Третият близнак

21.

Берингтън Джоунс спа лошо.

Прекара нощта с Пипа Харпендън. Пипа беше секретарка във факултета по физика и доста преподаватели я сваляха, дори и неколцина женени мъже, но Берингтън бе единственият, с когото тя излизаше. Той се обличаше много добре, водеше я в закътани ресторантчета и поръчваше скъпи вина. Топеше се от удоволствие под завистливите погледи на околните мъже на негова възраст, излезли на вечеря с грозните си и стари жени. После я водеше у тях, палеше свещи, обличаше копринена пижама и я любеше бавно, с желание, докато тя примреше от удоволствие.

Тази сутрин обаче се събуди в четири часа и си помисли за всички онези неща, които можеха да объркат плана му. Вчера следобед Ханк Стоун се бе понасмукал с евтиното вино на издателя и може да е забравил за разговора им. Ако пък го помнеше, редакторите от Таймс пак можеха да решат да не обърнат внимание на тази история. Можеше да поразпитат тук-там и да видят, че това, което Джийни върши, не е чак толкоз нередно. Или пък ще реагират много бавно и ще разнищят историята чак другата седмица, когато вече ще е твърде късно.

След като се въртя и пъшка известно време. Пипа се обади:

— Добре ли си. Бери?

Той я погали по дългата руса коса и тя въздъхна сънено. Да прави любов с красива жена винаги му бе действало успокоително, независимо какви проблеми бе имал, но този път май нямаше да е така. Много му се беше насъбрало. Би изпитал облекчение, ако можеше да разговаря с Пипа за проблемите си — тя бе интелигентно момиче и щеше да прояви съчувствие и разбиране. Ала не биваше да разкрива тайната на никого.

След малко стана и излезе да потича. Когато се върна, нея я нямаше — бе оставила благодарствена бележка, увита в прозрачен черен чорап.

Домашната помощничка дойде няколко минути преди осем и му направи омлет. Мариан бе слабо, нервно момиче от френския карибски остров Мартиника. Говореше малко английски и ужасно се страхуваше да не я върнат у дома, което пък я правеше много отстъпчива. Беше хубава и на Берингтън му минаваше през ума, че ако й каже да му направи френска любов, тя щеше да сметне това като част от задълженията си. Не би направил такова нещо, разбира се, да спи с прислугата не бе в негов стил.

Той взе душ, избръсна се и се облече в пепелявосив костюм, с едва забележима бледосиня нишка в него, бяла риза и черна връзка на малки червени точици. Върху златните му копчета за ръкавели бяха инкрустирани инициалите му, а в джобчето отпред винаги си слагаше внимателно сгъната носна кърпичка. Обувките му светеха, както винаги, с огледален блясък.

Вкара колата в университетския комплекс, качи се в кабинета си и включи компютъра. Както повечето величия от академичния свят, с преподавателска дейност той се занимаваше съвсем малко. Тук, в „Джоунс Фолс“, изнасяше по една лекция на година. Неговата работа бе да направлява и следи изследванията на учените от факултета и да добавя името си — за престиж — към трудовете, които те пишеха. Тази сутрин обаче не можеше да се съсредоточи върху нищо, затова просто застана до прозореца, загледан в играта по двойки на тенискорта, и зачака телефонът да иззвъни.

Не му се наложи да чака дълго. В девет и половина се обади президентът на университета, Морис Обел.

— Имаме проблем — каза той.

Берингтън се напрегна:

— Какво има, Морис?

— Току-що ми се обади някаква кучка от Ню Йорк Таймс. Твърди, че от твоя факултет нарушавала анонимността на хората някоя си доктор Ферами.

Слава богу, помисли си Берингтън с облекчение. Ханк Стоун е пробил! Наложи си да отвърне със сериозен глас:

— Страхувах се от нещо подобно — каза той. — Идвам веднага.

Затвори телефона и остана така няколко минути, мислейки усилено. Рано беше още да празнуват победа. Работата току-що се бе задвижила. Сега трябваше да направи така, че Морис и Джийни да постъпят по начина, по който той искаше.

Гласът на Морис звучеше разтревожено. Това бе добре като за начало. Берингтън трябваше да направи така, че да не го оставя да се успокои. Трябваше да накара Морис да помисли, че положението ще стане катастрофално, ако Джийни не спре да използва програмата си в медицинските база данни, и то веднага. А Морис вземеше ли подобно решение, Берингтън трябваше да направи така, че президентът да го изпълни.

И най-важното — нужно бе да избегне на всяка цена какъвто и да било компромис. Знаеше, че по характер Джийни не приема много компромисите, но след като бъдещето й се заложи на карта, тя вероятно ще опита всичко. Той трябваше да налива масло в огъня й и да я подтиква към борба.

И всичко това да бъде така направено, че да изглежда добронамерено. Ако станеше ясно, че Берингтън се опитва да подлее вода на Джийни, Морис щеше да подуши нещо гнило. Берингтън трябваше да се прави, че я защитава.

Той излезе от Лудницата и се отправи към административната сграда. Влезе в кабинета на президента и кимна учтиво на секретарката.

— Влизайте направо, професор Джоунс — подкани го тя.

Морис бе застанал до прозореца и гледаше към зеленината навън. Бе нисък широкоплещест мъж. Беше се завърнал от Виетнам в инвалидна количка, парализиран от кръста надолу. Двамата с Берингтън се разбираха добре, може би защото бяха работили за военните. Освен това много обичаха музиката на Малер.

Морис често изглеждаше смутен. За да може УДФ да съществува, той трябваше да събира десет милиона долара на година от частни и корпоративни фирми и като последица от това ужасно се страхуваше от лоша реклама.

Президентът рязко обърна инвалидната си количка и я докара до бюрото.

— Подготвяме голяма статия за научната етика, вика ми оная кучка. Бери, не мога да допусна „Джоунс Фолс“ да бъде даван за пример на неетична наука. Половината от големите ни спонсори ще вдигнат врява до бога. Трябва да направим нещо.

— Коя е тази журналистка?

Морис хвърли поглед в бележника си.

— Наоми Фрийландър. Тя е редактор по етичните проблеми. Знаеше ли, че вестниците имали и редактори по етичните проблеми? Аз не знаех.

— Не съм изненадан, че Ню Йорк Таймс има.

— Това обаче не им пречи да действат като проклетото Гестапо. Щели да публикуват статията. Вчера някой им подхвърлил за тая твоя Ферами.

— Чудя се кой ли им е съобщил за нея? — Берингтън си придаде замислен вид.

— Въртят се наоколо нелоялни копелета.

— Сигурно.

Морис въздъхна.

— Кажи, че не е вярно, Бери. Кажи ми, че тя не нарушава анонимността на хората.

Берингтън кръстоса крака, опитвайки се да изглежда спокоен, докато всъщност бе натегнат като струна. Точно тук трябваше да ходи по опънато въже.

— Не вярвам да върши нещо нередно — каза той. — Тя просто сканира медицински база данни и намира хора, които не знаят, че са близнаци. Много умно е направено, ако трябва да сме обективни…

— Да не би да разглежда медицинските картони на хората без тяхно разрешение?

Берингтън се престори, че му е трудно да го изрече.

— Е… нещо такова.

— Тогава трябва да спре.

— Бедата е там, че на нея тази информация наистина й трябва за научноизследователската й програма.

— Може би ще се наложи да й предложим някаква компенсация.

Берингтън не бе мислил да я подкупва. Съмняваше се дали от това би излязло нещо, но от опит глава не боли.

— Добра идея.

— На постоянна професура ли е назначена?

— Тя започна този семестър като асистент — преподавател. Най-малко на шест години е от постоянната професура. Но бихме могли да увеличим заплатата й. Знам, че й трябват пари, тя ми каза.

— Колко печели сега?

— Трийсет хиляди на година.

— Колко мислиш да й предложим?

— Добре е да е повечко. Още осем или десет хиляди.

— А откъде?

Берингтън се усмихна.

— Струва ми се, че бих могъл да убедя „Дженетико“.

— Тогава точно това ще направим. Извикай я веднага, Бери. Ако е тук, в комплекса, да се яви веднага. Ще уредим това нещо, преди още да е дошла полицията по етиката.

Берингтън вдигна телефона и набра кабинета на Джийни.

— Доктор Ферами — чу той гласа й.

— Берингтън се обажда.

— Добро утро. — Тонът й бе предпазлив. Дали бе усетила желанието му да я прелъсти в понеделник вечер? Може пък да се чуди дали няма да опита отново. Или също е подушила проблема с Ню Йорк Таймс, премисли той.

— Мога ли да те видя веднага?

— В твоя офис ли?

— Намирам се в офиса на доктор Обел на Хилсайд Хол.

Тя въздъхна отегчено.

— Дали не става въпрос за онази Наоми Фрийландър?

— Да.

— Всичко това са лайна и ти го знаеш.

— Да, но трябва да се оправяме.

— Идвам.

Берингтън затвори.

— Ще бъде тук моментално — каза той на Морис. — И доколкото разбрах, май вече е разговаряла с Таймс.

Следващите няколко минути щяха да бъдат решителни. Ако Джийни се защитаваше добре, Морис можеше да смени стратегията си. Нужно бе Берингтън да помогне на президента да остане на твърди позиции, без да изглежда враждебен към Джийни. Тя бе темпераментно и избухливо момиче, не бе от примиренческия тип, особено пък ако си мислеше, че е права. Вероятно ще станат мигом врагове с Морис без никаква помощ от Берингтън.

Внезапно го осени вдъхновение и той каза:

— Докато чакаме, да вземем да нахвърлим едно изявление за пресата.

— Това е добра идея.

Берингтън дръпна към себе си един бележник и започнала пише. На него му трябваше нещо, с което Джийни не би могла да се съгласи, нещо, което да нарани гордостта й и да я подлуди. Написа, че УДФ признава допуснатите грешки и че университетът се извинява на онези хора, чиято анонимност е била нарушена. И обещаваше, че програмата ще бъде спряна още днес.

Даде творбата си на секретарката, за да я въведе в компютъра и да я разпечата.

Джийни пристигна, кипяща от възмущение. Бе облечена в светлозелена торбеста тениска, плътно прилепнали черни джинси и високи обувки. На носа си имаше сребърна халка, а тъмната й коса бе вързана на опашка. На Берингтън му изглеждаше много сладка, но видът й не можеше да впечатли президента на университета. За него това момиче щеше да изглежда като безотговорен младши научен сътрудник, готов да вкара УДФ в беля.

Морис я покани да седне и я осведоми за обаждането от вестника. Държеше се студено. По-спокоен се чувства със зрели мъже, каза си Берингтън, млади дами със стегнати джинси са за него нещо чуждо.

— Същата жена се обади и на мен — каза Джийни раздразнено. — Това е смешно.

— Но вие прониквате в медицински база данни — повиши глас Морис.

— Обаче не гледам данните, компютърът ги гледа. Нито един човек не е видял ничий медицински картон. Моята програма изважда списък с имена и адреси, подредени по двойки.

— Дори и това…

— По-нататък не предприемаме нищо, без да поискаме разрешение от потенциалния обект. Дори не им казваме, че си имат близнаци, докато не се съгласят да участват в проучването ни. Така че чия анонимност е нарушена?

Берингтън се престори, че я подкрепя.

— Казах ти, Морис — обади се той. — Таймс са се объркали нещо.

— Да, но те не го виждат по този начин. И освен това трябва да мисля за репутацията на университета.

— Повярвайте ми — продължи Джийни, — моята работа само ще увеличи тази репутация. — Тя се наведе напред и в гласа й Берингтън долови трепета на човек, застанал на прага пред нещо ново, трепета, който движеше всички добри учени. — Този проект е от огромно значение. Аз съм единственият човек, който се е досетил как да изучава генетиката на престъпността. Когато публикуваме резултатите, ще се превърнем в сензация.

— Права е — вметна Берингтън.

Това бе вярно. Проучването й щеше да бъде сензационно. Болеше го сърцето, че трябва да го съсипе. Но нямаше избор.

Морис поклати глава.

— Работата ми е да защитя университета от скандал.

Джийни отвърна безразсъдно:

— Работата ви е също така да защитите свободата в науката.

Не трябваше да поема в тази насока. Едно време университетските президенти без съмнение са се борили с оковите, спъващи науката по пътя към познанието, но тия времена безвъзвратно бяха отминали. Сега те бяха чисто и просто събирачи на фондове. Със споменаването на свободата в науката тя само щеше да обиди Морис.

