Топ и Хари

Рисове в нощта

Последният ден, преди да отидат на лов, двете момчета имаха да обмислят и да свършат много неща. Още щом се развидели и двамата изтичаха до потока и вече се къпеха, когато слънцето се изкачи на хоризонта, водата започна да блести, слънчевите лъчи заляха с обилна светлина шатрите и конете започнаха да пасат. След като се натриха с мас и се облякоха, те свариха Матотаупа седнал вече край разпалилия се огън в огнището на шатрата и жената от племето на черните ходила тъкмо му подаваше месото за закуска. По равните тревни степи, по които не растяха никакви дървета, месото беше главната прехрана на хората. Двете момчета също получиха веднага своя дял и побързаха да го излапат. Докато останалите деца едва сега отидоха на потока, Харка Убиеца на вълци и Силен като елен избързаха към отсрещната шатра на вожда. Силен като елен искаше да попита баща си за някои неща, преди Горящата вода да открие голямото съвещание на старейшините за сключването на мира с Тасунка-витко и неговото племе. Двете момчета пристигнаха тъкмо навреме. Вождът беше облякъл богато обшитата си празнична дреха, но още не беше поставил на главата си короната от орлови пера.

Горящата вода веднага разбра, че момчетата имат желание да го питат нещо и им кимна дружелюбно да се приближат:

— Казвайте!

— Татко! — започна Силен като елен. — Когато слънцето изгрее още веднъж, аз ще отида заедно с Харка Убиеца на вълци на лов. Съставих си план. Но ако яздим така, както искам да ти предложа, ще трябва да прекараме в планината четири дни.

Вождът се усмихна.

— Ти имаш все големи планове, моето момче.

Силен като елен се изчерви. Не беше сигурен дали баща му го подиграва, или говори сериозно. Но ако се замислеше, той можеше да каже за себе си, че съвсем рядко бе предлагал нещо, което да не бе успял да изпълни.

— Говори по-нататък! — насърчи го вождът.

Момчето се зарадва; надяваше се, че вече е спечелило играта.

— Татко — каза то. — Смятам да поемем с мустангите си по посека на залеза на слънцето. Там започват планините и горите и по горските поляни и край горските потоци тревата е много по-сочна, отколкото тук. Въздухът е по-мек, в долините вятърът е по-слаб. Смятаме да потърсим онова закрито място, където бяхме построили през зимата нашите шатри. Там сега сигурно се навъртат антилопи, елени и мечки. Наоколо земята е ловен район на сиксикау и ние няма да бъдем смущавани от някакъв вражески боец. Аз познавам там всяко дърво, всеки извор, защото ние вече седем пъти поред прекарваме времето на ледовете и снеговете сред онези планини и гори. Вие, бойците, ще излезете сега за големия лов на бизони надалеч в свободната прерия. За нас, момчетата, обаче там горе е добро място за ловуване.

— Така ли мислиш?

— Да, татко. Освен това по пътя може да посетим и двамата ловци на бобри, ако са се върнали отново след прекарването на зимата.

— Добре ще направите. Може те да имат нови вести за нас.

— Да, да, татко!

— Добре. Ако Матотаупа е съгласен, аз също ще дам съгласието си. Имате ли още нещо да уговаряте с мен?

— Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци няма хубав лък. Трябва му по-добър.

Вождът се усмихна отново и кимна на дакотското момче да пристъпи към него.

— Ти ще получиш нов лък — заговори той, — защото трябваше да пожертвуваш своето тайнствено оръжие. Там — вождът посочи към дъното на шатрата, — там има четири лъка. Разгледай ги и ми кажи кой от тях е най-добрият. Ако успееш да откриеш най-добрия и ми покажеш с това, че вече умееш да боравиш с лък, единият от тях ще бъде твой.

Харка разбра съчетанието от знаци и думи на вожда и бавно пристъпи към посоченото място, наведе се и започна да оглежда един подир друг внимателно лъковете. Не бяха лъкове за момче, а лъкове, с каквито стреляха мъже. През лятото, което започваше сега, Харка щеше да стане тринадесетгодишен. Но той беше вече 1,75 м висок и макар че се бе източил много, имаше здрави жили и мускули. След като огледа и четирите лъка, той вече знаеше, че последният, който държеше сега в ръка, беше най-добрият.

— Този!

Вождът вдигна вежди и сбърчи силно чело.

— Ти правилно прецени. Ела сега! Ще видим дали можеш да изопнеш този лък и дали ще успееш да улучиш целта.

Горящата вода излезе заедно с двете момчета пред шатрата. Силен като елен подаде на Харка шест стрели. Младежите на бивака веднага забелязаха малката група; от всички страни край тях притичаха връстниците на вождовия син.

— Извикай Матотаупа!

Силен като елен излетя като стрела да изпълни поръчението на баща си. Върна се бързо заедно с госта. Харка пристъпи към баща си.

— Това е костен лък, направен от китови зъби — обясни той. — Ти си ми разказвал вече край огнището за такива лъкове, татко, но аз за първи път в живота си държа такъв лък в ръка. Горящата вода не иска да мм подари този лък, а някой друг, един от трите, които има в шатрата си. Но аз трябва да издържа изпита дали умея да улучвам именно с костения лък. Ще искам да ми разрешат три пробни прицела преди изпита.

— Това е твоя работа, Твърдокаменни Харка.

— Хау.

Междувременно към тях се бяха присъединили и неколцина бойци и дори и заклинателят. Тъй като изглеждаше, че той е съгласен да им помогне да се разберат помежду си, Харка го помоли:

— Три пробни прицела за мен. А после Горящата вода може да ми посочи къде иска да улуча.

Заклинателят и вождът си казаха нещо.

— Два пробни прицела за тебе! — отвърна Горящата вода.

Харка се замисли, после остави костения лък в краката на Горящата вода на тревата и отстъпи встрани.

— И старият ми лък си е добър! — каза тихо той, но с тон, който издаваше неотменимо решение.

— Защо искаш право на три прицела, за да се обиграеш? — попита Горящата вода, без да покаже някакво раздразнение от държането на момчето.

— Аз трябва да бъда подготвен за всеки прицел, който ти ще искаш от мен. Трябва да знам колко надалеч мога да стрелям с този лък и как трябва да насоча стрелата. Имам нужда от три прицела, за да знам, че съм сигурен.

— Ти говориш правилно и издържа и този изпит Харка Ловец на мечки. Вземи лъка. Имаш право на три прицела. Следващите три ще определя аз.

