Третият близнак

30.

Джийни отново сънуваше форд тъндърбърда.

Първата част от съня се базираше на истинска случка, станала с нея, когато бе на девет години, сестра й бе на шест, а баща им живееше за кратко с тях. Бе тъпкан с пари тогава, трябваше да минат години, докато Джийни разбере, че са от успешен грабеж. Той бе докарал пред къщи чисто нов форд тъндърбърд с блестяща тюркоазена боя, най-красивата кола, която може да си представи едно девет годишно момиченце. Всички се качиха да се повозят. Сложиха Джийни и Пати на предната седалка между мама и татко. Докато караха по магистралата, баща й по едно време се пресегна, сложи Джийни на коленете си и й даде волана.

Наяве Джийни веднага бе вкарала колата в бързата лента и се уплаши, когато един автомобил наду клаксона, за да ги задмине. Татко й кривна с волана и върна колата надясно. Така беше наяве, но в съня татко го нямаше, тя караше без чужда помощ, а мама и Пати седяха с каменни лица до нея, макар да знаеха, че тя не може да види над таблото и просто стискаше волана все по-здраво и здраво. Чакаше удара всеки момент, а колите се стрелкаха покрай нея, надувайки клаксоните си все по-силно и по-силно.

Събуди се с впити в дланите си нокти. Чу звънеца на входната врата. Беше шест часът. Тя полежа за секунда, наслаждавайки се на облекчението, че това е било само сън. После стана и отиде до домофона.

— Да?

— Гита е. Събуди се по-бързо и ме пусни да вляза.

Гита живееше в Балтимор, а работеше в щаба на ФБР във Вашингтон. Раничко е тръгнала за работа, каза си Джийни и натисна бутона на ключалката долу. После се върна и навлече огромна тениска, която стигаше почти до коленете й — за пред приятелка това бе достатъчно. Гита се качи тичешком по стълбите. Тя бе образец на бързо издигаща се в служебната йерархия дама. Носеше тъмносин костюм, златни топченца вместо обички и огромни очила с малък диоптър. Стискаше Ню Йорк Таймс под мишница.

— Какво, по дяволите, става? — започна Гита без предисловия.

— Откъде да знам, току-що се събуждам — отвърна сънено Джийни.

Замириса й на лоши новини.

— Моят шеф ми се обади късно снощи и ми нареди да си нямам нищо общо с теб.

— О, не! — Отчаяно се нуждаеше от резултатите от ФБР, за да докаже, че методът й е добър, въпреки загадката със Стивън и Денис. — По дяволите! Каза ли ти защо?

— Каза, че методите ти застрашавали анонимността на хората.

— Твърде необичайно за ФБР да се вълнува от такава дреболия.

— Изглежда, Таймс вижда нещата по същия начин.

Гита й показа вестника. На първа страница имаше статия, озаглавена:

Джийни се опасяваше, че тия „разногласия“ се отнасят до нея и имаше право. Бързо прочете:

Усети, че й призлява.

— Боже господи, това е ужасно! — изстена тя.

Статията променяше темата — изследвания върху ембрионалното развитие на човека — и Джийни трябваше да обърне на страница 19, за да намери какво е писано за нейната работа.

Джийни прочете статията до края, но никъде не се споменаваше и дума за твърдението й, че работата й е абсолютно издържана в етично отношение. Вестникът фокусираше вниманието само върху нейното неподчинение.

Бе отвратително и болезнено да я нападат по такъв начин. Чувстваше се отхвърлена и в същото време изпитваше гняв. Също като някога в един супер в Минесота, когато един крадец я блъсна на земята и й грабна портмонето от ръката. Макар да знаеше, че репортерката има зла умисъл и действа безскрупулно, изпитваше срам, като че ли наистина бе извършила нещо нередно. Освен това бе извадена на показ пред цял свят.

— Вече едва ли ще намеря някой, който да ми позволи да се ровя из каквито и да било данни — каза тя унило. — Искаш ли кафе? Ще ми се малко да се поободря. Не всички дни започват така лошо като този.

— Съжалявам, Джийни, но аз също съм в беда, задето съм намесила Бюрото.

Докато Джийни включваше кафеварката, внезапно й дойде нещо наум.

— Тази статия е една лъжа, но ако твоят шеф ти се е обадил късно снощи, то не вестникът го е накарал да го направи.

— Може би е знаел, че статията ще излезе.

— Чудя се кой ли му е издал?

— Не съобщи точно, но ми каза, че му се обадили от Капитолия.

Джийни смръщи вежди замислено.

— Замирисва на политика. Защо, по дяволите, някой конгресмен или сенатор е толкова заинтересуван от това, което върша, че да вдигне телефона и да каже на ФБР да не работи с мен?

— Вероятно е било просто приятелско предупреждение от някой, който е знаел, че статията ще излезе.

Джийни поклати глава.

— В статията не се споменава нищо за Бюрото. Никой не знае, че работя с неговите файлове. Не съм казала дори на Берингтън.

— Ще се опитам да разбера кой му се е обадил.

— Гита, предполагам, че не можеш да пуснеш програмата ми без знанието на шефа ти?

Не се надяваше много да се съгласи. Но отговорът я изненада.

— Вчера не получи ли електронната ми поща? — попита Гита.

— Тръгнах си рано. Какво имаше в нея?

— Съобщих ти, че довечера, тоест снощи, ще проведа сканирането, за което ме бе помолила.

— Е, и проведе ли го?

— Да, и точно затова дойдох тази сутрин.

Изведнъж Джийни отново се обнадежди.

— Какво? И имаш резултатите?

— Изпратих ти ги по електронната поща.

— Но това е страхотно! — Джийни се развълнува. — Успя ли да им хвърлиш едно око? Имаше ли много близнаци?

— Доста. Двайсет-трийсет двойки.

— Страшна си! Значи системата работи!

— Да, но казах на шефа си, че не съм сканирала нищо. Уплаших се и го излъгах.

Джийни сви устни.

— Неловка ситуация. Какво ще стане, ако някога разбере?

— Джийни, трябва да унищожиш този списък.

— Какво?

— Ако разбере, с мене е свършено.

— Но аз не мога да го унищожа! Не и след като доказва, че съм права.

Лицето на Гита прие упорито изражение.

— Трябва.

— Но това е ужасно! — каза Джийни умолително. — Как да унищожа нещо, което може да ме спаси?

— Аз се намесих, като ти направих услуга — каза Гита, размахала пръст. — Сега трябва да ме измъкнеш от тази каша.

Според Джийни вината не бе изцяло нейна.

— Не съм те карала да лъжеш шефа си — сприхаво каза тя.

Това ядоса Гита.

— Но аз се изплаших!

— Един момент, нека не се палим. — Джийни наля кафе в две чаши и подаде едната на Гита. — Да предположим, че днес отидеш на работа и кажеш на шефа си, че е станало недоразумение. Дала си инструкции да не се провежда сканирането, но по-късно си разбрала, че то е станало и резултатите от него са изпратени по пощата.

Гита пое чашата си, но не отпи. Изглежда, всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Можеш ли да си представиш как е във ФБР? Та аз съм изправена срещу мъжете, които се мислят за най-големите супермени в Америка! Търсят си само извинение да кажат, че жените не ги бива за тази работа.

— Но няма да те уволнят.

— Ти просто ме поставяш пред свършен факт.

Това бе вярно, Гита не можеше да направи нищо, за да принуди Джийни да унищожи списъка. Все пак се обади примирително:

— Е, хайде, не е точно така.

Гита обаче не омекна.

— Точно така е. В такъв случай нямам повече какво да ти кажа. — Гита се запъти към вратата.

— Не си тръгвай така — умолително извика след нея Джийни. — Толкова време си останахме приятелки.

Но Гита излезе.

— По дяволите! — изруга Джийни.

Чу как долната врата се затръшна.

Загубих ли една от най-старите си приятелки? — запита се Джийни.

Гита я бе подвела. Джийни разбираше причините — младите жени, опитващи се да изградят кариера, изпитваха голям натиск и напрежение. Тъй или иначе, Джийни бе тази, която бе на топа на устата в момента, не Гита. Приятелството на Гита не бе преодоляло кризисния момент.

Чувствайки се отвратително, тя бързо си взе душ и започна да се облича. После изведнъж се спря и се замисли. Предстоеше й битка — нека тогава се облече, както подобава. Свали си черните джинси и червената тениска, изми и подсуши косата си на сешоара. Внимателно разкраси лицето си — фон, пудра, грим и червило. Облече черен костюм с гълъбовосива блуза, прозрачни чорапи и кожени обувки с високи токчета. Смени халкичката на носа с обикновено златно топче.

После се огледа в голямото огледало. Чувстваше се опасна и изглеждаше страхотно.

— В атака, Джийни, в атака! — прошепна тя на отражението си и излезе.

31.

Карайки към университета, Джийни непрекъснато мислеше за Стив.

Бе го нарекла голям и як хлапак, но всъщност той бе по-зрял от доста мъже. Плака на рамото му, значи можеше да му се довери. Харесваше й как мирише — на някакъв сорт тютюн, но преди да го запалиш. Въпреки сълзите обаче, не пропусна да забележи ерекцията му, макар че той се опита да я скрие. Приятно й стана, че той се възбуди само от една най-обикновена прегръдка. Усмихна се, спомняйки си сцената. Жалко, че не беше десет-петнайсет години по-голям.

Той бе единственото хубаво нещо, случило се с нея напоследък. Беше я загазила здраво. Точно сега не можеше да напусне работата си в университета. След като Ню Йорк Таймс я бе направил известна с това, че не се подчинява на шефовете си, щеше да й бъде много трудно да намери друга научна работа. Ако аз бях професор, не бих наела никой, който създава такива проблеми, каза си тя.

Късно обаче бе да заема по-предпазлива позиция. Единствената й надежда бе упорито да натиска, използвайки данните от ФБР, да постигне такива убедителни научни резултати, че да накара хората отново да се вгледат в методите й и да обсъдят проблема с етиката по-сериозно.

Беше девет часът, когато спря на мястото си на паркинга. Докато заключваше колата си и се насочваше към Лудницата, усети в стомаха си киселини — твърде много напрежение и никаква храна.

Още като пристъпи в кабинета си и разбра, че някой е влизал.

Не беше чистачката. Джийни знаеше какво пипа тя — стола преместен с пет-шест сантиметра, кошчето за боклука сложено от другата страна, поставките за чаши избърсани. Сега обаче бе различно. Някой бе седял пред компютъра й. Клавиатурата бе оставена под друг ъгъл — без да се усети, натрапникът я бе нагласил така, както бе свикнал да работи с нея, и после бе забравил да я върне в старото й положение. Мишката стоеше по средата на подложката, а тя имаше навика винаги да я оставя плътно опряна до клавиатурата. Като се огледа наоколо, забеляза, че вратичката на единия шкаф не е плътно затворена и отдолу се подава ъгълчето на лист хартия.

Кабинетът й бе претърсван.

Добре че поне го е направил аматьорски, каза си тя. Явно не ЦРУ е по следите й. Въпреки това се разтревожи много и стомахът й се сви, когато седна и включи компютъра. Кой е бил тук? Някой от преподавателите? Студент? Подкупен човек от охраната? Някой непознат? И защо?

Под вратата й бе пъхнат някакъв плик. В него бе разрешението, подписано от Лорейн Логън и изпратено по факса от Стив. Тя извади разрешението от Шарлот Пинкър и пъхна и двете в куфарчето си. Сега трябваше да ги изпрати по факса на клиника „Авънтайн“.

Седна отново зад бюрото и извика е-пощата си. Имаше само едно послание — резултатите от сканирането на ФБР файловете.

— Боже! — прошепна тя възбудено.

С огромно облекчение изтегли списъка с имената и адресите. Чувстваше се победителка — програмата й бе намерила двойки. Нямаше търпение да провери списъка и да види дали няма и други такива аномалии като Стив и Денис.

Преди да започне сканирането, Гита каза, че й изпратила писмо по е-пощата, спомни си тя. Какво беше станало с него? Запита се дали не е било изтеглено снощи от натрапника. Това може би обясняваше паническия среднощен разговор с Гита.

Тъкмо се канеше да огледа имената в списъка, когато телефонът иззвъня. Беше президентът на университета.

— Обажда се Морис Обел. Мисля, че няма да е зле да обсъдим тази статия в Ню Йорк Таймс, какво ще кажете?

Хайде, започва се, помисли си Джийни с горчивина.

— Разбира се — каза тя. — По кое време ще ви е удобно?

— Надявах се, че ще можете да дойдете в кабинета ми веднага.

— Ще бъда при вас след пет минути.

Тя прехвърли резултатите от ФБР на дискета и после излезе от Интернет. Извади дискетата от компютъра и взе една химикалка. Замисли се за момент, после написа на етикетчето ПОКУПКИ.СПК. Без съмнение това не бе толкова наложителна мярка, но така бе по-спокойна.

Навън започваше да става горещо. Докато вървеше през комплекса, се запита какво иска от тази среща с Обел. Единственото й желание бе да й позволят да продължи работата си по проекта. Трябваше да отстоява позициите си и да им даде да разберат, че не могат да я подмятат току-така. Но трябваше да спори по такъв начин, че да успокои гнева на университетските власти.