И той настръхна.

— Не ми е необходима лекцията ви за президентските ми задължения, млада госпожице — отвърна сковано.

За удоволствие на Берингтън, Джийни не пое намека.

— Така ли? — възкликна тя, набирайки обороти. — Ето ви един пряк конфликт. От едната страна стои вестник, явно подлъган по невярна история, а от другата — учен, преследващ истината. Ако университетският президент се огъне под такъв натиск, каква надежда имаме тогава?

Берингтън бе очарован. Тя бе прекрасна, със зачервени страни и блеснали очи, но копаеше собствения си гроб. Отдалечаваше се от Морис с всяка изречена дума.

Изведнъж Джийни сякаш разбра какво прави, защото промени стратегията.

— От друга страна, никой от нас не желае лоша реклама — каза тя с по-мек глас. — Много добре разбирам загрижеността ви, доктор Обел.

За нещастие на Берингтън, Морис веднага омекна.

— Разбирам, че това ви поставя в трудна позиция — рече той. — Университетът е готов да ви предложи компенсация под формата на увеличение на заплатата с десет хиляди долара годишно.

Джийни изглеждаше изненадана.

Берингтън се обади:

— Така сигурно ще успееш да изкараш майка си от онова място, от което толкова се безпокоеше.

Джийни се поколеба само миг.

— Дълбоко ще ви бъда благодарна — каза тя, — но това няма да реши проблема. Пак ще ми трябват близнаци за проучването ми по престъпността. В противен случай няма какво да се проучва.

Берингтън не бе си и помислял, че могат да я подкупят.

— Сигурно има и друг начин за намиране на подходящи обекти за изучаване? — попита Морис.

— Не, няма. Имам нужда от еднояйчни близнаци, отгледани отделно, поне единият от които е престъпник. Това е. Програмата ми открива хора, които даже и представа си нямат, че имат близнаци. Друг начин да правя това няма.

— Не знаех — каза Морис.

Тонът на разговора ставаше опасно приятелски. В този момент влезе секретарката на Морис и му подаде лист хартия. Това бе черновата на изявлението за пресата. Морис го показа на Джийни:

— Ако искаме да потушим историята, трябва да излезем с горе-долу такова изявление, и то още днес.

Тя бързо го прочете и гневът й се върна.

— Но това са глупости! — избухна отново. — Никакви грешки няма. Ничия анонимност не е нарушена. Никой не се е оплакал!

Берингтън с усилие скри задоволството си. Парадоксално бе, че тя е толкова нетърпелива и пламенна и все с търпение и постоянство провеждаше дълги и скучни научни изследвания. Беше я виждал как работи с обектите си — те никога не я дразнеха или уморяваха, дори и да объркваха тестовете. Лошите маниери у тях тя намираше за интересни. Джийни просто записваше това, което те бяха казали, и накрая искрено им благодареше. А вън от лабораторията избухваше като фойерверк и при най-малкия повод.

Той отново поде ролята си на загрижен миротворец:

— Но, Джийни, доктор Обел смята, че трябва да излезем с твърдо изявление.

— Не можете да кажете, че сте спрели ползването на програмата ми! Това ще е равносилно на отменяне на целия проект.

Лицето на Морис се втвърди.

— Не мога да допусна Ню Йорк Таймс да излезе със статия, в която се съобщава, че учените от „Джоунс Фолс“ нарушават анонимността на хората — каза той. — Това ще ни струва милиони под формата на изгубени дарения.

— Намерете някакъв среден начин — примоли се Джийни. — Кажете им, че ще разгледате проблема. Назначете комисия. Ако е необходимо, ще разработим допълнителна защита на анонимността. О, не, помисли си Берингтън. Това е опасно разумно!

— Разбира се, имаме комисия по етиката — каза той, печелейки време. — Това всъщност е подкомисия към сената. — Сенатът бе управляващият орган на университета и се състоеше от всички преподаватели на постоянна професура, но работата вършеха различните комисии. — Можеш да заявиш, че прехвърляш проблема на тях.

— Не става! — рязко отвърна Морис. — Всички ще си помислят, че протакаме.

Джийни запротестира:

— Не разбирате ли, че като настоявате за незабавни действия, вие практически отхвърляте възможност за добро обмисляне на проблема!

Тук му е мястото срещата да се прекъсне, каза си Берингтън. И двамата бяха твърдоглави, и двамата са се окопали в аргументите си. Трябваше да прекрати срещата, преди отново да са започнали да говорят за компромис.

— Правилно, Джийни — обади се Берингтън. — Нека направя едно предложение… ако разрешиш, Морис.

— Разбира се, дай да го чуем.

— Имаме два отделни проблема. Единият е да намерим начин да насърчим проучването на Джийни, без да предизвикаме скандал. Това е нещо, което аз и Джийни трябва да решим и по-късно да го обсъдим задълбочено. Вторият проблем е как факултетът и университетът ще представят това на света. Това е мой и твой проблем, Морис.

Президентът изглеждаше облекчен.

— Много разумно — каза той.

— Благодаря ти, че дойде веднага, Джийни.

Тя разбра, че я отпращат и се надигна с изненадано изражение. Стана й ясно, че бяха я изработили, но не разбра как.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя Берингтън.

— Разбира се.

— Добре. — Джийни се поколеба и излезе.

— Трудна жена — изпъшка Морис.

Берингтън преплете пръсти и наведе глава.

— Тук грешката е моя, Морис. — Президентът поклати глава, но Берингтън продължи: — Аз наех Джийни Ферами. Разбира се, и представа си нямах, че тя ще разработи такъв метод на работа, но все пак съм виновен и трябва да те измъкна от това.

— Какво предлагаш?

— Нямам право да те накарам да не пускаш това изявление. Разбирам, че не можеш да поставяш благополучието на един проект над репутацията на целия университет. — Той вдигна поглед.

Морис се поколеба. За миг Берингтън се запита уплашено дали не заподозря, че го тикат в ъгъла. Но дори и да му беше минала през ума такава мисъл, тя не се задържа там.

— Радвам се, че казваш това, Бери. Но какво ще правиш с Джийни?

Берингтън се отпусна облекчено на стола. Май успя.

— Мисля, че тя е мой проблем — отговори той. — Остави я на мен.

22.

Стив се унесе в сън през ранните часове на утрото.

В затвора бе тихо, Порки хъркаше, а момчето не бе спало четиридесет и два часа. Опитваше се да остане буден, репетирайки молбата си за пускане под гаранция за утре пред съдията, но непрекъснато се унасяше в лек полусън, в който съдията му се усмихваше меко и казваше: Пускаме ви под гаранция, нека човекът си върви. И той излизаше от съда на заляната от слънцето улица. Седнал на пода в килията в обичайната си поза, опрял гръб на стената, на няколко пъти се хващаше да клюма и стреснато се събуждаше. Докато най-накрая волята му се пречупи пред умората.

Беше заспал дълбоко. Когато се стресна от болезнен удар в ребрата. Изстена и отвори очи. Порки го бе ритнал и сега се надвесваше над него с полудели очи, крещейки:

— Ти си ми откраднал дрогата, педал! Къде си я натикал, къде? Дай ми я веднага или си мъртъв!

Стив реагира, без да мисли. Скочи от пода като отпусната пружина и с изпъната дясна ръка и разперени два пръста се стрела към очите на Порки. Порки изрева от болка и отстъпи назад. Стив го последва, опитвайки се да набута пръстите през мозъка му чак до тила му. Някъде отдалече чуваше глас, който много приличаше на неговия, да крещи псувни и обиди.

Порки отстъпи още една крачка и тежко се тръшна на тоалетната чиния, закрил очите си с ръце.

Стив обгърна с две ръце шията му, дръпна главата му напред и с все сила заби коляно в лицето му. От устата на Порки рукна кръв. Стив го сграби за яката, вдигна го от тоалетната и го запокити на пода. Тъкмо се накани да го ритне, когато разумът му започна да се връща. Поколеба се, вперил поглед в проснатото в краката му кървящо тяло, и червената мъгла на яростта пред очите му започна да се вдига.

— О, не! — каза той. — Какво направих?

Вратата на клетката рязко се отвори и вътре влетяха две ченгета, размахали палки.

Стив вдигна ръце пред себе си.

— Просто се успокой — каза едно от ченгетата.

— Вече съм спокоен — отвърна Стив.

Ченгетата му сложиха белезници и го изведоха от килията. Едното ченге го удари силно в стомаха и Стив се преви одве, задъхан.

— Това е просто в случай че си решил да ни създаваш още проблеми — каза полицаят.

Стив чу зад себе си затръшването на вратата и гласа на Спайк в обичайното му хапливо настроение.

— Доктор ли ти трябва. Порки? Щото ако ти трябва, има един ветеринар на Ийст Балтимор Стрийт — изкиска се Спайк на собствената си шега.

Стив бавно се изправи, съвземайки се от удара. Още го болеше, но можеше да диша. Погледна през решетката — Порки бе седнал на пода и триеше очи. После размърда кървавите си устни и отвърна на Спайк:

— Ходи се шибай, задник такъв.

Стив изпита облекчение — нищо му нямаше…

— И без това беше време да те изведем от килията ти, колежанче — вметна Спайк. — Тези господа са дошли да те отведат в съда. — Той хвърли поглед на листа хартия, който държеше. — Дай да видим кой още е за Нортърн Дистрикт Корт. Господин Робърт Сандиландс, известен още като Сниф…

Той изкара още трима мъже от килиите им и закопча всички към Стив. После двете ченгета отведоха четиримата на паркинга и ги качиха в един бус.

Стив се надяваше повече никога да не види това място.

Вън все още бе тъмно. Според Стив бе някъде около шест. Съдилищата не отваряха преди девет-десет часа; така че имаше доста да чака. Пропътуваха през града петнайсет-двайсет минути, после завиха към паркинга на съда. Слязоха от буса и се спуснаха в сутерена.

В центъра имаше открита площ, а около нея бяха разположени осем зарешетени отделения. Във всяко отделение имаше пейка и тоалетна, но те бяха по-големи от килиите в полицейското управление, затова четиримата бяха настанени в килия, където вече имаше шест души. Веригите им бяха свалени и струпани на една маса в средата на отделението. Няколкото надзиратели командваше висока чернокожа жена в сержантска униформа.

През следващия час пристигнаха още около трийсет затворници. Слагаха ги по дванайсет в отделение. Разнесоха се подвиквания и подсвирквания, когато въведоха и група жени. Тях ги настаниха в другия край на помещението.

След това няколко часа нищо не се случи. Донесоха закуска, но Стив отново отказа храната — не можеше да свикне с мисълта, че яде в тоалетна. Някои затворници шумно разговаряха, но повечето мълчаха, забили поглед надолу. Словесната престрелка между охрана и затворници не бе толкова мръсна, колкото там, откъдето идваше Стив, и той лениво се запита дали това не се дължи на факта, че парадът е командван от жена.

Затворите нямат нищо общо с тези, които показват по телевизията, помисли си той. По филмите те приличаха на долнопробни хотели — режисьорите никога не показваха неоградените тоалетни, мръсните хули и побоищата над тези, които не знаеха как да се държат.

Днес може би ще бъде последният му ден в затвора. Ако вярваше в Бог, щеше да му се помоли от все сърце.

Според него вече бе станало обед, когато започнаха да викат хора от лилиите.

Стив бе във втората партида. Отново им сложиха белезниците и ги вързаха на група от десет души. После се качиха в съда.

Съдебната зала приличаше на методистка църква. Стените бяха боядисани в зелено до черна ивица на нивото на кръста, а оттам нагоре — в кремаво. На пода имаше постлан зелен килим и девет реда пейки от светло дърво.

На най-задната редица бяха седнали майката и бащата на Стивън.

Той ахна от изненада.

Баща му бе облякъл униформата си на полковник и бе мушнал шапката си под мишница. Стоеше с изправен гръб, сякаш застанал мирно. Чертите му бяха келтски — сини очи и тъмни коси. Лицето му не изразяваше нищо. Майка му бе седнала до него, малка и закръглена, с подуто от плач приятно лице.

На Стив му се прииска подът под нозете му да се продъни. С удоволствие би се върнал в килията при Порки, само и само да избегне този момент. Той рязко спря, задържайки цялата редица затворници, и впери изпълнен с болка поглед към родителите си, докато един от надзирателите не го сбута и той залитна към предната редица.

