Топ и Хари

Блокхаусът

Два месеца бяха минали от тази среща. Зимата все още не отстъпваше мястото си на пролетта.

Беше рано пред обяд. Духаше леден вятър.

В една от долинките между леките възвишения на прерията на североизток от Ниобрара стоеше един кулест жребец с тъмна грива и тъмна опашка. Черно, слабо, вълча порода куче седеше край него. Жребецът не беше завързан, но въпреки това се движеше само в малък кръг, в който бе изпасал всичката трева. И при най-малък шум той и кучето наостряха уши и сега, когато се разнесе тропот от конски копита, и двете животни надигнаха внимателно глави и задушиха. Миг след това се появи и господарят им върху своята бяла кобила. Между снежните петна и кафявата трева белият кон и кафявият индианец в коженото облекло бяха добре прикрити.

Кулестият жребец и кучето поздравиха радостно младия ездач.

Камък с рога скочи на земята. Беше облечен със старите си, обшити по ръбовете с коси от скалпове легини, кожените мокасини и дрехата от бизонска кожа. Той погали кулестия жребец по козината, може би за да отвърне на поздрава, а може би и само за да спечели време да поразмисли.

Беше денят, в който Камък с рога щеше да се срещне с баща си. Той бе пристигнал още рано сутринта на уговореното място и тъй като не намери баща си, остави тук кулестия жребец и кучето като знак за него и тръгна да обикаля с бялата кобила, за да разузнае обстановката. На запад, на едно малко гористо островче сред Ниобрара, той бе открил съгледваческо гнездо на дакота и бе познал в единия от съгледвачите сина на Старата антилопа от Мечата орда. В заграденото за конете място до блокхауса стоеше мустангът на Матотаупа; Камък с рога бе забелязал вече животното. Следователно можеше да се предполага, че баща му е в блокхауса.

Независимо от това уговорката беше баща и син да се срещнат в прерията и Камък с рога бе изчакал. Сега трябваше да реши дали да си отиде, или да потърси баща си в блокхауса.

Младият боец реши.

Освободи бялата кобила, яхна кулестия жребец, върху чийто гръб бе прехвърлил старата завивка от бизонска кожа, и поведе мустанга през прерийните долини към реката, чиито придошли води течаха жълти в коритото си. За да не го забележат съгледвачите на дакота, той ще прекоси Ниобрара през брода, а доста по-надолу. Мустангите и вълчото куче не се страхуваха от буйната вода, а и младият индианец не се плашеше нито от студа, нито от това, че ще се намокри. Година и половина той живееше вече без покрив над главата като звяр в пустошта. Почти беше се отучил да говори с хора. Онези, пред които се показваше, бяха същите, които и убиваше. Освен тях никой друг не го виждаше. Над стотина златотърсача бе умъртвил досега безшумно младият индианец с ножа, томахавката или стрелата си. Червения Джим не беше между тях. От последната смяна на месеца обаче Камък с рога наблюдаваше Джим и Матотаупа. Знаеше, че отново бяха заедно и че в блокхауса се събираха цяла банда мъже, сред които неколцина отдавна вече известни нему бандити. Днес той трябваше отново да разговаря с хора. Искаше да постави на баща си един въпрос.

Така той насочи коня си към блокхауса, прикривайки се постоянно от съгледваческия пост на запад. Бяха изтекли много години от деня, когато той бе предупредил край този блокхаус Матотаупа да се пази от Червения Джим, откакто бе приел заедно с баща си да постъпи на служба като съгледвач при Джо Браун и откакто баща му бе пил за първи път, а след това и за втори път в кръчмата на Беззъбия Бен. Камък с рога мислеше за всичко това, докато отвеждаше кулестия си жребец и кучето в заграденото място и настани своя кон край белия жребец на Матотаупа. Бялата кобила остана да тича свободно извън палисадата.

От блокхауса още не се чуваше шумът, който обикновено вдигаха там вечер пияните. Гласовете се носеха отвътре съвсем тихо. Домът нямаше прозорци, а само бойници. През пролуките излизаше светлина. Камък с рога отвори тежката дъбова врата и обгърна помещението с един поглед. В левия краен ъгъл седеше Матотаупа, сам. По другите маси се бяха разположили неколцина гости; те пиеха и разговаряха. Всички бяха облечени като ловци, трапери и ловуващи с капани и Камък с рога разпозна между тях Бил Петльобореца, Том без шапка и обуща и един дребен мърльо, когото наричаха Джоузеф. Тримата погледнаха към новодошлия и сякаш не можеха да решат дали да го поздравят, или не. Той обаче им извърна гръб така подчертано, че те отново насочиха вниманието си към чашите с бренди. Докато Камък с рога прекоси бавно помещението, запътил се към масата в ъгъла, той се ослушваше да чуе какво разговарят по другите маси, но онова, което долови, бяха само дреболии, които насядалите си разменяха, придавайки си важност. При влизането на младия индианец всички останали разговори веднага бяха прекъснати, но не така бързо и така умело, че той да не успее да забележи това.

Камък с рога седна мълчаливо срещу баща си. Пред Матотаупа стоеше празна чаша. Бен се приближи, за да вдигне празната чаша и да постави друга пълна. При това се опита да поздрави Камък с рога, но това не му се удаде. Младият индианец нито му отговори, нито изобщо го погледна. Бен обаче си гледаше търговията и донесе бренди и за Камък с рога. Младият индианец не го отпрати. Изля ракията върху пода и постави празната чаша отново върху масата, със спокойно и естествено движение, сякаш точно така беше редно да постъпи.

Матотаупа не каза нищо. Наблюдаваше сина си, когото виждаше седнал пред себе си под светлината на една насмолена факла. От зима до лято и от лято до зима чертите на лицето на Камък с рога бяха станали по-остри и по-затворени. Вече сякаш беше невъзможно да се разговаря с него като с който и да било друг човек. Матотаупа не знаеше какво да каже и откъде да започне. Най-после рече само:

— Значи, ти дойде.