Бе доволна, че облече черния костюм — въпреки че й беше горещо, с него изглеждаше по-възрастна и по-авторитетна. С равномерно тракащи токчета прекоси постлания с плочи Хилсайд Хил и влезе. Веднага я въведоха в луксозния кабинет на президента.

Вътре беше и Берингтън Джоунс с Ню Йорк Таймс в ръце. Тя му се усмихна, зарадвана, че вижда съюзник. Но той й кимна малко хладно:

— Добро утро, Джийни.

Морис Обел бе зад бюрото си, седнал в инвалидната количка. С обичайния си рязък маниер той започна:

— Университетът просто не може да толерира това, доктор Ферами.

Не я покани да седне, но тя нямаше да се остави да я третират като ученичка. Затова си избра стол, настани се и кръстоса крака.

— Жалко за изявлението ви пред пресата, че отменяте проекта ми, преди да проверите дали имате законно право, за да го направите — каза тя, влагайки всичката хладина, на която бе способна. — Напълно съм съгласна с вас, че това постави университета в глупаво положение.

— Не бях аз този, който го постави в глупаво положение. — Той вирна глава.

Стига вече съм се правила на строга, реши тя, сега е моментът да му кажа, че и двамата сме на една и съща страна.

— Разбира се, че не — каза тя. — Истината е, че и двамата действахме малко прибързано и пресата се възползва от това.

Берингтън се намеси:

— Белята вече стана, няма смисъл от извинения.

— Аз не се извинявам — тросна се Джийни, обърна се отново към Обел и се усмихна. — Обаче мисля, че е време да прекратим препирнята.

— Твърде късно е за това — намеси се отново Берингтън.

— Сигурна съм, че не е — отвърна тя. Чудеше се защо Берингтън постъпваше така. Той трябваше да търси пътища за мир и не бе в негов интерес да налива масло в огъня. Тя не помръдна погледа и усмивката си от президента. — Ние сме рационално мислещи хора и сигурно можем да намерим компромисно решение, което да ми позволи да продължа работата си и в същото време да спаси достойнството на университета.

Обел явно хареса предложението, въпреки че се намръщи:

— Не виждам как…

— Само си губим времето — рече Берингтън нетърпеливо.

За трети път правеше заядлива забележка. Джийни с усилие преглътна язвителния отговор. Защо се държи така? Да не би да иска да спре работата й, да се скара с университета и да се дискредитира? Изглежда, ставаше точно това. Дали именно Берингтън не бе този, който се бе промъкнал в офиса й, прочел е-пощата й и предупредил ФБР? А може би именно той бе подхвърлил името й на Ню Йорк Таймс? Тези мисли така я смаяха с перверзната си логика, че тя не успя да отговори.

— Вече решихме какви действия трябва да предприеме университетът — продължи Берингтън.

Джийни разбра, че е сбъркала с разпределението на властта в тази стая. Берингтън беше шефът тук, а не Обел. Берингтън бе човекът, осигуряващ милионите на „Дженетико“ за научноизследователска работа, от които Обел се нуждаеше. Берингтън нямаше защо да се страхува от Обел, по-скоро обратното. Тя бе гледала усмихнато жертвата, а не хищника.

Берингтън изостави преструвките, че президентът е шефът тук.

— Не те извикахме, за да те питаме за мнението ти — каза той.

— А за какво тогава? — попита Джийни.

— За да те уволним — отговори той.

Тя онемя. Очакваше да я заплашат с такова нещо, но не и да го направят. Просто мозъкът й отказваше да го възприеме.

— Какво означава това? — попита Джийни глупаво.

— Означава, че си уволнена — каза Берингтън и приглади вежди с върха на пръста си — признак, че е доволен от себе си.

Джийни се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в стомаха. Не може да ме уволни, помисли си тя. Та аз съм тук едва от няколко седмици! Работата вървеше толкова добре! Мислех, че всички ме харесват, с изключение на Софи Чапъл.

Тя се опита да събере мислите си.

— Не можете да ме уволните.

— Току-що го направихме.

— Не! — Първоначалният шок бързо отминаваше и тя усети напиращия отвътре гняв. — Вие не сте племенни вождове! Тук си има процедура.

Университетските власти не можеха да уволняват преподаватели и учени, без да разгледат случая преди това. Имаше го и в договора й, но тя не бе обръщала внимание на подробностите. Внезапно това бе станало обаче жизненоважно за нея.

Морис Обел услужливо й предостави информацията.

— Дисциплинарният комитет на университетския сенат ще разгледа случая, разбира се — каза той. — Обикновено се дават четири седмици предупреждение, но предвид лошата реклама, съпровождаща този случай, аз като президент призовах за спешна процедура и гледането ще се състои утре сутринта.

Джийни бе потресена от бързината, с която действаха. Дисциплинарният комитет? Спешна процедура? Утре сутринта? Та това не бе никакво обсъждане! Приличаше много повече на арестуване. Тя очакваше Обел всеки момент да започне да й чете правата.

И той наистина направи нещо подобно, побутвайки някаква папка към нея:

— Оттук можеш да се запознаеш с процедурните правила на комитета. Можеш да си намериш адвокат или какъвто и да било защитник, като за това уведомиш председателството на комитета предварително.

Джийни най-после успя да зададе разумен въпрос:

— Кой е председател?

— Джек Бъджън.

Берингтън рязко вдигна глава:

— Това окончателно ли е?

— Председателят се назначава за период от една година — каза Обел. — Джек го пое в началото на семестъра.

— Не знаех това.

Берингтън изглеждаше неприятно изненадан и Джийни се досети защо. Джек Бъджън бе нейният тенис партньор. Това я обнадежди — той поне би трябвало да е справедлив с нея. Още нищо не бе загубено. Щеше да й бъде предоставена възможност да защити себе си и работата си пред група учени. Щеше да се състои задълбочено обсъждане, а не повърхностни дрънканици като в Ню Йорк Таймс.

Освен това разполагаше и с резултатите от сканирането във ФБР. Започна да й става ясно как трябва да се защитава. Щеше да покаже на комитета резултатите от ФБР. Ако имаше малко късмет, от целия списък сигурно щяха да излязат две-три двойки, които да не знаят, че са близнаци. Това щеше да произведе нужното впечатление. А след това щеше да обясни мерките за защита анонимността на обектите…

— Мисля, че това е всичко — каза Морис Обел.

Отпращаха я. Тя се изправи.

— Колко жалко, че се стигна дотук — каза Джийни.

— Ти ни принуди — бързо отговори Берингтън.

Държеше се като инатливо дете, но тя нямаше търпение за безсмислени препирни. Хвърли му презрителен поглед и излезе от стаята.

Докато се връщаше, мина й през ума, че въобще не успя да постигне набелязаните цели. Бе искала да обмислят ситуацията трезво и бе изпълнена със спортна злоба. Но Берингтън и Обел бяха решили всичко още преди тя да влезе в кабинета. Тази среща бе просто една формалност.

Върна се в Лудницата. Приближавайки офиса си, забеляза, че чистачката е оставила пред вратата й голям черен чувал за боклук. Трябваше веднага да й се обади. Но когато се опита да отвори вратата, се оказа, че тя нещо заяжда. Прекара няколко пъти картата през четящото устройство, но напразно. Тъкмо се канеше да се обади в приемната, когато й хрумна ужасна мисъл.

Надникна в чувала. Не беше пълен с боклук и празни пластмасови чаши за кафе. Първото нещо, което видя, бе куфарчето си. Вътре беше и книжката Хиляда акра от Джейн Смайли кутията й салфетки, две поставени в рамка фотографии и четката й за коса.

Бяха изкарали целия й багаж и бяха заключили вратата.

Почувства се като убита. Това бе по-нечестен удар от онзи, който бе получила в офиса на Морис Обел. Онова бяха просто думи. Това е моята стая, каза си тя, как така ще ме заключват отвън?

— Мръсни шибани гадини! — изкрещя Джийни.

Сигурно охраната е свършила това, докато тя е била при Обел, Разбира се, че няма да я предупреждават — така щяха да й дадат възможност да вземе със себе си всичко, от което има нужда. Още веднъж я потресе безцеремонността им.

Като че ли бяха й ампутирали крака. Бяха й отнели науката, работата й! Не знаеше какво да прави, къде да отиде. Единадесет години се бе занимавала с научна работа — като студент, като дипломант, след това подготовка за докторат, след-докторатна квалификация и асистент — преподавател. Сега бе едно нищо.

Докато унинието й бавно се превръщаше в черно отчаяние, тя се сети за данните от ФБР. Разрови съдържанието на чувала, но вътре нямаше никакви дискети. Резултатите, гръбнакът на нейната защита, бяха заключени вътре в стаята.

Безполезно заблъска вратата с юмруци. Случайно минаващ студент, който посещаваше лекциите й по статистика, стреснато я изгледа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя си спомни името му.

— Здрасти, Бен. Ако можеш да разбиеш тази проклета врата с ритници…

Той огледа вратата с озадачено изражение.

— Шегувам се — каза тя. — Добре съм, благодаря.

Той сви рамене и продължи пътя си.

Нямаше смисъл да виси тук и да гледа заключената врата. Вдигна чувала и влезе в лабораторията. Лайза седеше зад бюрото си и въвеждаше някакви данни в компютъра.

— Уволниха ме — каза Джийни.

Лайза впери невярващ поглед в нея.

— Какво?

— Заключили са стаята ми и са натъпкали багажа ми в тоя шибан чувал!

— Не го вярвам!

Джийни извади куфарчето си от чувала и измъкна вестника.

— Заради това.

Лайза прочете първите два абзаца.

— Но това са пълни лайна!

Джийни седна.

— Знам. Защо тогава Берингтън се преструва, че е толкова сериозно?

— Мислиш, че се преструва ли?

— Сигурна съм. Твърде умен е, за да позволи да бъде раздрусан от подобен боклук. Има нещо друго наум. — Джийни потропваше с крак по пода, обхваната от чувство на безсилие. — Готов е да направи всичко, готов е наистина земята да разрови… Сигурно тук има нещо много важно за него.

Може би щеше да намери отговора в клиника „Авънтайн“, във Филаделфия. Погледна часовника си. Трябваше да бъде там в два часа, затова се налагаше да тръгва.

Лайза още не можеше да проумее ситуацията.

— Как ще те уволнят току-така? — каза тя възмутено.

— Утре дисциплинарният комитет ще разглежда случая.

— Боже господи, ама те наистина пипат сериозно.

— И още как!

— Мога ли да направя нещо за теб?

Можеше, но Джийни се страхуваше да я помоли. Тя впери изпитателен поглед в Лайза. Дали и нейното приятелство щеше да се окаже крехко като това на Гита? Джийни се ужасяваше от отговора. Ако и Лайза я подведе, тогава кой щеше да й остане? Но въпреки това трябваше да я подложи на проверка, нищо, че това бе най-неподходящото време за подобно нещо.

— Би могла да се опиташ да влезеш в кабинета ми — каза тя колебливо. — Резултатите от ФБР са там.

Лайза не отговори веднага.

— Сменили са ти бравата или какво?

— Има още по-лесен начин. Променят ти кода по електронен път и картата ти вече не играе. Освен това се обзалагам, че няма да мога да влизам в сградата в извънработно време.

— Трудно е да повярва човек, толкова бързо е станало всичко.

На Джийни не й се искаше да настоява Лайза да рискува и трескаво затърси друго решение.

— Може би аз ще успея да вляза. Някоя чистачка сигурно ще ме пусне, но мисля, че ключалката няма да реагира и на техните карти. И след като стаята не се използва, защо ще трябва да се чисти? Охраната обаче сигурно може да влиза.

— Тя няма да ти помогне. От охраната знаят, че са заключили вратата ти нарочно.

— Така е — каза Джийни. — Затова пък може да пуснат теб. Кажи, че си забравила нещо в стаята ми.

Лайза се замисли.

— Не ми се искаше да те моля за това — каза Джийни.

После изражението на Лайза се промени.

— По дяволите, да! — възкликна тя най-сетне: — Разбира се, че мога да опитам.

Джийни усети буца в гърлото си.

— Благодаря — задавено каза тя и прехапа устни. — Ти си истинска приятелка. — Пресегна се през бюрото и стисна ръката на Лайза.

Лаборантката се смути от този изблик на емоции у Джийни.

— Къде си сложила резултатите от ФБР? — попита тя практично.

— Информацията е качена на дискета, озаглавена ПОКУПКИ.СПК. Намира се в кутия заедно с други дискети в чекмеджето на бюрото ми.

— Ясно — замислено сви вежди Лайза. — Не мога да разбера защо са ти вдигнали толкова мерника.

— Всичко започна от Стив Логън — каза Джийни. — Откакто Берингтън го видя в офиса ми, имам само неприятности. Но мисля, че съм на път скоро да разбера защо.

Тя се изправи.

— Какво ще правиш сега? — попита я Лайза.

— Ще отида до Филаделфия.

32.

