Топ и Хари

Лов на орел

Твърдокаменния Харка Нощното око, наричан от белите мъже Хари, вървеше към районите на сиксикау. Не беше избрал същия път, по който бе стигнал преди години от северните прерии над големия завой на Мисури, на юг през Черните хълмове и Ниобрара до извора на Плат. По-скоро имаше намерение изобщо да избягва земите на племената на дакота и като завие на запад към Скалистите планини, да се придвижи през районите за лов и живеене на племената шошони и абсарока нагоре на север, към началните притоци на Мисури. Местата, през които искаше да мине на кон, не му бяха познати досега. Той ги бе изучавал по географските карти, които обаче имаха все още много празнини за тези места и бяха съвсем недостатъчни. Бе се научил да чете, да пише и да се ориентира по географските карти още като дванадесегодишен от един бял човек по пътя от Омаха до Минеаполис и след това бе продължил да се упражнява. Джо и Хенри също му бяха помагали. Наистина картите, които бе притежавал, сега бяха изгубени. Но той бе запомнил най-важното от тях наизуст. Знаеше, че трябва да премине едно разстояние от около хиляда километра. Тъй като трябваше да има пред вид и заобикалянето на планините и други възможни препятствия по пътя, той не можеше да се надява, че ще стигне за по-малко от три седмици местата, където отиваше. Оттам щеше да започне да търси ловната група на сиксикау, водена от вожда Горящата вода.

Пъстрият кон, който Харка яздеше, беше добро животно с умерени сили. Сигурно беше шестгодишен, напоследък го бяха яздили със седло и стремена, но преди това е бил индиански кон и затова реагираше бързо и сигурно на всяко леко притискане с бедрата. Ежедневното минаване на дълги разстояния беше много по-приятно на животното, отколкото животът в железопътната станция; затова то все повече се оперваше и възможностите му нарастваха с всеки изминат ден, макар че ездачът му изискваше много от него. Пъстрият жребец усещаше, че носи върху гърба си ездач, който умее да намира като мустанг хубава вода и добър подслон за пренощуване и всякога знае какво иска. Така двамата, животно и човек, свикнаха един с друг още само след няколко дни.

Харка се прехранваше от лов и се задоволяваше преди всичко с дребен дивеч, тъй като не искаше да носи много запаси със себе си, пък и в никакъв случай не желаеше да оставя по-голяма ловна плячка на вятъра. Още от дете се бе научил, че убитият дивеч трябва да се използува изцяло и че не бива да се убиват повече животни, отколкото бяха необходими за месо и кожи. Предпланините бяха пълни с дивеч, в реките имаше достатъчно риба и той редовно беше сит. Понякога палеше огън, понякога не. Имаше дни, когато яздеше денем, друг път нощем, според местността, през която минаваше. Пролетните дни вече ставаха все по-топли. Той беше взел завивката от бизонска кожа със себе си и не страдаше, че няма шатра. Само когато понякога валеше силно, а трябваше да спи, търсеше подслон под скали и дървета. Натъкнеше ли се на следи от хищници, оставаше да спи прав, облегнат до някое дърво, или се завързваше с ласото си горе сред клоните.

Когато бе предприел на тринадесетгодишна възраст големия си преход от Северен Мисури до южната страна на Черните хълмове, той съзнателно ежедневно бе оглеждал най-внимателно непознатата местност и старателно бе обсъждал всяка своя стъпка. Вършеше същото и сега, но много по-бързо, тъй като по време на дългогодишното съгледвачество то бе станало негов навик.

Избягваше да се среща с шошони или абсарока, но не защото се страхуваше, че ще го посрещнат враждебно; явно не искаше да се забавя по път.

И все пак един ден има съвсем неочаквано една среша. Беше по времето, когато бе минал вече почти половината от своя дълъг преход и бе достигнал планините в изворната област на Жълтокаменната река7 и нейните притоци. През деня бе валял силен дъжд. Скалите, тревите и игличките по клоните на високите дървета блещукаха от влага и отразяваха първата нежна вечерна червенина. Един поток, който извираше от планината, шумолеше надолу между пръстта и камъните и обсипваше с леки пръски зеленеещите се мъхове. Много дивечови следи показваха, че тази рекичка бе любимо място за водопой. Младият индианец бе разпознал няколко часа преди това прясна следа от гризли и беше решил да внимава. Остави мустанга да пие, после сам пи и се изми, защото сега имаше време и спокойствие, а не знаеше какво щеше да му се случи на другата заран. После си потърси подходящо място за пренощуване. Сенките на дърветата вече се удължиха и небето аленееше от вечерните зари. Най-после Харка откри на склона една поляна, през която бе минала отдавна лавина. Повалените стволове на дърветата вече бяха полуизгнили, подядени от корените на мъховете и на ниските ягодови храсти и от няколко млади дръвчета, израснали след това. Младият индианец реши да прекара нощта тук. Пъстрият мустанг започна да скубе листата по младите клонки. Харка счупи няколко лешника, останали тук още от миналата есен. Спомни си, че една вечер, когато още като малко момче бе ходил заедно със своя кръвен брат Силен като елен на лов — който се бе превърнал от запланувания лов на антилопи в лов на рисове, — те също така бяха чупили една вечер стари лешници и ги бяха изхрупали заедно. Харка вече бе ял месо този ден на закуска; то му стигаше.

Радваше се както всяка вечер, откакто бе тръгнал на път, на спокойствието и самотата. Шумът край железопътната станция му бе станал омразен, също както и миризмите там. Съвсем сам сред прерията, той се чувствуваше много по-добре. Нямаше нужда да се подчинява никому, никой не Можеше да му иска сметка за нищо. Нямаше никакъв приятел, но и никакъв враг. За един обиден до смърт човек самотата винаги е много привлекателна. Тялото и мислите му се бяха отпуснали. Нямаше време да се задълбочава много в мислите си, тъй като пустошта поглъщаше ежедневно цялото му внимание.

Тази вечер Харка си избра място за нощуване при един стар повален исполин, чийто ствол се намираше по средата на поляната и леко се издигаше над нея. Началото на един клон представяше удобна подпора за краката. Ако се наложеше, оттук индианецът можеше да скочи много скоро, за да се хвърли в бой или да побегне. Дъждовната вода се бе оттекла. Той преметна завивката си от бизонска кожа около тялото, без да оставя пушката си. Стволът на дървото имаше диаметър около пет метра. Нямаше опасност, че Харка може да падне, като заспи. До ствола нощуваше мустангът му.

Младият индианец беше навикнал да се събужда и при най-малкото смущение или шум. Не обърна внимание на писукането на двойка прилепи и на вика на близка сова; те се числяха към обикновените нощни шумове сред природата. Шумоленето на придвижващи се гущерчета и птици сред храсталаците, както и на бръмбарите в мрака, бе престанало. Над близките върхове на планината и над горската полянка изгря месецът. Индианецът не видя никакво основание да се скрие от бледия й светлик. Хората, обитаващи тези местности, можеха спокойно да го видят. А що се касае до хищниците, те щяха да го усетят през нощта по миризмата и без да го виждат.