Пред съда имаше седнала някаква чиновничка, обърната с лице към затворниците. Вратата се пазеше от надзирател. От другите официални лица присъстваше също така и някакъв чернокож чиновник на около четиридесет години с очила, сако, връзка и дънки. Той питаше за имената на затворниците и ги сравняваше по някакъв списък.

Стив погледна през рамо. По пейките, предназначени за публиката, нямаше никой, освен родителите му. Изпита благодарност за това, че семейството му е достатъчно загрижено за него, за да дойде в съда — на нито един от останалите затворници семейството не дойде. Въпреки това би му се искало да мине през тази унизителна процедура без свидетели.

Баща му се изправи и се приближи. Човекът в дънките се обърна с официален тон към него.

— Да, сър?

— Аз съм баща на Стивън Логън. Бих желал да поговоря с него — каза той с авторитетен глас. — А мога ли да узная кой сте вие?

— Дейвид Парди, следовател по предварителното следствие, обадих ви се тази сутрин, спомняте ли си?

Значи ето как мама и татко са разбрали, помисли си Стив. Трябваше да се сети. Онази чернокожа съдебна чиновничка му бе казала, че следователят ще проверява подробностите. Най-простият начин да се направи това бе да се позвъни на родителите му. Той изтръпна, като си представи как е протекъл разговорът. Какво ли е казал тоя следовател? Трябва да проверя адреса на Стивън Логън, който е задържан в Балтимор и обвинен в изнасилване. Вие неговата майка ли сте?

Баща му стисна ръка на непознатия:

— Здравейте, господин Парди.

Но Стив много добре виждаше, че не го харесва.

— Ако искате да говорите със сина си, говорете, няма проблеми — отвърна Парди.

Баща му кимна отсечено. Той се промъкна зад реда със затворниците и седна точно зад Стив. Сложи ръка на рамото му и леко го стисна. Очите на Стив се напълниха със сълзи.

— Татко, не съм го направил аз. — Успя да каже само това.

— Знам, Стив — отвърна баща му.

Простичките думи съдържаха толкова дълбока вяра, че Стив не издържа и заплака. А след като започна, му бе трудно да спре. Чувстваше се отмалял от глад и безсъние. Напрежението и страданието, насъбрани през последните два дни, се отприщиха в свободно леещите се сълзи. Преглъщаше с усилие и бършеше бузи с окованите си ръце.

— Искахме да ти наемем адвокат, но нямаше време — продума развълнуван баща му. — Едва успяхме да дойдем тук.

Стив щеше да си бъде сам адвокат — само да успееше да се овладее.

Една надзирателка въведе две момичета. Не бяха с белезници и непрекъснато се кискаха. Изглеждаха на около осемнайсет години.

— Как, по дяволите, стана всичко това, Стив? — запита го баща му.

Мъчейки се да отговори, Стив успя най-сетне да се овладее.

— Сигурно приличам много на този тип, който го е направил — отвърна той. Подсмръкна и преглътна с усилие. — Жертвата посочи мен при разпознаването. Освен това бях близо, когато е станало това, казах го на полицията. ДНК тестът ще докаже, че съм невинен, но ще отидат още три дни. Надявам се днес да ме пуснат под гаранция.

— Кажи на съдията, че сме тук — каза баща му. — Може би това ще помогне.

Стив се почувства като дете, утешавано от баща си. Това извика в паметта му горчиво-сладкия спомен за деня, когато му купиха първия велосипед. Трябва да е било на петия му рожден ден. Велосипедът бе от онези, със страничните колелца отзад, за да не пада. Къщата им тогава имаше голям двор, до който се слизаше по две стъпала. „Карай го по двора или верандата, но внимавай да не паднеш по стъпалата“ — бе казал баща му тогава. Но първото нещо, което малкият Стив направи, бе да се опита да слезе с него по стълбата. Естествено — падна, повреди велосипеда, нарани се и с основание очакваше баща му да се ядоса. Той обаче просто го вдигна, почисти ударените места и поправи велосипеда. Въпреки че Стив очакваше избухването със свито сърце, баща му дори не се скара: Аз какво ти казах? Каквото и да се случеше, родителите на Стив винаги бяха на негова страна.

Съдията влезе.

Оказа се привлекателна дама на около петдесет години, много дребна и спретната. Беше наметнала черна мантия, а в ръката си носеше кутия диетична кока-кола, която постави на бюрото прел себе си.

Тя огледа затворниците на предния ред:

— Добър ден. Това е вашето предварително дело за пускане под гаранция.

Гласът й бе нисък и ясен, дикцията — прецизна. Всичко в нея изглеждаше точно и подредено, с изключение на тази кутия кока-кола — придаваше й някакво много близко и човешко излъчване, което обнадежди Стив.

— Всички получили ли са обвинителни актове?

Бяха ги получили. Тя продължи по-нататък по процедурата, обяснявайки какви са правата им и как да си наемат адвокат. След като приключи и с това, каза:

— Когато си чуете името, моля, вдигнете ръка. Йън Томпсън.

Един от затворниците вдигна ръка. Тя прочете обвинението и наказанието, което се полагаше за него. Йън Томпсън бе обрал три къщи в престижния квартал Роланд Парк. Млад испаноезичен мъж, с гипсирана ръка, провесена на врата, той не проявяваше никакъв интерес към съдбата си и явно тези процедури го отегчаваха.

Докато тя му казваше, че има право на предварително гледане на дело и процес пред съдебни заседатели, Стив с нетърпение чакаше да види дали ще го пусне под гаранция или не.

Следователят по предварителното следствие се изправи. Говорейки много бързо, той каза, че Томпсън живеел на този адрес от една година, имал жена и дете, но нямал работа. Освен това бил пристрастен към хероина и имал криминално досие. Стив не би освободил такъв човек.

Обаче съдийката отсъди пускане под гаранция от двайсет и пет хиляди долара. Стив се окуражи. Знаеше, че обвиняемият обикновено трябва да внесе само десет процента в брой, така че Томпсън ще бъде свободен, ако успее да намери две хиляди и петстотин долара. Това му се стори леко.

Следващо поред бе едно от момичетата. Сбила се с друго момиче и бе обвинена в нанасяне на телесни повреди. Следователят каза на съдията, че момичето живеело с родителите си и работело на касата на близкия супер. Съдийката я пусна да си върви, но само срещу поето задължение да се яви на процеса, което означаваше, че изобщо не трябва да внася никакви пари.

Това бе също меко решение и надеждите на Стив скочиха с още едно деление.

На ответницата бе също така заповядано да не ходи на адреса, където живееше другото момиче, участвало в кавгата. Това напомни на Стив, че към гаранцията съдията може да добави някои условия. Вероятно той сам трябва да каже, че няма да се доближава до Лайза Хокстън. Стив нямаше представа как изглежда тя и къде живее, но бе готов да обещае всичко, само и само да не се връща в затвора.

Следващият ответник беше бял мъж на средна възраст, който си показвал пениса на жените в един магазин. Той имаше дълго досие с подобни прояви. Живеел сам, но на един и същи адрес от пет години насам. За голямо разочарование на Стив съдийката отказа пускане под гаранция. Мъжът бе нисък и слаб — на Стив му се струваше безобиден откачалник, но явно съдийката като жена се отнасяше с особена строгост към сексуалните престъпления.

Тя наведе глава към списъка пред себе си и произнесе:

— Стивън Чарлз Логън.

Стив вдигна ръка. Моля те, изкарай ме оттук, моля те!

— Обвинен сте в изнасилване първа степен, което може да означава доживотна присъда.

Зад себе си Стив чу как майка му ахна.

Съдийката продължи да чете другите обвинения и наказания, после следователят се изправи. Той издекламира възрастта, адреса и занятието на Стив и каза, че нямал криминално досие и не бил пристрастен към нищо. Стив си помисли, че в сравнение с повечето от другите ответници той е гражданин за пример — дали дамата щеше да си го отбележи наум?

Когато Парди свърши, Стив се обади:

— Може ли да кажа нещо, Ваша Милост?

— Да, но имайте предвид, че ако ми съобщите каквото и да било за престъплението, то може да не се окаже във ваш интерес.

Той се изправи.

— Аз съм невинен, Ваша Милост, но, изглежда, имам някаква прилика с похитителя, затова ако решите да ме пуснете под гаранция, обещавам да не се приближавам до жертвата, ако поставите такова условие.

— Разбира се, че бих го поставила.

Искаше му се да се защити и да измоли свободата си, но всичките блестящи речи, съчинени от него в килията, се изпариха от главата му и той просто не можа да измисли нищо повече. Чувствайки се отвратително, седна.

Зад него се надигна баща му.

— Ваша милост, аз съм бащата на Стивън, полковник Чарлз Логън. С готовност бих отговорил на всички въпроси, които сметнете за уместно да ми зададете.

Тя му отправи леден поглед.

— Няма да е необходимо.

Стив се запита защо съдийката като че ли се ядоса на намесата на баща му. Може би, за да покаже, че не е впечатлена от военния му чин.

Баща му си седна.

Съдийката върна поглед върху Стив.

— Господин Логън, позната ли ви бе жертвата, преди да се случи това, в което ви обвиняват?

— Никога не съм я срещал — отвърна Стив.

— А виждали ли сте я?

Стив си каза, че съдийката иска да разбере дали не я е преследвал известно време, преди да я нападне.

— Не мога да ви кажа. Не знам как изглежда — отвърна той.

Съдийката като че ли помисли малко върху отговора. Стив стоеше на нокти. Само думичка от устата й и той е спасен. Но отказът щеше да е равносилен на падане в бездна.

Най-сетне тя каза:

— Разрешавам пускане под гаранция от двеста хиляди долара.

Облекчението заля Стив като приливна вълна и цялото му тяло се отпусна отмаляло.

— Слава богу! — прошепна той.

— Няма да се доближавате до Лайза Хокстън и да ходите на Вайн Авеню 1321.

Стив усети как баща му отново го стиска за рамото. Той вдигна окованите си ръце и докосна костеливите пръсти на ръката му.

Знаеше, че ще минат още един-два часа, преди да го пуснат, но тона сега нямаше значение — вече бе сигурен в свободата си. Щеше да изяде шест биг-мака и да спи цяло денонощие. Искаше да се наслади и на компанията на хора, които не казват „мамка ти“ във всяко изречение.

И си даде сметка, доста изненадан при това, че най-много от всичко му се искаше да се обади на Джийни Ферами.

23.

Джийни се върна в кабинета си жлъчно настроена. Тоя Морис Обел бе страхливец. Някаква си оперена вестникарка направила една-две неточни инсинуации и той бе готов да вдигне ръце. А Берингтън се оказа твърде слаб, за да защити Джийни както трябва.

Програмата й за търсене на близнаци бе най-голямото й достижение. Бе започнала да работи по нея още когато разбра, че проучванията й в областта на криминологията няма да стигнат доникъде, ако не открие нови начини за намиране на обекти за изучаване. Три години се бе занимавала с нея. Това бе единственото й и най-голямо достижение, без да се броят победите й в тениса. Ако имаше някакъв особен интелектуален талант, то това бе именно този — да разрешава такива логически загадки. Въпреки че изучаваше психология на непредсказуемото поведение у нерационално мислещи хора, тя трябваше да обработи огромно количество данни за стотици хиляди индивиди — това бе чиста статистика и математика. Ако програмата й за търсене не бе добра, мислеше си, самата тя се превръщаше в безполезен човек. Тогава спокойно можеше да захвърли всичко и да стане стюардеса като Пени Уотърмедоу.

Бе изненадана да види, че пред вратата на кабинета я чака Анет Бигълоу. Анет бе студентка последна година и Джийни бе рецензент на дипломната й работа. Това влизаше в задълженията й на преподавател. Сега Джийни си спомни, че миналата седмица момичето й бе дало темата и двете бяха се уговорили да се видят тази сутрин. Реши да отмени срещата — имаше по-важна работа. После видя нетърпеливото изражение по лицето на младата жена и си спомни колко важни бяха тези срещи, когато си студент. Затова се усмихна насила:

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Дай да започваме веднага.

За щастие тя бе прочела темата и си бе водила бележки. Анет искаше да прерови събраните данни за близнаците и да види дали няма да намери някакво взаимодействие в областта на политическото мнение и моралните възгледи. Това бе интересна тема и планът й бе научно обоснован. Джийни предложи няколко дребни подобрения и й даде зелена улица.

Докато Анет си тръгваше, Тед Рансъм подаде глава зад вратата.

— Приличаш на някой, който се кани да откъсне нечии топки — забеляза той.

— Не твоите обаче — усмихна се Джийни. — Влез да пием по едно кафе.