Берингтън гледаше през прозореца на кабинета си. Тази сутрин никой не играеше на тенискорта. Представи си, че вижда Джийни там. Бе я видял да играе през първия или втория ден от семестъра — тичаше из корта с развята поличка, загорелите й крака се движеха енергично, белите маратонки проблясваха… Тогава много му беше харесала. Намръщи се, питайки се какво толкова му е харесала атлетичността й. Гледката на спортуващи жени обикновено не му действаше възбуждащо. Но когато Джийни Играеше тенис, тя постигаше някаква хипнотизираща грация. Беше все едно да гледаш как лъв се впуска в галоп из дивата савана — мускулите се хлъзгат под кожата му, гривата се вее като знаме, а тялото стремително се движи напред, после спира, обръща се и отново се понася със смайваща внезапност. Оказваше му почти хипнотично въздействие и той тогава бе запленен от нея. Сега тя заплашваше всичко, за което бе работил през целия си живот, и въпреки това му се искаше да я види поне още веднъж на корта.

Влудяващо му действаше обстоятелството, че не може просто така да я освободи, въпреки че по-голямата част от възнаграждението й се плащаше от него. Университетът „Джоунс Фолс“ бе неин работодател, а „Дженетико“ вече му бе дала парите. Един университет не можеше да уволни преподавател по начина, по който това прави някоя кръчма с несръчен сервитьор. Затова и той трябваше да се примири с тия глупости.

Срещата с Джийни тази сутрин бе протекла гладко, докато не стана ясно за участието на Джек Бъджън. Берингтън бе подготвил Морис, бе го накарал да играе по неговия сценарий, без онзи да се усети. Обаче новината, че Бъджън, тенис партньорът на Джийни, е председател на комитета, го стресна. Берингтън не бе проверил това предварително, мислейки, че ще има известно влияние при избора на председател, и с огорчение узна, че назначението вече е решено.

Имаше голяма опасност Джек да вземе, страната на Джийни.

Той замислено се почеса по главата. Берингтън никога не бе общувал с колегите си от академичния свят — винаги бе предпочитал по-отбраното общество на политици и медийни знаменитости. Знаеше горе-долу биографията на Бъджън. На трийсет години Джек се бе отказал от професионалния тенис и се бе върнал в университета да защити доктората си. Вече твърде стар, за да се захване с химията — неговата дисциплина, бе станал администратор. За да ръководиш комплекса от университетски библиотеки и да балансираш между противоречащите си изисквания на съперничещи си факултети, се искаше много такт и търпение и Джек се справяше добре.

Как можеше да се огъне? Джек не бе някой мрачен човек — точно обратното, дружелюбната му природа понякога граничеше с наивност. Щеше да се обиди, ако Берингтън открито се опита да му наложи мнението си или пък направо му натика в ръцете някакъв подкуп. Обаче сигурно имаше начин да му се повлияе по-дискретно.

Самият Берингтън бе приел подкуп веднъж. Винаги когато се сетеше за това, усещаше да се изчервява. В началото на кариерата му, малко преди да стане професор, една млада студентка бе хваната в измама — бе платила на друг студент да й напише курсовата работа. Името й бе Джуди Гилмор и бе наистина много сладка. Трябваше да я изхвърлят от университета, но деканът на факултета имаше право да наложи по-леко наказание. Джуди бе дошла в кабинета на Берингтън, за да „обсъдят проблема“. Бе кръстосвала и разкръстосвала крака под носа му, бе се взирала умолително в очите му и бе се навеждала към него, за да му даде възможност да види дантелките на сутиена й. Той прояви съчувствие и обеща да се застъпи за нея. Тя се разплака и му благодари, после го хвана за ръката, целуна го по устните и накрая дръпна ципа на панталоните му.

Изобщо не отвори дума за никаква сделка. Не му бе предложила секс, преди да се съгласи да й помогне, и след като извъртяха една любов на пода, тя спокойно стана, облече се, среса косата си, целуна го и излезе. Но на следващия ден той убеди декана да й отправи само сериозно предупреждение.

Бе приел подкупа само защото бе успял да заблуди сам себе си, че това не е подкуп. Джуди го бе помолила да й помогне, той се бе съгласил, тя се е поддала на чара му и са се любили, какво толкова? С времето обаче бе разбрал, че това си с чиста софистика. Предложението за секс бе очевидно от поведението й и когато той й обеща, тя просто бе подпечатала пазарлъка. Обичаше да се мисли за принципен човек, а бе направил нещо наистина срамно.

Даването на подкуп бе точно толкова неприятно, колкото и приемането му. Въпреки това щеше да подкупи Джек, стига да успееше. Мисълта го накара да се намръщи от отвращение, но друг изход нямаше. Ситуацията бе отчайваща.

Щеше да го направи така, както Джуди го бе направила — като даде възможност на Джек сам да се заблуди.

Берингтън помисли още няколко минути, после вдигна телефона и позвъни на Джек.

— Благодаря ти, че ми изпрати копие от циркулярното писмо за разширението по библиотеката по биофизика — започна той.

Оттатък последва озадачена тишина.

— А, да. Доста време мина оттогава, но се радвам, че си намерил време да го прочетеш.

Берингтън бе хвърлил само бегъл поглед на документа.

— Мисля, че предложението ти има своите достойнства. Обаждам ти се да ти кажа, че ще го подкрепя. Когато дойде до бюджетната комисия за одобрение.

— Благодаря, радвам се да го чуя.

— Всъщност може да се опитам да накарам „Дженетико“ да отпусне част от фонда.

Джек с готовност налапа въдицата.

— Може да я наречем „Библиотека по биофизика «Дженетико».“

— Добра идея, ще говоря с тях за това. — Берингтън искаше обаче Джек да отвори дума за Джийни. Може би ако му подхвърли нещо за тениса… — Как прекара лятото? Ходи ли в Уимбълдън?

— Тази година не. Имах много работа.

— Съжалявам. — Със свито сърце се престори, че се кани да затвори. — Ще се чуем пак.

Както се бе надявал, Джек го изпревари.

— Бери, какво мислиш за тия тъпотии във вестника? За Джийни?

Берингтън с усилие скри облекчението си и отговори с престорено безразличие:

— О, това ли? Буря в чаша вода.

— Опитах се да се свържа с нея, но я няма в кабинета й.

— Не се безпокой за „Дженетико“ — каза Берингтън, въпреки че Джек не бе споменавал фирмата. — Те не се вълнуват особено. За щастие Морис Обел реагира бързо и решително.

— Искаш да кажеш за дисциплинарния комитет ли?

— Мисля, че това ще е само една формалност. Поставила е университета в неизгодна ситуация, отказала е да прекрати работата и се обадила на пресата. Съмнявам се дори дали ще може да се защити успешно. Казах на моите хора от „Дженетико“, че ситуацията е под пълен контрол. Засега отношенията между тях и университета не са заплашени от нищо.

— Това е добре.

— Разбира се, ако по някаква причина комисията вземе страната на Джийни срещу Морис, тогава ще загазим. Но мисля, че това е малко вероятно, какво ще кажеш? — Берингтън затаи дъх.

— Знаеш, че съм председател на комисията?

Джек избегна отговора. Мамка ти!

— Да, и много се радвам, че начело на комисията стои човек с такъв хладен разум. — Той спомена името на професор по философия, един тип с бръсната глава. — Ако Малкълм Барнет бе председател, бог знае какво щеше да стане.

Джек се разсмя.

— Сенатът не е чак толкова глупав. Не биха поставили Малкълм и за председател на комисията по паркингите — той ще я използва като инструмент за социална промяна.

— Но ти, в качеството си на председател, ще подкрепиш президента.

Отговорът на Джек отново бе уклончив:

— Не всички членове на комисията са предсказуеми.

Копеле мръсно, нарочно ли го правиш, за да ме измъчваш?

Берингтън избърса капчица под от челото си.

Оттатък настъпи пауза.

— Бери, не би било справедливо от моя страна да предрешавам изхода…

Върви по дяволите!

— … но мисля, че мога да успокоя „Дженетико“ по този въпрос.

Най-сетне!

— Благодаря ти, Джек. Много се радвам да го чуя.

— Разбира се, това да си остане строго между нас двамата.

— Естествено.

— Значи ще се видим утре.

— Довиждане.

Берингтън затвори. Божичко, какъв зор!

Дали Джек усети, че току-що са го подкупили? Дали се заблуждава по същия начин, както той едно време? Или е разбрал съвършено ясно всичко, но се е престорил на наивен.

Нямаше значение — щом ще даде правилна насока на комисията, всичко е наред.

Това обаче нямаше да бъде краят, разбира се. Решението на комисията трябваше да се ратифицира от сената. По някое време Джийни можеше да наеме някой отракан адвокат и да осъди университета на какви ли не компенсации. Делото можеше да се проточи с години. Но проучванията й щяха да спрат, а това беше и целта на занятието.

Обаче решението на комисията не бе още вързано в кърпа. Ако утре сутринта нещо се объркаше, Джийни щеше да си е отново на мястото до обяд и с още по-голяма жар щеше да поднови ровенето из потайностите на „Дженетико“. Берингтън потрепери — боже опази! Той придърпа към себе си един бележник и записа имената на членовете на комисията.

Бидънхам, Пауърс и Трейдър бяха обикновени хора, дългогодишни професори, чиито кариери бяха трайно свързани с „Джоунс Фолс“ и неговия по-нататъшен просперитет и престиж. На тях можеше да се разчита, че ще подкрепят президента, Берингтън бе сигурен в това. Черната овца в този списък бе жената. Джейн Еделсброу.

Тя беше следващият човек, с когото трябваше да се занимае.

33.

Седнала в колата на път за Филаделфия по I-95, Джийни отново се бе замислила за Стивън Логън.

Снощи го бе целунала за лека нощ на паркинга в комплекса на „Джоунс Фолс“ Усети се, че съжалява, задето целувката беше толкова бегла. Устните му бяха пълни и сухи, кожата — топла. Харесваше й да си мисли, че може пак да го направи.

Защо има такива предразсъдъци за възрастта му? Какво толкова ще намери в по-възрастните мъже? Уил Темпъл, трийсет и девет годишен, я бе зарязал заради някаква си празноглава наследница.

Тя натисна бутона за настройка на радиото, търсейки някоя хубава станция, и хвана „Нирвана“ с тяхната Come as You Are. Винаги когато излизаше с човек на своята възраст или по-млад, тя се чувстваше неспокойна, плашеше се, имаше смътно чувство за някаква опасност, същото, за каквото в момента пееха „Нирвана“. По-възрастните мъже вдъхваха чувство за сигурност, те знаеха какво да правят.

Това аз ли съм, запита се тя. Джийни Ферами, жената, която постъпваше така, както намери за добре, и казваше на света да ходи да се шиба? И тази жена има нужда от успокоение?

Но въпреки това бе вярно. Може би това бе заради баща й. След като бе имала него, повече не й се искаше безотговорни хора в живота си. От друга страна, баща й бе живо доказателство, че по-възрастните мъже могат да бъдат по-безотговорни и от младите.

Баща й сигурно спеше в някой евтин хотел в Балтимор. Когато пропиеше и проиграеше парите от компютъра и телевизора й — а това скоро щеше да стане, — той или щеше да открадне нещо друго, или щеше да се остави на милостта на другата дъщеря, Пати. Джийни страшно му се ядоса, че й бе задигнал нещата. Обаче инцидентът послужи да види добрите страни на Стив Логън. Той беше принц! Какво толкова, по дяволите, каза си тя, следващия път, като го срещна, така ще го целуна, че свят да му се завие.

Тя се съсредоточи в шофирането, защото навлизаше в натоварения с движение център на Филаделфия. Днес можеше да стане големият пробив. Може би щеше да намери разрешението на загадката Стив и Денис.

Клиника „Авънтайн“ се намираше в Университетското градче, на запад от реката Шайкил — комплекс от административни сгради и студентски общежития. Самата клиника бе приятна сграда от петдесетте години, заобиколена отвсякъде с дървета. Джийни паркира на улицата срещу един паркинг апарат и влезе.

В чакалнята имаше четирима души: млада двойка — жена с напрегнато изражение и нервният й мъж, плюс още две жени, на възраст горе-долу колкото Джийни. Всички седяха по диваните, оформящи малък квадрат в центъра, и четяха списания. Администраторката с чуруликащо гласче помоли Джийни да седне. Тя взе лъскава брошура за „Дженетико“, Инк. Отвори я в скута си, но не се наведе да чете. Вместо това впери поглед в успокояващите, но иначе безсмислени пана по стените и нетърпеливо затропа с крак по покрития с мокет под.

Мразеше болниците. Само веднъж й се наложи да лежи, на двайсет и три години направи аборт. Бащата бе един обещаващ филмов режисьор. Тя бе спряла да взима противозачатъчните, защото се бяха разделили, но той се върна след няколко дни — последва сълзлива сцена на сдобряване, после си легнаха, любиха се, без да вземат мерки, и тя забременя. Операцията протече без усложнения, но Джийни бе плакала дни наред и напълно бе разлюбила режисьора, въпреки че много й помогна.

Той току-що бе привършил първия си филм в Холивуд, обикновен екшън. Джийни ходи да го гледа в Балтимор. Единственото човешко чувство в иначе схематичната фабула за стрелящи един в друг мъже беше, когато приятелката на героя, потисната след аборт, го изгони. Героят, полицейски детектив, бе разстроен и с разбито сърце. Джийни бе плакала.

