Третият близнак - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Кен Фолет (Събота) #8

Събота

43.

В шест и трийсет сутринта двете хванаха полета на US Air за Ню Йорк.

Джийни бе изпълнена с надежда. Това може би бе краят на кошмара за Стив. Снощи му бе позвънила, за да го информира за хода на събитията и той неимоверно се зарадва. Искаше да дойде до Ню Йорк с тях, но Джийни знаеше, че Миш няма да позволи. Затова обеща да му се обади веднага щом открие нещо ново.

Миш излъчваше нещо като толерантен скептицизъм. Разказът на Джийни бе труден за вярване, но все пак трябваше да го провери.

В списъка на Джийни не бе упоменато защо отпечатъците на Уейн Статнър са във ФБР, но Миш бе проверила предната нощ и разказа на Джийни историята, докато самолетът излиташе от международното летище „Балтимор — Вашингтон“. Преди четири години отчаяните родители на едно изчезнало четиринайсетгодишно момиче установили, че следите на дъщеря им се губят в апартамента на Статнър в Ню Йорк. Обвинили го в отвличане. Той отхвърлил обвиненията, заявявайки, че момичето не било принуждавано. Самото девойче твърдяло, че е влюбено в него. Тогава Уейн бил само на деветнадесет, затова в края на краищата не се стигнало до съд.

Разказът навеждаше на мисълта, че Статнър изпитва нужда от доминиране над жените, но на Джийни й се струваше, че той не се вмества съвсем в портрета на изнасилвач. Обаче Миш й напомни, че тук строги правила няма.

Джийни не бе разказала на Миш за човека, който я бе нападнал във Филаделфия. Знаеше, че Миш няма да приеме честната й дума за достатъчно доказателство, че това не е бил Стив. Миш щеше да пожелае да разпита Стив, а в момента на него само това му липсваше. Затова трябваше да си мълчи и за мъжа, който й се бе обадил вчера и бе заплашил живота й. Не бе казала на никого за това, дори и на Стив — не искаше да го безпокои.

Джийни искаше да харесва Миш, но между двете досега винаги трептеше напрежение. Миш, като ченге, очакваше от хората да вършат това, което им каже, а Джийни мразеше подобно отношение. Опитвайки се да скъси дистанцията, Джийни я запита как така е станала ченге.

— По-рано бях секретарка и получих работа във ФБР — отвърна тя. — Работих там десет години. Започнах да мисля, че мога да върша нещата по-добре от агента, към когото бях прикрепена. Затова подадох молба за полицейско обучение. Завърших академията, станах патрулен полицай, после пожелах да ме направят секретен сътрудник на отдел „Наркотици“. Доста страшничко беше, но доказах, че съм печено момиче.

За миг Джийни се почувства отчуждена от компаньонката си. Самата тя попушваше от време на време малко тревичка и съжаляваше хората, които отиваха в затвора за такова нещо.

— После се преместих в отдел „Малтретиране на малолетни“ — продължи Миш. — Не можах обаче да изкарам дълго там. И никой не може. Работата е много важна, но човешката психика си има граници. Там можеш да полудееш. Затова най-сетне се установих в „Сексуални престъпления“.

— Не ми звучи като по-добро място.

— Да, но поне жертвите са пълнолетни. И след две години ме направиха сержант и шеф на отдела.

— Мисля, че всички следователи по случаи на изнасилване трябва да бъдат жени — каза Джийни.

— Не съм много сигурна.

Джийни бе изненадана.

— Не смяташ ли, че жертвите биха говорили по-свободно пред жена?

— По-възрастните жени може би — да речем, над седемдесетте.

Джийни потрепери при мисълта, че крехка стара жена може да бъде изнасилена.

— Но честно казано — продължи Миш, — повечето жертви са готови да разправят историята си и на уличен стълб.

— Мъжете винаги мислят, че сами си го търсим.

— Подаденото за изнасилване оплакване по някое време трябва да бъде подложено на съмнение, за да може процесът да е честен. И когато се стигне до това, жените могат да бъдат по-брутални от мъжете, особено пък към друга жена.

На Джийни й бе трудно да повярва. Запита се дали Миш просто не защитава колегите си пред един външен човек.

Когато изчерпаха всички теми за разговор, Джийни млъкна и се замисли какво ли й готви бъдещето. Не можеше да свикне с мисълта, че повече няма да работи като учен до края на живота си. В мечтите си се виждаше известна възрастна лама с побелели коси, свадлива, но световноизвестна с трудовете си. А на студентите щяха да казват: Човешката психика на криминално поведение не ни бе никак ясна до публикуването на революционния труд на Джийн Ферами през 2000-та година. Това обаче нямаше да стане. Трябваше да си измисли друга мечта.

Кацнаха на „Ла Гуардия“ в осем часа и хванаха едно очукано жълто такси, което, дрънчейки и скърцайки, ги откара до града. Джийни обаче щеше да се чувства неудобно даже и в кадилак — след няколко минути щеше да види човека, нападнал я в собствената й кола, и усещаше как хладни тръпки лазят по тялото й.

Оказа се, че адресът на Уейн Статнър се намира в голям блок в центъра на града, малко по на юг от Хюстън Стрийт. Беше слънчево съботно утро и по масите на тротоара вече бяха насядали хора, пиещи сутрешното си кафе.

Очакваше ги детектив от Първо районно полицейско управление. Той паркира тъмния си форд ескорт с охлузена задна врата пред блока, излезе от колата, стисна набързо ръцете им и навъсено се представи като Хърб Рийц. Джийни се досети, че да върви подир задниците на детективи, дошли някъде от майната си, не му е никак по вкуса.

Миш каза:

— Много се радваме, че дойдохте да ни помогнете, и то в събота сутринта. — Усмихна му се топло и подкупващо.

— Няма проблеми. — Той поомекна малко.

— Когато и да ви дотрябва помощ в Балтимор, моля ви, обадете се лично ма мен.

— С удоволствие.

Джийни искаше да извика: За бога, хайде да се хващаме на работа!

Влязоха в сградата и с бавния товарен асансьор запълзяха към най-горния етаж.

— По един апартамент на всеки етаж — каза Хърб. — Заподозреният е доста богат. Какво е направил?

— Изнасилване — отвърна Миш.

Асансьорът спря. Вратата се отвори точно срещу вратата на апартамента, така че не можеха да излязат от асансьора, докато домакинът не се появи. Миш натисна звънеца. Последва дълга тишина. Хърб държеше вратите на асансьора отворени. Джийни се молеше Уейн да не е излязъл извън града за уикенда — не би могла да понесе такова разочарование. Миш отново позвъни — този път по-продължително.

Най-сетне отвътре се чу глас:

— Кой е, по дяволите?

Това беше той. Гласът накара Джийни да настръхне от ужас.

Хърб отвърна:

— Полицията, ето кой, по дяволите, звъни. А сега отворете вратата.

