Топ и Хари

Утрото на мъртвите риби

Прерията между двете начални реки на Плат, която се разпростираше на стотици мили югозападно в ловните райони на черните ходила, всяка година се обливаше от палещите слънчеви лъчи на лятото, пресушавана от ветровете. Между обраслите с ниска трева и многогодишни растения местности минаваха голи пясъчни ивици. Коритата на много потоци вече бяха пресъхнали, в други бавно се придвижваха малки рекички. Бизоновите пътища се разстилаха изоставени. Стадата бяха отминали на север и на изток, търсейки по-тучни поля. Елените и лосовете се бяха приютили в горите на западните предпланини.

Суха, изоставена и неплодородна се ширеше местността под гаснещото звездно небе, за да посрещне новия ден, който щеше да донесе нова жега, нов вятър, но не и прясна вода.

Сънливците в малкия лагер на проучвателната железопътна компания се разсъниха бързо. Мъжете се запътиха към потока, край който бяха опънати палатките им. От време на време някой подвикваше нещо с още сънлив глас на другаря си, но повечето мълчаха мрачно, намръщени, защото и днес консервите едва ли щяха да им се усладят повече, от вчера. Всички обаче бяха доволни, задето поне щяха да започнат рано работа, защото нямаха по-голямо желание от това да привършат работния си ден и да се измъкнат от страшната пустош и дебнещите ги в нея опасности. Мъжете ходеха край палатките и потока, облечени само в панталони, но веднага след закуската обличаха и горните си дрехи с надеждата, че те могат до известна степен да ги предпазят от стрели и ножове. Всички, от инженера до последния носач, носеха затъкнати в коланите си револвери или пистолети. Брадясалите им лица и ръцете бяха обгорели от слънцето.

Ръководителят на експедицията стоеше пред своята палатка. Чакаше да се върнат тримата нощни дежурни, за да чуе от тях дали бяха забелязали нещо подозрително през нощта. Той вече видя двама от тях, които се приближаваха с пушка в ръка. Познаваше ги много добре, както познаваше всеки от своите хора.

Единият, на име Бил, беше недодялан здравеняк. Изразът на лицето му беше груб; около ъглите на устните му играеше някаква глупашка хитрина. Вторият, почти половин метър по-висок от него, правеше силно впечатление с брадата си. Той всеки ден уж се опитваше да оформи широката си брада в малка остра брадичка с широки мустаци и въпреки всички шмекерии упорито се задоволяваше само с намерението си. Казваше се Чарлз. Заради едрия ръст и суетността си той бе получил някога някъде от французи прякора Шарлеман, Карл Велики, и това име му бе останало, макар че повечето от неговите говорещи английски другари съвсем не разбираха този подигравателен прякор.

Двамата сменени постови притичаха към инженера. Когато застанаха пред него обаче, те не казаха нищо, само го гледаха като кучета, очакващи да ги смъмрят.

— Какво има? — попита инженерът, вече ядосан от физиономиите им, преди още да беше разбрал какво се е случило. — Къде се бави Том?

В отговор те само повдигнаха рамене.

— Питам ви къде е Том!

— Просто го няма.

— Просто го няма! Просто го няма! Хубав отговор за опитни погранични жители, няма що! Жив или мъртъв — той трябва да е там.

— Ама го няма.

— Хора, не ме бавете излишно! Какво се е случило?

Отговорът отново бе повдигане на рамене.

— Снощи Том отиде на пост. Това е ясно. И после?

— Вече го няма.

Ръководителят на експедицията разтвори устни, пое си въздух, затвори отново уста, без да каже онова, което му се искаше да изрече, и накрая само попита:

— Кога забелязахте, че Том „просто го няма“?

— Когато го повикахме на развиделяване. Искахме заедно да се върнем тук.

— А какво има там, където него го няма вече? Трупът му? Или следи от отвличането му?

— Само шапката и ботушите му са там.

— Шапката и ботушите му, така. Нима никога не си давате нощем знак помежду си, за да знаете, че всичко е наред?

— Но разбира се, сър.

— Кога за последен път се чухте с Том?

— Два часа преди развиделяване.

— Така, тогава, значи, е бил още там. И после? Като димели се е разнесъл, или е потънал в земята, или е излетял във въздуха и е оставил само шапката и ботушите си на своите наследници! Или какво си помислихте?

— Може би е искал да си върви дома? Понякога човек го прихваща и просто побягва.

— Това вече е нещо. Дезертирал, така да се каже. А поводът за това?

— На него отдавна вече не му се работеше. Малко магазинче в някой граничен град — това му беше мечтата. Искаше му се да започне търговийка, да поспечели малко и да живее на спокойствие. Мъката по дома го гризеше още от миналата година насам, след голямата пясъчна буря. Но парите все не му стигаха, за да отвори магазин, пък и нямаше стока, за да започне…

— И стоката сигурно му е паднала нощес от небето, така ли? Та затова сега може да си отвори магазин?

— Ами не знаем. Понякога, когато човек мисли много дълго за нещо и слънцето и вятърът му пресушат съвсем мозъка, пък и индианците не го оставят на мира, той изведнъж полудява.

— А конят на Том, той къде е?

— Тук е.

— Тук?! И Том ще тръгне пеша без шапка и обуща през прерията? На друг ги разправяйте тия! Не на мен! Да вървим аз да видя каква е тая работа. Оставихте ли шапката и обущата му така, както ги намерихте?

— Да, сър.

— Значи, все пак сте имали миг на прозрение!

Инженерът се запъти заедно с двамата тежко въоръжени погранични жители към лекото възвишение на север от потока, където Том бе стоял на пост през нощта. Двамата мъже водеха инженера по заобиколен път, за да не унищожат някакви следи, и после се изкачиха по лекия склон нагоре. Когато стигнаха билото, инженерът видя в тревата кожената широкопола шапка и високите ботуши. Те бяха поставени така, че шапката сочеше точно мястото, където би се намирала главата на легнал човек, а ботушите — мястото, където биха били краката му.