„Хансъм“7 Рансъм бе любимецът и от факултета. Доцент по психология на възприемането, той бе щастливо женен с две малки деца. Джийни знаеше, че я намира за привлекателна, но всичко спираше дотам. Между двамата имаше приятно и леко сексуално напрежение, което никога не бе заплашило да се превърне в проблем.

Тя включи кафеварката до бюрото си и му разказа за Ню Йорк Таймс и Морис Обел.

— Но има един голям въпрос — добави Джийни накрая. — Кой е подхвърлил информацията на Таймс?

— Сигурно Софи — предположи той.

Софи Чапъл и Джийни бяха единствените жени във факултета по психология. Въпреки че наближаваше петдесетте и бе професор, тя като че виждаше в лицето на Джийни възможна съперничка и от самото начало се бе държала с нея така, сякаш й завиждаше — оплакваше се от всичко, като се започне от късите поли на Джийни и се стигне до начина, по който паркира колата си.

— Дали би направила това?

— Като нищо.

— Струва ми се, че си прав. — Джийни винаги се бе чудила на дребнавостта у водещите учени. Даже веднъж в кафенето видя как известен математик удари най-големия ум по физика в Америка само за това, че го прередил на опашката. — Може би няма да е зле да я питам.

Той вдигна вежди.

— Тя ще те излъже.

— Но ще изглежда гузна.

— Ще се скарате.

— А не се ли караме и без това?

Телефонът иззвъня. Джийни вдигна слушалката и махна на Тед да налее кафето.

— Ало?

— Обажда се Наоми Фрийландър.

Джийни се поколеба.

— Не съм сигурна дали трябва да разговарям с вас.

— Вярвам, че сте прекратили с използването на медицинската информация за проучванията ви.

— Не.

— Какво означава това „не“?

— Означава, че не съм прекратила. Вашето обаждане предизвика някои обсъждания, но не се взе никакво решение.

— Пред мен на бюрото ми има факс от кабинета на президента ви. В него университетът се извинява на хората, чиято анонимност е била нарушена, и ги уверява, че програмата е спряна.

— Това ли е изявлението им? — смая се Джийни.

— А вие не знаехте ли?

— Видях някаква чернова, но не се съгласих с написаното.

— Изглежда, отменили са програмата ви, без да ви кажат.

— Не могат да постъпят така.

— Какво искате да кажете?

— Аз имам договор с този университет. Просто нямат право да вършат каквото си искат, по дяволите!

— Да не би да искате да ми кажете, че отказвате да се подчините на университетските власти?

— Неподчинението тук няма нищо общо. Те просто нямат право да ми заповядват. — Джийни улови движението на Тед, който се бе изправил и махаше отрицателно с ръка. Прав е, каза си Джийни, не биваше да се говори така с пресата. Тя промени тактиката: — Вижте — подзе с разумен глас, — нали сама казахте, че вероятността да се наруши нечия анонимност е потенциална?

— Да…

— И изобщо не сте могли да намерите никой, който да е готов да се оплаче от програмата ми. Нямате никакви причини да искате този научен проект да се отмени.

— Аз не съдя. Аз отразявам.

— Знаете ли каква е целта на моите проучвания? Опитвам се да разбера какво прави хората престъпници. Аз съм първият човек, измислил наистина обещаващ начин за проучване на този проблем. Ако всичко върви добре, резултатите от откритието ми могат да превърнат Америка в по-безопасно място за живот на вашите внуци.

— Аз нямам внуци.

— Това ли е извинението ви?

— Не се нуждая от извинения.

— Може би не, но няма ли да е по-добре да се опитате да намерите някой, който да се оплаче от нарушаване на анонимността? Така статията ви няма ли да стане още по-убедителна?

— Оставете на мен да реша това.

Джийни въздъхна. Бе направила всичко възможно. Стискайки зъби, тя се опита да завърши разговора в приятелска атмосфера:

— Е, желая ви късмет.

— Благодаря ви за съдействието, доктор Ферами.

— Довиждане… — Джийни затвори и добави: — Кучко такава!

Тед й подаде чаша кафе.

— Доколкото разбрах, май са съобщили, че отменят програмата ти.

— Не мога да разбера какво става. Берингтън обеща, че ще обмислим какво да правим.

— Не познаваш Бери така добре, както аз. — Тед сниши глас. — Той е змия, от мен да го знаеш. Нямам му грам вяра.

— Може би е някаква грешка — каза Джийни, хващайки се като удавник за сламка. — Може би секретарката на доктор Обел е изпратила изявлението по недоразумение.

— Възможно е — каза Тед. — Но залагам всичко на теорията ми за змията.

— Дали пък да не звънна на Таймс и да кажа, че не са говорили с мен, а с някой, който се с представил за мен?

Той се засмя.

— Мисля, че е по-добре да отидеш в кабинета на Бери и да го питаш дали е имал намерение да изпрати изявлението, преди да е говорил с теб.

— Добра идея. — Тя глътна кафето и се изправи.

Тед тръгна към вратата.

— Късмет, стискам ти палци.

— Благодаря. — Джийни си помисли дали да не го целуне по бузата, но се отказа.

Тръгна по коридора, качи са на горния етаж и спря пред кабинета на Берингтън. Беше заключен. Отиде при секретарката.

— Здрасти, Джули, къде е Бери?

— Тръгна си, но ме помоли да му уредя среща с теб за утре сутринта.

По дяволите! Копелето се криеше от нея. Теорията на Тед беше вярна.

— За колко часа?

— Девет и половина.

— Ще бъда тук.

Тя слезе обратно на своя етаж и нахълта в лабораторията. Лайза бе на работното си място и проверяваше концентрацията на ДНК в пробите на Стивън и Денис. От всяка проба бе взела по два микролитра и ги бе смесила с по два милилитра флуоресциращ оцветител. При контакт с ДНК-то оцветителят започваше да свети и колкото по-силно светеше, толкова по-голяма концентрация на ДНК имаше.

— Как си? — попита я Джийни.

— Добре съм.

Джийни се взря изпитателно в лицето на приятелката си. Тя се намираше още във фазата на отричане, това бе очевидно. Лицето й бе безизразно, съсредоточено в работата си, но под тази маска личеше вътрешното напрежение.

— Обади ли се на майка си? — Родителите на Лайза живееха в Питсбърг.

— Не искам да я безпокоя.

— Затова ти е майка, обади й се.

— Може би довечера.

Докато Лайза работеше, Джийни й разказа историята с Ню Йорк Таймс.

Лайза бе шокирана от разказа на Джийни, но не показа такова съчувствие, каквото Джийни очакваше. Може би защото само преди три дни бе прекарала толкова тежка травма, че в сравнение с нея проблемите на Джийни бяха дреболия.

— Ако се наложи да се откажеш от проекта — попита я Лайза, — какво ще започнеш да изучаваш?

— Нямам представа — отвърна Джийни. — Не мога и да си представя да се откажа.

Лайза не разбира стремежа към познанието, кой го движи всеки учен, даде си сметка Джийни. За приятелката й, обикновена лаборантка, всеки научен проект бе работа и нищо повече.

Джийни се върна в кабинета си и позвъни в „Бела Виста“. Всички тези проблеми я бяха накарали да забрави, че трябва да се обажда на майка си.

— Може ли да говоря с госпожа Ферами, моля? — попита тя.

— Всички обядват — отговориха й кратко.

— Добре. — Джийни се поколеба. — Бихте ли й предали, че дъщеря й Джийни се е обаждала и че по-късно пак ще опитам да се обадя.

— Аха.

Джийни имаше чувството, че жената оттатък не записва.

— Д-ж-и-й-н-и — каза тя. — Дъщеря й.

— Аха, добре.

— Благодаря ви.

Джийни затвори. Трябваше да изкара майка си оттам. Все още не бе направила нищо по въпроса с предаване на уроци през уикендите.

Погледна часовника — бе малко след дванайсет. Хвана мишката и впери поглед в екрана на компютъра, но нямаше смисъл да работи, след като проектът й можеше да бъде отменен. Чувствайки се гневна и безпомощна, тя реши да приключи.

Изключи компютъра и излезе от сградата. Поне червеният мерцедес й бе останал. Качи се в него и погали волана, изпитвайки приятното чувство, че докосва стар приятел.

Опита се да се поободри. Имаше баща, а това бе рядка привилегия. Трябваше да прекара известно време с него и да се наслади на тази новост. Можеха да слязат до пристанището, да оставят колата на паркинга и да се разходят наоколо, или да му купи ново спортно яке от „Брукс Брадърс“. Нямаше пари в наличност, но щеше да използва кредитната си карта. Какво пък толкова, животът е кратък!

Почувствала се по-добре, тя паркира колата пред дома си и влезе вкъщи.

— Татко, дойдох си — подвикна бодро, докато се качваше по стълбите.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. След секунда забеляза, че телевизорът не е на мястото си. Може би го е отнесъл в спалнята и е легнал там, помисли си тя. Но и там го нямаше. Пак се върна в хола.

— О, не! — изохка смаяно.

Видеото също беше изчезнало.

— Татко, не, не може да бъде! — проплака Джийни.

Липсваха и стереоуредбата, и компютърът.

— Не! — изстена тя. — Не мога да повярвам!

Изтича обратно в стаята и отвори кутията си с бижута. Обичката за носа с еднокаратовия диамант, подарена й от Уил Темпъл, я нямаше.

Телефонът иззвъня и тя с автоматичен жест вдигна слушалката.

— Обажда се Стив Логън — каза гласът. — Как си?

— Това с най-ужасният ден в живота ми — простена тя и се разплака.

24.

Стив Логън затвори телефона.

Беше се изкъпал, избръснал, бе облякъл чисти дрехи и бе нагълтал сготвената от майка му лазаня. Бе разказал на родителите си своите патила секунда по секунда. Двамата искаха да потърсят професионален съвет, въпреки че Стивън им бе казал, че обвиненията срещу него ще отпаднат след ДНК теста. Родителите му обаче настояваха упорито и той обеща, че още утре сутринта ще говори с адвокат. Бе проспал целия път от Балтимор до Вашингтон на задната седалка в бащиния си „Линкълн марк VIII“. Независимо че не бе успял да си навакса нощ и половина безсъние, чувстваше се чудесно.

Искаше да се види с Джийни.

Чувстваше се така още преди да й позвъни. Сега, след като знаеше колко проблеми са й се струпали, желанието му да я види нарасна. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи.

Освен това чувстваше, че между нейните проблеми и неговите има някаква връзка. На Стив му се струваше, че всичко тръгна наопаки и за двамата от момента, в който тя го представи на шефа си и Берингтън превъртя.

Искаше му се и да научи нещо повече за произхода си. За това не беше говорил на родителите си, бе толкова невероятно и смущаващо. Трябваше обаче да обсъди с Джийни този проблем.

Той вдигна слушалката да й се обади отново, но промени намерението си. Тя щеше да му каже, че в момента иска да остане сама. Когато е потиснат, човек се чувства именно така, дори и да изпитва нужда да поплаче на нечие рамо. Може би трябваше просто да се появи на вратата й: Хей, нека се опитаме да се ободрим един друг, а?

Той влезе в кухнята. Майка му търкаше тавата от лазанята с телена четка, а баща му бе отишъл до службата си за около час. Стив започна да пълни миялната машина със съдове.

— Мамо — започна той, — това може да ти прозвучи малко странно, но…

— Искаш да се видиш с някое момиче ли?

Той се усмихна.

— Как позна?

— Аз съм ти майка и затова съм телепат. Как се казва?

— Джийни Ферами. Доктор Ферами.

— Еврейска баба ли ще ставам? И трябва ли да съм впечатлена от факта, че е лекарка?

— Тя е учен, а не лекар.

— Щом вече има докторат, значи е по-възрастна от теб.

— На двайсет и девет е.

— Хм, как изглежда?

— Ами… страхотно, по свой си начин, нали разбираш — висока, много добре поддържана, царица на тениса. Има разкошни тъмни коси, тъмни очи, а на носа си — много фина сребърна халкичка. И е някак си… целенасочена — казва направо какво иска, без да го усуква, но също и много се смее… На няколко пъти я разсмях, но най-важното у нея е, че е… — Той затърси точната дума. — Тя просто има присъствие — когато е около теб, не можеш да гледаш никъде другаде. — Думите му бавно заглъхнаха.

Известно време майка му просто го преценяваше втренчено, после каза:

— О, момчето ми, ти май си я загазил доста.

