Топ и Хари

Изпитът

Северозападно от горното течение на Мисури през прерията, която се разстилаше към планинските гори, се движеше керван. Групата не беше многобройна. Мъжете и жените й имаха калени тела и спокоен, надменен и недостъпен израз на лицата. Всички си приличаха по това и все пак в погледа, в движението на ъглите на устните и в стойката на главата и раменете у всекиго се чувствуваше самостоятелна решителност. Всеки от тях изглеждаше способен и достоен да се защити сам в даден момент, но и същевременно да защити останалите. Онова, което ставаше зад тази обща защитна стена от твърдост, надменност и самообладание, оставаше скрито за външните погледи.

Единадесета в редицата на кервана яздеше Ситопанаки. Тя скоро щеше да навърши четиринадесет години и вече беше възрастно момиче. Коня пред нея яздеше Подигравчийката и Ситопанаки гледаше през целия ден над черните коси на другарката си, над бродираните парчета на раменете на дрехата й и бебешката носилка с пеленачето на гърба й, което вече беше разбрало, че плачът най-малко може да му помогне и че трябваше да се примири да си стои омотано в подплатената с мъх носилка на гърба, където можеше спокойно да движи само главичката и ръчичките си. По време на пътуването никой не разговаряше. Конят не създаваше на Ситопанаки никакви трудности, защото сам си вървеше в редицата. Тя гледаше детето в носилката, добре разделената на път коса на Подигравчийката и към острите върхове на копията, които мъжете носеха със себе си. Погледът й се рееше над безкрайната прерия и към небето.

Привечер достигнаха целта на пътуването. Беше мястото, където щяха да установят бивака си за следващите седмици. Мястото беше разположено на повече от един дек езда на запад от района, където племето прекарваше лятото до преди няколко години.

Като всички останали жени и девойки, Ситопанаки, майка й и баба й се заеха веднага да издигнат шатрата. Избраното място изглеждаше удобно за целта. Край него имаше гора, откъдето извираше студен обилен извор и се изливаше в малък поток. Тук нямаше да им липсват нито дърва, нито хубава вода, нито ягодови растения и Корени, имаше и лечебни билки. Тревната прерия се разливаше на изток на дълги вълни, на запад се изкачваше към големите гори и към високите Скалисти планини. От избраното място за бивака бойците на племето можеха да излизат на лов за бизони в прерията, но също така и на лов за мечки, елени и лосове в горите. Тук тревата беше по-зелена, отколкото сред голата степ, и щеше да има достатъчно храна за мустангите.

Прътовете на шатрата на вожда вече бяха забити и завързани за върховете. Трите жени окачиха тежките кожени чергила и ги завързаха с върви за забитите в земята колчета, така че вятърът да не може да събори шатрата. Сега Ситопанаки се отправи към гората, за да събере дърва. Слънцето вече се беше скрило зад върховете. Между дърветата беше хладно и сенчесто. Младата жена, Подигравчийката, придружи девойката. Тя също трябваше да набави дърва за своята шатра. Двете изтичаха към средата на горичката, където беше изворът, и срещнаха там Силен като елен, който бе отвел червеникавия си кон на най-сочните и хранителни билки. Подигравчийката забеляза, че брат и сестра имаха да си кажат нещо, и затова се оттегли малко встрани. Наоколо имаше достатъчно дърва, които тя можеше да събере.

Над извора сред полянката все още надничаше вечерното небе, по което вече избледняваха последните червеникави ивици облаци на тъмносиния фон. Водата блестеше. Навън сред прерията завиха два койота. Силен като елен се ослуша, сякаш този вой му напомни друга една вечер, която той бе преживял на края на тази горичка преди седем години.

— Лятото дойде — каза Силен като елен тихо на сестра си, докато в гората събирачките на дърва стъпкваха от време на време някой изсъхнал клон и той изпращяваше, — лятото дойде, дните станаха по-дълги от нощите, тревата скоро отново ще стане жилава и младите бизони ще пораснат. Преди лятото да наклони към края си, аз ще бъда вече боец. Заклинателят иска да попита духовете и после ще ми определи деня. А моята сестра Ситопанаки ще последва ли скоро някой от нашите млади бойци в шатрата му?

— Защо, братко, ти смяташ ли да доведеш в нашата шатра някоя от нашите девойки, щом те приемат за боец?

— Няма да бързам толкова; не смятам да сторя това, преди да навърша двадесет и две или двадесет и три лета.

— Дотогава нашата майка ще може да ме използува като помощничка в шатрата.

Силен като елен се усмихна, без Ситопанаки да може да забележи това в сгъстяващия се мрак, но тя долови усмивката от гласа му, когато той отговори:

— Да, така е. Тя ще има полза от теб в работата. Значи, ти не обичаш никой от нашите бойци? И Нощния бродник ли, сина на Мъдрата змия, който ден и нощ мисли за тебе?

— Аз съм още достатъчно млада и мога да изчакам, за да се влюбя сама.

Върхарите на дърветата започнаха да се свеждат под напора на лекия вятър. Койотите замлъкнаха, защото се страхуваха от кучетата. На полянката край извора, защитен от дърветата, все още трептеше топлият въздух на летния ден.

— Може би моят кръвен брат Харка ще се върне в нашите шатри, преди да свърши лятото — каза Силен като елен. — Той смяташе да се върне, за да издържи при нас изпита за боец. Ако е още жив, той ще дойде някой ден при нас.

— Някой ден, да. Аз всяка сутрин гледам към прерията и всяка вечер към гората, както и ти, братко мой Силен като елен. Но Твърдокаменния Харка Ловеца на бизони все още не идва.

— Ще го чакаме още.

Червеният кон вдигна глава. Искаше да се върне за през нощта сред конското стадо. Силен като елен отстъпи пред желанието на животното и го отведе.

Подигравчийката излезе между дърветата и отново се присъедини към Ситопанаки. Даде й от своя наръч дърва. Двете изтичаха бързо към шатрите, където вече ги очакваха.

Шатрите бяха разположени на източния край на горичката, Ситопанаки и Подигравчийката се сбогуваха, всяка се пъхна в своята шатра.

Дъщерята на вожда накладе огън в малкото огнище в средата на шатрата, което майка й вече бе приготвила. Дърветата бяха сухи; разгоряха се и веднага запукаха; Ситопанаки набоде на шиша месото за баща си. Майка й и баба й вече се бяха оттеглили в дъното. Там си играеше и по-малкото братче, дошло на този свят преди три години.

След като вождът Горящата вода изяде печеното бутче, се нахраниха и жените заедно с детето, а накрая в шатрата влезе Силен като елен и също получи вечерята си. Той не беше вече дете, ала не беше още и боец. Междинното му положение даваше отпечатъка си върху всичко.

Откъм гората се разнесе простичката мелодия на нечия флейта. Обитателите на шатрата знаеха, че това беше синът на Мъдрата змия, който свиреше своята любовна песен за Ситопанаки, и майката наблюдаваше тайно момичето. Ситопанаки обаче сви презрително устни и каза:

— За младите мъже е по-добре да мислят как да вървят на лов за лосове и сиви мечки, отколкото да свирят всяка вечер на флейта! — И тя си легна върху нощната постеля и засънува онова, което можеше да довери единствено на своя брат.

Следващите дни преминаха за обитателите на бивака спокойно и радостно.

Една заран Ситопанаки бе отишла при изгрев слънце заедно с Подигравчийката на извора за вода, както правеха двете всеки ден. Росата още блестеше по тревичките. Капчиците преливаха във всички цветове на дъгата, когато слънчевите лъчи се разляха над полянката. От нощта още беше доста студено. Ситопанаки и Подигравчийката напълниха кожените мехове с вода. Те бяха първите станали от бивака. Край Ситопанаки топуркаше малкото й братче и се опитваше да лови пеперуди, които се бяха оживили от изгрялото слънце.

Под дърветата стоеше млад човек и гледаше двете приятелки. Той беше строен и силен. Ситопанаки и Подигравчийката веднага го познаха. Това беше Нощния бродник, синът на Мъдрата змия. Той беше около двадесет и две годишен, приет вече преди четири години сред редовете на бойците. Подигравчийката сякаш бе обладана от старата си подигравчийска страст, защото младият боец, който стоеше сред високите дървета, наистина беше прекалено много влюбен и не оставяше нито ден да мине, без да се изпречи на пътя на Ситопанаки. Дъщерята на вожда не му обръщаше внимание; не може да се каже обаче, че го избягваше. Тя мина заедно с Подигравчийката край младия човек, сякаш той беше дърво. Чу как подиграният тръгна подире й. Когато двете приятелки стигнаха отново края на гората и вече можеха да погледнат над прерията, цялата безбрежна шир бе изпълнена с утринна мараня и слънчева светлина. Кучешкото стадо беше неспокойно. Няколко здрави и смели животни изтичаха навън сред прерията. Девойките скоро разбраха повода за това държане.

През тревната степ тъкмо се приближаваше към бивака един самотен ездач. Ритмичните удари на сърцето на Ситопанаки секнаха. Стори й се, сякаш сърцето й се сви и после така отскочи, че се удари силно о ребрата. Тя сведе глава и без да се сбогува любезно, както друг път, с Подигравчийката, изтича бързо в шатрата на вожда. Подигравчийката обаче се беше спряла и гледаше ездача сред прерията. Забеляза, че Нощния бродник стоеше до нея и също бе насочил поглед натам.

