Топ и Хари

Един син на Великата мечка

Камък с рога беше чул каква вина носеше баща му. Беше видял каква нова вина легна върху Матотаупа, когато показа златото от своята кесия на белите мъже.

Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, наречен като боец Камък с рога, беше син на предател. Той беше последвал един предател. Беше го защищавал, беше проливал кръв. Десет години бе живял в изгнание заради една мнима правда.

Когато разбра това, способността му да мисли и да се движи сякаш бе парализирана от удар с брадва. Той не стреля върху убиеца. В единствения миг, в който това беше възможно, той не направи нищо, съвсем нищо.

Когато нервите отново започнаха да му се подчиняват дотолкова, че да може да върши онова, което условията му налагаха, той се извърна. Чу още как Адам, синът на стария Адамсън, заключи тежката врата на блокхауса. В полусъзнание, като някакъв движещ се механизъм, Камък с рога отиде при конете. Намери костения лък при белия жребец на Матотаупа. Останалото оръжие убитият беше носил със себе си и затова сега то бе останало в блокхауса.

Камък с рога изведе своя жребец и мустанга на баща си от заграденото за коне място. Облече кожената си дреха, яхна кулестия жребец, хвана белия кон за юздата и тръгна в западна посока през лунната нощ. Кучето тичаше подир тях. Бялата кобила ги следваше отдалеч. Младият индианец нямаше нужда да проявява вече голяма предпазливост, за да се пази от евентуален изстрел от бойниците на блокхауса. Доколкото познаваше името, с което се ползуваше, пък и белите мъже, сега те сигурно се страхуваха от него и неговото отмъщение и нямаше да посмеят да излязат от блокхауса.

Съгледваческото гнездо на дакота, отдето дебнеше Сина на Антилопата, беше скрито недалеч от мястото, където преди много години момчето Харка си бе построило през зимата снежна колиба, докато Матотаупа и Джим Лисицата живееха в блокхауса при Бен и Мери. В тази снежна колиба Четан, наричан като боец Четансапа, бе дошъл тайно при момчето Харка, за да го отведе отново в шатрите на Мечата орда. Сега Харка Камък с рога щеше да се върне при своите, но това нямаше никак да бъде леко.

Защото Камък с рога беше син на предател.

Разстоянието до съгледваческото гнездо, където някога бе стояла снежната колиба, Камък с рога можеше да премине с коня си през тревната степ бързо, много по-бързо, отколкото преди години пешком в снега. Когато предположи, че оттам вече го забелязват, той се спря. Скочи на земята и завърза краката на белия кон. Пусна кулестия жребец на свобода; свали и завивката от гърба му и я превърза на гърба на белия кон; махна и юздата от долната челюст на кулестия жребец, така че животното можеше да тръгне като див мустанг през степта. Индианецът искаше да пожертвува само собствения си живот, не и живота на мустанга. След като уреди това, той свали отново дрехата си, взе всичките си оръжия, и костения лък също, и се приближи към горичката, където знаеше, че е разположено съгледваческото гнездо.

При това нарочно се стараеше да покаже, че не се крие. Мина по осветените от месеца места и най-сетне се спря на двадесет и пет крачки разстояние пред горичката. Там остави всичките си оръжия в тревата, също и ножа, и се отдалечи. Отстъпи тридесет крачки от тях.

В горичката все още нищо не се бе раздвижило.

Камък с рога вдигна невъоръжената си десница и извика:

— Тук стои Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Ловеца на мечки Убиеца на бизони, наречен като боец Камък с рога. Червения Джим уби през тази нощ моя баща Матотаупа. Червения Джим Лисицата е в блокхауса. Аз, синът на Матотаупа, се явявам пред съда на старейшините. Нека той отсъди. Аз казах, хау.

Младият индианец стоеше високо изправен, огрян от лунната светлина. На врата му висеше огърлицата от мечи нокти, която не скриваше напълно дълбоките белези от жертвоприношението на слънцето.

Откъм горичката не се обади никакъв човешки глас. Две стрели изсвистяха и улучиха Камък с рога в лявото и в дясното рамо. Той остана на мястото си, изправен, без да се помръдне. Стрелите се бяха заболи с куките между мускулите и ставите му. Остриетата на бойните стрели бяха силно извити. Те го бяха улучили така, че Камък с рога не можеше да използува повече ръцете си. От раните покапа кръв.

Той все още не се помръдваше, не каза нищо повече, само изчакваше дали невидимите стрелци ще продължат да стрелят.

Не стреляха повече. Изскочиха иззад храстите и Камък с рога позна веднага и двамата. Единият беше Сина на Антилопата, когото той бе наблюдавал вече през деня, другият беше Шонка.

Двамата се нахвърлиха върху него, както той трябваше и да очаква, след като вече бяха стреляли. Те откъснаха стрелите от раменете му, като му нанесоха жестоки рани. Хвърлиха го на земята, завързаха ръцете му на гърба, омотаха краката му и го стъпкаха. Сина на Антилопата овърза пленника и с ласото си.

Шонка откъсна снопче трева заедно с пръстта и корените, разтвори устата на пленника, като натисна силно долната му челюст, и напъха тревата и пръстта чак до гърлото му.

— Ха сега пак ми се подигравай, хвалипръцко — крещеше той и непрекъснато го повтаряше: — Подигравай ме, ако можеш! Подигравай ме още веднъж, ако можеш! Подигравай ме де!… — Шонка беше обладан от някаква безгранична ярост, в която се изля насъбраната в душата му обида още от момчешките години, когато той винаги се чувствуваше по-слабият и подиграният. — Подиграй ме де, койот с койот, син на предател! Подиграй ме, ако можеш!

Под ударите на Шонка Камък с рога вече се бе отказал от мисълта, че ще продължи да живее. Дори и да искаше, не можеше да се отбранява повече. Сина на Антилопата напразно се мъчеше да обуздае избухналия си другар. Викът: „Не го убивай, той трябва да бъде изправен на кола на мъчението!“ — сякаш изобщо не стигна до съзнанието на разярения младеж.

Неочаквано обаче Шонка извика. Нечий остри зъби се впиха в тила му. Другарят му също видя това, извика и удари С гол юмрук по звяра, тъй като нямаше оръжие под ръка, пък и всичко стана за част от секундата. Шонка, който бе коленичил върху гърдите на пленника, понечи да се заварди. Опита се да се изправи, но падна по гръб и видя една разтворена вълча муцуна. Извади бързо ножа от ножницата си, ала вълкът захапа китката на ръката му. Сега и Сина на Антилопата измъкна ножа си, за да го забие в тила на звяра, но животното навреме видя опасността и я избягна с голям скок през Сина на Антилопата. Когато индианецът се извърна, черният дългокрак вълк вече бе изчезнал в горичката.

Шонка се изправи. Ножът бе паднал от ръката му. Вената му беше разкъсана, кръвта шуртеше на силна струя. Ръката му висеше с разкъсана китка безсилно надолу.

Другарят му откъсна кърпата от набедреника си и стисна силно вената. Докато той свърши това, Шонка вече съвсем бе останал без сили от загубата на кръв и падна на земята.

— Какво беше това? — промълви той, мъчейки се да си поеме въздух, тъй като сърцето му вече замираше.

— Черен вълк — промълви Сина на Антилопата.

Той стоеше край Шонка и наблюдаваше същевременно пленника. Ето сега той трябваше да отговаря за един изнурен, ранен с опасност за живота другар и за един умиращ, задушаващ се пленник, чиито вени набъбнаха и гърдите му се разтваряха в отчаяна борба за въздух.

— Той трябва да застане пред Съвета на старейшините и да умре на кола на мъчението — говореше Сина на Антилопата сам на себе си. — За какво го хванахме? Кой е мислил някога, че синът на предателя ще падне жив в ръцете ни!

Натисна долната челюст на пленника силно надолу и започна да вади тревата и пръстта от устата му. Не изчисти всичко, затова дъхът на задушаващия се можа да си пробие път с шумно хъркане.

Яростта на Шонка се бе пречупила от загубата на кръв и отстъпи място на някакво твърдоглаво настървение. Той взе огърлицата от мечи нокти, без да попита Сина на Антилопата, и рече заповедно:

— Вземи и кулестия кон, искам да го имам!

При тези думи Сина на Антилопата се огледа за мустанга. Беше разумно да имат кон, върху който да натоварят пленника. Затова Сина на Антилопата тръгна да доведе двата мустанга. Кулестият жребец гледаше напрегнато непознатия. Когато Сина на Антилопата приготви ласото си за хвърляне, мустангът бързо побягна към прерията. Индианецът видя как препуска жребецът и веднага разбра, че няма да може да го залови. Затова омота ласото отново и хвана за юздата белия жребец, който се остави след кратко противене да го поведат.

Когато Сина на Антилопата се върна заедно с коня, Шонка изсвири презрително с уста:

— Защо пропъди кулестия жребец?

— Дръж си езика и си пести дъха! — отвърна ядосано Сина на Антилопата. — Кулестият жребец беше с отвързани крака. Много по-важно и по-неприятно е това, че ще трябва да напуснем съгледваческия си пост.

— Нима ще вървим? — попита тихо Шонка.

— А ти нима искаш да останеш тук сред тези кървави следи, които всяко сляпо куче ще намери още с изгряването на луната? Джим Лисицата е в блокхауса. Не чу ли това?

— Не.

— Омразата ти е заслепила очите и ти е запушила ушите. Това не е добре и аз не биваше да последвам лошия ти съвет. Сега трябва да се махаме оттук.

— Ще се връщаме ли?

— А какво друго да правим? Качвай се върху коня си, хайде!

Волю или неволю Шонка трябваше да се подчини. Сина на Антилопата бе преценил правилно положението, той не можеше да го отрече. Затова се покатери на мустанга си. Виеше му се свят, но след като възседна коня, не падна. Сина на Антилопата вдигна пленника, постави го напряко върху гърба на белия жребец на Матотаупа и го завърза като убит звяр. После сам яхна собствения си кон. Остави Шонка да язди напред, така че раненият и изнурен от загубата на кръв другар да определя темпото. Сина на Антилопата яздеше зад него и водеше коня с пленения. Малката група не можеше да се придвижва бързо. Сина на Антилопата прецени мислено, че ще им трябват пет-шест дни, за да стигнат до бивака. Мечата орда бе напуснала по същото време зимния си бивак и бе поела към горите на предпланините и сигурно вече бе стигнала със своите шатри край Конския поток.

Развидели се. Сина на Антилопата гледаше внимателно към блокхауса, ала там не се движеше нищо и, изглежда, не ги грозеше никаква опасност. Слънцето грееше слабо, тъй като от север духаше остър вятър. По небето минаваха бързо сиви разпокъсани облаци. Местността с пясъчните възвишения, която сега малката ездаческа група прекосяваше, беше съвсем безлюдна, дивеч също се мяркаше съвсем нарядко, тъй като можеше да си намира много по-лесно храна по други места. Беше местността, през която Матотаупа, Тобиас и Харка бяха превели преди единадесет години неколцината мъже, които работеха в първата проучвателна група за бъдещата железопътна линия и едва бяха успели да спасят живота си, изненадани от една от ужасните местни пясъчни бури. Камък с рога не позна сега мястото, не мислеше нищо, нито за вчера, нито за днес, нито за утре. Измъчваха го болките от раните, жажда и липса на въздух. Кръвта се насъбра в увисналата му глава, спираше се в крайниците, защото бяха силно стегнати, и той непрекъснато се люшкаше на границата между тези разяждащи силите му усещания и облекчаващото болките му състояние на несвяст. За първи път, откакто беше вече мъж, той се намираше във властта на някого. Шонка яздеше главно ходом, само рядко преминаваше в лек галоп. Не само китката на ръката му беше разкъсана и ухапана, но сега той започна да чувствува и последиците от ухапването по тила. От време на време караше Сина на Антилопата да отслабва малко превръзката, защото иначе ръката му застиваше. При това всеки път отново губеше кръв. Надеждата му се насочи само към мисълта, че той и Сина на Антилопата трябваше да бъдат сменени от съгледваческото си дежурство през тези дни. Можеше да срещнат и бойци, запътили се към блокхауса, а можеше да получат и подкрепа. Когато се свечери, завиха вълци. Сина на Антилопата остана на пост и накрая също силно се умори.

За пленника той се грижеше само дотолкова, доколкото смяташе, че трябва на всяка цена да го запази жив. Отвърза го за през нощта от коня и когато застудя силно, го загърна в една завивка. Трябваше да му дава от време на време да пие вода. Храна пленникът не желаеше. Раните му бяха кървяли и после бяха засъхнали от само себе си.

Веднъж Шонка и Сина на Антилопата чуха галоп. Бяха навярно двама или трима ездачи; може би идваше смяната им. Местните индианци трябваше непрекъснато да държат под наблюдение блокхауса на Бен — тази издадена най-напред станция на белите мъже извън района на железопътната линия, — тъй като вече се бе разпръснала новината, че там очакват милиция.

Сина на Антилопа избърза с коня си по възвишението.

Когато излезе отгоре, за да го видят, ездачите вече бяха изчезнали. Не му остана нищо друго, освен да продължи трудната езда.

Шонка обмисляше план за отмъщение, за да надвие чувството си на слабост и гадене. Колкото по-зле се чувствуваше от дългия път, в толкова по-ярки тонове си представяше всичко, което щеше да причини на своя враг Камък с рога, когато го изправят на кола на мъчението. На третия ден постоянните и невъздържани хвалби на Шонка омръзнаха на Сина на Антилопата. Когато отново спряха да починат и Шонка отпусна фантазията си пак в тази единствена посока, Сина на Антилопата го прекъсна раздразнено:

— Матотаупа уби не твоя, а моя баща и ако Камък с рога бъде изправен на кола на мъчението, то затова ще трябва да благодариш само на мене!

— Не на теб ще благодаря, а на черния вълк! — отвърна Шонка. — Впрочем тоя звяр все още се мъкне подире ни. Няма ли да го застреляш най-после?

— Не, ще го взема с нас за следващата игра на истинските случки. — Сина на Антилопата беше твърде преуморен и в лошо настроение и затова беше станал хаплив.

— Тази игра е измислена от лошите духове на сиксикау и ние, дакота, няма да я повторим. — Шонка накара другаря си да отвори кожения мях за вода и пи отново продължително и жадно.

Наближи вечерта на шестия ден, откакто Сина на Антилопата и Шонка се придвижваха с пленника. В бивака край Конския поток никой още не знаеше за случилото се.

Южнякът, който топеше снеговете, продължаваше да духа. Цялото небе беше покрито със сиви облаци и слънцето не се показваше вече нито сутрин, нито на пладне, нито вечер. Само една неопределена безцветна светлина виснеше над степта, покрита с изсъхнали жълти и кафяви треви. Веригата на Скалистите планини на запад бе забулена в мъгли. Ситни водни капчици се носеха из въздуха и се превръщаха привечер в ледени кристали.

Мустангите на Шонка и Сина на Антилопата познаваха местността от много лета и щом достигнаха Конския поток, минаха в галоп. Бяха надушили стадото си.