При тези думи Харка взе отново лъка, промуши се между шатрите и прескочи потока, следван неотлъчно от цялата група, която се бе насъбрала около тях. Спря се на открито сред прерията. Постави първата стрела и изпъна лъка. Чудесната еластичност и лекота на оръжието веднага му направиха силно впечатление. Възнамеряваше най-напред да стреля колкото може най-далече. Затова изпъна тетивата и изви лъка с все сила и после я отпусна. Тетивата запя, стрелата профуча бързо през въздуха. Очите на всички проследиха пътя на украсената с пера стрела.

Силен като елен сам полетя като стрела с грамаден скок и побягна пръв пред всички момчета по посока на стрелата. Скоро радостните викове на момчета съобщиха, че са я открили в тревата зад един малък хълм.

Харка не бе изтичал заедно с останалите. Вече бе поставил следващата стрела и когато момчетата се върнаха с първата, той отпусна втората. Тя се заби в една купчина пясък, навеян от вятъра на петдесет стъпки разстояние. Стрелата остана вътре, а острието й се подаде от другата страна. Харка остана доволен от този опит да провери пробивната сила на оръжието си. Взе третата стрела. Изстреля я съвсем бързо и без някой да може да види къде всъщност се бе целил. Стрелата се забоде в тревата на сто крачки разстояние. Харка сам я донесе и после излезе пред вожда.

— Аз съм готов. Кажи какво трябва да уцеля!

— Първата ти цел ще определи Силен като елен, който е предводител на ордата на момчетата, втората — Матотаупа, а третата — аз самият — отсече Горящата вода.

Силен като елен се посъветва с няколко от момчетата. След това едно от тях изтича и донесе малка кожена топка, покатери се върху една шатра и заглави топката между свързаните горе върхове на подпорните прътове. Момчето посочи на Харка, че трябва да изпрати стрелата си от легнало положение; целта беше топката. Задачата не беше лека. Тъй като не бе предписано къде трябва да легне, Харка избра разстояние от седемдесет крачки и място, където почвата леко се издигаше нагоре. Боравенето с оръжието вече му доставяше удоволствие. Той се прицели и стреля, без да се двоуми. Топката бе пробита. Момчетата похвалиха удара със силни крясъци.

След това Матотаупа пристъпи напред. Около ъглите на устните му играеше лека усмивка.

— Ще се отдалеча на сто и петдесет крачки, ще вдигна ръка и ще разтворя двата си пръста. Изпрати ми стрелата така, че да мога да я хвана между пръстите си, Харка Стрелец по бизони! Стреляй коленичил!

Матотаупа помоли Мъдрата змия да отиде заедно с него. Двамата преминаха с точно премерени стъпки определеното разстояние. Застанаха сред полята и Матотаупа вдигна дясната си ръка. Разтвори изпънатия си показалец и безименния пръст. Въздухът беше съвсем чист, а утрото ясно. Харка, който вече бе приклекнал върху дясното си коляно, се прицеля старателно и прецени точно с каква сила трябва да отпусне тетивата. Ударът беше труден, разстоянието — голямо. Харка притвори очи. Всички присъствуващи бяха напрегнати; наоколо беше съвсем тихо. Харка стреля. Тетивата бръмна, стрелата излетя.

Един ясен вик на Матотаупа оповести, че играта беше сполучила. Всеобщ радостен възглас поздрави успеха на Харка. Момчетата изтичаха към Матотаупа, бързи и весели като стадо млади кончета напролет.

Когато стигнаха до Матотаупа, той все още държеше ръката си със стрелата във въздуха и момчетата можаха да видят как я бе хванал: за дръжката, съвсем близо до перата, с които бе украсен краят й.

Момчетата се върнаха при Харка така въодушевени, сякаш всички заедно бяха постигнали майсторския прицел. Напрежението нарасна още повече, защото целта за третия и последен изстрел щеше да определи Горящата вода.

Вождът поиска да му дадат малката кожена топка, която Харка бе улучил на върха на шатрата, и повика Силен като елен при себе си.

— Слушай! Вземи топката и почни да тичаш с нея насам-натам. После неочаквано я хвърли нагоре, но не много високо, защото с това ще улесниш задачата. Харка Стрелеца по бизони ще улучи топката.

Силен като елен се разсмя и стрелна Харка с поглед. Взе топката, заподскача на вси страни с нея, докато Харка остана на мястото си, хванал с лявата ръка лъка, а в дясната — третата и последна стрела. Отказа се веднага да постави стрелата, макар че трябваше да стреля много бързо в дадения момент. Силен като елен тичаше наоколо, подскочи високо, прекатури се презглава и продължи да тича. Държеше топката ту в едната, ту в другата ръка, ту пред себе си, ту зад гърба си. Неочаквано, след като бе направил няколко лудешки скока, той я хвърли между краката си право нагоре; беше се отдалечил на осемдесет стъпки от Харка. Харка постави лъка със светкавична бързина, прицели се и стреля. Топката бе улучена в момента, в който бе най-високо, и остана за част от секундата на място, преди да падне надолу.

Стрелата отнесе топката малко напред, после и двете паднаха на земята.

Момчетата избухнаха в ликуващи възгласи. Силен като елен взе топката и стрелата и изтича към Харка, вдигнал ги високо над главата си.

— Ти победи! Улучи! Моят брат Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки!

Харка не каза нито дума. Подаде лъка на вожда. Матотаупа стоеше до Горящата вода и гледаше внимателно оръжието.

— Това е най-хубавият лък, който съм виждал досега. Притежават ли мъжете на сиксикау и други такива оръжия?

— Той единственият от този вид, който имаме в нашите шатри — отвърна замислено Горящата вода. — Иска ли и Матотаупа да стреля веднъж с него?

— Ако ми разрешиш, вожде Горяща вода, сам да определя целта си.

— Сам я определи.

Матотаупа извика на Харка:

— Донеси един щит от бизонска кожа и застани заедно с него на триста големи крачки разстояние оттук!

Заклинателят преведе думите на Матотаупа и мъжете и момчетата наостриха още повече вниманието си. Усещаше се някаква нова възбуда, причината за която Матотаупа засега още не знаеше, но тя не му убягна. Триста крачки беше „една стрела разстояние“, но само в забулени с легенди случаи досега изстрел с прицел бе излизал успешен на такова разстояние от около триста метра.

— Кажи да ти дадат слънчевия щит! — извика заклинателят подир Харка, сякаш подчинявайки се на някакво внезапно вдъхновение.

Момчето помоли жената на вожда в шатрата да му покаже трите кръгли щита на вожда, направени от изпъната на седем ката бизонска кожа. Те всички бяха изрисувани с цветни бои, върху единия бе изрисувана геометричната фигура на слънцето, чийто най-вътрешен кръг представляваше колело с четири спици. Него Харка изнесе в прерията и застана на посоченото разстояние в западна посока. Така слънцето щеше да остане в гърба на баща му и нямаше да му премрежва погледа с лъчите си. Момчето държеше щита пред гърдите и лицето си.