— Е, може бе не е точно така… — Той млъкна. Но бързо си призна: — Да, права си. Луд съм по нея.

— А тя?

— Още не.

Майка му се усмихна топло.

— Върви тогава. Надявам се, че те заслужава.

Той я целуна.

— Какво те е превърнало в толкова добър човек?

— Опитът — отвърна майката.

Колата на Стив бе паркирана отвън — бяха минали през университетския комплекс и майка му я бе докарала до Вашингтон. Сега той я подкара обратно към Балтимор.

Когато й се бе обадил, Джийни му бе разказала как баща й я е окрал и е била предадена от президента на университета. Трябваше й някой, който да я приласкае, а Стив бе квалифициран специалист в тая работа.

Докато караше, си я представи, седнала до него на дивана, да му казва със засмяно лице: Радвам се, че дойде. Чувствам се много по-добре. Защо не вземем да махнем тия дрехи и да се търкулнем в леглото?

Той спря на един супер и купи пица с морски деликатеси, бутилка шардоне за десет долара, кутия сладолед „Бен — Джери“ и десет жълти карамфила. Погледът му се спря на първата страница на Уол Стрийт Джърнъл и в очите му се наби заглавие, в което ставаше дума за „Дженетико“, Инк. Това бе фирмата, финансираща проекта на Джийни за близнаците, спомни си той. Изглежда, май щяха да бъдат купени от „Ландсман“ — немски конгломерат. Той взе вестника.

Приятните му видения бяха помрачени от мисълта, че след като е говорила с него, тя може да е излязла. А може и да си е вкъщи, но да се прави, че я няма. Или пък да има гости.

С удоволствие видя паркирания отпред червен мерцедес. Обаче му мина през ума, че може да е излязла пеша, с такси или с колата на някой приятел.

Той натисна звънеца и впери поглед в домофона, сякаш да го накара да проговори. Оттам се чу пукот и сърцето му подскочи.

— Кой е? — запита раздразнен глас.

— Стив Логън. Дойдох малко да те поразведря.

Последва дълга пауза.

— Стив, не ми се занимава с гости.

— Нека поне ти поднеса тези цветя.

Тя не отговори. Изплашена е, помисли си той и изпита горчиво разочарование. Беше му казала, че вярва в невинността му, но това бе, когато той се намираше на безопасно място зад решетките. Сега обаче, когато звънеше на вратата й и тя си беше вкъщи сама, не беше толкова лесно.

— Не си променила становището си за мен, нали? — попита я Стив. — Все още вярваш, че съм невинен, нали? Ако не, просто ще си отида.

Ключалката избръмча и вратата се отвори.

Тя е жена, която не може да устои на предизвикателство, каза си той.

Влезе в мъничко фоайе с две врати. Едната бе отворена и водеше към стълбище. Горе стоеше Джийни, облечена в яркозелена тениска.

— Май е по-добре да се качиш — каза тя.

Посрещането не бе кой знае колко ентусиазирано, но той се усмихна и пое по стълбите, понесъл подаръците в хартиения плик. Тя го въведе в малък хол с кухненски блок в единия край. Обича черно-бялото, забеляза той, примесено тук-там с ярки цветове. Диванът й бе черен с оранжеви възглавнички, а на бялата стена висеше електриковосин часовник. Яркожълти абажури и бял кухненски плот с наредени по него червени чаши за кафе го убедиха в изискания й вкус.

Той сложи пакета на кухненския плот.

— Виж какво — започна, — трябва да хапнеш нещо, за да се почувстваш по-добре. — Извади пицата. — И от една чаша вино, за да се поотпуснеш. След това, когато се усетиш готова за нещо по-специално, хапваш от този сладолед, без обаче да си даваш труд да го слагаш в чиния, а направо от кутията. И след като ометеш всичката храна и пиене, остават ти цветята. Разбираш ли какъв е номерът?

Тя го гледаше като паднал от Марс.

— И още нещо — продължи той. — Помислих си, че имаш нужда някой да дойде и да ти каже, че си чудесен, превъзходен човек.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Мамка ти! — каза тя. — Никога не плача!

Той сложи ръце на раменете й. За първи път я докосваше. Плахо я придърпа към себе си. Тя не се отдръпна. Едва вярващ на щастието си, Стив я прегърна. Бе висока почти колкото него. Джийни положи глава на рамото му и тялото й се разтърси от плач. Той я погали по косата. Беше мека и падаше надолу на тежки вълни. Членът му моментално се втвърди и той се поотдръпна малко, надявайки се тя да не забележи.

— Всичко ще се нареди — каза Стив. — Ще се оправиш.

Джийни остана отпусната в ръцете му няколко дълги, прекрасни минути. Усети топлината на тялото й и вдъхна аромата й. Зачуди се дали да не я целуне. Поколеба се, страхувайки се, че ако избърза, може да я накара да го отблъсне. После моментът мина и тя се отдръпна.

Избърса носа си с края на тениската, давайки му възможност да зърне част от изкусително загорелия й плосък корем.

— Благодаря — каза му тя. — Имах нужда да поплача на нечие рамо.

Той почувства леко разочарование от равния й глас. За него това бе миг, изпълнен с чувства, а за нея, както изглеждаше, нищо повече от едно най-обикновено отпускане на напрежението.

— Моля, това бе просто част от услугите, с които се занимава нашата фирма — каза той весело, но веднага му се прииска да не го беше споменавал.

Тя отвори едно шкафче и извади чинии.

— Вече се чувствам по-добре. — Хайде да хапнем.

Стив се настани на една табуретка пред кухненския плот. Джийни наряза пицата и отвори бутилката. Той с удоволствие я гледаше как се движи из кухнята, затваря чекмедже с бедрото си, присвива очи към вдигнатата срещу светлината чаша да види дали е чиста, измъква ловко тапата със силните си и сръчни пръсти. Спомни си първото момиче, в което се влюби. Името й беше Бони и бе на седем години — колкото него. Той се взираше в сламенорусите й къдрици, в зелените й очи и си мислеше, че е цяло чудо такава съвършена красота да се разхожда из двора на детската градина. Доста време из ума му се въртеше мисълта, че тя наистина може да е ангел.

Не мислеше, че Джийни е ангел, но от нея се излъчваше някаква физическа грация, която като че ли го караше да се чувства по същия начин.

— Жилаво момче си — забеляза тя. — Последния път, като те видях, изглеждаше ужасно. Беше само преди двайсет и четири часа, а вече си напълно възстановен.

— Леко се отървах. Там, където детектив Аластън ми тресна главата в стената, още ме боли, а ребрата, дето ме ритна Порки Бутчър в пет часа тази сутрин, още са сини. Но ще се оправя, щом няма да се връщам вече в затвора.

Той изхвърли тази мисъл от главата си — ДНК тестът окончателно щеше да го елиминира като заподозрян.

Огледа библиотеката й. Имаше доста публицистика — биографиите на Дарвин, Айнщайн, Франсис Бейкън, няколко романа, написани от жени, за които никога не бе чувал — Ерика Джонг, Джойс Керъл Оутс, пет-шест романа на Есит Уартън, някои съвременни класици.

— Хей, та ти имаш любимата ми книга за всички времена! — възкликна той зарадвано.

— Чакай да позная. Да убиеш присмехулник?

Той я погледна изненадано:

— Как позна?

— Главният герой е адвокат, който се опълчва срещу социалните предразсъдъци, за да защити един невинен човек. Това не е ли и твоя мечта? Освен това не ми изглеждаш на такъв, който чете Женската стая.

Той поклати глава съкрушен.

— Знаеш толкова много за мен, чувствам се неспокоен.

— Добре, а коя, мислиш, е моята любима книга?

— Това да не е някакъв тест пак?

— И още как.

— Ами… Мидълмарч?

— Защо?

— Защото в нея героинята е силна, независима и волева.

— Да, но тя не прави нищо! Както и да е, книгата, която имам предвид, не е роман. Опитай отново.

Той поклати глава замислено.

— Не е роман значи. — После вдъхновението внезапно го осени: — Знам коя е. Разказва се за блестящо научно откритие, което обяснявало нещо много важно за живота на човека. Обзалагам се, че е Двойната спирала.

— Браво на теб!

Двамата започнаха да се хранят. Пицата все още бе топла. Джийни замислено мълча известно време.

— Днес наистина обърках всичко — въздъхна тя. — Чак сега го виждам. Не трябваше да вдигам пара, а просто да кажа: Добре, нека обсъдим всичко спокойно, нека не правим прибързани решения. Вместо това обаче се изперчих на университетското ръководство и съвсем оплесках нещата, като казах всичко на пресата.

— Правиш впечатление на безкомпромисен човек — забеляза той.

— Едно е да си безкомпромисен, а съвсем друго — глупав — отвърна Джийни.

Той й показа вестника.

— Това може би обяснява защо сега университетът ви е толкова чувствителен на тема лоша реклама. Спонсора ви скоро ще го купят.

Тя прочете първия абзац и подсвирна от изненада.

— Сто и осемдесет милиона долара… — След като прочете цялата статия, поклати глава. — Теорията ти е интересна, но не мога да я приема.

— Защо?

— Защото ме нападаше Морис Обел, а не Берингтън. Въпреки че, както казват, Берингтън си падал малко фурнаджийска лопата. Тъй или иначе, не съм чак толкова важна. Представлявам само една миниатюрна част от научните изследвания, които „Дженетико“ спонсорира. Дори ако работата ми наистина нарушаваше анонимността на хората, скандалът нямаше да заплаши такава огромна продажба за стотици милиони долари.

Стив избърса пръстите си в салфетката и взе в ръцете си снимка на жена с бебе в ръце. Жената приличаше малко на Джийни, но бе с права коса.

— Сестра ти ли е това? — опита се той да познае.

— Да, Пати. Тя има вече три деца и всички са момчета.

— Нямам ни брат, ни сестра — каза Стив. После си спомни: — Ако не броим Денис Пинкър. — Лицето на Джийни се промени и той добави: — Ти гледаш на мен като на обект.

— Съжалявам. Искаш ли да опиташ сладоледа?

— И още как.

Тя сложи кутията на масата и извади две лъжички. Това го зарадва. Щом ядеш от един съд с нея, каза си той, значи си на крачка от целувката. Тя си хапна с явна наслада. Стив се запита дали прави любов със същия ентусиазъм.

Той преглътна и каза:

— Толкова се радвам, че ми вярваш. Защото ченгетата изобщо не ми вярват.

— Ако ти си похитителят, цялата ми теория отива на кино.

— Дори и така да е, не всяка жена би ме поканила тази вечер, особено пък такава, която знае, че с Денис Пинкър имаме едни и същи гени.

— Поколебах се — призна си тя. — Но се оказа, че не съм сбъркала.

— Как разбра?

Тя посочи остатъците от вечерята.

— Ако Денис Пинкър хареса някоя жена, той вади нож и я кара да си свали бикините. А ти донесе пица.

Стив се засмя.

— Може да ти звучи налудничаво — каза Джийни, — но разликата е от земята до небето.

— Има едно нещо за мен, което трябва да знаеш — започна колебливо Стив.

Тя остави лъжичката.

— И какво е то?

— Веднъж малко остана да убия един човек.

И Стив й разказа за сбиването си с Тип Хендрикс.

— Ето затова се вълнувам за произхода си — каза той. — Не можеш да си представиш какво изпитах, когато ми каза, че мама и татко може да не са ми родители. Ами ако истинският ми баща е убиец?

Джийни поклати глава.

— Това си е най-обикновено училищно сбиване, което се е изплъзнало от контрол. То не означава, че си психопат. А нещо да кажеш за другото момче? Тип?

— Няколко години по-късно някой друг го уби. По това време вече бе започнал да се занимава с дрога. Скарал се с доставчика си и оня го прострелял в главата.

— Именно той е психопатът, доколкото схванах — каза Джийни. — Точно такива работи стават с тях. Те просто непрекъснато си търсят белята. Голям и як хлапак като теб е напълно възможно да влезе в противоречие със закона веднъж, но го преодолява и после продължава да живее нормален живот. А Денис ще влиза и излиза от затвора, докато някой не го убие.

— На колко години си, Джийни?

— Не ти хареса, че те нарекох голям и як хлапак ли?

— На двайсет и две години съм.

— А аз съм на двайсет и девет. Разликата е голяма.

— На хлапак ли ти приличам?

— Не знам, но един трийсетгодишен мъж не би дошъл чак от Вашингтон само за да ми донесе пица. Това става импулсивно.