Край шатрите, към които се стремяха завръщащите се съгледвачи, тази вечер беше съвсем спокойно. Освен лостовите между шатрите почти не се движеха хора. Мустангите се притискаха един до друг, за да се стоплят. Кучетата лежаха както обикновено скупчени. Жените и девойките вече бяха донесли вода и приготовляваха вечерята в своите типи. Тънки стълбове дим се извисяваха от отворите по върховете на шатрите.

За първите часове на нощта Къдрокосия Чернокож беше дежурен край конското стадо. Той беше приет вече за боец, беше израсъл строен и едър като дакота, но се различаваше от тях не само по къдравата си коса, но и по по-тъмния цвят на кожата, пък и по различните черти на лицето и мощните атлетически рамене. Името му като боец беше Чапа, Бобъра. Животът му не беше лек. Когато баща му Непознатата мида бе приет от Мечата орда като избягал роб две години преди свършването на гражданската война, бяха му дали да се грижи за една типи, в която имаше много жени за изхранване, а най-старата от тях бе обладана от лош дух. Няколко години по-късно Непознатата мида бе убит и обезобразен от белите мъже, жена му умря. Сега Къдрокосия Чапа трябваше да се грижи сам за бабата, за три овдовели лели и за дъщерите им. Това беше почти непосилна задача за един ловец. Месото в неговата типи често не достигаше, а и помраченият разсъдък на бабата създаваше много неприятности на всички. Къдрокосия Чапа понасяше всичко търпеливо, без да се оплаква. Той бе запазил дори усмивката си и умението да се шегува и мъжете и жените на Мечата орда го обичаха. Що се отнася до неговата типи — никой не му се сърдеше, че той гледаше да се задържа там колкото е възможно по-малко. Ето и сега той бе излязъл цял час по-рано, за да постъпи на дежурство край конете. Предишният постови се зарадва, разбира се, че ще го сменят по-рано. Чапа остана на мястото, където обикновено стояха дежурещите край конското стадо. Тъй като не предвиждаха никаква опасност, бяха оставили край конете само един дежурен. По възвишенията на изток и на запад от бивака бяха залегнали съгледвачите, които можеха оттам да наблюдават околността. Изглеждаше, че след залез-слънце ще стане много студено. Къдрокосия Чапа беше извадил вече зимната си горна дреха от бизонска кожа и кожените мокасини и ги бе облякъл. Той не беше роден сред степта, а в гореща Африка, и затова все още зъзнеше, по-лесно, отколкото закалените си още от най-ранна възраст другари.

Стана нощ. Месецът и звездите не можаха да пробият с лъчите си през облаците. Затова стана съвсем тъмно; земята лежеше като черна заплашителна маса под напора на вятъра и под ледените топчета на суграшицата. Къдрокосия дебнеше и се ослушваше. Не искаше да се осланя на другите съгледвачи. В далечината завиха вълци. Те бяха гладни и миризмата на коне ги привличаше. Кучетата се размърдаха. Къдрокосия Чапа държеше оръжията си готови. В подобна нощ хищниците можеха лесно да се примъкнат към бивака.

Откъм възвишението на съгледвачите се разнесе предупредителен вик. Чапа взе лъка и стрелата си. От шатрите веднага изтича Копиен връх, за да помогне на Бобъра в дежуренето. Двамата се ослушаха и чуха отдалече конски галоп, който се приближаваше към бивака. Разнесоха се и високи викове, викове на дакотски бойци, остри викове за помощ в тишината на нощта. Къдрокосия Чапа не биваше да напуска поста си, но другарят му яхна своя кон и се спусна към посоката, откъдето бяха прокънтели виковете за помощ. Чапа, както и съгледвачите на хълма призоваха мъжете от шатрите на оръжие.

Бивакът веднага се оживи. Бойците изскочиха от типитата и побягнаха към конете. В дълга редица, предвождана от Стария гарван, те се спуснаха към прерията. Виковете за помощ заглъхнаха, но сега Чапа чу виковете, с които бойците, изглежда, се нахвърлиха върху глутница вълци.

И тези викове заглъхнаха скоро; накрая се разнесоха няколко победни възгласа. След малко първите бойци се върнаха в галоп; по-голямата част от тях есе пак се връщаха в по-бавна езда.

Единият от синовете на Стария гарван пръв пристигна със своя мустанг в стадото. Скочи от коня си досами Къдрокосия Чапа.

— Те водят Харка като пленник! — извика той. — Шонка е тежко ранен. Сина на Антилопата е викал за помощ. Вълците се нахвърлили върху конете и ездачите и той затова извикал.

Щом чу името Харка, Къдрокосия загуби ума и дума. Стресна се. Не можеше да се зарадва. Помоли предвидливо най-младия боец на племето ихасапа да го смени. Искаше да бъде свободен.

Голямата група бойци беше оградила завръщащите се — Сина на Антилопата, Шонка и пленника. Накрая и те минаха в галоп. Както обикновено ездачите се приближиха най-напред към конското стадо, за да оставят мустангите си. Къдрокосия Чапа се промъкна веднага между тях и той именно грабна от коня овързания си някогашен другар в игрите. Както беше омотан, Камък с рога можеше да движи само гръбнака и тилните си прешлени. Но той и тях не движеше, а лежеше тежък и отпуснат върху раменете на Къдрокосия.

— В шатрата на Хавандшита го отнеси! — рече някой, но тъй като Чапа позна гласа на Шонка, не му се подчини, а бързо отнесе пленника в шатрата на сегашния боен вожд на Мечата орда — Стария гарван.

Всички жени вече бяха на крака. И те се бяха облекли веднага, след като бяха чули предупредителните викове на съгледвачите. Когато Чапа влезе заедно с пленника в сегашната вождова шатра, жената на Гарвана вече подклаждаше огъня, така че пламъците се съживиха.

Къдрокосия Чапа постави безчувствения пленник край огнището. Развърза възела на кожените ласа, които притискаха тялото. Разряза връзките от лико, с които бяха превързани ръцете и краката му. Смъкна от тялото на безжизнения си другар нагизналите в кръвта и потта на изнуреното тяло легини и мокасини, скри украсения с раковини колан и започна да разтрива подулите се от нахлулата кръв и вода крака, за да раздвижи отново кръвта в тях. Камък с рога беше съвсем отслабнал и приличаше на умрял от глад. Къдрокосия опипа и послуша дали сърцето му бие още. Тогава в шатрата влезе Стария гарван и заедно с него дойдоха и Шонка и Сина на Антилопата. Те донесоха оръжието на пленника и огърлицата му от мечи нокти. Вождът се приближи към огнището и загледа безчувствения пленник, без да пречи на Чапа. Шонка измърмори нещо. Но Стария гарван не обърна внимание на думите му. Престори се, че не ги е чул. Най-сетне седна край огнището.

— Доведи Хавандшита и Чотанка! — нареди вождът на Къдрокосия Чапа.

Младият боец излезе веднага. Изтича най-напред при Чотанка, комуто предаде веднага молбата на вожда, и той тръгна незабавно към шатрата на Гарвана.

След това Къдрокосия се запъти към шатрата на заклинателя. Старият заклинател също седеше вече облечен в своята типи. Огънят осветяваше бялата коса с жълтеникавочервеникав блясък. Лицето му беше изпито и неподвижно като дървена маска. Всяка бръчка по него изглеждаше врязана дълбоко и завинаги — израз на дълъг и невъзвратим живот. Живи бяха само очите, ала животът в тях се стори на Къдрокосия загадъчен и застрашителен.

Разрешиха на младия боец да заговори чак след няколко минути мълчание. С предварителното мълчание Хавандшита обичаше да подчертава важността на мислите или тайнствените разговори, с които бе зает умът му, и да показва колко маловажни и несъществени са молбите, които отправяха към него. Къдрокосия Чапа покани заклинателя с почтителни думи да дойде в шатрата на Стария гарван, за да види пленника.

Хавандшита изслуша думите му с внимание, потъна отново за няколко минути в мълчание и чак тогава отговори тихо, но ясно:

— Защо е необходимо да ме отведат краката ми в шатрата на вожда Стария гарван и защо трябва очите ми да видят сина на предателя, преди да сме го изправили на кола на мъчението? Ще минат петнадесет дни и петнадесет нощи. Тогава младите мъже ще изнесат кола, ще го забият в земята и синът на предателя ще застане пред него със своя позор и ще стои там един ден и една нощ. Той не бива да умре като боец. Нашите мъже ще плюят върху него, а жените ни ще го обсипят с подигравките си. Слънцето на следващото утро ще види смъртта му. Жените и дъщерите на мъжете, които той е убил, ще го умъртвят. Случаят няма нужда да се обсъжда повече. Аз казах, хау.

Къдрокосия Чапа трябваше да повтори думите на заклинателя, за да докаже, че ги е разбрал и че може да ги предаде на вожда. Той ги повтори без никакво колебание; гласът му дори не беше прегракнал. Говореше съвсем ясно. Хавандшита остана доволен. Заклинателят беше спасил преди единадесет години бащата на Къдрокосия от плен и от робство и той знаеше, че Къдрокосия му е благодарен. Хавандшита можеше да се осланя на този млад боец, който не приличаше на своите другари, но изглежда, че бе приел напълно и изцяло нравите, обичаите и представите на дакота.

След няколко минути мълчание за приключване на разговора, през време на които Хавандшита сякаш изключваше участието си във външния свят и отново потъваше в собствените си мисли, Къдрокосия Чапа можеше да си върви.

Щом младият боец излезе от заклинателската шатра, движенията му отново се съживиха и ускориха. Той изтича към шатрата на Стария гарван. Шонка и Сина на Антилопата бяха още там. Само с един поглед Чапа разбра, че пленникът още не бе дошъл в съзнание. Това го зарадва, защото той трябваше да съобщи на Стария гарван решението на Хавандшита. Чапа не прибави нито една дума, нито пък премълча някоя. Беше му трудно да съобщи нареждането обаче, защото и Шонка слушаше. Още докато Чапа говореше, по лицето на Шонка се изписа ненавистно задоволство. Сина на Антилопата изглеждаше несигурен. Бе очаквал кърваво, но славно отмъщение за смъртта на своя баща Старата антилопа. Вождът и Чотанка останаха сериозни и не издадоха с нищо чувствата си.

— Ще бъде тъй, както е казал Хавандшита! — каза най-после натъртено Стария гарван.

Властта на заклинателя държеше в подчинение всички обитатели на бивака. Всички бяха свикнали да изпълняват неговите решения.

Изглежда, в шатрата не бяха предприели нищо преди Къдрокосия Чапа да донесе нареждането на стария заклинател. Чак сега вождът подкани Сина на Антилопата и Шонкавакон да му разкажат какво се бе случило при съгледваческото гнездо край Ниобрара. Когато двамата съгледвачи разказаха всичко, Стария гарван и Чотанка се погледаха известно време мълчаливо, после вождът отсъди:

— Вие сте постъпили неразумно. Когато един мъж не напада и не се защищава, вие сте длъжни да му отнемете оръжието и да го вземете в плен без бой. Вместо двама тежко ранени беше по-добре да ни донесете скалпа на Червения Джим. Черният вълк ви се е присънил и на двамата. Не съществуват черни вълци.

Стария гарван и Чотанка запушиха. Двамата млади бойци бяха свободни.

Междувременно дежурството на Къдрокосия Чапа вече беше свършило. Той можеше да се върне в шатрата си и да легне да спи. Не го стори обаче. Огледа се предпазливо и после се пъхна бързо в шатрата, която бе принадлежала някога на Матотаупа и където все още живееха Унчида и Уинона. Огънят в средата на шатрата беше заринат, но и двете жени бяха будни, както и очакваше Къдрокосия. Те седяха в мрака край огнището. Когато младият боец влезе вътре, Унчида разрови леко жаравата, за да могат да се виждат.

Къдрокосия Чапа седна.

— Знаете ли вече всичко?

— Моят син Матотаупа е убит от белите мъже. Камък с рога е хванат в плен. — Унчида говореше, сякаш не бе на себе си, и после млъкна.

— Да. Така е. След петнадесет дни Камък с рога трябва да умре. Така иска Хавандшита. — Къдрокосия Чапа бе навел глава, като че ли тежък камък натискаше тила му. — Стария гарван и Чотанка се съгласиха с решението на заклинателя. Какво можем да сторим ние? Вас, Уинона и Унчида, никой няма да ви пусне да се грижите за пленника. Невъзможно ще бъде да го освободим.

— Че за какво ли? — попита Унчида със същия далечен и чужд глас както първия път. — За какво ли? Къде да върви, ако трябва отново да бяга от нашите шатри?

— Къде да върви ли? — Къдрокосия Чернокож зарови лице в ръцете си. — Къде да върви! Та той е нашият най-добър мъж! Най-после се върна, а ние ще го убием позорно, защото Хавандшита заповядва така! Жените не отговориха нищо.

Блещукащите искрици в огнището отново изгаснаха. „Няма вече изход“ — мина през ума на Чапа.

— Има все още един изход — каза Уинона, сякаш бе прочела мислите му. — Но той ще бъде труден за вас.

— А за теб няма ли да бъде труден?! — попита Къдрокосия Чапа дълбоко засегнат.

— Аз не съм боец, а Четансапа е далеч оттук на съгледвачески пост.

— Уинона… какво да сторя?

— Вземи най-добрия кон и препусни към Черните хълмове, за да предупредиш Татанка-йотанка и Тасунка-витко.

— Не е трудно да препусна с коня си. Но как да намеря вождовете! Времето е много късо, а пътят е дълъг.

— Знам — каза Уинона измъчена и огорчена. — Знам това.

Тогава Къдрокосия Чала разбра, че трябва да тръгне на път. Не каза обаче, че е решен да го стори. Изтича от шатрата, без да се сбогува. Спря се навън сред студената нощ да събере мислите си.

Край него в бивака наново настана безпокойство. Поставите бяха извикали нещо откъм хълмовете. От шатрите пак наизскачаха бойци и Къдрокосия скоро разбра причината. Навън сред прерията се бяха появили един кулест жребец и една бяла кобила. Месецът си бе направил харман сред облаците и гледаше оттам към земята; мустангите стояха сред полята под безцветната недействителна светлина.

— Омагьосания кон! — извика някой.

Къдрокосия Чапа позна гласа на Копиен връх.

Миг след това мустангът, а заедно с него и кобилата изчезнаха отново сред мрака между леките възвишения на тревната степ.

Мъжете останаха навън и чакаха дали животните няма да се появят още веднъж. Стария гарван беше излязъл далеко напред сред полята, тук и там се чуваше шепот.

В този миг Къдрокосия взе бързо решение и се върна още веднъж във вождовата шатра, където сега навярно бяха само жените и пленникът. Къдрокосия Чапа сам не знаеше какво точно иска. Може би искаше да види още веднъж своя някогашен другар, който му бе подарил един бизон при неговия пръв голям лов. Възможно е междувременно Харка Камък с рога да бе дошъл в съзнание. Когато Чапа влезе във вождовата типи, той намери жената на вожда наведена край пленника, чиито рани бяха превързани, а ръцете и краката му отново завързани, но така, че кръвта да може да се движи свободно.