Още я болеше от спомена. Тя се изправи и се разходи. Минутка по-късно от единия край на фоайето излезе някакъв мъж и каза със силен глас:

— Доктор Ферами?

Бе подвижен мъж на около петдесет години с плешиво теме, обрамчено като у монасите с ивица руса коса.

— Здравейте, приятно ми е да се запозная с вас — забърбори той с пресилен ентусиазъм.

Джийни му стисна ръката.

— Снощи говорих с господин Рингууд.

— Да, да! Аз съм негов колега и се казвам Дик Мински. Как сте?

Дик имаше нервен тик, който го караше неистово да премигва през няколко секунди. Джийни изпита съжаление към него.

Той я поведе по някаква стълба.

— За какво сте при нас, ако мога да попитам?

— Заради една медицинска мистерия — заобяснява тя. — Две жени имат синове, които се оказаха еднояйчни близнаци, но въпреки това, изглежда, нямат роднински връзки. Единственото общо нещо, което успях да открия, бе, че и двете са идвали на лечение тук, за да забременеят.

— Така ли? — каза той с тон, сякаш не бе чул какво му говори.

Джийни се изненада — очакваше да възбуди интереса му.

Двамата влязоха в ъглов кабинет.

— Можете да изкарате всичките ни картони на компютъра, ако знаете кода. — Той седна пред екрана. — И така, пациентите, които ни интересуват, се казват…

— Шарлот Пинкър и Лорейн Логън.

— Няма да отнеме повече от минута. — Започна да въвежда имената.

Джийни с усилие сдържаше нетърпението си. Тия досиета можеха да не й разкрият нищо. Тя се огледа, кабинетът бе твърде добре обзаведен, за да принадлежи на някой обикновен чиновник. Дик сигурно е нещо повече от просто „колега“ на господин Рингууд, каза си тя.

— Като какъв работите в клиниката, Дик? — попита тя.

— Генерален управител съм.

Тя вдигна вежди, но погледът й си остана прикован в екрана. Защо с едно най-обикновено запитване като нейното се занимава самият генерален управител, помисли тя и в съзнанието й се загнезди съмнение.

Той се намръщи:

— Странно, компютърът показва, че няма такива имена.

Безпокойството на Джийни се оправда. Всеки момент ще чуя лъжа, каза си тя. Перспективата за разрешаването на загадката пак започна да се губи в далечината. Отново я обхвана отчаяние.

Той завъртя екрана си така, че тя да може да го вижда.

— Правилно ли съм написал имената?

— Да.

— Кога мислите, че тези пациенти са били в клиниката?

— Преди около двайсет и три години.

— Охо! — възкликна той и примигна силно. — В такъв случай мисля, че сте били път напразно.

— Защо?

— Не държим досиета от толкова отдавна. Такава е политиката на компанията.

Джийни го изгледа с присвити очи.

— Изхвърляте старите досиета?

— Унищожаваме картоните след период от двайсет години, ако, разбира се, пациентът не е постъпвал отново в клиниката. При този случай картонът се прехвърля в компютъра.

Разочарованието бе толкова силно, че чак я заболя. Освен това бе и загуба на ценно време, през което тя трябваше да подготви защитата си за утре.

— Странно, че господин Грийнууд не ме предупреди за това, когато говорихме снощи — каза тя с горчивина.

— Наистина с трябвало да го направи. Може би не сте му казали датите?

— Абсолютно сигурна съм, казах му, че двете жени са били лекувани тук преди двайсет и три години.

Джийни си спомни, че бе прибавила една година към възрастта на Стив, за да налучка времето възможно най-точно.

— В такъв случай не разбирам какво е станало.

Джийни като че ли не бе много изненадана от развоя на събитията. Дик Мински, с неговото пресилено дружелюбие и нервни примигвания, бе карикатура на човек с нечиста съвест.

Той отново върна екрана в първоначалното му положение и изписа на лицето си съжаление:

— Страхувам се, че повече нищо не мога да направя за вас.

— Възможно ли е да говорим с господин Грийнууд и да го питаме защо не ми е казал, че картоните са унищожени?

— Опасявам се, че днес той отсъства от работа по болест.

— Какво забележително съвпадение!

Той се опита да си придаде обидено изражение, но резултатът бе плачевен.

— Надявам се, не намеквате, че се опитваме да скрием нещо от вас.

— Защо ще си мисля такова нещо?

— Нямам представа. — Той се изправи. — А сега, извинявам се, но нямам време.

Джийни също се изправи и се запъти пред него към вратата. Той я изпрати до фоайето.

— Пожелавам ви приятен ден — каза мъжът сковано.

— Довиждане — отвърна му тя.

Излязла навън, Джийни се поколеба. Чувстваше, че не можа да довърши работата докрай. Искаше й се да провокира някого, да покаже, че не може да бъде изцяло манипулирана.

Паркингът бе пълен с коли на лекарите — последни модели кадилаци и БМВ-та. Тя заобиколи сградата. Чернокож мъж с бяла брада събираше боклук с шумно бучаща прахосмукачка. Тук нямаше нищо интересно. Тя забави стъпките си.

През стъклената врата видя Дик Мински, все още във фоайето, да говори с чуруликащата секретарка. Той проследи Джийни с разтревожен поглед.

Обръщайки посоката, тя се приближи до мястото, където изхвърляха отпадъците от клиниката. Трима мъже, нахлузили ръкавици, товареха чували с отпадъци в боклукчийски камион. Но това е глупаво, помисли си Джийни. Държеше се като детектив в евтин полицейски трилър. Приготви се да се връща, когато нещо привлече вниманието й. Мъжете тъкмо качваха огромен черен чувал, натъпкан с боклук, но явно без всякакво усилие, като че ли чувалът бе безтегловен. Какво ли може да изхвърля една клиника, което да е толкова голямо и същевременно много леко?

Нарязана на ивици хартия?

Тя чу гласа на Дик Мински. Звучеше изплашено:

— Бихте ли си тръгнали веднага, доктор Ферами?

Джийни се извърна. Той излизаше иззад ъгъла на сградата, придружен от як мъж в полуполицейска униформа — от тази, която обикновено носеха хората от охраната.

Тя бързо се приближи към купчината чували.

Дик Мински изкрещя:

— Хей!

Боклукчиите втренчиха погледи в нея, но тя не им обърна внимание. Направи дупка в единия чувал, бръкна вътре и извади шепа от съдържанието.

В юмрука си държеше нарязана кафява хартия. Вдигна я до очите си и забеляза, че върху хартията е писано — на места с химикалка, а на други — на пишеща машина. Това бяха нарязани на ивици медицински картони.

Имаше само една причина да се извозват толкова много чували именно днес.

Те бяха унищожили картоните тази сутрин — само часове след нейното обаждане.

Джийни хвърли ивиците хартия на земята и се отдалечи. Един от боклукчиите нервно й се развика, но тя отново не му обърна внимание.

Вече нямаше никакво съмнение.

Приближи се до Дик Мински и се спря пред него с ръце на кръста. Беше я излъгал и затова бе толкова нервен.

— Тук има някаква срамна тайна, нали? — викна тя. — Нещо, което се опитвате да скриете, като унищожавате картоните?

Той бе ужасен.

— Разбира се, че не — успя все пак да смотолеви. — Между другото това предположение е обидно.

— Разбира се, че е — отвърна тя. Повече не можеше да сдържа гнева си и насочи към него свитата на тръба брошура на „Дженетико“, която още носеше. — Обаче това изследване е толкова важно за мен, че всеки, който се опита да ме излъже, ще бъде така добре обработен, че няма да разбере откъде му е дошло!

— Моля ви, вървете си!

Човекът от охраната я хвана за лакътя.

— Тръгвам си — каза тя. — Няма нужда да ме дърпате.

Той обаче не я пусна.

— Оттук, моля.

Човекът бе на средна възраст, с побеляла глава и бирено коремче. В това настроение Джийни не можеше да му позволи да я влачи. Тя стисна ръката му, с която той я държеше. Мускулите му отдолу бяха отпуснати.

— Пуснете ме, ако обичате — каза тя и увеличи натиска.

Ръцете й бяха яки и хватката й бе по-силна от тази на повечето мъже. Човекът се опита да я задържи, но болката бе твърде силна за него и той я пусна.

— Благодаря — каза тя.

После си тръгна.

Чувстваше се по-добре. Бе права да мисли, че в тази клиника има някаква следа. Усилията им да й попречат да научи каквото и да било бяха най-доброто потвърждение, че имат нечиста съвест. Разрешението на мистерията бе тук, в тази клиника. Но докъде щеше да я отведе това заключение?

Джийни отиде до колата си, но не се качи в нея. Беше вече два и половина, а тя не бе обядвала. Бе твърде развълнувана, за да яде, но една чаша кафе щеше да й се отрази добре. От другата страна на улицата имаше кафене — изглеждаше евтино и чисто. Тя пресече и влезе вътре.

Заплахата й, отправена към Дик Мински, бе празни думи — Джийни не можеше да му направи нищо. С това, че му се бе развикала, всъщност му помогна, като посочи, че знае за лъжата. Сега щяха да стоят нащрек.

С изключение на няколкото студенти, довършващи обяда си, кафенето бе празно. Докато чакаше, извади брошурата, която бе взела от фоайето, и зачете:

И изведнъж всичко й стана ясно.

34.

Джейн Еделсброу бе вдовица на около петдесет години. Внушаваща респект, но разхвърляна жена, тя обикновено се обличаше в широки рокли в етнически стил. Притежаваше богат интелект, но никой не би го допуснал, съдейки по външния й вид. Берингтън не разбираше такава мода. След като си умен, мислеше той, защо трябва да се маскираш като идиот, обличайки се лошо? Всъщност в университета само той бе изключение със своята загриженост за външността си.

Днес Берингтън изглеждаше особено спретнат в морскосиньото си сако и бледокремав панталон. Той придирчиво се огледа в огледалото зад вратата, преди да излезе за срещата си с Джейн.

Запъти се към Стюдънт Юниън. Преподавателското тяло рядко се хранеше тук — Берингтън никога не бе влизал вътре, — но според бъбривата секретарка във факултета по физика, Джейн винаги обядвала там.

Той пристъпи вътре и се огледа. Тя беше седнала в далечния ъгъл и ядеше пържени картофи с пръсти, четейки някакво списание. Берингтън взе табла и се насочи към плота. Зад стъклените витрини имаше няколко стари сандвича и умърлушени парчета кейк. Той потрепери — при нормални обстоятелства по-скоро би отишъл чак до съседния щат, за да се нахрани.

Щеше да е трудно, Джейн не бе от неговия тип жени. Затова и вероятността да се отклони по погрешен път утре при работата на комисията беше по-голяма. Трябваше да се сприятели с нея по най-бърз начин, прилагайки всичкия чар, на който бе способен.

Купи си парче кейк и чаша кафе и ги отнесе на масата, където бе седнала Джейн. Чувстваше се притеснен, но се насили да изглежда спокоен.

— Джейн! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Може ли да седна при теб?

— Разбира се — отвърна тя живо, слагайки списанието настрана. Свали очилата си, откривайки дълбоки кафяви очи с бръчици в ъгълчетата, издаващи веселия й характер. Всичко останало в нея бе обаче пълна бъркотия — дългата й посивяла коса бе събрана отзад в нещо като раздърпана опашка, бе облечена в безформена сиво-зелена блуза с петна от пот под мишниците. — Не си спомням да съм те виждала тук преди.

— Никога не съм идвал. Но на нашата възраст не е зле да променяме понякога навиците си, не мислиш ли?

— Аз съм по-млада от теб — каза тя меко. — Въпреки че май никак не личи.

— Разбира се, че личи — отвърна той и отхапа от кейка. Бе твърд като картон, а плънката имаше вкус на бръснарски крем с лимонова есенция. Преглътна го с усилие. — Какво мислиш за предложението на Джек Бъджън за библиотеката по биофизика?

— Затова ли дойде тук да ме видиш?

— Не съм дошъл тук, за да те видя, а за да опитам храната. Но ми се иска да не го бях правил — ужасна е. Как можеш да се храниш тук?

Тя заби лъжичката си в нещо, прилично на десерт.

— Не гледам какво ям, Бери, а си мисля за моя ускорител на елементарни частици. Кажи ми за тази нова библиотека.

Едно време Берингтън беше като нея — потънал в работата си, без да забелязва нищо наоколо. За сметка на това никога не се бе оставял да прилича на хипи. Обаче животът му бе поел в друга посока. Книгите му бяха просто популяризация на трудовете на други хора — самият той от петнайсет-двайсет години не бе написал нито ред. За момент се запита дали нямаше да се чувства по-добре, ако изборът му бе бил друг. Раздърпаната Джейн, хранеща се с евтина храна, мислейки си за проблемите на ядрената физика, излъчваше чувство на спокойствие и доволство, каквито Берингтън никога не бе познал.

Но някак си не успяваше да я омагьоса. Тя бе много умна. Може би трябваше да я поласкае интелектуално.

— Просто си помислих, че може да си по-информирана от мен. Ти си един от ръководителите на катедрата по физика и един от най-добрите учени в „Джоунс Фолс“, затова си казах, че знаеш нещо повече за новата библиотека.