— Съжаляваш ли, че го направих?

— Не. — Тя докосна ръката му. — Наистина се радвам.

Той все още не знаеше как да класифицира отношенията им. Но тя все пак бе плакала на рамото му. За такова нещо хлапаците не стават, помисли си.

— Кога ще знаеш за гените ми?

Тя погледна часовника си.

— Отделянето сигурно вече е готово. Утре сутринта Лайза ще направи филма.

— И това означава, че тестът е приключил?

— Почти.

— А не можем ли да видим резултатите сега? Нямам търпение да разбера дали имам същите гени като на Денис Пинкър.

— Мисля, че можем — отвърна Джийни. — И аз съм доста любопитна.

— Тогава какво чакаме?

25.

Берингтън имаше карта, която отваряше всички врати в Лудницата.

Никой не знаеше за нея. Дори редовните професори живееха в блажено неведение, мислейки, че никой не може да проникне в тяхната светая светих. Знаеха, че само чистачката и охраната имаха ключ за всички стаи. Но на учените и преподавателите изобщо не им минаваше през ума, че някой може да се снабди без особени усилия с ключ за всички врати.

Въпреки това Берингтън не беше го използвал никога досега. Да се промъква крадливо беше недостойно, не беше в неговия стил. Пит Уотлингсън вероятно криеше снимки на голи момчета из чекмеджетата си, Тед Рансъм сигурно имаше скрити запаси с марихуана някъде, а Софи Чапъл по всяка вероятност е сбутала някъде вибратора си, предназначен за тия дълги и скучни следобеди. Но Берингтън не се интересуваше от тези неща.

Това бе извънреден случай.

Университетът бе заповядал на Джийни да прекрати работата с компютърната си програма и бе заявил на света, че това е сторено, но как можеше той да е сигурен? Не можеше да види електронните импулси, сновящи между компютърните терминали… През целия ден мисълта, че тя отново може да се рови из медицинските данни, не му даваше мира. И не се знаеше какво може да намери.

Затова се бе върнал в кабинета си и сега седеше зад бюрото, гледайки как навън топлият здрач се сгъстява около сградите. Почукваше с пластмасовата карта по мишката на компютъра и се готвеше за нещо, което бе съвсем против принципите му.

Той ценеше достойнството си, бе го култивирал много отдавна. Като най-малкото момче в класа, без баща, който да му каже как да се оправя с побойниците, и с майка, твърде заета да свързва двата края, за да има време за него, той бавно бе си създал ореол на високомерна отчужденост, под който се криеше. В Харвард изучи подробно един от съквартирантите си, момче от стара и богата фамилия, отбелязвайки си педантично всички подробности — какъв е коженият му колан, носните му кърпички, скъпият плат на костюмите му, кашмирените шалове. Гледаше с какъв жест разгъва салфетката си, как придържа стола на дамите. Наслаждаваше се на смесицата от непринуденост и уважение, с която се отнасяше към професорите, и на повърхностния чар, с едва скрита хладина, с които се отнасяше към стоящите по-долу от него. Когато започна работа по магистърската си степен, за Берингтън вече говореха като за изпечен аристократ.

Освен това мантията на достойнството трудно се сваляше. Някои професори можеха да свалят сакото си и да се включат в играта на първокурсниците, но не и Берингтън. Студентите никога не му разказваха вицове, нито пък го канеха на купоните си, но пък и не го прекъсваха и не шумяха по време на лекциите му.

В известен смисъл целият му живот преди създаването на „Дженетико“ бе една измама, но той я бе играл храбро и надуто. Обаче в това да се промъкнеш някому в стаята и да я претърсиш — нямаше никакъв стил.

Той погледна часовника си. Лабораторията сигурно вече е затворена. Повечето от колегите му са си отишли, отправили се към крайградските си къщи или към бара на Факултетския клуб. И сега да опита, и по-късно — все едно. Нямаше време в денонощието, когато можеше да се гарантира със стопроцентова сигурност, че сградата е празна — учените работеха, когато имаха настроение за това.

Излезе от кабинета си, слезе по стълбите и спря пред вратата на Джийни. Наоколо нямаше никой. Прекара картата през четящото устройство и вратата се отвори. Берингтън влезе, запали лампата и затвори след себе си.

Това беше най-малкият кабинет в сградата. Всъщност това по-рано бе нещо като килер, но Софи Чапъл змийски бе настояла да го превърнат в кабинет за Джийни под смешния предлог, че за пакетите въпросници, с които работеше факултетът, трябвало по-голяма стая. Но Джийни бе дала живот на тясната стая с два дървени стола, боядисани в яркочервено, възлеста палма в саксия и репродукция от Пикасо — бой с бикове с ярки мазки жълто и оранжево.

Той вдигна поставената в рамка снимка от бюрото. Беше черно-бяла фотография, изобразяваща хубав мъж с бакенбарди и широка вратовръзка и млада жена с решително изражение. Родителите на Джийни през седемдесетте, каза си той. Освен тази снимка, на бюрото й нямаше нищо друго. Прибрано момиче.

Берингтън седна и включи компютъра й. Докато машинката се зареждаше за работа, той прегледа чекмеджетата й. В най-горното имаше химикалки и бележници. В другото откри тампони и неотворен пакет чорапогащници. Той мразеше чорапогащниците. Приятно му бе да си спомня за жартиерите и чорапите с ръбове от юношеските си години. Освен това чорапогащниците бяха нездравословни — както найлоновите шорти. Ако президентът Пруст го направеше министър на здравеопазването, той щеше да постави надпис: „Внимание! Вредно за здравето!“ на всички чорапогащници. В следващото чекмедже откри малко огледалце и четка за коса с един-два черни косъма, а в последното — речник джобен формат и книга, озаглавена Хиляда акра. Дотук никакви тайни.

На екрана се появи главното меню. Той хвана мишката и цъкна на календар. Графикът й бе лесно предсказуем — лекции и часове, лабораторно време, тенис, срещи за по едно питие и посещения на кино. В събота щеше да гледа мача в „Ореол Парк“, Тед Рансъм и жена му я очакваха на късна закуска в неделя, колата й трябваше да отиде на преглед в понеделник. Нямаше директория, озаглавена Медицински файлове на „Акме Иншуърънс“. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, бе също така пестелив — купи витамини, обади се на Гита, подарък на Лайза за рождения й ден, проверка на модема.

Той излезе от дневника и запрехвърля файловете й. Имаше огромна маса статистически данни и разработки по тях. Файловете на текстовия й редактор бяха по-малки — малко кореспонденция, проект за въпросник, чернова за някаква статия. С помощта на функцията за търсене по дума той издири всичките й файлове за думата „база данни“. На няколко пъти този термин се появи в статията и после още веднъж-дваж в копия на изпратени писма, но в нито едно от тези места не се разбираше къде се кани да използва програмата си Джийни следващия път.

— Хайде — каза той полугласно, — някъде трябва да се покаже нещо, за бога!

В шкафа за папки също нямаше кой знае какво — та тя бе тук само от няколко седмици. След година-две ще го натъпка с използвани въпросници и първоначални данни за научни изследвания.

В друг шкаф Берингтън откри само поставена в рамка снимка на Джийни с някакъв висок брадат мъж — и двамата се бяха подпрели на велосипеди на фона на някакво езеро. Каза си, че е намерил любовна история, която е свършила.

Безпокойството му нарасна. Това бе кабинет на организирана личност, от ония, които си планират нещата предварително. Тя си подреждаше входящите писма и си пазеше копия от цялата изходна поща. Тук някъде задължително трябваше да има нещо, което да му подскаже какво ще прави тя по-нататък. Няма причина да го пази в тайна — до този ден не бе дала повод да се мисли, че върши нещо, от което да се срамува. Сигурно планираше ново сканиране на някоя медицинска информационна банка. Единственото възможно обяснение за отсъствието на такива улики бе, че урежда въпроса по телефона или лично — може би с някой, който й е близък приятел. И ако това беше така, той нямаше да може да намери нищо.

От коридора долетя шум от стъпки и Берингтън замръзна. Чу се щракане, след като картата премина през четящото устройство. Той безпомощно се взираше във вратата. Не можеше нищо да направи — хванаха го на местопрестъплението, седнал на бюрото й и включил компютъра й.

Вратата се отвори. Той очакваше да види Джийни, но вместо нея в стаята влезе, човек от охраната.

— О, здравейте, професоре! — позна го мъжът. — Видях отвън, че свети и дойдох да проверя. Доктор Ферами държи вратата си отворена, докато е тук.

Берингтън се помъчи да не се изчерви.

— Всичко е наред — каза той. Не се извинявай, не обяснявай. — Ще затворя, като си тръгна.

— Чудесно.

Пазачът стоеше мълчаливо и чакаше обяснение. Берингтън стисна челюсти.

— Е, лека нощ, професоре — рече мъжът, след като постоя още малко.

— Лека нощ.

Пазачът си тръгна.

Берингтън се отпусна. Няма проблем.

Наведе се и провери дали модемът й е включен, после цъкна на Америка Онлайн и влезе в пощенската й кутия. Терминалът й бе програмиран да дава паролата автоматично. Имаше три писма и той ги изтегли. Първото бе за увеличение на цените за ползване на Интернет. Второто идваше от университета в Минесота и в него пишеше:

Берингтън се запита дали Уил не беше оня брадат тип от снимката. Изтри писмото и отвори третото.

То го накара да се изправи на нокти.

Писмото идваше от ФБР.

— Кучка гадна! — изсъска Берингтън. — Това ще ни убие!

26.

Берингтън се страхуваше да говори по телефона за Джийни и пръстовите отпечатъци на ФБР. Разузнавателните институции подслушваха толкова много разговори. Съвременното подслушване бе поверено на компютри, които бяха програмирани да записват ключови думи и фрази. Ако някой кажеше плутоний или хероин, или лък убий президента, компютърът записваше разговора и алармираше човек. Последното нещо, от което Берингтън имаше нужда, бе някой слухар от ФБР да започне да си задава въпроси защо сенатор Пруст се интересува толкова много от пръстови отпечатъци.

Затова се качи на сребристия си линкълн и се понесе със сто и четиридесет километра в час по магистралата Балтимор — Вашингтон. Често нарушаваше ограничението за скоростта. Всъщност към всички правила той се отнасяше нетърпеливо. Това бе вътрешно противоречие, признаваше го. Мразеше участниците в походите на мира и наркоманите, хомосексуалистите и феминистките, рок запалянковците и всички неконформисти, задушаващи добрата американска традиция. В същото време обаче се дразнеше, когато някой му казваше къде да паркира колата си или колко да плаща на работниците си, или по колко пожарогасителя трябва да слага в лабораторията.

Докато караше, се запита дали Джим Пруст все още поддържа връзки с разузнавателните кръгове. Дали те не бяха просто една банда стари войници, които се събираха и си разказваха истории за това как са успели да компрометират антивоенното движение или са ликвидирали някой латиноамерикански президент? Или все още държаха ножа? Дали не си помагаха един на друг като Мафията и не гледаха на връщането на услуга като на религиозно задължение? Или всичко вече бе свършило? Все пак Джим бе напуснал ЦРУ много отдавна.

Беше късно, но Джим чакаше Берингтън в кабинета си в Капитолия.

— Какво толкова е станало, че да не можеш да ми го кажеш по телефона? — попита нетърпеливо той.

— Тя се кани да пусне програмата си на файловете с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Джим пребледня.

— Ще проработи ли?

— Тя проработи на зъбните файлове, какво й пречи да проработи и на пръстови отпечатъци.

— Доколкото си спомням, повече от двайсет милиона комплекта. Всички от тях обаче не може да са престъпници. Толкова ли много престъпници има в Америка?

— Не знам, може би те пазят пръстовите отпечатъци и на починалите. Съсредоточи се, Джим, за бога! Можеш ли да я спреш?

— С кого от Бюрото е влязла във връзка?

Берингтън му подаде разпечатката от писмото. Докато Джим я четеше, Берингтън вдигна глава и се огледа. По стените на кабинета му висяха снимки на Джим заедно с всички американски президенти от Кенеди насам. Ето, униформеният капитан Пруст отдава чест на Линдън Джонсън, ето го и майор Пруст, все още с буйна руса коса, ръкуващ се с Дик Никсън; полковник Пруст, вперил намръщен поглед в Джими Картър; генерал Пруст, говорещ си нещо с Роналд Рейгън, и двамата се бяха превили от смях; Пруст — в бизнескостюм, зам.-директор на ЦРУ, потънал дълбоко в разговор с намръщения Джордж Буш; и накрая сенатор Пруст, вече плешив и с очила, размахващ пръст към Бил Клинтън. Беше сниман още как танцува с Маргарет Тачър, как играе голф с Боб Доул и язди редом с Рос Перо. Самият Берингтън също имаше няколко подобни снимки, но Джим бе събрал цяла галерия. Това, че непрекъснато се виждаше в компанията на най-силните хора в света, караше Джим да се чувства важна персона.