Камък с рога стоеше с отворени очи. Изглеждаше съвсем унесен, сякаш не разбираше къде се намира или искаше да изглежда безразличен.

Къдрокосия каза на жената да се отдръпне и коленичи над пленника.

— Камък с рога! — каза той. — Камък с рога! Ти си обикалял много. Къде са Татанка-йотанка и Тасунка-витко?

Не беше сигурен дали плененият разбира думите му.

— Камък с рога! Отговори ми! Само ти си обикалял навред. Къде са Татанка-йотанка и Тасунка-витко?

Изглеждаше, сякаш раненият иска да каже нещо, но се закашля и се напъна да повърне, търсеше нещо и когато Къдрокосия му подаде една паница, той плю пръст. Все още от гърлото му не можеше да излезе звук.

— Вода! — заповяда Къдрокосия на жената. Той сам даде на пленника да пие и се нажабури.

Плененият се мъчеше да си възвърне гласа. Сигурно гърлото му беше наранено. Най-после можа да изрече нещо.

— Където бяхме… преди… да дойдем тук.

— Шатрите на главните вождове се издигат на полянката под пещерата?

Камък с рога направи потвърдителен знак.

Жената отново се приближи и даде знак на младия боец, че иска да каже нещо. Чапа се обърна към нея.

— Този… тук… се събуди веднага щом ти си отиде — съобщи тя на младия боец. — Той знае вече, че ще застане след петнадесет дни на кола и ще умре в позор.

— Замълчи, квакаща жабо! — нахвърли се ядно Къдрокосия върху нея и излезе бързо от шатрата.

Той изтича в своята типи, поиска припряно от петте жени там да му приготвят пемикан и тютюн, взе оръжията си и изтича при конете. Яхна най-добрия мустанг от своите собствени коне, взе още един кон за резерва и препусна в нощта към прерията.

Не бе казал нито на Стария гарван, нито комуто и да било другиму за своето намерение. Нека те мислят, че Чапа е отишъл да прогони вълците или да търси миещи мечки!

Къдрокосия Чапа обичаше Уинона. Никога нямаше да може да й каже това, защото неговата шатра беше пълна с жени, които се числяха към неговото семейство и за които неговата ловна плячка почти никога не стигаше. Но той искаше да направи нещо за Уинона и искаше да спаси своя другар от детинство — ако не от смърт, то поне от позора.

Къдрокосия Чапа яздеше в права посока на север-североизток към южните склонове на Черните хълмове. Вървеше по пътя, по който бе минал керванът с шатрите на Мечата орда преди единадесет години под водачеството на Матотаупа в обратна посока. Яздейки, Къдрокосия си припомни това. Тогава той се бе отскубнал заедно със своя баща Непознатата мида от белите мъже и бе попаднал в ръцете на пани. Те отново го предадоха на белите мъже, които искаха да строят железопътна линия. Той повторно бе избягал и бе намерил край Северен Плат шатрите на Мечата орда. Първият човек, когото срещна тогава, беше Харка. Матотаупа прибра малкия изгладнял къдрокос беглец в своята типи и му даде да се нахрани. Шонка изгледа подигравателно негърското момче, облечено в дрипи, но Харка веднага подари на Къдрокосия Чернокож собствените си празнични дрехи. Хавандшита освободи бащата на Къдрокосия от ръцете на пани благодарение на едно златно зърно, което Харка бе намерил веднъж край брега на реката. Така може би Хавандшита беше първият, който бе дал на пани и на белите да разберат, че в ловните райони на Синовете на Великата мечка има златна тайна, и той самият бе станал причина за всички последвали нещастия.

Къдрокосия Чапа препусна с коня си в северна посока. Макар че бързаше, той беше много предпазлив. От време на време спираше и се ослушваше или спъваше предните крака на конете си, за да изтича до някое възвишение на почвата и да обгледа оттам околността. Когато стигна до Северен Плат и брода, откъдето Мечата орда бе минала преди единадесет години, той остана да си почине за по-дълго. Конете пиха. Вече се беше развиделило и денят отново се възцари сив и студен. Реката течеше пълноводна и пенлива. Беше излязла далече извън бреговете си. Къдрокосия Чапа хвана няколко риби. Така бяха сторили на времето и момчетата на същото това място и тук Къдрокосия бе показал на индианските момчета умението си да плува и се бе научил от Харка да се придвижва с големи загребвания. По това време Харка бе неоспорваният водач на момчешката орда и под негова закрила Къдрокосия беше сигурен и щастлив. Четан, който бе пет години по-голям от тях, предвождаше тогава Младежкия съюз на Червените пера, а сега той предвождаше — вече като Четансапа — младите бойци на Мечата орда в Съюза на Червените елени, към който се числеше и Къдрокосия Чапа. Младият боец носеше с гордост снопчето червено боядисани еленови косми.

Докато ядеше последната риба, Къдрокосия премисли всичко това. Щом се нахрани, той изтича на едно по-високо място на брега, за да огледа още веднъж околността, преди да продължи пътя си. Залепи по навик ухо на земята, за да поеме шумовете от нея.

Чу нещо, което привлече вниманието му. Някъде препускаше нещо — кон, бизон или лос. Той се заслуша напрегнато. Шумът се приближаваше, и то от североизток. Колкото по-ясно го чуваше, толкова повече се убеждаваше Къдрокосия, че това е кон, кон, който се придвижва в права посока, с ездач, приближаващ се бързо към брода. Най-после той видя между вълнистите възвишения черния перчем на някакъв ездач. Кичурът коса бе украсен със снопче червено боядисани еленови косми.

Къдрокосия се изправи.

— Хи-йе!

От другата страна отвърнаха на възгласа му:

— Хи-йе!

Миг след това ездачът се появи на северния бряг на брода. Къдрокосия позна Четансапа, който подкара коня си през водата на брода. Къдрокосия Чапа го изчака на южния бряг. Четан скочи на земята.

— Какво се е случило? — попита веднага Къдрокосия Чапа.

Конят на Четан беше изнурен, от муцуната му капеше пяна, слабините му туптяха силно, а чертите на лицето на Четан издаваха силна възбуда.

— Сина на Антилопата и Шонка върнаха ли се? — запита той припряно Къдрокосия.

— В шатрите са. Шонка е тежко ранен.

— А! Ние намерихме кървави следи край съгледваческото гнездо. С кого се е бил той?

— С един черен вълк.

— С какво?

— С един черен вълк.

— Сигурно му се е привидяло нещо!… В блокхауса на Бен са пристигнали дълги ножове. Беззъбия Бен и Джим Лисицата са избягали. Матотаупа е мъртъв и скалпиран. Рибите ядат трупа му. Дългите ножове издигат палисада около блокхауса. Ще има тежки боеве. Трябва да докладвам на Стария гарван и ще трябва да изпроводим веднага пратеници при Тасунка-витко и Татанка-йотанка. Те нямаха съгледвачи край блокхауса. Надяват се на нас.

Двамата млади бойци минаха заедно с мустанга на Четан към конете на Къдрокосия Чапа.

— О, ти имаш втори кон с пресни сили! — извика Четан. — За какво ти е той? Не мога ли аз да го взема? Ще ти дам моя изморен мустанг за впрегатен кон.

— Това не е впрегатен кон. Той ми е запасен. Аз отивам при Татанка-йотанка и Тасунка-витко. Те са се разположили със своите шатри на южния склон на гористите планини на полянката под пещерата.

— Толкова наблизо? Със сигурност ли знаеш това? Добре. Какво отиваш да им съобщиш?

— Че Камък с рога е наш пленник.

— Камък с рога? Ами… — Четан преглътна, преди да може да каже нещо. — Как ви попадна в ръцете?

— Предал се е доброволно на Сина на Антилопата и на Шонка.

— Значи, знае, че баща му е убит?

— Да.

Четан, който искаше да продължи своята припряна езда, изведнъж намери време да седне край мустангите. Извади лулата си, напълни я, не успя да се справи с огнивото и го подаде на Къдрокосия Чапа да избие огън.

— Кога дойде Камък с рога при вас? Къдрокосия разказа какво бе научил от Сина на Антилопата и от Шонка и какво сам бе видял.

Четансапа избухна в ярост:

— Какви жалки койоти сте всичките! Достатъчно е Хавандшита само да ви свирне, за да заиграете! В женски дрехи трябва да ви натикат и да ви оставят край казаните, а най-добре ще бъде да ви хвърлят направо вътре! Нима Мечата орда няма вече Съвет на старейшините? Кой те изпраща при Тасунка и Татанка?

— Уинона! — призна Къдрокосия Чапа.

— Уинона, добре.

Четан също бе обичал някога Уинона и бе свирил вечер за нея на флейта, но тъй като тя не отговори на чувствата му, Четан си открадна една девойка от племето на понка, която беше хубава, плаха и почтителна.

Четан продължи да пуши.

— Как разсъждава Камък с рога сега? — поиска да знае той. — Знае ли, че баща му е не само мъртъв, но че Матотаупа е станал предател, омотан в лъжите на Червената лисица? Би ли тръгнал той на бой заедно с нас срещу дългите ножове, за да отмъсти за баща си?

— Не мога да ти кажа това, Четан.

— Не ви ли отговаря вашият пленник?

— Никой не го е питал. Стария гарван само е накарал да му кажат какво е решението на Хавандшита и жените непрекъснато му повтарят, че ще трябва да умре сред срам и позор като син на предател.

— Срам и позор за вас самите! Той е нашият най-добър мъж! Задръж си отпочиналия кон и полети като вятър към гористите планини при Тасунка и Татанка. Аз те изпращам, разбра ли? През това време аз ще се върна в бивака. Аз казах, хау!

Четан изтърси лулата, преди още да я бе изпушил наполовина, яхна коня си и го подкара към Конския поток. Къдрокосия прекоси брода и пое на север към Черните хълмове.

Когато Четансапа стигна в бивака, беше вечер. Съгледвачите бяха съобщили за пристигането му. Дежурните край конете поеха обления му в пот мустанг. Четан изтича към шатрата на Стария гарван. Младежите, бойците и жените, които го видяха, веднага разбраха, че той носи някаква важна и сигурно недобра вест.

Стария гарван беше в шатрата си заедно със своите двама по-малки сина. Най-големият бе умрял от наказателната експедиция срещу техния бивак. Вождът прие Четан много любезно и го покани да седне край огнището. Жената набучи парче месо на шиша, защото разбра по вида на госта, че той е не само възбуден, но и уморен и прегладнял.

Четан се отпусна на земята. Погледна към ранения, който лежеше недалеч от огнището, но той не отвърна на погледа му. Четансапа повтори пред бойния вожд съобщението, което бе направил вече пред Къдрокосия Чапа, и добави:

— Край брода на реката срещнах Чапа. Изпратих го да върви при гористите планини и да предизвести Тасунка-витко и Татанка-йотанка.

Като предводител на Съюза на Червените елени, Четансапа беше заместник на вожда. Стария гарван бе навикнал да се вслушва във всички негови съвети. Така той и сега одобри това, че главните вождове трябва да бъдат известени веднага за създалото се ново опасно положение край блокхауса.

Четан започна да се храни, яде бързо и когато привърши, Стария гарван и той запушиха. Двамата синове на Гарвана седяха отделно в дъното на шатрата; единият от тях, който вече беше станал боец и се числеше към Съюза на Червените елени, сега също се приближи към огнището.

— Кога ще заседава Съветът на старейшините, за да изслуша Камък с рога и да отсъди какво да прави с него? — попита Четан.

Въпросът му явно беше неприятен на Стария гарван. Той сведе клепачи, погледна към огъня, сякаш очакваше оттам добър съвет, и най-после отговори:

— Хавандшита вече реши и Чотанка и аз се съгласихме с решението му. Ще минат четиринадесет дни и тогава синът на предателя ще застане на кола. Но той няма да умре като боец. Мъжете ще го заплюват, а жените ще го обсипят с подигравките си и най-после ще го убият. След един ден и една нощ той ще умре.

Четансапа си пое два пъти въздух, преди да отговори; искаше да намери сили да говори спокойно.

— Значи, вождът Стария гарван смята — каза той, — че заклинателят и той могат сами да вземат решение за този пленник, без да свикат Съвета на старейшините?

Стария гарван смръщи бръчките на лицето си.

— Съдбата на военните пленници се решава от бойния вожд и от заклинателя.

— Хау. Но Камък с рога не е военен пленник. Той е човек от нашето племе, дакота, син на Великата мечка. Той се е предал доброволно в наши ръце. Само Съветът на старейшините може да решава съдбата му, след като го изслуша. Аз казах.

Стария гарван стана неспокоен.

— Нима ти би се заел, Четансапа, син на Летния дъжд, да промениш решението на Хавандшита?

— Думите на Хавандшита не са били решение, а само съвет. Той е съобщил мнението си на Къдрокосия Чапа и щом свикаме Съвета на старейшините, той ще обсъди неговия съвет. Старейшините ще отсъдят.

Стария гарван се печеше между два огъня и потърси начин да се измъкне.

— Имаме още четиринадесет дни. Ще видим. — Той направи движение с ръка, което означаваше, че приключва разговора по този въпрос.

Четансапа, който знаеше, че Гарвана не се оставя да го насилват, се съгласи с отлагането и поде друга тема.

— Понеже аз се върнах, край блокхауса остана само един съгледвач. Трябва да пратим веднага втори. Съгласен ли си?

— Да. Ти знаеш, че винаги и във всичко се съгласявам с тебе.

Четансапа се сбогува и излезе. Стария гарван знаеше, че Четансапа е твърда глава и че със съвсем малки изключения всички млади бойци се възхищават от все сърце от него и му се подчиняват във всичко. Ако Четансапа, който участвуваше като водач на Съюза на Червените елени в Съвета на старейшините, се противопоставеше на Хавандшита, щеше да се получи ожесточена разпра.

Ако не свикаха Съвета на старейшините обаче, можеше да стане много по-лошо. Стария гарван виждаше вече мислено пленника на кола сред култовата площадка и пред него Четансапа, Шонка и Хавандшита! Достраша го. Той не се страхуваше нито от вълци, нито от мечки, още по-малко от неприятеля, но от разцепление сред племето се страхуваше. Колко много мъже им бе коствала вече враждата с Матотаупа! Най-добре щеше да бъде, ако Сина на Антилопата бе довел не жив, а мъртъв сина на предателя. Когато чу думите им, най-напред и самият Стар гарван бе нарекъл на ум Шонкавакон койот и необуздан глупак. Сега той постепенно стигна до мисълта, че Шонка не е напъхал достатъчно бързо и надълбоко пръстта в гърлото на пленника. Един мъртвец не можеше да предизвика нова вражда.

Стария гарван разсъждаваше загрижено.