Тонът се промени.

— Моля, прилепете личната си карта към стъкления панел пред вас.

Хърб показа личната си карта на панела.

— Добре, само секунда.

Ето това е, каза си Джийни, сега ще го видя.

Вратата бе отворена от рошав и бос млад мъж, облечен в избелял халат за баня.

Джийни се втренчи в него. И за миг се почувства объркана.

Бе точен двойник на Стивън… само че беше с черна коса.

— Уейн Статнър? — попита строго Хърб.

— Да.

Сигурно я е боядисал вчера или в четвъртък вечерта — помисли си тя.

— Аз съм детектив Хърб Рийц от Първо районно управление.

— Винаги помагам с удоволствие на полицията, Хърб — каза Уейн. Той хвърли поглед на Миш и Джийни. В него Джийни не можа да улови трепването, което се получаваше, щом човек познае някого. — Няма ли да влезете?

Всички влязоха. Антрето бе боядисано в черно, открояваха се три червени врати. В ъгъла беше изправен човешки скелет като онези, използвани в медицинските училища, но на този устата му бе превързана с червено шалче и на костеливите му китки се мъдреха чифт полицейски белезници.

Уейн отвори една от червените врати и ги въведе в огромна мансарда с висок таван. Пред прозорците бяха дръпнати черни кадифени завеси и стаята се осветяваше от ниско разположени лампи. На едната стена бе окачено нацистко знаме. От Стойката за чадъри в единия ъгъл стърчаха дръжките на най-различни по калибър и предназначение камшици. На триножника в средата на стаята бе закрепена рисувана с маслени бои картина на разпятие. Когато Джийни погледна по-отблизо, видя, че голата фигура на кръста не е на Христос, а на пищна жена с дълга руса коса. Тя потрепери от отвращение.

Това беше домът на садист — по-очевидно не би могло да бъде дори ако бе поставил табела.

Хърб учудено се оглеждаше.

— С какво си вадите хляба, господин Статнър?

— Притежавам два нощни клуба тук, в Ню Йорк. Откровено казано, именно затова с удоволствие сътруднича на полицията. Ръцете ми трябва да бъдат безупречно чисти, за да мога да въртя бизнеса си.

Хърб щракна с пръсти:

— Разбира се, Уейн Статнър. Четох за вас в списание Ню Йорк. Младите милионери от Манхатън. Трябваше да ви позная по името.

— Не бихте ли седнали?

Джийни понечи да седне, но изведнъж видя, че това е електрически стол — от ония, които се използваха за екзекуции. Тя се сепна, смръщи се и си избра друго място.

— Това е сержант Мишел Делауеър от Градската полиция в Балтимор — продължи Хърб.

— Балтимор? — повтори Уейн изненадано. Джийни внимателно го гледаше в лицето, за да открие признаци на страх, но той явно бе добър актьор. — Нима в Балтимор има престъпност?

— Косата ви е боядисана, нали? — попита небрежно Джийни.

Миш я стрелна с неприязнен поглед — от Джийни се очакваше само да гледа, но не и да разпитва заподозрения.

Обаче Уейн като че ли нямаше нищо против да й отговори.

— Наблюдателна сте — рече иронично той.

Права бях, помисли си Джийни зарадвано. Това е той! Тя погледна ръцете му и си ги спомни как късаха дрехите й. Получи си го най-сетне, копеле такова, изруга наум тя.

— Кога си я боядисахте? — попита отново тя.

— Когато бях на петнайсет години.

Лъжец, скръцна със зъби Джийни.

— Черното е било винаги на мода, откакто се помня.

Косата ти е била руса в четвъртък, когато пъхна мръсните си лапи под полата ми, и в събота, когато изнасили приятелката ми Лайза в спортната зала на УДФ.

Но защо лъжеше? Знае ли, че се търси русокос заподозрян?

— За какво става въпрос? — попита спокойно той. — Да не би косата ми да е ключ към загадката? Обичам загадките.

— Няма да ви губим времето — каза рязко Миш. — Бихме искали да знаем къде сте били миналата неделя в осем часа вечерта.

Джийни се запита дали има алиби. Толкова му беше лесно да каже, че се е заиграл на карти с някакви типове, на които е платил, за да го подкрепят, или е бил в леглото с някоя патка, която с удоволствие ще лъжесвидетелства в негова полза, отново срещу добро заплащане.

Но той я изненада.

— Е, това е лесен въпрос. Бях в Калифорния.

— Може ли някой да потвърди това?

Той се засмя.

— Около сто милиона души сигурно.

Джийни започна да усеща, че работата върви на зле. Не би могъл да има истинско алиби. Той просто беше изнасилвачът.

Миш продължи с въпросите:

— Какво искате да кажете?

— Бях на раздаването на наградите „Еми“.

Джийни си спомни, че даваха по телевизията раздаването на наградите „Еми“ същата онази вечер, когато бе в болничната стая на Лайза. Как така Уейн се е оказал на церемонията? Той даже не би могъл да отиде до летището за времето, за което Джийни откара Лайза до болницата.

— Разбира се, никаква награда не съм спечелил — добави той. — Не съм в този бизнес. Но Салайна Джоунс спечели, а тя ми е стара приятелка.

Той хвърли поглед към триножника и Джийни разбра, че картината изобразява същата актриса, играеща Бейби, дъщерята на навъсения Брайън в ресторантския сериал Многото готвачи. Сигурно му е позирала.

Уейн продължи:

— Салайна спечели наградата за най-добра женска роля в комедия и аз я целунах по двете бузи, когато слезе от сцената с трофея в ръка. Това бе прекрасен момент, уловен от телевизионните камери и моментално излъчен по цял свят. Записах си го на видеото. Освен това в таз седмичния Пийпъл има и снимка.

Посочи към списанието, захвърлено на килима.

Със свито сърце Джийни го вдигна. На снимката ясно се виждаше Уейн, изглеждащ невероятно добре в смокинга си, как целува Салайна, стиснала статуетката „Еми“.

Косата му бе черна.

Под снимката пишеше: Уейн Статнър, импресарио от Ню Йорк, поздравява старата си приятелка Салайна Джоунс за наградата й „Еми“ за най-добра женска роля в комедията „Многото готвачи“ в Холивуд в неделя вечерта.

Това ако не бе непоклатимо като скала алиби, здраве му кажи.

Но как е възможно?

— Е, господин Статнър — започна Миш, — не бихме желали да ви губим повече времето.

— А какво мислехте, че съм направил?

— Разследваме един случай на изнасилване, станал в Балтимор в неделя вечерта.

— Не съм бил аз — каза Уейн.

Миш хвърли поглед към разпятието и той проследи погледа й.

— Всичките ми жертви са доброволки. — Той й отправи дълъг, многозначителен поглед.

Тя се изчерви и извърна глава.

