Третият близнак

62.

Стив се събуди стреснато.

Някой разтърсваше рамото му — мъж с раирана пижама. Беше Берингтън Джоунс. За миг Стив изпита чувство на обърканост, после всичко си дойде на мястото.

— Моля те, облечи се добре за пресконференцията — каза Берингтън. — В гардероба има една твоя риза, която остави тук преди няколко седмици. Мариан ти я изпра. Ела в стаята ми да си избереш връзка. — Той излезе.

Берингтън говореше на сина си като на опърничаво и непослушно дете, даде си сметка Стив, надигайки се от леглото. Всяка дума сякаш означаваше: Не спори, а прави каквото ти се казва. Но този рязък начин на разговор правеше работата на Стив още по-лесна. На такива реплики можеше да се отвръща с едносрични отговори, с които не рискуваше да издаде почти нищо.

Беше осем часът. Той тръгна към банята по шорти, взе душ и се избръсна с еднодневка, която намери в шкафчето над мивката. Вършеше всичко с бавни движения, мъчейки се да отложи момента, в който щеше да се изправи пред Берингтън и да се подложи на риска да разговаря с него.

Увил хавлия около кръста си, Стив се отправи към спалнята, съгласно заповедта му. Берингтън обаче го нямаше там. Отвори гардероба. Връзките ме бяха малко поостарели — на райета, на точки и на разни фигури, всички копринени — нищо по-съвременно. Избра си една на широки райета. Но му трябваше и бельо. Огледа долните гащета на Берингтън. Въпреки че бе много по-висок от него, талията им беше един и същи размер. Избра си сини.

Като се облече, той се стегна да проведе нова атака на измама. Още само няколко часа и всичко щеше да свърши. Трябваше да приспива подозренията на Берингтън само минути след дванайсет, когато Джийни щеше да прекъсне пресконференцията.

Пое дълбоко дъх и излезе. Следвайки миризмата на пържен бекон, той се отправи към кухнята. Мариан беше до печката. С широко отворени очи тя се взря в Стив. Той за миг обаче се паникьоса — ако Берингтън забележеше израза на лицето й, вероятно щеше да я попита какво има, а бедното момиче бе толкова наплашено, че вероятно щеше да му каже. Но Берингтън гледаше CNN на малкия телевизор и не беше от онзи тип хора, които се интересуват от изражението на прислугата.

Стив седна и Мариан му наля кафе и портокалов сок. За да я ободри, той й се усмихна окуражаващо.

Берингтън вдигна ръка за тишина, въпреки че Стив не възнамеряваше да подхваща разговор. Говорителят тъкмо казваше нещо за „Дженетико“: „Майкъл Мадигън, шеф на «Ландсман» за Северна Америка, заяви късно снощи, че предварителните проучвания са завършили със задоволителни резултати и сделката ще бъде подписана публично днес на пресконференция в Балтимор. На франкфуртската борса акциите на «Ландсман» се вдигнаха с петдесет пфенига при котировките рано тази сутрин. Отчетът на «Дженерал Мотърс» за третото тримесечие…“

Звънецът на вратата иззвъня и Берингтън натисна копчето за премахване на звука. После надникна през прозореца:

— Я, долу има полицейска кола.

На Стив му хрумна ужасна мисъл. Ако Джийни се е свързала с Миш Делауеър и й е разказала какво е открила за Харви, полицията може да е решила да го арестува. И как Стив щеше да отрече, че е Харви Джоунс? След като е облечен в дрехите на Харви, седнал е в кухнята на бащата на Харви и яде бухти със сладко, направени от готвачката на бащата на Харви!

Никак не му се искаше да се връща в затвора.

Но това все още не беше най-лошото. Ако го арестуваха сега, щеше да пропусне пресконференцията. И ако никой от другите клонинги не дойде, Джийни щеше да остане само с Харви. А един близнак не доказва нищо.

Берингтън се отправи към вратата.

Стив се обади:

— Ами ако търсят мен?

Мариан изглеждаше така, сякаш щеше да умре всеки момент.