Какъв можеше да е този черен вълк, с когото Шонка разказваше, че се е борил? Може би и това беше някакво такова омагьосано животно като кулестия жребец? Унчида беше магьосница, Уинона бе наследила от нея тайнственото умение да лекува, а синът на предателя имаше омагьосани животни. Хавандшита обаче беше стар и опитен заклинател. Гарвана започна да се страхува, че може да попадне сред враждебни магии. Това му се струваше много по-опасно, отколкото ако се намира сред враждебни хора. Всичко беше объркано. В блокхауса край Ниобрара обаче бяха надошли дълги ножове и издигаха палисада. С това те подготвяха след прокарването на железопътната линия, което дакота не бяха успели да осуетят, нов удар срещу тях.

Предателят Матотаупа беше мъртъв. Най-после беше мъртъв. Преди единадесет години Гарвана се бе застъпил за Матотаупа пред Съвета на старейшините, защото смяташе, че го бяха наказали много жестоко и че той е готов и ще успее чрез смели дела да поправи своето провинение, извършено под магията на миниваки10. Сега обаче Стария гарван се отчая, защото този нещастен случай все още бъкаше под краката му като блатна вода и отново заплашваше да разедини бойците.

Той не мразеше Харка Камък с рога. Но се страхуваше от свадата, която можеше да избухне заради него. Откъм шатрата на Хавандшита забарабани заклинателският барабан и в същия миг Четансапа изсвири откъм брега на реката, за да събере Червените елени.

Синът на Стария гарван, който се числеше към този съюз, веднага се изправи и изтича навън към Четан.

Тежко и горко, ако избухне размирица и Хавандшита започне да преследва Червените елени със своите духове! Много по-добре щеше да бъде, ако Сина на Антилопата и Шонка… пък и сигурно синът на предателя сам желаеше смъртта си, вместо да го изправят пред кола на позора, за да го убият там жените. Уинона, сестра му, бе спасила веднъж живота на Стария гарван със своето лечителско умение. Не беше ли длъжен да запази той тази девойка да не гледа как ще се подиграват и ще заплюват в продължение на цял един ден и една нощ нейния брат и ще го накарат след това да умре с най-позорната смърт?

Стария гарван отпрати по-малкия си син и дъщеря ся под някакъв предлог вън от шатрата. Синът трябваше да отнесе част от ловната плячка на вожда за многобройните жени в шатрата на Къдрокосия Чапа, а дъщеря му да предаде останалата част на Уинона и Унчида.

Когато Стария гарван остана сам в шатрата заедно с жена си и пленника, попита:

— Жено, какво мислиш? Ти превърза раните на сина на предателя и го подсили с вода и пемикан. Но той е много отслабнал. Ще бъде ли жив все още след четиринадесет дни и нощи?

Жената разбра погледа на мъжа си при последните думи. Около ъглите на устните й се появи особено хладнокръвна и жестока усмивка.

— Той е слаб — каза тя. — Но щом като вождът иска този койот да остане жив още четиринадесет дни, аз ще му дам лулата му. Той е навикнал да пуши; тютюнът ще го освежи.

Жената напълни лулата.

За първи път, откакто лежеше овързан в шатрата, Камък с рога проследи с поглед действията на жената на вожда. Макар че никой не би очаквал от него подобно нещо при състоянието, в което се намираше, той седна из един път, без да се опре на завързаните си назад ръце. Мъжът и жената помислиха, че жаждата да запуши му бе дала сили. Той изчака обаче само докато жената поднесе лулата към устните му и из един път извърна тялото си и изби отдолу нагоре с рамото си лулата от ръката на жената, така че тя падна на земята.

Жената бе готова на всичко, само не на това. Без да иска, извика високо.

Навън сигурно чуха вика й. Хората се раздвижиха, но най-бърз беше Четан. Той отгърна чергилото на входа и изтича до огнището, където огънят още просветваше.

— Какво има?

— Той ме удари, когато исках да му дам лулата! — каза жената.

Четан видя лулата на пода, застиналото като маска лице на Стария гарван и видя също как пленникът отпусна само леко ъглите на устните си, от което върху лицето му се изписа унищожително презрение и костите на черепа му се очертаха под изпънатата кожа.

— Жени не са годни да пазят боец. — Четансапа също отпусна ъглите на устните си. — Отсега нататък Съюзът на Червените елени ще поеме задължението да дежури край пленника и ще се грижи за него, докато той се изправи пред Съвета на старейшините. Аз казах, хау!

Четансапа се наведе и вдигна лулата. Жената сякаш понечи да му помогне, ала той беше по-бърз и не й върна лулата.

— По-добре да я взема с мене! — каза подигравателно той.

Край входа на шатрата Четансапа се спря и изсвири с уста. Младите бойци, които вече бяха привлечени от вика, веднага заобиколиха своя вожд. Четансапа разпредели кой кога ще трябва да се грижи за пленника и че не бива да допускат никого до него. Храната и водата за пленника щеше да носи жената на Четан Монгшонгша. Първият определен да дежури боец беше синът на Стария гарван, който веднага зае мястото си.

Камък с рога отново беше легнал. Погледът му помръкна, макар че той държеше очите си отворени.

Четансапа отиде с лулата в ръка в отсрещната шатра на Унчида и Уинона. Жените бяха научили вече, че той се бе застъпил за пленника, и го поздравиха със сдържана благодарност и лека надежда.

— Вземи! — Четан подаде на Унчида лулата. — Може би ще успееш да разбереш дали тютюнът вътре е отровен.

— Той пуши ли от нея?

— Не, блъснал лулата. Сега Червените елени поеха дежурството край него. — Четан веднага излезе от шатрата.

На другата заран при изгрев слънце той научи от Унчида, че тютюнът е бил отровен. Четансапа веднага отиде при вожда и му заяви:

— Стари гарване! Понякога и у един голям вожд може да се всели лош дух, който отново може да бъде изпъден от друг, добър. Миналата нощ ти беше лошо омагьосан. Все пак отровата те напусна и се засели в една лула, която аз добре ще запазя, за да не причини тя друго зло. Ти отново си се освободил от лошия дух и ще застанеш на страната на Камък с рога пред Съвета на старейшините. Защото дългите ножове напредват и ние се нуждаем от всеки смел мъж. Разбра ли ме добре?

— Хау!

Стария гарван каза само тази единствена дума. Беше се слисал съвсем. Жена му седеше навътре в шатрата и гледаше страхливо и колебливо наоколо си. Четансапа хвърли заплашителен поглед към нея и излезе навън.

Минаваха дни и нощи.

Съгледвачите дебнеха не се ли задава Къдрокосия Чапа със съобщението от главните вождове. В заклинателската шатра барабанът биеше приглушено и заплашително нощ след нощ. Червените елени се събраха навън в прерията да поговорят за онова, което трябваше и щеше да дойде.

Два дни преди определения срок вождът Стария гарван съобщи рано сутринта на Четансапа, че няма да свика Съвета на старейшините. Хавандшита настоявал да се изпълни неговата присъда и заплашил, че ще преследва с духовете си всички, които се противопоставят на решението му. Вечерта на същия ден Къдрокосия Чапа долетя на коня си в бивака и донесе новината, че Татанка-йотанка пристига. Той пътувал заедно със заклинателската си шатра и можели да го очакват, щом слънцето залезе за четвърти път.

— Късно ще бъде — каза Четансапа. — Ние трябва да бъдем готови да действуваме сами.

Когато настъпи денят, определен от Хавандшита за позорното мъчение, дълго преди изгрев слънце Четансапа влезе в шатрата на Стария гарван. За този ден той бе определил себе си за дежурен край пленника. Влезе в шатрата в празничното си облекло с всичките си почетни отличия, с огърлицата от мечи нокти, със затъкнати в косите орлови пера и снопче червени еленови косми. Развърза пленника и Камък с рога се изправи. Под старателните грижи той отново си бе възвърнал силите, можеше вече да движи свободно ръцете си, макар че раните му не се бяха затворили още напълно. Той отново имаше горда осанка, но изразът на лицето му беше мрачен и не изразяваше никаква друга надежда, освен мисълта за близката смърт. Той бе имал достатъчно време да обмисли всеки въпрос. Знаеше колко голяма е властта на Хавандшита.

Четансапа отведе Камък с рога на Конския поток и го помоли да се изкъпе на същото място, на което някога двамата излизаха всяка заран да плуват и се поборят във водата. Пленникът се спусна през бързотечащата леденостудена вода и се изтри с пясък. Четансапа му подаде меча мас да разтърка тялото си, което означаваше, че пожелава на пленника да се влее в тялото му митичната сила, която, според поверието на индианците, им се предаваше от мечката.

Край тях не се мяркаха никакви любопитни. Двамата млади мъже бяха сами, за първи път от няколко години насам. Времето беше късо.

— Ще отговаряш ли на въпросите ми от кола? — попита Четансапа.

— На тебе ли? Да.

— Аз искам да ги принудя да се съвещаваме. Ще бъде трудно, но ти си навикнал на борба.

Камък с рога имаше желание да отвърне на някогашния си другар:

„Да, навикнал съм на борба от дванадесетата си година и вече съм се уморил. Оставете ме да умра бързо и храбро; ако вие не искате да го сторите, аз ще ви принудя.“

Но той не можеше да каже сега това на Четансапа и затова рече нещо съвсем друго:

— Докато виждам, че ти очакваш това от мен, ще издържа. Но едно трябва да знаеш. Ти ми свали връзките от лико и аз няма да се оставя да ме вържат повторно, за да слушам как Шонка се подиграва над баща ми и мене или да се оставя той и жените да ме петнят със своята жлъч. Ако някой пристъпи към мене с връзки, ще се боря, дори и без оръжие, и никой няма да ме върже жив повторно. Това свърши вече. Дори и вързан, аз пак можех да се защищавам.

Времето на разговора им мина.

Четансапа придружи Камък с рога към поляната по средата на бивака, където вече бе забит в земята колът. Пленникът пристъпи свободен до кола. Не носеше нито украшения, нито дрехи. Облегна се с гръб о дървото и впери поглед на изток, където след дълги сиви и студени дни слънцето отново се появи с целия си блясък.

Младите и възрастните бойци вече бяха застанали в кръг наоколо, зад тях стояха децата и жените. Унчида и Уинона също бяха дошли.

Камък с рога не гледаше никого. Погледът му се рееше над всички към мястото, където той беше принуден да убие своя по-малък брат Харпстена. Сега Харпстена щеше да бъде отмъстен. Затова мислеше Камък с рога. По-малкият му брат бе умрял, облечен в празничните си дрехи, с нож в ръка. Той, по-възрастният, щеше да умре на кола, без оръжие. Бащата на тези двама синове сега го ядяха рибите.

Хавандшита биеше барабана в своята шатра.

Стария гарван пристъпи напред и понечи да заговори, но можа да скалъпи само няколко изречения и побърза да даде думата на Четансапа.

Четансапа заговори. Наоколо беше съвсем тихо.

— Бойци на Мечата орда от племето на тетон-оглала от голямото племе на дакота! Пред нас стои Камък с рога, синът на Матотаупа. Ние всички го познавахме, когато беше момче. Повечето от нас той е предвождал, когато ние самите бяхме още деца, в Съюза на Младите кучета. На единадесет години той плячкоса пушката на един вожд на пани и уби най-силния звяр от една глутница вълци. На дванадесет години раздразни една сива мечка, за да може баща му да убие звяра. Ние чухме, че на четиринадесет години по време на своя пръв голям лов той е убил с десет стрели десет бизона. Преди още да стане боец, убил голямата сива мечка с един куршум и ножа си. Той е побеждавал много мъже в бой и е взел скалповете им. После станал боец. Играл е Танца на слънцето. Вие виждате белезите му.

Аз казах, което е добро. Сега ще кажа и което е лошо, защото не искам никого да заблуждавам, нито пък да го уговарям с хубави думи. Матотаупа, нашият прославен боен вожд, бе подмамен от Червения Джим Лисицата. Той пи миниваки и издрънка не толкова, че Червения Джим да може да намери златото, но достатъчно, за да накара Джим да продължи да го търси. Матотаупа не повярва на събранието на старейшините и вождовете и се смяташе за невинен. Сега неговият труп плува във водите на Миниа-танка-вакпала; той е бил скалпиран и сега рибите ядат месата му… И неговият син Харка не повярва нито на Татанка-йотанка, нито на Хавандшита, нито на нашите старейшини и вождове, че баща му е виновен. Той избяга тайно през нощта. Напусна своето племе. Не само баща му, и той самият е убил много мъже на дакота. Беше на служба като съгледвач против нас и ни причини много вреди. Той пазеше железопътната линия, която ние искахме да унищожим. Когато Тасунка-витко влезе в бой с лагера на железопътната линия, Камък с рога подмами нашите бойци с родния ни език и с една бойна свирка, която бе откраднал от нас, и ги остави да налетят на ножа му. Вярно е, че след това помогна на Тасунка-витко и на неговите мъже да отвлекат ранените и убити дакота. Така той стана предател към всички. Не знаеше вече къде му е мястото, защото мразеше Червения Джим и не му вярваше, но продължаваше все още да вярва на своя баща, а и на нас не вярваше. Той беше твърде много горд, за да се върне при нас като син на предател. Предпочете да продължава да ни обвинява в лъжа и убиваше нашите братя… Камък с рога! — Четансапа се обърна към своя някогашен другар. — Сега ти се върна доброволно при нас. Кажи ни, няма ли да убиваш вече мъже на дакота и готов ли си да се бориш заедно с нас срещу дългите ножове?

— Хау — отвърна запитаният ядно и отчетливо. — Вече две зими и две лета аз постъпвам така. Това могат да докажат Тасунка-витко и неговите бойци край Черните хълмове. Аз убих повече от сто златотърсачи. Мога да ви представя техните скалпове, а мъжете на Тасунка-витко намираха тези златотърсачи увиснали по дърветата.

— Знаеш ли ти, че баща ти беше виновен?

Камък с рога с мъка се овладя; стана още по-блед под кафявата кожа, отколкото беше преди.

— Ти го каза и аз го знам.

— Какво мислиш? Достоен ли е Матотаупа да бъде отмъстен?

— Достоен е. Той беше голям боец. Червения Джим уби неговия дух и тялото му. Червения Джим трябва да умре, където и да го намерим.

— А ти защо не тръгна по следите му?

Камък с рога стисна зъби, после каза потиснат:

— Върнах се при вас.

Четансапа погледна отново към насъбраните хора.

— Вие чухте всичко. Аз ви казвам: вярно е, че през последните три големи слънца Камък с рога не е убивал повече мъже на дакота, а само уачичун, които търсели злато. Той никога не е пил миниваки, това говорят всички езици. Истина е, че за всеки дакота, който е убил, той убиваше за нас по двама уачичун и дълги ножове, защото той е най-големият боец, произлязъл до днес от Мечата орда. Той е голям ловец и лесно ще снабдява с храна своя шатра.

Мъжете на дакота обикновено предлагат на смелите си вражески пленници да станат членове на нашето племе. Камък с рога се върна при нас; той е дакота и е роден в нашите шатри. Аз ви предлагам, бойци на Мечата орда, да приемем Камък с рога отново в нашите редици като истински син на Великата мечка. Дългите ножове стоят многобройни край Миниа-танка-вакпала и ние ще трябва да се бием за земята си и за бизонските стада. Камък с рога няма да бъде за нас син на предател, а смел боец, чието оръжие ще брани нашите жени и деца и нашата земя. Аз казах.