— Никога не съм чувал това име. Гита Сумра — каза замислено Джим. — Сигурно не е някъде по върховете.

— Кого всъщност познаваш от ФБР? — попита го Берингтън нетърпеливо.

— Познаваш ли семейство Крийн, Дейвид и Хилъри?

Берингтън поклати глава.

— Той е помощник-директор, а тя е лекуваща се алкохоличка. И двамата са на около петдесет. Преди десет години, когато ръководех ЦРУ, Дейвид работеше за мен в отдел „Дипломатически“, държейки под око всички чужди посолства и техните шпионски секции. Аз го харесвах. Както и да е, един следобед Хилъри се напила, качила се в хондата си и прегазила шестгодишно чернокожо момиченце. Без да спира, тя продължила, после спряла до някакъв магазин и се обадила на Дейв в Ленгли. Той веднага отишъл със своята кола, взел я и я закарал у тях, след което подал оплакване, че колата е открадната.

— Но нещо се объркало.

— Имаше един свидетел на инцидента, който твърдеше, че колата била карана от бяла жена на средна възраст, и един упорит детектив, който знаеше, че жените, които крадат коли, са много малко. Свидетелят разпозна Хилъри, тя се пречупи и си призна всичко.

— И какво стана после?

— Отидох при областния прокурор. Той искаше да тикне и двамата в затвора. Аз му се заклех, че те са изпълнявали важна задача от огромно значение за сигурността на държавата и го накарах да оттегли обвинението. Хилъри започна да посещава сбирките на анонимните алкохолици и оттогава не е близвала нито капка.

— А Дейв се е преместил във ФБР и се справя добре, нали?

— И колко само ми дължи…

— Може ли да я спре тая Гита?

— Той е един от деветте помощници на директора, подчинени на заместник-директора. Няма отношение към отдела с пръстовите отпечатъци, но е влиятелно момче.

— Може ли обаче да го направи?

— Не знам! Ще го питам, успокой се! Ако може да се направи, той ще го направи.

— Добре, Джим — каза Берингтън. — Вдигай шибания телефон и го питай.

27.

Джийни запали осветлението в лабораторията и Стив влезе след нея.

— Езикът на генетиката се състои от четири букви — A, C, G и T.

— Защо именно тия четири?

— Аденин, цитозин, гуанин и тимин. Това са така наречените азотни бази, прикрепящи се към централните ивици на ДНК молекулата. Те формират думи и изречения, като например: Постави пет пръста на всеки крак.

— Да, но във всяка ДНК трябва да пише: Постави пет пръста на всеки крак.

— Правилно. Твоята ДНК е много близка до моята и до тази на всички хора по света. Имаме много общи неща дори с животните, защото сме направени от същите протеини, както и те.

— Тогава как правиш разлика между Денисовата ДНК и моята?

— Между думите има части, които не означават нищо, просто безсмислица някаква, нещо като интервали. Наричат се олигонуклеотиди, но всички им викат олиги. В интервала, намиращ се между пет и пръста, може да има едно олиго, което се чете като TATAGAGACCCC, повторено определен брой пъти.

— Всички ли имат TATAGAGACCCC?

— Да, но броят на повторенията при различните хора е различен. Между пет и пръста ти може да имаш трийсет и две олиги, а аз може да имам двеста осемдесет и седем. Няма значение колко олиги имаш, защото те не означават нищо.

— А как сравняваш олигите на Денис с моите?

Тя му показа правоъгълна плочка с размер и форма на книга.

— Намазваме повърхността на тази плоча със специален вазелин, правим прорези по повърхността й и вътре пускаме проби от твоята ДНК и от тази на Денис. После слагаме плочата ето тук. — На масата имаше малък стъклен съд. — Пускаме за два часа ток през вазелина. Той кара ДНК частичките да се промъкват през вазелина на прави ивици. Да, но малките частички се движат по-бързо от дългите. Така че твоите частички с трийсет и две олиги ще свършат далеч пред моите двеста осемдесет и седем. Виждам, че Лайза вече е положила фолиото върху филмовата плака. Мисля, че конфигурацията вече е оформена. Остава ни само да проявим филма.

Стив се опита да види изображението на филма, докато тя го промиваше в някакъв химически разтвор и го плакнеше с вода. На това парченце бе записана цялата му история! Но на него не се виждаше нищо друго, освен непонятна стълбовидна конфигурация. Най-сетне тя го размаха във въздуха да изсъхне и го сложи на светлинното табло.

Стив впери поглед в него. Филмът от горе до долу бе нашарен с прави линии, широки около шест милиметра, приличащи на сиви следи от автомобил. В дъното на филма всяка следа беше номерирана от 1 до 18. Вътре в следите имаше черни чертички, също като тирета. Това нищо не му говореше.

— Черните чертички показват докъде са стигнали частичките ти ДНК по следата — каза Джийни.

— Но във всяка следа има по две чертички.

— Това е, защото имаш две ивици ДНК — една от майка ти и една от баща ти.

— Разбира се, двойната спирала.

— Точно така. И родителите имат различни олиги. — Тя погледна листче с някакви бележки, после вдигна глава. — Сигурен ли си, че си готов за това, какъвто и да е резултатът?

— Да.

— Добре. — Тя отново сведе поглед надолу. — Следа номер три е твоята кръв.

Някъде към средата на следата се виждаха две чертички, на около два сантиметра една от друга.

— Следа номер четири е контролна. Това е или моя, или кръв на Лайза. Чертичките, в сравнение с твоите, трябва да бъдат на две съвсем различни места.

— Точно така са. — Двете чертички от контролната проба бяха, кажи-речи, до долния край на филма, съвсем близко една до друга.

— Следа номер пет е кръвта на Денис Пинкър. Чертичките на същото място като твоите ли са или са на различни места?

— На едно и също място са — отвърна Стив. — Съвпадат абсолютно точно.

Тя извърна поглед към него.

— Стив — каза му, — вие сте близнаци.

На него не му се искаше да повярва.

— Има ли вероятност от грешка?

— Разбира се — отвърна тя. — Едно на сто е два индивида, които нямат нищо общо помежду си, да имат една и съща частица и в майчината, и в бащината ДНК. Обикновено ние тестуваме четири различни частици, използвайки различни олиги и различни сонди. Това намалява вероятността от грешка до едно на сто милиона. Утре Лайза ще направи още три теста — за всеки един от тях ще отиде по половин ден. Но аз знам какъв ще бъде резултатът. И ти също, нали?

— Да — въздъхна Стив. — Май трябва да свиквам с мисълта. Откъде, по дяволите, съм се взел?

Джийни се замисли.

— Нещо, което каза преди малко, ми се върти в главата. Нямам ни брат, ни сестра. От това, което съм чула за майка ти и баща ти, те биха искали да имат къща, пълна с деца — три или четири.

— Права си — каза Стив. — Но мама имала проблеми със зачеването. Била е на трийсет и три и женена за татко от десет години, когато съм се появил аз. Писала е книга за това — Какво да правиш. Когато не можеш да забременееш. Това беше първият й бестселър. С парите тя купи сглобяема вила във Вирджиния.

— А Шарлот Пинкър е родила Денис на трийсет и девет години. Обзалагам се, че те също са имали проблеми със зачеването. Питам се дали това има някакво значение.

— Какво значение би могло да има?

— Не знам. Майка ти подлагала ли се е на някакво лечение?

— Не съм чел книгата й. Да й се обадя ли? И без това е време вече да им кажа за тая мистерия.

Той набра домашния си телефон. Отговори майка му.

— Здрасти, мамо.

— Зарадва ли се, като те видя?

— Отначало не особено. Но все още сме заедно.

— Значи не те мрази?

Стив погледна Джийни.

— Не ме мрази, мамо, но мисли, че съм малък.

— Чува ли те?

— Да, и мисля, че я смущавам, което е плюс. Мамо, намираме се в лабораторията й и имаме една загадка. Моята ДНК се оказа една и съща с ДНК-то на един друг обект, когото тя изследва — Денис Пинкър.

— Не може да бъде същата. В противен случай трябва да сте еднояйчни близнаци.

— А това би могло да е възможно само ако съм осиновен.

— Стив, не си осиновен. И нямаш брат — близнак. Един Бог знае как щях да се оправям с двама като теб.

— А подлагала ли си се на лечение срещу безплодие, преди да се родя аз?

— Да, лекувах се. Лекарят ми препоръча да се обърна към едно място във Филаделфия, където ходили много съпруги на военни. Наричаше се клиника „Авънтайн“. Приложиха ми хормонално лечение.

Стив повтори това на Джийни, която си записа информацията.

Майка му продължи:

— Лечението се оказа успешно и ти се появи на бял свят като резултат от тези усилия. Ти, който в момента си седнал в Балтимор в компанията на красива жена, седем години по-възрастна от теб, вместо да се върнеш тук, във Вашингтон, и да се грижиш за престарялата си и побеляла майка.

Стив се засмя.

— Благодаря, мамо.

— Не закъснявай. Утре трябва да се видиш с адвоката. Хайде първо се измъкни от тия съдебни бъркотии, а после се занимавай с ДНК-то си колкото си искаш.

— Няма да закъснявам. — Той затвори телефона.

— Сега ще се обадя на Шарлот Пинкър — каза Джийни. — Дано да не си е легнала вече. — Потърси номера в бележника на Лайза, вдигна слушалката и го набра. След малко заговори: — Здравейте, госпожо Пинкър, обажда ви се доктор Ферами от „Джоунс Фолс“. Добре съм, благодаря, вие как сте? Надявам се, че нямате нищо против да ви задам един-два въпроса. Много любезно от ваша страна. Да… Преди да забременеете с Денис, ходихте ли някъде да ви лекуват от безплодие? — Последва дълга пауза и лицето на Джийни светна. — Във Филаделфия? Да, чувала съм за нея. Хормонално лечение. Много интересно, страшно ми помогнахте. Благодаря ви още веднъж, довиждане. — Тя затвори. — Бинго! Шарлот е посещавала същата клиника.

— Това е чудесно — каза Стив. — Но какво означава?

— Нямам представа — каза Джийни, вдигна отново слушалката и набра 411. — Как мога да се свържа със „Справки“ във Филаделфия? Благодаря. — Тя затвори и веднага набра отново. — Клиника „Авънтайн“, моля. — Дълга пауза. Вдигна поглед към Стив: — Вероятно вече не работи от доста време.

Той я гледаше като хипнотизиран. Лицето й светеше от възбуда и изглеждаше страхотно. Умът й работеше като добре смазан механизъм. Искаше му се да й бъде по-полезен.

Изведнъж тя грабна молива и бързо надраска някакъв номер.

— Благодаря — каза в слушалката и затвори. — Още работят!

Стив стоеше като закован. Мистерията с гените му може би щеше да се разбуди.

— Картоните — каза той. — Клиниката трябва да има медицинските картони на клиентите си. В тях вероятно ще намерим нещо.

— Трябва да отида дотам — каза Джийни и се замисли. — Имам подписано разрешение от Шарлот Пинкър — молим всеки, когото интервюираме, да подписва такова разрешение — и с него можем да разглеждаме медицинските картони. Ще помолиш ли майка ти да подпише такова разрешение и да ми го изпрати утре по факса тук, в УДФ?

— Готово.

Тя отново набра, трескаво удряйки клавишите.

— Добър вечер. Клиника „Авънтайн“ ли е? Имате ли дежурен управител? Благодаря.

Тропаше нетърпеливо с молив по бюрото, а Стив я гледаше влюбено. Можеше да остане така цяла нощ.

— Добър вечер, господин Рингууд, обажда се доктор Ферами от факултета по психология към университета „Джоунс Фолс“. Два от моите обекти за изследване са посещавали клиниката ви преди двайсет и две години и ще бъде много полезно за мен, ако успея да надникна в медицинските им картони. Имам разрешенията им и мога да ви ги пратя предварително по факса… Това би било чудесно. А може ли утре? Да речем… в два часа следобед? Бяхте много любезен. Така ще направя. Благодаря ви. Довиждане.