— Ще им кажа, че те няма — отвърна Берингтън.

Стив не можеше да чуе разговора от прага на вратата. Стоеше, без да помръдва, без да яде и пие, напрегнал слух. Мариан бе замръзнала над печката с бъркалка в ръка.

Берингтън се върна.

— Снощи ограбили един от съседите ни — каза той. — Извадили сме късмет.

През цялата нощ Джийни и г-н Оливър пазеха Харви на смени — единият будуваше, а другият почиваше. Въпреки това никой от тях не успя да отдъхне както трябва. Само Харви се наспа, похърквайки тихо през кърпичката.

На сутринта взеха душ също на смени. Джийни облече дрехите, които си бе донесла в куфара — бяла блуза и черна пола, така спокойно можеха да я вземат за сервитьорка.

Поръчаха закуска от обслужване по стаите. Не пуснаха сервитьора вътре, защото щеше да види завързания за кревата Харви. Г-н Оливър подписа сметката на вратата:

— Жена ми още не е облечена. Дайте на мен, аз ще се оправя с количката.

Той накара Харви да изпие чаша портокалов сок, поднасяйки я към устните му, докато Джийни стоеше отзад, стиснала гаечния ключ в ръце, готова да се намеси, ако се опита да направи нещо.

Джийни с тревога чакаше обаждането на Стив. Какво е станало с него? Бе прекарал нощта в дома на Берингтън. Дали не се е провалил?

Лайза пристигна в девет часа с купчина копия от изявлението за пресата, после тръгна за летището да посрещне Джордж Дасолт и всеки клонинг, който би решил да дойде.

Стив се обади в девет и половина:

— Трябва да бързам. Берингтън е в банята. Всичко е наред. Идвам на пресконференцията заедно с него.

— Нищо ли не подозира?

— Не… макар че имаше някои напрегнати моменти. Как е двойникът ми?

— Кротък.

— Трябва да затварям.

— Стив?

— Казвай по-бързо!

— Обичам те. — Тя затвори.

Не биваше да казвам това — момичетата трябва да се правят на интересни, за да получат, каквото искат. Е, по дяволите, какво толкова.

В десет часа Джийни излезе да разузнае ситуацията със зала „Риджънси“. Беше ъглова зала с малко фоайе и антре. Там вече беше една от организаторките, която ръководеше разпъването на емблемата на „Дженетико“ — да е готова за телевизионните камери.

Джийни набързо огледа мястото и се върна в стаята си.

От летището се обади Лайза.

— Лоши новини — каза тя. — Полетът от Ню Йорк закъснява.

— Исусе Христе! — изпъшка Джийни. — А някаква следа от другите? Уейн или Ханк?

— Никаква.

— Колко ще закъснее полетът на Джордж?

— Очакват да пристигне в единайсет и половина.

— Пак може да успеете.

— Ако карам като на рали.

В единайсет часа Берингтън излезе от стаята си, обличайки сакото. Бе облякъл син костюм с жилетка върху бялата риза с дълги, подаващи се изпод ръкава на сакото маншети със златни копчета — старомодно, но ефектно.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Стив облече спортното сако на Харви. Разбира се, то му беше точно по мярка.

Двамата излязоха, качиха се в сребристия линкълн и пуснаха климатика. Берингтън бързо подкара към центъра. За голямо облекчение на Стив, той не говори много по пътя. След малко стигнаха и паркираха колата в подземния гараж.

— „Дженетико“ нае специализиран екип, за да организира това събитие — обясни Берингтън, докато двамата се качваха с асансьора. — Нашият отдел за реклама и връзки с обществеността не се е занимавал с такава обемна работа.

Двамата тръгнаха към зала „Риджънси“, но пътят им бе преграден от дама в стилен черен костюм.

— Аз съм Карен Биймиш от „Тотъл Къмюникейшънс“ — каза тя лъчезарно. — Бихте ли ме последвали във ВИП залата, моля.

Дамата ги въведе в малка стая, където имаше масички със закуски и напитки.