Ездачът вече можеше да се различи. Той яздеше пъстър кон, на гърба на който бе превързана кожена завивка.

Нощният бродник, който бе познал ездача, се извърна тихо да си върви.

Сега от шатрите се стрелна Силен като елен на своя червен кон да посрещне пристигащия. Приближаващият се ездач също подкара коня си в галоп. Двамата се срещнаха, дръпнаха конете си на задните крака и се поздравиха с отворена ръка и весели викове.

После те подкараха бързо конете към шатрите и ги спряха пред дома на вожда. Чергилата бяха вдигнати. Горящата вода стоеше пред входа на шатрата. Двамата млади мъже скочиха от конете и вождът поздрави завърналия се гост сериозно и с достойнство.

От мястото си Подигравчийката можеше да вижда какво става вътре в шатрата на вожда и тя остана още малко там с кожения мях в ръка. Нощния бродник също се беше спрял десетина крачки по-назад и гледаше към шатрата. Там гостът остави пушката си и, изглежда, веднага го поканиха да остане в шатрата. Той отведе пъстрия си жребец към стадото, като мина край Подигравчийката, а след това и край Нощния бродник. Младата жена запечата в съзнанието си всяка подробност от неговата външност. Той беше по-висок и по-мускулест от Нощния бродник. Носеше на врата си огърлица от мечи нокти и зъби, а по ръбовете на високите му гамаши бяха зашити кичури коса от победените от него врагове. Изглеждаше по-възрастен от двадесет и две годишния Нощен бродник, макар че бе преживял по-малко лета от него.

За Подигравчийката беше време да внесе водата в шатрата и да се погрижи за малкото си синче. Тя хвърли последен поглед отсреща към Ситопанаки в шатрата на вожда. Девойката бе донесла водата на майка си и сега подреждаше завивките в шатрата с резки и несръчни движения, каквито никой досега не бе виждал у Ситопанаки. Тя приличаше на вцепенена от страх или от радост, която полага усилия, за да се движи.

Подигравчийката взе пеленачето си от люлката, за да му даде да пие, после започна да вари месо за мъжа си, което му се услади много. За себе си тя приготви една прерийна кокошка и яде също така с апетит. При това мислите й работеха през всичкото време.

В шатрата на вожда обаче радостта на сина Силен като елен от завръщането на кръвния му брат блестеше с не по малка сила и не по-малко топлота от утринното слънце. Тя сякаш оживяваше всичко и разпръскваше стеснението. Вождът Горящата вода се усмихваше. Жена му извади най-крехкото парче от рибиците на един женски бизон от месните запаси на шатрата, за да го набоде на шиша за закуска на гостенина. Когато Ситопанаки подреди паниците, движенията й отново бяха станали гъвкави и леки.

На завърналия се Харка закуската се услади много.

Когато свършиха яденето, гостът беше сит и с това бе изразена първата проява на гостоприемство, дойде ред на вожда и господар на шатрата Горящата вода да вземе пръв думата. Той заговори:

— Твърдокаменни Харка Убиец на вълци Ловец на бизони, сине на Матотаупа! Ти се върна в нашите шатри! През летата и зимите, когато беше далеч оттук, ти си победил много врагове и си убил голямата сива мечка. Победните трофеи, които носиш, ни говорят за това. Ти си се бил като боец. Стана ли вече боец?

Гостът отговори също така бавно и сериозно, както бе говорил вождът:

— Още не съм станал боец. Моят нож, стрелите и куршумите ми победиха много врагове и техните скалпове ми принадлежат. Голямата сива мечка бе убита от мой куршум и от моя нож. Но за да бъда приет за боец, не са достатъчни само победите ми в бой и по време на лов, а мъжът, който иска да му присъдят тази чест, трябва според обичаите и нравите, в които съм възпитан аз, най-напред да опознае себе си сред самота. Духовете трябва да му говорят насън и да му назоват неговото бъдещо име и неговия дух-закрилник. Един бъдещ боец трябва да докаже, че може да понася глад и жажда и че умее да се владее. Възможно е Великото тайнство или Великото слънце да поискат да приемат от него и някоя по-особена жертва.

— Твърдокаменни Харка Убиец на вълци, готов ли си да се отделиш в самота, за да научиш своето име и ако Великото тайнство е съгласно да приеме това, да принесеш и особена жертва?

— Да, готов съм.

— Тогава аз ще говоря днес, когато слънцето залезе, с нашия заклинател и ще го попитам дали е съгласен да остави теб Твърдокаменния Харка заедно с моя син Силен като елен да минете през всички изпитания, докато станете бойци. Жив ли е баща ти още?

— Жив е.

— Готов ли е той също да се върне при нас?

В бузите на Харка нахлу кръвта, раздвижена от възбудата и учестеното туптене на сърцето му.

— Горяща вода — каза той, — боецът на име Мъдрата змия и твоят син Силен като елен сигурно вече са ти казали защо Матотаупа и аз като негов син напуснахме вашите гостоприемни шатри. Ти ме питаш сега дали моят баща би се върнал при вас. Не дойдоха ли белите мъже да искат от вас или от главните вождове на сиксикау да ни предадете на тях, защото моят баща уби в Минеаполис злия койот на име Елис?

— Белите мъже никога не са ни питали за баща ти или за тебе. Вече минаха шест зими и пет лета, откакто твоят баща си отиде оттук. След като белите мъже в продължение на толкова време, нито в мраз, нито в сняг, нито пък в жега или суша, нито през времето на буйните треви, нито през времето на увяхващите листа, не дойдоха да питат нито за твоя баща, нито за тебе, то те — така мисля аз — и занапред няма да ви търсят. Аз не мога да разреша този въпрос сам. Но веднага след като ти издържиш на изпитанията и те приемем за боец, аз ще отида с коня си при нашите главни вождове и ще се допитам до тях дали и те мислят като мен и са съгласни, ако нашият Съвет на старейшините реши, да приемем баща ти и теб в нашето племе.

— А Шарлеман? — попита Твърдокаменния Харка. Той успя да изрече само това име, толкова силно го бе разтърсило вълнението от онова, което току-що бе чул. — Шарлеман ми каза, че белите искали да ме приберат като „син на убиец“ в своите възпитателни затвори.

— Белият мъж на име Шарлеман е лъжец. Ние го проследихме, когато Мъдрата змия ми разказа, че ти си тръгнал сам на път. Много по-добре щеше да бъде, ако баща ти и ти не бяхте действували толкова бързо и без нашия съвет! Мъжете сиксикау не обичат да говорят големи приказки, но те обмислят всичко основно и човек може да им се довери. Ние успяхме с помощта на един много мъдър скаут на белите мъже, когото наричат Шеф дьо Лу, да уличим Шарлеман в лъжа.

Харка се замисли за миг.

— Аз никога досега не съм чувал името Шеф дьо Лу — каза със сигурност той.

— Възможно е в южните прерии другояче да назовават Шеф дьо Лу. Сред белите мъже той носи името Тобиас.

— Тобиас? Да. Моят баща беше отвел заедно с него неколцина бели мъже след пясъчната буря сред пустинната прерия до реката и блокхауса на Беззъбия Бен.

— Изглежда, че Шеф дьо Лу не си спомняше това, защото сметна, че не ви познава.

— Моят баща не беше назовал пред него истинското си име.

— Тогава всичко е ясно… Съгласен ли си да постъпим така, както ти предложих?

— Да. Ако заклинателят ми разреши да се подложа при вас на изпитанията, за да бъда приет за боец, и ако ти, вожде Горяща вода, получиш разрешението на главните вождове на сиксикау моят баща и аз да бъдем приети във вашето племе, то аз ще се върна обратно при баща си и ще му съобщя всичко това. Сега баща ми е съгледвач на служба при белите мъже сред прериите по горното течение на Плат.

Вождът Горящата вода отпусна леко ъглите на устните си надолу, може би несъзнателно, но не каза нито дума на учудване или неодобрение. Не попита също така дали Матотаупа беше успял да си отмъсти на Тасунка-витко. Вождът на сиксикау сигурно не можеше да не знае, че Тасунка е жив още и тъй като Харка не подхвана този въпрос, вождът на черните ходила беше достатъчно тактичен и любезен, за да не попита нищо.

След като разговорът между вожда Горящата вода и неговия гост бе приключен по този начин, сега Силен като елен заговори, за да изложи своето предложение.

— Харка Убиец на вълци — извика той, — ти дойде тъкмо навреме! Проследих през последните няколко дни следата на един лос! Той е юначага й искам да го убия! Движи се из същите гори, към планинските склонове, където двамата с тебе бяхме убили рисовете като момчета! Ще дойдеш ли с мен?

Харка погледна въпросително вожда.

— Няма защо да не можеш да отидеш с моя син на лов за лоса — реши Горящата вода. — Заклинателят ще говори с духовете и ще ни съобщи решението си най-малко след три дни.

— Тогава ние вече ще сме убили звяра! — обади се Силен като елен. — Ще дойдеш ли с мене, Харка Убиец на вълци?