— Каква любов към точност и ред! — избухна инженерът. — Открихте ли следи?

— Не.

— Значи, той е трябвало да събуе ботушите си, за да се промъкне по-леко. Щуротия! Пълна щуротия! Може ли човек въобще да се довери някому в тая прерия?

Той отиде до мястото, където бяха оставени шапката и ботушите, и повдигна вещите една след друга, за да ги огледа от всички страни.

— Няма следи от кръв, не може да се предполага, че е водена някаква борба! Просто избягал човекът! Къде се е чуло и видяло подобно нещо!

Инженерът тъкмо млъкна и през въздуха се понесе леко свистене. Шапката полетя от главата на инженера. Той се огледа объркано и я видя как падна в тревата в подножието на лекото възвишение. На върха на шапката стърчеше стрела.

И тримата бързо се хвърлиха на земята и се смъкнаха малко надолу по склона.

— Проклети индианци, гадна паплач! — изсумтя инженерът.

Двамата погранични жители мълчаха и прикриха главите си зад пясъка и тревата.

Мъжете в лагера бяха наблюдавали случилото се. Всички притичаха веднага с оръжие в ръка до тримата мъже в подножието на склона и се хвърлиха край тях в тревата. Изстреляха няколко слепи куршума към небето над билото на хълма.

После настъпи тишина.

Небето беше тъмносиньо, изсушаващият вятър духаше над високата прерия, водата в коритото на потока се носеше едва-едва сред топлия пясък. Край палатките пасяха конете. Неколцина мъже, които бяха останали там, ги бяха събрали по средата на лагера.

— Ще трябва да се разделим на групи! — каза Шарлеман на инженера. — Възможно е индианците да се промъкнат и зад южните хълмове. Ще трябва да заемем и тях.

— Разбира се, възможно е те да се промъкнат и от юг. Посред бял ден! Защо пък не! Те изобщо вече не ни смятат за мъже! Всяка сутрин се подиграват с нас, като ни побоцкват оттук-оттам, за да спъват работата ни! Но аз няма да позволя да прекъснем работата и днес! Сключването на големите договори с правителството е предстоящо! Нашата компания трябва да участвува в сделката!… И така, вие двамата ще останете тук на хълма и ще стреляте, Щом се покаже някой червен нос или черен перчем! На южните възвишения също двама мъже, всички останали — на работа! Хайде!

Някои от мъжете изръмжаха нещо недоволни, но всички се подчиниха и последваха инженера, който се смъкна по склона и взе в подножието шапката си. Разгледа стрелата, която стърчеше на върха й. Долният край на стрелата беше оцветен и украсен с резба.

— Тази ще я запазим. Като веществено доказателство за тия мерзавци!

В долината на потока мъжете отново се заеха да размерват местността. На възвишенията от юг и север стояха на пост по двама дежурни.

Бил и Шарлеман на билото на северното възвишение бяха недоволни. Те бяха дежурили през цялата нощ и сега пак нямаше да могат да легнат.

— Спокойно можеха да вземат още няколко скаути — рече недоволно Бил. — Любопитен съм да знам колцина от нас ще оцелеят до есента… Впрочем ти какво смяташ, че се е случило с Том?

— Тия бандити са го отмъкнали.

— Както дяволът отмъква човешките души.

— Ако е наистина така, то нещастникът действително е попаднал в ада. Не бих желал да бъда плячка сега на индианец.

— И аз не.

— Не можем ли да направим нещо за Том?

— Я си трай. Само това ни липсва! И без туй всеки трябва да пази собствената си кожа.

Шарлеман не отговори повече. Безскрупулността на Бил успокои и неговата съвест.

Двамата останаха унесени в мислите си под засилващия се пек. Въздухът трептеше. Вятърът беше утихнал.

В долината край потока прокънтяха викове. Двамата лостови на възвишението се извърнаха бързо и видяха как един от работещите долу мъже се повали на земята. Една стрела беше пробола гърлото му.

Бил и Шарлеман не казаха нито дума. Всичко това ги гнетеше. Дий наред вече продължаваха безшумните нападения на вражеските индианци. Изсвистяваше изневиделица самотна стрела и улучваше целта си. Ала не можеха да хванат никакъв индианец. Не се чуваше и никакъв боен вик. От смълчаната самотна прерия непрекъснато ги дебнеше смъртта.

Безпокойството сред участниците в проучвателната експедиция беше голямо и от цяла седмица насам отговорният инженер трябваше да напряга всичката си воля и сили, за да може да задържа хората и да ги кара да работят. Да работят и да водят същевременно война — постепенно това вече бе започнало да се струва непосилно на хората. Но откъде да намерят разузнавачи, сега, през четвъртата година на гражданската война?

Мъжете, които работеха в долината, напуснаха работата си след втората стрела и смъртта на своя другар. Повечето се хвърлиха в тревата, като се мъчеха да намерят прикритие зад редките многогодишни растения и купчините речен пясък. Неколцина бяха избягали към палатките и се скриха там.

Бил все пак наруши мълчанието.

— Ама че свинщина!

— Тук и ти дори не можеш да се оправиш, макар че си участвувал успешно в двадесет и шест борби на петли!

— Де да смееха тия червени страхливци да излязат насреща ми! Бих им показал какво значи борба на петли!

— Само че те не искат да ти доставят това удоволствие, Бил.

— Ами да, те са само едни мръсни индианци и нищо повече!

— Какво са те, на мен ми е, все едно. Но това, което вършат, ме стряска. Ясно ли ти е?

— Престани да дрънкаш, Чарлз. Я… слушай!