— Ти обаче не дойде на мястото, където се бяхме уговорили — отвърна Камък с рога след дълго мълчание. Той бавно произнасяше думите една след друга, за да придобие всяка собственото си значение.

— Тук е по-добре и знаех, че ти ще ме намериш. Камък с рога отново помълча, преди да отговори, а може би очакваше, че баща му ще продължи да приказва, Вече година баща и син не се бяха виждали. Малко имаха да си кажат, ако смятаха да се ограничат само с това да се уведомят взаимно, че са още живи. Много повече имаха да си кажат, ако им останеше време да разчупят втвърдилите се черупки на мълчанието. В кръчмарското помещение обаче нямаше много време, тъй като вечерта настъпваше и трябваше да предвидят, че скоро ще надойдат посетители, които ще привлекат Матотаупа в своята компания. Камък с рога вдишваше с отвращение миризмата на бренди в помещението. Заобикалящата го среда го потискаше. Той се съпротивяваше вътрешно срещу нея и реши да говори без заобикалки.

— Тук — отвърна той на баща си, — където на теб ти харесва повече, ти отново се срещаш с Червения Джим, знам това: Наблюдавах, че тук се събират много бели мъже. Кой ще ги води?

— Джим и аз ще бъдем техните двама вождове. Тези мъже ще бъдат като едно племе, което аз ще предвождам.

Камък с рога хвана блуждаещия поглед на баща си.

— Какво смятате да правите?

— Ще се бием срещу огнения кон и срещу всички червени и бели мъже, които не са с нас.

— Значи, ще направите скитническа банда — каза Камък с рога трезво и без заобикалки. — Е, добре. Но вие ще търсите и злато. Тогава аз ще стрелям по вас. Обмислил ли си това?

— Ние няма да търсим злато.

— Ти лъжеш сам себе си, Матотаупа. За какво говориха тези мъже тук, преди аз да вляза? Те замлъкнаха, когато ме видяха. Вие ще търсите злато и аз ще стрелям по вас.

— По баща си?

— Матотаупа, ти не си предател. Затова аз напуснах родното си племе като момче и те последвах. Но аз изисквам от теб и занапред да не станеш предател. Ти знаеш, че Червения Джим беше в пещерата, в царството на Великата мечка, съвсем близо до твоята тайна! Той стреля срещу мен. Аз ти го казах. Сега той събира банда. Аз те питам, Матотаупа, готов ли си да се разделиш с Червения Джим и сам да му смъкнеш скалпа от главата?

— Не.

— Всички мъже знаят и всички езици говорят вече от много лета и зими насам, че Червения Джим търси златото на дакота. Татко, аз ще почакам и тази нощ. Когато слънцето изгрее отново и ти все още продължаваш да бъдеш брат на този бял човек, аз няма да съм повече твой син и ще стрелям по вас. Аз казах, хау!

Матотаупа не отговори. Не се мъчеше вече и да намери думи. Направи механично обичайното движение, пое чашата, гаврътна ракията наведнъж и остави обратно чашата, тихо, без да вдигне никакъв шум. В тишината на това движение лежеше всичко, което той премълча.

Камък с рога се изправи. Без да погледне някого, той напусна помещението.

Не отиде при кулестия си жребец, а тръгна южно през местността към близкото пясъчно възвишение. Там си потърси подходящо за наблюдение място и гледа часове наред към къщата и реката. Свечери се. Огненочервената топка потъна бавно към далечните сиви мъгливи воали над Скалистите планини. От север все още духаше силен вятър. Той повяваше над ниската трева, къдреше локвите на разтопилия се сняг и изстудяваше тук-таме посивялата снежна покривка, която отново се втвърдяваше. По гребените на пясъчните възвишения все още лежеше вечерният светлик, в долчинките сенките тъмнееха.

Камък с рога долови с острото си ухо шума от приближаващ се самотен ездач. Шумът от ударите на копитата идваше откъм североизток. Ездачът още бе прикрит за окото на индианеца от възвишенията, но наблюдателят вече беше сигурен, че непознатият се приближава към блокхауса по обичайния път от североизток през плитчината в реката. Не след дълго той го забеляза от върха на възвишението я можеше да го наблюдава несмущаван от нищо.

Ездачът изглеждаше още съвсем млад. Беше облечен целият в кожа и носеше обичайните за пограничните жители високи ботуши и високата широкопола шапка, която белите мъже използуваха да ги пази от жегата, студа и бурите на суровата страна. Пушката без калъф той държеше както обикновено в ръка, в колана му бяха затъкнати ножът и револверът. Яздеше кафяв кон. Конят сякаш надуши водата и от само себе си ускори ход. Той намери голямото заградено място на южната тясна стена на дълго проточилата се къща и отведе кафявия си кон при останалите коне.

После мина бавно покрай широката страна на къщата до тежката дървена врата и я отвори. От вътрешността на дома падна сноп светлина върху поляната, която вече лежеше в полумрак. Чуха се високи гласове. Те бяха прегракнали и се смесиха с крясъците на пияните. След като младият човек влезе вътре и затвори вратата, светлината и шумът изчезнаха и край къщата отново стана тихо и тъмно, както и в пустошта наоколо.

Камък с рога остана на закръгления връх на пясъчното възвишение, докато първите звезди се появиха на небето. Той бе доловил сред гласовете на пияните и гласа на баща си. Джим още не бе дошъл в блокхауса. Камък с рога искаше да изчака, за да се убеди дали омразният за него Джим ще дойде тази нощ. Развръзката на събитията наближаваше; синът на Матотаупа знаеше това, защото искаше да стане така.