След падналия дъжд гората миришеше приятно. Харка заспа и спа добре.

Когато отново се събуди, още не бе започнало да се развиделява, но по разположението на звездите личеше, че наближава утрото. Индианецът отвори очи и се огледа. Нямаше защо да бърза. Едва когато звездите съвсем избледняха и скалите и дърветата се потопиха от нощния мрак в мъгливата сивота, той седна и извади запаса си от месо, за да го изяде студено. Слънцето изгря; лъчите му нахлуха между стволовете, листата, игличките на клоните и камънака върху полянката. Отспалият си момък почувствува сгряващите лъчи върху тила си. Докато ядеше бавно, той се ослушваше в песните на птиците, в шумоленето на храстите и плисъка на малкия поток и забеляза далече горе във висинето да се носи една голяма хищна птица. Тя привлече погледа на Харка и той забрави всичко останало, щом разбра, че това бе орел, който кръжеше високо над него и бавно се спускаше над полянката. Разперените криле на птицата бяха огромни; беше голям възрастен екземпляр. Индианецът наблюдава орела дълго, като изчакваше кога гордият хищник ще се приближи достатъчно, за да го достигне куршумът му. Харка извади пушката си от кожения калъф. Тъкмо в този миг обаче някакъв шум, който идваше от гората, го накара да се ослуша. Затъркаляха се камъни. Бяха много и шумът се повтаряше на интервали, сякаш някаква придвижващо се живо същество ги отместваше. Преди да разбере какво ставаше там, Харка не искаше да се издаде чрез, изстрел и затова извади само пушката от калъфа, но се въздържа да стреля. Орелът кръжеше много високо и той не можеше да го улучи със стрелата си.

Индианецът се шмугна между храстите и избърза по посока на шума към края на високата гора, която ограждаше полянката. Ослуша се и задебна. След това чу пукане и чупене сред дърветата горе на склона. Шумът продължаваше и се приближаваше все по-бързо до полянката. Харка веднага си помисли за мечката, чиито следи бе открил предишния ден. Ако беше тя, значи, тичаше много бързо и без да се съобразява с каквото и да било. Тя или гонеше някого, или гонеха нея. Мечките гризли съвсем спокойно се нахвърляха върху едър дивеч, дори върху бизони, и не се страхуваха от хората.

Откъм гората прокънтя пронизителен вик за помощ. Беше детско гласче, гласът на малко момиченце, тичащо през гората. От шумовете, които предизвикваше бягащото животно, и от отчаяните викове Харка разбра, че звярът беше по-бърз от детето.

Той скочи с три-четири големи скока от ствол на ствол останалото разстояние до края на гората и после побягна нагоре по склона. Детето бе променило посоката, навярно искаше инстинктивно да заблуди животното. Но момичето тичаше сред висока гора с малко дребни храсти и звярът навярно веднага бе съгледал отново бягащата си плячка. Отдалеч прокънтяха индиански ловни викове. Мъжете, които ги бяха надали обаче, бяха твърде надалеч, за да могат да се намесят навреме.

Харка забеляза косо надясно между дърветата мечката, която преследваше детето. Беше сива мечка, както той бе предположил, най-опасният хищник на прерията и Скалистите планини. Сега и момичето видя индианеца. Мечката не бе направила последния завой, който детето бе минало през гората, а му бе пресякла пътя направо. След няколко скока тя щеше да достигне детето. Озъби се и дори по време на тичането грамадните й лапи с дългите колкото човешки пръст завити нокти всяваха ужас. Тя нямаше време да пръхти, защото не й достигаше дъх. Където не я спираха стволовете на дърветата или храсти, тичаше бързо като мустанг. Главата й беше сравнително малка, муцуната остра. Тялото беше огромно.

Харка вдигна пушката на бузата си и стреля. В този миг той не можеше да уцели нито черепа, нито пък сърцето на мечката, тъй като звярът бе закрит отчасти от стволовете на дърветата, но улучи муцуната и, с разбити челюсти сега звярът можеше да се защищава само с лапите си. Лапите на една сива мечка обаче са страшно силни. Изплашена, стресната от болката, мечката прекъсна досегашния си лов и се изправи на задните си крака. Сграби с предните лапи разбитата си горна челюст. Този именно момент използува ловецът. Той пестеше куршумите, които не можеше да си набави сред горите, и затова пусна на земята пушката, която тепърва трябваше отново да зареди. Приближи се с няколко дълги скока и изтича под животното. Мечката беше по-висока от него и веднага стовари лапата си върху него. Едновременно с това Харка заби двуострата си кама в сърцето на хищника. Мечките гризли са невъобразимо жилави, стига да не засегнат непосредствено жизнения им нерв, но ударът на Харка бе не само бърз, а и много силен и точен.

Докато индианецът сам падна на колене, зашеметен от силния удар на лапата, която го бе улучила в тила, и мечката изгуби сили. Харка успя да отскочи встрани, преди тежката няколкостотин килограма маса да се стовари върху него. Огромната гризли потръпна още няколко пъти с раменете и лапите си, после се просна в цял ръст. Беше мъртва.

Харка нададе победен вик, а и малкото индианско момиче извика звънливо и тържествуващо. Откъм гората отвърна женски глас и ловните възгласи отдалече отново се разнесоха. Шест или седем мъже сякаш идваха насам.

Харка погледна само за миг звяра в краката си. Беше първата гризли, която бе убил сам. При бивака край Конския поток една такава мечка бе разкъсала Перестата стрела, брата на Матотаупа, и след това Матотаупа бе убил хищника. Тогава той бе взел и Харка със себе си и момчето бе раздразнило мечката, излагайки на опасност собствения си живот, и я бе подмамило от храстите, за да се приближи тя към баща му, който бе дал обет да я убие с ножа си. Затова именно Харка бе получил още на дванадесет години прякора Ловеца на мечки. По-късно бе ходил на лов за кафяви мечки, също и за опасната барибал. Но това беше първата гризли, която уби със собствената си ръка. Индианците смятаха мечката за особен вид животно, в което живее разумна човешка душа. Да се убие сива мечка, се равняваше на победа над смел и опасен неприятел. Много рядко сам човек се заемаше и успяваше да се справи с този огромен хищник.

Харка взе пушката си, зареди я отново, погледна към небето и видя, че през това време орелът вече беше отлетял. Сигурно се беше изплашил от изстрела. Младият индианец се върна до поваления исполински ствол, върху който беше спал, прибра нещата си, хвана мустанга и го поведе нагоре през образуваната от лавината полянка и през гората до мястото, където лежеше убитата мечка. Докато вършеше това, Харка разбра, че ударът от мечешката лапа, който се бе стоварил върху тила му, все пак не беше останал без последствия. Той трудно движеше дясното си рамо и едва можеше да изправя главата си с много усилия и болки. Завари край мечката една жена и седмината мъже, чиито възгласи беше чул. Мъжете бяха индиански бойци, облечени както индианците ловуват в гората и прерията, въоръжени със стрели и лъкове, тояги и ножове. Косите на главите им бяха извънредно много дълги. Харка дори се усъмни, че единият от тях беше прибавил и чужди коси към своите, за да удължи изкуствено украшението на главата си. Двама от бойците носеха орлови пера, затъкнати на тила. Харка предположи, че това бяха бойци от племето абсарока, чийто тотем беше враната.