В долинката един от мъжете се бе осмелил да се приближи към мъртвеца с прободеното със стрела гърло. Тъй като острието беше с кука, той не можа да го измъкне, отчупи само леко захванатия му горен край и го разгледа подробно. Една малка съвсем тънка кожа с рисунка върху нея, едно своеобразно писмо бе прикрепено на стрелата.

Мъжът разглеждаше кожата.

— Пак конска глава! — извика той към двамата мъже на хълма.

— Какво означава това, Бил? — попита Шарлеман. — Червени черти и конска глава, тези знаци все се повтарят.

— Ти се държиш така, сякаш конската глава може да ти свети маслото, магаре такова! Важното е стрелата!

— А ние седим тук и чакаме да прелети и да ни улучи следващата!

— Че какво да правим? Би трябвало да имаме на разположение една орда индианци, които да насъскаме срещу другите. Срещу кучета трябва да се насъскат кучета, а срещу червени — червени.

— А срещу червени кучета — червени кучета, искаш да кажеш, нали? Кой може да разчита на такава червена пасмина! Миналата година все още ни помагаха тия пани, а сега и тях вече ги няма никакви.

— Ами да, защото ние ги излъгахме и не им платихме уговореното! Те искаха да им дадем патрони, а ние не им дадохме дори една стотна от онова, което бяхме, обещали.

— Че кой може да поеме такава отговорност — да снабдява червенокожите с патрони!

— Така или иначе, ние останахме на понеделник! Следващия път и аз ще ви оставя моята шапка тука като последно сбогом. И без това не искам да стоя повече в тая проклета местност! Но човек не може да се откаже. Глупави сме ние, това е то!

— И ти не знаеш какво означава конската глава и перото!

— Я ме остави на мира! Докато не са ми изпратили томахавка, пак съм добре.

— Защо? Какво означава пък томахавката?

— Че трябва вратът ти да е готов — защото секирчето зее ще те улучи в най-скоро време. Ти как не го знаеш това? А пък се фукаш, че си бил пограничен жител!

— Тихо! Слушай!

Двамата мъже и всичките им другари на хълма на оттатъшната страна на реката, както и в долината край брега подскочиха. На северозапад някой стреля. Разнесоха се отделни изстрели, един подир друг, посоката им бързо се менеше.

— Бил, какво означава това… изглежда, неколцина ездачи се гонят един друг!

Отново се разнесоха изстрели.

Бил нема време да отговори. Ослушваше се внимателно като всички останали.

Стрелбата утихна. Двамата постови залепиха уши на земята. Отначало не чуха нищо, ала скоро след това доловиха тропот от конски копита на отделни препускащи в галоп коне.

После отново отекнаха три изстрела. Появиха се малки пушечни облачета. На двамата скаути се стори, че дочуват отдалече и резки викове.

— Любопитен съм, Бил, да разбера кои се хванаха там за косите!

— Остави на тях това удоволствие, Чарлз. Важното е, че този път не хванаха нас за косите!

Разнесе се един самотен изстрел, много надалеч, но поради голямата тишина те все пак го доловиха. Стрелбата на ездачите, изглежда, се отклоняваше на североизток от лагера на проучвателната компания.

— На работа, хора! — прокънтя гласът на главния инженер. — Нашите коварни врагове си намериха други жертви!

Мъжете се изправиха на крака, повечето с нежелание, но и сега нямаше нито един, който да не се подчини на заповедта. Инженерът, набит, по-скоро нисък, отколкото едър, притежаваше изключителна енергия. Един млад човек, чиято още леко почерняла кожа издаваше, че работи отскоро в експедицията, беше готов винаги пръв да изпълни нарежданията. Джо Браун, ръководителят на експедицията, се усмихна мислено, като го видя. Тоя зелен новак вършеше работа, ала му предстояха още много стадии на развитие. Най-напред трябваше да осъзнае напълно опасността, която го грозеше наравно с другарите му, а после трябваше да се научи как да се справя с нея. Засега той беше още едно здраво необуздано жребче. Джо би се натъжил обаче, ако някоя стрела улучеше смъртоносно младежа, преди още той да успее да узрее като работник и характер.

Бил и Чарлз горе на възвишението се вълнуваха единствено от въпроса кога ще могат най-после да легнат да спят. Изгрелите не се повториха повече, дори и най-острото ухо не можеше да долови вече удари на копита. Всички, които разбираха нещо от проучвателна работа, слязоха в долината на потока, за да могат да свършат колкото се може по-рано работния ден.

Използуваха и всички помощни работници. За охрана останаха само четиримата скаути и прерийни бегачи на дълги разстояния, които стояха на пост двама по двама на южното и северното възвишение.

— Вземи да поспиш поне един час — каза Бил на Чарлз, — после ще те разбудя и ще останеш да дежуриш ти, пък аз ще поспя един час. Вечерта ще ни сменят. Дотогава господа инженерите ще свършат работата и могат малко да позяпат околността оттук. След полунощ пак ние ще дойдем да поемем дежурството.

— Щом може…

Шарлеман вече беше отпуснал глава върху рамото си и затвори очи. Тъкмо се готвеше да захърка, когато Бил го сръга силно, защото ония долу в долината не биваше да разберат, че спи. Шарлеман се размърда, затвори уста и млъкна.

Часовете минаваха без нови произшествия. За работещите те преминаха неусетно. На уморените часови обаче се стори, сякаш се влачат.

Когато слънцето се извъртя на запад и се смъкна зад върховете на Скалистите планини, Джо изсвири и мъжете приключиха работа. Раздадоха яденето. Не им се искаше вече дори да помиришат осоленото месо, но нямаше време, пък и беше много опасно да излязат на лов, затова, волю или неволю, изядоха онова, което имаха под ръка. Водата в потока беше топла и имаше много неприятен вкус и отново се подеха разговорите дали не би трябвало да си изкопаят кладенец. Руслото на потока ставаше от ден на ден все по-малко, течеше все по-бавно и имаше опасност някоя заран хора и коне да осъмнат без вода.