Стив леко се разтревожи — би предпочел да види как изглежда залата за пресконференции. Но след като Берингтън продължаваше да вярва, че той е Харви до появата на Джийни, нищо друго нямаше значение.

В стаята вече имаше шест-седем души, между които Пруст и Барк. С Пруст стоеше мускулест млад мъж, който приличаше на телохранител. Берингтън представи Стив на Майкъл Мадигън, шефа на „Ландсман“ за Северна Америка.

Берингтън нервно изпи чаша бяло вино. Стив с удоволствие би гаврътнал чаша мартини — в края на краищата имаше далеч по-голяма причина от Берингтън да се страхува. Но трябваше да остане с ясна мисъл и да не се отпуска нито за миг. Той хвърли поглед на часовника, който бе взел от ръката на Харви. Беше дванайсет без пет. Още няколко минути. И когато всичко свърши, тогава ще си взема едно мартини — обеща си той.

Карен Биймиш плесна с ръце, за да привлече вниманието:

— Господа, готови ли сме? — Наоколо се разнесоха утвърдителни отговори и кимания. — Тогава моля всички, с изключение на организаторите, да заемат местата си.

Това е. Успях. Свърши!

Берингтън се извърна към Стив и каза:

— Доскоро, Марлборо. — Погледна го очаквателно.

— Разбира се — отвърна Стив.

Берингтън се усмихна:

— Какво значи това разбира се? Кажи останалата част.

Стив изстина. Нямаше представа за какво говори Берингтън. Изглежда, това бе нещо като парола между тях. Явно очакваше отговора на тази парола. Какъв би могъл да бъде, по дяволите? Стив изруга вътрешно. Пресконференцията всеки миг щеше да започне — трябваха му само още няколко секунди!

Берингтън смръщи вежди изненадано и впери поглед в него.

Стив усети как по челото му избива пот.

— Не може да си го забравил — каза Берингтън и Стив видя надигащото се подозрение в очите му.

— Разбира се, че не съм — отвърна Стив бързо, дори прекадено бързо, защото чак сега му стана ясно, че е загубен.

Сенаторът Пруст се бе заслушал в разговора им. Берингтън настоя:

— Кажи тогава останалата част. — Стив видя как той хвърли поглед на телохранителя на Пруст и младият мъж забележимо се напрегна.

В отчаянието си Стив изтърси:

— До след минута в Калкута.

Последва гробна тишина.

Най-после Берингтън каза:

— Добре го измисли. — И се засмя.

Стив се отпусна. Играта сигурно е била такава — всеки път да измисляш нов отговор. Той благодари на щастливата си звезда. За да скрие облекчението си, се извърна встрани.

— Хайде, време е — подкани организаторката.

— Оттук — каза Пруст на Стив. — Не искаш да излезеш на сцената, нали? — Той отвори една врата и Стив пристъпи през прага й.

Това обаче се оказа тоалетна. Стив се обърна назад:

— Не, това е…

Телохранителят на Пруст бе плътно зад него. Преди Стив да е разбрал какво става, младият мъж го бе вкопчил в здрав полунелсън.

— Само да гъкнеш, и ще строша шибаните ти ръце — изръмжа той.

Берингтън влезе в тоалетната след телохранителя. Джим Пруст го последва и затвори вратата.

Телохранителят държеше момчето здраво.

Кръвта на Берингтън кипеше от гняв.

— Гадно лайно такова! — изсъска той. — Кой си? Стив Логън, предполагам.

Момчето се опита да продължи да се преструва:

— Тате, какво ти става?

— Стига, играта свърши… казвай сега къде е синът ми.

Момчето не отговори.

Джим се намеси:

— Бери, какво, по дяволите, става?

Берингтън се опита да се успокои.

— Това не е Харви — каза той на Джим. — Това е някой от другите, вероятно момчето на Логънови. Сигурно се представя за Харви от снощи. Харви навярно е заключен някъде.

Джим побледня.

— Това означава, че разказът му за намеренията на Джийни е неверен!

Берингтън кимна мрачно.

— Може би планира някакъв вид протест на пресконференцията.

Пруст изпъшка отчаяно:

— Мамка му, пред телевизионните камери!

