Топ и Хари

Жребецът в тресавището

След като ловът на бизони бе приключен, вече сякаш нямаше никакви пречки Камък с рога да осъществи собствените си желания. Времето между последния голям лов и настъпването на зимата обикновено беше периодът, в който младите индиански бойци ставаха най-предприемчиви. Камък с рога обаче все още се двоумеше да предприеме онова, което така силно желаеше и което Планински гръм всеки ден очакваше. Неговото колебание привлече вниманието и на Горящата вода и една вечер, когато двамата млади бойци седяха край огъня в шатрата, вождът зададе въпроса:

— Какво смяташ да правиш до настъпването на зимата?

— Изчаквам решението на заклинателя дали ще определи един от нас двамата и кого точно да принесе жертвата на слънцето.

— Но ако заклинателят не заговори повече за това през настоящото лято?

— Аз ще трябва да отида и да намеря баща си Матотаупа и да му съобщя, че съм приет за боец, а също така и че белите мъже не са идвали да ни търсят при бойците на сиксикау.

— Друго нещо смяташ ли да правиш?

— След като свърша всичко, което се очаква от мен, ще се опитам да заловя кулестия кон.

— Първите ти две намерения са много важни. Ще говоря за тях със заклинателя.

На следващата вечер повикаха Камък с рога в шатрата на заклинателя. Той отиде там с известно смущение, тъй като решенията на заклинателите обикновено биваха категорични и той не знаеше дали решението щеше да съвпада с неговото желание, или не и какво щяха да му възложат.

Заклинателската шатра беше осветена от горящия по средата огън, когато младият боец влезе вътре. Заклинателят го покани да седне и го гледа дълго и пронизително, по-дълго и по-пронизително, отколкото бе приятно на младия човек. После заклинателят отвори уста и заговори:

— Камък с рога, ти криеш много неща от нас. Аз не те питам за нищо. Трябва да ти кажа обаче, че Великото слънце очаква твоето жертвоприношение. Тази година лятото вече мина, но ще дойде следващото и ние ще можем тогава да отпразнуваме жертвоприношението на слънцето. Бойната секира стои заровена в земята. Не мисля, че ще се наложи да я изровим през следващото лято. По-скоро ще пратим хабер на заклинателите и главните вождове на племената асинибоини и дакота, че ще принесем жертва на слънцето, и аз предполагам, че те ще дойдат, за да присъствуват на нашето празненство и да празнуват заедно с нас.

Кръвта бе нахлула в бузите на младия човек. Вождовете и заклинателите на двете племена, към които той принадлежеше по някакъв необичаен начин — поради рождението и избора си, — щяха да се обединят по време на тържеството в чест на жертвоприношението, което той щеше да принесе на Великото слънце.

— Готов ли си? — попита заклинателят.

— Готов съм.

— Тогава ще останеш при нас до деня, в който ние ще се съберем да празнуваме Танца на слънцето. Няма да забраня на твоя кръвен брат Планински гръм да вземе също участие в танца. Но той може да го стори по собствено желание, нека сам реши. Ще му съобщя това. — Чух думите ти.

С това младият боец беше освободен и се върна в шатрата на вожда, където разказа накъсо на Горящата вода за важното решение. Вождът изглеждаше много доволен от него.

През нощта след тази вечер се случи нещо, което никой не бе могъл да предвиди.

Всички вече бяха легнали да спят. Трите жени в шатрата на вожда, бабата, майката и дъщерята, се бяха унесли в сън, сгушени една до друга. Малкото момченце също спеше при тях. Вождът и двамата бойци си бяха разположили постелите по собствено желание. Камък с рога още от момче винаги бе предпочитал да спи близо до изхода на шатрата и не се беше отказал от този си навик. Така и тук той лежеше на своите завивки най-близо до изхода на шатрата. Вече беше късно през нощта и всички спяха дълбоко, тъй като разговорите край огнището се бяха проточили доста дълго. След Камък с рога бяха повикали и Планински гръм при заклинателя и когато се върна, той веднага разказа на своя кръвен брат, че иска да изпълни заедно с него Танца на слънцето. Решението на заклинателя бе за всички хора от племето голямо и сериозно решение и Ситопанаки така силно бе свила ръцете си тази вечер и бе забила ноктите си в месото, за да изглежда външно все така спокойна, внимателна и любезна както винаги, че дори майка й не можа да предугади нищо от силните чувства, които я вълнуваха.

Сега всички спяха дълбоко, дори и Камък с рога, който дълго бе мислил върху това, че сега не можеше да се върне преди настъпването на зимата или през следващото лято при своя баща и да му разкаже за всичко, което Матотаупа трябваше да знае. Младият боец можеше да се противопостави на желанието на заклинателя и да тръгне на път със своя кон, но всъщност не изпитваше никакво желание да го стори. В шатрата на сиксикау всичко изглеждаше спокойно и ясно и той се ужасяваше от мисълта да се върне отново при белите мъже и при своя баща, където го очакваха недоверие, омраза и кръвожадност и където трябваше да върши онова, което не желаеше да върши повече. Заклинателят, изглежда, държеше много Камък с рога да остане при сиксикау и да заживее сред тях, а мислите и чувствата на младия боец бяха съгласни — макар и отчасти — с това.

След всички тези разсъждения Камък с рога най-после заспа. Събуди се обаче едва три часа след полунощ, защото усети, че черната кучка с двете малки пред шатрата стана неспокойна. По навик първото му движение беше да грабне ножа си и той веднага скочи на крака, защото навън, отекна викът на единия от дежурните постови. Младият боец изтича към конете, където бе извикал лостовият. Чу зад себе си тичане и викове. Онова обаче, което видя, го накара веднага да се намеси.

Кулестият мустанг беше навлязъл сред стадото. Може би беше надушил животните, които черните ходила бяха изловили от стадото, което той бе водил, и ги бяха присъединили към своето стадо.

Когато Камък с рога забеляза мустанга, жребецът тъкмо искаше да нападне бялата кобила, която защищаваше със смелостта на отчаянието малкото си жребче и риташе силно със задните си крака; тя не беше завързана. Червеният жребец дойде на помощ, но едва успя да се измъкне, за да не го захапе със страшна сила кулестият кон. Ако бойците не се намесеха, всяка следваща секунда можеше да коства живота на един или повече прекрасни коня от стадото. Камък с рога нямаше под ръка нито ласо, нито някакво оръжие. Пък и не искаше да убие кулестия жребец. Но той беше длъжен да запази стадото. Дежурните стояха като вцепенени от някакво привидение.