Вождът Горящата вода и синът му стояха до Матотаупа. Всички бяха насочили поглед към стрелеца. Той изпъна тетивата и лъкът се изкриви. Чак сега се почувствува цялата еластичност на оръжието. Под кафявата кожа на Матотаупа мускулите играеха. Очите му бяха почти съвсем притворени.

Силата на изстрела беше голяма и стрелата летеше така бързо, че погледите не можеха да я следят. Напрежението на зрителите беше стигнало връхната си точка.

Всички чакаха.

Не се чу никакъв възглас. Всички продължаваха да чакат. Харка не се върна.

Мъжете се спогледаха; съмнение започна да се надига в душите им. По лицата на някои се появиха усмивки съвсем леки, само край ъглите на устните им, с леко съжаление, че невероятното не можа да стане истина. Стрелата наистина се беше забола в щита, те можаха да видят това, но може би не бе улучила точно средата му.

— Елате! — каза най-после вождът и тръгна заедно с Мъдрата змия, Патравия вълк и три момчета, след които и синът му, към Харка. Матотаупа остана на мястото си и продължи да чака.

Групата с вожда се бе приближила до Харка, когато чакащите най-после чуха многогласните им радостни викове:

— Улучил е! Улучил е!

Сега вече никой не можеше да ги спре. Хората побягнаха натам, а вождът, заклинателят и бойците стояха учудени пред момчето, което още държеше кръглия щит. Стрелата стърчеше точно в средата на слънчевия кръг.

Мъжете се спогледаха и промълвиха някакви думи, чието съдържание Матотаупа и синът му още не можеха да разгадаят.

— Доведи коня си, Харка! — При тези думи Матотаупа взе щита, без да изважда стрелата.

Момчето изтича към селото и се върна бързо на гърба на галопиращия сив жребец. Матотаупа му подаде щита, който можеше да се държи от вътрешната страна за една кожена презрамка.

— Галопирай в кръг! — нареди му той. — Аз ще извадя стрелата от щита с друга!

Матотаупа показа със знаци и на хората на сиксикау какво смята да направи. Мъжете отново си размениха многозначителни погледи. Безпокойството им ставаше все по-голямо.

Харка добре почувствува това. Какво ставаше? Какви мисли вълнуваха тези бойци?

Момчето изпълни указанията на баща си. Заобиколи в галоп групата; държеше щита високо пред рамото и главата си.

Матотаупа следеше ездата му с поглед. Внезапно той стреля и двете стрели паднаха, вкопчени една в друга, на земята.

Харка подкара коня си ходом, пое стрелите от тревата без да слиза, и ги върна на баща си. Всички мълчаха.

Матотаупа подаде на вожда на черните ходила оръжието и стрелите.

— Матотаупа! — поде Горящата вода и необикновената възбуда, чието нарастване Матотаупа и Харка бяха усетили, оцвети с някакъв странен оттенък гласа му. — Матотаупа! Това е тайнство! С този лък е стрелял преди време един от нашите най-велики вождове. Никой не знае откъде е дошъл този лък. Когато нашият вожд умря, той заповяда лъкът да стане притежание на онзи стрелец, който улучи слънцето на една стрела разстояние. Ние никога не можахме да разберем неговите думи. Сега обаче ги разбрахме, Матотаупа. Ти успя „да улучиш слънцето“ на една стрела разстояние. Лъкът е твой. Ти си велик боец!

Под почтителното възхищение на всички околни Горящата вода предаде оръжието на госта от племето дакота, който живееше в шатрите на черните ходила.

— А синът ти — продължи Горящата вода — ще получи най-добрия от останалите три лъка. Нека сам си избере!

Матотаупа остана съвсем сериозен, но и неговите очи горяха, както и очите на сина му.

— Нека бойците на черните ходила знаят, че моите стрели ще бъдат техни стрели и техните врагове ще бъдат мои врагове, хау!

Бавно и тържествено тръгнаха мъжете и момчетата към бивака. В шатрата на вожда Харка получи един прекрасен лък от еластично дърво, изпънат с червено боядисана тетива от бизонска кожа.

Когато Матотаупа и Харка отидоха в шатрата на южния край на бивака, за да скътат добре новите си оръжия, бащата попита момчето:

— Няма ли да хвърлиш стария си лък?

— Не, татко. Ние двамата с теб издялахме и изпънахме предишния ми лък, докато се криехме сами сред горите и планините. Аз никога няма да забравя това и затуй ще го запазя, хау.

— Добре!

Целият бивак говореше с почуда и възхита за случилото се. Дори сред всичките десет хиляди индианци, които бяха израснали с лък и стрела в ръка, само малцина можеха да се похвалят с такава абсолютна сигурност на попадение в целта и към тези рядко срещащи се стрелци с най-силни очи и най-сигурна ръка се числяха двамата гости на племето сиксикау.

Сега вождът нареди на вестителя да оповести с мощния си глас започването на съвета на старейшините. Матотаупа излезе заедно с неколцина по-млади бойци да проверят дали има наоколо бизонски стада. Харка и Силен като елен останаха заедно да уговорят подробностите около техния лов за следващия ден. Окриляни от радост и усърдие, те обмисляха какво щяха да правят. Синът на вожда отведе Харка до потока и изрисува в пясъка пътя, по който двамата щяха да поведат мустангите си. Останалите момчета също дотичаха при тях и постепенно техния език започна да става по-близък на Харка. Той вече успяваше да запомни много думи.

Вечерта двете момчета подредиха оръжието и огнивото, което смятаха да вземат със себе си. Всеки беше приготвил по една кожена завивка, която щеше да превърже на коня си и да я използува за спане през време на лова. Тъй като Матотаупа още не се беше върнал от съгледваческия си поход, Харка остана да спи при своя нов приятел Силен като елен в шатрата на вожда и жената на вожда приготви сухата храна за двете момчета, която се състоеше предимно от изсушено и стрито на прах бизонско месо — силно концентрирана храна, която можеше да трае дълго и да се носи в малки торбички.

Двете момчета имаха чувството, че трябва да спят по-бързо през тази последна нощ преди излизането им на лов, за да може и утрото да дойде по-бързо!

Слънцето се показа с всичката си прелест над прерията; извести с ярък златист блясък господството си над мрака и мъглата. Тревичките заблестяха влажни, водите на потока си играеха със светлината. Риби заставаха на едно място в бясно течащата вода, поклащайки съвсем леко перките си, за да полетят след това неочаквано напред. Пееха дроздове; „прерийните кучета“, тези дребни гризачи, поглеждаха от своите дупки в земята и подаваха изправени нагоре предни лапи над широко разклонените си подземни жилища. Високо на небето се рееха птици; въздухът беше сух и лек. Наоколо беше съвсем тихо.