— Клиника за лечение от безплодие — каза Стив замислено. — Дали не прочетох в Уолстрийт Джърнъл, че „Дженетико“ притежава такива клиники?

Джийни се втренчи в него.

— О, боже господи! — каза тя с тих глас. — Разбира се, че притежава.

— Питам се дали няма някаква връзка.

— Обзалагам се, че има — убедено каза Джийни.

— Ако има, значи…

— Значи Берингтън Джоунс сигурно знае много повече за теб и Денис, отколкото дава да се разбере.

28.

Това беше отвратителен ден, но поне завърши добре, помисли си Берингтън, излизайки изпод душа.

Огледа се в огледалото. За петдесет и деветте си години той беше в чудесна форма — строен, изправен, с леко загоряла кожа и почти плосък корем. Срамните му косми бяха тъмни, но това бе, защото ги боядисваше, за да премахне досадния сив цвят. За него бе много важно да може да се съблече пред жена, без да става нужда да гаси лампите.

Бе започнал деня с мисълта, че е нахлузил юздата на Джийни Ферами, но тя се бе оказала по-печена, отколкото бе очаквал. Повече няма да я подценявам, каза си той.

На връщане от Вашингтон се бе отбил през дома на Престън Барк, за да го осведоми за последното развитие на събитията. Както винаги, Престън се обезпокои и притесни още повече, отколкото изискваше ситуацията. Повлиян от настроението на Престън, Берингтън се бе върнал у дома с помрачени мисли. Но още като влезе, телефонът бе започнал да звъни и Джим, използвайки импровизирани кодови думи, го бе информирал, че Дейвид Крийн може да прекрати сътрудничеството между Джийни и ФБР. Бе обещал да се обади там, където трябва, още тази вечер.

Берингтън се избърса с хавлията и облече синя памучна пижама, а върху нея — халат на сини и бели райета. Мариан, домашната помощничка, бе освободена за тази вечер, но в хладилника бе оставила пиле по провансалски, според бележката, която бе написала с внимателния си детски почерк. Той сложи купата във фурната и си наля малко малцово уиски. Отпи и точно в този момент телефонът иззвъня.

Беше бившата му жена, Виви.

— В Уолстрийт Джърнъл пише, че ще ставаш богат — каза тя.

Той си я представи — стройна блондинка на шейсет години, седнала на терасата в къщата си в Калифорния, загледана към потъващото в Тихия океан слънце.

— Предполагам, че искаш да се върнеш при мен.

— Мислих за това, Бери, и то много сериозно — не повече от десет секунди. После разбрах, че сто и осемдесет милиона просто не са достатъчни, за да ме върнат.

Това го накара да се разсмее.

— Сериозно говоря, Бери, радвам се за теб.

Той знаеше, че е искрена. Тя самата имаше много пари. След като го напусна, се захвана с недвижими имоти в Санта Барбара и се справяше добре.

— Благодаря.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги оставиш на момчето ли?

Синът им учеше за счетоводител.

— Няма да му трябват. Счетоводството ще му донесе цяло състояние. Може би ще дам част от парите на Джим. Той ще се кандидатира за президент.

— А той с какво ще ти се отплати? Ще те направи посланик в Париж ли?

— Не, ще го помоля за поста министър на здравеопазването.

— Хей, Бери, ти май сериозно мислиш за това. Но сигурно не можеш да ми кажеш много неща по телефона.

— Вярно е.

— Трябва да свършвам, моят човек звъни на вратата. Доскоро, Марлборо.

Това беше стара семейна закачка за сбогуване и той отговори с останалата част от паролата:

— До след миг, Едвард Григ.

Берингтън затвори.

С изненада установи, че излизането на Виви с нейния човек му е като че ли неприятно — нямаше представа кой може да бъде. А той трябваше да си остане сам вкъщи с чаша уиски в ръка. Освен смъртта на баща му, разводът с Виви бе най-голямата мъка в живота на Берингтън. Не я обвиняваше, че го бе напуснала — той се бе оказал безнадеждно неверен съпруг. Но я бе обичал и тя все още му липсваше — тринайсет години след развода. Фактът, че именно той бе виновен за това, само увеличаваше мъката му още повече. Лекият тон, с който двамата бяха разговаряли по телефона, му припомни приятните мигове, прекарани с нея през добрите стари времена.

Включи телевизора и докато чакаше вечерята му да се притопли, се загледа в новините. Кухнята се изпълни с ароматите на подправките, които Мариан слагаше. Беше страхотна готвачка. Може би защото идваше от Мартиника — бивша френска колония.

Тъкмо бе извадил ястието от фурната и телефонът отново иззвъня. Този път бе Престън Барк. Гласът му звучеше развълнувано.

— Току-що ми се обади Дик Мински от Филаделфия — съобщи той с треперещ глас. — Джийни Ферами си е уредила среща да посети „Авънтайн“ утре.

Берингтън седна тежко на първия попаднал му стол.

— Това се казва изненада! — изпъшка той. — Е как така е успяла да стигне до клиниката?

— Не знам. Дик не е бил там, дежурният управител е разговарял с нея. Казала му, че някои от нейните обекти били лекувани в клиниката много отдавна и тя искала да види медицинските им картони. Обещала да изпрати разрешенията им по факса, щяла да бъде там в два часа следобед. Слава богу, че Дик случайно се обадил до клиниката за нещо съвсем друго и дежурният управител споменал за разговора.

Дик Мински бе един от първите, които „Дженетико“ нае още през седемдесетте. Тогава отговаряше само за пощата, а сега вече бе управител на клиниката. Никога не го допуснаха до вътрешния кръг — само Джим, Престън и Берингтън имаха право да бъдат в този клуб, — но знаеше, че миналото на компанията си има своите тайни. Дискретността у него се включваше автоматично.

— Ти какво му каза да прави?

— Да отмени срещата, разбира се. И ако пак дойде, да я отпрати. Да й каже, че не може да види картоните.

Берингтън поклати глава.

— Това не е достатъчно.

— Защо?

— То просто ще възбуди любопитството й още повече. Ще се опита да стигне до картоните по друг начин.

— Като как например?

Берингтън въздъхна. Престън просто нямаше въображение.

— Е, ако бях на нейно място, щях да се обадя в „Ландсман“, да повикам секретарката на Мадигън на телефона и да й кажа да предаде на шефа си да погледне в досиетата на клиника „Авънтайн“ отпреди двайсет и три години. И това да стане, преди да подпише документите по сделката с нас. Ако не друго, то поне ще го накара да започне да задава въпроси…

— Добре тогава, какво предлагаш? — попита Престън троснато.

— Мисля, че трябва да нарежем всички картони от седемдесетте — отвърна той.

Престън помълча малко.

— Бери, тези картони са уникални. Научно погледнато, те са безценни…

— Мислиш ли, че това не ми е ясно? — ядоса се на свой ред Берингтън.

— Сигурно има и друг начин.

Берингтън въздъхна, на него също му бе неприятно да прави това. С умиление си представяше онзи ден, далеч в бъдещето, как някой щеше да напише разказ за първите им експерименти и тяхната дързост, упоритост и научна гениалност щяха да станат известни на цял свят. За съжаление друг начин нямаше.

— Докато картоните съществуват, те са заплаха за нас. Трябва да се унищожат.

— А какво ще кажем на персонала?

— По дяволите, откъде да знам, Престън! Измисли нещо, за бога. Нова политика за документиране. Ти почни да ги нарязваш още от сутринта, а какво ще им кажеш изобщо не ме интересува.

— Май си прав. Добре, веднага ще позвъня на Дик. Ще се обадиш ли на Джим да го поставиш в течение?

— Разбира се.

— Довиждане.

Берингтън набра домашния телефон на Джим. Съпругата му, тъпичка и кротка жена, веднага го повика на телефона.

— Вече съм си легнал. Бери, какво, по дяволите, има пак?

Отношенията между тримата с всеки изминал час ставаха все по-напрегнати.

Берингтън разказа на Джим какво му бе казал Престън и за мерките, които бяха взети.

— Добро решение — съгласи се Джим. — Но не е достатъчно. Има и други начини, по които тази Ферами може да се добере до нас.

За миг Берингтън изпита раздразнение. За Джим никога нищо не е било достатъчно. Каквото и да се предложеше, той винаги настояваше за по-строги мерки, за по-крайни действия. Берингтън потисна надигналия се язвителен отговор, защото този път Джим имаше право. Джийни се бе оказала истинска хрътка, неотклонно следваща дирята. Едно малко объркване изобщо нямаше да я накара да се предаде.

— Съгласен съм — каза той на Джим. — Освен това, както чух сутринта, Стивън Логън е на свобода, така че тя не е съвсем сама. Трябва да я откажем веднъж завинаги.

— Да я подплашим!

— Джим, за бога…

— Знам, че получаваш тик от такива думи. Бери, но трябва да се направи.

— Забрави! Имам по-добра идея, Джим, и ако спреш за минутка, ще я чуеш.

— Добре, слушам те.

— Ще я уволня.

Джим помисли малко.

— Не знам дали това ще свърши работа.

— Разбира се. Слушай сега. Тя си мисли, че се е сблъскала с някаква биологическа аномалия. Това е такова нещо, което може да изгради кариерата на всеки млад учен. Изобщо няма представа какво има отдолу — просто си мисли, че университета го е страх от лоша реклама. Ако изгуби работата си, ще загуби и средствата, с които да продължи проучването, и няма да има мотив да се занимава повече с него. Освен това ще бъде твърде заета да си търси нова работа. Случайно знам, че има нужда от пари.

— Може и да си прав.

Берингтън усети как у него се промъква подозрение. Нещо много лесно се съгласи Джим.

— Не се каниш да вършиш нещо на своя глава, нали, Джим?

Джим избегна прекия отговор.

— Можеш ли да го направиш? Да я уволниш?

— Разбира се.

— Във вторник нали ми разправяше, че това е университет, а не шибана казарма?

— Вярно е, не можеш да крещиш на хората и те да изпълняват заповедите ти на бегом. Но прекарах последните четиридесет години, движейки се из академичния свят, и знам как работи машината. Когато това наистина стане необходимо, мога да се отърва от един асистент — преподавател, без дори да си мръдна пръста.

— Добре.

Берингтън се намръщи.

— Заедно сме в това, нали, Джим?

— Точно така.

— Добре. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Берингтън затвори. Пилето по провансалски бе изстинало. Той го изсипа в боклука и си легна.

Дълго остана с отворени очи, мислейки за Джийни Ферами. В два часа взе приспивателно и след това най-сетне заспа.

29.

Нощта във Филаделфия бе гореща. В жилищния блок, даван под наем, всички врати и прозорци бяха отворени — в нито една от стаите нямаше климатик. Звуците от улицата достигаха до апартамент 5A на най-горния стаж — клаксони, смях, откъслечна музика. На евтиното чамово бюро, изподраскано и прогорено от цигари, звънеше телефон.

Той вдигна слушалката.

Глас, подобен на кучешки лай, каза:

— Джим се обажда.

— Хей, чичо Джим, как си?

— Безпокоя се за теб.

— Защо така?

— Знам какво е станало в неделя вечерта.

Той се поколеба, без да знае какво да отговори.

— Те вече арестуваха друг човек за това.

— Но неговата приятелка мисли, че е невинен.

— Е, и?

— Утре идва във Филаделфия.

— За какво?

— Не знам със сигурност. Но мисля, че е опасна.

— По дяволите!

— Може бе не е зле да й направиш нещо.

— Какво например?

— Не знам, ти ще решиш.

— А как да я намеря?

— Знаеш ли къде се намира клиника „Авънтайн“? Наблизо ти е.

— Знам я, на Честнът Авеню, всеки ден минавам край нея.

— Тя ще бъде там в два часа следобед.

— А как да я позная?

— Висока, тъмнокоса, с халка в носа, на около трийсет години.

— Много жени са като нея.

— Вероятно ще пристигне със стар червен мерцедес.

— Това стеснява малко нещата.

— Не забравяй, че оня тип е пуснат под гаранция.

Той се намръщи.

— Е, и какво от това?

— Ами ако й се случи нещо неприятно, след като са я видели с теб…

— Сетих се. Те ще помислят, че това е бил той.

— Винаги си бил досетлив, момчето ми.

Той се разсмя.

— А ти винаги си бил майтапчия, чичо Джим.

— Още нещо.

— Слушам те.

— Тя е красива. Така че приятно прекарване.

— Довиждане, чичо Джим. И благодаря.