— А ще стане ли?

— Мисля, че „Дженетико“ ще осигури финансите.

— Е, това е добра новина. Но твоят интерес какъв е?

— Преди трийсет години си създадох име, когато започнах да се питам дали човешките характеристики се наследяват, или човек се учи на тях. Благодарение на труда ми и трудовете на други като мен сега вече знаем, че генетичното наследство на човека с по-важно, отколкото неговото възпитание и влиянието на околната среда.

— Природа, а не порода.

— Точно така. Доказах, че човекът — това е неговата ДНК. Младото поколение се интересува как действа този процес. Такъв е механизмът, по който комбинация от химически елементи ми дава сини очи, а друга комбинация ти дава очи с топла кафява отсянка, почти шоколадова, доколкото мога да видя.

— Бери! — възкликна тя с крива усмивка. — Ако бях някоя трийсет годишна секретарка с наперени гърди, щях да си помисля, че ме сваляш.

Е, така е по-добре, каза си той. Бе поомекнала малко.

— Наперени ли? — ухили се той, демонстративно сведе поглед към бюста й и после пак я погледна в очите. — Мисля, че са толкова наперени, колкото ги чувстваш.

Тя се разсмя, но той разбра, че й е приятно. Най-сетне бе стигнал донякъде с нея, но тя изведнъж каза:

— Трябва да вървя.

По дяволите! Не бе предвидил това. Налагаше се бързо да привлече вниманието й. Берингтън се изправи с явното намерение да си тръгнат заедно.

— Може би ще бъде назначена комисия, която ще се занимава с изграждането на новата библиотека — каза той, докато двамата излизаха. — Бих искал да чуя мнението ти кой да влезе в нея.

— Ще трябва да помисля. Точно сега имам лекция за антиматерията.

Мамка му, ще я изтърва, помисли си Берингтън.

Тя обаче продължи:

— Може ли да поговорим друг път?

Той се хвана като удавник за сламка:

— Какво ще кажеш за една вечеря?

Джейн го изгледа стреснато.

— Добре — отвърна тя след миг колебание.

— Довечера?

По лицето й мина дяволита усмивка.

— Защо не?

Това поне му даваше още един шанс. Той продължи с облекчение:

— Ще те взема в осем.

— Добре. — Тя му даде адреса и той си го записа в тефтерчето.

— Какво обичаш да си хапваш? — попита я Берингтън. — Не, не ми отговаряй, сетих се — ти си мислиш за твоя ускорител на елементарни частици. — Стисна леко лакътя й. — Ще се видим довечера.

— Бери — каза тя, — не си тръгнал да търсиш нещо, нали?

Той й намигна:

— А ти какво предлагаш?

Тя се засмя и си тръгна.

35.

Бебета в епруветка. Оплождане in vitro. Точно тук е връзката. На Джийни всичко й стана ясно.

Шарлот Пинкър и Лорейн Логън се бяха подлагали на лечение за безплодие тук, в клиника „Авънтайн“. Тя бе първа по рода си в оплождане in vitro — процесът, при който сперматозоидът от бащата и яйцеклетка от майката се сливат при лабораторни условия и полученият от това сливане ембрион се имплантира в майчината утроба.

Еднояйчни близнаци се получават, когато ембрионът в утробата се разделя на две половини и от това разделяне се получават два индивида. Точно това може би е станало в епруветката. След това близнаците от епруветката са били имплантирани в две различни жени. Ето как еднояйчни близнаци могат да бъдат родени от две различни и напълно непознати една за друга майки.

Сервитьорката донесе салатата на Джийни, но тя бе твърде развълнувана, за да яде.

През седемдесетте години бебетата в епруветка бяха само теория, Джийни бе сигурна в това. Но явно „Дженетико“ бе години напред с изследванията в тази област. Лорейн и Шарлот й бяха казали, че са се подложили на хормонално лечение. Но клиниката, изглежда, ги бе излъгала.

Всичко това беше лошо, но разнищвайки въпроса по-нататък, Джийни разбра, че има нещо още по-лошо. Ембрионът, който се е разделил, може да е бил биологическо дете на Лорейн и Чарлз или на Шарлот и Майора, но не и на двете семейства. На едната от майките са имплантирали чужд ембрион.

Сърцето на Джийни се изпълни с ужас и отвращение — даде си сметка, че и на двете майки може да е имплантиран чужд ембрион.

Тя се запита защо „Дженетико“ е мамило клиентите си по такъв потресаващ начин. Технологията тогава не е била прилагана на никого и на фирмата явно са им били необходими опитни зайчета. Може да са искали разрешение от потенциални пациенти, но им е било отказано. Може би имат и друга причина да пазят тайна.

Какъвто и да е бил мотивът им да лъжат жените, Джийни разбра защо проучванията й изплашиха толкова „Дженетико“. Да се имплантира чужд ембрион в жена без нейното съгласие беше невероятно неетична постъпка. Нищо чудно, че отчаяно се опитват да го прикрият. Ако Лорейн разбереше какво са й направили, щеше да ги осъди за милиони.

Тя отпи от кафето си. В края на краищата пътуването й до Филаделфия не бе отишло напразно. Все още не разполагаше с всички отговори, но основната част от загадката бе разрешена. Изпитваше дълбоко удовлетворение.

Вдигайки поглед, тя с изненада видя Стив да влиза в кафенето.

Примигна и отново впери поглед в него. Бе в обичайните си каки панталони и син блейзър. Затвори вратата с крак.

Джийни се усмихна широко и се надигна.

— Стив! — подвикна тя зарадвано.

После, спомняйки си какво се бе зарекла, го прегърна и го целуна по устните. Днес миришеше малко различно. Той я притисна към себе си и отвърна на целувката. Джийни чу една възрастна дама да казва:

— Божичко, спомням си, когато и аз правех такива неща.

Хората наоколо се засмяха.

— Сядай. Искаш ли да хапнеш нещо? Вземи си от салатата ми. Какво правиш тук? Не мога да повярвам. Сигурно си ме проследил. Не, не, ти знаеше името на клиниката и си дошъл да ме посрещнеш.

— Просто ми се искаше да поговорим малко.

Стив приглади веждите си с пръст и нещо в този жест я обезпокои. Кой правеше така, запита се тя, но съзнанието й не се задържа върху тази мисъл.

— Обичаш изненадите.

Изведнъж той като че ли застана на тръни.

— Така ли?

— Обичаш да се появяваш неочаквано, нали?

— Май така излиза.

Тя му се усмихна.

— Днес си нещо странен. Какво те тревожи?

— Слушай, ти ме смути и ми вдигна соковете — каза той. — Не можем ли да се махнем оттук?

— Готово. — Тя хвърли на масата петдоларова банкнота и се изправи. Двамата излязоха. — Къде е колата ти?

— Да се качим в твоята.

Настаниха се в мерцедеса, тя си сложи колана, но той — не. Още като подкара, той се примъкна към нея, отмахна косата й и започна да целува врата й. Хареса й, но се чувстваше неловко.

— Мисля, че и двамата сме малко големички да правим такива работи в кола — каза тя.

— Добре — отвърна той и обърна поглед напред, но не се отдръпна. Джийни бе подкарала към Честнът. Когато излязоха от моста, той отново се обади:

— Качи се на магистралата. Искам да ти покажа нещо.

Следвайки знаците, тя се насочи към магистралата и спря на един светофар.

Ръката, която бе останала на рамото й, се спусна по-надолу и започна да гали гърдата й. Джийни усети как зърното й се втвърдява, реагирайки на докосването му, но въпреки това продължаваше да се чувства неловко. Изпитваше неудобство да бъде опипвана в кола.

— Стив, харесваш ми, но вървиш твърде бързо към мен.

Той не отговори, пръстите му напипаха зърното й и го стиснаха силно.

— Боли! — изохка тя. — За бога, какво ти става?

Избута го с дясната си ръка. Светна зелено и тя пое към отклонението за магистралата.

— Не знам как да се държа с теб — оплака се той. — Най-напред ме целуваш като нимфоманка, а след това се превръщаш в лед.

А аз си мислех, че това момче е пораснало!

— Виж какво, едно момиче те целува тогава. Когато иска да те целуне. Това обаче не ти дава право да правиш с нея каквото си искаш. И никога не трябва да правиш така, че да я боли.

Тя излезе на двулентовото платно на магистралата, водещо на юг.

— Някои момичета обичат да ги боли — каза той, слагайки ръка на коляното й.

Тя я отстрани.

— Какво искаш да ми покажеш, по дяволите? — попита го Джийни, опитвайки се да отклони мислите му.

— Ето това — каза той, хващайки дясната й ръка. Миг по-късно тя усети голия му пенис, горещ и твърд.

— Исусе Христе! — Джийни рязко дръпна ръката си. Божичко, как е сбъркала с това момче! — Скрий някъде това, Стив, и престани да се държиш като ученик!

После изведнъж усети как нещо силно я удря по лицето.

Тя извика, без да иска, дръпна волана и колата отскочи встрани. Отзад ревнаха въздушни тромби, защото мерцедесът изведнъж бе изскочил на пътя на голям камион. Скулата я болеше адски и в устата си усети кръв. Мъчейки се да не обръща внимание на болката, тя завъртя волана.

Смаяна разбра, че е била ударена.

Никой никога не я беше удрял.

— Мръсен кучи син! — изкрещя неистово.

— Хайде хващай го с ръчичката и почвай да действаш — каза той. — Или ще те спукам от бой!

— Майната ти! — кресна тя.

С крайчеца на окото си видя как юмрукът му се отдръпва за нов удар.

Без да мисли, Джийни натисна здраво спирачката.

Той отхвръкна напред и ударът му не можа да я улучи. Главата му издрънча в предното стъкло. Гумите на дълга бяла лимузина изпищяха отчаяно и шофьорът й с усилие избегна сблъсъка.

Той възстанови равновесието си, а Джийни отпусна спирачката. Колата дръпна напред. Ако спра на бързата лента за няколко секунди, помисли си тя, той ще се уплаши толкова, че ще ме моли да продължа напред. Отново наби спирачки и той отново блъсна глава в стъклото.

Този път обаче се оправи по-бързо. Колата спря. Около нея фучаха автомобили и камиони с пищящи клаксони и ревящи тромби. Джийни се ужаси — всеки момент отзад щеше да се забие някоя кола. Така или иначе, планът й пропадна, защото той май не се страхуваше от нищо. Ръката му се пъхна под полата и, сграби колана на чорапогащника и дръпна. Чу се късане на плат и чорапогащникът стана на панделки.

Тя се опита да го отблъсне, но той като че ли я бе покрил цялата. Дали не се опитваше да я изнасили тук, в средата на магистралата? Отчаяна, тя отвори вратата и се опита да излезе, но не можа, защото коланът я беше пристегнал. Опита се да го откачи, но не успя да стигне до закопчалката заради Стив.

Откъм лявата й страна в магистралата се вливаше движението от друга отбивка и колите се втурваха направо в бързата лента с почти сто километра в час. Нито един ли нямаше да спре и да помогне на жена, която е нападната?

Докато се опитваше да го отблъсне от себе си, кракът й се изплъзна от спирачката и колата започна да пълзи напред. Може би отново ще успее да го накара да загуби равновесие, помисли си Джийни. В края на краищата тя шофира — това беше единственото й предимство. Кракът й рязко скочи на газта и я натисна докрай.

Колата литна напред. Един автобус на „Грейхаунд“ едва не отнесе бронята й и спирачките му сърдито изскърцаха. Стив бе отметнат обратно на седалката си, но в следващата секунда ръцете му отново пълзяха по нея. Дърпаше я за гърдите и се опитваше да свали бикините й, докато тя се мъчеше да кара. Джийни изпадна в паника. На него, изглежда, не му пукаше, че по този начин могат да загинат и двамата. Какво, по дяволите, да направи, за да го спре?

Рязко дръпна колата наляво, хвърляйки го към дясната врата. Малко остана да се блъсне в един боклукчийски камион и за част от секундата се спогледаха с изумения му шофьор — възрастен мъж със сиви мустаци. После тя нави волана обратно и мерцедесът пак бе вън от опасност.

Стив отново я сграбчи. Тя натисна силно спирачките, сетне кракът й настъпи газта до пода, но той само се разсмя, люшкайки се назад-напред, като че ли това за него бе някаква детска игра. И отново се нахвърли върху нея.

Тя го удари с десния си лакът, но не можа да вложи сила в удара, защото бе на волана. Това само го разконцентрира за момент.

Колко още можеше да продължи това? Нямаше ли полицейски коли в този град?

През рамото си Джийни видя, че минава покрай една отбивка. Няколко метра зад нея се движеше син кадилак. В последния момент тя нави волана. Гумите й писнаха, мерцедесът се вдигна на две колелета и Стив се просна безпомощен върху нея. Синият кадилак кривна встрани, за да я избегне, отзад се чу цял хор от възмутени клаксони и миг след това — тъпите удари на блъскащи се една в друга коли и звънтящият звук от пръснати стъкла. Колелата на мерцедеса отново се тръшнаха на земята с разтърсващ удар. Тя вече летеше по отбивката. Автомобилът завъртя задница, заплашвайки да се блъсне в оградата от двете страни, но Джийни успя да го овладее.