— Точно същото бих направил, ако бях на нейно място. А ти не би ли го сторил?

Пруст се замисли за момент.

— Мадигън дали ще запази спокойствие?

Берингтън поклати глава.

— Не бих могъл да кажа. Би изпаднал в доста глупаво положение, ако отложи сделката в последния момент. От друга страна пък, би изпаднал в още по-глупава ситуация, ако плати сто и осемдесет милиона долара за фирма, на която предстои да бъде съдена и да й бъде отнет и последният цент. Може да постъпи по един от двата начина.

— Тогава трябва да намерим Джийни Ферами и да я спрем!

— Може да е дошла и да се е регистрирала в хотела. — Берингтън грабна телефона, поставен на плота до мивката. — Обажда се професор Берингтън Джоунс от пресконференцията в зала „Риджънси“ — каза той с внушителна интонация. — Очакваме доктор Ферами. Да знаете в коя стая е отседнала?

— Съжалявам, но нямаме право да казваме номерата на стаите, сър. — Берингтън се накани да избухне, но тя бързо добави: — Искате ли да ви свържа?

— Да, разбира се. — Той чу сигнала свободно. След малко отговори глас, който като че ли принадлежеше на възрастен човек, и Берингтън заговори: — Прането ви е готово, господин Бленкинсоп.

— Не съм давал никакво пране.

— О, съжалявам, сър, кой номер е вашата стая? — Затаи дъх.

— Осемстотин двайсет и едно.

— О, а на мен ми трябваше осемстотин и дванайсет. Хиляди извинения.

— Няма нищо.

Берингтън затвори.

— В стая осемстотин двайсет и едно са — каза той възбудено. — Обзалагам се, че Харви е с тях.

— Пресконференцията всеки момент ще започне — напомни Пруст.

— Може би закъсняхме. — Берингтън се поколеба, разкъсван между два огъня. Никак не му се искаше да отлага сделката и със секунда, но трябваше да разбере какво възнамерява да прави Джийни. След кратко обмисляне той продължи, обръщайки се към Джим: — Защо ти не се качиш на подиума с Мадигън и Престън? А през това време аз ще направя всичко по силите си да намеря Харви и да спра Джийни Ферами.

— Добре.

Берингтън впери поглед в Стив.

— Ще се чувствам по-добре, ако взема охраната ти с мен, но не можем да оставим Стив сам.

Телохранителят се обади:

— Няма проблеми, сър. Мога да му сложа белезници и да го прикова към някоя тръба.

— Чудесно, действай!

Берингтън и Пруст се върнаха във ВИП залата. Мадигън им хвърли въпросителен поглед.

— Нещо не е наред ли, господа?

Пруст каза:

— Малък проблем със сигурността, Майк. Дребна работа. Берингтън ще се погрижи за него, а ние ще отидем да обявим официално сделката.

Мадигън обаче не изглеждаше спокоен.

— Със сигурността ли?

Намеси се и Берингтън:

— Една жена, която уволних миналата седмица — Джийн Ферами, е тук, в хотела. Може да е намислила някоя лудория. Ще гледам да я отклоня.

Това се оказа достатъчно за Мадигън.

— Добре тогава, хайде да започваме.

Мадигън, Пруст и Барк влязоха в конферентната зала. Телохранителят излезе от тоалетната. Двамата с Берингтън забързаха по коридора и повикаха асансьора. Берингтън изглеждаше потиснат и разтревожен. Не бе човек на действието — никога не е бил такъв. Борбата, с която бе свикнал, обикновено се водеше в университетски комисии. Надяваше се този път да не се наложи да участва в ръкопашен бой.

Качиха се на осмия етаж и изтичаха към стая осемстотин двайсет и едно. Берингтън почука. Отвътре се обади мъжки глас:

— Кой е?

Берингтън отговори:

— Прислугата.

— Всичко е наред при нас, благодаря ви.

— Трябва да проверя банята ви, моля.

— Елате по-късно.

— Има проблем, сър.

— В момента съм зает. Елате след час.