В кръчмарското помещение на блокхауса младият рус човек, който тъкмо бе влязъл, остана най-напред край вратата, която бе затворил зад себе си. Свали шапката от главата, прекара ръка през чорлавата си коса и плю. Миризмата на ракия и гъстият пушек от лулите му бяха неприятни. Не му се искаше да седне на масите, където играеха на карти. Без някой да му обърне внимание, той мина назад към най-отдалечения ляв ъгъл и седна на края на пейката край стената под една запалена факла. Погледна недоверчиво към кръчмаря, който се насочи към него. Бен донесе чаша бренди и младият човек гаврътна без особено удоволствие лошата ракия на един дъх.

— Ти също ли чакаш Червената лисица? — осведоми се кръчмарят.

Момъкът, който едва ли бе по-възрастен от осемнадесет години, беше от хората, които не обичаха много да ги разпитват.

— Мхм — отвърна само той.

Кръчмарят обаче не се стресна от неразговорчивостта му.

— Неговият другар, старият индианец, е вече тук — продължи той, — оня големият там на масата… Топ… познаваш ли го?

— Мхм.

Макар че външно новият гост се обви изцяло в своето отблъскващо мълчание, интересът му започна да се събужда. Топ, за когото ставаше дума, седеше на най-близката маса. Пред него стоеше празна ракиена чаша и той тъкмо поемаше картите, които му подаваха. Дори и приведен, индианецът изглеждаше необикновено висок. Беше свалил дрехата си, така че сега се виждаше кафявокожата му фигура, Беше пиян. Крещеше високо и пръхтеше и се караше с останалите играчи, ругаейки шумно.

Докато младият човек наблюдаваше индианеца, Бен му донесе парче печени бизонски ребра. Момчето веднага започна да се храни; беше гладно. Ребрата бяха млади и много вкусни. Като се нахрани, русокосият подхвърли кокалите на кръчмарското куче и стана по-достъпен за любопитството на Бен.

— Та оня там насреща бил Топ? — заговори той и присви пренебрежително ъглите на устните си.

— Ти сигурно си изискан господин? Малко пиене… и малко игра на карти? — Бен седна до русокосия и примигна с очи. — След като намерите всички заедно златото и ти ще можеш да рискуваш малко повечко!

— Какво злато?

Бен се усмихна под мустак.

— Ти да не си мислиш, че тук може да има някакви тайни? Златото на Топ.

— Оня пропаднал червенокож дъртак никак няма вид да има злато.

— Червените не знаят какво да правят със златото. Това е работа за нашего брата. Но аз едно мога да ти кажа, оня старият там знае нещо!

— Малко ме интересува! Каква работа имам аз с него!

— Ако чакаш Червената лисица, ще имаш.

Сега младият човек все пак изпи още една чаша.

— Защо пък мислиш, че чакам Червената лисица?

— А не ли? Не чакаш ли Червената лисица? Аз пък мисля, че го чакаш. Ти си оня плъх от Мисури, когото чакаха да дойде вчера. Нали оттам идваш, от зелените поля, от горното течение на Мисури, дявол те знае откъде пристигаш тук, в нашата проклета степ, а пътьом си минал досами златото, мога да ти го кажа съвсем поверително. Защото злато наистина има в Черните хълмове.

— Черните хълмове са обширни. Бен вдигна вежди.

— Там е работата я, така си е, ти каза точно истината, млади човече. Черните хълмове са обширни и ако човек иска да намери нещо, трябва първо да намери някой, който да му покаже мястото. А старият Топ знае къде е то.

— Възможно е. Но нима той ти го е казал на тебе?

— На мене? Че за какво? Аз не търся злато.

— Не, ти не търсиш злато в планините. Ти предпочиташ да го измъкваш от джобовете на хората.

Бен се разсмя и съвсем не се разсърди от тази забележка.

— Стига в тях да има нещо — рече само той. — И на мен ще ми бъде добре, ако вие най-после намерите нещо. Вече десет години чакам да ви се напълнят джобовете, както Джим Лисицата очаква да открие тайната на пещерата.

— Можеш ли да ни помогнеш? Бен вдигна рамене.

— Червената лисица не е човек, който да търси моята помощ. Но аз го познавам вече отдавна и мога да ти кажа едно нещо със сигурност: той играе дяволски опасна игра.

— Опасна? Аз познавам много дакота. С тях човек може да се разбере.

— Възможно е ти да можеш да се разбираш с тях. Приличаш ми на фермерски син…

— И какво ако съм фермерски син… Какво от това?

— Защо пък червените да не оставят един фермер да си поживее? Заплатили ли сте им земята?

— Да, имаме и писмо за покупката. Дакота винаги са го уважавали. Но сега тия трижди проклети поземлени компании… те са по-лоши и от сиуксите. — Момъкът усети, че се изчерви от яд, щом подхвана този разговор.

— Ах, такава ли била работата? Мога да си представя — все старата песен от великия Даниъл Бун до наши дни. Но защо не им хвърлите всичко в краката и не поискате да ви отпуснат друга ферма, според „закона за запазване на домашното огнище“… не струва много, ще успееш да ги спестиш.

— Иди разправяй това на моя старец! От родината са го пропъдили лихварите; изселил се оттам в голямата Америка, направил земята обработваема и я платил на дакота и ето сега пак трябва да се маха и пак да плаща? Той по-скоро е готов да изпозастреля всички бандити…

— Какви бандити?

— Земемерите.

— А нима с това ще избие поземлените компании?

— Не. — Това „не“ прозвуча мрачно. — Те ще живеят както вчера и днес, и утре, пък и правителството им помага.

— Виждаш ли, затова трябва да се погаждаме с тях. Аз вече търгувам само с големите кожарски компании и пак живея.

— Гадостта си е гадост — рече младият човек. Той отхвърли кичур коса от челото си и от тона му Бен трябваше да разбере, че разговорът е приключен.

— Е, щом намерите заедно с Червената лисица злато, всичко ще се оправи — поде обаче кръчмарят отново разговора. — Тогава ще можете да платите на поземлената компания и ще си останете в своята ферма. Желая ти щастие. Трябва само да бъдеш внимателен с Топ и още повече с неговия син Хари!