— Да, ще дойда!

— Искаш ли и ти копие?

— За лова на лоса, да!…

Харка си избра от оръжията на, вожда едно здраво копие. За стрелба щеше да вземе само лъка си. Пушката смяташе да остави в шатрата.

Ситопанаки вече беше приготвила заедно с майка си храната за из път на двамата ловци и я подаде на брат си и неговия приятел. При това тя се усмихна леко и съвсем открито. Ситопанаки не беше хубава, но стройна и хармонично развита, с някаква твърда нежност и сигурност в движенията и чувствата, които действуваха като ритъм и мелодия и заради които бе получила името „Чиито крака пеят, когато пристъпва“.

Когато двамата млади мъже излязоха от шатрата, Силен като елен се спря още веднъж.

— Я гледай! — каза той на Харка.

Една черна кучка с дълги косми, наподобяваща по големина и вид голям прериен вълк, донесе в муцуната си едно малко кученце и го остави пред входа на шатрата на вожда. После веднага изтича встрани и бързо се върна с второ кученце в уста. Заедно със своите малки тя легна пред шатрата на вожда и замига доверчиво към Силен като елен.

Синът на вожда се усмихна.

— Тя е нашето най-добро куче — обясни той на Харка, — готова е да влезе в бой с всеки голям вълк. Да се надяваме, че двамата синове, които ни донесе тук, ще приличат на майка си!… Хайде сега — заговори той на кучката, — остани тук и чакай, докато донесем лоса! Тогава ще има и за тебе ядене и ще можеш обилно да кърмиш малките си!

Харка пое едното от кученцата в ръка; кучката го наблюдаваше зорко.

— Не би било лошо — каза Харка, — да има човек едно такова куче като придружител, когато язди сам през прерията.

— Нека тогава тя да отгледа за теб едното си кученце, Харка Убиец на вълци! Другото ще оставя да свикне с мен.

Двамата млади мъже се приближиха към конете. Силен като елен предложи на кръвния си брат да си избере за лова един добър мустанг от стадото на вожда. Харка направи това с удоволствие и двамата потеглиха с конете.

Много обитатели на бивака бяха излезли от шатрите и проследиха с поглед заминаващите. За лосове, тези силни, бързи и опасни за човека животни, се ходеше на лов главно през зимата, когато краката им затъваха в снега, а ловците можеха да използуват снежните си обувки. Или пък ловците ги подмамваха по време на любовния период, като имитираха тяхното брехтене. Харка и Силен като елен не можеха да се възползуват сега от тези предимства и за това тяхното намерение се струваше на всички обитатели на бивака много смело и с несигурен успех. Двамата млади мъже яздеха бързо.

Към обяд откриха следата, за която бе говорил Силен като елен. Лосът се бе изкачил в бърз бяг в планинската гора и двамата ловци подкараха по-бързо конете си. Стигнаха до един горски поток, чиито води бяха отнесли пръстта и си бяха издълбали корито чак до скалата. Прозрачните му вълни се спускаха с плисък по прагове надолу. Ездачите достигнаха мястото, където се бяха спрели като деца да почиват и да се изкъпят и където тогава ги бе изненадал лосът и през нощта бяха влезли в бой с рисовете. Не беше необходимо да останат за почивка тук, но беше много привлекателно. Двамата слязоха от конете, оставиха мустангите близо до потока и се наведоха, за да може водата, която се спускаше над излъсканите скали като бляскащи воали, да пада по тила и гърба им. Като си спомниха за своите детски преживявания край този водопад, и двамата се разсмяха безшумно. Силен като елен направи няколко крачки край потока и хвана с ръце две пъстърви, които стояха под надвесилия се над водата бряг. Накладе малък огън и изпече рибите и двамата ги изядоха не защото бяха гладни, а защото им беше приятно да се порадват изцяло на този миг.

Те не си бяха разказали още нищо от онова, което бяха преживели поотделно през годините, откакто се бяха разделили. Харка едва сега заговори за тези си преживявания, но отново премълча онова, което го занимаваше най-дълбоко и най-сериозно.

— Видях един мустанг — разказваше той, — никога дотогава не бях виждал такова животно.

Силен като елен вдигна изненадано глава.

— За Омагьосания кон ли говориш?

— Вие знаете ли за него?

— Да. — Силен като елен наблюдаваше другаря си и видя колко силно бе обладан той от мисълта за този кон.

— Щом и вие го знаете, значи, той се движи на много големи разстояния, защото аз го видях на много дни път оттук на юг — отвърна Харка.

— Това е възможно. Той рядко се вестява и всякога идва и изчезва ненадейно.

— Кога го видяхте за пръв път?

— Миналото лято.

— И все сам?

— Все сам.

— Това е странно.

— Да, странно е.

Вече бяха изяли пъстървите. Двамата ловци тръгнаха да проследят по-нататък дирята на лоса. Изкачиха се към гората, където групата на сиксикау, предвождана от Горящата вода, се настаняваше да живее през зимата. Не спряха обаче там, а продължиха пътя си, все по следите на лоса. Привечер стигнаха до едно мочурище. Ако се съдеше по следите, те вече бяха настигнали лоса. Той сигурно беше някъде наблизо. Завързаха конете и се запромъкваха пешком подир следата под лъчите на захождащото слънце. Лосът беше прекосил края на мочура; пръстите на копитата на тежкото животно се бяха отпечатали дълбоко в меката пръст. Следата минаваше в завой през мочура и навлизаше в гората. Животното се беше спирало, за да къса ниските листа тук и там от клоните.

Ловците се спряха и се ослушаха. Чуха как на известно разстояние от тях нещо късаше и чупеше листа и клони. Навярно беше търсеният дивеч.

Двамата индианци се промъкваха безшумно навътре в гората, от дърво на дърво.

Когато съзряха лоса, те се спряха неподвижни.

Беше възрастен мъжкар, едър, силен и опасен като бизон. Да убият лос, обикновено се заемаха група мъже, които заобикаляха от всички страни животното. Кожата на лоса беше толкова устойчива, че стрелите отскачаха от нея. Съзнаващ силата си, лосът, без да се замисля, нападаше хора.

Двамата ловци се разбраха в сумрака сред гората чрез знаци. Бяха се примъкнали умело, така че животното още не се беше обезпокоило. Късаше и дъвчеше с високо вдигната глава листата на едно дърво. Двамата индианци искаха да убият звяра с копията си, но не хвърляйки ги, а чрез удар, за да могат да употребят всичката си сила и да бъдат сигурни, че ще пробият кожата му. Животното трябваше да принадлежи и на двамата и затова те искаха да го нападнат едновременно. Докато сега Силен като елен остана на мястото си, за да излезе напред в дадения момент и да забие копието си в сърцето му, Твърдокаменния Харка се зае да заобиколи животното с толкова сръчност и умение, че лосът си остана все така безгрижен. Когато Харка достигна от другата му страна, беше достатъчен само един последен знак, за да се разбере с другаря си. Двамата ловци нападнаха по едно и също време с копията си и ги забиха с пълна сила.

С прободена шия и улучено в сърцето, огромното животно се сгромоляса.

Победният възглас на ловците разсече радостно гората.

Чак когато видяха плячката си да лежи върху горската земя, двамата млади ловци осъзнаха изцяло собствения си успех.

— Най-доброто беше това — каза все пак скромно Силен като елен, — че той ни забеляза твърде късно.

Двамата се усмихнаха леко смутени, защото можеха да се похвалят много повече.

— Само твоят удар щеше да бъде достатъчен — каза накрая Харка.

— И твоят удар щеше да го убие сам — призна Силен като елен.

— И все пак двойното нападение ни даде пълна сигурност!

— Добре. Да останем да отпочинем тук през нощта и да отнесем този юначага утре заран в шатрите, какво ще кажеш?

Харка беше съгласен. Доведе конете и се настаниха за нощувка на края на гората. Ловците нямаха нужда да ядат и пият отново. Харка запуши. Бе навикнал през последните години към пушенето повече, отколкото другарят му.

Междувременно съвсем се беше стъмнило. Над тресавището бе легнала слабата светлина от луната и звездите. В гората беше тъмно. Бухали и прилепи излязоха от скривалищата си и започнаха да писукат и да викат. Двамата почиващи си ловци бяха избрали мястото си така, че да не може да ги изненада нито вълк, нито рис. Още не се бяха изморили достатъчно, за да легнат да спят. Първият час на нощта беше приятно време за разговор.

— Новият ти червен мустанг е прекрасно животно — поде Харка.

— Изглежда, мой кръвни братко, мисълта за мустанга непрекъснато се върти в главата ти? Какво стана с твоя сив жребец?

— Застрелях го.

Силен като елен почувствува, че не бива да разпитва повече за това.

— И сега — продължи той в друга насока, — сега ти мислиш само за Омагьосания кон?

— Да.

— Така. Аз мисля, Харка, че мога да ти разкажа историята на този кон. Единствени мъжете на нашия бивак я знаят.

— Говори!