Всички заедно поздравиха весело и с възхваляващи викове младия ловец. Момиченцето, което сигурно не беше повече от шестгодишно, явно вече бе разказало за случилото се. То стоеше скромно заедно с жената встрани и гледаше с широко отворени очи своя спасител, този непознат индианец, който изглеждаше различно от бойците на тяхното племе и който притежаваше тайнствено желязо, пушката. Кожените дрехи на момичето и на жената бяха грижливо изработени, коланите, джобовете и кожените кании на ножовете им — красиво извезани. Косите им падаха гладко сплетени по раменете. Личицето на момиченцето все още потреперваше и потръпваше след преживения страх. То навярно се бе осмелило да се отдалечи доста от майка си, търсейки горски плодове, и бе изненадано от хищника, когото мъжете вече бяха подгонили.

Жената тръгна заедно с детето, навярно към шатрите. Мъжете разглеждаха огромната мечка и най-после седнаха край голямата плячка, за да изпушат по една лула. Харка се присъедини към тях и извади от кесията си тютюн, истински тютюн, миришещ далеч по-привлекателно от червената върба, която бяха принудени да пушат индианските мъже, откакто всички тютюневи насаждения и пригодени за това области бяха попаднали в ръцете на белите мъже. Харка предложи от своя тютюн и бойците абсарока взеха с радост — за свое удоволствие и в чест на убитата гризли.

Тъй като Харка не знаеше диалекта на абсарока, а те от своя страна не разбираха никакъв друг език, то мъжете можеха да се разбират помежду си само чрез знаци. Това им даваше възможност лесно да задават и отговарят на обикновени въпроси. Харка идваше от юг и отиваше на север. Беше от племето дакота и имаше само миролюбиви намерения. Името му беше Стрелец по бизони. Той назова само това име, с което не беше известен.

Младият дакота държеше лулата си с лявата ръка, тъй като му ставаше все по-трудно да използува дясната. Съседът му, който бе единият от закичените с орлови пера, забеляза това. Кожата по тила и раменете на Харка бе разкъсана от ноктите на мечката, но той не обръщаше много внимание на това, тъй като кожата лесно зараства. Нямаше и никакво желание обаче да остане по-дълго време със схванат врат и изкълчено рамо при бойците на абсарока и да си отнесе може би по-траен спомен от лова на мечката. Беше му ясно, че беше по-разумно да изстреля втори куршум, отколкото да се излага на удара на лапата на страшната гризли. Но само той си каза това. Всички останали биха го похвалили, той знаеше това, задето бе успял да убие една сива мечка само с ножа си, и то след като беше толкова млад, преживял досега едва деветнадесет лета и още неприет в редовете на бойците.

Харка хвърли въпросителен поглед към седящия до него, украсен с орлови пера боец и той го разбра. Провери внимателно удареното място и после се зае да оправи изкълчената ръка. Не се осмели да намести вратните прешлени. Но след като можеше вече отново да движи еднакво, макар и не още съвсем леко и безболезнено, и двете си рамена, Харка сам започна да движи врата и тила си, отхвърли главата си назад и с едно силно изпукване разместеният прешлен отново зае предишното си място. Украсеният с орлови пера се усмихна леко, любезно и одобрително и се отдаде отново с удоволствие на напълнената си с истински тютюн лула.

Когато жената, която бе отишла заедно с момиченцето в бивака, се върна заедно с още един боец, тя доведе също и един кон с плаз. Натовариха убитата мечка.

Звярът тежеше не по-малко от седем мъже, събрани заедно.

Обратният път с тежкия товар се проточи доста. Когато завръщащите се ловци достигнаха планинската долина, където бяха разположени шатрите на бивака, жителите там вече знаеха какво се бе случило. Те се бяха насъбрали на края на бивака, под дърветата и на поляната край потока. Стояха на групи — жени, момичета, мъже. Момчетата и младежите избързаха да посрещнат завръщащите се със силни радостни възгласи, изпълнени с радост и напрежение, за да видят с очите си страшния звяр и неговия победител. Те обикаляха около завръщащите се, кой пешком, кой на кон.

Край шатрите младият ловец и неговата плячка бяха посрещнати от старейшините и заклинателя на племето. Поздравиха Харка с „добре дошъл“ и един възрастен почитан член на племето, който се оказа мирновременният вожд, го покани любезно в своята шатра. Едно момче се зае да се погрижи за пъстрия му кон. Оставиха страшната гризли сред бивака върху една кожена завивка. Трима младежи застанаха на пост край нея, като отпъждаха кучетата, които лаеха и се зъбеха срещу убитата мечка. Индианците отдаваха на всяка убита сива мечка същите почести, както на убит смел неприятел.

От години насам Харка за пръв път попадаше отново в индиански бивак и от много дни насам — за първи път в огрята от огнище шатра. В едно котле над огъня се вареше чорба от месо; тя димеше и разнасяше приятна миризма. Когато жената на вожда разпредели супата в паници и ги раздаде на гостите, тя се зае да пече сърнешко месо на шиш. Харка съвсем не се срамуваше и се нахрани добре, защото знаеше, че той сам щеше да има възможност да гости домакините си с изключителни деликатеси — мечи лапи и бутове. Огънят продължаваше да гори леко и топлеше приятно.

От разговора чрез знаци Харка разбра, че племето на абсарока, чийто гост бе той, има навик да танцува Мечешкия танц за умиротворяване на мечия дух и че бойците смятат да проведат танца на следващия ден. Харка отвърна, че това отговаря и на обичаите на дакота и че е и негово, на победителя, желание да знае, че духът на мечката е примирен. За жалост той сам не може да вземе участие в култовия танц, тъй като още не е приет за боец.

Трябваше да повтори два пъти това, тъй като всички присъствуващи сметнаха, че са го разбрали погрешно. Харка изглеждаше по-възрастен, отколкото бе. Може би мъжете смятаха, че е преживял вече двадесет и четири или двадесет и пет лета, пък и смелостта и сръчността му отговаряха на качествата на боец. Мирновременният вожд и заклинателят си размениха един поглед и заклинателят заяви, че ще съобщи на следващата заран дали духовете разрешават в този необикновен случай в танца да вземе участие и ловец, който още не е приет за боец.

Когато гостите си отидоха и в шатрата настана спокойствие, отредиха на Харка чудесно място за спане с много завивки, които той не смяташе да използува. Приятно му стана обаче, когато видя преди лягане, че в шатрата влязоха малкото момиченце, което той бе спасил от мечката, и майка му. Майката се оказа дъщеря на мирновременния вожд. Тя заяви, че ще приготви от ноктите и зъбите на звяра една огърлица за Харка, която не само се смяташе за доказателство за победата и не само бе символ на сила и смелост, но и придаваше, от друга страна, сила на притежателя си.