Младият боец скочи между конете, яхна се върху гърба на червения кон и заплаши оттам с ножа си нападащия кулест жребец. Жребецът навярно взе ножа за някакъв остър рог, който предизвикваше у всички животни инстинктивен страх. Той отстъпи за миг. Когато отново се хвърли да нападне с блуждаещи, извърнати като в лудост очи, Харка вече бе скочил върху гърба на бялата кобила. Използувайки артистичната си сръчност, той се прехвърли от гърба на бялата кобила върху гърба на кулестия кон. Кулестият жребец, който никога досега не бе усещал ездач на гърба си, навярно предположи, че го е яхнал някой хищен звяр. Бранеше се яростен, бърз, гъвкав, като разярен тигър. Камък с рога обаче все още се държеше на гърба му…

Планински гръм беше изтичал веднага след приятеля си при стадото и първата му грижа сигурно беше да не остави конете да избягат. Той се нахвърли заедно с всички притичали мъже да успокои наново мустангите. При това не изпускаше из очи и кулестия жребец и своя кръвен брат. Междувременно жребецът бе изтичал в бърз галоп към най-близкото възвишение. Ездачът му нямаше нито седло, нито юзди. Той: трябваше да внимава не само да не падне от гърба на издигащото се нагоре и хвърлящо се в бесен галоп тяло на коня, а да се пази и от опасната му муцуна.

Сега кулестият жребец изтича на известно разстояние към прерията. Харка все още… но не, жребецът започна да буйствува, ездачът полетя към земята; за миг той скочи отново на крака, побягна с всички сили, преследван от побеснелия кон… изтича в зигзаг, скочи още веднъж на гърба му… и отново падна на земята…

Планински гръм беше накарал да му донесат лъка и постави първата стрела. Камък с рога сигурно бе забелязал това, докато се бореше с жребеца. Извика:

— Не стреляйте! — и отново се метна върху гърба на животното, което го понесе нанякъде в див галоп.

Планински гръм подкара своя червен кон, за да настигне другаря си, но животното беше изплашено, не посмя да развие всичката си бързина и дори да напрегнеше всички сили, пак щеше да бъде по-бавно от кулестия кон. През това време Омагьосания кон вече бе изчезнал зад леките възвишения и плитките долини. Ударите на копитата му заглъхнаха.

Планински гръм и целият бивак останаха будни и чакаха. Тази нощ обаче Камък с рога не се завърна в шатрите. Никъде не се мярна и на сутринта. Никой не знаеше дали полуделият кон не го е разкъсал някъде.

Спусна се и втората нощ; мъжете и жените от племето продължаваха да се оглеждат на вси страни, но напразно. През нощта в шатрата на вожда не спа никой, освен малкото момченце. Планински гръм стоеше на най-близкото възвишение сред прерията и дебнеше околността. Най-после, когато и втората нощ наближаваше към своя край и се разпръснаха първите утринни зари, младият боец забеляза в далечината нещо, което се движеше и може би беше човек. Той яхна червения си кон, който стоеше край него, понесе се в тази посока и скоро разбра, че това беше човек, който идваше пеша към бивака, но не бягаше, а стъпваше крачка подир крачка. Това беше Камък с рога.

Щом се приближи до своя приятел, младият сиксикау започна да се досеща какво се бе случило. Окървавен, раздърпан стоеше пред него Камък с рога. Косите му бяха изпокъсани, раменете, гърбът и бедрата бяха посинели и подути, от една рана горе на бедрото му течеше кръв и засъхваше по кожата. Той куцаше.

Планински гръм предложи на ранения си другар своя червен жребец, но Камък с рога махна с ръка и продължи с всичките си болки пешком, докато стигна до шатрите, придружен от младия сиксикау. Отмина бивака и отиде най-напред до потока, за да се измие от праха. Планински гръм вървеше заедно с него. Когато Камък с рога се изми и се напи и разгледа ядосано раната си от ухапването, която отново започна да кърви, той каза:

— Така е невъзможно. Ще трябва да го хвана по-здраво в ръцете си и да спечеля същевременно приятелството му.

— С много голяма задача се нагърбваш. Да вървим най-напред в шатрата!

Повикаха заклинателя, за да намести изкълченото му бедро. Раните не бяха опасни, но заздравяването и зарастването на разтегнатите сухожилия и стави щеше да трае дълго и Камък с рога трябваше да се примири с мисълта, че до зимата не би могъл повече да предприеме нищо сериозно.

— Ти спаси нашето стадо — каза Планински гръм на другаря си, който така или иначе трябваше да се въоръжи с търпение, — но същото биха свършили нашите стрели и копия. Освен това обаче ти спаси и живота на кулестия кон. Ние щяхме да го убием.

— Всички бойци от племето и ти самият също смятате, че е по-добре този жребец да е мъртъв, отколкото жив!

— Възможно е ние всички да мислим така, Камък с рога, но ти мислиш другояче и ще се опиташ да спечелиш приятелството на един мустанг, когото преследват духове. Това е сериозна работа. Дано успееш!

Камък с рога беше гъвкав и издръжлив като дива котка. Когато дните застудяха и Горящата вода даде нареждане да вдигнат шатрите, за да се преместят в обичайния район за презимуване сред горите на предпланините, младият боец яздеше отпочинал и бодър, както останалите мъже, в колоната. Беше яхнал бялата кобила. Малкото й кулесто жребче тичаше край майка си и непрекъснато му хрумваха нови лудории. Черната кучка току се караше на малките си. Тръгнали на лов за прерийни кокошки, които те и тъй, и тъй никога нямаше да могат да хванат, малките кученца се бяха отдалечили твърде много. Едното от тях обичаше да обикаля около бялата кобила и нейния ездач, стига да нямаше повод в момента да лудее или гони някакъв дивеч.

Пътят към мястото за презимуване на племето беше добре познат на Камък с рога, защото той бе вървял по същата посока заедно със своя кръвен брат, когато бяха ходили на лов за лоса, а също и като момче по време на първото им съвместно излизане на лов. Той оглеждаше зорко околността, отклоняваше се на близки разстояния, за да провери местността, и забеляза също като Планински гръм и неколцина други бойци, че Омагьосания кон върви по следите на преселническия керван на сиксикау. Той се бе появил още веднъж, докато несполучливият му ездач лежеше в шатрата върху бизонските завивки, но без да напада стадото. Сега часовите край конете бяха винаги двойно повече и това излишно изразходване на сили, както и съществуващата опасност не бяха никак приятни на Горящата вода. Кулестият кон беше безполезен; по-добре щеше да бъде да го бяха убили; това беше и си остана мнението на бойците от племето. Но жребецът не се приближаваше вече толкова, че да може да го стигне стрела или куршум.