— Всичко започна оттам, че ние имахме нужда от нови мустанги през пролетта на миналата година. Нашите съгледвачи, към които се числях и аз, надушихме стадо мустанги, които се бяха приближили след топенето на снеговете към нас на север. Беше гордо стадо, сред него имаше много здрави и красиви животни. Нашите мъже се разделиха на две групи. Половината от нас отидоха под водачеството на Мъдрата змия в гората, за да построят на подходящо място един корал — висока ограда от здрави дървесни стволове. Другата половина, към която се числях и аз, преследвахме стадото, но не като враждебни ловци, а като на игра. Когато мустангите се спираха да почиват, да пасат и да играят, ние също се впускахме в ездачески игри. Мустангите ни гледаха любопитно и свикнаха с това, че ние се придвижваме подир тях.

Така, внимателно и без да събудим недоверието на водачите на стадото, ние съпровождахме дни наред чардата. Най-после се приближихме заедно с тях до корала. Сега вече започнахме да насочваме стадото. Животните не се отнасяха към нас като към врагове, но и не искаха да ни допускат много близо до себе си. Избягваха ни и ние се възползувахме от това, за да ги изтикаме по посока на корала. Нали знаеш как ние правим коралите? Заграденото място има широк вход като разтворена паст. Входът се стеснява; през тесния отвор конете нахлуват в широкия кръг, заобиколен от високата ограда. Щом мустангите влязат вътре, ние затваряме изхода на тясното място и го подпираме със здрави подпори. Така и тогава ние успяхме да насочим стадото към корала. Наблюдавахме все по-внимателно всяко отделно животно и всеки от нас мислено подбираше конете, които искаше да вземе за себе си. Вечерта край огъня, който запалихме сред гората, разговаряхме за това. Говорехме и за водещия мустанг на стадото, като изказахме опасения дали той изобщо би се оставил да бъде опитомен. Беше прекрасно, несравняемо животно, кулест кон с тъмна грива и тъмна опашка. Никой друг жребец не можеше да се сравнява с него по сила, смелост и съобразителност. Признавам ти, че всяка нощ сънувах това животно. Най-после една вечер дойде моментът. Бяхме довели стадото близо до корала и ловът можеше да започне. Бойците ни подгониха стадото в полукръг със силни викове и то побягна по посока към корала, най-отпред водещият кон, кулестият жребец. Животните нахлуха във входа на корала. Аз самият бях сред онези, които трябваше да затворят корала, след като чардата влезеше вътре. Бях заобиколил с коня си предварително зад външната страна на оградата, бях завързал своя кон и се бях покатерил на тясното място върху оградата, за да мога веднага да скоча долу и да изтикам напред дебелите стволове. Това трябва да става много бързо. Наблюдавах от мястото си как чардата навлезе буйно в корала… — Силен като елен направи малка пауза. — Трябваше да видиш, Харка — продължи след малко той, — какво се случи сега. На мястото, където оградата се стесняваше, водещият кулест кон разбра, че влиза в клопка. Изправи се на задните си крака и искаше да спре буйния бяг на стадото си. Удряше с крака и хапеше другите жребци. Те обаче не желаеха повече да се подчиняват на водача си сред дивия галоп, изплашени от нашите викове. Сред конете настана борба, каквато аз не бях виждал никога през живота си. Но цялата чарда се притискаше напред и кулестият кон не можа да й противостои. Той бе натикан от собственото си стадо в кръга на корала. Преди това беше умъртвил с хапане три жребеца… Аз скочих и затворих заедно с други младежи входа на корала. Овързахме стволовете най-старателно. После се радвахме на успеха си. Междувременно беше станало нощ. Напалихме огньове около корала, разговаряхме и се смеехме.

— Бяхте ли поставили дежурни? — прекъсна го Харка.

— Бяхме поставили дежурни. За какви ни мислиш ти! Но и мнозина други, които не бяха длъжни да идат на пост, не мислеха да лягат толкова рано. Ние, момчетата, непрекъснато се катерехме отвън по оградата на корала, гледахме надолу към мустангите и търсехме с очи онези, които след това щяхме да изловим с ласата си.

— А какво стана с кулестия кон?

— Той бе получил по време на борбата само няколко малки рани. Стоеше сред кръга на корала, почти без да се помръдва, докато останалите мустанги страхливо и отчаяно се бутаха ту на една, ту на друга страна. Беше вдигнал високо нагоре глава. Дебнеше и душеше. Движеше само главата си и очите, с някакъв странен поглед, толкова див, какъвто никога дотогава не бях виждал у кон. Забелязах това под светлината на луната. Останах през цялата нощ буден и наблюдавах този мустанг. Но той не се помръдваше от мястото си. На другия ден все още не предприехме нищо срещу стадото. Животните се поуспокоиха малко. На втория ден искахме да изловим онези мустанги, които ни трябваха, и щяхме да отворим корала за останалите. Бях между определените за през деня дежурни. Затова спах през нощта до полунощ, здрав сън, като след прекарана безсънна нощ. Когато се събудихме с изгрева на слънцето, веднага започнахме да се приготовляваме да изловим конете, които си бяхме избрали. Разгледах отново чардата.

— Кулестия кон ли искаше да хванеш?

— Да. Но него го нямаше вече.

— Избягал?

— Избягал. Не искам да ти описвам какво почувствувах. Можеш да си го представиш. Разпитах дежурните. Те не бяха забелязали нищо. Няма да ти повтарям онова, което наговорих на дежурните. И него можеш да си представиш. Но думите не можеха да променят нищо — водачът на стадото беше изчезнал.

— И после какво стана? Можахте ли да разберете как ви е избягал?

— Когато изловихме и завързахме конете, които искахме да задържим, и пуснахме другите да си вървят, проверихме целия корал. Невъзможно беше за един мустанг да прескочи оградата. Кулестият кон беше скачал и се катерил като хищник. Беше си извоювал отново свободата. Не ми остана нищо друго, освен да проследя на известно разстояние следата му. Никой ездач няма да може да догони повече този кон, никой няма да може да надхитри повече този жребец.

— Ти смяташ, че той е Омагьосания кон?

— Така е. Веднъж го видях отново. Какво животно! Но умът му се е забъркал. Той не се присъединява вече към никоя чарда. Привижда му се непрекъснато ужасният сън за онзи миг, в който той прозря нашата измама и разбра, че сам беше отвел стадото си в клопка, та то не искаше вече да му се подчинява и той не можеше да го върне обратно. Сега той непрекъснато повтаря ужасната борба със собственото си стадо и щом намери коне, се нахвърля върху тях. Стадата мустанги са се научили да се страхуват от него.

— Колко годишен може да е вече?

— Не по-възрастен от три години. Беше твърде млад за водач на стадото и трябва още като съвсем малко конче да е имал необикновена сила и непокорство.

Харка изпуши още една лула.

— Убиецо на вълци? — попита Силен като елен.

— Кажи?

— Ще сънуваш ли тази нощ мустанга?

— Възможно е.

Двамата другари си разпределиха дежурството. После Харка легна пръв да спи. Случи се така, както кръвният му брат бе предсказал. Той сънува кулестия кон.

Когато след полунощ той пое дежурството, Харка се запромъква през близката околност и дебнеше на всички посоки. Не ги грозеше отникъде опасност, но предпазливостта беше станала вече негова плът и кръв. Промъкна се нагоре към тресавището, докато стигна удобно за наблюдение място, и насочи поглед над горите и долините и нагоре към планините, очертаващи се под звездния светлик. Побягна през гората, като се ослушваше в гласовете и шумоленето на животните в нощта. Когато утрото се разпукна и Силен като елен също се събуди, Харка си позволи да изтича чак до горния край на тресавището, където един дълбок поток го подхранваше с вода. От своя нощен наблюдателен пункт той бе открил там следата, която го интересуваше, и искаше да я разгледа по-добре при дневна светлина. Тъй като Харка се забави, Силен като елен отиде да го потърси.

— Какво намери там, Убиецо на вълци?

— Ето! Това е бил той. Преди два дни!

В мочурливата почва до просмукалия се в земята поток следите от копитата на коня се бяха отпечатали дълбоко. Един-единствен кон бе идвал да пие тук. Беше се издигал на задните си крака и беше хвърлял къчове, без да се виждаха следите на някакъв неприятел. Харка взе от едно клонче коса от конска грива, която висеше там.

— Дай да видя, Убиецо на вълци? — Силен като елен разглежда дълго космите, после ги върна на Харка. — Ти си прав. Това е бил той.

Харка прибра внимателно космите и продължи да оглежда местността. Следата на мустанга водеше нагоре по баира.

— Е? — попита младият сиксикау.

— Сега нямам време за него. Да тръгваме и да отнесем лоса в бивака. Утре твоят баща ще ми съобщи какво е решил заклинателят за мене.

— Добре е, дето мислиш така.

Двамата ловци побягнаха с големи скокове по склона надолу, в еднакво темпо, и им беше приятно да си припомнят своето първо непредвидено състезание като момчета, когато едновременно бяха стигнали до целта. Не искаха да одерат и изкормят лоса на място, а предпочетоха да свършат всичко това в бивака с помощта на жените. Натовариха животното, което тежеше колкото двама силни мъже, най-напред върху мустанга на Харка и той поведе коня си, докато Силен като елен подкара своя напред. По средата на деня се смениха и прехвърлиха товара върху другия кон. По този начин те се придвижваха много по-бавно, отколкото на идване и когато преследваха лоса, затова трябваше да пренощуват още един път. Към обяд на втория ден щастливите ловци пристигнаха в бивака.