През нощта, докато лежеше, щастливият ловец чувствуваше още болки в тила и раменете. Спа, но сънува мечката и се учуди, че хищникът не стои пред него, когато се стресна от съня си. На другата заран разказа за това край огнището. Обитателите на шатрата посрещнаха думите му с усмивка и със суеверен страх. Разказаха за това на заклинателя. Той твърдеше, че знаел за съня, в което Харка се усъмни вътрешно. Решението на заклинателя бе, че духът на мечката сам е дошъл и настоява ловецът да вземе участие в Мечия танц. С това въпросът бе решен.

Участието в Мечия танц означаваше за Твърдокаменния Харка Нощното око голяма чест, но и същевременно голямо напрежение на силите. Дадоха му най-хубавата кожа от гризли, която притежаваше един боец от това племе, за да се маскира с нея като мечка. Той я сложи върху главата и раменете си. В култовия танц, който щеше да се проведе на поляната сред бивака и щеше да трае няколко часа, щяха да вземат участие десетима бойци. Мъжете наподобяваха движенията и ръмженето на звяра.

Харка умееше превъзходно да се преструва на мечка, да наподобява тромавите и в даден миг умели и опасно бързи движения, а и също така умееше да пухти и ръмжи измамно като същинска мечка. Скрита под грамадната меча кожа, високата му фигура всяваше страх и същевременно беше много горда и всички вярваха, че мечият дух се е вселил в него. Децата гледаха плахо отдалеч. По обяд заклинателят даде знак за спиране на Мечия танц. Танцьорите отхвърлиха изморени до сетни сили кожите. Сега вече можеше да се смята, че мъртвата гризли, около чиято кървава и разбита муцуна бръмчаха пчели, е примирена. Харка отиде до потока, изми се с пясък и вода и седна в шатрата да пуши. Сега тилът го болеше много повече, отколкото той признаваше. Танцът бе много по-изморителен за него, отколкото самият лов. Въпреки всичко обаче той беше доволен по някакъв дори за него необясним начин от това, че не бе убил мечката така, както белите мъже колят свиня или застрелват с автоматичните си пушки по петдесет бизона в продължение на десет минути. От начина, изискващ много смелост и енергия, по който индианците убиваха сивата мечка, личеше почти неосъзнатото и все пак голямо уважение, с което те се отнасяха към дивия звяр. Мисълта за убитата мечка вълнуваше Харка, който се смяташе за син на Великата мечка, много по-дълбоко, отколкото го бе вълнувал фактът, че е успял сред размириците и беззаконията на живота в пограничните райони да залови някъде някой, който му е нанесъл обида, и след няколко секунди само да го повали като победител, за да вземе скалпа му. Той никога не бе имал желание да умиротворява духовете на тези мъже. Нека вървят по дирите му, ако това им харесваше. Харка не се страхуваше от тях.

Дойдоха двама по-млади бойци, за да се поразговорят. Тъй като продължаваха да се разбират помежду си само чрез знаци, трябваше да споделят само кратки и обикновени работи и не можеха да си разказват много нещо. Колкото до Харка, това за него бе добре дошло. От двамата млади индианци той успя да разбере две неща, които го интересуваха особено: първо, че още не бяха намерили гнездото на орела и че хищникът летеше все много високо, за да могат да го улучат със стрела, и, второ, че на запад от ловните райони на местното племе абсарока витаел тайнствен кон, един жребец, който се явявал и изчезвал без стадо и чиито следи никой досега не могъл да проследи.

— Куршумът, който спестих при убиването на мечката, ще бъде за орела — каза младият индианец.

Още от сутринта на следващия ден той тръгна да обикаля заедно с двамата младежи абсарока в близката и по-далечната околност на бивака. Водите бяха прозрачно бистри и отразяваха слънчевите лъчи. Мъховете станаха златистозелени, по боровете се бяха появили светли връхчета, клоните на дърветата бяха напъпили, пееха птици. По затоплените от слънцето камъни се приличаха гущери; те се стрелваха, щом сянката на някой човек паднеше отгоре им. Вечерта в шатрата ядоха мечо месо — най-напред мозъка, черния дроб и сърцето, които бяха отредени само за победителя, а след това лапите и филето и накрая бутовете. Всеки ден идваха множество гости, които богато гощаваха с месото от плячката. Кожата беше опъната да съхне. Кучетата вече бяха разкъсали и изяли вътрешностите. Старият мирновременен вожд сам поднесе на Харка огърлицата от ноктите и зъбите на мечката; дъщеря му я бе изработила добре. На една връв от сухожилие бяха подредени последователно през едно ноктите и зъбите; долу на гърдите бяха оставени най-големите нокти и зъби. Харка постави огърлицата на врата си и от този ден вече я носеше постоянно.

Болките му вече бяха понамалели и движенията му отново бяха станали по-свободни. Той не сънуваше вече мечката, а следващата си ловка плячка. Орелът не се беше показвал вече край бивака. От по-раншните наблюдения на местните бойци Харка разбра, че сигурно птицата бе направила гнездото си доста на север и само от време на време, когато излизаше на лов, се спускаше толкова на юг, та обитателите на бивака все пак можеха да я видят да се носи над главите им. Харка, който освен родния си език бе изучил вече и езика на племето сиксикау и на белите мъже и по този начин имаше опит в изучаването на чужди езици, бе запомнил още от първите дни някои по-главни думи на абсарока и скоро дотолкова се приспособи, че можеше вече да се разбира чрез отделни думи и знаци доста лесно със своите домакини. Той уговори двамата млади абсарока, които първи бяха дошли да го посетят в шатрата и след това излизаха заедно с него на няколко разузнавателни обхода, да се съгласят да отидат заедно на лов за орела.

Нямаха нужда от много приготовления. Харка не смяташе да вземе коня си, тъй като нямаше да може да го използува в планината. Малко сушено месо и малко тютюн бяха достатъчни за из път. Тримата решиха да не вземат и завивките си, защото времето вече се бе затоплило. Харка, който всякога бе използувал лъка си при своите излизания за дребен лов, сега смяташе да го остави в шатрата и да вземе със себе си само пушката. Тримата запалени ловци, от които никой нямаше повече от двадесет и три години, се нахраниха богато вечерта преди тръгването, изкъпаха се и натъркаха телата си с меча мас, после рано легнаха да спят, тъй като смятаха да тръгнат преди полунощ. Нощното небе блещукаше с чудното си великолепие над планини и долини, над гори и води, когато тримата млади мъже изскочиха от шатрите и се срещнаха на поляната сред бивака. Конете им се раздвижиха леко, също и отпочиналият си вече пъстър кон на Харка. Едно куче зави като вълк. Потокът ромонеше.