Високата полянка сред гората, където щяха да презимуват, беше удобна от всяка гледна точка. Там имаше малко дървета, но не много нагъсто, за да пречат, нямаше и неудобни храсталаци. Издигнаха шатрите на предишните места. Вода също имаше достатъчно. Когато силните есенни бури се разразиха над степта, по небето се понесоха облаци и над полята забарабаниха топчета суграшица, шатрите се чувствуваха по-добре защитени тук горе.

Заваля рано сняг и дни наред гъстата снежна виелица не спираше. Когато слънцето отново се появи между облаците, бялата завивка беше дебела и блестеше на кристалчета по земята, скалите и клоните на дърветата. Вятърът поде пресния сняг и го раздухваше на всички страни. Планинските потоци още не бяха замръзнали. Увесът им беше доста висок; само на някои места по брега се образуваха ледени кори. Децата извадиха отново бизонските ребра и вързаха между тях кожа, за да се пързалят. Жените приготвиха снежни шини, бойците стъпваха с тях по снега, без да пропадат в него, и така можеха отново да ходят на лов. Всички следи от дивеч се откриваха много лесно в снега. Дивечът се придвижваше трудно и мъжете можеха лесно да го настигат. Така не се налагаше да прибягват вече до запасите си от бизонско месо. Трудно беше на мустангите. Те не можеха да намират трева и бяха принудени да белят като лосове кората на клоните.

Камък с рога ходеше всеки ден на лов заедно със своя кръвен брат и никому не се зловиди това, че той непрекъснато се оглеждаше да види не се ли задава отнякъде кулестият кон. Напротив! Младият боец не бе дал възможност на бойците да убият този див мустанг, нека тогава сега да го видят как ще се справи с него. Жребецът продължаваше да обикаля околността, където бе построен бивакът. Изглежда, стадото с най-добрите коне, които той някога бе предвождал, го привличаше неудържимо, след като вече го бе открил. Двамата млади бойци го виждаха често да се появява ту на скалите, където се катереше като същинска планинска овца, ту край някой поток, където търсеше вода. Но все още беше невъзможно да се опитат да го заловят. Предпазлив като опитен боец, жребецът не се оставяше да го издебнат.

Един ден двамата кръвни братя забелязаха следи от копитата на мустанга край потока, който се стичаше на множество малки водопади по скалистите тераси надолу. Когато се върнаха вечерта в шатрата, Камък с рога помоли Ситопанаки да му приготви достатъчно храна за из път. Той отдели оръжието, което смяташе да вземе със себе си, а също така и снежните шини и заяви, че ще излезе и няма да се върне, докато жребецът не бъде убит или заловен. На Горящата вода му беше приятно да чуе това и Планински гръм реши да вземе участие в този лов по-скоро заради приятеля си, отколкото заради мустанга.

Сутринта, когато двамата кръвни братя излязоха от шатрата още преди да се бяха появили първите зари, отново валеше сняг. Снежинките танцуваха из въздуха леки и редки. Небето беше сиво. Снежната покривка в гората беше твърдо замръзнала, така че на първо време двамата ловци нямаше нужда да използуват шините си. Вървяха, облечени в дрехите от бизонска кожа, с космите навътре, и с кожени мокасини на краката; бяха гологлави въпреки снежния студ. Конете си не взеха. Никой кон с ездач не можеше да достигне бързия като вятъра кулест жребец. А да се приближат към този мустанг незабелязано на кон, беше невъзможно. Затова двамата другари искаха да тръгнат по следите му пешком; това беше нов и неизпитан досега начин, но единственият, който изглеждаше, че може да има успех.

Двамата индианци тичаха и се пързаляха с шините си през гората надолу към потока, където бяха открили предишния ден следите на Омагьосания кон. Намериха отново мястото. Беше същото, където те се бяха спрели да почиват като момчета и да се изкъпят и където ги бе изненадал лосът, който дори бе отнесъл лъка на Харка. В снега ясно личаха новите следи от копитата на коня. Той сигурно бе идвал същата тази заран, навярно при изгрев слънце, тук на водопой и след това отново се бе понесъл в своя див преследвачески бяг. Снегът край брега беше утъпкан, клоните бяха изпочупени. След много пресичания и извивки следата водеше най-накрая нагоре по оттатъшния бряг на потока. Двамата млади другари тръгнаха в тази посока.

Снеговалежът беше спрял. Облачната покривка на небето се разкъса, тук-таме се появи далечната небесна синева и между сенките, които бяха легнали над гората и снега, се плъзнаха ивици слънчеви лъчи, от които снегът блестеше. Двамата ловци бяха много предпазливи и непрекъснато се оглеждаха напрегнато, защото жребецът бе идвал само половин час преди тях край потока и бе побягнал оттам нагоре и затова можеше всеки миг да се появи отново. Докато се промъкваха безшумно, младите бойци се ослушваха да доловят всеки шум. Но чуваха само плисъка на водата и шумоленето на дроздовете в храстите. Две птици излетяха шумно нагоре.

Потокът, край който двамата вървяха сега нагоре по планината, се подхранваше от високото тресавище, край което бяха убили през лятото лоса. Стичащите се в тресавището води се събираха под земята и извираха доста встрани в нов извор. Сигурно в скоро време двамата ловци щяха да достигнат този извор. Всеки от тях държеше ласото в ръка. Все още изоставаха зад жребеца. Той беше се изкачил бързо нагоре по планината. Вдясно, в диагонал над потока и между рядката висока гора, те можаха вече да видят тресавището. После в един и същи миг посегнаха един към друг, за да се предупредят взаимно да внимават.

Високо горе, над тресавището, бяха видели кулестия кон. Между стволовете на дърветата той не се показваше целият, но те виждаха рамото и гривата му, част от сивожълтата козина, макар че тя почти не се отличаваше от заобикалящата я околност. Животното стоеше на отсрещната страна на тресавището между нискостеблената гора, от която нестихващият вятър бе отвял голяма част от снега. Двамата другари се разбраха чрез знаци. Камък с рога щеше да заобиколи тресавището отляво, да мине по южната му страна, а Планински гръм — отдясно, по северната страна. Щяха да се срещнат над него и да се приближат към мустанга от две страни едновременно дотолкова, че да могат да го стигнат с ласата си. Така тресавището щеше да препречи пътя на животното за бягство.