Силен като елен и Харка потеглиха в галоп в западна посока със своите мустанги. Шатрите останаха далеч зад тях. Те бяха сами заедно с безкрайната пустош, последната родина на един свободен ловджийски народ. На прага между своята детска и юношеска възраст, те усещаха напиращите си сили. Яздеха сръчно като бойци, умееха да насочват правилно силите на мустангите и да намират посоката без път и пътеки. Харка наблюдаваше постепенната промяна на местността с напрежението, което всичко ново възбужда у жадния за знания човек. Вече се усещаше лекото изкачване на платото към грамадните Скалисти планини. Профилът на тревната степ добиваше по-изразени очертания, леките възвишения и долини се разграничаваха по-остро, потоците бяха по-пълноводни и течаха с по-силни падове, а коритата им изглеждаха все по-дълбоки и по-дълбоки, докато накрая образуваха истински клисури. Край бреговете се зеленееха елшови и върбови храсти, а към обяд младите ездачи се натъкнаха на първите групи борови дървета, израснали край близки потоци, пазени от издигащи се край тях възвишения. Прекрасни синьозелени борове извисяваха клони и върхари и се открояваха върху светлосиния небесен фон.

Двете момчета още не бяха почивали, оставяха само мустангите да си почиват ходом. Не чувствуваха глад, тъй като се бяха нахранили богато сутринта в шатрата. Докато яздеха вече бяха видели дивеч — далеко на хоризонта антилопи, една сърна, която душеше на края на малка горичка. От тревата изпърхаха прерийни кокошки. Двете момчета веднага грабнаха лъковете, поставиха стрелите и стреляха.

Две кокошки паднаха в тревата, останалите бързо излетяха. Момчетата насочиха мустангите си към дребната ловна плячка. Установиха, че и двамата бяха улучили добре, и всеки измъкна стрелата си и прибра убитата от него птица. Заедно със сушеното месо малко кокоше печено щеше да им се услади добре.

Момчетата продължиха доволни ездата. Насам тревата вече беше по-наситено зелена, тук-таме растяха бели и жълти цветя, самички или разстилащи се на цели килими. По северните склонове на хълмовете се виждаха все още кафяви петна; там снегът се бе разтопил наскоро и младата трева още не бе покълнала. Сред недостъпната пустош много лесно се разпознаваха всякакви следи. Двете момчета забелязаха следата на един вапити — огромен елен. Но следата беше стара и те сметнаха, че няма смисъл заради нея да променят предначертания си план и определената посока.

Когато залязващото слънце блесна в лицата на ездачите, Силен като елен, който водеше, сви нагоре по едно възвишение, откъдето се откриваше широка гледка. Височината беше гола и погледът можеше да обгърне спокойно цялата околност. Момчетата знаеха, че далеко на изток, където синевата на небето вече помръкваше, се намира техният бивак. На запад и на северозапад се издигаха предхълмията, които се изкачваха чак до високите Скалисти планини. Искрящата белота на снежните корони изглеждаше във вечерната светлина леко потъмняла, в приказния блясък планините сякаш бяха загубили тежестта и застиналостта си; те се издигаха като сенки, чиито контури се оформяха от пламъците на залязващото слънце. Зеленината на полята и дърветата се сливаше със златната червенина на слънчевите лъчи и там, където мракът се разстилаше вече, той беше съвсем виолетов и в наситения му цвят всички форми се очертаваха още по-ясно, отколкото в ослепителната светлина на пладнето.

Харка поемаше тази гледка с всичките си чувства и сетива, защото това беше вечерната картина, с която бе свикнал от Дома. Може би сега неговата сестра Уинона стои край шатрите на бивака край Конския поток, дошла да вземе вода, блеснала под лъчите на същото залязващо слънце, само че много по на юг, и може би в същия този миг тя също поглежда към планините, чиято дълга верига достигаше чак до извора на реките, спускащи се от Плат, и там също блести огънят на сбогуващото се с деня слънце край издигащите се като сенки върхове.

Харка се стресна сред мислите си, защото Силен като елен му каза нещо.

— Отсреща в онази малка горичка — Силен като елен посочи с ръка натам — ще останем да пренощуваме. Там ще намерим вода, дърва и закрила срещу вятъра.

Харка, разбира се, беше съгласен и двамата насочиха мустангите си към горичката от борове и храсти. Най-напред претърсиха горичката, но не намериха нищо съмнително — нито, човешки, нито хищнически следи. От земята извираше извор, край който мъх и трева се бореха за място; изтичащата вода се спускаше в малък поток. Водата му беше вкусна. Мустангите тръгнаха да си търсят храна. Под лешниковите храсти на края на горичката се въргаляха още лешници, презимували тук. Момчетата счупиха няколко и ги изядоха за занимавка и защото им беше вкусно. После тръгнаха да съберат изсъхнали клони и стъкнаха между дърветата малък лагерен огън. Когато огънят се подпали, те оставиха клоните да горят само на края и ги натикаха по-дълбоко под покритата с пепел жарава. Колкото по-тъмно ставаше наоколо, толкова по-силно блестяха искрите.

Момчетата изкормиха кокошките, които бяха простреляли. Миризмата на дивеча сякаш не раздразни само техните ноздри. Сред прерията, не много далеч от горичката, излаяха два койота. Харка, който добре умееше да подражава на животински викове, отвърна на шега на двата звяра, докато Силен като елен постави изкормените кокошки в топлата жарава, за да ги изпече. Койотите се ядосаха и залаяха яростно и Харка се зае да им отговори във всички вълчи гами, докато Силен като елен се превиваше от безшумен смях. Двата виещи вълка така се бяха увлекли от миризмата на кокоша кръв и от караницата с Харка, че сякаш съвсем не усещаха, че до тях долита и миризма на „хора“. Накрая двата койота дори се появиха върху билото на отсрещното възвишение. По козината им можеше да се съди, че са дебели, макар че след прекараната зима те навярно нямаха много месо около ребрата си. Харка изрева високо като отстъпващ койот и двата звяра върху височината залаяха с високо вдигнати нагоре глави със засилващ се победен вой. Този именно миг използуваха двете момчета. Те грабнаха лъковете и стрелите и отпратиха своите украсени с пера стрели. Не беше трудно да се прицелят и да улучат, макар че вече беше нощ. Воят престана, тъй като остриетата на стрелите се бяха заболи в гърлата на зверовете. Силен като елен и Харка избързаха натам и завариха койотите тъкмо когато издъхваха. Доубиха ги бързо и пренесоха плячката си до огъня. Там одраха зверовете не с камата с две остриета, която носеха за оръжие, а с широкия си нож с едно острие. Месото захвърлиха. Дебелите кожи обаче решиха да вземат със себе си. Щяха да им останат за спомен от малкото ловно приключение.