Тримата поеха в дълъг бяг край потока, после нагоре през гората. Когато теренът стана по-стръмен, те трябваше да понамалят темпото, но продължиха да бягат, с подгънати колене, с приведени напред тела, с широки крачки. Макар че пролетните нощи по тези високи места бяха студени, от напрежението младите ловци се бяха сгорещили. Не бягаха по утъпкан път. На известно разстояние използуваха дивечови пътеки, после трябваше сами да си пробиват път през нискостеблената иглолистна гора и ниските храсти. Единият от двамата абсарока тичаше напред. Харка беше в средата. Като първа цел си поставиха да достигнат един висок връх, от който щеше да им се открие широка гледка. Щом излязоха от гората, нощният вятър засвири около голите им над кръста тела и изсуши потта им. Дребни камъчета се търкаляха под краката им и те трябваше да тичат бързо като диви кози, ако не искаха на всяка трета крачка да се смъкнат две надолу. Най-после изминаха тази трудна стръмнина и стигнаха до по-твърда почва. Откъм северната и източната си страна върхът беше силно насечен, на юг и на запад обаче заоблен. Тичащият пръв абсарока избра западната страна за по-нататъшното изкачване. Вятърът вееше ледено студен и кожата на тримата млади мъже се сви от студ, докато в телата им пулсираше предизвиканата от движенията топлина.

Когато след няколкочасово изкачване достигнаха върха, светлината на звездите тъкмо избледня. Вятърът се развихри в буря и така силно шибаше ловците, че те предпочетоха да легнат на земята. Погледите им видяха събуждането на далечината в утрото. Слънцето изскочи на изток, далече зад безбрежната прерия, простряла се в подножието на планинската верига. Върховете блестяха като злато, под светлината багрите разпръскваха чудната си прелест. Едно възвишение се издигаше до друго, отделени от вятъра и водите, но все така извисяващи се стръмно и смело нагоре към първите лъчи на утринното слънце. Гори и долини се разливаха като зелено море. Шумоленето на вятъра в боровите иглички и короните на дърветата достигаше чак горе до големите височини. Грачеха врани; един ястреб се носеше над гората, без да се издига по-нависоко от върха, където лежаха и дебнеха тримата млади ловци.

Те също имаха силни очи, силни като на птица. Слънчевите лъчи грееха гърбовете им. След като нощният хлад бе изчезнал, сега на калените мъже беше приятно да лежат тук горе на върха.

Нито един от тримата не проявяваше нетърпение.

Лежаха няколко часа на слънцето, наблюдаваха ястреба и стадо твърдороги овце, които си бяха намерили на един съседен отвесен склон солено находище и така настървено ближеха, че много лесно можеше да ги избие човек. Когато след един час овцете все още стояха на същото място, жаждата за лов насмалко не надви единия от двамата абсарока. Ала между ловците и стадото имаше доста дълбока урва и след като пресметна колко време би му трябвало, за да стигне дотам и се върне обратно, ловецът се отказа от замисления лов.

Слънцето се бе изкачило. Долини, планини и далечни прерии лежаха окъпани от силното обедно слънце. Видимостта вече не беше така ясна. Потънали в омарата, очертанията изглеждаха разлети. Обраслото с трева високо плато почти не се различаваше от светлото небе. Скалите се бяха затоплили. Дивите овце почиваха край солената скала. Вятърът беше утихнал и само шумоленето на водата достигаше още до слуха на тримата индианци на върха.

През изтеклите няколко часа те бяха видели много хищни птици, но орелът все още не се появяваше.

Слънцето премина зенита на своя път за този ден. Заспуска се надолу, отначало едва забележимо, но после започна да се вижда все по-бързо и по-ясно как слизаше на запад и лъчите му губеха силата си. Обедната мараня се разнесе. Очертанията на върховете отново се изостриха, светлини и сенки представляваха различни контрасти в непрекъснато менящата им се игра. Очите на индианците виждаха вече до най-малки подробности съвсем надалеч.

На северния хоризонт се появиха два орела. Кръжаха съвсем високо и се приближаваха към прерията. Три чифта очи следяха полета им с напрежение.

Слънцето стоеше вече в гърба на наблюдателите, въздухът беше чист, погледът стигаше надалеч и нищо не го заслепяваше. Сред прерията пасеше и си играеше цяло стадо антилопи; за очите на тримата индианци всяко отделно животно бе по-малко от главата на мравка, но те не се мамеха дори на такова разстояние за онова, което виждаха. И двата орела се спуснаха с шеметна бързина надолу. Индианците имаха чувството, че чуват шума от плясъка на крилете им във въздуха. Твърде късно се разбягаха антилопите. Всеки от двата орела стискаше плячката си в ноктите. Сигурно се бяха вкопчили в млади животни. Изплашеното стадо антилопи се разбяга бързо като вятъра сред тревната степ и скоро вече не се виждаше нищо от него.

Харка се изправи бавно, за да се разкрие колкото се може по-широко поле за погледа му; не изпускаше из очи летенето на орловата двойка. Там, където те се спуснеха със своята плячка, трябваше да се намира гнездото им. Двамата му другари бяха останали легнали, за да не привлекат с нищо вниманието на недоверчивите птици върху себе си.

Разстоянието беше твърде голямо, за да може Харка да ги достигне с куршум. Дори и карабинен изстрел не можеше да стигне до тях.

Харка спокойно проследи как орловата двойка се спусна надолу с плячката в ноктите си. Гнездото сигурно се намираше върху някое от високите дървета или върху някоя издадена скала на предпланините. Орлите се бяха спуснали отвесно надолу и после изчезнаха зад един връх от погледа на Харка. Той седна и каза:

— Утре заран ще го уловим.

Той говореше в единствено число. Тримата ловци се интересуваха само от красиво нашарените пера от опашката на мъжкия орел. Бяха радостни, смяха се, ядоха от сухата си храна и пушиха.

За сън не можеха да мислят вече. И тримата достатъчно бяха почивали през целия дълъг ден и можеха спокойна да тръгнат на път през нощта. С умели и безстрашни скокове, проверявайки с поглед предварително всяка своя стъпка, те се спускаха по западната страна на склона, откъдето бяха дошли. Докато слънцето вече се канеше да залезе, птиците се скриха сред клонаците и хищните животни започнаха да се промъкват скришом, тримата ловци продължаваха пътя си през нискостеблената иглолистна гора. Под високите дървета вече беше тъмно. Но и тримата знаеха посоката, по която трябваше да вървят, а двамата абсарока познаваха местността до най-малки подробности, дори и дивечовите пътеки, които можеха да използуват през инак непроходимия храсталак. Когато тримата момци направиха един завой в северозападна посока и стигнаха потока, който изтичаше от долната страна на урвата, където овците бяха лизали солената скала, те пиха жадно. Отсега нататък напредването вече не беше много трудно. Разстоянието, което трябваше да изминат обаче, беше сравнително дълго и затова те продължиха да бягат, за да не губят време. Само понякога си почиваха за малко. Отдавна вече беше минало полунощ, когато заобиколиха върха, който прикриваше изгледа към орловото гнездо. Забързаха още повече. Когато намериха едно дърво, което сякаш бе израсло само за наблюдателен пункт, над петдесет метра високо, издигащо се над останалите дървета в гората, Харка реши да се изкачи на него и да огледа оттам околността. Първият клон по огромния ствол беше много нависоко и затова беше трудно да се изкачи долната гладка част. Харка обаче скочи на раменете на единия от своите другари, после прехвърли ласото си през ствола, така че, като се издърпваше за двата му края, имаше добра опора и забърза нагоре по дървото, като непрекъснато издърпваше и ласото. Така скоро достигна най-ниските клони и се промъкна, гъвкав и умел като рис, в клонака и най-после седна на върха. Пушката си носеше в кожения калъф. Калъфката имаше презрамка, на която пушката висеше на рамото му.