Предпоставка за успеха на този техен план беше това, че кулестият жребец се задържа доста дълго на сегашното си място. Ловците не биваше да загубят нито един-единствен миг. Свалиха тежките си кожени зимни дрехи, за да не пречи нищо на бързите им движения, разделиха се и побягнаха — всеки в предвидената посока. Планински гръм трябваше да мине по-дълго разстояние, но въпреки това Камък с рога не тичаше по-бавно. Той искаше да изчака горе на уговореното място другаря си. Не биваше да допуснат мустангът да ги види, нито да ги чуе, защото би избягал веднага. Вече имаха твърде ясна представа за остротата на неговите сетива и наблюдателни възможности. Водач на стадо като него едва ли щеше да се появи наново след много десетки години. Камък с рога се промъкваше безшумно през зимната гора. Пресече някаква дивечова следа и започна да става все по-предпазлив, колкото повече се приближаваше към лисата височина. Когато стигна до извора, отново намери добро прикритие зад изпочупените от вятъра иглолистни храсти и същевременно му се откри широк изглед. Спря се, за да наблюдава мустанга, който сега се виждаше в цял ръст.

Животното бе намерило над тресавището стари треви и стръкове, от които вятърът бе отвял снежната покривка, и пасеше. С острите си зъби, добре познати вече на младия боец, жребецът прерязваше стръковете и чупеше твърди клони, за да ги сдъвче след това. Мустангът беше гладен, но не изглеждаше да страда от постоянен глад. Под зимната козина все още имаше достатъчно мускулесто месо.

Камък с рога се запромъква по-нагоре. Направи един завой, за да може да бъде постоянно в прикритие. Сега слънцето грееше свободно над всички височини и склонове, облаците съвсем се бяха оттеглили. Младият боец достигна височината над тресавището, без да събуди съмнението на мустанга. Планински гръм не се виждаше още никъде; той също се справяше със задачата си много добре. Камък с рога навлезе в нискостеблената гора над мочурището и продължи да се промъква надолу, по диагонал към мустанга. Животното бе престанало да яде и гледаше над мочура.

Индианецът се приближи толкова, че да може да хвърли ласото си върху него. Изкушението да действува сам беше голямо, но младият боец се овладя и надви всяко желание да действува прибързано. Хвърлеше ли ласото си сам, можеше мустангът все пак да му избяга. Затова Камък с рога трябваше да действува с възможната най-голяма сигурност. С леко движение на едно клонче Планински гръм даде На другаря си да разбере, че бе стигнал на уговореното място. Сега той също стоеше на разстояние едно ласо от коня. Двамата другари се бяха уговорили предварително, че Камък с рога ще хвърли пръв. Само ако неговото хвърляне не сполучи, щеше да се намеси и Планински гръм.

Мустангът стоеше като изсечен от камък. Само кожата му потръпваше, а веднъж сякаш тръпка премина през цялото му тяло. Той беше издигнал високо глава и наостри уши; и сега още гледаше в същата поза над заснеженото мочурище, сякаш изчакваше нещо, което навярно съществуваше само в представите на неговия объркан мозък. Този миг използува Камък с рога. Той се надигна, без да предизвика никакъв шум. Животното стоеше гърбом към него. Не можеше да го види. Моментът изглеждаше неповторимо благоприятен. Младият боец запъна крака, хвърли ласото и хвана с все сили краищата на кожената връв, защото трябваше да даде отпор на силното дърпане, което щеше да последва, щом примката на ласото се стегне около шията на животното и жребецът се напъне да се освободи. Не успееше ли индианецът да даде нужния отпор, животното щеше да избяга заедно с ласото или щеше да повлече и него.

Голямата примка на ласото полетя във въздуха и се спусна точно над главата на жребеца.

Мустангът реагира светкавично, само за част от секундата, макар че беше съвсем неподготвен. Захапа кожената примка с челюстта си и понечи да се понесе заедно с ласото по ръба на тресавището. Камък с рога беше прехвърлил края на връвта през раменете и гърба си, за да може да я задържи с все сила. Примката се придърпа, от което в първия миг връвта се удължи и даде възможност на коня да направи първия скок. Затворилата се примка се захвана зад ушите на животното, несигурно, недостатъчно, но все пак така, че конят да чувствува жуленето. Той се хвърли встрани и дръпна силно връвта, която стискаше здраво между зъбите си — също като куче, захапало каишката си, но с огромна сила. Планински гръм също стоеше вече готов с ласото си. Нямаше смисъл да го хвърли обаче, защото, докато мустангът стискаше в уста първото ласо, второто не можеше да се смъкне през врата му и затова младият сиксикау се въздържа да хвърли ласото. Траялото само миг двустранно теглене между разярения жребец и Камък с рога бе принудило и двамата да напрегнат до крайна степен всичките си сили. Жилите на телата на човека и животното се изпънаха, мускулите им изскочиха и ако Камък с рога все още успяваше да даде отпор, то бе само защото държеше връвта с ръце, с пръсти и с мускулите на раменете си, които бяха в непосредствена връзка с мускулната система на цялото тяло, така че напрежението на силите от тила до краката можеше да се използува напълно. Жребецът обаче можеше да впрегне само част от силите си в главата и челюстите, макар че вратните му мускули бяха необикновено яки.

Планински гръм скочи, за да се приближи към животното и да прехвърли примката на ласото си около единия от задните му крака и да повали по този начин мустанга на земята. Но кулестият кон бе забелязал вече втория неприятел, когато той се раздвижи сред храстите. Животното изпусна примката, която стискаше между челюстите си, и скочи с четири крака във въздуха. Изглежда, отново бе изпаднало в пристъп на дивата си ярост. Не побягна, както би сторил всеки друг кон, а мина в нападение. С три-четири скока мустангът вече беше при Камък с рога, за да го смачка в краката си. Младият боец отскочи настрана и в този миг примката на ласото на Планински гръм се спусна над главата на жребеца. Но с един смел отскок, с изпънато напред тяло, като същински хищник, конят мина през примката. Когато Камък с рога успя да хвърли своето ласо, жребецът се прехвърли презглава и успя да измъкне и краката си от опасната примка. Сега разяреното животно започна да беснее, да рита и да хапе край себе си с толкова неочаквани и непредвидени бързи движения, че беше почти невъзможно да бъде хванато с ласо, тъй като, за да се развие ласото във въздуха, беше необходимо време. Ненадейно жребецът се понесе по посока на тресавището много по-бързо, отколкото едно ласо би се развило във въздуха.