Берингтън се обърна към телохранителя:

— Можеш ли да разбиеш вратата?

Младият мъж изглеждаше доволен. Но изведнъж погледът му се устреми над рамото на Берингтън и той се обърна. Една възрастна двойка тъкмо излизаше от асансьора с пазарски чанти в ръце. Двамата бавно се насочиха по коридора към осемстотин двайсет и първа стая. Берингтън ги изчака да минат. Двойката спря пред стая осемстотин и трийсет. Съпругът остави чантите на земята, извади ключа и безкрайно дълго го пъха в ключалката. Накрая влязоха в стаята.

Телохранителят ритна силно вратата.

Касата изпука, разхвърчаха се трески и цимент, но самата врата устоя. Отвътре долетяха бързи стъпки.

Той я ритна още веднъж, този път вратата отхвръкна назад.

Младият мъж нахълта, последван от Берингтън.

И двамата застинаха на място пред вида на възрастния чернокож мъж, насочил към тях огромен стар пистолет.

— Вдигнете ръцете си над главата, затворете вратата и легнете с лице към земята или ще ви застрелям — каза мъжът. — След начина, по който нахълтахте тук, нито един съд няма да ме осъди за това, че съм ви избил.

Берингтън вдигна ръце.

Изведнъж от леглото изхвръкна някаква фигура. Берингтън само успя да види, че това е Харви — ръцете му бяха вързани и през устата му минаваше кърпа. Старецът изви пистолета към него. Берингтън се ужаси — щяха да застрелят сина му. Той извика като луд:

— Не-е!

Старецът обаче бе закъснял само с част от секундата. Вързаните ръце на Харви избиха пистолета от ръцете му. Телохранителят се хвърли и го грабна от килима. Изправяйки се, той го насочи към стареца.

Берингтън си пое дъх.

Старецът бавно вдигна ръце над главата си.

Телохранителят грабна телефона:

— Пратете някой от охраната в стая осемстотин двайсет и едно. Тук има човек с пистолет.

Берингтън се огледа. Никаква следа от Джийни.

Джийни излезе от асансьора, облечена в бялата блуза и черната пола, понесла поднос с чай, поръчан от обслужване по стаите. Сърцето й биеше лудо. Забързана с делова сервитьорска крачка, тя влезе в зала „Риджънси“.

В малкото фоайе имаше две маси, пред които стояха жени със списъци пред себе си. До тях се бе изправил човек от охраната на хотела и тримата оживено бъбреха. Вероятно не очакваха никой да се опита да влезе без покана и Джийни бе готова да се обзаложи, че няма да спират сервитьорка, понесла поднос. Тя се насили да се усмихне на охраната и се отправи към вратата.

— Хей! — подвикна й мъжът.

Тя се обърна.

— Вътре има достатъчно кафе и напитки.

— Това е жасминов чай. Специална поръчка.

— За кого?

Тя мислеше бързо.

— За сенатор Пруст. — Дано да е вътре!

— Добре, вървете.

Тя отново се усмихна, отвори вратата и влезе в залата.

В отсрещния й край имаше издигнат подиум и дълга маса, зад която седяха трима мъже в официални, костюми. Пред тях бяха подредени официални документи. Единият от мъжете държеше реч. Публиката се състоеше от четиридесетина души с бележници, миникасетофони и ръчни телевизионни камери.

Джийни влезе навътре. До подиума бе застанала жена с черен костюм и очила. От джобчето й висеше табелка, на която пишеше:

Това бе организаторката, която Джийни бе видяла малко преди това. Тя изненадано погледна към Джийни, но не я спря, предполагайки, че някой си е поръчал нещо от обслужване по стаите. На това бе разчитала и Джийни.

Пред мъжете на подиума имаше табелки с имената им. В седналия вдясно мъж Джийни позна сенатора Пруст, а от лявата му страна бе Престън Барк. Този в средата, който в момента говореше, бе Майкъл Мадигън.

— „Дженетико“ не е просто само една фирма за интересни биотехнологии — говореше той със скучен глас.