Още беше нощ. В подножието на планината се разстилаше огряната от бледия светлик на луната и звездите прерия, към която индианците доста се бяха приближили през своя нощен поход. Тъмните гори по планинските склонове шумоляха под напора на вятъра и върхът, където седеше Харка, силно се олюляваше. Но за сметка на това оттам му се откриваше прекрасна възможност да вижда цялата околност.

Твърдокаменния Харка Нощното око Ловеца на мечки насочи своето внимание предимно върху една насечена издадена скала, която веднага забеляза в северна посока. Скалата беше отдалечена от дървото, в чиято корона седеше индианецът, малко повече от около хиляда метра. Лунният светлик заливаше светлата скала. Харка си помисли, че той на мястото на орела би построил гнездото си върху тази отвесна недостъпна канара, която се издигаше като кула над склоновете и горите и разкриваше поглед далече над прерията.

Ако очите не го лъжеха, орловата двойка наистина си беше избрала тази скала, за да свие гнездото си. Харка дори си помисли, че различава дебели клони и тънки стволове на дървета, които двете хищни птици бяха изнесли чак догоре. Може би в гнездото им имаше малки. Една канара, която се издаваше като протегнат напред пръст, прикриваше част от гнездото.

Хиляда метра бяха твърде далече за сигурно попадение. Затова Харка искаше да се приближи още повече до гнездото. Не искаше да остави случайността да реши дали да стреля, или не. Смъкна се бързо надолу, заскача с помощта на ласото по гладкия ствол и сподели мислите си със своите другари. Нямаше време за губене, ако не искаха да изпуснат момента, в който орлите излитаха заран от гнездото си.

Тримата индианци се шмугнаха надолу по отвесния склон. Сега Харка водеше, възможно най-бързо, доколкото му позволяваха теренът и наложителното безшумно придвижване. Когато тримата ловци достигнаха под издигащата се високо нагоре скала, между стволовете на дърветата и храстите започна леко да се развиделява. На това място гората се разреди. Буйна река, която рано през пролетта се спускаше с все сила по склона надолу, а сега бе останала само малка вадичка, в продължение на стотици години бе свлякла в своя бяг големи купища камъни, бе чупила дървета и бе разпръснала камъните на доста широко корито. Оттук навярно се откриваше свободен поглед към отвесната скала. Харка кимна на другарите си да го последват натам. Тримата се скриха зад няколко големи блока сред свлечените камъни. Харка бе извадил пушката си от кожения калъф. Беше заредена и готова за стрелба. Другарите му държаха лъковете и стрелите си в ръка. Тримата лежаха на около сто и петдесет метра под мястото, където се извисяваше скалата. Оттук вече можеха да видят гнездото.

Пред тях се изпъваха и разтягаха орлови криле, грамадни и силни. Върху лявото крило на мъжкия орел имаше стара заздравяла рана; при разтягането на крилото тя се показа между перата. Над върха на гнездото се подадоха две пухкави шии и голи птичи глави с разтворени човки. Орловата двойка имаше малки.

Двете грабливи птици бяха усетили хората, които се криеха зад блоковете сред свлечените камъни.

Мъжкият орел излетя и сякаш се накани от високото да се спусне веднага над врага. В този миг орелът представляваше най-добрият прицел за стрелците с разкритите си гърди. Улучеха ли го сега обаче, той щеше да падне в гнездото и много трудно можеха да го вземат оттам. Затова Харка не натискаше спусъка все още. Щом орелът започнеше да се спуска надолу, щеше да бъде много по-трудно да го улучат смъртоносно, но Харка се надяваше на силите си. Не така бе разсъдил стоящият до него абсарока обаче. Без Харка да може да му попречи, защото бе съсредоточил цялото си внимание само върху птицата и своята пушка, младият човек запрати стрелата си. Всички тези разсъждения и действия се случиха само за част от секундата.

Орелът беше смъртно ранен. Полетя надолу със стрелата в гърдите и увисна на острата скала, която се издаваше като сочещ показалец над гнездото. Женската разпери криле над малките и издаде напред клюна си, готов да се забие, но остана в гнездото, дори не скочи на ръба му. Харка можеше много лесно да застреля женската птица; достатъчно беше да я улучи в главата. Но той упорито се стремеше да постигне успеха тъй, както предварително се бяха уговорили тримата. Бяха решили, че ще убият мъжкия орел и ще оставят женската жива. Затова сега Харка сложи ръка върху стрелата, която момъкът до него тъкмо заложи, и му даде с това знак, че не бива да стреля. После Харка остави пушката си на земята и изтича безшумно по камънака, като се прикриваше колкото бе възможно, и изчезна в гората. Там забърза нагоре по склона до подножието на високата стърчаща скала. Трудно беше да се изкачи по отвесната скала и навярно можеше да мине само по западната й страна, която бе закрита от другите високи баири и затова не беше така насечена и порутена. Харка чу как двамата му другари привличаха към себе си вниманието на женския орел, като подхвърляха леко камъни нататък. Младият дакота постави ножа си в устата, за да може при нужда веднага да се защити. После се закатери внимателно по скалата откъм западната страна. Искаше да прибере убития орел, без да става нужда да убива малките и майката. По големината, по шарките на перата и по старата зараснала рана на кожата на крилото Харка бе познал орела. Това беше птицата, с която той бе влязъл в жесток бой като момче и с която след това се бе сприятелил, докато крилото й беше ранено. Навярно шумът и бъркотията около построяването на железопътната линия бяха прогонили птицата и тя бе отлетяла на север да си търси нови места за ловуване и за ново гнездо. Сега тя беше мъртва. Харка обаче щеше да се погрижи малките орлета да израснат. Това бяха причините — за които двамата му другари и не подозираха, — които го караха упорито да не отстъпва от първоначалния им план за лова.

Малките орлета усетиха катерещия се индианец. Подадоха глави под крилете на майка си и бяха съвсем неспокойни. Майката обаче беше насочила вниманието си само към двамата нападатели откъм камънака и към тяхното държане.

Изкачването по скалата беше трудно. Оказа се, че тя беше съвсем ронлива и колкото по-нависоко се изкачваше Харка, толкова по-малко опора намираше за ръцете и пръстите на краката си, а и толкова по-голяма беше опасността, че може някое камъче да се търкулне и да привлече вниманието на орлицата.