Камък с рога побягна подир животното с ласо в ръка. Спускаха се надолу по склона и това даде възможност на индианеца да направи няколко скока като пантера, с които успя да настигне мустанга. Изравни се с животното, което, заслепено от ярост и страх, побягна по заснеженото мочурище. Индианецът хвърли ласото си през главата на мустанга. Същевременно той се опита да задържи тялото си за миг във въздуха, да се отхвърли назад и да запъне краката си в земята, ала не успя. Когато примката се затвори и последва страшно силното дръпване, предизвикано от бързия галоп на мустанга, от което примката се затегна около врата му, Камък с рога се просна по дължина на земята. Не изпусна ласото и връвта го изтегли на известно разстояние по заснежената повърхност на тресавището. Мустангът остана на крака. Камък с рога успя да се залови о стеблото на един жилав нискостеблен храст, който растеше над блатото, и да завърже за него края на ласото си. Захвана се с крайно напрежение на силите о него и запъна крака. Жребецът бе спрян от ласото. Започна да се бори с нова ярост срещу задушаващата го примка. Удряйки силно със задните си копита обаче, той пропадна в още леко замръзналия мочур. Водата изпусна мехури и изскочи навън и за един миг мустангът започна да потъва със задницата си. Отчаяните му движения ускориха още повече потъването в гъргорещото мочурище.

— Стволове! — извика Камък с рога, без да се извръща към Планински гръм; дори това кратко движение би му отнело в този миг твърде много време.

Той издърпа снежните плазове от кожения си колан, постави ги на краката си и закрачи така без опасност по мочурливата почва към животното, което, хванато от тресавището, вече не можеше да мръдне оттам. Жребецът извърна очи в смъртен страх. Сега вече индианецът нямаше нужда да се страхува от животното, опасността идваше само от мочура. Когато успя да се приближи достатъчно, той поразхлаби примката, която стягаше шията на коня, и я завърза малко по-свободно, за да не удуши животното. В този миг мустангът не мислеше вече да хапе.

Откъм брега на тресавището Камък с рога дочу сега първите удари на брадвата на другаря си. Естествено Планински гръм не можеше веднага да намери и отсече подходящи стволове, но той заудря силно с брадвата по плъзналите по земята жилави нискостеблени храсти и притича върху снежните шини с цял наръч тънки стволове към приятеля си. Двамата избутаха от двете страни дебелите клони под предните крака на мустанга, които животното още можеше да движи. Отчаяно, то вече искаше да се откаже от борбата с мочура; но когато почувствува облекчението на силното си напрежение и разбра, че ще може отново да диша свободно, мустангът отново започна да се бори срещу затъването и намери малко опора за предните си копита. Двамата индианци успяха с крайно напрежение на силите да промушат ласото на Планински гръм под предните крака на животното. След като успяха да свършат това и вече можеха да държат коня от двете страни и да спрат на първо време по-нататъшното му загъване, те се спряха да починат малко. Сред мраза на зимното утро и остро веещия северен вятър целите им тела бяха мокри от пот. Козината на мустанга също бе залепнала по кожата. Но през това време конят отново започна да се мъчи да се освободи. Камък с рога кимна на другаря си. Планински гръм хвърли и другия край на ласото, така че сега Камък с рога можеше да почне да тегли коня настрана. Младият боец не си спомняше да бе напрягал досега някога мускулите си с такава сила, макар че наистина не за първи път в живота си попадаше в тежко положение. От тегленето настрани животното отново доби възможност да движи леко задните си крака и вече не удряше с копитата си право надолу, от което непрекъснато потъваше все повече, а малко назад. Това още повече помогна за изтеглянето му.

Планински гръм можеше да си позволи да остави за известно време своя кръвен брат да се справя сам с мустанга. Той притича с шините бързо през тресавището надолу към гората и започна да сече млади, но здрави стволове. Върна се с тях. Младите индианци носеха достатъчно върви със себе си, тъй като бяха тръгнали от бивака с намерението да хванат и вържат жребеца. Планински гръм донесе заедно с трите ствола и двете кожени дрехи. Завивка ловците не бяха взели със себе си. Но сега и дрехите им послужиха добре. Планински гръм ги завърза за стволовете и направи по този начин подставка, която трябваше да вмъкнат под мустанга или да изтеглят животното върху нея. Отново ги очакваше тежка задача. Планински гръм постави удобно временния плаз. После двамата млади бойци задърпаха и затеглиха мустанга с ласото, което бе промушено под предните крака на животното. Това също им костваше ужасно напрежение, за да могат дори съвсем малко да осъществят намерението си. Най-после обаче успяха да дадат на тялото на животното опората на плаза. Нямаше да трае дълго, и жребецът щеше да успее да освободи и задните си крака, но в същия миг трябваше да бъде овързан, защото иначе щеше веднага да направи опит да побегне и щеше отново да им се изплъзне. Докато Планински гръм завързваше мустанга с ласото си за плаза, Камък с рога заобиколи от другата страна и се зае да завърже единия преден и единия заден крак на коня заедно. Той вече си беше приготвил малка примка, с която най-напред залови и завърза предния крак. Преди да успее да хване задния обаче, конят го ритна силно с копитото си и едва сега пролича, че младият човек бе живял няколко години сред белите мъже, защото промълви на английски:

— По дяволите!

Животното вече беше доста отмаляло от борбата с мочура; то сякаш се отпусна. За да овържат сигурно краката му обаче, двамата ловци трябваше да обединят още веднъж усилията си и тогава Планински гръм също си получи своето. Понеже преди това той се беше изсмял, сега Камък с рога прихна.

Жребецът беше овързан, но сега и копитата му бяха освободени от мочура и той се опита да се извърне настрани, за щастие върху младите стволове и кожените дрехи, за които го задържаше преминаващото през гърдите му ласо. Въпреки всичко това не можеше да продължава повече така. Камък с рога хвана края на ласото, чиято примка бе прехвърлена през врата на животното, и въпреки угрозата от опасните челюсти, той завърза и този край на ласото за стволовете, така че и главата на коня беше озаптена.

След като привършиха всичко това и застанаха задъхани върху леката ледена кора на тресавището, двамата млади бойци завързаха останалите върви за краищата на стволовете. Камък с рога започна да дърпа коня заедно с плаза нагоре по леда, докато Планински гръм буташе стволовете от долния им край. Разстоянието не беше дълго, но минаха часове, докато двамата другари постигнат целта си.

Междувременно беше станало следобед.

Двамата ловци седнаха до овързаното животно, което също беше напълно изнурено като тях и само потръпваше от време на време със свободния си заден крак.

Камък с рога потърси дали лулата му и торбичката с тютюн са още у него и когато ги намери, доволен секна огън и запуши.