Джийни му се усмихна и сложи подноса пред него. Леко изненадан, той я погледна и млъкна за миг.

Джийни се обърна към публиката:

— Имам да направя едно много специално съобщение — каза тя.

Стив седеше на пода в банята. Лявата му ръка бе прикована към канализационната тръба ма една от мивките. Бе разгневен и отчаян. Берингтън го бе разобличил няколко секунди преди успешния край. Сега търсеше Джийни и можеше да осуети целия план, ако я намереше. Стив трябваше да се измъкне оттук и да я предупреди.

Горната част на тръбата бе закрепена към сифона на мивката. После правеше една S-образна извивка и изчезваше в стената. Извивайки тяло, Стив успя да опре крак в тръбата, изтегли се назад и ритна. Целият санитарен възел се разтърси. Той отново ритна. Мазилката около мястото, където тръбата влизаше в стената, започна да се пука. След още няколко яростни ритника мазилката падна, но тръбата продължаваше да се държи.

Разочарован, той надникна нагоре към мястото, където тръбата влизаше в сифона на мивката. Може би тази връзка бе по-слаба. Стисна тръбата с две ръце и бясно я разтърси, всичко отново потрепери, но нищо не се счупи.

Огледа S-образната извивка. Там, където тя свършваше, имаше муфа, която се навиваше на резба към сифона. Когато водопроводчиците искаха да я почистят, развиваха муфата с помощта на ключ. С лявата си ръка той я обхвана, стисна с всичка сила и се опита да завърти. Пръстите му се плъзнаха по грапавата повърхност.

Почука по долната страна на мивката. Бе направена от някакъв доста здрав материал, може би изкуствен мрамор. Отново спря погледа си на мястото, където тръбата се свързваше със сифона. Ако успееше да счупи таза връзка, щеше да се освободи.

Стив промени позата си, сви крак и отново започна да рита.

Джийни каза:

— Преди двайсет и две години „Дженетико“ проведе серия незаконни и безотговорни експерименти върху осем нищо неподозиращи американки. — Думите й излизаха накъсано и тя с усилие си наложи да говори по-спокойно. — Всички те бяха съпруги на офицери от армията.

Потърси с поглед Стив сред публиката, но не го откри. Къде, по дяволите, беше? Трябваше да бъде тук, нали е живо доказателство!

С треперещ глас Карен Биймиш се обади:

— Това е частно мероприятие, моля, излезте незабавно.

Джийни не й обърна внимание.

— Жените отишли в една клиника на „Дженетико“ във Филаделфия, за да се подложат на хормонално лечение против безплодие. — Тук тя пусна гнева си да проличи. — Без разрешение на тези жени им е бил имплантиран ембрион от съвършено непознати хора.

Събраните журналисти възбудено зашумяха. Познаваше се от пръв поглед, че се заинтригуваха. Тя повиши глас:

— Престън Барк, учен и предполагаем извършител, е бил толкова завладян от откривателския си дух в сферата на клонирането, че е разделил ембриона седем пъти, сдобивайки се с осем съвършено еднакви ембриона, които е имплантирал в осем нищо неподозиращи жени.

Джийни откри Миш Делауеър, седнала в задните редици, и се загледа в нея с леко развеселено изражение на лицето. Но Берингтън го нямаше в залата. Това бе изненадващо… и обезпокоително.

Престън Барк се надигна иззад масата на подиума:

— Дами и господа, моля да ме извините за това. Предупредиха ни, че може да стане така.

Но Джийни продължи:

— Това своеволие е било пазено в тайна двайсет и три години. Тримата извършители — Престън Барк, сенатор Пруст и професор Берингтън Джоунс — бяха готови на всичко, за да го прикрият, както разбрах от горчив опит.

Карен Биймиш говореше бързо в един от телефоните. Джийни я чу да казва:

— Веднага изпратете някого от проклетата ви охрана!

Под подноса Джийни бе скрила листове с изявлението пред пресата, което Лайза бе фотокопирала.

— Всички подробности са описани тук — продължи тя и започна да раздава листовете, без да спира да говори. — Тези чужди ембриони са се развили, били са родени и седем от тях са все още живи. Ще ги познаете лесно, защото изглеждат напълно еднакви.