Никои не прекъсна Четансапа. И след като той свърши, дълго още цареше мълчание.

Шонка искаше да изскочи напред, но по лицето му много добре личеше какво иска да каже и Четансапа го върна обратно.

— Най-напред ще говорят отличените бойци!

Сега въпросът беше дали след Четансапа още някой от уважаваните и изтъкнати бойци ще поиска думата и по този начин предвиденото мъчение на кола да се превърне според желанието на Четансапа в открито съвещание с всички членове на племето.

Мълчанието продължи твърде дълго.

Шонка, когото бяха отхвърлили, разкриви лице подигравателно и с надежда.

— Ще говори бойният вожд на Мечата орда Стария гарван! — прекъсна най-после Четансапа тишината, която бе започнала да става застрашителна.

Стария гарван нямаше желание след късия увод, който му бе причинил достатъчно срам и мъка, да вземе още веднъж думата. Той чуваше барабанните удари и се страхуваше за себе си и за своя син. Срещна обаче погледа на Четансапа и разбра, че трябва да говори, ако не иска младият боец да разкрие срамната му тайна. Той знаеше, че трябва да поправи допуснатата грешка.

Така Стария гарван пристъпи напред и започна своята реч. Събраните го слушаха с голямо уважение. Вождът заразказва всичко, което знаеше за Матотаупа и за Камък с рога от детските му години още, и го разказваше изчерпателно. Оживяха отново големите постижения на Матотаупа като ловец и боен вожд пред очите на насъбраните хора и децата и младежите, които никога не бяха чували да се разказва за това през изминалите години, гледаха с учудени очи. В своя разказ Стария гарван не премълча, че неговият собствен най-голям син е пил заедно с Матотаупа миниваки през онзи съдбоносен ден и че също е бил омагьосан, както и Старата антилопа, улучен по-късно от стрелата на Матотаупа. Всеки разбра, че тези бойци не бяха предали никаква тайна за туй, защото те самите не са знаели никаква тайна. Стария гарван говори пели пет часа. Изводите, които той направи от собствения си разказ, можеха да бъдат приети и така, и така и според неговите думи излизаше, че Хавандшита и Четансапа са еднакво прави.

Когато той свърши, наближаваше пладне.

След като бойният вожд говори, съвсем естествено и много други възрастни и уважавани бойци поискаха думата. Решено беше Камък с рога да стои двадесет и четири часа на кола, от едната сутрин до другата. Първите шест часа бяха минали. Събранието можеше да продължи още осемнадесет часа. Никой не мислеше за почивка. Слушатели и оратори се сменяваха. Само мъжът край кола трябваше да издържи през всичкото време.

Тъй като Стария гарван говори дълго и съживи много спомени в съзнанието на бойците, и останалите оратори говориха дълго. Всеки приказва повече от два часа. Времето напредваше, слънцето вече се наклони към Скалистите планини. Камък с рога стоеше неподвижен. Мускулите и жилите на краката му бяха здрави и калени, както се закаляват само свободните индианци. Той можеше да се обляга на кола. Отдавна вече бе навикнал да понася жажда. Денят не беше горещ.

Докато слушаше, той продължаваше да гледа покрай и над главите на всички. Образът на Харпстена беше избледнял. Всички говореха за Матотаупа, продължително, изчерпателно, и синът виждаше непрекъснато пред себе си баща си, убит, скалпиран, ръфан от рибите. Камък с рога обаче бе пропуснал единствения миг, в който можеше да убие Червения Джим. Един миг той бе проявил слабост, защото беше като зашеметен.

В заклинателската шатра продължаваше да бие барабанът.

Камък с рога започваше да се измъчва сам, без някой да забележи това. Той имаше възможност да отмъсти за баща си в момента, но не го бе сторил. Нима наистина мястото му не беше на позорния стълб?

Появи се вечерният вятър. На изток небето потъмня, докато огнената прелест на слънчевия залез се скри зад облаците, струпали се над Скалистите планини. Поводът за съвета вълнуваше все по-силно мъжете, колкото повече оратори вземаха думата. Сега те не разговаряха само за Камък с рога. Говореха за белите мъже, за великите тайни, за умението на бойците на Мечата орда.

Барабанът на Хавандшита замлъкна; заклинателят навярно се беше уморил. А може би през започващата нощ той се подготвяше за часа, когато щеше да изгрее слънцето и когато по негово желание щеше да умре пленникът.

Щом вечерният светлик избледня, запалиха край кола големи огньове. Вятърът вееше на север. Сина на Антилопата и Шонка умело запалиха няколко клади така, че вятърът, който обещаваше да духа през цялата нощ, да носи виещите се пламъци и дима право към кола. Камък с рога усещаше жегата, трябваше да вдишва дима и с мъка потисна пристъпа на кашлицата. След първите часове на нощта започна да го боли глава и вече трябваше да се напряга повече, за да следи думите на ораторите. Кожата на раменете и мишците му се опърли.

Когато последният от шестимата уважавани бойци, които бяха заявили, че ще говорят, приключи речта си, вече наближаваше полунощ. Сина на Антилопата пристъпи напред и изнесе своето обвинение. Матотаупа беше убил Старата антилопа със стрелата си. Кръвното отмъщение се предаваше от баща на син и Сина на Антилопата настояваше за смъртта на пленника и неговия скалп. Настроението помрачня. Много мъже забелязаха, че Матотаупа и неговият син бяха убивали бойци и от други племенни групи на дакота и че Мечата орда е длъжна да съобщи на главния вожд Тасунка-витко за смъртта на човека, който бе подмамил коварно Тасунка-витко в капан по време на боя с лагера на железопътната станция.

Когато мина полунощ, времето сякаш започна да тече по-бързо. При изгрев слънце решението трябваше да бъде взето.

Пламъците се извисяваха буйно. Камък с рога стоеше изправен, но палещата горещина го измъчваше, пък и не можеше да не вдишва дима, затова дишането му се затрудни и сърцето му започна да бие по-бавно от отровните газове. Той знаеше кой дебнеше кога най-после силите му ще се изчерпят.

Сега заговори Чотанка. И неговата реч бе подготвена така, че да трае дълго. Той разказваше онова, за което никой досега не бе говорил. Разказа за голямото празненство на дакота, асинибоини и сиксикау. Разказваше не само с думи, а и с жестове. Играеше събитията. Безмълвните зрители се оживиха. Пристъпиха по-близо. Очите им горяха под блясъка на огъня и някои започнаха несъзнателно да му подражават, сякаш те самите наблюдаваха голямото празненство, което Чотанка им описваше. Преживяха отново състезанията на младите бойци от трите племена, сред които Камък с рога бе излязъл победител и се бе проявил най-блестящо по време на състезанията по стрелба и езда. Насъбралите се хора преживяха отново напрежението и възхищението на тогавашните зрители, защото Чотанка беше добър артист, а и синът му Копиен връх себе притекъл да му помага. Младите бойци надаваха похвални възгласи в чест на победата на човека, който сега стоеше пред тях на позорния стълб. Чотанка изигра и играта на действителните случки. Насъбралите се видяха как Харка трябваше да бъде откраднат от Тасунка, как Матотаупа и Тасунка-витко се вкопчиха в бой, как момчето Харка подаде на пленения Тасунка-витко пушката, как смело избяга Тасунка от кола на мъчението на сиксикау. Камък с рога също бе развълнуван от играта. Сега той сам стоеше край кола, сред огнените клади пред множеството… челото му пламтеше, езикът му бе залепнал за небцето, очите му горяха, белите му дробове се бореха с отровните газове, волята му за живот се мъчеше да преодолее забавящото се туптене на сърцето. Чотанка приключи пресъздаването на играта на действителните случки и заразказва сега пред очите и ушите на зрителите още веднъж за Танца на девойките. Играеше ролята на Шонка, който обвинява Уинона, преповтори отговора на Уинона и влезе в ролята на Камък с рога. Подигравателните думи се изляха още веднъж като поток върху Шонка, дума след дума:

— Сега започна танцът между нас с тебе, Шонка, куче с олигавена муцуна, Вакон, тайнство на лъжата! Двадесет и четири лета си видял ти вече, но нито един убит от тебе враг! Утре ще ти изпратя легините си, за да прочетеш по шевовете им косите от скалповете. В какво състезание да вляза с тебе? Да яздим? Та ти си хванал мустанг, който прилича на скакалец; едва от време на време прави по някой скок! Или може би искаш да играем на топка? Но не, защото може да ми се прииска да те взема за топката и да те запратя с пръта си във вратата. Това би било най-полезната ми постъпка. Шонка, аз няма да давам отчет пред тебе, но ще отговаря на въпроса на смелите и уважавани бойци: аз бях този, който разговаря през миналата нощ с Уинона, моята сестра!

Когато Чотанка повтори подигравателната реч, няколко деца се разсмяха гласно, най-напред две момчета, които носеха знака на заместник-вождове на Съюза на Младите кучета, а заедно с тях и едно малко палаво момиченце. Родителите не бяха изпратили децата да спят; който не се чувствуваше уморен, можеше да остане през нощта и да преживее всичко отново. Момчетата и момичетата бяха възбудени от онова, което се разиграваше пред тях. Нервите им бяха силно изопнати. Подигравателната реч обаче им допадна, а играта на Чотанка им доставяше удоволствие. Те започнаха да се възхищават от Камък с рога, който бе излязъл победител въз всички състезания и притежаваше тайнствен кон. Шонка обаче те никога не бяха обичали. Сега прекомерната им възбуда се отприщи в шумен смях.

Когато децата се разсмяха, Шонка излезе из кожата си.

— Смрадлив предател! — извика той към пленника. — Мърша на миеща мечка, подскачащо по земята прерийно псе, пърхаща кокошко! Дебнеш рис и убиец! Как само си се облегнал на кола, защото краката не те държат вече! Ти издебна собствения си брат и му заби ножа в гърба, когато той беше още дете! Разкъсваше заедно с белите мъже мъртъвци, за да не може никой след това да ги познае! Това си ти! Ще го признаеш ли най-сетне?!

Камък с рога пристъпи крачка напред, за да се отдели от кола. Беше добре дошло за него, дето Шонка му даде повод с подигравката си да се отдръпне, защото излезе по този начин от гъстия дим.

— Шонка! Ти лъжеш!

— Аз говоря истината! Нима ние не намерихме убитите? Нима ще откажеш, че ти уби Харпстена? Ще откажеш ли, че си страхливец? Ти си знаел, че Червения Джим, нашият най-голям враг, се намира в блокхауса на Беззъбия! Защо не го уби? Дойде при нас като вайкаща се баба, без оръжие, за да ни молиш за помощ! Твоят баща е предател. Ти обаче не си дори достатъчно мъж, за да отмъстиш за него!

— Замълчи! — рече Камък с рога. Гласът му беше прегракнал не само от едва заздравелите рани, но и от вдишвания дълго време дим. — На теб сметка няма да давам.

— Как ме нарече ти? Разлигавено куче? Време е да ми потекат лигите. Тези лиги са тъкмо подходящи за тебе!

Шонка скочи напред, за да заплюе невъоръжения. Четансапа понечи да се намеси, ала вече беше късно. Камък с рога удари Шонка с юмрук в брадата така, че зъбите на Шонка изтракаха. Лигите потекоха от ъглите на устата на Шонка и той полетя към земята.

Сина на Антилопата, по-малкият му брат и двама други бойци притичаха, за да хванат пленника.

Гладкото тяло се плъзна между краката на един боец и с бързо премятане на краката Камък с рога успя да го извади от равновесие, та боецът падна по лице. За част от секундата Сина на Антилопата, който бе измъкнал ножа си, остана като зашеметен и това бе достатъчно. Преди още той да се нахвърли с оръжието си върху невъоръжения пленник, Камък с рога успя да му отнеме ножа. Камък с рога хвърли плячкосания нож на Четансапа, който го пое умело. Блъсна Сина на Антилопата с юмрук в гръкляна и онзи не успя да си поеме дъх. На по-малкия му брат, който беше още момче и не бе приет за боец, той преметна със светкавична бързина дългите черни плитки около врата и ги пристегна на тила. На третия боец, който сега се хвърли с нож в ръка, Камък с рога избяга и като се изплъзна от удара, започна да го разиграва така сръчно, ха насам, ха натам, пак насам, пак натам, че зрителите несъзнателно завикаха одобрително. Междувременно Сина на Антилопата и боецът, когото Камък с рога най-напред бе повалил, отново се бяха изправили на крака и замахнаха с еластичните си тояги, за да ударят пленника. Само че Камък с рога беше по-бърз от тях. Той блъсна силно единия в стомаха и боецът се олюля назад; скочи откъм гърба върху Сина на Антилопата и му дръпна тоягата от ръката. Не се възползва от оръжието, а само го хвърли на Четансапа. Когато притичаха и други бойци, за да хванат или убият пленника, той изви ръката на първия, която стискаше нож, блъсна го с юмрук в стомаха, извърна се назад и побягна през най-голямата клада.

Прекоси между неколцина изненадани зрители, скочи над главите на двете момчета, които се бяха присмели на Шонка, и се скри между шатрите.

Всеобщ вик сподири ненадейния му успех. Двете момчета, които бяха заместник-вождове на Младите кучета, нададоха радостни възгласи. Редиците на присъствуващите се разкъсаха; мнозина побягнаха по дирите на избягалия.

Четансапа не взе участие в преследването. Дълбокият звук на неговата бойна свирка събра и онези от Червените елени, които бяха понечили да сподирят Камък с рога.

Стария гарван, Чотанка и останалите старейшини стояха със строги лица на поляната пред празния кол. Шонка се изправи отново на крака и загледа тъпо, когато извърна поглед към празния кол. Започна да се занимава колкото се може по-демонстративно с разкъсаната си от „черния вълк“ и превързана още китка на ръката, за да покаже, че като ранен не е могъл да се защити и само заради това са го победили.

И ето неочаквано през редиците на стоящите в полукръг кран кола бойци се разнесе шепот на учудване. Докато възбудените гласове на преследвачите се чуваха откъм потока. Камък с рога спокойно излезе из сянката на шатрите. Вдъхна още няколко пъти дълбоко свежия въздух и после отново пристъпи под блясъка на пламъците към кола.

Повикаха преследвачите обратно.

Камък с рога погледна за първи път в очите мъжете, които стояха пред него.

— Шонкавакон излъга — заговори високо той, — аз трябваше да ви докажа това. Не от страх дойдох аз при вас, а по своя воля. Затова и сега се върнах отново, макар че никой от вас не можеше да ме залови или да ме задържи. Хау.

Четансапа излезе напред.

— Аз знаех, че ти мислиш така и че ще постъпиш така.

Думите им бяха поздравени от бойците от Съюза на Червените елени с живо одобрение. Неколцина по-възрастни бойци също нададоха одобрителни възгласи. За обвиняемия пред кола сякаш всичко бе спасено.