След като двете момчета се заситиха с печена кокошка, решиха да легнат да спят и се замислиха дали все пак ще трябва единият от двамата да остане на пост.

Силен като елен смяташе, че това не е необходимо, тъй като мустангите бързо надушват всяка опасност. Той поне беше сигурен, че неговият пъстър кон би го събудил веднага, ако се случеше нещо. Харка очакваше същото от своя сив жребец. Така двете момчета се загърнаха спокойно в бизонските си завивки и изтегнаха крака към огъня. Някъде отдалече група едри вълци завиха към месеца. Докато конете продължиха да пасат и след това се унесоха стоешком в лек сън, който не изключва изостреното внимание, момчетата склопиха очи.

Нощта мина спокойно и двете момчета се събудиха освежени, преди още слънцето да бе изгряло. На изток обаче слаб светлик издаваше настъпването на утрото. Закусиха сушено бизонско месо, заситиха жаждата си от извора и веднага се приготвиха да продължат пътя си на запад.

Скалистите планини, към които те се приближаваха, потъваха все повече и повече за поглед зад непосредствено израстващите пред двамата ездачи предпланини. Боровата гора заемаше вече по-големи площи — долини и височини, но Силен като елен не навлизаше в нея и предпочиташе ивиците ливади, по които конете можеха да се придвижват по-бързо и откъдето по-лесно можеше да се наблюдава околността. Момчетата бяха много внимателни, защото горите постоянно крият изненади, които могат да доведат до опасности, ако човек късно ги забележи. Те поемаха дълбоко въздуха не само за да дишат, а и за да проверят всяка миризма. Дъхът на листа се смесваше с дъха на смола, но дим не се надушваше отникъде. Слухът им долови шум от вълни. В долчинката една река се спускаше буйно през дълбоката клисура; шумът и плисъкът на водата й достигаше чак до тях.

Момчетата яздеха ходом. Проследяваха много дивечови следи, а накрая и една мечка. Тогава слязоха от мустангите и проучиха внимателно следата, защото не бяха предвидили да срещат мечка. Следата пресичаше пътя им и се губеше на юг, а после в източна посока надолу към гората и те продължиха да яздят безгрижно. Спряха се за втори път, когато откриха следа от лос. Дълбоко навътре се беше отпечатала следата на това огромно и тежко животно, което бе вървяло само по пътя си нагоре към планината. Ощавена, кожата на лоса бе най-хубавото облекло за индианците, тъй като кожата му беше много здрава и устойчива дори срещу стрели. Казваха, че лосовото месо било много вкусно, а езикът му — истински деликатес. Но животното беше същевременно и много силно, и много бързо и трудно можеше да се повали. Лосът можеше да побеждава вълци и хора. Най-лесно беше да се примами животното през есента, подражавайки на мощното му дълбоко брехтене, да се издебне и да се застреля. Но сега беше пролет и лосовете не брехтяха.

От този миг насетне и двете момчета мислеха вече само за лоса, но никой не искаше да признае това пред другия, тъй като изглеждаше твърде самонадеяно момчета, които живееха едва тринадесетото си лято, да се надяват, че могат Да убият лос! Силен като елен не се отклони от пътя и продължи да води през влажните и мочурливи поляни, а известно време и през гората, все в посоката, която си бе предначертал, за да стигне предишното място, където бе презимувало неговото племе. Но нито той, нито Харка можеха да скрият пред себе си поне, че им е приятно, дето не загубват из очи следата на лоса. Животното бе минало само преди един ден по предначертаната от тях посока. От време на време се беше спирало, за да изпасе младите филизи и пъпки по края на гората, и после бе продължавало по пътя си, без да бърза. Момчетата стигнаха до един буен поток, който се спускаше пенливо през гората и полята надолу и бе изровил коритото си чак до скалистата основа. Коритото на потока слизаше на големи прагове; водата течеше по пет-шест, до десет и двадесет метра направо и после неочаквано се спускаше в малък водопад по отвесното дъно. Вълните му блестяха на слънчевата светлина; на дъното се виждаше всяко камъче, дори всяко зрънце пясък. Някои падове се спускаха по излъсканите съвсем гладки скалисти стени като воали, през които се виждаше всичко. Вече беше станало съвсем топло. От зенита си слънцето се провираше между боровете до водите на потока. Мустангите бяха ожаднели, а и момчетата бяха примамени от мисълта да си отпочинат тук. Бяха открили под леките навеси на брега тук-таме пъстърви, застанали неподвижно във водата, и им се искаше да ги хванат с ръка. Освен това по терасите на дъното на потока имаше места, където водата се събираше в зеленикавосини блестящи вирчета и ги подканваше да се изкъпят. Двете момчета се смъкнаха от мустангите, завързаха животните за дърветата, но леко, така че да могат спокойно да пият и да пасат, а самите те легнаха до края на брега, за да ловят пъстърви. Всеки спусна със светкавичен замах ръка на избраното място и тъй като рибите не бяха подготвени за подобно нападение и двете момчета хванаха по една пъстърва. Силен като елен държеше една голяма риба с покрит с мъх гръб, а Харка — една тънка и дълга. Момчетата убиха бързо рибите и накладоха малък огън, за да ги изпекат в жаравата. Миризмата раздразни апетита им, изведнъж те забелязаха, че отново са огладнели и изгълтаха с голямо удоволствие разделената по другарски гощавка. При това от вниманието им не убягна, че на същото място, на което те се бяха разположили, бе спрял за късо и лосът и бе пил от потока. В дълбоките следи от копитата му се бе насъбрала вода. Ако се съдеше по следата, животното бе продължило след това пътя си нагоре по баира.

Момчетата се съблякоха, за да се изкъпят. Огряната от слънцето вода бе студена, но действуваше приятно освежително. Децата започнаха весело да се пръскат и да се борят и застанаха под най-близкия водопад, като оставиха ледено студената струя да пада по тила и гърба им. Накрая те се пъхнаха на шега зад водната завеса и наблюдаваха оттам поляната.

И ето че нещо наруши спокойствието им. Недалеч от потока в гората се чу чупене и пращене на клони, сякаш между дърветата и храстите летеше някакъв исполин и трошеше и тъпчеше всичко, което се изпречваше на пътя му. Момчетата, които стояха зад водната завеса, понечиха да изскочат оттам и да грабнат оръжията си, ала вече беше късно.