Кучетата изтичаха насреща им и залаяха по убития звяр. Момчетата нададоха весели възгласи. Мъжете стояха пред шатрите доволни. Жените и девойките се струпаха на групички и се възхищаваха от голямата плячка и от ловците. Когато двамата млади ловци хвърлиха лоса на земята пред шатрата на вожда, те веднага се заеха да го одерат с широките, специални за това ножове. Това беше тежка мъжка работа. Ситопанаки и майка й разделиха плячката и черната кучка погълна лакомо вътрешностите. Двете й малки кученца, които вече бяха пораснали с няколко дни, доста се бяха оживили.

Горящата вода и Тъмния дим дойдоха и разгледаха местата, където копията бяха улучили лоса. Сега те изказаха гласно мнението си:

— Всеки от вас двамата го е убил. Той принадлежи на двама ви по равно.

Двамата приятели решиха, че Силен като елен ще вземе рогата, а Твърдокаменния Харка — кожата. Когато той я остави на жените от шатрата, за да я ощавят, майката на Ситопанаки се усмихна и каза, че седемте кожи от седемте бизона, убити преди шест години — шест от Матотаупа и един от момчето Харка, — бяха вече добре обработени и той можеше да си ги получи. Четири от тях бяха ощавени без козината, а три с козината. Из един път Харка вече не беше беден мъж. Неговата постеля се състоеше от неговата и бащината ловна плячка. Той можеше да заръка да му ушият прекрасна нова зимна дреха и кожени мокасини, а разполагаше и с лосова кожа, от която можеше да си направи хубава празнична лятна дреха.

Вечерта първенците на племето, сред които и Мъдрата змия и Тъмния дим, се събраха в шатрата на вожда. Дойде и заклинателят. По време на вечерята бе спазен целият тържествен церемониал. Накрая дългата свещена лула премина от уста на уста и чак след това всеки боец запали собствената си лула. Съвещанието започна. Двамата млади мъже Силен като елен и Твърдокаменния Харка Убиец на вълци не взеха участие в него, но слушаха думите на съвещаващите се. Те седяха зад тях, както някога като момчета и като жените, но не заедно с тях, а отделени.

Заклинателят съобщи, че се е допитал до духовете. Техният отговор бил ясен и все същият и през трите дни. Твърдокаменния Харка Убиец на вълци Победител на мечки и Ловец на бизони, син на Матотаупа, биваше да стане боец. Според нравите и обичаите, в които беше възпитан, той щеше да се усамоти в продължение на три дни и три нощи, без да яде и да пие, и да разбере чрез сънищата си какъв щеше да бъде неговият закрилящ го знак и какво име щеше да носи занапред. Същото били казали духовете и за Силен като елен, сина на вожда Горящата вода. Двамата млади мъже щяха да издържат изпита си след четиринадесет дни и ако духовете бъдеха благосклонни към тях и им заговореха насън, те сами щяха да научат имената си.

Върху лицата на всички се изписа задоволство. Мъдрата змия обаче попита:

— Към кое племе ще се числи Твърдокаменния Харка като боец?

— И това ще ни съобщят духовете. — Заклинателят говореше с подчертано достойнство. — Може би дори още в съня на Твърдокаменния Харка.

Уважението, с което се ползуваше заклинателят, не допускаше никакво друго възражение. Сам той обаче отново заговори и съобщи по-нататък:

— Минаха много лета и зими, откакто мъж от нашия бивак бе приет за боец според обичаите на нашите отци чрез Танца на слънцето. Голямото слънце и Великото заклинание очакват отново жертвоприношение от нас. Когато Силен като елен и Твърдокаменния Харка Нощното око получат имената си като бойци, ще се допитам до духовете дали те бива да принесат жертвоприношението на слънцето.

Думите му направиха силно впечатление на насядалите около огнището мъже. Те мълчаха, за да обмислят най-напред чутото, преди да се изкажат по него.

— Още през това лято ли? — попита накрая вождът Горящата вода.

— Аз ще разбера това и ще го съобщя, когато няма да разговарям вече с две млади момчета, а с двама млади бойци.

Мъжете изчакваха дали заклинателят ще продължи да говори след паузата, която сам направи. Но той мълчеше.

Така разговорът се насочи към друга, по-малко строга тема, най-разпространената тема край всички огньове — ловните истории.

Двамата млади мъже оставяха тези разкази да минават покрай ушите им. Мислено те вече не бяха в шатрата.

След четиринадесет дни и двамата щяха да станат бойци! Още на другата заран целият бивак знаеше това.

Никой не се съмняваше, че двамата приятели, които в деня на раздялата си преди шест години бяха станали кръвни братя, ще могат да издържат изпитанията и ще получат имената си като бойци. Ала зад това сериозно и въпреки това естествено решение, прието от всички с радостно очакване, стоеше едно голямо тайнство. Нарежданията на заклинателя се отличаваха от обичаите на тяхната племенна група. Да отидат в самота да гладуват и да търпят жажда, за да осъзнаят по този начин тайната на собствения си живот, не беше за хората на сиксикау обичайно приготовление за приемане на един бъдещ боец, както в други племена, а се числеше към ритуала за избиране на бъдещ заклинател, който трябваше да израсне годен за размисъл и чрез размисъл — за ръководене на другите. Изпитът за приемане за боец бе Танцът на слънцето. Двамата млади мъже Силен като елен и Твърдокаменния Харка щяха да бъдат подложени и на двата изпита и да изпълнят Танца на слънцето, след като вече бяха заслужили честта да бъдат приети за бойци. Така Танцът на слънцето щеше да бъде почетен по особен и необичаен начин. Мъжете в шатрите разговаряха тихо за това. Силен като елен и Твърдокаменния Харка обаче не споменаваха с нищо за това тайнство. Подготвяха се безмълвно за предстоящите изпитания, които те не само искаха да издържат, но и да ги издържат добре.

Минаха дни и нощи. Те сякаш минаваха все по-бързо, колкото определеният ден приближаваше. Най-после оставаше само още една нощ до започването на голямото изпитание. Вечерта двамата другари се нахраниха още веднъж и пиха умерено от прясната изворна вода. Когато сутринта се събудиха заедно със сивия здрач, те не хапнаха нищо повече, а отидоха на гладен стомах в заклинателската шатра, където заклинателят вече ги очакваше. Той даде на всеки от тях по една пунгия с тютюн и им заповяда да се отделят за три дни и три нощи в усамотение и нито да ядат, нито да пият. Така те трябваше да изчакат своите сънища и да се върнат на утрото на четвъртия ден в шатрата. Заклинателят посочи на всеки поотделно района и мястото, където трябваше да остане през тези три дни.

Силен като елен и Твърдокаменния Харка излязоха от заклинателската шатра. Слънцето тъкмо се издигаше по източния хоризонт и сред неговата ярка и заливаща всичко наоколо живителна светлина двамата кръвни братя тръгнаха пешком всеки поотделно, защото трябваше да бъдат сами. Всички мъже, жени и деца от шатрите бяха излезли навън и изпратиха двамата млади хора с погледи. Никой не биваше да съпроводи бъдещите бойци, но затова пък мислите на всички вървяха заедно с тях, едни със силни, добри пожелания, други с по-слаби и по-разсеяни, но дори Нощния бродник, синът на Мъдрата змия, не посмя сам пред себе си да пожелае нещо лошо на Твърдокаменния Харка. Защото заклинателят беше казал своята дума, желанието на духовете бе съобщено на всички и Нощния бродник също трябваше да му се подчини.

Когато Харка изостави бивака зад себе си и пое сам сред полята, гората и реките към възвишението, което заклинателят му бе посочил, над него се спусна голямо спокойствие и той имаше чувството, сякаш някакви засъхнали кори бяха се олющили от него и той можеше да се движи по-леко, да остави мускулите на лицето си да се движат свободно. Лятното утро, през което той крачеше с широки бързи стъпки през пустошта, беше прекрасно. Въздухът беше прозрачен чак високо горе до наситената синева на безкрая. Вятърът галеше нежно тревите, оплодените стръкове, играеше си с листата и клоните по края на малката горичка, но високите борове почти не го усещаха и стояха неподвижни под слънчевите лъчи. Пеперуди прелитаха, птици се викаха, прерийни кучета се оглеждаха и ослушваха. Прерийните кокошки, които се приличаха на слънцето сред високата трева, останаха спокойно по местата си. Твърдокаменния Харка виждаше дивечови следи, но сега нямаше нужда да спира вниманието си на тях. Нищо не го обвързваше този ден. Нямаше нужда да търси следи, нямаше нужда да се ослушва, нямаше нужда да разговаря, нямаше нужда да слуша никакъв друг човек. Грижата за това да не го нападнат в този ден никакви хищници или врагове бе предоставена на други, които трябваше да бдят над бъдещия боец, далече и невидими за него и все пак бдящи над него.

Твърдокаменния Харка Нощното око беше сам със себе си и със своите мисли.