В този миг обаче Камък с рога чу как в заклинателската шатра барабанът отново заудря и той знаеше, че борбата не беше приключена. Шонка побърза да хвърли нови дърва в огъня. Четансапа не го спря; това би възбудило подигравка и презрение, загдето Камък с рога не може да понесе дори и най-слабото мъчение, та другарите му трябва да се страхуват за него като за малко момиченце.

— Сега аз те питам, Камък с рога — заговори Четансапа, — готов ли си да ни кажеш онова, което ние трябва още да научим?

— На смелите и честни бойци сред вас аз съм готов да отговарям. Но след това и аз ще трябва да ви поставя един въпрос.

— Можеш да го сториш. Кажи ни сега: защо уби своя брат, който беше още дете?

— Шонкавакон е подигравал толкова дълго моя брат, който беше още дете, че е син на предател, докато най-накрая Харпстена облякъл празничните си дрехи, скрил ножа си под тях и дойде при нас, за да убие един бял човек и да умре смело пред очите на баща си и на своя по-голям брат. Аз убих моя брат, защото моят баща искаше от мен, неговия син, да убивам всеки, който се изпречи насреща ни с оръжие в ръка. Иначе Матотаупа бе казал, че ще ме пъхне е женски дрехи и ще ме унищожи. Тогава аз сам бях още момче. Съдете вие; кръвта на Харпстена също настоява да бъде отмъстена. Хау.

— Ти беше ли там, когато обезобразяваха труповете? — продължи да пита Четансапа.

— Не. Баща ми и аз дойдохме по-късно.

— Ние ти вярваме. Какъв въпрос искаш ти да ни поставиш на нас?

Камък с рога се огледа. Утрото вече сивееше. По волята на Хавандшита настъпваше смъртният час. Пленникът чуваше барабана и мислеше, че трябва да умре, след като бе изразходвал младите си сили в продължение на десет лета и зими в една унищожителна и безполезна борба. Той отново мислеше за своя убит баща. Мислеше за Червения Джим, който бе избягал, и мислеше за Хавандшита, който барабанеше в своята заклинателска шатра и който щеше да излезе оттам заедно с първия слънчев лъч. Досега заклинателят въобще не бе излизал на култовата площадка и сред събранието. Това показваше, че той е неумолим.

— Къде е Къдрокосия Чапа? — попита пленникът.

Боецът излезе напред.

— Къдрокоси Чапа! Кажи истината! — извика му Камък с рога, като се мъчеше да си поема въздух сред пламъците и дима. — Кой даде на белите мъже, а заедно с тях и на Червения Джим, да разберат, че в ловните райони на Мечата орда има злато и че вождът Матотаупа знае неговата тайна? Защото не току-така Червения Джим пристигна при нас край Конския поток с големи подаръци и с миниваки! Говори!

Къдрокосия Чапа мълчеше ужасен.

— Говори! — извика му Камък с рога. Пламъците и димът го измъчваха все по-силно, защото Шонка кладеше огъня колкото му сили държаха.

Откъм изток се показа първият блясък на деня; звездите избледняха.

— Говори де! — рече и Четансапа яростно и необуздано на Къдрокосия Чапа.

— Какво мога да знам аз, мъже? — попита Чапа като вцепенен. — Аз се заклех да мълча!

Сред слушателите настана безмълвно раздвижване.

— Тогава аз ще говоря! — каза Камък с рога и отново пристъпи крачка напред пред кола, за да може да си поема по-свободно дъх. — Златното зърно, което аз съвсем случайно намерих като момче на брега на реката край Черните хълмове, моят баща хвърли във водата, за да остане то там скрито завинаги. Ти, Къдрокоси Чапа, го извади оттам. Хавандшита — да, Хавандшита — нека всички духове да ме преследват, пак ще го кажа, — Хавандшита взе зърното от твоята ръка, Къдрокоси Чапа! Той го показа на бойците на пани и на уачичун и спаси така твоя баща Непознатата мида, а ти се закле и мълчиш. Червения Джим обаче видя златото в ръката на Хавандшита и дойде в нашите шатри за наше нещастие. Аз казах, хау.

Камък с рога млъкна. Върна се назад, сред пламъците и дима, и изведнъж се почувствува съвсем без сили. Топлината и димната отрова отново оказаха въздействието си върху него. Повлия и съзнанието, че вече бе казал последната си дума.

Шонка не се виждаше вече никъде. Само Уинона бе забелязала как след произнесеното срещу Хавандшита обвинение той бе изтичал веднага в заклинателската шатра.

Чергилото на входа на заклинателската шатра се отдръпна и отвътре изскочи заклинателят. В лявата ръка той държеше големия си заклинателски жезъл, обкичен със змийски и животински кожи. Самият той целият беше облечен в рога и черепи. Сега Хавандшита изтича като разярен хищен звяр. Затанцува около култовата площадка. Всички отстъпиха страхливо. Десницата на стария заклинател стискаше каменния жертвен нож.

Четансапа потрепери и Камък с рога разбра, че сега смъртта идва към него и той не може да й избяга. Никой, дори и Четан, не би посмял и в мислите си да спре ръката на мъжа със свещения жертвен нож.

Насъбралото се множество като че се вкамени.

Зад бойците, които стояха в полукръг точно срещу кола, бяха Унчида и Уинона. И те като Четансапа бяха от малкото членове на Мечата орда, които не напуснаха нито за миг обредната площадка. През деня, от изгрев до залез-слънце, двете жени бяха почивали на смени, сядайки върху тревата. Откакто бе залязло слънцето обаче и бяха запалили огъня, те не се помръднаха от местата си. Еднакво изправени, еднакво безмълвни, еднакво неподвижни, стояха една до друга майката на Матотаупа и дъщерята на Матотаупа. Никой не ги бе заговорил, никой не ги притесняваше с погледа си. Побелялата коса на Унчида и дългите черни коси на Уинона бяха старателно причесани и сплетени. Двете жени бяха облечени в празничните си дрехи. Големите очи на Унчида лежаха дълбоко в орбитите си под челната кост. Върху нейното изпито лице бе изписано много повече от горестта на майката по убития син и по застрашения от смърт син на същия този неин син. Никой не можеше да разбере напълно какви чувства и мисли се криеха зад това чело. Всеки бе почувствувал обаче, че той сам е твърде дребен, за да си позволи да докосне с мислите си дълбоката печал и воля на тази жена. Унчида беше заклинателка. Уинона приличаше на нея. Нейната младост и нейната красота не приличаха на младостта и красотата на другите девойки. Мъката и по-големите знания бяха пропили цялото й същество още от дете.

Заклинателят танцуваше. Приближи се към кола, където Камък с рога го очакваше. Хавандшита хвърли заклинателския си жезъл във въздуха, копието полетя в дъга нагоре, после надолу и се заби с върха си в земята до Камък с рога. После Хавандшита издигна високо каменния нож и се отправи бавно към осъдения от него.

Четансапа мислеше само напрегнато: това не бива да стане и все пак ще стане. Нервите, мускулите и жилите му бяха изопнати, устата му се отвори леко, без да издаде нито звук. Шонка стоеше до Хавандшита. От побелелите му очи се излъчваше кръвожадността на по-слабия, който не бе успял досега да разбере смисъла и причината на своите несполуки.

Камък с рога знаеше, че заклинателят идва, за да му разпори гърдите с жертвения нож и да изтръгне отвътре сърцето му. Не затвори очи. Искаше да умре, гледайки смъртта си. Пред него стоеше накичената с маски фигура с жертвения нож в ръка, която изглеждаше нечовешка, дори само защото човешкият й образ не се виждаше зад заплашителните култови знаци.

Над площадката прокънтя продължителен дълбок мощен звук. Никой не можа да разбере веднага откъде идва той. Хавандшита го почувствува върху тила си, сякаш звукът го сграби откъм гърба. Той се вкамени с издигнатия каменен нож. Остър вик, подобен на крясък на орел, се извиси над първия. После се разнесе високо и ясно за всички:

— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! — Така кънтеше гласът, непрекъснато, като барабанен тремол.

Викът премина през мозъка и костите на Четансапа. Докато стоеше пред своя другар от детинство и виждаше пред себе си слабата, обкичена с маски фигура с вдигнатия нагоре каменен нож, този вик го облада с такава сила, че думите трябваше да се превърнат в действителност и той дори вече ги сметна за действителност. Отвърна със силен вик на вика на Унчида, който сякаш беше сграбил заклинателя откъм гърба:

— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде!

Сякаш огън полази по жилите на бойците от Съюза на Червените елени и те подеха в хор вика на своя водач:

— Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота! Татанка-йотанка иде! Великият заклинател на дакота!

Култовата площадка кънтеше от техните викове. Четансапа пееше с мощния си глас:

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай! Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Хоровото пеене сякаш подхвана и подтикна заклинателя и заливащите го от всички страни викове на възбудената тълпа го покориха така, че той отново грабна своя заклинателски жезъл и поде с него и с жертвения нож нов, още по-лудешки танц. Това не бяха вече естествените сили на възрастен човек. То беше някакво изпадане в транс, което сякаш се бе породило от само себе си и го увличаше в танца.

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Общото настроение облада и по-възрастните бойци. Чотанка донесе сигналния барабан и заби сега по него в ритъм с песента на мъжете:

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Бойците и момчетата започнаха да удрят с крака в такт, както се бяха научили и навикнали по време на своите продължаващи дни и нощи култови танци.

— Татанка-йотанка, Татанка-йотанка, Татанка-йотанка! Той язди през брода, танцувай, Хавандшита, танцувай!

Камък с рога се облегна на обредния кол посред площадката. Вече почти не усещаше раните от изгоряло по мишците и раменете си. Ала димът, горещината от огъня, хоровото пеене, барабанният тремол, тропащите с крака мъже и танцуващият заклинател възбуждаха нервите и съзнанието му. Той се видя център на голямо погребално тържество, чийто край все още му се струваше каменният нож, който разпаря гърдите му, за да извади отвътре заклинателят сърцето му. Мислеше, че трябва да умре, но знаеше, че вече не го заплашва позор. Не бе отхвърлил позора сам от себе си. Синовете и дъщерите на Великата мечка го бяха отблъснали всички заедно от него. Шонка подкладе още веднъж огъня, макар че отдавна вече беше ден.

— Татанка-йотанка! Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Мъжете се бяха струпали на групи и кръгове, както правеха винаги по време на обредните танци. Кръга непосредствено около кола водеше Четансапа и пееше непрекъснато като някакъв неуморен инструмент:

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Сега младите бойци поведоха хорото си около кола и огъня. Те препречиха пътя на Шонка, който не можеше вече да се приближи към огъня. Кладите догоряха бавно и забавиха смъртта.

Втория, по-широк кръг на бойците, водеше Чотанка. Извън двата кръга се бяха подредили младежите. Те всички държаха ножовете си във въздуха, както правеха при танца на топките, издигайки прътовете, с които удряха, и пееха:

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Чотанка удряше барабана.

Зад хороводните редици и танцуващите групи на мъжете се подредиха и жените, водени от Унчида, и девойките, начело с Уинона. И жените си имаха свои обредни танци, от които най-важният беше Танцът на скалповете за успокоение на убитите врагове. Те пристъпваха ритмично и пееха:

— Татанка язди през брода! Танцувай, Хавандшита, танцувай!

Чотанка барабанеше все по-настървено.

Към пладне танцуващият Хавандшита грохна. Падна на земята и остана легнал в тревата със заклинателския жезъл и ножа в ръце. Никой не посмя да го докосне, защото всички смятаха, че това е магия, и трябва да изчакат, докато духовете разбудят отново заклинателя. Танцьорите започнаха да се подменят. Това също беше обичай и навик.

Само Четансапа, Унчида и Уинона не се оставиха никой да ги смени. Като в унес, те пееха и танцуваха без прекъсване:

— Татанка-йотанка! Татанка язди през брода…

Камък с рога се беше облегнал на кола. Стоеше като човек, окачен през мишниците. Коленете му трепереха, раменете му се бяха привели напред, погледът му беше изцъклен, но той все още не падаше.

Най-после отново се свечери.

През прерията долетяха в разтеглен галоп трима ездачи. Изкачиха се на възвишението, за да могат да обгърнат целия бивак с поглед. Хорът на танцуващите мъже и жени ги заля:

— Татанка-йотанка…

Единият ездач вдигна ръка:

— Татанка-йотанка идва! Той иде!

Само Четансапа забеляза от всички танцуващи вестителя. Той изкрещя:

— Той идва! Той идва!

Танцуващите спряха. Всички нададоха радостни възгласи, както се провикваха, когато дни наред бяха танцували Танца на бизоните и накрая той се бе увенчал с успех и се бе задало бизонско стадо.

Хавандшита се изправи от тревата и се огледа объркан. Вдигна отново ножа и се опита да си пробие път през най-вътрешния кръг на танцуващите мъже до кола, но нова песен го блъсна и пое като сред огнен и омагьосан кръг и мъжете отново затанцуваха, наредени гъсто един до друг:

— Татанка-йотанка, Татанка-йотанка! Татанка-йотанка!

Хавандшита се олюля. Когато сякаш напълно разбра какво се беше случило, през Конския поток вече яздеше малка група непознати бойци и вождове. Те водеха и впрегнати коне, яздени от младежи. Конете влачеха след себе си плазове, които пренасяха заедно с коловете за голяма шатра и чергила, завивки и всичко необходимо. Ездачите придружаваха транспортните коне. Сред тях се открояваха един мъж с орлово перо, чиято сериозна и тежка осанка и здраво стиснати устни изразяваха заедно с богатото облекло достолепието му.

Пеещите замлъкнаха, групите на танцуващите мъже и жени се разпръснаха. Великото събитие се бе случило, тайнството, изглежда, бе сполучило.

Татанка-йотанка слезе бавно от коня и се приближи към Хавандшита, който стоеше сам.

— Там, където стоиш ти, ще издигна своята заклинателска шатра — каза по-великият и по-почитан заклинател. — Остани на място!

Хавандшита се подчини. Младежите, които бяха яздили товарните коне и бяха помощници на великия вожд и заклинател, смъкнаха плазовете от гърбовете на мустангите и сякаш за миг заклинателската шатра на Татанка бе издигната. Върховете на прътите се скръстиха над Хавандшита. Изпънаха чергилата и Хавандшита изчезна от погледите на стоящите наоколо в новоиздигнатата шатра.

Татанка-йотанка пристъпи към обредния кол. Двама бойци се приближиха. Те изляха ледено студена вода върху главата и гърба на Камък с рога и му дадоха да пие. Той вдигна глава и погледна Татанка-йотанка право в очите. Четансапа и Стария гарван също пристъпиха напред.

— Чух, че пеехте, танцувахте и ме очаквахте — заговори Татанка-йотанка. — Ето, аз дойдох. Съвещавахте ли се основно, като бойци, за съдбата на Камък с рога, сина на Матотаупа?

— Съвещавахме се — отвърна Четансапа. — Мъжете на Мечата орда искат да приемат отново в своите шатри Камък с рога, сина на Матотаупа. От три лета и зими насам той не е убивал вече дакота, но в продължение на две лета умряха повече от сто души златотърсачи под знака на Великата мечка. Камък с рога е готов да се бие заедно с нас срещу дългите ножове.