— Сега какво смяташ да правиш по-нататък? — попита Планински гръм.

— Ще остана тук. Изпрати ми завивки за мустанга и една кожена дреха за мене. За ядене имам достатъчно. Ще ми трябва обаче и някой, който да ме сменява от дежурството да поспя и който ще ми помага да галим мустанга и да му пеем неговата песен.

— Всичко ще ти бъде доставено още тази нощ!

Планински гръм се изправи веднага, прехвърли снежните си шини през рамо и заскача, весел и палав като момче, надолу по склоновете и през гората към бивака. Каква учудваща новина щеше да отнесе дома! Омагьосания кон беше хванат и вързан!

Камък с рога седеше горе над тресавището. Небето отново се беше заоблачило. Пак почна да вали сняг. При това обаче вятърът се успокои, така че младият боец, който беше без дреха, не усещаше вече толкова остро студа. Когато изпуши лулата си докрай и я прибра, той се примъкна досами мустанга, прилепи се до топлото тяло на животното и започна да гали жълтеникавосивата козина, която бе залепнала от потта на напрежението и страха, изпоцапана и намокрена от тресавището.

Усети потръпването на кожата, потреперването на животното, което никога досега не бе надвивано от човешка ръка. Легна върху врата на мустанга и запя тихо на ухото му, съвсем тихичко, заклинателските песни на дакота, с които мъжете от неговото племе обикновено опитомяваха дивите коне, като ги привикваха към своите гласове и приятелство. Животното бе изнурено от тежката борба с мочура и хората. Сега дори потръпването на кожата му престана и то лежеше неподвижно, докато победителят му не преставаше да гали козината му и все така му пееше тихата омайваща песен.

Вече беше тъмно и само снегът блестеше, когато Камък с рога чу стъпки и удари на конски копита, изкачващи се по склона. Ослуша се и напрегна очи и когато пристигащият вече се приближи, го позна. Планински гръм се връщаше. Той водеше и бялата кобила, която влачеше след себе си плаз, натоварен с кожени чергила и завивки. Всичко донесено от него бе достатъчно, за да издигнат малка ловна шатра и да покрият мустанга с бизонски кожи. Планински гръм знаеше, че ще се наложи да прекара заедно със своя кръвен брат дни наред тук горе, сред студ, виелици и сняг, докато жребецът, който лежеше пред тях хванат и вързан, ще може да бъде отведен спокойно от своя ездач в бивака. Денем и нощем младите ловци трябваше да галят цялото тяло на животното и да му пеят тихичко песента, докато животното свикне с хората. При обикновени коне те оставяха децата да ги галят и да им пеят. Но ако изобщо се удадеше на човек да излекува отново обладания и преследван от духове и лудост жребец и дори да го опитоми, то този човек можеше да бъде единствено Камък с рога.

Планински гръм издигна малката шатра. Другарят му обаче остана и през тази нощ навън, легнал, облечен в зимната си дреха и загърнат в бизонска кожа, край вързания мустанг, защитен също така чрез кожени завивки от ледения нощен вятър. Бялата кобила приведе глава към хванатия някогашен водач на стадото им, даде израз на радостта си и също легна до него. Малкото жребче се притисна до майка си.

Минаха два дни, докато измъченият от жажда жребец се реши да пие водата, която му носеше Камък с рога, а на следващия ден пое от ръката на индианеца и подадените му от него треви и листа. Още шест цели дни седя индианецът край животното, галеше го и оставаше нощем да спи до него, без да използва нито веднъж шатрата. Непрекъснато му пееше тихите примамващи тайнствени мелодии в ухото. Най-после на десетия ден Камък с рога се осмели да остави силно отслабналия жребец да се вдигне на крака и освободи вървите му дотолкова, че да може да прави малки крачки. На петнадесетия ден той завърза жребеца заедно с кобилата и докато той яздеше кобилата, поведе кулестия мустанг към бивака. Планински гръм ги следваше върху своя червен жребец. Дълго след това те си спомняха още за тази езда, защото кулестият жребец неведнъж искаше да побегне встрани или да се хвърли в бесен галоп напред и те трябваше да използуват цялата си сръчност и сила, за да го спират, без да възбудят отново неестествената му дива ярост. Само човек, който бе отрасъл от дете заедно с конете и ги разбираше по-добре от всички свои ближни, можеше да спечели такава победа.

Когато Камък с рога доведе кулестия жребец в бивака, той най-напред го завърза заедно с бялата кобила за едно дърво и остана още три дни, и денем и нощем, край него. Сега вече животното го оставяше да го гали и потупва с ръка, както той си искаше. Щом се отдалечеше само една крачка, животното веднага го търсеше.

След като постигна това, Камък с рога отвърза коня от дървото и го яхна. Целият бивак беше излязъл, за да гледа. Мустангът се изненада, опита се да се разбунтува и да побегне, но веднага бе овладян. Опита се да захапе юздата, която бе захваната за долната му челюст, но напразно. Притисна се към дървото, но ездачът му го принуди да се отдели оттам. Животното се вдигаше на предните си крака, риташе със задните, но не можеше толкова лесно да отърси от гърба си такъв ездач. То се спря като замръзнало на мястото си и навярно разсъждаваше дали да се отърколи. После обаче се отказа, спусна се напред и изчезна в галоп през гората към потока. Планински гръм и неколцина други млади бойци го последваха с най-бързите коне. Кулестият жребец обаче беше много по-бърз и по-сръчен от останалите мустанги и тъй като ездачът му даде пълна свобода, той се катереше и препускаше по склоновете надолу и нагоре в една и в друга посока. Скоро преследващите го ловци го изгубиха из очи.

Харка Нощното око Убиеца на вълци, наречен сега Камък с рога, имаше доверие в животното. Той знаеше, че то трябва да изразходва силите си, след като бе стояло толкова време със спънати крака и завързано. Жребецът тичаше с точната сигурност на диво животно, използувайки винаги местата, от които снегът бе отвят. Тича така през целия ден, скачаше и се спускаше в галоп, издигаше се на задните крака, после риташе, но повече от радост, че е свободен, отколкото от дива ярост. Имаше грамадна разлика между отношението му към ездача в сравнение с първата езда, която едва не бе коствала живота на Камък с рога. Вечерта мустангът стигна ония открити прерийни места, върху които вятърът бе навял високи преспи сняг. Спря се и задуши. После се обърна и отново се понесе нагоре по височината. Цяла нощ не спря да тича. Когато слънцето изгря, ездачът се върна в бивака заедно със своя кулест жребец.