— Какво имам да се страхувам от тях? Баща ми ги е познавал и двамата, пък и нашите каубои — Томас и Тео — са ми разказвали за Топ и Хари. Не мога да си представя, че тоя пиян тип там на масата е знаменитият Топ.

— И сина ще можеш да видиш скоро. Той надникна тук преди малко, само че в неподходящо време, та веднага си отиде. Оставил си е тука коня и кучето. Значи, сигурно ще се върне за през нощта.

— Ако и той е станал такъв жалък пияч, мъчно може да се върши работа с тях!

— Драги мой, ако не беше ракията, вие никога не бихте могли да се домогнете до вашето злато! Нима мислиш, че един червенокож би издал трезвен своите тайни?

Бен се изправи — трябваше да обслужва многобройните си посетители.

Момъкът беше доволен от това, че приказливият кръчмар го остави на мира. Сега той започна да наблюдава от спокойния си ъгъл отново несмущаван ловците и златотърсачите, които бяха отседнали при Бен. Старият индианец все по-упорито привличаше вниманието му. Него, значи, те бяха напили — и сигурно не за първи път днес, — за да им издаде тайната на златната планина в земите на дакота. Топ също е бил някога много уважаван мъж. Така бяха говорили Томас и Тео и бащата на Адамс за него. Заради златото обаче тези хора тук е трябвало да го превърнат в нищожество, в един крещящ и ругаещ пияница и картоиграч. Не беше ли и това гадост?

При вида на някогашния вожд и при спомена за индианските им приятели горе на север край Мисури пред вътрешния поглед на фермерския син изплуваха нови картини. Стори му се, че отново язди както през онази декемврийска утрин заедно с баща си по прерийното възвишение, което беше обичайният наблюдателен пункт на стария Адамс, за да наблюдават времето и стадата добитък и да обгледат няма ли наблизо вълчи глутници или бандити. През онова ясно утро Адамсън и неговият син Адам Адамсън ненадейно бяха видели в далечината бараки. Една вече беше готова, сякаш изникнала от земята през изтеклата нощ, и сега издигаха нови.

— Господ да ги убие! — беше казал старият и бе стиснал юмруци. — Това са поземлените акули!

После дойдоха преговорите, горчивата разпра, подигравката от страна на неканените гости над неразбиращия нищо селянин, който действително вярваше, че земята му принадлежи, защото я беше откупил от дакота с честен договор, заплащайки със спечелени с труд пари, и защото със собствените си ръце я бе направил обработваема. В бараките седяха правителствените комисари, които говореха за изграждането на нов щат в „безстопанствената“ досега земя. Правото на дакота над тяхната родина не съществуваше за тези комисари, също както не съществуваше за тях и правото на стария фермер. Представителите на правителството си размениха съзаклятнически погледи с представителите на поземлените компании, които седяха срещу тях на тясната маса, и татко Адамс не можеше да реши кой от тях беше по-голям лихвар — поземлените спекуланти или комисарите; и едните, и другите изглеждаха майстори в това отношение. Правителството бе дало на разполагащата с големи капитали компания много земи на евтина цена. Фермерът обаче трябваше да заплати скъпо и прескъпо, ако искаше да остане на собствената си земя. Те говореха за построяването на нова железопътна линия, която щяла да повдигне неимоверно много цената на местата наоколо. Дойдоха земемери и без да питат някого, започнаха да очертават линиите на нови места върху полята, където в продължение на четиринадесет години вече пасеше добитъкът на семейство Адамс. Старият Адамс прогони земемерите със старата си кримка. Наесен обаче те щяха да се върнат отново, ако фермерът не им плати. Затова младият Адамс бе оседлал своя кафяв кон и бе поел на път. Искаше да търси злато, за да има с какво баща му да плати земята.

Потънал в мислите си, момъкът не забеляза кога до него се бе приближил тихо някой и бе седнал на пейката край стената. Погледът му падна случайно върху новия му съсед — млад индиански боец. Гол от кръста нагоре, той носеше всичките си оръжия, сякаш очакваше да влезе в бой. На гърдите му висеше огърлица от мечи нокти. Бен, кръчмарят, бе забелязал веднага и този нов гост и се приближи с чаша бренди. Индианецът плати, изля ракията на земята и постави чашата празна до себе си върху пейката. Кръчмарят се отдалечи.

„Гръм и мълнии!“ — помисли си Адамс и заразглежда внимателно съседа си.

Веднага му направи впечатление дръжката на ножа, който се подаваше от украсената кания на колана му. Дръжката бе украсена старателно и майсторски с резба във форма на птича глава. Индианецът бе стиснал пушката между коленете си. Напълни лулата си и въобще не поглеждаше към Адамс. Макар че черните му очи бяха отворени, никой не можеше да каже накъде всъщност гледа той.

„Като таралеж! — помисли си Адамс. — Свие ли се, не се вижда вече животното, а само бодлите му.“

Така беше прибрал и индианецът сетивата си. Адамс се засрами, че го наблюдава толкова време любопитно, и сега хвърляше само от време на време скрит поглед към него.

Часовете минаваха и вече наближаваше полунощ. Адамс изпи още две чаши ракия, а съседът му плати още две и ги изля. Тогава вратата отново се отвори със скърцане и най-после в помещението влезе човекът, когото фермерският син очакваше. Беше едър, широкоплещест мъж с червеникави коси. Той забеляза веднага Адамс, отправи се към него и двамата се поздравиха с едно „Ехей, дойде ли вече?“ После Червения Джим застана пред младия индианец.

— Хари — каза той с принудена любезност, — ние с тебе отдавна не сме се виждали. Поздрав на моя червен брат!

Хари и Червения Джим се изгледаха за миг и Адамс, който наблюдаваше зорко късата сцена, видя омразата в погледа, с който двамата се измериха. Но това трая само миг, така че Адамс не беше сигурен дали впечатлението му не беше погрешно. Индианецът отвърна на поздрава на белия мъж е отмерена любезност, като избягна думата „братко“. Червения Джим се отдалечи, видимо облекчен, и седна при другите си познати на първата маса с картоиграчите. Там го посрещнаха с високи викове. Той потупа стария индианец по рамото и му извика:

— Топ! Хей! Топ!