— Осъзна ли той, че е виновен и че и Матотаупа, неговият баща, беше виновен?

— Да.

— Какво казва Хавандшита?

— Неговите думи бяха против Камък с рога. Той беше решил, че синът на предателя не бива да бъде назоваван повече с никакво име и не бива да умре с почести. Мъжете трябваше да го заплюват, а жените да го подиграват и да го убият. Но когато ние не се съгласихме да оставим Камък с рога да бъде опозорен, а се съвещавахме като мъже за най-добрия измежду нас, Хавандшита поиска да го убие със свещения нож.

— Хавандшита неправилно е разтълкувал знамението на духовете. Аз ще го поуча тази нощ в моята заклинателска шатра да разгадава по-добре духовете. Хау. Отнесете Камък с рога в неговата типи. Когато слънцето изгрее за втори път и се изкачи на небето, нека се събере Съветът, защото аз искам да изслушам бойците на Мечата орда и имам да им кажа още някои неща. Хау!

Придружен от трима възрастни бойци с орлови пера в косите, Татанка-йотанка се отправи към своята заклинателска шатра.

Четансапа и Къдрокосия Чапа отнесоха Камък с рога в родната му типи.

Унчида и Уинона приготвиха постелята. Камък с рога падна върху нея и другарите му се сбогуваха, защото той беше изнурен до смърт. Беше стоял тридесет и шест часа на кола и часове наред заобиколен от пламъци и дим.

Пи от водата, която Унчида му подаде, и я остави да посипе лековити билки върху раните от изгарянето. Погледна я в лицето и срещна очите й, които бе видял за последен път след смъртта на Харпстена. В този миг той знаеше, че вече си беше у дома.

Заспа. Главата му гореше и той сънува лошо. Миналото отново се надигна в сънищата му. Шатрата се изпълни с фигурите на пияните мъже, които тайно бе наблюдавал като момче: Старата Антилопа и най-възрастния син на Стария гарван повърнаха и изпоцапаха всичко. Яви му се баща му, победителят на сивата мечка, украсен с орловите пера, а след това пръхтящ и викащ заедно с пиещите в блокхауса мъже. Помисли си, че отново стои на кола, а Татанка-йотанка все не идваше. Не идваше и не идваше! Всички изоставиха Камък с рога и започнаха да го заплюват, а Шонка се примъкна, за да натика пръст в устата му и да изтръгне сърцето му от тялото.

Камък с рога се сепна в съня си и ръката му посегна към оръжията, които Четансапа му бе донесъл. Сграби ножа. Мина известно време, докато разбра къде се намира и че бе сънувал. Край него стоеше Унчида. Жените не бяха лягали. Бяха чули онова, което Камък с рога говореше насън, но той не знаеше това.

Не искаше да заспи отново, защото се страхуваше от сънищата си. Затова остана с втренчени в бледо осветената шатра очи. В дъното, на един от прътовете, висеше кожата на огромната гризли, която Матотаупа бе убил. Харка бе участвувал като момче в лова. Костеният лък висеше там, лъкът, с който Матотаупа и Харка бяха „стреляли в слънцето“!

Откъм заклинателската шатра на Татанка-йотанка се разнесе монотонен хипнотизиращ напев.

Развидели се. Унчида освободи както обикновено едно чергило от колчето, за което бе завързано, и го отхвърли нагоре. Утринната светлина нахлу вътре. Откъм потока се разнесоха веселите викове на момчетата. Камък с рога нямаше още сили да отиде да се изкъпе. Остана да лежи. Не спеше, но и не говореше.

Към обяд, когато Унчида отново му даде да се подкрепи с малко храна, той се отправи към потока. Целият бивак беше на крак и всички го проследиха с погледи. Но той сам пред себе си се преструваше, че всичко му е безразлично, за да може да изрази безразличието си и външно. Отнякъде изникна дългокракото черно вълчо куче и тръгна подире му, сподирено от няколко гласове:

— Черният вълк! Омагьосаният вълк!

Край мястото за къпане Камък с рога видя Четансапа и Чапа, които го бяха видели и бяха учудени, че отново е станал на крака. Той не искаше да се застоява никъде, но все пак погледна към две момчета — едно стройно, почти слабо тъмнокожо момче и едно набито, малко хлапе, които умело демонстрираха умението си да плуват и да се потапят на дълбоко, особено когато забелязаха, че бяха привлекли погледите на мъжете. Камък с рога си спомни, че двете момчета бяха носили на култовата площадка знака на помощник-предводители на Младите кучета, че се бяха надсмели над Шонка и бяха посрещнали с радостни възгласи победата на пленника край кола. Едното от момчетата приличаше много на Четансапа.

— Твой син ли е? — попита Камък с рога.

— Моят син. Осем лета е видял вече.

Камък с рога се усмихна — за първи път след много години — и лицата на двете момчета просияха.

Камък с рога се върна в шатрата и спа чак до вечерта, без никакви сънища.

През нощта остана буден. Задаваше от време на време по някой въпрос на Унчида и Уинона и те му отговаряха спокойно и простичко. Казаха му, че кулестият жребец, който имал завивка на гърба, и бялата кобила все се навъртали наблизо, но се плашели от непознати хора. Камък с рога можел много лесно отново да ги хване. Бяха донесли огърлицата му от мечи нокти и украсения с раковини колан. Перата от опашката на бойния орел бяха изчезнали. Четансапа не ги дал — каза Уинона, запазил всичките, и двете разрошени стари.

Девойката бродираше празнична дреха от лосова кожа. През нощта дрехата беше готова.

Сутринта Камък с рога отиде отново на потока, много рано, преди изгрев слънце, защото не искаше да срещне никого. Беше денят на Съвета на старейшините и той очакваше неспокойно какво ще решат уважаваните мъже. На кола го бе обладало спокойствие, което приличаше на тъмна нощ. Сега обаче в душата му бяха нахлули първите светлинни на надеждата. Той беше в своята шатра. Бе видял отново Унчида и Уинона. Бе разговарял с някогашните си другари. Постепенно нишките, които го свързваха отново с живота в някогашното му племе, заякнаха и вече щеше да бъде много болезнено, ако се наложеше пак да ги разкъса.

Преди Четан, който участвуваше в Съвета, да отиде на събранието, той дойде заедно с Чапа да посети Камък с рога в шатрата му. Тримата другари от детинство седнаха край огнището и запушиха. Камък с рога беше доволен, макар че лулата му беше напълнена с тютюн от червена върба.

— Старейшините и вождовете ще се съвещават за тебе — обясни Четансапа — и ще те извикат пред събранието, може би след няколко часа. Имаш ли да облечеш някаква дреха?

Камък с рога изпръхтя с уста:

— Нима дрехата е толкова важна за вас? Изглежда, аз доста съм отвикнал от правилата, които царят в един бивак.

Уинона пристъпи напред и показа на Четан готовата празнична дреха, която тя бе ушила. Боецът остана много доволен.

За сметка на това Камък с рога никак не беше доволен.

— Та това е дреха за вожд; аз няма да я облека! — Струваше му се смешно и неприемливо, че изобщо трябва да се разговаря за подобно нещо.

— Вземи тази дреха — извика Къдрокосия Чапа — и се приготви да те изберем за боен вожд! Предстои ни тежка борба с дългите ножове. Ти ги познаваш и умееш да се биеш.

Четансапа добави:

— Стария гарван ще се откаже от поста си — и хвърли към своя другар от детинство поглед, който сякаш казваше: „Ти знаеш защо!“

Камък с рога се почувствува несигурен и силно възбуден.

— Ти всякога си обичал да се шегуваш — отвърна той на Къдрокосия Чапа, — но това, което сега ми каза, беше излишна насмешка. Аз никога няма да бъда вожд, ти знаеш това толкова добре, колкото и аз. Ще изберат Четансапа и кому другиму аз бих се подчинявал с по-голяма радост, ако изобщо стана някога боец на Мечата орда?

Четан се сбогува, тъй като заседанието в съвещателната шатра започваше. Къдрокосия Чапа остана, но разговорът не можа да продължи. Леката разпра между двамата другари от детинство още сковаваше езиците им. Мислите на Камък с рога бяха станали бавни, трудно му беше да мисли и той дълго още се ядосваше над забележката на Къдрокосия Чапа за избора на нов боен вожд. Чапа от своя страна съжаляваше, че бе засегнал завърналия се другар, когато всъщност искаше да го зарадва.

Къдрокосият боец обаче не искаше да си отиде и да остави другаря си от детинство сам, докато заседанието в съвещателната шатра обсъждаше по-нататъшната съдба на завърналия се. Чапа забеляза как Камък с рога започваше да се ослушва. Гласовете на говорещите стигаха дотук, но думите не можеха да се разберат. Докато Чапа наблюдаваше скришом другаря си, който седеше срещу него край огнището, той разбра, че за Камък с рога двата дни и нощи край кола, безкрайно проточилият се съд над него и всички възкресени спомени не бяха отминали с това, че завърналият се можа да остане жив и че отново си беше у дома, че спеше и можеше да утолява жаждата си. В тялото и в представите си той сигурно още продължаваше да преживява всичко, което се бе случило. Изведнъж Чапа разбра остротата, с която другарят му бе отговорил. Стори му се, че сега започва да го разбира по-добре. Камък с рога беше все още много уморен. Чапа ясно виждаше това и заради физическата умора Камък с рога трябваше да си легне отново и да заспи. Но Съветът на старейшините заседаваше и решаваше неговата съдба. През тези дълги часове единствено достойното и честно държане би било Чапа да поведе разговор със своя другар за най-сложните въпроси, които вълнуваха навярно еднакво и двамата и които бяха много по-важни, отколкото въпросите за съществуването на отделен човек, защото засягаха живота на мнозина.

Когато мислите на къдрокосия Чапа стигнаха дотук, той каза:

— Ти си прекарал две лета и две зими в Черните хълмове, Камък с рога. Ти знаеш повече от нас. Вярно ли е онова, което разнасят езиците, че сега там щели да надойдат много уачичун?

Заговореният видимо бе откъснат от някакви свои собствени мисли. Извади лулата от устата си.

— Вярно е. Не на онова място, което знаеше Матотаупа и което аз знам, а в северните Черни хълмове белите хора са намерили злато. Не такова злато, което може да се събира на камъчета и каквото са тръгнали да търсят крадците и убийците като Червения Джим и неговите другари, пък и някои отделни златотърсачи. Белите мъже са намерили злато, което се е сраснало със скалите и което те добиват със своите сечива. Това не може да направи сам човек. Трябва да работят много хора заедно; те са принудени да живеят непрекъснато заедно; нуждаят се от големи количества храна и пиене. Те ще трябва да си построят нова железопътна линия, ако искат да осъществят своите планове. Успеят ли да се установят там, ще избият всичкия дивеч на дакота в планинските гори. Те ще ни отнемат местата, на които построяваме нашите биваци. Изобщо няма да искат да ни търпят повече из тези планини. Затова сега подсилват военната охрана на фортовете и строят нови станции за своята милаханска, тая тяхна железница.

— Значи, това е вярно. — Къдрокосия Чапа имаше чувството, сякаш денят притъмня. — Камък с рога — попита той след известна пауза, — ти как смяташ? Ти си бил много лета и много зими сред белите мъже. Знаеш колко са на брой, познаваш оръжието, сечивата им. Аз също съм живял сред бели хора, под ударите на бича на белите мъже, чак до единадесетата си година. После дойдох при вас, дакота. Живях и се борих заедно с дакота. Казвам ти обаче открито, никога не съм вярвал, че ние ще можем да попречим на белите мъже да построят железопътната линия и да ни отнемат земята, щом твърдо са решили това и щом като Великия баща във Вашингтон им помага.

— Какво искаш да кажеш с тези думи? — По изпънатата върху скулите на Камък с рога кожа отново се появиха огнени петна.

— Искам да ти кажа онова, което често съм казвал и повтарял на нашите вождове и на нашите заклинатели, само че без моите думи да намерят отклик у тях. Ние не бива да се надяваме само на нашето оръжие. Ние трябва и да научим нещо.

— Какво искаш да научиш?

Лулата на Камък с рога изгасна. Той изтърси остатъка от тютюна в огнището. Мислите му, които бавно се бяха съсредоточили, сега бяха пришпорени от ново напрежение.

— Ние трябва да се научим да живеем с по-малко земя — започна да обяснява Чапа. — Ние ходим на лов за бизони; белите мъже ги отглеждат. Ние залавяме мустанги; белите мъже ги отглеждат. Защо и ние да не правим така? Ние не можем да засаждаме върху тази жалка прерия, където живеем сега, царевица, както някога вашите бащи са я садили на плодородната почва край езерата и големите реки. Да отглеждаме бизони и коне обаче можем. Защо не започнем да го правим, докато е още време?

— Защо мен питаш за това?

— Защото освен мене ти си единственият боец в Мечата орда, който наистина познава белите мъже. Всички останали само сънуват.

— Нима ти смяташ, Къдрокоси Чапа, че синът на един предател, по чиито ръце още лепне неотмъстена кръв, може да бъде добър съмишленик за тебе?

— Добър или лош! Какво значение има за мен това? Сега аз съм съвсем сам. Четансапа също не ме разбира.

— Кой е вашият мирновременен вожд?

— Хавандшита.

— Тогава остави всякакви надежди, Къдрокоси Чапа. Хавандшита ще преследва всеки, който иска да отнеме силата и уважението, с което се ползуват неговите ловни заклинания, той никога няма да одобри твоите планове.

— Страхуваш ли се, Камък с рога?

В очите на завърналия се проблесна искра.

— Ти какво искаш от мене?! — разяри се той.

— Да се застъпиш за онова, което всъщност не може и сам да не мислиш. Нима ти не беше казал в своята снежна колиба още като момче на Четан, че ние не можем да прогоним белите мъже, защото, колкото и да ги прогонваме, непрекъснато ще идват пак нови?

Камък с рога скочи.

— Че върви пред Съвета на старейшините и кажи на вашите вождове и старейшини, че Камък с рога не иска да вдигне бойната секира и не вярва в победата на дакота! Камък с рога наистина се е бил, но сега, след като белите мъже са убили и скалпирали баща му Матотаупа, той предпочита да отглежда мирни бизони и мустанги! Нека заклинателите и старейшините обмислят всичко това, преди да приемат отново в своите шатри такъв човек! Кажи им, че моят език е излъгал, когато изрече думите: „Готов съм да се бия с вас срещу дългите ножове.“

Чапа дълго не знаеше какво да отговори. Най-после каза натъжен:

— Братко мой, та аз също се боря. — При тези думи къдрокосият боец погледна открито в очите своя приятел от детинство. — Разбирам. Аз твърде рано те засипах с моите собствени грижи. Но и ти трябва да ме разбереш. Дълги лета и зими аз не съм намирал никой, който дори да се съгласи да ме изслуша.

Завърналият се все още стоеше прав. Вървеше нагоре-надолу из шатрата. Най-после попита:

— Какво мислят Татанка-йотанка и Тасунка-витко днес за тези неща?