Между дърветата се появи лосът. Ако бяха честни спрямо себе си, момчетата трябваше да си признаят, че силно се изплашиха. Горският исполин с огромни лопатовидни рога беше разярен. Той беше наклонил рогата си, сякаш за да набучи с тях някакъв неприятел. Сега притича през мястото, където се бяха установили децата за почивка; в буйния си бяг той загаси огъня. Ето че вече застана насред потока на терасата, върху която падаше водната завеса, преградила момчетата. Те не се помръднаха; стояха като бронзови фигури, леко приведени напред. Бяха притворили очи, за да не привлекат чрез погледа си вниманието на лоса. През сведените клепачи обаче те зорко го следяха, широките му копита, високите крака, тъмната грива, огромните лопатовидни рога с остри върхове. Колко огромно беше това животно, същински исполин! И колко силно! То се завъртя сред потока, започна да души по посока на вятъра и гледаше към гората, сякаш очакваше оттам врага, който навярно го бе хвърлил в този лудешки бяг. После отново сведе рога. Тъй като беше възбудено и стреснато, то беше готово да насочи яростта си срещу всичко, което му се стореше непознато и подозрително. Излезе отново на брега, откъдето бе дошло и където бе временният лагер на момчетата. Започна да вдига с рогата си в сляпа ярост всичко, което имаше там, запращаше предметите високо във въздуха и ги стъпкваше, щом паднеха на земята: легини, мокасини, лъкове, колчани, кожени завивки! При това едната от завивките падна върху десния му лопатовиден рог и върху очите. Животното взе това за някакво коварно нападение. Разтърси вбесено завивката, подхвърли я нагоре, после надолу и продължи да я обработва с рогата и копитата си. Силен като елен видя как се счупи лъкът му, който лежеше върху малка плоска скала, леко издигнат над тревата. Тежкото няколко центнера3 животно тъпчеше яростно върху нея. Сега новият лък на Харка висеше върху левия рог на лоса.

Внезапно животното отново замръзна на място, започна да души, огледа се и после побягна встрани. Спусна се с огромни скокове надолу по брега на потека. Момчетата можаха да го проследят с поглед известно разстояние. После той изчезна и момчетата чуваха само още чупенето и пращенето на клоните, храстите и младите дръвчета, които се изпречваха по пътя на неговия бесен бяг.

Най-после и тези шумове заглъхнаха.

Момчетата зад водната завеса се спогледаха многозначително и не много весело. Раздвижиха се леко, тъй като крайниците им се бяха вдървили, но все още не смееха да се подадат навън. Нещо беше хвърлило в ужас огромния лос и го накарало да побегне. Какво беше то? Някакъв звяр? Но какъв? Или може би човек? А дали опасността за лоса не беше опасност и за момчетата?

Те се ослушваха, но плисъкът на водопада, зад който стояха, им отнемаше възможността да чуват добре. Само груби шумове достигаха отвън до тях. Те се огледаха, но кръгът на погледа им беше твърде ограничен. Не можеха да си представят какво беше изплашило така силно лоса и толкова го бе разярило.

Лосът беше отнесъл лъка на Харка. Лъкът на Силен като елен лежеше изпочупен върху плоската скала. Какво щяха да кажат бащите им, когато момчетата се върнеха дома? Другояче си бяха представяли те своето завръщане. Засега изгледът да станат славни ловци сякаш беше осуетен. Голямо щастие все пак, че лосът не бе нападнал конете им.

Момчетата не можеха да виждат мустангите си, затова нямаше как да се ориентират по държането им дали все още са неспокойни, или не. Положението на двете момчета съвсем не беше лесно. Останеха ли в прикритието си, те нямаха оръжие. Излезеха ли да вземат оръжието си, щяха да се изложат на опасността поне за няколко секунди да бъдат видими от всички страни. Изправени пред тази дилема, те предпочетоха да действуват, вместо да изчакат. Сега обаче се заеха да изпълнят намерението си с всички предохранителни мерки, за които не бяха мислили преди това, докато си играеха във водата. Легнаха върху скалистото корито на потока, пропълзяха под водата по терасата и после скочиха бързи като гущери на брега. Грабнаха оръжията си и се шмугнаха в храсталака на края на гората.

Когато се промъкнаха необезпокоени от нищо навътре в гъсталака между дърветата, двамата си поеха дълбоко дъх.

Мустангите отново бяха съвсем спокойни. В гората не се чуваше никакъв шум от животни или хора.

Двете момчета се разбраха със знаци, за да не би да се издадат пред невидимия враг чрез произнесена дума. Искаха да тръгнат по следата на лоса обратно в гората, за да разберат какво го беше изплашило. Предупредени от претърпяната загуба, те все пак решиха да не се отдалечават и двамата от мустангите. Харка изяви готовност да поеме поста край конете, докато Силен като елен щеше да отиде да провери какво се беше случило в гората. Дакотското момче отвърза конете от дървото, отведе ги малко навътре в гората и после прехвърли само едно ласо през юздите им, без да ги завързва отново. Искаше да му бъдат всеки миг под ръка, за да може, ако се наложи, да скочи върху гърба на своя жребец и да се отдалечи с двата коня.

Докато Силен като елен се промъкваше най-винимателно по склона нагоре, Харка остана сам. Огледа оръжието, което му бе останало — камата, гъвкавата тояга и ласото. Револвера си беше оставил в шатрата. В прерията беше много трудно да се набавят куршуми. Той не искаше да пропилее онези, които му бяха останали, но сега съжали, дето огнестрелното оръжие не му бе под ръка. Впрочем той не мисли дълго за това, защото подобни размишления бяха съвсем ненужни и нямаше да го доведат доникъде. Съсредоточи вниманието си само върху това да дебне и да разсъди какво можеше да е изплашило и разярило така силно лоса. Ако беше ловец, той щеше да последва побягналото животно.

От другаря на Харка не се чуваше нищо; той се промъкваше безшумно. Конете стояха все така спокойни.

Харка зачака час след час. Като син на ловен народ, още от съвсем малък той се беше научил да чака; не беше нетърпелив като белите момчета. Когато изминаха три часа и Силен като елен все още не се връщаше, Харка закачи юздите на конете на един клон и се промъкна предпазливо назад към края на гората. Огледа мястото, където се бяха разположили сутринта и където така им се бяха усладили печените пъстърви. Двете завивки от бизонска кожа все още лежаха там, макар и в окаян вид. Но дори лосът не бе успял да ги накъса съвсем. Харка ги придърпа към себе си сред храстите. Върху клона на един грамаден бор висеше единият крачол на легините му, в тревата се валяше втори; единият беше на Харка, а другият — на другаря му. Коланите и престилчиците, които те си връзваха отпред и отзад за коланите, бяха там, освен това и три мокасина. Сред потока, на един праг по-надолу, под малък водопад танцуваше един крачол, който непрекъснато се въртеше в кръг, потопяваше се и отново изплуваше нагоре. Четвъртия мокасин Харка откри на отсрещния бряг на върха на млад бор. Стрелите бяха разпилени на брега, една се клатушкаше върху един камък под водата.