Пред шатрата на вожда стоеше Ситопанаки, която бе станала рано, а може би изобщо не бе лягала да спи. Камък с рога насочи коня си натам и си спомни, че веднъж като малко момче той бе накарал своя сив жребец да скочи над това момиче. Докара кулестия кон досами шатрата. Ситопанаки се усмихна съвсем леко; Камък с рога също се засмя, открито, приятелски, леко подигравателно, и попита:

— Страх ли те беше? — защото видя колко бледо беше още лицето й.

Тя се засрами, но отговори смело и просто:

— Щом искаш да знаеш — да, страх ме беше за тебе.

След тези думи тя влезе, без да бърза, обратно в шатрата да подтъкне огъня. Той върна жребеца в стадото, погали го и го похвали и мустангът допря меките си ноздри до врата на своя господар.

Дойде Планински гръм, за да дежури отново край коня. Харка, който бе станал Камък с рога, беше заслужил да му поднесат в шатрата еленово месо и да се излегне след това върху завивките си.

След като слънцето залезе, най-тачените мъже на племето дойдоха на гости на вожда Горящата вода и историята на Омагьосания кон и изобщо всевъзможни истории за коне бяха единствената и неизчерпаема тема на разговора им през цялата вечер. Младият боец, който не бе допуснал да застрелят мустанга, си бе спечелил всеобщото уважение. Сега той притежаваше най-добрия кон в цялото племе на сиксикау и бе доказал, че е достатъчно жилав и решителен, за да може да доведе до добър край едно на пръв поглед невъзможно намерение.

През следващите седмици и месеци младият боец се стараеше всячески да обязди в истинския смисъл на думата кулестия жребец. Животното беше чувствително и много умно и Камък с рога успя бързо да се сработи с него. Когато зимата вече преваляше, той можеше да каже, че жребецът може да реагира правилно и на най-лекото притискане на бедрата му. Оставен свободен, кулестият кон тичаше подир своя господар, което много трудно и рядко се постигаше при опитомени диви коне. Той се научи да се вдига при даден знак на задните крака, а също така да се хвърля заедно с ездача си на земята и да се преструва на умрял.

През пролетта той трябваше да се научи да участвува в лов на бизони. Сред конското стадо на бивака той упражняваше неограничено господство; всички жребци и кобили се равняваха по него. В това отношение той все още можеше да стане зъл. Не търпеше никакво неподчинение. Не допускаше също така да го докосне който и да е друг човек, освен господарят му.

Сега вече Камък с рога притежаваше три коня — кулестия жребец, бялата кобила и пъстрия кон. Малкото жребче той подари на своя кръвен брат. Понякога, когато нямаше какво да прави и беше в добро настроение, той поставяше малкото братче на Планински гръм върху гърба на спокойния пъстър кон. Момчето никак не се държеше несръчно. Щом стана четиригодишно, то вече можеше свободно да се учи да язди самостоятелно.

Така мина зимата. Мъжете гонеха и убиваха навъртащите се наблизо вълци. Убиха три мечки, две кафяви и една барибал, а двамата другари убиха и два риса. За ловците непрекъснато имаше работа, но и достатъчно време за почивка. През дългите зимни вечери Планински гръм разказваше на своя кръвен брат какво бе преживял и премислил през годините на раздялата им като подрастващо момче. Камък с рога не разказваше нищо нито за себе си, нито за баща си, но най-различни неща за белите мъже и за строежа на железопътната линия. Вождът и заклинателят също слушаха внимателно тези му разкази.

Дойде пролетта. Настъпи май, когато снегът най-после се разтопи и ледените висулки се отделяха на капчици от боровете, а потоците и реките потекоха буйно, подхранени от водата на разтопените снегове. Мустангите бяха измършавели и отместваха с крак остатъците сняг, за да търсят жадно треви. Мъже, жени и деца се радваха на предстоящия лов на бизони, защото запасите вече бяха на привършване и ловците трябваше непрекъснато да обикалят планините, за да намират нова плячка и да засищат гладните гърла в шатрите си.

Когато пъпките на дърветата се разтвориха и младата трева избуя, вдигнаха бивака и керванът тръгна, за да се смъкне от предпланините и се разположи отново сред прерията. Както миналата година, така и за предстоящото лято вождът и старейшините се спряха отново на малкия горски остров сред прерията с извора, за да построят там бивака си.

Момичетата тръгнаха да търсят дърва, кучетата душеха наоколо, момчетата играеха върху влажните поляни. Планински гръм и Камък с рога отведоха конете си — червения жребец и кулестия кон, край извора, където вече се бяха подали от земята най-сочните треви. Беше ранно утро, росата блестеше във всички цветове на дъгата, тъй като слънцето се отразяваше в капчиците й; потокът шумеше и се плискаше и бързаше с водите си не само в коритото, но и навън над плоските брегове, между мъхове, треви и корени. Чучулиги се стрелкаха право нагоре и пееха. Край конското стадо дроздове търсеха храна.

Планински гръм и Камък с рога излязоха с конете си, за да проверят не се ли задават отнякъде бизонските стада. Камък с рога водеше, защото кулестият жребец все още не можеше да се съгласи да върви някой пред него. Той винаги искаше да бъде сам или пръв. Двамата млади другари срещнаха малка група от шест бизона, своего рода авангард на големите стада, които отново бяха поели на север. Младите бойци се уговориха Камък с рога да се втурне подир едното от животните, за да приучи своя кулест жребец да преследва бизони. Двамата съгледвачи нямаха намерение да се сдобият сега с плячка, тъй като беше трудно да я приберат, без да се забавят много. Затова Камък с рога се спря на един прекрасен бизон и като го подгони със силния вик на ловците на бизони, тръгна да го преследва, но и шестте бизона се хвърлиха в бяг. Мустангът се държеше като опитен в лов на бизони кон и бързината му беше по-голяма, отколкото тази на бизона. Камък с рога имаше десет пъти възможност да стреля, ала не отпусна лъка си, тъй като нямаше намерение да убива, а искаше само да обучи коня си.

Най-после той остави мустанга да се натича на воля и после се върна в бивака в лек галоп.

Самото яздене върху гърба на подобен кон беше истинска радост, която минаваше през всичките му стави и искреше от очите му.

— Спомняш ли си? — попита Планински гръм, когато двамата отново се събраха и продължиха съгледваческия си обход. — Това са същите поляни, където убихме като момчета нашия пръв бизон!

— И където аз яздих малкото бизонче! Когато майка му дотича, доста ме беше страх!