Пияният обаче не обърна внимание на възгласа му. Гледаше втренчено картите — те непрекъснато решаваха играта в полза на дребния мърльо, който лъжеше индианеца вече цяла вечер.

Адамс погледна още веднъж към Хари, който бе излял ракията като мръсна вода, и към пияния, който бе баща на този млад боец. Как се отнасяха един към друг тези двама души? Възможно ли беше да се разбират?

Тъкмо когато младият фермерски син си мислеше това, шумът край картоиграчите се усили и Адамс разбра, че Топ нямаше повече долари, за да плати дълга си в играта. Мърлявият Джоузеф, който бе спечелил, крещеше и си искаше парите или коня и пушката на стария индианец. Топ не беше съгласен обаче да уредят сметката по този начин и дребният мърльо му изля разярен ракията в лицето. Сивокосият индианец седеше безмълвен. Явно приемаше картоиграческия си дълг като дълг на честта. Най-после се съвзе и кимна на сина си, който седеше на пейката край стената до Адамс. Хари се изправи, без да бърза, но и без да се подвоуми, тръгна към баща си и остави монети на масата. Без да каже нито дума, той се извърна и излезе от блокхауса. Придърпа тихо тежката врата след себе си. Край масата отново избухна силен шум. Мърлявият Джоузеф бързо натика доларите в джоба си. Сега той измъкна вместо картите зарове. Топ крещеше, пи наново, извади една кесия от колана си и я сложи на масата като залог, че може да продължи да играе.

Адамс стана неспокоен. Погледът му се прикова върху кесията. Нима останалите играчи приемаха залога на доверие, без да го проверят? Не, мърлявият Джоузеф отвори кесията, бръкна вътре и Адамс съвсем ясно видя как той открадна отвътре някакво зрънце и веднага го скри. Златно зърно! Топ беше дал в залог кесия със златни зърна! Значи, той знаеше къде е златното находище!… Адамс трепереше трескаво.

Когато в този миг кръчмарят седна отново до фермерския син, момъкът беше вече много по-разговорлив.

— Значи, ти казваш, че Топ ще ни води? Бея се ухили.

— Така мисля. Но едно ще ви кажа! Пазете се от Хари. Пазете се добре! Той ще стреля по вас и не бих искал аз да съм на мястото на оня, който ще го срещне сред горите на Черните хълмове. Там вече висят неколцина мъже по дърветата, хора, които съм гостил веднъж с бренди и никога повече не ги видях.

— Но нас ще ни води бащата на Хари Топ!

— Зелен си ти още; зелените хлапаци не приемат съвети. Правете каквото искате. Всеки трябва да знае сам какво върши и всеки има право да залага собствената си кожа. Аз казах, хау! — След този израз, с който искаше да подражава на индианците, Бея се изправи и отиде отново при играчите.

Адамс остана на масата неспокоен и замислен. Не го свърташе повече сред тютюневия дим и миризмата на ракия. Излезе навън сред свежия нощен въздух, надникна да види коня си, който пасеше спокойно в заграденото място, после тръгна край реката. На връщане изведнъж забеляза Хари. Сянката на високия строен индианец се очертаваше черна и неподвижна на фона на блещукащия звезден небосвод. Адамс мина близо край него и усети как индианецът се отдели от мястото си и тръгна подире му. Хари пристъпваше с мека широка крачка, която почти не вдигаше никакъв шум и на която никой бял не можеше да подражава със своите тежки обувки. Индианецът настигна Адамс и когато момъкът отвори вратата на блокхауса, високият дакота застана непосредствено зад него и можа навреме да обгледа помещението. Адамс целият потрепери.

В осветения от факлите блокхаус цареше мъртвешка тишина. Всички играчи стояха около една маса, а зад тях се натискаха останалите клиенти. Център на мълчаливата възбуда беше Матотаупа. Той също стоеше на крака. Огромната му фигура бе леко приведена напред, той пъхна дясната си ръка в кесията и измъкна под жадните погледи на пияните си партньори две златни зрънца и ги постави върху масата.

— Ето — каза прегракнало той, — с това новият дълг на Топ е уреден!

Мърлявият Джоузеф, който вече бе откраднал едно зърно, посегна като хищен звяр към златото и го скри старателно във вътрешния си джоб.

— Продължаваме играта! — каза след това той и избута заровете към Топ.

— Стига вече! — извика неочаквано някой. — Момчета, братя, аз, Бил Петльобореца, ви казвам, че сега най-напред ще пием! Червеният има злато, злато… Момчета, нима още не сте разбрали? Той има злато, знае къде е! — Човекът започна да крещи като умопобъркан. Крещеше и понеже останалите мълчаха, думите му достигаха още по-ясно до Адамс. — Червена лисицо, братко мой, ела насам, ти си златно момче! Значи, е истина, че той ти е казал къде е златото. Ти не си ни излъгал…

Повече той не можа да каже нищо. Червената лисица повали с един удар в брадата крещящия мъж на пода. Отново се възцари тишина. За миг на Адамс се стори, че дочува дишането на младия индианец зад гърба си, после той изчезна.

Адамс гледаше към Топ. Индианецът се изправи като мечка, която се вдига на задните си крака и застава над врага си. Червенината от пиянството избяга от лицето му; той изглеждаше блед, очите му придобиха втренчен, насочен точно напред поглед.

— Червен Джим — каза задъхано той. — Червена лисицо, ти си издал моята тайна… моята… — Той отново замлъкна, сякаш все още не можеше да го проумее.

Никой не каза нито дума, но сега всички погледи бяха насочени към Червената лисица. Той изглеждаше ледено спокоен.