— А какво правят местните жители на тези земи — индианците, — когато се свърши водата? — попита младият човек.

— Вдигат шатрите и се преместват там, където има вода — отвърна Джо.

— Много нецивилизовано.

— Точно така. Като животните.

Мъжете запалиха лулите си и протегнаха крака към огъня. Макар дните да бяха топли, вечер ставаше доста хладно.

Смяната на Бил и Шарлеман свърши. Младият човек, когото наричаха Хенри, помоли за разрешение да вземе участие в поемащата сега дежурство смяна. Тъй като никой друг не се яви доброволно, Джо заяви, че той сам ще излезе заедно с Хенри за първата половина на нощта на възвишението.

— Бъдете предпазлив, сър! — предупреди го Шарлеман.

— Аз може би съм се разправял много повече с червенокожи от вас всичките!

Джо беше в мрачно настроение. Не се остави да го спрат да излезе сам заедно с Хенри на пост. Когато се настаниха с младия инженер на билото на възвишението, той търпеливо му обясни как най-добре да застане в прикритие и какво трябва да следи: шумовете, които се носят по въздуха, и онези, които достигат до ухото по земята; движенията в тревата, непредизвикани от вятъра; сенките в далечината, непредизвикани от животни. Обсипаното със звезди небе беше ясно, ала месецът щеше да изгрее чак към полунощ.

След като Хенри сметна, че е разбрал всичко, той задочна да се оглежда и ослушва най-старателно. След един час обаче други мисли се прокраднаха в съзнанието му. Той се прокашля леко.

— Какво има? — попита Джо.

— Мисля си за Том. Неговото изчезване е направо загадъчно. Същински криминален случай.

— За който човек би предпочел да чете в къщи край камината, вместо да го преживее сам в тая пустош!

— Не ме разбирайте неправилно, сър.

— Направо „Джо“, моля.

— Не ме разбирайте неправилно.

— Разбирам те много добре, Хенри. Смелост на тебе не само не ти липсва, ами имаш прекалено много.

— Може ли да бъде прекалено много?…

— Да.

— Не трябва ли все пак да потърсим Том? Той беше добро момче. Един от най-добрите от тези странни скаути тук.

— Един от най-добрите, но твърде много сантиментален. Такива като него все загазват.

— Няма ли да бъде добре да отида да го потърся утре заран?

— О, ти… самата невинност, събери си акъла! Тук наоколо се навъртат съвсем други хора. Да можех само да ги знам кои са!

— Тези, чиито гърмежи чухме ли? Възможно е Том да е влязъл в бой с тях. Нали си беше взел пушката!

— Но не и коня. Тия, дето разговаряха помежду си с куршуми, яздеха добри коне. И може би не те са най-опасните. За борбата, която индианците тук водят срещу нас, стрелата и лъкът са много по-подходящи. Защото стрелата е безшумна. Не чуваш нищо, не виждаш никакво святкане, никакво димно облаче… Стреличката ти засяда в гърлото, поемаш си за последен път дъх и край.

— А не бихме ли могли да се спогодим с индианците? Моят баща…

— Твоят баща, Хенри… знам, знам. Това е било друго поколение. Той е имал своите индиански приятели, които са държали на него на живот и смърт. Днес няма да срещнеш вече такова нещо. Индианците са станали мерзавци или търговци. Нали видя ония пани как се уговарят. Искат куршуми или ни оставят да изпукаме. С местните дакота обаче изобщо не може да се завърже приятелство. Тяхното единствено желание е да ни изпъдят от тези краища. А сега край. Нощта настъпва и ако някой дакота ни чуе да си шушнем, прикритието няма да ни послужи за нищо. Той ще знае къде може да ни намери. Джо млъкна.

Нощта беше спокойна. Дори вятърът не вдигаше никакъв шум. Свеждаше тревите безшумно. Само долу откъм палатките Шарлеман хъркаше силно.

Джо и Хенри се стараеха да внимават във всичко, да наблюдават не само далечната прерия, а и долината, където бяха построени палатките надолу и нагоре по течението на потока. Местността изглеждаше замряла. Един прериен огън, избухнал късно през миналото лято, и една опустошителна пясъчна буря бяха прогонили дивеча. През зимата засегнатите от бурята плата бяха голи и пусти; никакво живо същество не можеше да се задържи там. Последиците от пожара и от засипващите всичко пясъци се чувствуваха и сега още, макар устойчивите треви да бяха проболи през пролетта покривката от пепел и пясък.

Дойде полунощ. Бил и Шарлеман, които бяха преспали няколко часа със съня на праведници, станаха точно навреме и излязоха да сменят дежурните. Джо и Хенри се спуснаха по лекия склон и се приближиха към палатката, в която живееше главният инженер заедно с Хенри и един възрастен носач, който придружаваше Джо навред и знаеше всичките му навици, що се отнасяше до това, какъв багаж да носят, какъв тютюн, и какво ядене да вземат и къде да построят палатките. Възрастният човек имаше спокоен характер, умееше добре да стреля и Джо обичаше да се осланя на него.

Когато Джо и Хенри пристъпиха прага на палатката, вътре все още мъждукаха искриците на огъня, който старият палеше по индианския обичай в една дупка и го бе покрил с пепел. Старецът спеше; той се бе излегнал като вярно куче напряко на входа на палатката. Щом Джо и Хенри влязоха, той веднага се разсъни, ала остана на същото място и само промълви:

— Всичко е наред.

Джо едва прекрачи през верния си човек, когато се стресна силно, спря се на място и задържа с лявата ръка Хенри зад гърба си, а с дясната посегна към револвера.

Преди обаче той да вдигне пистолета, две тъмни сенки, които бяха лежали върху завивките в палатката, скочиха на крака и застанаха с насочени към Джо револвери:

— Горе ръцете!