Двамата приятели се разсмяха, спомняйки си своите подвизи, и продължиха в галоп.

На другия ден те съгледаха бизонското стадо, което беше подходящо за лов. Планински гръм остана край стадото, за да го наблюдава. Камък с рога се отправи към шатрите, за да съобщи новината колкото се може по-скоро. Със силен възглас и леко докосване с петите той подкара още по-силно своя кулест жребец, който се понесе като бурен вятър през прерията, с развяваща се опашка, с развяваща се грива, с издадена далече напред глава. Ездачът се притисна до врата на животното, за да разпредели колкото се може по-добре тежестта и да не дава отпор на въздушното течение. Когато стигна бивака, беше достатъчно да нададе само силен вик, и ловците се втурнаха към своите обучени в лов на бизони коне, с лък и стрели в ръце. Подкараха конете и следваха в дълга редица водещия ги Камък с рога. Конските копита гръмоляха, тук и там все още се разпръскваха локви вода от разтопилия се сняг, другаде ситният пясък се вдигаше на вихрушка във въздуха. От време на време Камък с рога трябваше да спира лудия бяг на своя кулест жребец, за да могат и другите мустанги да го настигнат.

Бяха още доста далеч от бизоновото стадо, когато Планински гръм пресрещна отдалеч ловците, за да им съобщи с най-голяма точност посоката на стадото и броя на животните. Веднага уточниха плана за бъдещия лов. За да си осигурят възможния най-добър лов, никой ловец не биваше да действува на собствена глава; всички трябваше да съгласуват постъпките си.

Камък с рога бе участвувал предишните години много пъти в лов на бизони, но все със затворено лице и свито сърце. По време на есенния лов заедно с бойците на сиксикау той се беше оживил.

Сега обаче на душата му беше така леко и весело, сякаш му предстоеше неговият пръв наистина голям лов на бизони, лов, за който той бе мечтал още от дете, лов на гърба на един мустанг, който нямаше себеподобен!

Ловците запяха:

Птиците, които летяха винаги край бизонските стада, защото лесно си намираха храна, излитаха на цели ята. Ловците нахлуха в стадото. Гръмките им ловни викове се смесиха с тропота от копитата на стотици бизони. Със страстта на добър ловец, с опияняващото и въпреки това ясно чувство на сигурност, опит и хладнокръвие, Камък с рога насочи своя кулест кон към блъскащите се един в друг кафяви гърбове, край заплашително насочените рога. Той яздеше най-бързия кон далеч пред всички и заедно с Планински гръм бе завоювал най-големия успех. Двамата с Планински гръм се бяха уговорили колко бизона искат да убият; и двамата успяха да изпълнят онова, което си бяха предначертали.

Когато стадото се отдалечи в бяг, ловците се събраха, преброиха убитите бизони и разбраха, според знаците на ловните стрели, чий лов беше най-богат, се оказа, че Камък с рога и Планински гръм бяха прибавили всеки по отделно по дванадесет бизона към общата плячка. Групата ловци поздравиха с радостни викове двамата си млади другари. Общата плячка беше толкова голяма, че Горящата вода изпрати един от бойците да съобщи в бивака да вдигнат шатрите и да се пренесат в ловния район, за да могат жените и девойките да обработят и приберат плячката на самото място. Докато пратеникът пое пътя към бивака, мъжете се заеха да одерат убитите животни.

Шатрите дойдоха, а заедно с тях и кучетата, като пред всички бягаха черната вълча кучка и нейните малки, които вече доста бяха пораснали. Всички надушваха добрата плячка. Отново имаше много работа за жените и девойките.

Една вечер, когато Горящата вода бе поканен на гости в шатрата на Тъмния дим, а двамата млади бойци не се бяха върнали още от съгледваческия си обход, та жените бяха сами заедно с малкото момченце в шатрата на вожда, майката каза на Ситопанаки:

— Камък с рога уби дванадесет бизона, а Нощния бродник само три.

— Ти ми го казваш — отвърна дъщерята, като се усмихна вътрешно.

— Камък с рога ще трябва да играе Танца на слънцето.

— Така казват заклинателят и вождът, знам.

— Би било добре Камък с рога да остане завинаги в нашите шатри.

— Ти знаеш по-добре, майко.

— Не си ли разбрала дали той не смята да си построи сам шатра и да отведе някоя девойка в нея? Вече има достатъчно бизонски кожи за чергила.

— Момичета също, майко.

— Не си ли забелязала дали е почнал вече да избира?

— Не, майко. Може би Подигравчийката знае повече от мене.

— Подиграваш ли се с мене?

— Не, майко.

В това време Планински гръм и Камък с рога се върнаха. Това сложи край на разговора. Младите бойци и богати ловци трябваше да вечерят.

На другата заран хората в бивака научиха, че Мъдрата змия смята да върви заедно със своя син Нощния бродник в станцията на блокхауса на Стария Абрахам, за да получат срещу размяна една пушка за Нощния бродник. Вождът предложи Камък с рога да придружи бащата и сина, тъй като той най-добре разбираше от огнестрелни оръжия, но Мъдрата змия заобиколи този съвет с мълчание и пое сам със сина си с два ездитни и един товарен кон.

Когато мъдрият боец и синът му се върнаха след двадесет дни в бивака, те се бяха сдобили с пушка с предно пълнене. Планински гръм помоли своя кръвен брат да погледне пушката, но Камък с рога беше хвърлил още отдалеч един поглед към нея и каза късо:

— Дори моят лък ще победи лесно в състезание тази пушка.

С това надеждата на Нощния бродник да си спечели уважение като собственик на пушка, пропадна, защото думите на Камък с рога се предадоха край огнищата, а що се касае до ловуването и до стрелянето с пушка, Камък с рога вече си бе завоювал неограничен авторитет, особено сред младите бойци.

Самият Камък с рога наблюдаваше Мъдрата змия и неговия син Нощния бродник със скрито внимание. Той имаше впечатлението, че откакто бяха ходили в блокхауса, двамата бойци се отнасяха по нов начин към него. Той бе имал винаги само официално-любезно отношение към Мъдрата змия, а и старият боец се отнасяше по съшия начин към него. Сега обаче той чувствуваше, че понякога баща и син го стрелкат с някакъв скрито подигравателен поглед или с някакъв лек намек, чийто смисъл той надушваше, както дивечът надушва опасността. Забележките им обаче не бяха чак толкова остри, че той да може да се хване о нещо и да поиска сметка за обидата. Планински гръм, който добре познаваше своя кръвен брат, забелязваше, че понякога той става неспокоен.