— Да — отвърна той, — нима за теб това наистина е нещо ново или не вярваш, че съм способен да го сторя?

След като той произнесе тези думи, силите сякаш напуснаха тялото на стария вожд. Той приведе врат, погледът му затрептя като на умопобъркан.

— Да — повтори той съвсем безгласно, — да… отровна змия! — изкрещя той след това и се изправи. — Ти си ме издал и си ме направил предател! Отрови ме с твоята тайнствена вода! Аз ти издадох тайната на моите бащи… Ти трябва да умреш! Очите ти ще помръкнат, преди да видят златото…

Матотаупа издигна еластичната си тояга, за да се нахвърли върху Червената лисица. Много ръце обаче сграбиха индианеца откъм гърба и го дръпнаха назад. Ножът на Червената лисица проблесна над голите гърди на стареца.

— Харка! — извика старият дакота и изкрещя още някаква дума, която Адамс не разбра.

В този миг ножът на Червената лисица улучи червенокожия право в сърцето. Матотаупа се олюля; едрото му тяло се отпусна и когато мъжете го оставиха, той падна с тъп удар на пода. Беше мъртъв.

Червената лисица се наведе над убития и се скри по този начин от погледите на Адамс и Хари. Останалите мъже стояха наоколо. Най-после Бен реши, че е длъжен да стане. Отмъкна мъртвеца в ъгъла, където преди това бе седял Адамс, и го остави там на пода. Явно не смееше да го изнесе вън от къщата от страх пред сина му.

Адамс потърси с поглед Хари. Той бе изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала.

Младият фермерски син влезе в блокхауса, затвори вратата зад себе си и мина с тежки крачки през шушукащите групи направо към Червената лисица.

— Какво става? — попита той грубо червенокосия. — Знаеш ли къде е златото, или не знаеш? И след като си го знаел от преди десет години, защо искаше да вземеш този индианец с нас?

— Глупак такъв! — отвърна Червената лисица още полусмутен. — Топ ми го беше описал, но в пияно състояние и затова неточно, затуй мислех, че ще го взема с нас, за да ни го каже по-точно. Така или иначе — гласът на Червената лисица отново придоби сигурността си, — така или иначе, колкото знам, е достатъчно. Можем спокойно да вървим да го търсим!

— А синът му? — извика мърлявият Джоузеф. — Ами Хари?! Блазе ви, ако той ви тръгне по петите! Аз се отказвам.

— Можеш да се скапеш на мястото си — изкрещя ядно Червената лисица, — ние и без това нямаме нужда от такива недорасли, пършиви, страхливи кутрета като тебе!

Бен залости вратата. Неколцина прерийни ловци се приближиха към бойниците и загледаха към нощта. Останалите насядаха отново бавно по масите. Червената лисица пристъпи към убития в ъгъла и му смъкна скалпа.

— Добра плячка — рече той цинично, когато един от мъжете му махна да се отдалечи. — Вие всичките сте жалки кутрета, които бързат да свият опашка. И тебе ли те е страх от Хари, Том без шапка и обуща? — Червения Джим се изсмя злобно. — И скалпа на Хари ще прибавя към него. За спомен от старото ни приятелство. — Той мина отново напред и седна на мястото, където бе седял Матотаупа. — Бен, приятелю, защо не наливаш?

Адамс отново се отправи към старото си място. Насмолената факла над главата му бавно прегаряше, без кръчмарят да й обърне внимание. Фермерският син погледна към вожда, който лежеше окървавен в краката му. Въпреки ужасното обезобразяване от изрязания скалп главата на стария индианец бе придобила благородно изражение в смъртта. Всяко разкривяване от пиянството и възбудата бе изчезнало от чертите му. Очите му бяха още отворени; никой не ги беше склопил. Сега за първи път Адамс позна Матотаупа. Червения Джим Лисицата не бе убил само тялото на вожда. Дълго преди това той бе умъртвил един характер и един дух чрез ракията. Сега обаче в смъртта отново се бе върнал образът на този човек такъв, какъвто е бил. Този едър мъж с откритите, горди, белязани от мъката черти на лицето, това беше някогашният вожд на Мечата орда.

Какво общо имаше Адамс с убиеца? Нима той щеше да отиде заедно с този мерзавец в планините да търси злато? Можеше ли да очаква от него нещо друго, освен да го излъже и може би да го пробие някой ден с камата си, защото Червената лисица щеше да иска златото да остане само за него? Не, свършено беше с това общо дело! Въпреки всичко обаче Адамс бе застрашен от същата опасност като Червената лисица и не можеше да се отдели от тая непочтена компания, вече не можеше. Бе попаднал в течението и сега то го влачеше. Отмъщението на Хари заплашваше всички, които минаваха за другари на Червената лисица, и Адамс се числеше към тях.

Младежът отвърна поглед от мъртвеца и се отърси от мислите си, които не му сочеха никакъв изход. Видя как Бен и Червената лисица се съветваха нещо. Те заявиха, че за останалата част на нощта мнозина ще трябва да останат на пост край бойниците. Останалите посетители можеха да се загърнат със завивките и да спят, ако искат. Никой не пожела да излезе на пост край конете. Никой не смееше да излезе навън в нощта.

След като разпределиха лостовите, Бен се приближи към Адамс.

— Дяволско положение! — рече той. — Тоя идиот Червената лисица ми унищожи целия бизнес! Сега, през пролетта, когато се прави най-добра търговия и когато кръчмата ми е винаги пълна! Сега, през пролетта, когато ловците идват със зимните кожи и ми ги предават… и се явяват новаците, за да наемат капани за бобри или да търсят злато… точно преди избухването на индианската война! Тъкмо можех да продам още някоя и друга кремъклийка на добра цена на червенокожите, преди да е излязъл законът за забрана на търговията с оръжие!… Трябва да знаеш, млади човече, че от доста години насам аз правех добра търговия тук и че бях в добри отношения с дакота…

— Вярвам ти, щом могат да си купуват при тебе пушки и барут! — изръмжа Адамс.

