дългото копие отвърнаха на решението, което сякаш случайността им бе наложила, първоначално с мълчание. После обаче Морис все пак вдигна глава, погледна първо Дългото копие, после Джо в очите и каза:

— Може би не само е твърде късно, а изобщо вече невъзможно. Матотаупа е съвсем различен човек от теб например, мой червени братко Дългото копие. Той не е израснал в резерват, а беше боен вожд на една група от племето на тетон-оглала, едно особено дръзновено и войнствено племе на дакота. Можеше ли някой от нас да живее продължително време заедно с Матотаупа или Матотаупа заедно с някого от нас? А той има нужда от това, от тая спойка, която е чувствувал край себе си сред своето племе. Той се нуждае поне от един-единствен човек, който да бъде свързан тясно с него и да дели с него живота си дори. Има само двама души още, с които Матотаупа можеше да живее заедно, по начина, по който е принуден да живее сега — прокуден от своето племе, освободен от съгледваческата си служба: Харка или Джим. Харка си отиде. Значи, остава Джим.

— Което ще рече — обречен на смърт! — заключи Джо.