На инженера не му остана друго, освен да се подчини. Хенри последва примера му, макар че, прикрит зад инженера, той можеше все пак да предприеме нещо, ако беше готов да изостави Джо. Старият верен пазач, който лежеше напряко на входа, остана да лежи неподвижно. Знаеше много добре, че онези веднага ще стрелят, ако се помръдне, и то най-напред върху господаря му.

— Какво означава това! — изкрещя Джо на двете непознати фигури.

По този начин той искаше преди всичко да разсъни спящите в околните палатки мъже и да привлече вниманието на дежурните. И в тъмното разпозна, че двамата непознати с оръжие в ръка бяха много едри мъже. Единият носеше шапка на главата, другият беше гологлав и въпреки ризата с обърната яка Джо предположи, че е индианец.

— Това не е нищо друго, освен увод към един разумен разговор!

Непознатият с широкополата шапка също говореше високо, почти толкова високо, колкото Джо. Възможността да разбудят мъжете в другите палатки никак не го стряскаше.

— Бяхме уморени и си позволихме да поспим малко тук, защото местата бяха свободни. Не се обиждайте, моля… а сега можете да пуснете ръцете си! Не се опитвайте само да се нахвърляте върху нас. Ние пак ще бъдем по-бързите!

Джо и Хенри отпуснаха ръце. Непознатите прибраха револверите си.

— Стъкни огъня, Дъф! — заповяда Джо на своя прислужник.

Старият стана бързо и подкладе огъня. Сега Джо видя, че не се беше излъгал. Гологлавият от двамата неканени гости носеше, косата си разделена на път по средата и сплетена на плитки. Беше индианец.

— Малко по необичаен начин сте се промъкнали тук — каза Джо, съвсем недоволен от това, че двамата непознати бяха успели да влязат в лагера тъкмо когато той самият беше на пост. Не можеше дори да смъмри своя стар Дъф, без сам да стане смешен. — Какво друго желаете още, освен това да поспите именно в моята палатка? — попита той непознатите.

— Ако разрешите, ще останем тук до утре заран. После можем да поговорим какво ще правим по-нататък.

— Къде са конете ви?

— Навън някъде. Убити, за жалост. Вие трябва да сте чули гърмежите снощи.

— Така изглежда. Че кой искаше да ви свети маслото?

— Не сме съвсем сигурни, но, тъй или иначе, бяха дакота.

— А към кое племе се числи твоят червен другар?

— Към никое вече. Някога е бил дакота…

— … личи му.

— Но сега е техен смъртен враг.

— Хм! Да приемем, че е така… да приемем… добре, по-късно ще говорим за това. Но щом твоят приятел познава хората на дакота… аз имам тук две стрели. Нека той каже какво представляват знаците по тях.

Джо кимна на Дъф и той донесе стрелата, която бе улучила шапката на Джо, и отчупения край с коженото парче. Джо подаде всичко на мълчаливия индианец, който го пое внимателно и огледа вещите от всички страни.

— Е? — попита нетърпеливо инженерът.

Индианецът не се остави да го принудят да отговори по-бързо, отколкото той самият възнамеряваше. Разгледа още веднъж стрелата, края й и парченцето кожа. После погледна своя бял другар с широкополата шапка и му каза:

— Съюзът на „Червените елени“ при Мечата орда. Конската глава върху парчето кожа — това е знакът на Тасунка-витко.

— Гръм и мълния! — възкликна белият. — Виждаш ли сега, Топ, че съм имал право? Насам се е промъкнал той. Значи, сме попаднали точно на място!

Джо бе следил думите им внимателно и недоверчиво.

— Защо сте попаднали точно на място? — прекъсна ги бързо той.

— За да се заемем с онези, които са ваши и наши врагове.

— Честно казано — ние нямаме намерение да се превръщаме тук в прикритие на преследвачи. Това е твърде опасно за нас. Ние трябва да работим.

Индианецът даде едва забележим знак с ръка, че иска да говори; това може би беше същевременно знак за неговия спътник с широкополата шапка.

— Моля, заповядайте!

— Моят брат Фред и аз — отговори индианецът на поканата на инженера тихо, но натъртено, — ние нямаме намерение да излагаме белите мъже на опасност. Лека нощ!

Едва произнесъл последната дума, индианецът излетя заедно с мъжа с широкополата шапка край двамата инженери и Дъф от палатката навън, бързи като щуки в течаща вода, и когато слисаните мъже отново се окопитиха, чуха навън ударите на копитата на два коня.

— По дяволите! Тия конекрадци! — изкрещяха Джо в Дъф едновременно и побягнаха навън.

Хенри изтича подир тях.

Като дойдоха при конете, те намериха постовия повален в тревата, изгубил съзнание или мъртъв, а шумът от галопиращите коне долиташе вече далеко откъм прерията.

— Тия мерзавци, тия престъпници! Тая паплач, която се навърта около нас!

Джо, Дъф и Хенри се наведоха към човека, който лежеше в тревата. Изглежда, че беше загубил само съзнание.

— Какъв е този шум? — извика Бил към тях от хълма.

— Дъската ти хлопа! — отвърна му Дъф.

— Кой избяга на кон?

— Дяволът и баба му!

Шарлеман дотича по склона и се приближи до инженерите и Дъф.

— Да стреляме ли?

— Стреляйте, ако можете да се целите на пет километра! Толкова са избягали сигурно вече!… Я се върни обратно при Бил на хълма и си отваряй очите! Така или иначе, задигнаха ни два коня. А може би дори… — Джо потърси собствения си кон. — Дори точно моя! Така и предполагах. И коня на Бил! Тия конекрадци разбират от коне.

Дъф и Хенри поеха заедно изпадналия в безсъзнание постови, за да го отнесат към палатката. Един от мъжете, който беше принуден да играе ролята на санитар, се приближи и влезе заедно с тях в палатката, докато навън настана общо безпокойство. Бяха отметнали платнищата на вратичките на всички палатки, разбудилите се мъже наизскачаха навън, всеки питаше и никой не знаеше или не можеше да даде точен отговор какво се беше случило.