— Ами че какво, и червените трябва да живеят. Човек като мене, който е едновременно и кръчмар, и търговец, иска всички живинки да си живеят — били те бели, били червени…

— Важното е да плащат! — озъби се Адамс.

— Да, важното е да плащат. Но сега, какво ще кажеш сега? Да не мислиш, че мога да съм сигурен вече тук, в тая кучешка бърлога? Ти не познаваш Хари, но аз го знам. Какво ще направи той сега? Аз ще ти кажа какво ще направи. Ще се върне при своето племе, при своята Меча орда, и заедно със своите хора ще унищожи и мене, и колибата ми. Търговията ми отиде по дяволите, ще трябва другаде да си вложа париците. И без това утре тук ще пристигне малко милиция. Ще им предам на тях всичко така, както си е, и ще си обера чуковете.

— Не искаш ли да си вложиш парите в моята ферма? — попита го Адамс направо. — Щом ще трябва да се заловиш с нещо ново?…

Бен се закашля подигравателно.

— Не, драги мой, земеделието не е за мене работа. За обработване на земята трябват много повече пари, отколкото аз имам, пък и аз изобщо нищо не разбирам от това. От земеделие не се забогатява, там човек не може да прояви размах. Но аз виждам, ти си си селянин, безнадежден селянин, и няма да прокопсаш много. Откъде си впрочем?

— Какво ти влиза на тебе в работата това? От другата страна на голямото блато, от една бедна местност, с много планини и камениста почва, с тежък труд и слаба храна. Скъперничество и бой. Баща ми беше и си остава селянин; и аз ще стана селянин, ти имаш право. Вие, търговците, сте издялани от друго дърво.

— Такива сме ние, селски скъпернико! Но ти въпреки това си добро момче и аз искам да ти направя удоволствие. Не ми дължиш нищо. Ракиите, които изпи, няма нужда да ми ги плащаш, пък и ще те почерпя още няколко. Имам обаче една молба към тебе за трите часа, които остават още от нощта — поеми дежурството край вратата! Ти си най-трезвият от всички тук.

Адамс легна на пода до вратата като вярно куче. Часовете минаваха сред заплашителна тишина. Дежурещите край бойниците опряха уморени чела о стената — останалите мъже хъркаха. Адамс попипваше от време на време ключа на вратата, който Бен му бе поверил: Опитваше се да наблюдава и в тъмното Червения Джим Лисицата. Убиецът отиде още веднъж до мъртвеца, после се разходи, сякаш несигурен, два пъти нагоре-надолу из дългото кръчмарско помещение. Най-после разбута е няколко груби думи трима ловци, които бяха легнали да спят на земята, но Червената лисица по непонятни причини искаше непременно той да легне там заедно е Бен. Тримата мъже се изправиха, ругаейки и мърморейки, и си подредиха на друго място постели. Червената лисица властвуваше тук като силно куче сред глутница. Адамс видя още как Червената лисица легна на пода и направи знак на Бен да се приближи. Двамата се покриха с една завивка и Адамс си помисли, че те и в преносен смисъл лежат под една завивка в много сделки, които не бива да излизат на бял свят.

Той престана да се занимава повече с двамата другари и насочи вниманието си да долови шумовете отвън. Пълната тишина му действуваше уморително и приспивателно. Трябваше да се напряга, за да може да се ослушва.

Не беше съвсем сигурен дали не бе завлякъл очи, когато неочаквано го разтревожи някакъв шум. Стори му се, сякаш в кръчмата се бе случило нещо. Изправи се и несъзнателно погледна най-напред към мястото, където бяха лежали водачите им — Червената лисица и Бен. Мястото беше празно. Само една завивка лежеше още там, отхвърлена, сякаш някой бе лежал под нея и бързо се бе отвил. Шумът бе дошъл оттам и бе прозвучал, като да се бяха ударили дъска о дъска. Адамс затърси с очи, но не можа да открие никъде двамата изчезнали в мрака. Въпреки това те трябваше да са някъде в помещението, защото вратата, където пазеше Адамс, беше единственият изход. Момъкът се изправи и започна да търси по-основно. Червената лисица и Бен бяха изчезнали. Да бие ли тревога? Той се посъветва с мърлявия Джоузеф.

— Остави ги тия проклетници да се чупят! — отвърна му само Мърльото. — Както сме я наредили сега, по-добре ще бъде да ги няма тях.

— Няма да бъде зле да знаем обаче как може да се измъкне човек тайно оттук.

— Че защо пък?

Мърльото стана недружелюбен. Адамс остана с впечатление, че той знае повече, отколкото искаше да каже. Може би знаеше тайния изход и не искаше да го издаде, може би дори беше помогнал на двамата да избягат? Засега обаче младият Адам Адамсън се отказа да се занимава повече с това.

Когато навън започна да се развиделява, той отключи вратата, за да надникне при конете. Утринният въздух беше студен и вятърът духаше остро преди изгрев слънце. Конете пасяха, несмущавани от нищо, в заграденото за тях място и кафявият жребец поздрави Адамс. Момчето още от пръв поглед видя, че четири коня липсват: полудивите мустанги на индианците и двата коня на Червената лисица и на кръчмаря. Значи, Червената Лисица и Бен наистина се бяха изпарили.

Адамс обиколи стария, почернял от времето блокхаус, който той бе видял за първи път предишната вечер и където оттогава насам и за него се бяха случили решителни събития. Недодяланият мъжага, когото останалите наричаха Бил Петльобореца, го удари изненадващо по рамото.

— Не му мисли толкова много, млади човече! Наистина златните кожи ни се измъкнаха по най-срамен начин. Но ние все ще намерим да се заловим с нещо друго. И без това днес тук ще пристигне милиция. Може би ще успеем да се настаним на работа при тях, да ни наемат като скаути или конна милиция. Времената са опасни и нашите сини куртки търсят подкрепление. Имат нужда от хора, които да познават далечния Север.