Набираше скорост по дългата отбивка. Веднага след като колата застана стабилно на пътя, Стив мушна ръка между краката й и се опита да стигне бикините й с пръсти. Джийни се заизвива, мъчейки се да го спре, и го погледна в лицето. Стив се усмихваше с разширени очи. Дишаше ускорено, потейки се от сексуална възбуда. Той просто се забавляваше. Но това бе лудост!

Пред нея и зад нея нямаше коли. Отбивката излизаше на кръстовище със светофар, който в момента светеше зелено. Откъм лявата й страна имаше гробище. Прочете някакъв знак, сочещ надясно, на който пишеше: булевард „Сивик Сентър“, и тя насочи колата натам, надявайки се да навлезе в оживена градска улица. За нейно разочарование от двете страни на булеварда имаше само празни халета и бетонни паркинги. Пред нея се виждаше още едно кръстовище, чийто светофар тъкмо светна червено.

Стив успя да стигне до бикините й.

— Спри колата! — заповяда й той.

Както на нея, така и на него му бе станало ясно, че ако се опита да я изнасили тук, вероятно никой нямаше да се намеси.

Беше започнало да я боли — той дърпаше и драскаше с нокти, но по-лошо от болката бе мисълта какво може да последва след това. Тя отчаяно даде газ, насочила се към червената светлина.

Отляво изведнъж изскочи линейка и засече пътя й. Тя удари силно спирачки и кривна встрани, за да я избегне, помисляйки с мрачен хумор: „Ако сега се блъснем, поне «Бърза помощ» ни е подръка.“

Изведнъж Стив дръпна ръце от нея. За момент тя изпита облекчение, но ръката му сграби скоростния лост и го блъсна в неутрално положение. Колата изведнъж започна да губи инерция. Тя веднага превключи и натисна газта, задминавайки линейката.

Колко ще продължи това, запита се Джийни. Трябваше да вкара колата в някой жилищен квартал с оживени улици, преди да е спряла или да се е разбила някъде. Обаче Филаделфия сякаш изведнъж се бе превърнала в лунен пейзаж.

Той се пресегна, сграби волана и се опита да завие към тротоара. Джийни рязко върна обратно. Задните гуми поднесоха и линейката отзад наду клаксона.

Той отново опита, този път обаче постъпи по-умно. С лявата си ръка бутна скоростния лост на неутрално, а с дясната хвана волана. Колата намали и се качи на бордюра.

Джийни пусна волана, опря и двете си ръце в гърдите на Стив и го блъсна. Силата й го изненада. Тя отново превключи и настъпи педала за газта. Колата се хвърли напред, но Джийни разбра, че няма да може да се съпротивлява още дълго. Всеки момент той щеше да успее да спре автомобила и тя щеше да се озове в капан заедно с него. Стив си възвърна равновесието, докато тя правеше ляв завой. Той хвана волана с две ръце и тя си помисли: Ето това е краят, повече не мога. После колата свърна от завоя и градският пейзаж рязко се промени.

Бяха излезли на оживена улица — от едната й страна имаше болница с много хора пред входа й, опашка от таксита и тротоарът бе пълен с амбулантни търговци.

— Точно така! — извика Джийни тържествуващо и удари спирачката.

Стив кривна волана към себе си, но тя пак го върна обратно. Завъртайки задница, колата спря в средата на улицата със свирещи гуми. Поне дузина погледи се обърнаха към тях.

Стив отвори вратата, изскочи навън и побягна.

— Слава богу! — отдъхна си Джийни.

Миг по-късно той изчезна.

Джийни седеше на мястото си като онемяла. Нямаше го. Кошмарът свърши.

Един от таксиметровите шофьори се приближи и пъхна глава през дясната врата. Джийни бързо оправи дрехите си.

— Добре ли сте, госпожо? — попита я той.

— Май да — отвърна тя, останала без дъх.

— Каква, по дяволите, беше тая бъркотия?

Тя поклати глава:

— И аз бих искала да знам.

36.

Стив беше седнал на една ниска ограда пред къщата на Джийни и я чакаше да се върне. Беше горещо, но той се бе настанил в сянката на една черница. Тя живееше в стар работнически квартал, в който преобладаваха традиционни къщи, построени по еднакъв образец. Тийнейджърите от близкото училище се прибираха у дома, смееха се, караха се и дъвчеха закуски. Не бе много отдавна, когато и той бе като тях — осем или девет годишен.

Сега обаче бе разтревожен и обезпокоен. Днес следобед адвокатът му бе говорил със сержант Делауеър от отдел „Сексуални престъпления“ от Балтимор. Тя му бе казала, че резултатите от ДНК теста са готови. Пробите ДНК, взети от спермата във вагината на Лайза Хокстън, напълно съвпадали с пробите ДНК, взети от кръвта на Стив.

Това го уби. Бе абсолютно сигурен, че ДНК тестът ще сложи точка на цялата тази бъркотия.

Усети, че адвокатът вече не вярва в невинността му. Мама и татко вярваха, но бяха объркани — и двамата бяха запознати достатъчно, за да знаят, че ДНК тестът е изключително надежден метод.

Когато се чувстваше най-зле, си мислеше дали не страда от някакъв вид раздвоение на личността. Може би някой друг Стив е обсебил тялото му и е изнасилил момичето, а после отново се е отдръпнал от него. Само в този случай нямаше да знае какво е направил. Побиваха го тръпки, когато си спомнеше, че няколко секунди от боя с Тип му се губеха и никога не можа да си спомни какво е сторил през това време. И бе готов да мушне пръстите си в мозъка на Порки Бутчър. Да не би това да беше някакво alter ego8, което го караше да върши такива неща? Не му се вярваше много, сигурно имаше някакво друго обяснение.

Единственият лъч надежда проблясваше в мистерията около него и Денис Пинкър. Денис имаше същата ДНК като на Стив. Тук нещо не беше наред. И единствената личност, която можеше да разбере какво е то, беше Джийни Ферами.

Децата се бяха разотишли по домовете си и слънцето се бе спуснало зад къщите от другата страна на улицата, когато някъде към шест часа на паркинга, на петдесетина метра по-нататък, спря червеният мерцедес и Джийни излезе от него. Отначало тя не видя Стив. Отвори багажника и извади оттам голям черен чувал за боклук. После заключи колата и тръгна по тротоара към него. Бе облечена официално, с черен костюм с пола, но пристъпваше уморено и изглеждаше раздърпана. Сърцето му трепна от жалост. Запита се какво ли е станало, та има такъв вил, сякаш идва от бойно поле. Обаче пак бе прекрасна и той я загледа с копнеж.

Докато тя се приближаваше, той се изправи и пристъпи към нея.

Джийни му хвърли поглед, очите им се срещнаха и тя го позна. По лицето й се изписа ужас и тя закрещя.

Той се спря като закован и проговори смаяно:

— Джийни, какво има?

— Махай се оттук! — изпищя тя. — Не ме докосвай! Сега ще извикам ченгетата!

Загубил ума и дума от изненада, Стив вдигна ръце пред себе си.

— Добре, добре, както кажеш. Не те докосвам, нали? Какъв дявол е влязъл под кожата ти?

Съседът, с когото Джийни делеше къщата, излезе отвън. Той сигурно живее в апартамента на първия етаж, каза си Стив. Беше възрастен чернокож мъж с карирана риза и вратовръзка.

— Всичко наред ли е, Джийни? — попита я той. — Стори ми се, че някой вика.

— Аз бях, господин Оливър — отвърна тя с треперещ глас. — Тоя откачалник днес следобед ме нападна в колата ми във Филаделфия.

— Нападна? — невярващо възкликна Стив. — Никога не бих го направил!

— Копеле мръсно, а какво направи само преди два часа?

На Стив му дойде до гуша. Писна му да го обвиняват в какво ли не.

— Майната ти, не съм ходил във Филаделфия от години!

Господин Оливър се намеси:

— Този млад господин седи тука най-малко от два часа, Джийни. Днес следобед не е бил във Филаделфия.

Джийни го изгледа възмутено и, изглежда, бе готова да обвини и добронамерения си съсед в лъжа.

Стив забеляза, че тя е без чорапи — босите й крака изглеждаха странно на фона на официалното облекло. Лицето й от едната страна бе леко подуто и зачервено. Гневът му мигом се изпари. Някой наистина я бе нападнал. Искаше му се да обгърне раменете й, да я притисне към себе си и да я утеши. Страхът й от него само усили желанието му да го направи.

— Той те е удрял! — ахна Стив. — Копеле мръсно!

Изражението на лицето й се промени. Ужасът изчезна. Тя се обърна към съседа си:

— Дошъл е тук преди два часа?

Мъжът вдигна рамене.

— Два часа без малко.

— Сигурен ли сте?

— Джийни, ако е бил във Филаделфия преди два часа, трябва да се е прибрал с конкорда.

Тя погледна към Стив:

— Тогава трябва да е бил Денис.

Той се приближи към нея. Тя не се дръпна. Стив се пресегна и докосна подутата й буза с пръсти.

— Бедната Джийни! — въздъхна той.

— Помислих, че си ти — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той я привлече в прегръдките си. Скоро усети как тялото й бавно губи напрегнатостта си и доверчиво се отпуска на рамото му. Погали я по косата, заравяйки пръстите си в тежките им вълни. Затвори очи и си помисли колко стройно и силно тяло има. Обзалагам се, че и Денис има някоя и друга синина, помисли си той. Дано!

Господни Оливър се прокашля.

— Деца, не бихте ли пийнали по едно кафе?

Джийни се отдръпна от Стив.

— Не, благодаря, — каза тя. — Просто искам да махна тия дрехи.

По лицето й още се четеше напрежение, но изглеждаше по-омагьосваща от всякога. Аз се влюбвам в тази жена, помисли си Стив. Не е само това, че искам да си легна с нея. Искам да ми бъде приятелка. Да гледам телевизия с нея, да ходим заедно до супера, да й бутам сироп за кашлица в устата, като се разболее… Искам да я гледам как мие зъбите си, как навлича дънките си, как маже филийката си с масло… Искам да ме пита дали й отива оранжевото чернило, дали да купи самобръсначка, кога ще се прибера вкъщи…

Питаше се ще има ли кураж да й каже всичко това.

Тя прекоси верандата и се приближи към вратата. Стив се поколеба. Искаше му се да я последва, но първо трябваше да го поканят.

На прага тя се спря и се обърна:

— Влизай.

Той я последва по стълбите. Тя хвърли черния чувал на килима в хола. След това отиде в кухненския бокс, изрита обувките от краката си и за негова изненада, ги хвърли в кошчето за боклук.

— Никога повече няма да облека тия проклети дрехи — ядосано каза тя.

След това съблече сакото си и го запокити по посока на кошчето. Стив стоеше и вперил невярващ поглед в нея, гледаше как разкопчава блузата си, сваля я и също я пуска в боклука.

Отдолу имаше черен памучен сутиен. Е, това вече, каза си Стив, няма да го съблече пред мен. Но тя изви ръце назад, разкопча го и го хвърли при другите дрехи. Гърдите й бяха твърди и не много големи, с ясно изпъкващи кафяви зърна. На рамото й бе останала едва забележима червена следа, където презрамката е била малко по-стегната. Гърлото на Стив пресъхна.

Тя дръпна ципа на полата си и я остави да се изхлузи на пода. Отдолу имаше най-обикновени черни бикини. Стив стоеше и я гледаше с отворена уста. Тялото й бе съвършено — силни рамене, стегнати гърди, плосък корем и дълги стройни крака. Тя смъкна бикините си, събра ги накуп с полата и ги набута в кошчето.

После отправи празен поглед към Стив, сякаш не бе съвсем сигурна в присъствието му.

— Ще взема един душ — рече уморено.

Мина покрай него съвсем гола и се запъти към банята. С широко отворени очи Стив я проследи, опивайки се от красотата на гъвкавата й походка, тънката талия, плавната извивка на бедрата и мускулестите й крака. Беше толкова хубава, че чак го заболя сърцето.

Тя излезе от стаята и секунда по-късно се чу шум от течаща вода.

— Исусе Христе! — пое си дъх той и седна на черния диван.

Какво означаваше това? Да не би да го изпитва нещо? Какво се опитваше да му каже?

Той се усмихна. Прекрасно тяло, толкова стройно и силно, съвършено пропорционално. Каквото и да станеше по-нататък, никога нямаше да забрави тази гледка.

Тя дълго се къпа. Стив се сети, че в суматохата не можа да й съобщи мистериозните си новини. Най-сетне водата спря. Минутка по-късно тя влезе в стаята, облечена в розов халат, с пръсната по раменете мокра коса. Седна на дивана до него:

— Сънувах ли нещо или наистина се съблякох пред теб?

— Никакъв сън — отвърна той. — Хвърли всичките си дрехи в боклука.

— Боже господи, не знам какво ме прихваща!

— Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че ми имаш такова доверие. Не мога да ти обясня колко много означава това за мен.

— Сигурно си помислил, че съм откачена.

— Не, обаче навярно шокът от случката във Филаделфия още не е преминал.