Джийни почувства как я връхлита страхотно отчаяние. Всичките й надежди се изпариха. Но мозъкът й още работеше и докато ставаха да си тръгват, тя каза:

— Мога ли да ви попитам още нещо?

— Разбира се — отвърна Уейн с вечната си готовност да помогне.

— Имате ли братя или сестри?

— Единствено дете съм.

— Когато сте се родили, баща ви е служил в армията, права ли съм?

— Да, бил е инструктор на хеликоптерни пилоти във Форт Браг. Откъде сте научили за това?

— А случайно да знаете дали майка ви е имала трудности в зачеването?

— Доста странен въпрос за полицай!

— Доктор Ферами е учен от университета „Джоунс Фолс“. Научноизследователската й работа е тясно свързана със случая, по който работя.

Джийни продължи:

— Майка ви споменавала ли е нещо за това дали се е лекувала от безплодие?

— Не и на мен.

— Имате ли нещо против да я попитам?

— Тя е мъртва.

— Съжалявам за това. А какво ще кажете за баща ви?

Той сви рамене.

— Можете да му се обадите.

— Благодаря.

— Той живее в Маями. Ще ви дам телефона.

Джийни му подаде химикалка. Той надраска номера на една от страниците на Пийпъл, после откъсна ъгълчето и й го подаде.

Тръгнаха към вратата.

— Благодаря за съдействието, господин Статнър — каза Хърб.

— Винаги съм на вашите услуги.

Докато слизаха надолу с асансьора, Джийни каза с недоверчив глас:

— Вярваш ли на алибито му?

— Ще го проверя — отвърна Миш. — Но ми звучи стабилно.

Джийни поклати глава.

— Не мога да повярвам, че е невинен!

— Виновен е, и още как, скъпа, но не за това престъпление.

44.

Стив стоеше до телефона в голямата кухня в дома на родителите си в Джорджтаун. Гледаше как майка му прави руло и чакаше Джийни да се обади. Питаше се дали наистина Уейн Статнър му е двойник; дали Джийни и сержант Делауеър ще го намерят на нюйоркския му адрес; дали Уейн ще си признае, че е изнасилил Лайза Хокстън…

Майка му кълцаше лук. Бе смаяна и зашеметена, когато за първи път й казаха какво й е било сторено в клиниката „Авънтайн“ през 1972 година. Не бе повярвала на това, но го бе приела като възможен вариант, когато говориха с адвоката. Снощи Стив бе останал до късно с родителите си и тримата дълго обсъждаха странната история. Майка му тогава се бе ядосала — мисълта, че докторите са експериментирали върху пациенти без тяхното съгласие, направо я влудяваше. В своите статии тя непрекъснато пишеше, че жените трябва сами да решават какво да правят с телата си.

За негова изненада, баща му беше по-спокоен. Стив бе очаквал по-рязка реакция за цялата тази объркана история. Но мъжът бе неуморно рационален, прехвърляйки неспирно логиката на разсъжденията на Джийни, търсейки други възможни обяснения за тримата близнаци, заключавайки накрая, че вероятно тя е права. Все пак спокойната му реакция бе част от неговия принцип. Не е задължително да се разбира какви са чувствата му. В момента бе навън, поливаше спокойно една от цветните лехи, но отвътре можеше и да кипи.

Майка му започна да запържва лука и миризмата изпълни устата на Стив със слюнки.

— Руло с картофено пюре и кетчуп — каза тя. — Едно от най-великите блюда. — Усмихна се. — Когато беше на пет годинки, искаше да ти го готвя всеки ден.

— Помня. В онази малка кухня в Хувър Тауър. Спомням си как се изнесохме оттам и колко странно се чувствах да живея в къща вместо в апартамент.

— Това беше по времето, когато започнах да вадя пари от първата си книга. Какво да направим. Когато не можем да забременеем. — Тя въздъхна. — Ако истината за забременяването ми излезе наяве, тази книга ще изглежда доста глупаво.

— Надявам се, че хората, които са си я купили, няма да си поискат парите обратно.

Тя сложи каймата в тигана заедно с лука и избърса ръцете си.

— Мислих си за това цяла нощ и знаеш ли до какъв извод стигнах? Доволна съм, че са сторили така с мен в клиниката „Авънтайн“.

— Защо? Снощи бе направо полудяла.

— И в известен смисъл все още съм, задето са ме използвали като морско свинче. Но осъзнах едно нещо — ако не бяха експериментирали върху мен, тогава нямаше да имам теб. Всичко останало е на втори план.

— И нямаш нищо против това, че не съм наистина твой?

Тя обви врата му с ръце.

— Ти си мой, Стив. Нищо не може да промени този факт.

Телефонът иззвъня и Стив подскочи.

— Ало?

— Джийни се обажда.

— Какво стана? — Стив затаи дъх. — Намерихте ли го?

— Да, и ти е двойник, като изключим това, че си боядисва косата черна.

— Божичко… наистина сме трима.

— Да. Майката на Уейн е мъртва, но току-що говорих с баща му във Флорида и той потвърди, че жена му е минала курс на лечение в „Авънтайн“.

Новините бяха добри, но гласът й звучеше обезсърчено. Радостта на Стив помръкна.

— Май не се радваш много.

— Той има алиби за неделя вечерта.

— По дяволите! — Надеждите му отново отлетяха. — Как може? Какво е алибито му?

— Непробиваемо. Бил е на церемонията по раздаването на наградите „Еми“ в Лос Анджелис. Има и снимки.

— Да не би да е в кинобизнеса?

— Собственик е на нощни клубове. Малка знаменитост.

Стив разбра защо е толкова унила. Откриването на Уейн бе огромен успех, но не се придвижиха и крачка напред. Почувства се колкото заинтригуван от мистерията, толкова и обезсърчен.

— В такъв случай кой е изнасилил Лайза?

— Спомняш ли си какво казва Шерлок Холмс? „Когато елиминираш невъзможното, това, което остава — независимо колко невероятно ти изглежда, трябва да е истината.“ Или май Еркюл Поаро го казваше.

Сърцето му се вледени. Да не би да мисли, че той е изнасилил Лайза?

— И каква е истината?

— Четирима сте.

— Четирима близнаци… Джийни, не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Не точно близнаци. Не мога да повярвам, че този ембрион се е разделил на четири случайно. Вероятно е сторено нарочно, като част от експеримента.

— А възможно ли е?

— Сега да. Чувал си за клониране. През седемдесетте това е било само някаква мъглява идея. Обаче, изглежда, „Дженетико“ е била години напред в изследванията си в сравнение с останалите. Те са работили под пълен секрет и заради това са можели да експериментират върху хора.

— Искаш да кажеш, че съм клонинг?

— Друго обяснение няма. Съжалявам, Стив. Непрекъснато те смазвам с новините си. Добре че имаш чудесни родители.

— Така е. А какъв е този Уейн?

— Тръпки те побиват от него. Има една картина, на която е нарисувал Салайна Джоунс, разпъната гола на кръст. Нямах търпение да се махна от апартамента му.