В инженерската палатка санитарят и Дъф прегледаха изпадналия в безсъзнание. Разбраха, че бе получил удар по главата, навярно с дръжка на пистолет, и се надяваха, че скоро ще дойде отново на себе си. Джо и Хенри почувствуваха леко облекчение.

Навън се разнесоха крясъци и викове и всички разпознаха гласа на Бил Петльобореца. В този миг той дръпна платнището на вратата на палатката и се втурна вътре, побеснял от яд.

— Конят ми е изчезнал! Точно моят кон е изчезнал! Тия изчадия на ада! Как е възможно такова нещо! Откъде се домъкнаха пък те изведнъж?!

— От кашата палатка — отвърна Джо, придобил отново желязното си спокойствие.

— От… Човече, братко, шефе на експедицията, инженере! Да не мътите тука яйца, от които изскачат конекрадци?

— Може и така да е! Но сега сериозно: нали говориш, че познаваш севера. Чувал ли си вече имената „Фред“ и „Топ“?

— Името „Фред“ би трябвало да съм чувал доста пъти — отвърна подигравателно Бил. — Струва ми се, че не малко хора в Щатите са кръстени на това име. Пък и мнозина други се наричат така, без да са кръстени тъй. Смътно си спомням, сър, че това е най-обикновено християнско име! Що се отнася до Топ обаче… откъде накъде ви дойде на ума тоя Топ, ако мога да попитам?

— Не ми дойде на ума, а ми дойде на главата.

— Топ… струва ми се някак… А как изглеждаше той?

— Два метра висок, разделени на път коси, плитки, неизрисуван, карирана басмена риза, кафяви панталони. И мокасини.

— Не, не, не е бил той. Този, когото аз имам пред вид, не е бил. Той не носи басмени ризи. Жалко, че не е бил той. Пък може и по-добре да е така.

— За кого и за какво говориш ти всъщност?

— Има такъв един бивш вожд.

— Има много бивши вождове. Навярно повече, отколкото управляващи!

— Такъв обаче като този, за когото аз говоря, не може да има втори. Тая постъпка доста би му подхождала! На него и на Джим.

— Фред.

— От мене да мине, нека се казва Фред. Може и той да е кръстен с много имена. Но да оставим това. Аз отивам отново да си поема дежурството! Лека нощ! — И Бил напусна палатката.

Междувременно припадналият беше дошъл отново в съзнание под грижите на Дъф и санитаря. Той се огледа учуден и не си спомни нищо друго, освен че някой го бе ударил по главата.

На билото на хълма на северния бряг Бил отново лежеше до Шарлеман.

— Много неприятна работа — отвърна той само когато Другарят му запита какво се е случило. — Ще трябва обаче непременно да разпитам утре заран хората ни за Топ и Фред.

Когато нощта вече си отиваше, излезе силен вятър. Мъжете спуснаха каишките под брадите си, за да не им отхвърчат шапките.

Бил и Шарлеман, чието време за дежурство бе изтекло, се отправиха към потока и палатките, изпушиха по една лула и после се приближиха с влачещи стъпки към главния инженер. Видяха, че той вече беше дал всичките си нареждания и се надяваха, че ще могат да поговорят с него за миг. Бяха се излъгали обаче. Той се престори, че няма никакво свободно време и отпрати двамата към Хенри.

Хенри на драго сърце се зае да обяснява какво се бе случило през нощта. Той все още беше изпълнен с младежко доверие към старите прерийни ловци. Припомни си съща така, че индианецът, според думите на Фред, бил роден дакота, ала сега бил в смъртна вражда със своето племе.

— Значи, все пак е той! — извика Бил така силно и енергично, че привлече дори вниманието на Джо, който се приближи към тях с умерени крачки.

— Кой е все пак той? — попита късо инженерът.

— Един много опасен тип. Запознах се с него в блокхауса на Беззъбия Бен край Ниобрара! Там той се нахвърли през нощта с брадвата си върху художника Морис, за да го убие и ограби.

— Всевишни боже! — извика уплашено Хенри.

— Странно! — забеляза сухо Джо. — Какво толкова привлекателно е притежавал Морис, та да пожелае един индианец да стане убиец, за да го ограби? Всъщност това не е присъщо на индианците.

Бил се раздразни, защото съвестта му не беше много чиста в тази история.

— Какво значи тук „странно“! — извика той. — Нима нямате вече достатъчно опит с тая червена крадлива паплач, сър? Топ е един най-гаден престъпник, а приятелят му Фред — или Джим, както всъщност се казва той — по нищо не му отстъпва! Художникът имаше кесия, пълна с долари? Това привлича силно такива безпътни скитници!

— Възможно, но какво става с теб? Защо се разяри толкова много?

— Защото си мисля, че все пак лесно се отървахме, щом тия двамата само ни откраднаха два коня! Можеше да ни се случи много по-страшно нещо! Те са най-опитни и опасни типове!

— Но все пак врагове на дакота!

— Защото дори самите дакота не могат да търпят подобни изпечени престъпници! Дори и те! Не, сър, така е, както ви казвам. Да бъдем доволни, че тия двамата си отидоха и не ни нанесоха по-голяма щета!

— Възможно е да си прав, Бил. Аз не ги познавах и все пак веднага имах чувството, че не бива да им давам подслон. Макар да изглеждаше съвсем привлекателна възможността да спечелим на своя страна двама толкова опитни мъжаги!

С това за Бил и Шарлеман разговорът бе приключен. Те се отпуснаха на брега на потока и се заеха да изгълтат остатъка от една месна консерва. След като се нахраниха, Шарлеман подпря пред себе си едно парче огледало и започна да обработва с бръснач брадата си. При това той правеше всевъзможни гримаси и Бил го гледаше развеселен.