Най-после младият индианец стигна до подножието на скалата, наподобяваща сочещ към гнездото пръст. Тихо и внимателно, сякаш дебнещ боец, той стъпи с пръстите на левия си крак. С десния стоеше още здраво на отвесната скала. Застана неподвижно и заразглежда увисналия на скалния пръст мъртъв орел. За щастие изглеждаше, че е необходимо само леко дръпване, за да се отмести птицата. Крилото със зарасналата рана висеше към Харка. Младият ловец беше приготвил ласото си. Сега той дръпна увисналото крило, смъкна огромната птица и я придърпа към себе си. Веднага я натовари на тила си и прехвърли ласото през плячката, а после под мишниците около гърдите си.

Тогава се случи онова, от което се опасяваше. Орлицата усети движението зад гърба си и се извърна със светкавична бързина.

Преди още тя да удари с клюна си, Харка се наведе и както бе предвидил, използува простреляния орел за прикритие. Убитият хищник лежеше с гърдите и разперените си криле над главата и раменете му. Харка слезе от скалата и вече не можеше да вижда орлицата; тя също не го виждаше повече. Изглежда обаче, че тя политна разярена към движещата се надолу по склона мъртва птица, защото Харка усети неочаквано двойна тежест на гърба си. Но убитият орел беше завързан здраво за тила му и го предпазваше.

— Не унищожавай перата на умрелия си мъж, орлице — каза тихо той под носа си. — Инак можеш да правиш с него каквото си искаш.

Беше много трудно да се слиза по скалата с тежестта на тила, с приведена стойка и наведена напред глава. Минути минаваха, докато се спуснеше само няколко метра надолу. Орлицата отново отлетя. Макар че така товарът на Харка се облекчи, той неведнъж се страхуваше, че ще се плъзне. Но всеки път успяваше да се задържи.

Когато най-после отново почувствува земя под краката си, той въздъхна. С орела на тила, подпирайки издадените криле с раменете и ръцете си, той тичаше към гората като някакъв човек-птица.

Орлицата неочаквано се спусна над него и го преследва до първите дървета на гората, после отново се върна в гнездото при малките си.

Харка навлезе двеста крачки в гората и седна на пръстта между стволовете на дърветата и ниските храсти, с орела на гърба, чиято глава стоеше над неговата, а разперените криле прикриваха ръцете и раменете му. Извика другарите си и когато те го намериха, и двамата се учудиха. Той свали птицата от главата си, отстъпи назад и кимна на младия абсарока, който бе прострелял орела, да си вземе плячката. Върхът на стрелата с част от счупената дръжка стърчеше в гърдите на хищната птица.

Стрелецът обаче се срамуваше, задето бе прибързал с изстрела, и искаше да остави скъпоценните пера от опашката за Харка. Двамата не можаха да се разберат чие е правото и решиха най-после да отнесат убития орел в бивака и там да разкажат вечерта край огъня как го бяха убили. Нека вождовете и старейшините на племето решат какво да правят с плячката.

Орлицата стоеше още в гнездото, разперила криле над малките си.

— За есента тя ще отгледа два нови бойни орела — каза Харка.

Тримата млади индианци усетиха глад и жажда; бяха и уморени. Затова влязоха малко по-навътре в гората и легнаха най-напред да поспят до обяд. После тръгнаха по следите на една малка мечка, убиха я, изпекоха на малък огън най-хубавото, което можаха да вземат от нея, и прибраха всичко останало. Сред спускащия се мрак повървяха още известно разстояние и отново легнаха да починат между полунощ и сутринта. На сутринта двамата абсарока се подчиниха на желанието на Харка да се покачат още веднъж на някое високо място, откъдето можеше да обгледат горите на предпланините и граничещата с тях прерия. Харка искаше да се ориентира колкото се може по-добре откъде щеше да мине пътят му към племето на сиксикау.

Единият от двамата абсарока, който, изглежда, много добре познаваше околността, ги отведе отново на един самотно издигащ се връх. Не беше толкова висок, колкото онзи, по който тримата млади мъже се бяха изкачили най-напред на идване насам, но беше много удобен за наблюдателен пункт към прерията. Тримата ловни другари носеха на смени голямата убита хищна птица.

Сега отново вървяха много бързо.

Когато достигнаха наблюдателното място, към което се стремяха, отново се свечеряваше. Слънцето още блестеше от запад, провирайки лъчи между огнено очертаните върхове. От вечерните сенки скалите и дърветата изпъкваха релефно. Зелените листа блестяха така, че чак жилките им се виждаха. От върха, който се издигаше гол току над най-високите корони на дърветата, погледът се плъзгаше над горите, надолу по една речна долина със силно обраснали брегове, стигаща чак до широката степна прерия, където вечерният вятър огъваше тревата на дълги вълни.

Индианците гледаха внимателно. Забелязаха в далечината един бизонов път, който не им бе привлякъл вниманието предишните дни; беше една дълга, гола и разровена отсечка, подобна на прашно шосе през обраслата с трева прерия. На някои места бизоновият път се разширяваше от кални локви, където бизоните обикновено се къпеха подред, най-напред по-силните, след това по-слабите. Харка наблюдаваше с остро око прерията, докато вниманието на другарите му вече бе отслабнало.

— Слушайте! — каза той.

Те не разбраха веднага какво им казва той, но скоро им стана ясно. Чуха тропот по земята чак на високото до тях.

„Бизони?“ — попитаха се на първо време и тримата, но скоро Харка оформи на глас мисълта си:

— Мустанги!

Миг след това мустангите се появиха по прерията, завивайки тъкмо зад края на една гора; средно голямо стадо, което се носеше в пълен галоп, с развяващи се дълги опашки и гриви. Копитата им вдигаха облаци прах. Харка гледаше напрегнато да разбере какво бе изплашило животните. Но в този миг те се спряха, вдигнаха се високо на задните си крака, смениха посоката и побягнаха на изток в противоположна на гората посока. Индианците ги следиха с поглед, докато изчезнаха на хоризонта.

— Конете се държаха много странно — каза Харка.

— Шшшт! — даде знак единият абсарока. — Това е магия.

Харка с удоволствие би попитал какво означава това, но замълча, защото долови някакъв шум в гората, долу, недалеч от прерията, близо до долината, към която той можеше да погледне от височината. Ослуша се. И този път, изглежда, той пръв наостри слух. После сложи ръката си върху рамото на своя другар, който сигурно искаше да каже нещо или да предложи да тръгват, и му посочи с два пръста пред устата, че трябва да мълчат.

От гората излезе самотен жребец и отиде на водопой на реката. Беше кулест кон, с тъмна грива и тъмна опашка, набит и як. Дори в спокойните движения, с които се приближи към водата и наведе глава, за да пие, се криеше някаква сила. Харка усети как кръвта му бие чак в пръстите и имаше чувството, че нервите му започнаха да свистят. Какъв кон!

Какъв кон!