Стив замълча. Единият от моите клонинги е убиец, другият е садист, а хипотетичният четвърти — изнасилвач. Къде оставам аз?

Джийни отново се обади:

— Хипотезата с клонирането обяснява защо имате различни рождени дати. Ембрионите са били пазени в лабораторията различен период от време, преди да се имплантират в утробата на поредната жена.

Защо това се случва с мен? Не можеше ли да се случи на някой друг?

— Викат полета ми. Трябва да тръгвам.

— Искам да те видя. Ще дойда до Балтимор.

— Добре, чао.

Стив затвори.

— Разбра ли каква е работата? — попита той майка си.

— Да. Той изглежда точно като теб, но има алиби, затова тя мисли, че сте четирима и че сте клонинги.

— Ако сме клонинги, аз трябва да съм точно като тях.

— Не, ти си различен, защото си мой.

— Но не съм. — Видя болката, свила чертите на майчиното лице, но него също го болеше. — Аз съм дете на двама съвършено чужди хора, подбрани от учените, работещи за „Дженетико“. Това е целият ми род.

— Ти трябва да си различен от другите, ти се държиш различно.

— Да, обаче това доказва ли, че природата ми е различна от тяхната? Или просто доказва, че съм се научил да я крия като опитомено животно? Ти ли си ме направила такъв? Или „Дженетико“?

— Не знам, синко — отвърна майка му. — Просто не знам.

45.

Джийни взе душ и изми косата си, после внимателно се гримира. Реши да не си слага червило и руж. Облече лилав пуловер е V-образна яка и стегнат клин, без бельо. На носа си сложи любимата си обичка — малко сапфирче в сребърна обковка. Погледна се в огледалото — приличаше на изпечена прелъстителка.

— Хайде на черква, млада госпожице — каза тя на глас.

После смигна дяволито на отражението си и отиде в хола.

Баща й пак го нямаше. Предпочиташе да стои при Пати, където имаше трима внука, с които да се занимава. Пати бе дошла да го вземе, докато Джийни бе в Ню Йорк.

Нямаше какво да прави, освен да чака Стив. Опита се да не мисли за неприятностите, преживени през този ден. Достатъчно й бяха. Усети глад — цял ден бе изкарала на кафета. Запита се дали да хапне веднага, или да го изчака да дойде. Усмихна се, като се сети как изяде осем канелени кифлички на закуска. Та това бе едва вчера! Струваше й се, че бе минала цяла седмица оттогава.

Но в хладилника нямаше нищо за ядене. Щеше да бъде ужасно, ако дойдеше гладен, а тя да не може да го нахрани. Бързо нахлузи първите попаднали й подръка ботушки и хукна навън. Спря колата пред 7-Илевън10, на ъгъла на Фолс Роуд и 36-а улица, купи яйца, канадски бекон, мляко, един хляб, готова салата, бира, сладолед и още четири пакетчета замразени канелени кифлички.

Докато чакаше на опашка пред касата, й дойде наум, че той може да пристигне, докато я няма. А ако веднага си тръгне! Изхвърча от магазина с пълни ръце и кара до вкъщи като луда, представяйки си как той я чака с нетърпение на прага.

Пред вратата й обаче нямаше никой, а ръждясалият му датсун също не се виждаше. Тя влезе вътре и започна да прибира храната в хладилника. Извади яйцата от картона, разопакова шестте кутии бира, после затвори хладилника, зареди кафеварката и отново остана без работа.

Осъзна, че се държи някак си нехарактерно за нея. По-рано никога не се бе притеснявала дали мъжът, когото очаква, няма да бъде гладен. Обичайният й възглед по този въпрос, дори и с Уил Темпъл, бе, че ако е гладен, може да си направи нещо, а ако хладилникът е празен, ще отиде до магазина, а ако магазинът е затворен, ще му се наложи да пошофира малко по-далеч и това е всичко. А сега като че ли изведнъж бе обхваната от желание да домакинства. Стив й действаше много по-силно от останалите мъже, въпреки че го познаваше само от няколко дни…

Звънецът на вратата проехтя като сирена.

Джийни подскочи и с разтуптяно сърце вдигна домофона:

— Да?

— Джийни? Стив е.

Тя натисна бутона, който отключваше вратата. За миг остана на мястото си, чувствайки се глупаво. Държеше се като някое тийнейджърче! Гледаше как Стив се качва по стълбите, облечен в сива тениска и дънки. По лицето му се четяха болката и разочарованието от последните двайсет и четири часа. Тя обви ръце около врата му и го притисна към себе си. Силното му тяло сякаш бе напрегнато.

Джийни го въведе в хола. Той седна на дивана и тя включи кафеварката. Чувстваше го невероятно близък. Не бяха правили обичайните неща — срещи, излизания по ресторанти или ходене на кино — всичко онова, с което Джийни обикновено си служеше, за да опознае един мъж. Вместо това обаче бяха водили заедно борба, мъчеха са да разгадават загадки и бяха преследвани от полуявни врагове. Това ги бе сприятелило много бързо.

— Искаш ли малко кафе?

Той поклати глава.

— Повече ми се иска да се държим за ръцете.

Тя седна до него на дивана и взе ръката му в своята. Стив се наведе към нея. Джийни вдигна лице и той я целуна по устните. Това беше първата им истинска целувка. Тя стисна ръката му силно и леко полуотвори устни. Вкусът в устата му й припомни, кой знае защо, мириса на дима от лагерните огньове. Той докосна гърдите й през меката вълна на пуловера й — огромните му длани бяха невероятно нежни. Джийни отвърна със същото, търкайки с длан гърдите му.

Работата ставаше много сериозна, и то с главоломна бързина.

Той се отдръпна и я погледна. Втренчи поглед в лицето й, сякаш искаше да запечата чертите му в паметта си. С връхчето на пръстите я докосна по веждите, по скулите, по носа, по устните — така нежно, сякаш се боеше да не счупи нещо. После поклати глава, като че ли не вярваше на това, което се случва.

В погледа му тя прочете дълбок копнеж. Този мъж я желаеше с цялото си същество. Това я възбуди. Страстта й избухна като внезапен порив на южния вятър — горещ и буреносен. Усети, като че ли нещо се топи между краката й — чувство, което не бе изпитала от година и половина. Искаше й се да усети всичко наведнъж — неговото тяло върху своето, езика му в устата си, а ръцете му — навсякъде.

Тя плъзна длан зад врата му, придърпа лицето му и отново го целуна — този път с широко отворена уста. После се отпусна на дивана, докато той нежно легна върху нея — усещаше тежестта му върху гърдите си. Насили се и го отблъсна, произнасяйки задъхано само една дума:

— Спалнята.

Измъкна се и влезе в спалнята преди него. Съблече пуловера и го захвърли на пода. Стив затвори вратата зад себе си с пета. Виждайки я, че се съблича, с бързо движение и той свали тениската си.