Адамс разтегли презрително устни.

— Драги мой, по-добре въшки да те хапят, отколкото да те гризат червеи. Съвсем не ми е по сърце да постъпя в милицията, а пък и твоите сини куртки са само проклети многознайковци. Но аз и без това изпих и проиграх вече париците си, с които щях да си отворя кръчма в Омаха. Не ми остава повече избор. И така, да не мислим за нищо и да посрещнем бодри утрото!

Адамс погледна несъзнателно към небето, което се извисяваше сиво над пясъчната степ. Вълнистата почва беше съвсем неплодородна, само жилава ниска трева се задържаше по нея. Ниобрара течеше широка и жълта.

Безделниците и златотърсачите се събраха на малко съвещание и избраха за свои водачи двама мъже, на име Джордж и Майк, които Адамс не познаваше, както не познаваше и останалите. Първата предприета от тях мярка бе да разпратят постови по околните възвишения. Припаси в търговската станция имаше още достатъчно и мъжете се нахвърлиха с радост върху месото и ракията. Въргаляха се по земята и от време на време някой пущаше по някоя излишна приказка. Никой повече не мислеше за изчезването на Червената лисица и Бен. Изглежда, всички бяха доволни, че главните виновници не са повече сред тях. Бил и мърлявият Джоузеф извлякоха трупа на Матотаупа от кръчмата и го хвърлиха в реката.

Към пладне лостовите съобщиха, че са забелязали приближаващата се милиция. Адамс не обърна внимание на това, докато малката група се приближи към блокхауса. Водеше я един майор на име Смит. Той заповяда на своите тридесетима драгуни и на десетимата облечени в кожа конни полицаи да слязат от конете и накара Бил Петльобореца и Том без шапка и обуща да му опишат накратко положението. Огледаха и заеха блокхауса, като настаниха конете на милицията в заграденото място. След това безделниците и златотърсачите седнаха заедно с новодошлите десетима конни полицаи да изпушат по една лула.

Адамс също седна с тях. Те носеха какви ли не новини. Очакваха се големи въстания на дакота, които трябваше да бъдат прибрани в резерватите, и всеки смяташе, че предстоят жестоки многогодишни боеве, докато подчинят цялото племе. Да бъдеш конна полиция, означаваше да си изкарваш хляба трудно, с много опасности, но сигурно, пък и по този начин те щяха да останат близо до „обетованата земя“ на новите златни находища, близо до Черните хълмове. Адамс погледна към майора, който щеше да бъде занапред негов началник. Селското момче не бе навикнало да се подчинява на непознат човек и мисълта за това му беше неприятна. Но какво друго му оставаше? Той щеше да се наеме да убива индианци, които му бяха оставили земята, верни на сключения договор, и щеше да върши това, платен от хора, които бяха дошли да му заграбят земята. Адамс се стараеше да не мисли за Хари. Срамуваше се от пътя, по който бе тръгнал сега, но се чувствуваше като някакво добиче, което тласкат и тикат да върви напред.

Привечер го наеха. Майорът, преждевременно побелял мъж, стоеше с изправен гръб и гледаше със сините си очи надолу към Адамс. Осемнадесетгодишният младеж изпита към офицера някаква странна смесица от симпатия и неприязън. Сам Смит, изглежда, бързо хареса Адамс и веднага му възложи сериозна задача. Момъкът трябваше да се върне обратно заедно с индианския разузнавач на драгуните до най-близкия форт на Мисури и да съобщи там, че станцията край Ниобрара има нужда от защита и подкрепа.

Щяха да тръгнат на следващата сутрин. Адамс приготви малко суха храна и точно преди изгрев слънце излезе край заграденото за конете място. Индианският разузнавач вече го чакаше там. Беше дребен, строен, кафявокож младеж, косите му бяха сплетени по индиански обичай на две плитки. Беше облечен в нови кафяви кадифени панталони и индиански мокасини, над сивата му риза имаше пъстра тъкана жилетка. По лицето му беше изписано мрачно безизразно равнодушие. Индианецът не отвърна на късия поздрав на Адамс. Яхна своя бял кон — дребен индиански жребец — и тръгна напред като водач. Адамс го следваше върху кафявия си жребец.

Тобиас, така се казваше индианският разузнавач, остана през целия ден мълчалив и не намали бързото темпо. Вървяха отново часове наред обратно към брода през реката, където Адамс бе минал предишния ден, и през голата прерия на североизток.

Ако Адамс, който сам не беше много разговорлив, можеше да се почувствува обиден от направо непочтителната мълчаливост на индианеца, от друга страна, той беше доволен, че кафявокожия му водач с библейското име притежаваше напълно всички необходими за живота сред пустошта способности и качества. Адамс също можеше да язди и да стреля много добре, но много повече умееше да води ралото и да сее. Той се възхищаваше непрекъснато от острия слух и зрение, които притежаваше Тобиас. Макар че беше съвсем недостъпен, Тобиас бе най-добрият побратим, който Адамс можеше да си представи. Когато с течение на времето индианецът видя, че младият фермерски син не направи никакви опити да интимничи с него, той премина от подчертаното си отбранително поведение към делови взаимоотношения, които много допаднаха на Адамс. В края на краищата и Тобиас беше само един безотечественик като него самия.

След като получиха доста прибързано и самонадеяно дадено обещание, че издадената най-напред станция ще получи снабдяване и допълнително подкрепление, след няколко дни Адамс и Тобиас тръгнаха по обратния път към блокхауса на Ниобрара. Никъде по пътя нямаха неприятности с дакота.

За убийството на Матотаупа Адамс разказа подробно на Тобиас една вечер край запаления огън и индианецът го изслуша мрачно.

— Червената лисица напразно се мъчи да избяга — отсече той. — Отмъщението рано или късно ще го стигне.

— И аз бях там — каза Адамс.

На това индианецът не отговори. Погледът му обаче беше достатъчно красноречив.