Когато стигна до обраслото с трева възвишение, което търсеше, той се изкачи на билото му и седна там горе. Оттук виждаше далеч над околността. В далечината се чуваше шумоленето на река, която провираше водите си през една урва. Харка беше седнал с лице на изток, към утринното слънце, и сянката му лежеше зад него. Той гледаше по тревистия склон надолу и надалеч над леките възвишения на почвата, над горите и над коритата на реките, далеч до безкрайния хоризонт. Небето блестеше под трептящите слънчеви лъчи. Харка беше обхванал с ръце коленете си. Задълбочи се в мислите си и остави собствения си живот да мине още веднъж пред него.

Най-ранният му спомен беше една студена зима и една минаваща край него река с дупка в леда. Харка беше роден през август и този лед, за който си спомняше, беше ледът на третата зима, която той живееше. Преди още да се развидели, осемгодишният тогава Четан бе влязъл в родната шатра на Харка, бе измъкнал детето от топлите завивки, бе изнесъл разярено ритащото дете навън и го бе потопил в ледената дупка на потока. Харка още си спомняше как за един миг сърцето му замря и щом можа отново да си поеме дъх, той се закле за първи път през живота си да си отмъсти. През следващата нощ той накара баща си да го събуди преди изгрев слънце, донесе с помощта на Матотаупа едно голямо парче лед от потока, промъкна се в шатрата на Четан и положи леда върху голите гърди на спящия, точно върху сърцето. Четан скочи с вик от съня си, сграби Харка и го напердаши така, че малкото момченце престана за миг да вижда и да чува. Но Харка не извика, а стискаше упорито устни.

Това беше странното начало на дружбата между Четан и Харка. После Четан стана учител на момчето във всички ловкости на бъдещия ловец и боец, така че бащата ставаше нужда да се намесва и съветва сина си само по най-важните въпроси. От Унчида, магьосницата, и от Хавандшита, заклинателя, растящото момче бе научило митовете и историята на племето дакота. Бе научил езика на знаците и разчитането на картинното писмо и през осмата му година, когато вече можеше да язди добре и стрелите му улучваха точно, баща му го взе за първи път със себе си на лов за дребен дивеч и го обучи чрез различни въпроси да наблюдава всичко в природата и да се замисля над всяко наблюдение. За момчетата на Мечата орда имаше една-единствена професия, която те можеха да добият, и това беше професията на ловеца и боеца. Ловът беше тяхната работа. Племето им беше изтикано от белите мъже от плодородните и защитени горски райони сред суровата, прилична на степ прерия на високото плато с нейните прашни и снежни бури. Само издръжливи и закалени хора можеха да съществуват тук. Нямаше друг начин да си изкарват прехраната, освен чрез опасния лов на бизони. И всякога се повтаряха свадите им с други племена, които също трябваше да живеят сред бедната прерия. Да ходи на лов за бизони, това беше за един тетон-дакота редовна работа, както орането на земята за селянина. Харка растеше с твърдото желание да стане добър ловец и боец и по-късно боен вожд, какъвто бе и баща му. Той беше здрав, силен и имаше остри сетива. Бащата събуди у него гордостта му и когато Харка разбра колко лесно му беше да побеждава и да бъде по-добър от връстниците си в повечето упражнения и игри, започна да му се струва немислимо, че някога може да бъде победен от някого. Матотаупа обаче научи своя син със загриженост и строгост, че едно момче трябва да умее да бъде не само горд победител в състезанията, но и владеещ чувствата си победен. Веднъж Харка беше ударил своя кон, задето не можа да спечели едно състезание по езда, и след това трябваше да се откаже от коня си. Той никога не можа да забрави това.

Когато беше на девет години, Харка прояви веднъж толкова смелост и дързост, че отиде заедно с другарите си в гората тайно да играят заклинателния танц. Той самият играеше ролята на заклинателя така сполучливо и убедително, че момчетата паднаха на земята, обладани от ужаса, който сами искаха да си вдъхнат. Заклинателят Хавандшита изненада момчетата и те бяха наказани строго от бащите си, а Харка — от самия заклинател. Твърдокаменния Харка не се спря в спомените си на онези дванадесет дни и нощи, преживени в заклинателската шатра, за които заклинателят му бе забранил най-строго да говори и да си спомня.

Мислите му обаче останаха дълго на годината, в която Мечата орда тръгна на юг от Черните хълмове към Плат, защото не се явяваха бизони. Тогава се случи срещата с непознатия в пещерата, майката на Харка бе убита от един куршум, а Харка участвува за първи път в боя на Мечата орда с вражеските пани и макар че беше още момче, успя да плячкоса пушката на вожда на пани. Същата тази пушка Харка трябваше да принесе в жертва на заклинателската шатра. Не бе принесъл жертвата по собствено желание, а защото изискваха това от него и защото искаше упорито да докаже, че може да надвие собствените си чувства. Това не беше разумно и най-дълбоко в душата си той бе започнал да мрази от този миг заклинателя, комуто се бе подчинил. Оттогава насетне Харка бе обладан от неутолимо желание да се снабди с ново тайнствено желязо. Тогава дойде Червения Джим и подари на Матотаупа и на Харка по една двуцевна карабина най-нов модел.

На тези събития мислите на Твърдокаменния Харка Нощното око, който искаше сега да стане боец, се задържаха по-дълго. Той си представи още веднъж с най-голяма точност как силно се бе възхищавал тогава от Червения Джим, човека, който му бе подарил карабина! Този подарък го беше заслепил. Това беше втората грешка в неговия живот. Най-напред бе принесъл една жертва, която не желаеше да принесе; после се бе доверил на един човек, комуто не биваше да се довери.

След това дойде нощта, когато Червения Джим даде на гостите на вожда Матотаупа миниваки, тайнствената вода, и синът на Стария гарван, както и Старата антилопа се напиха, та започнаха да се търкалят в шатрата като изумели добичета. Тогава Харка видя за първи път в живота си пияни мъже. Но онази нощ баща му не беше пил бренди, не, онази нощ още не. Вождът беше отпратил жените и децата от шатрата си, но Харка се беше примъкнал тайно и бе наблюдавал мъжете. Той и сега се чудеше сам на себе си, че бе направил такова нещо като момче, че бе проявил такава смелост! Но добре беше направил, защото по този начин сам се беше убедил, че баща му си беше останал напълно трезвен и с ясно съзнание.

Докато Харка го бе наблюдавал скришом, Матотаупа не бе произнесъл нито една погрешна дума. На другата заран обаче Хавандшита и великият заклинател Татанка-йотанка, който бе на гости в техния бивак, обвиниха Матотаупа, че се е оставил да го омагьосат белите мъже и е предал племето си. Отлъчиха вожда от родния бивак. Харка избяга и последва баща си в заточението. Това се беше случило преди седем години и оттогава двамата непрекъснато бродеха наоколо. Бяха живели като отшелници сред планината, бяха тръгнали заедно с художника Морис, бяха постъпили на работа като артисти в цирка и най-после бяха намерили подслон при племето на сиксакау, докато клеветите на Червения Джим ги прогониха и оттам и те бяха принудени да постъпят на работа при белите мъже като скаути.

Матотаупа беше невинен.

Харка, който разсъждаваше още веднъж над всичко това сред пустошта, оставен сам със себе си, се връщаше мислено непрекъснато на един и същ въпрос: Матотаупа беше невинен. Никой не биваше да се съмнява в това, никой не биваше да мисли дори подобно нещо. Червения Джим не беше намерил злато, макар че го търсеше вече почти седем години. Това беше достатъчно доказателство, че Матотаупа не беше проговорил. Всичко обаче, което се бе случило след това, произтичаше от неправилната присъда на Съвета на старейшините над вожда. То произтичаше от клеветническото обвинение на заклинателя Хавандшита срещу Матотаупа. Така мислеше Твърдокаменния Харка. Това беше истината, тя не можеше да бъде друга.

Харка прекарваше през мислите си целия си живот все до този момент. Часовете минаваха. Стана пладне и спомените му не бяха отишли по-далеко. Обедната мараня се разстилаше над околността и далечните прерии се разляха пред погледа. Харка гледа цял час, почти без никакви мисли, към сиво-синята шир.

От обедната мараня изплува нещо… фигурата на едно животно, на един мустанг, на един жребец…

Като някакво привидение, като някакво очертание сред трептящия въздух то стоеше на гребена на възвишението неподвижно и непоклатимо…

Харка не беше сигурен вече дали е още буден, или сънува. Това беше кулестият кон! Младият индианец виждаше отново животното, което бе срещнал вече веднъж. И двамата стояха неподвижни, човекът и мустангът, и се гледаха. Всеки наблюдаваше другия и никой не се помръдна дълго време. Харка нямаше край себе си нито кон, нито ласо. Но и дори те да бяха край него, сега той не можеше да върви на лов. И сякаш жребецът пред него знаеше това. Той тръгна в лек тръс. Леко и гордо се носеше през поляната и се приближи към възвишението, където седеше Харка. Младият индианец видя главата, смелите, със странен необуздан блясък очи на животното, издутите ноздри. Дългата опашка се развяваше при бързия бяг. Харка чуваше лекото приглушено удряне на неподкованите копита върху тревата. Силна възбуда премина през цялото му тяло.