Те всички правят така — помисли си тя. — Всички затварят вратата с пета.

Стив изрита обувките си, разкопча колана и свали дънките си. Тялото му бе съвършено — широки рамене, мускулести гърди и тесни бедра, полускрити от шортите.

Но кой от тях беше той?

Тръгна към нея и тя отстъпи две крачки.

Гласът по телефона бе казал: Той пак може да те посети.

Стив смръщи учудено вежди.

— Какво има?

Тя изведнъж се изплаши.

— Не мога да го направя — отрони се от устата й.

Той пое дълбоко дъх и шумно въздъхна.

Джийни кръстоса ръце, мъчейки се да прикрие гърдите си.

— Не знам кой си.

В погледа му просветна разбиране.

— Боже господи! — Той седна тежко на дивана с гръб към нея и едрите му рамене се отпуснаха обезсърчено. Но можеше да се преструва. — Мислиш, че съм онзи, който те е нападнал във Филаделфия ли?

— И тогава си мислех, че той е Стив.

— Но защо му е притрябвало да се преструва, че съм аз?

— Няма значение.

— Не би го направил просто за едно бързо чукане — каза той. — Двойниците ми имат особено чувство как да правят ударите си и в този случай то не се е проявило. Ако е искал да те чука, той щеше да извади нож, да разкъса дрехите ти или да подпали сградата, не е ли така?

— Обадиха ми се анонимно по телефона — каза Джийни с треперещ глас. — Предупредиха ме: Оня, с когото се видя във Филаделфия, трябваше да те убие. Обаче се поувлякъл малко и объркал нещата. Но може пак да те посети. Ето защо трябва да си тръгнеш веднага.

Тя грабна пуловера си от пода и бързо го навлече. Обаче това не я накара да се почувства в безопасност.

В погледа му имаше съчувствие.

— Бедната Джийни! — въздъхна той. — Копелетата здравата са те наплашили. Съжалявам.

Изправи се и обу дънките си.

Тя изведнъж почувства пълна увереност, че е сбъркала. Клонингът от Филаделфия, изнасилвачът, никога нямаше да стане и да обуе дънките си в такава ситуация. Щеше да я хвърли на леглото, да разкъса дрехите й и да я обладае със сила. Този човек обаче бе различен. Това беше Стив. Тя почувства почти непреодолимо желание да го грабне в прегръдките си и да се люби с него.

— Стив…

— Аз съм. — Той се усмихна.

Но дали това не беше и целта на играта? След като спечели доверието й и си легнеха голи в леглото, нямаше ли той да се промени и да покаже истинската си природа? Онази природа, която го караше да извиква у жените страх и болка? Тя потрепери.

— Май е по-добре да си ходиш — каза колебливо Джийни и отмести поглед.

— Би могла да ме провериш — предложи Стив.

— Добре. Къде за първи път се видяхме?

— На тенискорта.

Това бе правилният отговор.

Но и двамата — и Стив, и похитителят — в този ден са били в УДФ.

— Питай нещо друго.

— Колко канелени кифлички изяде Стив в петък сутринта?

Той се усмихна.

— Осем. Срам ме е да си призная, но…

Тя поклати глава отчаяно.

— Този апартамент може да се подслушва. Те претърсиха кабинета ми, изтеглиха ми електронната поща, като нищо могат и да ни слушат сега. Не познавам Стив Логън добре, а това, което знам за него, и други може да го знаят.

— Май си права — каза той, навличайки тениската си.

После седна на леглото и се обу. Тя отиде в хола — не искаше да стои в спалнята и да го гледа как се облича. Дали това не бе ужасна грешка? Или най-добрият ход, който някога е правила? Усети неприятна болка между краката си — толкова силно й се бе искало да се люби със Стив. Но мисълта, че би могла да се окаже в леглото с някой като Уейн Статнър, я накара да се разтрепери от страх.

Той влезе в хола напълно облечен. Джийни го погледна в очите, търсейки нещо в тях, някакъв знак, който да отхвърли съмненията й, но не го откри. Не знам кой си, просто не знам и това е.

Стив разгада мисълта й.

— Няма смисъл, виждам. Доверието си е доверие, но когато си отиде, просто изчезва и точка. — Съжалението му ясно личеше. — Какъв гад, ей богу, какъв шибан гад!

Гневът му я изплаши. Тя беше силна, но той бе по-силен от нея. Искаше й се да изчезне оттук по възможно най-бързия начин.

Той усети нетърпението й.

— Добре, тръгвам си — каза примирено и се запъти към вратата. — Разбираш, че той няма да си тръгне, нали?

Тя кимна.

Стив каза това, което Джийни мислеше:

— Но докато не се махна, не можеш да бъдеш сигурна. И ако си изляза и след това се върна веднага, това също не се брои. За да си напълно убедена, че това съм аз, трябва наистина да си тръгна.

— Да.

Тя вече бе напълно сигурна, че това е Стив, но съмненията й щяха да се върнат, ако наистина не си отидеше.

— Нека си измислим някаква тайна парола, за да си сигурна, че това съм аз. Довиждане. Няма да се опитвам да те целуна.

Той заслиза по стълбите и й подвикна:

— Обаждай се!

Джийни стоя, замръзнала на място, докато не чу затръшването на входната врата.

После прехапа устни. Доплака й се. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе. Поднесе я към устните си, но чашата се изплъзна от пръстите й, падна на плочките и се счупи.

— Мамка ти! — проплака тя.

Краката й се подкосиха, тръшна се на дивана. Чувстваше се така, сякаш бе избегнала огромна опасност. Вече знаеше, че тази опасност е била въображаема, но въпреки това чувстваше дълбоко облекчение, че е отминала. Тялото й като че ли бе подпухнало от неудовлетворено желание. Тя се докосна между бедрата.

— Скоро — прошепна. — Много скоро ще го направим.

Помисли си как ще бъде следващия път, като се видят, как ще се притиска към него, как ще го целува, ще му шепне извинителни думички, как той с готовност ще й прости… Докато си представяше всичко това, докосвайки се лекичко с връхчетата на пръстите, по тялото й премина спазъм и тя се отпусна.

После заспа.

46.

Чувството на дълбоко унижение не даваше мира на Берингтън.

Непрекъснато нанасяше поражения на Джийни Ферами, но нито веднъж не почувства удовлетворение. Тя го бе принудила да се прокрадва като най-обикновен джебчия в кабинета й, за да претърси всичките й документи, мръснишки гадно да подхвърли историята на вестник, а сега — да я следи пред собствения й дом.

Никога не би си и помислял, че ще му се наложи да върши такива неща — да стои в колата, забил поглед в нечий вход като някакъв посредствен частен детектив. Какво би си помислила майка му? Тя бе още жива — стройна, добре облечена възрастна дама на осемдесет и четири години — и живееше в едно малко градче в Мейн. Пишеше остроумни писма до местния вестник и изобщо нямаше намерение да се отказва от поста си на главен цветар аранжор в Епископалната църква. Щеше да се потресе от неудобство, ако разбереше докъде е изпаднал синът й.