— Те искат да се бият и не мислят за нищо друго. Те притежават договорите, сключени с уачичун за цялата наша безкрайна земя до Плат на юг и до Мисури на север, и искат да наложат с пушки и ножове да се спазват тези договори. Недей забравя, че никой от нашите вождове не е бил досега в град.

Камък с рога се спря на място.

— Къдрокоси Чапа! Като момче аз престъпих решенията на нашите вождове и старейшини. Изразходвах безцелно силите и сръчността си. Проливах кръв на дакота. Бях станал самотник като настървен елен, който се нахвърля върху всички стада. Вървях по неправилен и унищожителен път. Ако сега мъжете на Мечата орда се съгласят да ме приемат в своите редици — ти чуваш гласовете в заклинателската шатра, но аз все още не знам какво решение ще вземат нашите бойци, — ако те обаче отново ме приемат в нашите шатри, то аз ще се подчинявам на нашите вождове и старейшини и ще върша онова, към което те ще ме призоват заедно с всички наши бойци. Искам да изкупя вината си. Искам да отмъстя за своя убит баща, искам да се бия срещу белите мъже, които се канят да нарушат своите клетви и сключените с нас договори и да ни отнемат и последното място за подслон. Аз казах, хау. Но ако ти искаш да спечелиш нашите мъже да научат нещо ново и да започнат нов живот, то твоите думи ще ти помогнат малко, а моите — никак. Залови се и почни да отглеждаш мустанги. Ако това ти се удаде в нашата земя тук и при нашия начин из живот, ти ще привлечеш вниманието и одобрението на нашите бойци. Научил ли си се като дете при белите мъже да отглеждаш добитък?

— Не, аз берях памук.

— Смяташ ли, Къдрокоси Чапа, че белите мъже ще ни оспорват правото над прериите и горите, ако започнем да отглеждаме мустанги и бизони?

— Тогава ние няма да имаме нужда от толкова много земя, както сега, когато живеем от лов.

— Не, от по-малко, това е вярно. — Камък с рога седна отново край огнището. — Но мъжете и жените от племето на семиноли са обработвали земята в земните, които уачичун днес наричат Джорджия, и въпреки това са ги изпъдили. Те избягали в блатата на Флорида и отново започнали да сеят и след седем години тежки борби пак ги изгонили и ги затворили в резерват далеко от тяхната родина, след като дългите ножове предали и заловили вожда им Оцеола. И днес още няколкостотин семиноли живеят скрити в блатата, това е всичко. Белите мъже не търпят край себе си никакъв свободен народ, няма значение дали той ще ловува, ще отглежда добитък, или ще обработва земята. Те преследват и убиват всеки, който не им се подчинява.

Къдрокосия Чапа преви гръб и наведе глава. После каза:

— И все пак ще бъде по-добре да научим повече от това, което знаем.

— Започни, Къдрокоси, както ти казах, и не мисли, че аз не мога да те разбера. Аз също имам мисли, които никой не иска и да чуе. Аз знам какво означава това — никой да не споделя мислите ти. — Докато говореше, Камък с рога си играеше с украсения с раковини колан.

— Искаш ли да ми кажеш какви са тези твои мисли? Завърналият се помълча.

— Ще ти ги кажа — рече той след това. — Може би, Къдрокоси Чапа, ти няма да ме сметнеш в своите съкровени мисли за огъваща се тръстика и за предател. Аз мисля, че бойците на прерията не бива повече да се избиват помежду си!

— Но ние не можем да търпим бойците на пани в нашите ловни райони! Те избиват нашия дивеч!

Завърналият се сведе поглед, пресече разговора, като замахна с ръка, и напълни отново лулата си.

Чапа също не каза нищо повече и Камък с рога отново потъна в мълчанието, от което го бе извадил къдрокосият боец.

Отвъд в голямата шатра продължаваше съвещанието за сина на Матотаупа. Сега гласовете отново се чуваха ясно, след като двамата приятели бяха прекъснали своя разговор. И като дванадесетгодишно момче Камък с рога бе седял така в шатра — тогава в шатрата на заклинателя — и бе долавял гласовете на мъжете, които обсъждаха в съвещателната шатра виновен ли бе баща му, или невинен. Образът на убития му и скалпиран баща, чийто труп сега ядяха рибите, отново изплува пред него и пак започна да го преследва. Отвред го дебнеха спомени. Крайно време беше да му възложат да върши нещо, иначе мислите му щяха да го уморят.

Къдрокосия Чапа се сбогува и си отиде. Камък с рога остана сам с двете мълчаливи жени. Тъй като трябваше да чака, докато го извикат пред Съвета, той не биваше да напуска своята типи. Усещаше гласовете на съвещаващите се мъже като ножове, които стържат кожата му. Той не искаше нищо друго, само решение, решение, което да бъде неотменно.

Едва късно след обяд дойде очакваният пратеник на Съвета. Беше сам Четансапа.

Камък с рога се изправи. На гърдите му висеше огърлицата от мечи нокти, той беше облякъл легините си с косите от скалпове. Горната дреха не бе облякъл. Съвсем жив беше още споменът как той сам подигра на големия празник Шонка за прекалено украсената му дреха. Не искаше и той да се направи смешен по същия начин. Всичко, което можеше да намали уважението, с което се ползуваше, и да унизи гордостта му, го засягаше като човек, останал без кожа. Наистина не беше прието боец да се явява без горна дреха пред Съвета на старейшините, но всеки знаеше как и в какво състояние бе донесен Камък с рога в бивака и тъй като той не участвуваше в Съвета, стори му се по-достойно да не прикрива нищо, отколкото да се издокара. Четансапа понечи да даде знак на Уинона, но бе забравил за опитното съгледваческо око на своя другар от детинство и когато срещна погледа му, веднага се отказа от всякаква потайност, сам пое спорната дреха, прехвърли я през ръката си и я внесе в Съвета на старейшините. Камък с рога се учуди на това на пръв поглед детинско и безсмислено упорство от страна на един опитен боец, който по всяка вероятност сигурно вече бе избран за боен вожд на Мечата орда, а сега, се държеше като жена, която иска да облече упорито дете. Камък с рога все още се чувствуваше чужд дори и пред най-добрия от своите някогашни другари.

Двамата бойци влязоха заедно в съвещателната шатра Вътре седяха в кръг уважаваните мъже на племето, облечени всички в празничните си дрехи, със затъкнати орлови пера в косите или с корони от орлови пера, а също и с украса от дълги шлейфове от орлови пера и бизонски рога. От горната страна на кръга бяха седнали Татанка-йотанка, Хавандшита и бойците, които бяха съпровождали Татанка-йотанка, както и Чотанка и Стария гарван.

Четансапа седна до Чотанка. Камък с рога остана прав.

Татанка-йотанка се изправи и заговори и всички насочиха погледи към завърналия се:

— Камък с рога, сине на Матотаупа! Съветът на старейшините на Мечата орда и главните вождове на дакота решиха да те приемат отново в нашите шатри и в редовете на нашите бойци. Ти ще ни донесеш скалпа на Джим, щом тая Лисица се осмели да дойде отново в нашите ловни райони. Дългите ножове са дошли на голяма група при Миниа-танка-вакпала и строят палисади. Ние ще се съвещаваме как бихме могли да ги победим. Ти си опитен в боя и умееш да си служиш с оръжието. Затова Тасунка-витко ми даде да ти донеса това тайнствено желязо. Той казва, че ти добре го познаваш.

Татанка-йотанка издигна високо една двуцевна карабина. Камък с рога пристъпи напред и я пое вдървено. Татанка-йотанка продължи:

— Стария гарван ни помоли да му разрешим да се откаже от званието боен вожд. Той е уморен; ние ще изпълним желанието му. Четансапа предложи на бойците на Мечата орда да изберат за боен вожд тебе, сина на Матотаупа. Нашите мъже не само са чували как ти умееш да се биеш като боец. Те трябваше и сами да се убедят в това и са го видели пред кола. Ние имаме доверие в теб.

Кръвта плисна в лицето на Камък с рога. Тъй като досега беше блед, всички видяха как пламна лицето му и завърналият се съжали, задето бе издал чувствата си. Клепките му се спуснаха наполовина и скриха израза на очите.

— Искаш ли да кажеш нещо? — попита Татанка-йотанка.

— Да.

— Говори тогава като член на нашия съвет!

И все пак Камък с рога не отговори веднага. Искаше добре да оформи думите си и да ги изрече без запъване. Видя отново лицето на Къдрокосия Чапа, макар че Чапа не беше в шатрата. Но Камък с рога видя лицето на своя другар от детинство и чу отново въпроса му: „Страх ли те е да изречеш истинските си думи?“ А как беше в действителност? Страхуваше ли се наистина завърналият се, че може отново да изгуби всичко, което тъкмо си бе възвърнал, ако изкажеше гласно мислите, които никой нямаше да иска да чуе — или може би всъщност не мислеше нито за собственото си колебание, нито за онова, което Чапа искаше от него, а беше съгласен да се бие заедно с всички тези мъже, да отмъсти и да убива враговете, където и да ги намереше?… Беше ли решен да върши това и нищо друго?

Камък с рога стоеше пред вождовете и старейшините и не биваше да мълчи повече. Онова, което каза, не беше лъжа и все пак не бе истината.

— А как ще ми се подчиняват Сина на Антилопата и Шонка?

— Те ще се подчиняват на решението на Съвета и на своите главни вождове, хау. Ние очакваме от теб, че ще водиш мъжете, защото можеш да го сториш и защото те искат ти да ги водиш. Има ли друг път, по който би могъл по-добре да изкупиш вината си и да умилостивиш мъртвите?

Камък с рога мълчеше.

Четансапа се изправи. Той държеше в ръка корона от орлови пера, която бе стояла досега върху една завивка.

— Вземи — каза той, — перата за нея ние намерихме у тебе. Ти си убил през двете минали лета повече от сто души златотърсачи. Твоите белези от рани ни разказват колко често си бил раняван и че си принесъл жертвоприношение на слънцето. Погледни тези пера! Твоите дела и рани са изрисувани по тях. — Четансапа показа резките по дръжките на перата и червените къдрави перца по краищата им. — Ела! Ти ще носиш орловите пера и дрехата на вожд. Отсега нататък името ти ще бъде Токай-ихто. Ти ще ни предвождаш, ние знаем това! Името ти даде Тасунка-витко.

Токай-ихто облече обшитата с бродерия дреха и пое короната от орлови пера. Преброи и огледа още веднъж перата. Имаше и две по-стари, необикновено големи, но не така хубави, защото бяха малко разрошени, и само Токай-ихто знаеше, че тези две пера бяха от годината, когато момчето Харка се бе сприятелило с един орел. Токай-ихто издигна с двете си ръце короната от орлови пера и я постави на главата си.

Отправените към него от всички страни погледи говореха ясно, че мъжете се възхищават от своя новоизбран боен вожд. Измъченото му лице представяше странен контраст с пищността на облеклото; но и в най-леките му движения вече се чувствуваше отново предишната енергия. Той седна до Четансапа и взе в ръце двуцевната карабина, подарък от Тасунка-витко.

Произнесоха още няколко речи. Токай-ихто ги изслуша разсеяно. Той отново беше сред хора, които му се доверяваха. Отново беше син, брат и приятел, другар по борба и вожд. Беше получил нова задача, голяма и почтена задача. Тя отговаряше на онова, за което той се бе учил като момче и се бе закалявал като мъж. Тя го извисяваше над всички останали. Въпреки всичко обаче в тази задача за боен вожд се съдържаше един въпрос, който не можеше да бъде решен. Белите мъже бяха безброй много. В сравнение с тях червените бойци бяха малобройни и зле въоръжени; нямаха патрони. В съвещателната шатра Камък с рога беше единственият, който наистина познаваше белите мъже и затова не можеше да не предвижда безнадеждността на борбата за свобода на своето племе, което въпреки всичко бе решен да води. Той не бе казал всичко, което знаеше и мислеше, и така в живота му отново се промъкна мълчание и нова лъжа. Но той не знаеше още как може да премахне тази лъжа, защото искаше да се бие срещу убийците на своя баща и срещу онези, които крадяха тяхната земя, дори това да би струвало и неговия живот, и живота на всички. Помислеше ли за убития си баща, омразата му ставаше безразсъдна.

Съвещанието бе приключено.

Камък с рога не можа да откаже на поканата да участвува в един тържествен обед в шатрата на Стария гарван, която бе приета от всички знатни мъже. Щом учтивостта му позволи това, той побърза да напусне шатрата. Свали короната от орлови пера и празничната дреха в своята собствена шатра и заедно с другарите си от детинство Четансапа и Къдрокосия Чапа излезе на възвишението край конското стадо. От това възвишение се бе провело на времето едно паметно състезание по езда на младежите, в което Харка бе взел участие още като дванадесетгодишен.

От върха на възвишението Камък с рога оглеждаше околността и запя тихо тайнствената песен, с която бе опитомил кулестия жребец. Само след час сред прерията се появиха кулестият жребец и бялата кобила. Жребецът душеше и бе изострил уши. После дотича с радостни скокове пъргав като малко конче. Камък с рога тръгна бавно насреща му. Животното го изчака, после отново пристъпи малко напред. Най-после те сложи ноздри на врата на своя господар. Камък с рога го яхна и го отведе в стадото.

Другарите му поклатиха глава, защото никога досега не бяха виждали подобно нещо. Ала Камък с рога нямаше желание да им разкаже историята на този кон и да разкрие с това част от историята на своето кръвно побратимяване с Планински гръм. Той бе заключил дълбоко в себе си всичко, което се отнасяше до живота му като прокуден.

Новият боен вожд на Мечата орда спеше вече трета нощ в своята шатра. Беше му много топло, той отметна и за през нощта едно чергило. Отмести облегалката за главата и накара черното си вълчо куче да легне на същото място, както то бе правило винаги през последните две години. Кучето струваше повече от двама постови. Младият вожд се загърна в своята износена завивка, върху която бяха изрисувани подвизите на баща му, и остави до себе си оръжията, както и украсения с раковини колан от шатрата на предадения вожд Оцеола.

Спа дълбоко. На разсъмване вече беше буден и отпочинал. Свършено беше със спомените и всякакво безделие.

Младият вожд проведе първото съвещание за своите ловни и бойни планове в своята типи. Предстояха пролетта и ловът на бизони. Разпределиха ловните съгледвачи. Крайно време беше да намерят бизони; Камък с рога също се нуждаеше от ловна плячка за своята шатра. Не смяташе да нападне малкия форт, в какъвто се бе превърнал блокхаусът с палисадата край Ниобрара, защото това щеше да коства много големи загуби на хора. Но нямаше да остави на спокойствие белите мъже там. Щеше да напада и убива заедно с Червените елени тамошните дълги ножове, щом те излезеха непредпазливо вън от палисадата или стояха на пост, или се къпеха. Те трябваше да живеят като пленници зад своите колове, а мъжете на Мечата орда щяха да ограбват снабдяващите ги с патрони техни транспорти.

Младият боен вожд реши още след няколко дни да тръгне към Ниобрара и да поеме пътя на борбата.