Жребецът отново се беше спрял. Заудря с копита и зацвили. Каква сила се излъчваше от тялото на животното! Мускулите и жилите му играеха под червеникавата козина. Сега той се вдигна на задните си крака… ала без да буйствува. Отново стъпи на четири крака и после се понесе напред в недостижим галоп като някакъв дух сред степта, чийто син беше. Червеникавата козина и сухите жълтеещи се поля се сляха в едно. Ударите на копитата заглъхнаха.

Мустангът беше изчезнал.

Харка се върна обратно към мислите си. През този и през следващия ден искаше да си изясни собствения живот. На третия ден, той знаеше това, мъките от жаждата щяха така да почнат да го измъчват, че щеше да има сили само да сънува.

Матотаупа беше невинен.

Той беше невинен, но Джим беше подлец и непрекъснато се опитваше да превърне прокудения вожд в предател и да измъкне от него тайната на планината и на Великата мечка. Харка трябваше да успее да откъсне баща си от Джим. Той бе взел това решение още преди години. Само че изпълнението му не бе станало по-лесно, а още по-трудно. Може би дори вече беше невъзможно да го изведе на добър край. Харка се изплаши сам от себе си. Правилно ли беше постъпил, като изостави баща си?

Да. Харка трябваше да стане боец. После щеше да потърси отново баща си. Но след всичко, което се бе случило, той не можеше да си представи вече как щеше да разговаря с него.

Мислите на Харка започнаха да го терзаят и да кръжат. Нараняваха го и се губеха в съмнения. Към кого трябваше да се числи той като боец? Към племето на сиксикау? Ами ако един ден те научат, че бащата на Харка се валя пиян по пода за подигравка на белите мъже? Харка никому не беше говорил за това. Никому не бе признал този срам, дори и на кръвния си брат Силен като елен, нито на вожда Горящата вода, нито на заклинателя. Но ако един ден големият срам се разкрие?

Или може би той трябваше да се върне сред племето на дакота? Като син на вожд, когото и днес още те хулят като предател?

Тук, в този миг, когато беше съвсем сам, Харка призна пред себе си своята голяма мъка по родината, по племето, в което беше роден. Никога гостоприемството на бойците на сиксикау нямаше да може да изтръгне из корен това негово чувство. Той разбра, че същото чувство живееше и в баща му. Защо Матотаупа се бе върнал тайно в шатрата на Унчида? Нима само за да намери там Тасунка-витко? Сред своето плахо, дълбоко прикрито чувство, че принадлежат към синовете на Великата мечка и към техните шатри, нито бащата бе откровен към сина, нито синът към баща си! И именно в това отношение двамата се бяха обидили взаимно най-дълбоко и най-горчиво, Матотаупа своя син Харка в деня, когато го принуди да убие собствения си брат, Харка — баща си при последната им раздяла.

И сега? Нима трябваше Харка да стане боец сред червенокожите мъже, за да отиде да служи отново на белите като съгледвач? Не. Белите мъже бяха прави, като искаха да го линчуват, защото той се беше научил да ги мрази. Харка си спомни за поръчението, което обезобразената индианка от племето семиноли му бе предала чрез украсения с раковини кожен колан от шатрата на Оцеола. Тази жена беше умряла. Тя бе пожелала да умре, щом бе разбрала, че Харка трябва и е съгласен да си върви. Но последният смисъл на нейния обезобразен живот се бе изпълнил и поръчението на този унищожен живот щеше да живее и занапред заедно с вопъла и обвинението на предадения вожд и на смелото племе семиноли, което бе прогонено от родината си, но чиито най-храбри мъже все още продължаваха да водят борба, приютили се сред блатата.

Когато слънцето на първия ден залезе, младият дакота все още размишляваше. Не усещаше нито глад, нито жажда, защото беше обладан от желанието да стигне в мислите си до някакво решение. Настъпи вечерта. Сега слънцето грееше откъм запад и Харка не виждаше вече лъчите му. Усещаше ги само, а пред него лежеше собствената му сянка. Многоцветната отслабнала светлина премина в мрак. Блеснаха звездите и месецът тръгна по своя път.

Харка гледаше в нощта. Мислите му дълбаеха и работеха. Той непрекъснато подреждаше спомените си и после мислите му отново потичаха по същия ред.

Младият индианец не спа цялата нощ. Той отдавна бе навикнал да будува и да не яде и да не пие нищо в продължение на двадесет и четири часа. Затова то не му се стори много трудно.

Вторият ден постави на по-големи изпитания тялото и нервите му. Лигавиците му изсъхнаха. Когато дойде пладне и стана много топло, очите го заболяха, мъжецът му засъхна и езикът му с мъка се отделяше от небцето, тъй като не се образуваше вече никаква слюнка. Имаше чувството, че кръвта му започва да се втвърдява. Сърцето му заби бързо и започващата треска ускори изсъхването на цялото му тяло. Наоколо нямаше никаква сянка, нито капчица роса. Вечерта Харка усети силни болки в главата, тялото му жадуваше за хладинка. Нощта прекара в полусънно състояние, унесен между размисъл и сънища. Все още не бе могъл да вземе никакво решение. Пред него сякаш имаше някаква стена; един корал, в който той беше хванат. Кога и как бе попаднал в тази клопка? Как можеше да се освободи от нея? Той, умният, смелият, съобразителният, беше невидимо хванат, обвързан без лико, със спънати крака, съсипан от заблуждения, от неправилни обвинения, от свадата с баща си. Колко безбурно и спокойно живееше Силен като елен! И колко объркан беше животът на Харка! Усети силна умора и започна да дъвче тютюн. Това отново подтикна сърцето и кръвообращението му. Пред очите му се олюляваха измамни привидения на извори, потоци и буйни реки. Вода, вода! Яснота, яснота!

Когато настъпи утрото и слънцето започна да топли, пред очите на Харка затанцуваха петна. Очите, вратът и главата го боляха силно и жаждата се превърна в мъчение. Той дочу от далечината шумоленето на реката. Вода! Но водата беше еднакво далече, както разрешението на неговите объркани мисли, и му беше забранено да отиде и да пие. Устните му се бяха напукали, очите се кръвясали и възпалени. Той упорито насочваше мислите си към един-единствен въпрос: как да постъпи правилно? Къде да живее? Къде да избяга, без да го преследва образът на пияния му баща, на усмихващия се подигравателно Джим, без да го преследва обидата, че е син на предател, без ръката му да издига камата, с която бе убил брат си? Къде да отиде? Той не знаеше.

Как да дойде при него неговият дух-пазител или да му изпрати съня, който щеше да му назове бъдещото му име, след като той сам не можеше да се справи с мислите си? Възможно беше да се върне, олюлявайки се от отмала, в бивака, без име, опозорен.

Не. Той нямаше да си отиде така! Нямаше да се върне без име!

Тялото му се разтърсваше от все по-силна треска. Прекалено възбудените му нерви играеха, пред очите му всичко се разливаше и го терзаеха болки. Той целият беше изсъхнал, отслабнал, обезсилен. Жаждата така го измъчваше, че въобще не усещаше глад. Помисли, че пие, после освежителното чувство отново го напусна. Мислите му се превърнаха в бълнуване. Картините се сменяваха бързо една след друга и в тях всичко минало се разкривяваше, настоящето се разливаше и нахлуваше заплашително и разбъркано бъдещето.

Беше горещ ден. Слънцето пареше, въздухът действуваше като гореща баня. Треската, предизвикана в тялото от липсата на вода, изсмука и последната влага. Лигавиците му съвсем изсъхнаха. Харка можеше да оформи вече само една-единствена мисъл с пълно съзнание: не искаше да отстъпи. Никога нямаше да се върне посрамен. Не искаше да умре и да загине като койот сред прерията.

Той искаше, искаше… все още искаше. Единственото, което му оставаше, бе, че все още имаше воля. Трескавите картини кръжаха около него във все по-буен и по-пъстър танц. Вода! Вода! Яснота! Яснота!

Неочаквано той си спомни за една малка ръбеста непозната мида, която някога неговият връстник и приятел Къдрокосия Чернокож му беше подарил в родния бивак край Конския поток; тогава Харка беше на единадесет години. Когато тръгна по следите на баща си, той беше взел мидата със себе си, без сам да знае защо. Тя беше толкова странна, толкова твърда, толкова остра и когато я приближеше до ухото си, вътре в нея пееше тихичко нещо от огромните маси вода. Той носеше и сега мидата със себе си. Потърси я опипом като насън, намери я и я взе между пръстите си. Малките ръбове, оформени като шипчета, бодяха върховете на пръстите, с които той я опипваше.

Сред пълната самота и объркване трескавите му мисли започнаха да кръжат непрекъснато около мидата. Тя заподскача като някакво привидение в унеса му. Видя я огромна пред себе си; пеенето й наподобяваше шума в пещерата на Великата мечка. Мъничките остри рогчета се превърнаха в огромни рогове и мидата стана голяма като див козел.

Скалата имаше рога, рога като на бизон, който отива на бой. Тази картина преследваше Харка и той виждаше сам себе си твърд и голям като скала, украсен с бизонски рога като най-знатните вождове.

Така се видя.