Дано не го види някой познат, боже опази! Внимаваше да не гледа към минувачите. За беда колата му обаче се набиваше в очи. Мислеше за нея като за дискретно елегантен автомобил, но по тази улица нямаше паркирани много сребристи линкълни. Застаряващи японски дребосъци и гледани с любов понтиак файърбърди — това бяха предпочитаните марки тук. Самият Берингтън също не бе от онзи тип хора, които се стопяват в тълпата. Известно време бе държал за камуфлаж картата на града, опряна на волана, но хората в този квартал се отнасяха дружелюбно и вече двама души бяха почукали на стъклото, за да го упътят.

Сега нямаше представа какво се кани да прави Джийни. ФБР не можа да намери списъка в апартамента й. Берингтън трябваше да допусне най-лошото — списъкът я бе отвел до следващия клонинг. Ако това бе така, бедата нямаше да закъснее. На Берингтън, Джим и Престън им предстоеше да претърпят публично изобличение, порицание и крах.

Именно Джим предложи на Берингтън да следи дома на доктор Ферами.

— Трябва да знаем какви са намеренията й, кой влиза и кой излиза — бе казал Джим и Берингтън неохотно се бе съгласил с него.

Бе дошъл тук рано сутринта и нищо не се бе случило до обяд, когато Джийни бе докарана до дома си от чернокожа жена, в която той разпозна детективката, разследваща случая с изнасилването. Спомни си я от краткия разговор, проведен с нея в понеделник. Намираше я за привлекателна дама. Даже успя да си спомни името й — сержант Делауеър.

Обади се на Пруст от закусвалнята на ъгъла и той обеща да накара приятеля си от ФБР да се помъчи да разбере при кого са били. Берингтън си представи как техният човек казва: Сержант Делауеър днес е посетила един заподозрян, държан от нас под наблюдение от съображения за сигурност, които не можем да посочим поради същата причина, но много би ни помогнало да знаем какво точно е правила тя тази сутрин и по какво дело работи.

Час по-късно Джийни бе изхвръкнала от къщи, изглеждаща невероятно секси в лилавия си пуловер, но Берингтън не я бе проследил. Въпреки страховете си, не можа да се насили да извърши нещо толкова непристойно. Тя обаче се бе върнала след минути, понесла няколко кафяви плика с покупки. След това при нея дойде един от клонингите, вероятно Стив Логън.

Но не се задържа дълго. Ако бях на мястото му, помисли си Берингтън, както беше облечена, щях да остана при нея цяла нощ, а и през неделята.

Погледна часовника на колата за стотен път и реши отново да се обади на Джим. Може вече да е научил нещо от ФБР.

Берингтън излезе от автомобила и тръгна към ъгъла. Миризмата на пържени картофи му напомни, че е гладен, но не можеше да яде хамбургери в пластмасови чинийки. Поръча си чаша чисто кафе и се приближи към телефона.

— Ходили са в Ню Йорк — изпъшка отчаяно Джим.

Точно от това се страхуваше Берингтън.

— Уейн Статнър — каза той.

— Точно така.

— Мамка му! И какво са правили там?

— Питали го къде е бил миналата неделя и други такива. Присъствал е на церемонията „Еми“. Показал им своя снимка в Пийпъл. Край на историята.

— А нещо, което да ни подскаже какво ще прави Джийни по-нататък?

— Нищо. Какво става при теб?

— Виждам входната й врата оттук. Ходи да понапазарува малко, после Стив Логън дойде, но си тръгна веднага. Нищо особено. Може би вече не се сещат какво да правят.

— А може би не. Знаем само, че твоят план с уволнението не я накара да млъкне.

— Стига, Джим, не ми натяквай! Чакай малко… излиза.

Бе се преоблякла — сега носеше бели джинси и светлосиня блуза без ръкави, открояваща силните й красиви ръце.

— Проследи я — каза Джим.

— Върви на майната си! Качва се в колата си.

— Бери, трябва да разберем къде отива.

— Не съм ченге, по дяволите!

Едно малко момиченце, запътило се към тоалетната заедно с майка си, подхвърли:

— Тоя чичко крещи, мамо.

— Тихо, скъпа, тихо — наведе се към нея майка й.

Берингтън сниши глас:

— Тръгва.

— Отивай и се качвай в шибаната си кола!

— Майната ти, Джим!

— Проследи я! — Джим затвори.

Берингтън остави слушалката.

Червеният мерцедес на Джийни мина покрай закусвалнята и пое на юг по Фолс Роуд.

Берингтън се спусна към колата си.

47.

Джийни изучаващо оглеждаше бащата на Стив. Чарлз бе тъмнокос, с лека сянка от гъсто набола брада по бузите. Изражението му бе сурово, а маниерите — пестеливи и точни. Въпреки че бе събота и той се занимаваше с градината, бе облечен с прилежно изгладен тъмен панталон и снежнобяла риза с къс ръкав. В никакъв случай не можеше да се каже, че прилича на Стивън. Единственото нещо, което вероятно Стив бе взел от него, бе вкусът към по-консервативно облекло. Повечето от студентите на Джийни се обличаха с окъсани дънки и кожени якета, но момчето предпочиташе каки панталони и обикновени ризи.

Стив още не се бе прибрал и Чарлз си помисли, че може би е наминал през училищната библиотека, за да прочете нещо по процесите за изнасилване. Майката на Стив си бе полегнала. Чарлз извади безалкохолно и двамата с Джийни седнаха на верандата в къщата им в Джорджтаун.

Джийни се бе събудила с блестяща идея. Бе измислила начин как да се доберат до четвъртия клонинг, но й трябваше помощта на Чарлз. Ала не бе сигурна дали той ще се съгласи да направи това, което тя щеше да го помоли.

— Може ли да се обръщам към вас на малко име? — попита я той. — Надявам се и вие да сторите същото.

Пийнаха, после той продължи:

— Джийни… за какво по-точно става въпрос?

Тя остави чашата си на масата.

— Мисля, че това е експеримент — отвърна тя. — Берингтън и Пруст са били в армията малко преди да основат „Дженетико“. Подозирам, че отначало фирмата е била създадена като прикритие за научноизследователска работа, поръчвана от военните.

— През целия си съзнателен живот съм бил във войската и съм готов да повярвам на всякакви невероятни неща, случили се в армията. Но какъв интерес биха могли да имат военните към борбата с безплодието у жените?

— Помислете за следното. Стив й неговите двойници са високи, силни, здрави и хубави. Освен това са много умни, въпреки че склонността им към насилие понякога им пречи в начинанията. Обаче резултатът от теста за интелигентност на Стив и Денис надхвърля далеч горната граница и подозирам, че и при другите двама е така — Уейн вече е милионер на двайсет и две години, а пък четвъртият се е показал поне дотолкова умен, че изобщо не е позволил да бъде засечен до този момент.