След като процедурата бе приключена без особен успех, Шарлеман погледна насмешливо през ъгъла на окото си Бил Петльобореца, но не каза нищо.

Този поглед раздразни Бил, той подръпна кърпата на врата си и попита:

— Какво има? Има ли нещо по мене?

— Не, храбър Петльоборецо, нищо няма по тебе, но в тебе има нещо, вътре!

— Какво е пък то?

— Някаква тайна.

— Нямам никаква тайна. Аз съм стара честна душа.

Шарлеман се позакашля и се ухили.

— Какво гримасничиш пак? Казвай най-после какво има!

— Може да съм сънувал само.

— При теб всичко е възможно, мисля си аз, дори и без бренди!

— Някак си имам чувството, че съм се върнал в блокхауса на Беззъбия Бен — то уж като да беше през тази пролет, снегът беше започнал да се топи, а вечерта ние седяхме под светлината на насмолената факла, нали знаеш, там в задния ляв ъгъл на голямото помещение на кръчмата?…

— Знам, знам. Точно така.

— В помещението беше приятно топло и Бен ни обслужваше богато с ракия и пушен мечешки бут…

— Неговият специалитет!

— Беше ни вкусно и ние започнахме да си разказваме разни истории.

— Сигурно доста глупости сте надрънкали със силното бренди на Бен в стомаха.

— Да, така беше. Всевъзможни истории за духове Й разбойници.

Бил наостри уши и стана недоверчив.

— Откъде накъде сега ти идва на ума всичко това?

— Понеже ти заговори за блокхауса, Петльоборецо. Когато стана вече късно през нощта, един ми разказа една мистериозна история. Главното й действуващо лице беше един вожд, който знаел за някаква златна пещера. Той уж бил казал нещо за нея в пияно състояние и затова го отлъчили от племето му. Сега бродел из околността. В блокхауса неколцина здрави мъжаги го бяха спипали и го бяха вързали, като мислеха, че ще го принудят да им издаде тайната си, ала той не каза нито дума и тогава дойде Джим и освободи червенокожия. Може би Джим искаше сам да си осигури монопола над тайната на тоя дакота и се беше разярил, като видя как други смятаха да го предварят. Но това беше същият оня индианец, който бе защитил художника срещу тия крадци.

— Искаш да кажеш, срещу когото крадците бяха защитили художника… Ох! Глупости, искам да кажа, срещу които художникът…

— … беше защитил крадците? Бил, Бил! В твоя мозък се води истински бой на петли, макар тази заран да не си пил никакво бренди!

— Ами че може човек да сбърка думата! Така или иначе, индианецът искаше да убие и да ограби художника!

— Че за какво пък? Ако индианецът знае за златната пещера, значи, той може да си набави много по-лесно богатство без излишно напрежение!

Бил втренчи поглед в Шарлеман.

— А може той въобще да не знае за никаква такава пещера. Може други хора да са сънували за това! Разбираш ли?

— Разбирам, разбирам. Но ако все пак знае нещо? Тогава ние трябваше да му дадем тук подслон. Пък може би от благодарност червенокожият щеше да ни…

— Престани с тези глупави брътвежи! Не щем ние тук такава паплач!

Шарлеман поглади заострената си брада.

— Мога да си представя защо мислиш така, Петльоборецо. Но ще си мълча, защото съм ти приятел!

— Съветвам те така да сториш, Шарлеман! Дръж си устата! За да не станеш някогашния ми приятел!

Бил се изправи, за да си потърси друга компания. Шарлеман беше започнал да му дотяга. А може би беше разумно да изкара един сънчец след прекараната наполовина в дежурство нощ. Иначе имаше опасност Бил да попадне в лапите на Джо и оня да му нахлузи на врата някаква полезна задача. А той никак нямаше подобно желание. Затова си намери най-после едно огряно от слънцето местенце, донесе одеялото си и се просна на земята, за да изкара един заслужен според него сън.

Денят премина, без да се случи нищо повече. Въпреки това обаче мъжете така бяха свикнали вече да ги стряскат и да прекъсват работата им, че настъпилото външно спокойствие ги правеше вътрешно още по-несигурни. Предполагаха, че им се крои някаква особена хитрост, очакваха със страх, че индианците се готвят да устроят някаква опасна шега на техния лагер и разговаряха шумно какво ли лошо можеше още да ги сполети.

Само Джо сякаш не се вълнуваше от подобни предположения. Той продължаваше да тика работата с истински фанатизъм. Беше убеден, че трасето, което сега обработваха под негово ръководство, беше най-доброто и единствено възможното трасе за голямата железопътна линия, чието построяване трябваше да се възложи в най-скоро време, и не искаше да остави никому другиму славата, че той е прокарал най-напред проучвателната работа в тази негостоприемна местност, сред вражески настроените индианци.

Вечерта работата вече бе стигнала дотам, че инженерът можа да издаде заповед да вдигнат лагера на другата сутрин и да продължат пътя си на запад, още по-близо към подножието на Скалистите планини. Мъжете се оживиха от тази перспектива; у мнозина отново се събуди надежда и песимистичните предсказатели замлъкнаха за известно време.

В навечерието на тръгването всички седяха на групи в добро настроение и някои запалени глави вече фантазираха какви големи възможности щеше да предложи бъдещата железопътна линия на страната.

Нощта, през която отново бяха разпратени обикновените дежурни, премина спокойно като предишния ден. Изглеждаше, сякаш траен мир се бе възцарил над околната пустош под звездното небе.

Щом мракът се вдигна и под развиделилото се небе се понесе освежителен хладен ветрец, всички наизлязоха от палатките, които щяха да свият веднага след закуска. Мъжете отново изтичаха към потока. През последните дни съвсем намалялата и бавно течаща вода беше станала още по-малко и още по-бавна бт силната жега.