Слънцето залезе за последната нощ, която Харка трябваше да прекара в усамотение. Очите му пламтяха дори сред мрака и нощния хлад, небцето му гореше, сърцето му биеше лудо и неравномерно и шумоленето на реката, чиято вода той не биваше да пие, сякаш искаше да го подлуди. Не можеше нито да будува, нито да заспи и докато отчаянието непрекъснато го обладаваше и искаше да го победи, защото не можеше да доведе докрай мислите си, той непрекъснато си повтаряше сам на себе си сред последния си кошмарен сън: Камък с рога, Камък с рога…

И тази нощ най-после мина.

Когато се раздени, Харка се изправи. Олюляваше се без сили, но се държеше на крака с ожесточено напрежение и тръгна през полята обратно към бивака с горящи очи, почти в безсъзнание от измъчващата го жажда.

Успя да различи малката горичка и кръглите шатри, макар че сам не знаеше вече как, и като напрегна до крайна степен последните си сили, различи заклинателската шатра сред останалите. Вмъкна се вътре, но като се наведе, му се зави свят и полетя към пода.

— Кой си ти? — извика нечий глас и Харка отвърна прегракнало, останал почти без сили да издаде човешки звук от засъхналото си гърло:

— Камък с рога.

— Дакота ли си?

Харка не отговори.

— От черните ходила ли си? Харка не отговори.

Той бе успял да разбере все пак въпроса, но не желаеше да отговори. Той беше червенокож. Знаеше това, но никой не го бе попитал за него. Стискаше здраво в ръка малката мида. Когато заклинателят го докосна, той разтвори пръсти и подаде мидата.

Не изпадна в пълно безсъзнание; все още усещаше и чуваше нещо. Можа да разбере, че заклинателят беше излязъл навън. Скоро след това надойдоха хора, които искаха да вдигнат Харка. Но той не ги допусна до себе си и отблъсна ръцете им с възпитания от ранни години инстинкт да не позволява никой да го докосва. Сякаш се намираше сред врагове, той се помъчи да се изправи. Застана на колене, после на крака, отблъсна всяка помощ и излезе, олюлявайки се, както беше дошъл, от шатрата навън. Спря се за миг, после продължи към шатрата на вожда, която се издигаше до заклинателската. Вмъкна се през отвора на шатрата и се добра до постелята си.

Когато падна на завивките, капки вода навлажниха устните му и жаждата на тялото му да пие го изправи и отвори очите му. Изпи водата, която му подаваше жената на вожда. После отново се отпусна назад. Ръцете му пареха, пулсът му биеше лудо.

От мига, когато се добра до шатрата на вожда, той вече бе обграден с най-внимателни грижи. Когато отново можеше да се огледа в шатрата, разпозна своя кръвен брат Силен като елен, който също като него се бе проснал върху постелята си, и той без сили, отслабнал и изсъхнал, все още жаден, тъй като по старо правило жените му поднасяха изворната вода на дажби и с прекъсване.

Чак привечер двамата млади бойци започнаха да се оживяват.

— Какво е твоето име? — попита Харка кръвния си брат.

— Планински гръм. А твоето?

— Камък с рога.

В целия бивак цареше голяма радост, че двама млади мъже бяха удостоени да станат бойци. Планински гръм и Камък с рога нямаше нужда да изказват никакво желание през следващите дни. Всяко тяхно желание бе отгатвано, преди още да го изговорят, и получаваха всички деликатеси, които ловът сред горите и прерията можеше да предложи. Щом треската им спадна, телата бързо се възстановиха. Кръвта отново започна да се движи нормално, лигавиците на очите и в устата им отново бяха придобили влагата си. Главоболието изчезна, изпосталелите тела отново заякнаха.

Онова, което двамата млади бойци бяха премислили и видели насън през трите дни на усамотение, остана тайна и погребано в мълчание. Заклинателят бе научил само имената им и оттам — техните духове-пазители, и ги бе приел. Докато двамата кръвни братя възстановяваха силите си в шатрата на вожда, заклинателят приготовляваше торбичките със символа на техния дух-пазител: за Силен като елен — човката и очите на една птица като символ на гърмящата птица, за Твърдокаменния Харка — малката мида, символ на камъка с рога. Така споменът за родния бивак и за собственото му племе бе навлязъл по странен начин в новото име на Харка. Младите бойци бяха готови да пазят занапред малката торбичка със символа на своето име и на своя дух-пазител с още по-голяма жертвоготовност и настървеност, отколкото собствения си скалп. Двамата кръвни братя разбраха, че бяха прекарали тези три дни на еднакво разстояние от бивака сред пустошта и че се бяха върнали в шатрите по едно и също време, заедно с изгрева на слънцето на четвъртия ден. Твърдокаменния Харка бе вървял малко по-бързо и се беше върнал пръв в бивака, но телесното му състояние беше по-лошо от това на неговия кръвен брат.

През следващите дни над изгорялата прерия и над горите бушуваше буря. Стволовете на дърветата се огъваха, короните им шумоляха и шумяха, прах се вдигаше на облаци. Когато бурята отслабна, големият пек вече бе отминал. Червените мъже не можеха да измерват топлината като белите, но въздухът беше достигнал почти до половината от градуса на кипене на водата, той също бе „заврял“, те знаеха това. Дори само заради това дните, през които Планински гръм и Камък с рога бяха удостоени заедно като кръвни братя с посвещаването им в бойци, щяха да останат паметни. Тяхното изпитание беше особено трудно.

След като двамата млади бойци възстановиха напълно силите си и си отпочинаха добре, те веднага се присъединиха към обредните танци, към песните и игрите, с които цялото племе празнуваше приемането им за бойци. Вождът Горящата вода подари на сина си и на неговия кръвен брат по един прекрасен кон, който всеки можа сам да си избере. Камък с рога бързо се реши за една бяла кобила, която се отличаваше от другите коне по стойката, бързината и красотата си, но бойците и ловците не обичаха да я яздят заради биещия на очи цвят на косъма й. Винаги се предпочитаха мустангите с естествен предпазващ цвят, който се сливаше с околността, тоест преди всичко пъстрите коне. Бялата кобила бе заловена през миналата година по време на големия лов на мустанги и така още не беше добре обяздена. През пролетта тя беше ожребила едно жребче, сиво, с тъмна черта по гърба, с тъмна опашка и тъмна грива, силно и диво. Когато жребчето започваше да скача и да удря палаво със задните си крака, малките деца се разбягваха настрани.

Планински гръм — който сам трябваше да свикне най-напред с новото си име — дойде да види избора на своя кръвен брат и каза само:

— За това, което си решил, кобилата е най-подходящият кон, който ние бихме могли да ти дадем.

Но засега предстоеше големият есенен лов на бизони и затова Камък с рога все още не можеше да се заеме с изпълнението на собствените си желания и планове. За него беше съвсем естествено, че трябва да допринесе, според силите си, за запасяване с храна на шатрата, където се отнасяха към него като към собствен син. За зимните запаси есенният лов беше решителен. Във високите северни райони студът и снегът траеха чак до април, дори понякога и до май, и когато накрая запасите намалееха, обитателите трябваше да търпят големи лишения.

Кръвните братя бяха излезли заедно да проучат дали наблизо не са тръгнали бизонските стада и Планински гръм никак не се срамуваше да се поучи в това отношение от своя приятел. Когато седяха заедно през приятните вечери, младият сиксикау с удоволствие разказваше за приключенията при първия лов за бизони, който те двамата бяха преживели като момчета, и говореше също така за големия успех на Матотаупа, който бе успял смело и хитро да примами асинибоините на фалшива следа. Камък с рога слушаше от своя кръвен брат и от останалите обитатели на бивака толкова хубави неща за баща си, че в съзнанието му отново се съживи образът на Матотаупа от предишните години и той започна да изтласква на заден план по-късните спомени. Тук, сред бойците на сиксикау, той не беше син на предател; беше син на човека, който бе стрелял в слънцето. Всички сиксикау си спомняха как Матотаупа бе осъществил като техен гост прославения изстрел със стрела от разстояние триста крачки в средата на изрисувания със знака на слънцето шлем.

Няколко излизания на лов за бизони, които последваха сега, минаха благополучно и ловната плячка на Харка беше особено голяма. Сега вече той не само беше добре запасен, но и можеше да прави подаръци. Имаше достатъчно работа за жените в шатрата им.

Отношенията между Ситопанаки и приятеля на нейния брат сякаш бяха станали съвсем естествени и братски. Двамата никога не говореха нито повече, нито по-малко помежду си, отколкото Планински гръм и сестра му биха говорили в подобен случай. Ситопанаки не се изчервяваше и не се държеше нито неестествено, нито несигурно. На Камък с рога обаче никога не му идваше на ум да посвири за нея вечер на флейта. Всъщност тези естествени и външно неусложнени отношения имаха съвсем различна основа за двамата млади хора. Докато Камък с рога не изпитваше нищо повече от това, което проявяваше, Ситопанаки играеше ролята на спокойна със силно напрежение на самообладанието си, което може да бъде плод единствено на голямото чувство.

Нощния бродник, синът на Мъдрата змия, се държеше вече настрана. Но когато понякога Подигравчийката пресрещаше погледа, с който той следеше отдалече Ситопанаки, тя се усмихваше вътрешно над тази така неизличима и безнадеждна влюбеност.