Когато се напи, жребецът вдигна глава и остана неподвижен за няколко секунди. Харка не отместваше поглед от животното. Привличаше го като омагьосан не само красивото тяло, гордото му държане и елегантността на най-малките движения, характерни за много силните животни. Лъчите на вечерното слънце, които падаха върху животното, не осветяваха някакъв добър водач на стадо, някакъв бърз бегач, някакъв смел кон… Животното, което стоеше долу край водата, беше много повече и много по-различно от…

Харка не можа да доведе мисълта си докрай.

Жребецът се извърна, побягна нагоре по течението на водата, копитата му биеха силно по пръстта и камъните. Нямаше вид, че някой го гони. Изглеждаше, сякаш той гони. Отново се хвърли встрани. Започна да хапе край себе си нещо невидимо. Харка можа да види очите На коня. Те се бяха извърнали в дива ярост. Сега мустангът отново се вдигна на задните си крака, започна да рита с предните си копита във въздуха. Цялото му тяло беше само напрежение. Дългата грива висеше надолу, дългата опашка достигаше земята. Животното беше вдигнало високо глава и показваше яростно зъбите си, сякаш искаше да захапе въздуха и небето, сякаш го разяждаше някаква всеунищожаваща ярост. После то се отпусна на четирите крака, скочи още веднъж само на задните и се спусна в неподражаем галоп надолу по долината. Стрелна се в шеметна бързина към разстилащата се сумрачна степ и сега изглеждаше, сякаш бяга от нещо невидимо. Тичаше насам и натам, изкачи се върху хребети на едно възвишение и в миг силуетът му се очерта на тъмнеещото вече небе.

Най-после конят се изгуби в далечината, в мрака на нощта, между леките възвишения на безбрежната прерийна шир.

Какъв кон! Харка дълго не можеше да проговори. Гледаше все още към степта и се питаше дали ще види някога още веднъж този жребец. Ала мустангът не се показа вече.

Тримата ловни другари поеха мълчаливо обратния път. Въздухът беше хладен, те се движеха бързо и нощта още не бе превалила, когато достигнаха със своята плячка шатрите на бивака. Бяха се приближили тихо и се бяха поздравили безмълвно с дежурещите край конете. Кожените шатри се гушеха в мрака, огньовете вече бяха заринати, но кучетата станаха неспокойни, а старият мирновременен вожд спеше съвсем леко.

Когато двамата млади абсарока съпроводиха Харка до шатрата на мирновременния вожд, старият излезе отвътре вече облечен. Като видя прекрасния орел, който младежите бяха убили, той нададе силен вик на възхищение. Сега се разбудиха и жените в шатрата и когато вождът покани младите ловци да влязат вътре, огънят, внимателно подкладен, вече започна да припламва.

Поднесоха на завърналите се хубава вечеря и те разказаха за лова на орела. Гласовете им обаче бяха странно приглушени и вождът, който ги бе слушал внимателно, изгледа най-после въпросително тримата един подир друг.

Двамата млади абсарока сложиха ръце пред устата си.

Накрая обаче по-възрастният все пак каза:

— Когато се връщахме, видяхме омагьосания кон така близо, както никога досега. Той бе подплашил стадо мустанги и дойде на водопой край един горски поток. После побягна и изчезна отново.

Вождът погледна към Харка, сякаш искаше да чуе неговото мнение.

— Никога досега не съм виждал такъв кон — каза младият дакота. — Той е по-силен и по-буен от всички мустанги, които съм виждал досега, и сякаш води борба с невидим враг. Ние не можахме да го разберем.

— Този жребец се бие срещу един невидим дух — промълви вождът, — но той се бори и срещу дивите мустанги. Стадата се страхуват от него. Той е ухапвал смъртоносно дори и водачи на стада. Ние ги намирахме. Това е магия!

След странното преживяване, което бе увенчало лова им, и при силната умора, която всички усещаха, никой нямаше желание да продължи разговора през нощта.

Тримата ловци се сбогуваха и оставиха орела в шатрата на стария вожд до другата сутрин, когато щяха да решат какво да правят с него.

Когато обитателите на шатрата легнаха, Харка също се изтегна на своята завивка. Отново сънува през тази нощ. Сънува коня, към когото бе започнал да чувствува някаква тайна и непреодолима симпатия, като към някакъв голям враг, когото искаме да направим свой приятел. Прокуденото, диво, мразено и всяващо страх съществуване на това животно му се стори подобие на неговия собствен живот. Какво знаеха тези абсарока за него, Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки, сина на Матотаупа, когото белите мъже наричаха Хари? Дори не им беше казал истинското си име. Беше се представил само като „Стрелец по бизони“ и те не подозираха кой всъщност беше той. Харка беше вече познато име сред обитателите на дивата пустош. Неговите подвизи бяха известни вече сред прерията и Скалистите планини и ако искаше да не го познаят, той не биваше да споменава нито името си „Хари“, нито Твърдокаменния Убиец на вълци.

Мъжете абсарока с удоволствие бяха готови да задържат добрия млад ловец в своите шатри, да го приемат за боец и да му дадат някоя от своите девойки за жена. Старият вожд дори направи някои подобни намеци. Ала малочислената племенна група сред планинската долина не привличаше мислите и чувствата на Харка. Той искаше да тръгне на запад, през дивата прерия, където искаше да види отново своя приятел Силен като елен, с когото се бе свързал по индиански обичай като „кръвен брат“. Искаше да издържи заедно с него изпита за приемане за боец. Единствено тази цел привличаше все още мислите му.

Три дни след завръщането от лова на орела младият дакота се сбогува с любезните абсарока. Прибра добре загънатите пера от опашката на орела, подарени му от младия ловец, който бе убил прибързано птицата, и които той в никакъв случай не можеше да откаже. Харка сравни перата с другите две, които винаги носеше със себе си. Напълно си приличаха, макар че бяха откъснати от перушината през различни години. Той не се беше излъгал. Първите две пера сивият му жребец беше откъснал от орела, когато грабливата птица бе нападнала Харка като момче… Кожата на гризли остана в бивака на абсарока; Харка отнесе огърлицата от ноктите и зъбите на звяра. Това беше достатъчно доказателство за ловния му успех и нямаше да му пречи и да му тежи по време на дългата езда.

След като се сбогува с почит със старейшините и възрастните абсарока, придружен известно време от момчетата и младежите, Харка напусна шатрите, за да продължи пътя си към бивака на сиксикау. Бяха го запасили богато с храна, пъстрият му жребец си бе отпочинал и си бе възвърнал буйната палавост.

Топлото лято щеше да започне тепърва. Харка бързаше да навакса изгубеното време, но без излишна припряност. Дните, прекарани сред племето на абсарока, не бяха изтрили от съзнанието му мрачните впечатления, с които бе напуснал лагера на станцията край железопътната гара, но все пак ги бяха изтикали на заден план. Самочувствието му отново бе излекувано; пак бе станал свободен индианец.

Докато яздеше на запад в подножието на планините, край горите, той често се оглеждаше и ослушваше за кулестия жребец, но никъде не можа да го види отново.