— Като поемем днес нагоре по потока, може би ще намерим и повече вода! — каза Хенри, изпълнен с радостна надежда, и гребна с шепи.

Бил стоеше с канчето си в ръка неподвижен на брега.

— Какво си се замислил толкова? — попита Шарлеман. — Побързай! Искаме да тръгваме колкото се може по-скоро! Ние с теб трябва да тръгнем преди другите, знаеш много добре това!

— Знам…

— Ами какво стоиш тогава, сякаш някой те е ударил по главата!

— Виждаш ли тая риба?

— Каква риба?

— Ето там… това е вече втората, която слиза към нас умряла!

Шарлеман насочи внимателно поглед натам.

— Наистина! Странно!

— Може би е повече от странно! Може би е много по-различно от странно!

— Какво искаш да кажеш… Нима смяташ, че…

— Точно така смятам!… Мъже! — изрева Бил. — Не пийте! Може би водата е отровена! Не пийте повече! Тук плуват умрели риби!

Мъжете, които пиеха и се миеха, отскочиха встрани.

— По дяволите! — извика Джо.

Хенри се задави и повърна, навярно само от страх, че Бил може да е прав.

— Край вече! — заповяда инженерът. — Тръгваме веднага. Ще видим къде свършва царството на „мъртвите риби“!

Свършено беше с доброто им настроение. Измъчвани от страх и всякакви други предположения, мъжете разглобиха палатките. Инструментите бяха прибрани още от вечерта. Така товаренето мина бързо и само половин час по-късно цялата експедиция пое на път.

Яздеха нагоре по течението на потока. Високите брегове отляво и отдясно ги предпазваха да не ги забележи някой, но и същевременно им отнемаха всякаква гледка. Затова Бил и Шарлеман, които бяха наети за разузнавачи и трябваше да яздят напред, насочиха конете си нагоре по билото, за да могат да наблюдават ширналата се пред тях, обгоряла от слънцето, все още посипана с пясък и пепел прерия. Бил, който бе загубил собствения си кон, яздеше сега едно от досегашните товарни животни. Конете вървяха без желание, сякаш бяха уморени още от рано сутринта.

— Чарлз, предугаждам нещо лошо.

— И на мене ми се вижда много съмнително, Бил. Радвам се, че не пих и аз… Чуваш ли?

Откъм долината край потока, където се движеше керванът, се разнесоха неспокойни гласове. Бил и Чарлз чуха ругатни и псувни. Насочиха конете си, които вървяха, препъвайки се и с увиснали глави, към долината.

Керванът на експедицията беше спрял. Петима ездачи бяха слезли от конете и се въргаляха по земята в страшни болки. Два коня лежаха в тревата; бяха извърнали очи и потръпваха леко преди края.

— Отровени! Водата е била отровна! — изкрещя Джо, побеснял от ярост. — Тия убийци! Само да мога да ги пипна…

Невъзможно беше да продължат пътя.

Незасегнати бяха останали само Бил, Шарлеман, Хенри, който бе повърнал навреме, и Джо, който още не се бе приближил до потока, когато Бил нададе предупредителния си вик. Всички коне бяха пили вода и сега не оставаше нищо друго, освен да се изчака дали някои от тях няма да успеят да надживеят отравянето. Същото важеше и за другите мъже. Почти половината от тях вече страдаха от ужасните последствия на отравянето. Санитарят, който сам не се чувствуваше добре, кършеше ръце и раздаваше очистително. Никой нямаше представа какъв вид беше отровата.

Джо разсъждаваше дали не би трябвало да изпрати някого да съобщи в по-големия лагер зад тях и да помоли за помощ. Но те вече бяха само четирима мъже на крака! Или трябваше да изостави заболелите на произвола и да се придвижи заедно с Бил, Шарлеман и Хенри пешком към по-големия лагер, или трябваше засега да остане тук и да види няма ли някой все пак да оздравее.

Характерно за него беше да издържи на място. Бил и Шарлеман също не му създадоха неприятности, защото връщането само на четиримата през такова дълго разстояние им се струваше не по-малко опасно.

Ругатните бяха утихнали, тъй като бяха съвсем безполезни и вече не носеха никому облекчение. Бил и Шарлеман седяха един до друг и пушеха лулите си.

— Най-приятното е това — каза Бил, — че тук просто Ще умрем от жажда, ако не сме се отровили вече. Не е ли възможно все пак да се изкопае кладенец в тази местност?

— В тоя пясък? И никакъв дървен материал за подпори? Изключено. Не. Няма да копаем кладенец. Ще се промъкнем нагоре по течението на потока. Да се отрови цял един поток, дори и тая жалка вадичка, за това все пак е необходимо огромно количество отрова. Възможно е да са я хвърлили във водата наблизо над нашия лагер, така че отровната вода да пристигне тъкмо навреме до нас за закуска. Затова ще трябва да се промъкнем нагоре по течението и да видим къде свършват мъртвите риби.

— А откъде тия бандити са взели толкова много отрова? За племената на дакота съвсем не са характерни такива масови убийства.

— Ами и те се приучват, Били.

— Възможно е, Чарли. Тоя стар разбойник-заклинател на Мечата орда, който сигурно ни е подредил така, идва през пролетта миналата година при нас.

— Стига с тоя заклинател! Я да се опитаме ние двамата с теб да се промъкнем нагоре по течението и да видим докъде стигат мъртвите риби!

— Кога?

— Ами най-добре веднага. Ще предложа това на Джо. Може би изобщо няма да се наложи да вървим много надалече.

Инженерът даде съгласието си и Бил и Шарлеман веднага поеха нагоре. Всъщност и те двамата, както и Джо и Хенри, се чувствуваха съвсем зле, дори и без да бяха пили отровената вода. Никой не го каза, но и четиримата знаеха, че индианците можеха сега или през следващата нощ да ги нападнат и много лесно да се справят с останалите само четирима годни да дадат някакъв отпор мъже.