— Може би е това. Просто си спомням как изведнъж ми дойде наум, че веднага трябва да се отърва от дрехите, с които бях, когато това стана.

— Може би сега е моментът да отворим оная водка, дето я държиш в хладилника.

Тя поклати глава.

— Имам нужда само от един хубав жасминов чай.

— Нека аз да го направя. — Той стана и мина зад кухненския плот. — За какво си помъкнала тоя чувал?

— Днес ме изхвърлиха от работа. Събрали ми всичкия багаж в тоя чувал и заключили стаята.

— Какво? — запита той смаян. — Как така?

— В Ню Йорк Таймс излезе една статия, в която описват как съм използвала медицински данни и съм нарушавала анонимността на хората. Но мисля, че Берингтън Джоунс си е послужил с това, за да се отърве от мен.

Той пламна от възмущение. Прииска му се да се развика, да скочи в нейна защита, да я спаси от тези злобни инсинуации.

— Могат ли да те изхвърлят току-така?

— Не, утре сутринта дисциплинарната комисия ще разглежда случая ми.

— Двамата с теб караме непоносимо лоша седмица. — Той тъкмо се канеше да й каже за ДНК теста, когато тя вдигна телефона.

— Бихте ли ми казали телефонния номер на наказателна колония „Грийнууд“, моля? Близо е до Ричмънд, Вирджиния. — Докато Стив гласеше чайника, тя надраска някакъв телефонен номер и отново набра. — Може ли да говоря с директора Темойн? Казвам се доктор Ферами. Да, ще почакам. Благодаря. Добър вечер, господин директор, как сте? Добре, благодаря. Вижте, това може да ви се стори глупав въпрос, но Денис Пинкър още ли е в затвора? Сигурен ли сте? Със собствените си очи ли сте го видели? Благодаря. Довиждане. — Тя вдигна поглед към Стив. — Денис си е все още в затвора. Директорът говорил с него само преди час.

Стив сложи лъжичка жасмин в чайника и намери две чаши.

— Джийни, ченгетата имат резултата от ДНК теста.

Тя замря.

— ДНК-то от вагината на Лайза съвпада с ДНК-то от моята кръв.

— Дали не си мислим за едно и също нещо? — слисано прошепна тя.

— Някой, който прилича на мен и има моята ДНК, изнасилва Лайза Хокстън в неделя. Същият тип те напада днес във Филаделфия. И той не е Денис Пинкър!

Очите им се впиха един в друг.

— Вие сте трима — отрони Джийни.

— Исусе! — прошепна той отчаяно. — Но това е още по-малко вероятно. Ченгетата никога няма да го повярват. Как изобщо е могло да стане?

— Чакай малко — каза му тя възбудено. — Не знаеш какво открих днес следобед, преди да срещна двойника ти. Имам вече обяснението.

— Божичко, дано само да е вярно!

Лицето й изведнъж доби загрижен израз.

— Стив, трудно ще ти бъде да го чуеш.

— Хич не ме интересува, искам само да разбера истината.

Тя бръкна в черния чувал и извади чантата си.

— Виж това. — Измъкна лъскавата брошура, прегъна я на първа страница и му я подаде.

— И ти мислиш, че двамата с Денис сме бебета, създадени в епруветка? — попита я Стив.

— Да.

Стори му се, че ще повърне.

— Странно! И какво обяснява това?

— Еднояйчни близнаци могат да се създадат при лабораторни условия и след това да се имплантират в утробите на две различни жени.

— А сперматозоидът и яйцеклетката от татко и мама ли са или от Пинкърови?

— Не знам.

— Значи Пинкърови могат да се окажат и мои родители! Господи!

— Има и друга възможност.

По израза на лицето й Стив разбра, че тази възможност също може да се окаже шокираща за него. Мисълта му се втурна напред и той се досети какво се канеше да му каже.

— Сперматозоидът и яйцеклетката може да не са дошли нито от мама и татко, нито от Пинкърови. Може да се окажа дете на абсолютно непознати хора.

Тя не му отговори, но сериозното изражение на лицето й му подсказа, че е прав.

Той се почувства объркан, сякаш сънуваше, че пада свободно във въздуха.

— Трудно е да се повярва — прошепна след малко.

Чайникът се изключи. За да си намери работа, Стив сипа врялата вода в съда за запарване.

— Не приличам нито на мама, нито на татко. А не приличам ли на някой от Пинкърови?

— Не.

— Значи най-вероятно произлизаме от абсолютно непознати.

— Стив, всяка от тия възможности не намалява ни най-малко значението на факта, че майка ти и баща ти са те дарили с всичката си любов, възпитали са те и пак биха дали живота си за теб.

С разтреперани ръце той наля чая в две чаши. После даде едната на Джийни и седна до нея на дивана.

— И как всичко това обяснява наличието на трети близнак?

— Щом в епруветката е имало близнаци, значи са могли да бъдат и трима. Процесът е един и същ — единият ембрион се дели още веднъж. Това става в природата, защо да не стане и в лабораторията.

Стив като че ли още продължаваше да се рее из въздуха, но вече усещаше и облекчение. Небивалиците, които Джийни разказваше, не бяха за вярване, но поне даваха рационално обяснение защо е бил обвинен в две тежки престъпления.

— Мама и татко имат ли представа за това?

— Не вярвам. Майка ти и Шарлот Пинкър ми казаха, че са се подложили на хормонално лечение в тази клиника. По онова време методът in vitro не се е прилагал. „Дженетико“ сигурно са били с години по-напред от всички в тази технология. И си мисля, че са го правили, без да казват на клиентите си.

— Нищо чудно, че от „Дженетико“ са се изплашили — забеляза Стив. — Сега чак разбирам защо Берингтън така отчаяно се мъчи да те дискредитира.

— Да, това, което те правят, е наистина неетично. В сравнение с него нарушаването на анонимността изглежда безобидна дреболия.

— И не само е неетично. Това може да съсипе „Дженетико“ финансово.

Тя се развълнува.

— Но това обяснява много неща. А как ще ги съсипе?

— Нарушение от гражданското право. Миналата година взехме тия неща в училище. — Някъде дълбоко в съзнанието му се мерна мисълта: Защо, по дяволите, и говориш за граждански права, а не й кажеш колко много я обичаш. — След като „Дженетико“ е подложило дадена жена на хормонално лечение, а след това нарочно са й имплантирали чужд плод, без да й кажат, това се нарича нарушаване на устен договор чрез измама.

— Но това е станало толкова отдавна. Няма ли някаква давност?

— Има, но тя започва да тече от деня на откриване на измамата.

— И пак не виждам как това би могло да ги съсипе.

— Това е образцов случай за наказание с пълно възстановяване на нанесени щети. И означава, че парите не се дават само да компенсират жертвата, да речем, поради разходите от износването на нечие дете. Законът предвижда и наказание за тези, които са го направили, за да не им хрумне отново на тях или на някои други да сторят отново нещо подобно.

— И колко ще ги одрусат?

— „Дженетико“ съзнателно е използвало тялото на жена за свои тайни цели, нали така? Струва ми се, че всеки уважаващ себе си адвокат не би поискал по-малко от сто милиона долара.

— А според онази статия в Уолстрийт Джърнъл цялата компания струва едва сто и осемдесет милиона.

— Значи ще бъдат разорени.

— Години може да минат, преди делото да отиде в съда.

— Ама ти май не разбираш? Самата заплаха за това ще развали сделката с продажбата.

— И как така?

— Заплахата, че „Дженетико“ може да се наложи да плати цяло състояние, намалява стойността на акциите му. Най-малкото „Ландсман“ ще отложи покупката, докато оцени потенциалните щети.

— Значи не само репутацията им е под въпрос, а могат да загубят всички тия пари!

— Точно така. — Мислите на Стив се върнаха към собствените му проблеми. — Да, но това нищо не ми помага — каза той, отново помрачнял. — Иска ми се да мога да докажа теорията ти за третия близнак. Единственият начин да направя това е да го намеря. — Осени го някаква мисъл. — Дали не можем да използваме твоята програма за сканиране? Разбираш ли какво искам да кажа? — Вълнението му нарасна. — Ако при едно сканиране сме излезли аз и Денис, едно второ сканиране може да изкара мен и третия или Денис и третия, а може и тримата заедно.

— Да — съгласи се тя, но не толкова ентусиазирано, колкото би трябвало да бъде според него.

— Можеш ли да го направиш?

— След като ми скроиха такава лоша реклама, доста трудно ще намеря някой, който да ми разреши да ползвам база данните им.

— По дяволите!

— Но все пак има една възможност. Вече направих едно претърсване на файловете с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Духът на Стив отново изхвърча до небесата.

— Няма начин Денис да не е вътре. Ако на третия някога са му взимали отпечатъци, програмата ти ще го намери! Но това е страхотно!

— Да, но резултатите са качени на дискета, която се намира в офиса ми.

— А той е заключен? О, не! Мамка му! Ще разбия вратата! Хайде да тръгваме, какво чакаме?

— Пак можеш да свършиш в затвора. Освен това вероятно има по-лесен начин.

Стив с усилие си наложи да се успокои.

— Права си, сигурно има и друг начин да се сдобием с дискетата.

Джийни вдигна телефона.

— Помолих Лайза Хокстън да се опита да влезе в кабинета ми. Да видим дали не е успяла. — Тя набра номера й. — Хей, Лайза, как си… Кой, аз ли? Не много добре. Слушай, това ще ти прозвучи малко невероятно. — В кратко резюме тя й разказа какво е открила. — Знам, че е трудно да се повярва, но мога да го докажа, ако сложа ръка на дискетата… Не си могла да влезеш в кабинета ми? По дяволите! — Лицето на Джийни помръкна. — Е, благодаря ти, че опита. Знам, че си рискувала. Високо го ценя. Довиждане.

Тя затвори и каза:

— Лайза се опитала да накара един от охраната да я пусне. Почти успяла, но след това онзи решил да пита шефа си и малко останало да го уволнят.

— Какво ще правим тогава?

— Ако утре успея да си върна работата, просто ще вляза в кабинета си.

— Кой ти е адвокат?

— Нямам адвокат. Никога не съм имала нужда.

— Можеш спокойно да се обзаложиш, че университетът ще наеме най-скъпия адвокат в града.

— Лайнарска работа. Не мога да си позволя адвокат.

Стив едва намери сили да каже това, което бе в ума му:

— Ами… аз нали съм адвокат?

Тя го загледа със съмнение.

— Изкарал съм само една година в това училище, но при упражненията по защита на „клиент“ бях най-добрият в класа.

Стив бе обхванат от трескаво вълнение при мисълта, че може да му се наложи да я защитава срещу цялата мощ на „Джоунс Фолс“. Но дали тя няма да го сметне за твърде млад и неопитен? Помъчи се да прочете какво мисли Джийни по въпроса, но не успя. Момичето продължаваше да го гледа. Той също втренчи поглед в тъмните й очи. Мога да продължавам така до безкрай, каза си Стив.

После тя изведнъж се наведе напред и го целуна по устните — съвсем леко и бързо.

— По дяволите, Стив, ти си наистина мъжко момче!

Целувката бе бърза, но му подейства като удар от ток. Почувства се на върха. Трябваше да оправдае вярата й в него. Започна да се безпокои от предстоящото разглеждане на случая й.

— Имаш ли някаква представа от правилата на тази комисия, каква е процедурата?

Тя бръкна в чантата си, извади една папка и му я подаде.

Стив прегледа съдържанието й. Правилата представляваха смесица от университетски традиции и съвременен правен жаргон. Нарушенията, за които един преподавател можеше да бъде освободен, включваха богохулство и содомия, но това, към което най-вероятно щяха да причислят провинението на Джийни, бе традиционно — подлагане университета на позор и неуважение.

Дисциплинарната комисия всъщност нямаше последната дума. Тя просто даваше препоръка на сената — управляващия орган на университета. Струваше си да се знае това. Ако Джийни утре загубеше, по-късно сенатът можеше да изиграе ролята на апелативен съд.

— Имаш ли копие от договора си? — попита я Стив.

— Разбира се. — Джийни отиде до малкото бюро в ъгъла и отвори едно от чекмеджетата. — Ето го.

Стив го прочете бързо. В клауза 12 тя се съгласяваше да се съобразява с решенията на сената. В правно отношение щеше да й бъде трудно да оспори окончателното решение.

Той отново се върна на правилата на дисциплинарната комисия.

— Тук пише, че трябва предварително да уведомиш председателя, ако решиш да наемеш адвокат или някой друг, който да те представлява.

— Веднага мога да се обадя на Джек Бъджън — каза Джийни. — Осем часът е, той си е вкъщи. — Тя вдигна телефона.

— Чакай малко — спря я Стив. — Нека първо помислим какво ще му кажем.

— Прав си. Ти мислиш стратегически, а аз — не.

На Стив му стана приятно. Първият съвет, който бе дал като адвокат, се бе оказал добър.

— Този човек държи съдбата ти в ръцете си. Как изглежда?

— Шеф е на библиотеката и ми е противник по тенис.

— Оня, с когото игра в неделя?

— Да, по-скоро е администратор, отколкото учен. Много добър в тактическо отношение, но според мен никога не е имал онази спортна злоба, необходима, за да стигнеш до върховете на тениса.