От израза на журналистите Джийни разбра, че ги води натам, накъдето искаше. Бърз поглед към подиума й даде да разбере, че Пруст прилича на буреносен облак, а Престън Барк изглежда така, сякаш всеки момент ще получи удар.

Горе-долу по това време г-н Оливър трябваше да влезе с Харви и всички да видят, че той и Стив си приличат като две капки вода. А също и с Джордж Дасолт и, дай боже — с някои от останалите. Но от тях нямаше и следа. Не ми закъснявайте точно сега! — помоли се Джийни.

— Всички може би ще си помислите, че са близнаци — продължи тя. — Всъщност те наистина имат еднаква ДНК, но са родени от осем различни майки. Аз се занимавам с изучаване на близнаци и именно загадката с различните майки на близнаците привлече вниманието ми към тази срамна история.

Вратата на залата изведнъж се отвори с трясък и Джийни вдигна глава, очаквайки да види някой от клонингите. Но вътре се втурна Берингтън. Задъхано, сякаш беше тичал, той извика:

— Дами и господа, тази дама е обхваната от нервен пристъп и неотдавна е уволнена. Работеше по проект, финансиран от „Дженетико“, и има зъб на фирмата. Охраната на хотела току-що арестува неин съучастник в една от стаите на хотела. Моля ви, имайте още малко търпение, докато изведем тази личност от сградата, и след това пресконференцията ни може да продължи.

Джийни бе попаднала в собствения си капан. Къде бяха г-н Оливър и Харви? И какво е станало със Стив? Речта и листовките й нямаха никакво значение без доказателства. Имаше на разположение само няколко секунди. Нещо се бе объркало ужасно. Берингтън бе осуетил целия й план.

В залата влезе униформен служител от охраната на хотела и заговори нещо на Берингтън.

В отчаянието си Джийни се обърна към Майкъл Мадигън. На лицето му бе застинало студено изражение — явно беше човек, който не обича да смущават гладкия ход на организираните от него неща. Въпреки това тя опита.

— Виждам, че съдебните документи са пред вас, господин Мадигън — каза тя. — Не мислите ли, че трябва да проверите тази история, преди да ги подпишете? Просто предположете, че съм права и си представете за колко пари могат да ви осъдят тези осем майки.

Мадигън каза меко:

— Нямам навика да вземам бизнес решения, базирани върху клевети, подхвърлени от откачили жени.

Журналистите се разсмяха и Берингтън доби по-уверен вид. Охраната се приближи към Джийни.

Тя се обърна към публиката:

— Надявах се да успея да ви покажа двама или трима от клонингите за доказателство, но… те не дойдоха.

Журналистите отново се разсмяха и Джийни разбра, че всичко е свършило. Беше загубила.

Охраната я хвана здраво за ръката и я побутна към вратата. Можеше да се съпротивлява, но нямаше смисъл.

Мина покрай Берингтън, той нагло й се усмихна. Очите й се напълниха със сълзи. Преглътна ги с усилие и вирна глава. Вървете по дяволите, помисли си, един ден ще разберете, че съм била права.

Зад гърба си чу Карен Биймиш да казва:

— Господин Мадигън, бихте ли имали нещо против да продължите?

Джийни и охраната тъкмо наближиха вратата, когато вътре нахълта Лайза.

Джийни ахна — зад гърба й пристъпваше и един от клонингите.

Това навярно бе Джордж Дасолт. Но един не бе достатъчен — трябваха й поне двама, за да докаже твърденията си. Ех, ако сега се появеше Стив или г-н Оливър с Харви…

Но изведнъж в залата влезе още един клонинг. Сигурно беше Хенри Кинг. Джийни се отскубна от охраната и изкрещя:

— Вижте! Ето, гледайте!

Докато крещеше, в залата влезе трети клонинг. Черната му коса й подсказа, че това е Уейн Статнър.

— Уверихте ли се? — кресна отново Джийни. — Ето ги! Абсолютно еднакви са!