Харка реши, щом се стъмни, да събере всичко, което бе останало. Засега той се върна обратно в гората с двете завивки и отново седна на мястото си край конете. Когато падна здрач, Силен като елен се върна. Изглеждаше много уморен и се хвърли на земята до Харка. След това обаче веднага скочи на крака, за да опише с мимики какво бе направил и какво бе намерил. Беше проследил далече нагоре следата на лоса, и беше намерил мястото, където животното, вървяло най-напред нагоре по склона, се бе извърнало на място и бе побягнало назад. Силен като елен беше установил, че лосът се е натъкнал на двойка рисове, която имала малки и затова нападала и денем, щом се почувствувала засегната. Сигурно разярените рисове бяха изплашили лоса. Накъде бяха отвлекли малките си, момчето от племето на черните ходила не бе успяло да разбере. Те сигурно бяха избягали заедно с тях. Силен като елен обикалял наляво и надясно през гората, открил дори една меча следа и множество вълчи следи, но за жалост никъде не видял следи от антилопи. Натъкнал се на останките на една разпокъсана сърна и на един отдавна умрял бизон, самотник, каквито понякога се срещат, особено сред старите животни, които не могат повече да продължават пътя си заедно със стадото. Останките от бизоновия труп Силен като елен намерил на мястото, където през зимата лагерували шатрите на неговото племе. Трупът бил целият разпокъсан от хищници и месото му почти липсвало. Следи от вълци, рисове и мечки сочели кой се е хранил с него. Благодарение на тази богата и лесно постижима плячка местността, изглежда, се бе превърнала в истинско свърталище на хищници.

Всичко това не бяха кой знае колко успокоителни новини в този миг, когато вече настъпваше нощта.

Харка кимна на другаря си да го последва и го отведе до потока. Първата звезда вече се беше показала, а сърпът на месеца бе позлатен. Когато видяха високият гамаш от лосова кожа да танцува под водата, двете момчета най-после за първи път се разсмяха над своята неудача, макар и безшумно за всеки случай. Събраха вещите, които можаха да намерят, и обсъдиха кое ще бъде най-подходящото място за нощуване. Хора наоколо сякаш нямаше. Хищниците се движеха според миризмата и можеха най-лесно да се промъкват между дърветата. Затова момчетата решиха да се настанят за през нощта отново на мястото, където бяха прекарали предишния следобед. Оттам имаше всевъзможни пътища за бягство; можеха да се покатерят по дърветата на края на гората или да се потопят във водата, или да се измъкнат сравнително лесно с конете си по брега на реката, пък и оттук се откриваше известна гледка на няколко страни. Затова момчетата отново доведоха мустангите си тук.

Тъй като Силен като елен бе преминал дълъг и изморителен път през деня, Харка пое първата смяна за дежурство и остави другаря си да спи. Използува брадвата на своя приятел, за да отсече един млад бор и го изчисти от клоните. Така се сдоби с дълъг прът. Това беше хубаво отбранително средство срещу хищници. Диво живеещите хищници се страхуваха от дълги прътове и копия, защото ги смятаха за опасни рога. Харка остана край конете и приготви всичките си оръжия да му бъдат под ръка. Небето вече се беше обсипало със звезди и струя лунна светлина падаше върху потока и отсрещния бряг. Малките водопади шумоляха равномерно. Най-високите върхове на дърветата се полюшваха леко на вятъра.

Мокрите дрехи на момчетата висяха по клоните да се сушат. Харка събра дърва, които тук лесно можеха да се намерят, и подпали огън, за да плаши хищниците. Силен като елен се беше увил в надупчената си завивка и спеше дълбоко. Харка се загърна в своята и започна да обикаля по края на гората. Ослушваше се, а очите му шареха на всички страни; вниманието му беше насочено главно към гората, през чийто гъстак погледът най-трудно можеше да проникне.

Наближаваше вече полунощ, когато конете започнаха да душат и станаха неспокойни. Харка събуди спящия си другар, който веднага се разсъни. Конете искаха да побегнат надолу по склона и въпросът беше дали момчетата да се доверят просто на инстинкта на животните и да побегнат пред неизвестната още опасност и дали нямаше, бягайки, да бъдат по-лесно уязвими, отколкото ако останеха на мястото си и насочиха всичкото си внимание към околността и оръжието си. Решиха да останат. Привързаха завивките си на конете и ги освободиха от въжетата. Сега конете се поуспокоиха малко. Пристъпиха към водата и се скупчиха един до друг върху една плитчина на прага на потока. Харка остана при тях. Силен като елен се скри в храсталака край брега.

Момчетата напрягаха всичките си сетива.

Откъм ниския склон доловиха някакъв шум в нощната тишина сред равномерния плясък на водата. Изсъхнали клони изпращяха тихо като счупени от голяма тежест. Но после всичко отново се успокои. Вятърът също беше затихнал. Високите борове стояха неподвижно, върховете им се очертаваха като силуети на звездното небе. Храстите под тях се сливаха с мрака. Потокът шумолеше и поглъщаше бледата звездна светлина.

Неочаквано сивият жребец се издигна на задните си крака, а пъстрият кон ритна неспокойно назад. Харка разпозна в клоните на едно дърво на отсамния бряг зеленикавия блясък на две очи. Единия дебел клон се олюля. От височината на клона върху сивия жребец с дълъг скок се хвърли едно огромно котешко тяло, изпънало гъвкава снага и разтворило ноктите на предните си лапи. Мустангът, който също бе забелязал грозящата го опасност, направи опит да побегне и нападащият хищник, не успя да падне, както беше предвидил, върху врата на мустанга и да го захапе веднага за тила или за гушата. Рисът се впи с предните си лапи в завивката от бизонска кожа и увисна от едната страна на коня. Главата с облещените зъби и святкащите очи гледаше над гърба на мустанга. Хищникът беше вперил поглед в Харка, който сега нададе силен боен вик. Кръвожадният звяр изрева съскащо и изфуча. Харка беше дигнал вече гъвкавата си тояга, направена от върбови клони и с прикрепен на единия край голям колкото яйце камък. Държеше я с двете ръце, за да удвои силата й, и удари в широка дъга за една само част от секундата, преди още мустангът да побегне заедно със смъртния си враг на гърба.