— Добре, значи отношенията ви с него са… как да кажа, малко състезателни, така ли?

— Сигурно.

— Сега да помислим какво впечатление искаме да създадем у него? — Той започна да изброява на пръсти. — Първо: искаме да се покажем бодри и уверени в успеха. Ти с нетърпение очакваш разглеждането на случая. Невинна си и се радваш на възможността да го докажеш и вярваш на комисията, че тя ще отсее истината под мъдрото ръководство на Бъджън.

— Добре.

— Второ: ти си по-слабата. Ти си слабо и беззащитно момиче…

— Що за шеги?

Той се усмихна.

— Зачеркни това. Ти си много млад учен и се изправяш срещу Берингтън и Обел, стари и печени корифеи, които знаят как да прокарват политиката си в университета. По дяволите, та ти даже не можеш да си позволиш истински адвокат! Тоя Бъджън да не е евреин?

— Не знам. Може и да е.

— Надявам се. Малцинствата по-често проявяват склонност да се обръщат срещу системата. Трето: историята защо Берингтън те преследва по такъв начин трябва да види бял свят. Шокираща е, вярно, но трябва да се разкаже.

— И какво ще ми помогне това?

— Внушава представата, че Берингтън може да крие нещо.

— Добре. Друго?

— Това е достатъчно.

Джийни набра номера и подаде слушалката на Стив.

Той я пое с трепет. За първи път в живота си се обаждаше в качеството си на нечий адвокат. Моли се на Бога да не оплескаш нещата!

Докато слушаше сигнала свободно, той се опита да си припомни начина, по който Джек Бъджън бе играл тенис. Тогава почти цялото внимание на Стив бе съсредоточено върху Джийни, но все пак си спомни плешив и стегнат мъж на около петдесет години, играещ с добре обмислени и хитри действия. Бъджън бе победил Джийни, въпреки че тя бе по-млада и по-силна. Стив се зарече да не го подценява.

Отговори спокоен и културен мъжки глас:

— Ало?

— Професор Бъджън, казвам се Стивън Логън.

Кратка пауза.

Познаваме ли се, господин Логън?

— Не, сър. Обаждам ви се като на председател на дисциплинарната комисия на университета „Джоунс Фолс“, за да ви уведомя, че утре аз ще придружавам доктор Ферами. Тя с нетърпение очаква разглеждането на случая й и се надява да отклони отправените й обвинения.

Гласът на Бъджън охладня.

— Вие адвокат ли сте?

Стив усети как дишането му се ускорява, сякаш бе тичал, и с усилие си наложи да остане спокоен.

— Уча в правно училище. Доктор Ферами не може да си позволи адвокат. Но ще положа всички усилия, за да й помогна да представи случая си ясно и ако сбъркам, ще трябва да се оставя изцяло на вашата милост. — Замълча за миг, давайки възможност на Бъджън да направи някоя добронамерена забележка или поне съчувствено възклицание, но оттатък последва само ледено мълчание. Стив отново подзе: — Мога ли да попитам кой ще представлява учебното заведение?

— Разбрах, че са наели Хенри Куин от „Харви Хоръкс Куин“.

Стив бе изпълнен със страхопочитание. Това бе една от най-старите фирми във Вашингтон. Опита се гласът му да прозвучи спокойно.

— Дълбоко уважавана фирма с традиционен колониален стил — забеляза той с тих смях.

— Така ли?

Чарът на Стив явно не действаше на този човек. Време беше да прозвучи малко по-строго.

— Може би се налага да спомена още нещо. Трябва да разкажем защо Берингтън Джоунс е действал срещу д-р Ферами по такъв начин. При никакви условия не бихме приели отлагането на делото, тъй като това ще хвърли сянка върху репутацията й. Опасявам се, че истината трябва да излезе на бял свят.

— Не знам да има предложение за отлагане.

Разбира се, че нямаше такова предложение, но Стив продължи с приповдигнат тон:

— Но ако все пак излезе, считайте се за уведомен, че то ще бъде неприемливо за доктор Ферами. — Реши да привършва, преди да е задълбал по-надълбоко: — Професоре, благодаря ви за отзивчивостта и очаквам да се видим утре сутринта.

— Довиждане.

Стив затвори.

— Брей, какъв айсберг!

Джийни се изненада.

— Обикновено не е такъв. Вероятно просто е бил официален.

Стив бе почти сигурен, че за Бъджън нещата вече са решени и бе враждебно настроен към Джийни, но не искаше да й го казва.

— Както и да е, предадох му нашите три точки. И разбрах, че университетът е наел Хенри Куин.

— Добър ли е?

Той беше легенда. Само при мисълта, че трябва да се опълчи срещу Хенри Куин, Стив изстиваше. Но не искаше да потиска Джийни.

— По-рано беше много добър, но може вече да му е минало времето.

Тя прие обяснението.

— А сега какво трябва да правим?

Стив вдигна очи към нея. Тънкият халат се бе поотворил малко и той успя да види стегнатата й гръд, леко надничаща иззад гънките му.

— Трябва да се подготвим за въпросите, които ще ти бъдат зададени утре — каза той със съжаление. — Тази нощ ще имаме много работа.

37.

Джейн Еделсброу изглеждаше много по-добре гола, отколкото облечена.

Тя лежеше на бледорозовия чаршаф, облян от светлината на благоуханна свещ. Чистата й и гладка кожа бе много по-привлекателна от мръсно калните цветове, с които обикновено я обличаше. Размъкнатите дрехи, които обичаше да носи, скриваха тялото й — тяло на амазонка, с дълбок улей между гърдите и широки бедра. Бе едра, но това й отиваше.

От леглото тя се усмихна лениво на навличащия сините си шорти Берингтън:

— Брей, беше по-хубаво, отколкото очаквах.

Берингтън се чувстваше по същия начин, въпреки че не бе толкова глупав да го каже. Джейн знаеше неща, на които той трябваше да учи по-младите жени, които обикновено водеше в леглото си. Лениво си зададе въпроса къде ли се е научила на такова добро представяне. Беше омъжена веднъж — мъжът й, пушач, бе починал от рак на белите дробове преди десет години. Двамата сигурно са водили прекрасен сексуален живот заедно.

Всичко бе минало толкова приятно за него, че не му се наложи да използва фантазията си.

— Чувствам се виновна — каза Джейн. — Отдавна не бях вършила нещо порочно.

— Порочно? — обади се той, завързвайки обувките си. — Не виждам нищо порочно. Ти си свободна, бяла и на двайсет и една години, както казвахме едно време. — Берингтън забеляза стреснатото й изражение и се сети, че фразата „свободен, бял и двайсет и една годишен“ сега вече бе придобила политическо звучене. — Е, не си омъжена — прибави той бързо.

— О, като казах порочно, нямах предвид чукането — отговори тя мързеливо. — Порочното се състои в това, че ти го направи, защото знаеш, че ще бъда член на комисията при утрешното разглеждане на случая.

Той замръзна, стиснал възела на връзката, която тъкмо завързваше на врата си.

— От мен се очакваше да помисля, че си ме видял в студентския стол и си бил неудържимо привлечен от сексуалния ми магнетизъм. — Тя му се усмихна печално. — Нямам сексуален магнетизъм. Бери, не и за мъже като теб. Ти трябва да имаш някой много силен мотив и на мен ми бяха нужни цели пет секунди, за да се сетя какъв е.

Берингтън се почувства като последен глупак. Не знаеше какво да отвърне.

— Виж, при теб е друго. Ти наистина притежаваш сексуален магнетизъм. С кофи. Очарователен си, имаш хубаво тяло, обличаш се добре и миришеш чудесно. Почти всички могат да познаят, че харесваш жените. Ти ги манипулираш и използваш, но също така ги и обичаш. Ти си съвършен за еднократна употреба и аз ти благодаря.

С тези думи тя покри голото си тяло с чаршафа, обърна се настрани и затвори очи.

Берингтън довърши обличането с възможно най-голяма бързина.

Преди да си тръгне, седна на ръба на леглото. Джейн отвори очи.

— Ще ме подкрепиш ли утре сутринта? — попита я той.

Тя приседна в леглото. После го целуна нежно.

— Трябва първо да чуя уликите и после ще реша.

Берингтън изскърца със зъби.

— Ужасно важно е за мен. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Джейн кимна съчувствено, но отговорът й бе непреклонен.

— Предполагам, че е важно и за Джийни Ферами.

Той притисна ръка в лявата й гръд — мека и тежка.

— Обаче кой е по-важен за теб, аз или Джийни?

— Знам какво е да си млад учен — жена в университет, в който доминират само мъже. Никога няма да го забравя.

— По дяволите! — Той дръпна ръката си.

— Можеш да останеш да преспиш тук. Така ще го направим и сутринта.

Берингтън се изправи.

— Имам да мисля за много неща.

Тя затвори очи.

— Лошо.

Той излезе.

Колата му бе паркирана до нейния ягуар в алеята пред къщата й. Тоя ягуар трябваше да ми послужи като предупреждение, каза си той, като признак, че в нея има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Чувстваше се изигран, но преживяването бе приятно. Зачуди се дали жените, които бе прелъстявал, се чувстват по същия начин след това.

Докато шофираше към къщи, се замисли за утрешното дело. Четирима от членовете на комисията бяха на негова страна, но не бе успял да изтръгне обещание за подкрепа от Джейн. Какво още трябваше да направи? На този етап — като че ли нищо.

Когато се прибра вкъщи, видя, че телефонният секретар е записал обаждане от Джим Пруст. Стига вече лоши новини, примоли се той. Седна в кабинета си и набра номера на Джим.

— Бери се обажда.

— ФБР оплескало работата — започна Джим без предисловия.

Духът на Берингтън падна още повече.

— Разказвай.

— Казали им да прекратят търсенето, но заповедта не стигнала до тях навреме.

— По дяволите!

— Резултатите й били изпратени по електронната поща.

Берингтън се уплаши.

— Кои са били в списъка?

— Не знаем. Бюрото няма копие.

Това вече не се търпеше.

— Трябва да разберем!

— Може би ти ще успееш да разбереш. Списъкът сигурно е в кабинета й.

— Тя не може да влезе там! — Берингтън изведнъж се обнадежди. — И вероятно не е имала възможност да си отвори пощата. — Настроението му малко се подобри.

— А ти можеш ли да го направиш?

— Разбира се. — Берингтън погледна златния си ролекс. — Веднага отивам в университета.

— Обади ми се, след като разбереш.

— Разбира се.

Той отново се качи в колата си и отиде до „Джоунс Фолс“. Комплексът бе тъмен и пуст. Берингтън паркира пред Лудницата и влезе. Притесняваше се малко, че се налага да се промъква в кабинета на Джийни за втори път. Какво толкова, по дяволите, залогът бе далеч по-голям, за да се безпокои за достойнството си.

Той включи компютъра и влезе в пощата й. Имаше само едно съобщение. Моля Те. Господи, нека това е списъкът от ФБР — прекръсти се наум той. Изтегли съобщението, за негово разочарование се оказа, че то отново е от приятеля й от университета в Минесота.

Тя не бе прочела вчерашното съобщение, защото Берингтън го бе изтеглил и след това изтрил. Нямаше да прочете и това. Обаче къде бе списъкът на ФБР? Сигурно го е изтеглила вчера сутринта, преди охраната да заключи вратата.

Къде го е съхранила? Берингтън претърси твърдия диск за думите ФБР, Ф. Б. Р. и Федерално бюро за разследване, но не намери нищо. След това прерови кутията с дискети в чекмеджето й, но те бяха пълни само с резервни файлове на онези, които бяха на твърдия диск.

— Тая жена даже пази резервен файл със списъка на шибаните си покупки — промърмори той раздразнено.

Използва телефона на Джийни, за да се свърже с Джим.

— Нищо — каза Берингтън кратко.

— Трябва да разберем кой е включен в списъка й! — излая Джим.

Берингтън саркастично попита:

— Е, и какво трябва да сторя? Да я отвлека и да я измъчвам, докато ни каже?

— Тя трябва да има списък, нали така?

— Няма го в пощенската й кутия, значи го е изтеглила.

— Щом липсва в кабинета й, трябва да е у дома й.

— Логично. — Берингтън разбра накъде бие приятелят му. — Може ли да накараш… — Не искаше да каже по телефона: ФБР да претърсят дома й. — Можеш ли да провериш?

— Предполагам. Дейвид Крийн не успя да се отплати, така че все още ми дължи една услуга. Ще му се обадя.

— Най-добре е да го направят утре сутринта. Разглеждането на случая й е насрочено за десет часа и тя ще бъде там поне два часа.

— Ясно. Ще се постарая. Но какво ще правим, ако го носи в проклетата си чанта?

— Не знам. Лека нощ, Джим.

— Лека нощ.

След като затвори. Берингтън постоя малко, без да помръдне, загледан в тясната стаичка, оживена от ярките и дръзки цветове на Джийни. Ако утре нещата се объркат, тя щеше да е зад туй бюро най-късно до обяд със списъка на ФБР в ръце и с това оръжие щеше да продължи проучванията си, насочени към съсипването на трима добри граждани.

Не трябва да допусна това, помисли си той отчаяно, не трябва!