Всички камери насочиха обективите си от подиума към новодошлите. Заблестяха светкавици и фотографите се спуснаха да запечатат събитието.

Джийни подкани тържествуващо журналистите:

— А сега ги питайте за родителите им! Това не са трима близнаци. Родени са от три различни майки. Питайте ги! Хайде, какво чакате!

Разбра, че говори много развълнувано и направи усилие да се овладее, но й беше изключително трудно. Няколко репортери, умиращи от желание първи да зададат въпросите си, се приближиха към клонингите. Охраната отново хвана Джийни за ръката, но в момента тя бе в центъра на бързо събрала се тълпа и не можеше да мръдне.

Някъде отдалеч долетя гласът на Берингтън, извисяващ се над шума, вдигнат от репортерите.

— Дами и господа, моля за вашето внимание! — Започна сърдито и продължи раздразнено: — Бихме искали да продължим пресконференцията!

Но нямаше никакъв смисъл. Глутницата репортери бе надушила истинска сензация и речите вече не я интересуваха.

С ъгълчето на очите си Джийни видя как сенатор Пруст се измъква незабелязано от залата.

Някакъв млад мъж тикна микрофон пред лицето й:

— Как разбрахте за тези експерименти?

— Казвам се доктор Джийн Ферами и съм научен работник в университета „Джоунс Фолс“, във факултета по психология — започна да говори възбудено Джийни. — В курса на работата си попаднах на група хора, които приличаха на еднолични близнаци, но нямаха никакви родствени връзки. Започнах разследване. Берингтън Джоунс се опита да ме уволни, за да ми попречи да разкрия истината. Въпреки това аз открих, че клонингите са резултат от военен експеримент, възложен на „Дженетико“.

Тя огледа залата.

Къде беше Стив?

Стив ритна още веднъж и тръбата се откачи от сифона на мивката под дъжд от мазилка и парченца мрамор. Той я натисна силно и прокара халката на белезниците през образувалия се процеп. Освободен, Стив се изправи на крака. После пъхна лявата си ръка в джоба, за да скрие висящите от китката белезници, и излезе от тоалетната.

ВИП стаята бе празна.

Не бе съвсем сигурен какво е станало и излезе предпазливо в коридора.

До ВИП стаята имаше врата, на чиято табелка пишеше Зала „Риджънси“. Малко по-нататък, застанал пред един от асансьорите, Стив видя един от своите двойници.

Кой беше той? Момчето търкаше китките си, сякаш го боляха, по бузите си имаше две червени ивици, сякаш през там е минавала стегната кърпа. Това бе Харви, който бе прекарал цяла нощ вързан.

В този момент онзи вдигна глава и улови погледа на Стив.

Известно време двамата се взираха един в друг, без да помръднат. Все едно че се гледаха в огледало. Стив се опита да надникне вътре в Харви, да разбере къде се намира онова нещо, което го прави лош. Но не можа. Всичко, което виждаше, бе млад мъж, изглеждащ точно като него, който бе поел по същия път, но с различни завои.

Той откъсна поглед от Харви и влезе в зала „Риджънси“.

Вътре беше лудница. Джийни и Лайза се намираха в центъра на кръг от телевизионни оператори, насочили камерите си към тях. До тях той преброи един, двама, трима клонинги. Проби си път до нея.

— Джийни! — извика развълнувано.

Тя вдигна безизразно лице към него.

— Стив съм! — помогна й той.

Миш Делауеър веднага изникна до Джийни.

Стив се обърна към детективката:

— Ако търсите Харви, той е отвън и чака асансьора.

Миш обаче не помръдна и попита Джийни:

— Можеш ли да познаеш кой с този?

— Разбира се. — Джийни го погледна в очите: — Аз също играя малко тенис.

Стив се усмихна:

— Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория.

— Слава богу! — въздъхна тя и го прегърна.

Той наведе лице към нейното и двамата се целунаха.

Камерите се въртяха около тях, проблясваха светкавици. На другия ден това беше снимката на първа страница във всички сутрешни вестници из цялата страна.