Ударът улучи нападащия рис точно между очите така силно, че хищната котка се плъзна зашеметена в плитката вода. Освободеният кон веднага се нахвърли с копитата върху съборения нападател, така че Харка не можеше да се приближи. Трябваше най-напред да отдръпне за юздата разярилия се мустанг. Чак тогава можа да се приближи към риса, който беше достатъчно издръжлив и отново можа да се раздвижи след първото зашеметяване от удара с тоягата въпреки нанесените му копитни удари. Харка заби камата си в гърлото му и нададе силен победен вик. Не му остана време да се порадва на победата, защото зад гърба му го очакваше нова опасност. Откъм брега, където се намираше малкият им лагерен огън, втори рис се готвеше да ги нападне, а недалеч от брега в мрачната гора се разнесе дрезгаво ръмжене на мечка. Толкова много хищници рядко се събираха на едно място. Но сега беше пролет, зверовете бяха изгладнели през зимата, имаха малки, и два мустанга и две момчета навярно им се бяха сторили много привлекателна плячка. Силен като елен защищаваше себе си и своя кон срещу втория рис със същото ожесточение и себеотрицание както Харка. Новият рис не беше скочил от дървото, а се бе промъкнал през храсталака и бе изскочил оттам ненадейно, за да се нахвърли направо върху момчето от племето на черните ходила. Силен като елен обаче надхитри огромната хищна котка. Успя да отскочи навреме встрани, преди още тя да го сграбчи, и се потопи под водата на онова място, където водата бе издълбала голяма вдлъбнатина в скалистия праг. Когато хищникът се огледа недоумяващ къде бе изчезнала плячката му и пъстрият мустанг побягна с все сила, Силен като елен отново се появи. Излезе от водата, стиснал здраво брадвата си в ръка. И когато хищната котка се извърна със скок, за да го нападне отново, той я удари с брадвата отстрани по тила. Ударът не беше смъртоносен, но все пак подействува. Животното падна на земята. Силен като елен пое гъвкавата тояга, която Харка му подаде, и удари с нея. Главата на риса падна встрани. Сега и Силен като елен нададе радостен вик, още прегракнал от възбудата. Пулсът на момчетата биеше силно, устата му беше отворена, и двамата дишаха запъхтяно. Сърцата им биеха все още силно и бързо — не толкова от напрежението, колкото от възбудата от опасната борба.

Не им остана време да си починат обаче, защото пъстрият кон бе избягал в тъмната гора и сивият жребец се канеше да го последва. С три огромни скока Харка се озова при своя мустанг и го яхна. По храстите можеше да се види откъде бе избягал пъстрият жребец.

— Остави… аз сам ще го доведа! — извика Силен като елен на своя другар и изчезна в гъстака.

Много по-лесно беше да се хване мустанг в гората, отколкото сред свободната прерия, тъй като животното не може да развие изцяло бързината си сред дърветата, пък и е много по-лесно да се издебне там скришом. Затова Харка не се безпокоеше, че Силен като елен няма да успее да намери своя сив жребец. Самият той остана край потока, навлезе в плитчината на прага и се ослушваше дали мечката все още се движи някъде наблизо. Да се бориш с мечка, беше много по-трудно, отколкото с дива котка. Харка не вярваше, че животното, което обикаляше из този край, може да бъде опасната гризли. Предположи, че ще е някоя кафява мечка. Той твърде добре познаваше ръмженето и съскането на мечките гризли, за да може да се заблуди. Спомни си отново деня, в който бе излязъл заедно с баща си от бивака край Конския поток на път за Мечия поток и бе взел участие в лова на една гризли. Това се бе случило през миналото лято малко преди да отлъчат баща му от родното племе.

Засега мечката не се чуваше. Тя или дебнеше някъде, скрита в гората, или бе продължила пътя си, след като бе видяла неуспеха на рисовете. Силен като елен бе хванал отново своя сив мустанг и се върна заедно с него.

И двете момчета не мислеха вече за сън през тази нощ. Отведоха конете край брега и останаха до тях. Миризмата на кръв, която се носеше от убитите рисове, все още плашеше конете. Тя можеше да привлече и други хищници, и главно вълци. Затова момчетата трябваше да бъдат непрекъснато нащрек. Вниманието им беше така изострено, че те въобще не усещаха нарастващата умора и влагата.

Първото нещо, което им направи отново впечатление след продължителна тишина, беше пращене, сякаш някакво огромно тежко животно пристъпваше през долната част на гората, без много да се оглежда. Двете момчета предположиха, че това бе мечката, която си отиваше. Пращенето заглъхна, но вместо него се разнесе сърдито фучене на около сто и петдесет крачки разстояние надолу в гората, именно оттам, където звярът сигурно се бе оттеглил. Фученето стана яростно и след това сякаш се започна някаква дива борба. Невъзможно беше човек да не познае шума, който вдигат борещи се и взаимно хапещи се зверове. Момчетата бяха изопнали всичките си нерви и жили и всеки стискаше метателното си оръжие в ръка. Долу в гората зави вълк и сега вече момчетата бяха сигурни какво ставаше там. Мечката се бе натъкнала на вълци и сега зверовете люто се давеха помежду си. В този миг мечката изръмжа диво и победоносно и шумът от борбата заглъхна. Накрая се чу как мечката продължи пътя си по склона надолу.

Тази опасност поне засега беше отминала.

Момчетата жадуваха от все сърце да се развидели, но трябваше да чакат търпеливо още много часове, тъй като звездите и слънцето се движат по свои собствени закони, а не според желанието и страховете на хората.

Най-после звездният светлик започна да избледнява и на изток тъмната нощ бавно отстъпи пред светлината на идващия ден. Момчетата зъзнеха и кожата им цялата беше настръхнала, но те и сега не обръщаха внимание на това. Когато слънцето се показа, водата заискри като кристал, боровете отново се извисиха зелени на ясносиния небесен свод и птиците запяха, рибите започнаха да се провиждат в потока, бръмбарите запъплиха по цветовете и лъчите на утринното слънце отново притоплиха момчетата, които бяха облечени само с коланите и малките си набедреници, те протегнаха най-после ръце и крака щастливи, че бяха успели да запазят живота си, и им се искаше да запеят. Някаква неясна заплаха обаче все още им стискаше гърлата. Искаха, доколкото бе възможно, да не издават присъствието си.

Завързаха отново мустангите така, че да могат свободно да пасат, но не и да избягат. Запалиха малък огън, изкормиха убитите хищници и се нахраниха със сърцата и черните им дробове. Те бяха много по-сладки, отколкото пъстървите.

Какво им предстоеше по-нататък, двамата нямаше нужда да уговарят, защото то бе съвсем ясно. След като бяха убили опасните и кръвожадни рисове, които бяха истинско страшилище и за животинския свят в гората, те нямаше нужда повече да търсят антилопи или сърни. Рисовите кожи и месо бяха достатъчно голяма плячка и тяхната ловджийска чест отново беше възстановена. Двете момчета натовариха убитите рисове върху конете и после поеха с мустангите спокойно надолу по склона, дочувайки все още шумоленето на потока с неговите безброй много падове. Тръгнаха натам, откъдето бе минал преди тях лосът. Той бе проправил пътека между дърветата и храсталака край потока.