— И това докъде те довежда?

— Не знам… Питам се дали военните не се опитват да създадат съвършения войник.

Това не бе нещо повече от подхвърлена случайно идея и Джийни я изрече с равнодушен глас, но тя наелектризира Чарлз.

— Боже мой! — изпъшка стреснато той и по лицето му се изписа изражението на човек, сетил се внезапно за нещо много подобно. — Мисля, че си спомням…

— Какво искаш да кажеш?

— През седемдесетте в армията се носеше слух, че руснаците имали програма за създаване на хора. Правели съвършени войници, съвършени атлети, съвършени шахматисти, всякакви такива. Някои даже насърчаваха и ние да сторим същото. Други пък твърдяха, че вече сме го направили.

— Значи това е! — Джийни усети, че най-сетне започва да проумява. — Подбрали са здрави, агресивни, интелигентни и русокоси мъж и жена, накарали са ги да дадат сперма и яйцеклетка и са създали ембрион. Но това, което наистина ги е интересувало, е било как да дупликират съвършения войник, след като веднъж са го направили. Ключовият момент на експеримента е бил многократното деление на ембриона и имплантирането му в утробата на майката. И те са го постигнали! — Тя се намръщи замислено. — Питам се как ли са действали след това.

— Мисля, че знам отговора — каза Чарлз. — Уотъргейт. Всички тия ненормални секрети бяха отменени след Уотъргейт.

— Обаче „Дженетико“ се е легализирала като Мафията. И тъй като вече са разбрали как да правят бебета в епруветка, фирмата е била рентабилна. Печалбите са отивали за финансиране на изследвания в генното инженерство — нещо, което те са правили от самото си създаване и досега. Подозирам, че дори и моят проект най-вероятно с част от грандиозния им план. Създаването на съвършения американец — интелигентен, агресивен и рус. Господстваща раса. — Тя сви рамене. — Това е доста стара идея, но сега, с достиженията на съвременното генно инженерство, напълно осъществима.

— Тогава защо ще продават фирмата? Няма причина.

— А може би има — предположи Джийни замислено. — В продажбата вероятно са видели възможността да ускорят процеса. С парите Пруст ще финансира президентската си кампания. Ако стигнат до Белия дом, ще могат да продължат с изследванията си… и да ги приложат на практика.

— Във Вашингтон Пост днес пише за идеите на Пруст — рече мрачно Чарлз. — Не бих искал да живея в свят като неговия. Ако всички бяхме агресивни и послушни войници, кой ще пише поеми, кой ще свири блус и кой ще излиза на антивоенни походи?

Джийни вдигна вежди. Видя й се странно да чува такива думи от стар военен.

— Но бедата не е само в това — каза тя. — Фактът, че хората се раждат различни, си има причина. Еволюцията се извършва по метода на пробата и грешката. Не можеш да избегнеш грешките на природата, без да елиминираш и успехите й.

Чарлз въздъхна:

— И всичко това означава, че не съм баща на Стив.

— Не говори така.

Той отвори портфейла си и извади една снимка.

— Трябва да ти кажа нещо, Джийни. Изобщо не ми е идвало наум за всичко това с клонирането, но винаги съм гледал Стив и съм се питал дали изобщо в него има нещо от мен.

— Не го ли виждаш? — попита тя.

— Прилика ли?

— Не физическа прилика. Обаче Стив има дълбоко чувство за дълг. Нито един от другите клонинги пет пари не дава за дълга. Взел го е от теб!

Мрачното изражение на Чарлз не напусна лицето му.

— В него има и лоши неща. Знам го.

Тя докосна ръката му.

— Слушай, Стив е бил това, на което аз казвам диво дете — непослушен, импулсивен, безстрашен, кипящ от енергия… нали?

— Точно такава е истината. — Чарлз се усмихна плахо.

— Същите са били и Денис Пинкър, и Уейн Статнър. Почти невъзможно е да възпиташ такива деца правилно. Затова Денис е убиец, а Уейн — садист. Но Стив не е като тях… и причината за това сте вие с майка му. Само най-търпеливите и най-решителни родители могат да възпитат такива деца и да ги направят нормални човешки същества. И Стив е точно такъв.

— Дано да си права. — Чарлз отвори портфейла да прибере снимката, но Джийни го помоли да я види. Бе правена скоро. Стив бе облечен в синя риза и косата му бе малко по-дълга. Усмихваше се стеснително към обектива.

— Нямам негова фотография — каза Джийни със съжаление, протегнала ръка да му върне снимката.

— Тогава задръж я.

— Не мога, та ти я носиш до сърцето си.

— Имам десетки снимки на Стив. Ще си сложа друга в паспорта.

— Благодаря, наистина ценя жеста.

— Изглежда, си привързана към него.

— Аз го обичам, Чарлз.

— Така ли?

Джийни кимна.

— Когато си помисля, че може да го изпратят в затвора за това изнасилване, иска ми се да вляза там вместо него.

Чарлз се усмихна мрачно:

— И аз.

— Това е любов, нали?

— И още как.

На Джийни й стана съвестно. Нямаше намерение да казва всичко това на бащата на Стив. Самата тя не го познаваше до този момент — просто бе разсъждавала на глас и чак сетне си бе дала сметка, че е истина.

— А Стив как се отнася към теб? — попита бащата.

Тя се усмихна:

— Бих могла да се изразя и по-скромно…

— Не се безпокой.

— Луд е по мен.

— Това не ме изненадва. Не само защото си хубава. Ти си и силна — това е очевидно. Той има нужда от силен човек до себе си, особено при тези нещастия, които се изсипаха на главата му.

Джийни го погледна изпитателно. Време беше да го попита за най-важното.

— Знаеш ли, би могъл да направиш нещо.

— Казвай какво.

Тя бе репетирала тази реч в колата си по целия път до Вашингтон.

— Ако успея да сканирам още една база данни, може би ще намеря истинския похитител. Но след рекламата в Ню Йорк Таймс никоя правителствена институция или застрахователна компания не би поела риска да работи с мен. Освен ако…

— Какво?

Джийни се наведе напред:

— „Дженетико“ е експериментирала върху съпругите на военни, насочени към тях от военни болници. Ето защо мисля, че по-голямата част от клонингите са родени във военни болници.

Той кимна разбиращо.

— Бебетата трябва да имат медицински досиета, издадени в съответните военни болници преди двайсет и две години: Тези досиета може още да се пазят.

— Сигурен съм, че се пазят. Военните никога нищо не изхвърлят.

Надеждата вля сили на Джийни. Но имаше още един проблем.

— След като са от толкова отдавна, сигурно са само на хартия. Възможно ли е да са ги прехвърлили на компютър?

— Сигурен съм, че са го направили. Това е единственият начин да съхранят всичко.

— Тогава е възможно! — прошепна Джийни, с усилие сдържайки възбудата си.

Той се замисли.

Тя го гледаше втренчено.

— Чарлз, можеш ли да ми осигуриш достъп?

— Обясни ми точно какво трябва да правиш.

— Просто ще инсталирам програмата си в компютъра и ще й дам команда да сканира всички файлове.

— Колко време ще отнеме това?

— Няма начин да разберем. Зависи от обема на данните и от мощността на компютъра.

— А това пречи ли на нормалната работа на компютъра? Някой може да дойде и да поиска някакви данни през това време.

— Не пречи, но значително ще го забави.

Той продължаваше да обмисля идеята й.

— Ще го направиш ли? — попита Джийни нетърпеливо.

— Ако ни хванат, това ще е краят на кариерата ми.

— Да или не?

— Да, по дяволите!

48.

Стив се развълнува, като видя Джийни, седнала на верандата с баща му. Разговаряха оживено, като че ли бяха стари приятели. Точно това искам, помисли си той, Джийни в живота си! Тогава ще мога да се оправя с всичко.

Той прекоси моравата усмихнат й я целуна леко по устните:

— Приличате ми на конспиратори.

Джийни му обясни какво се канеха да предприемат и Стив отново се почувства обнадежден.

— Но мен не ме бива с компютрите — призна бащата. — Ще ми трябва помощ, за да инсталирам програмата ти.

— Ще дойда с теб.

— Обзалагам се, че не си носиш паспорта.

— Прав си.

— Не мога да те вкарам в Информационния център без документ за самоличност.

— Бих могла да отида до вкъщи и да си го взема.

— Аз ще дойда с теб, татко — предложи с готовност Стив. — Ще си взема паспорта и съм сигурен, че мога да инсталирам програмата.

Бащата погледна въпросително към Джийни.

Тя се съгласи.

— Работата е проста. Ако се появят някои проблеми, ще ми се обадите по телефона, за да ви упътя какво да правите.

— Добре.

Бащата влезе вътре и след малко се появи с телефона в ръка. Избра някакъв номер.

— Дон, Чарли ти се обажда. Кой спечели на голфа? Знаех си, че можеш. Затова пък идната седмица аз ще те бия, внимавай. Слушай, искам да ми направиш една малко необичайна услуга. Трябва да проверя медицинското досие на сина си още от онова време… Да, има нещо рядко срещано, не е опасно, но все пак е сериозно и може да намеря нещо интересно в ранното му детство. Би ли могъл да ми уредиш пропуск за влизане в Информационния център?

Последва дълга пауза. Стив не можеше да прочете нищо по лицето на баща си. Най-сетне баща му каза:

— Благодаря ти, Дон. Високо ценя услугата ти.

Стив замахва с юмрук във въздуха и тихичко извика:

— Е, това е!

Баща му постави пръст на устните си и продължи разговора по телефона:

— Стив ще дойде с мен. Ще бъдем там след петнайсет-двайсет минути, ако нямаш нищо против… Благодаря ти още веднъж. Дон.

Стив изтича до стаята си и се върна с паспорта.

Джийни държеше дискетите с програмата в малка пластмасова кутийка, която подаде на Стив.

— Слагаш отбелязаната с №1 дискета в компютъра и инструкциите се появяват на екрана.

Той погледна баща си.

— Готови ли сме?

— Хайде да тръгваме.

— Късмет! — пожела им Джийни.

Двамата се качиха в линкълна и подкараха към Пентагона. Спряха на най-големия паркинг в света. В Близкия изток имаше градове, по-малки от този паркинг. Качиха се по стълбите до входа на втория етаж.

Когато беше на тринайсет години, Стив бе идвал тук на посещение заедно с класа и един висок млад мъж с невероятно късо подстригана коса ги бе развел из етажите. Сградата се състоеше от пет концентрични пръстена, свързани помежду си с десет коридора като спиците на колело. Беше пет етажна и нямаше асансьори. Само за секунди бе изгубил чувството си за ориентация. Бе запомнил само, че в средата на вътрешния двор имаше постройка, наречена Ниво нула, където беше щандът за хотдог.

Сега баща му го поведе покрай затворена бръснарница, покрай ресторант, минаха и покрай изход за метрото и накрая се спряха пред пункт за проверка. Стив показа паспорта си, записаха го в книгата за посетители и му дадоха пропуск, който трябваше да закачи отпред на ризата си.

В съботната вечер имаше малко хора и коридорите бяха пусти, с изключение на няколко закъснели работника, повечето в униформи, и една-две голф колички, с които пренасяха обемисти предмети. Последния път, когато бе идвал тук, Стив се бе почувствал уверен и спокоен между тези монолитни стени — тук всичко бе направено така, за да пази хората. Сега обаче се усети различно. Някъде тук, из плетеницата коридори и пръстени, бяха забъркали някакъв заговор, в резултат на който се бяха появили той и неговите двойници. Това бюрократично гнездо съществуваше, за да крие истината, търсена от него. Мъжете и жените в безупречно поддържани военни униформи сега му бяха врагове.

Минаха по един коридор, качиха се по стълба и крачейки по един от пръстените, стигнаха до втори пункт. Тук ги държаха по-дълго. Трябваше да въведат пълното име и адрес на Стив и да изчакат минутка-две, докато компютърът му разреши свободен достъп. За първи път в живота си усети странното чувство, че този пункт е направен специално за него и че той е онзи, когото търсеха. Почувства вина, като че ли криеше нещо, въпреки че не бе направил нищо лошо. Престъпниците сигурно през цялото време се чувстват така, помисли си той. И шпионите, и контрабандистите, и неверните съпрузи.

Двамата с баща му продължиха, свърнаха няколко ъгъла и се изправиха пред двукрила врата. През стъклото й се виждаха десетина-петнайсет млади войници, насядали пред компютърни екрани — тракаха по клавиатурите или пъхаха хартия в скенерите. Пред вратата имаше охрана, която още веднъж провери паспорта на Стив, след това ги пусна да влязат.

Подът бе покрит с мокет, прозорци нямаше, залата бе залята с мека светлина и в нея цареше спокойна атмосфера с едва доловим аромат на пречистен въздух. Дейността се ръководеше от полковник — белокос мъж с мустачки, като че ли нарисувани с молив. Не познаваше бащата на Стив, но ги очакваше. Тонът му бе отривист и той ги насочи към терминала, който щяха да използват — вероятно гледаше на посещението им като на неприятно задължение.

Бащата се обърна към него:

— Трябва да сканираме медицинските досиета на бебета, родени преди двайсет и две години.

— Тези досиета не се пазят тук.

Сърцето на Стив се сви. Не можеха да се оставят да бъдат победени с такава лекота.

— А къде?

— В Сейнт Луис.

— Не може ли да получите достъп до тях оттук?

— Трябва ви разрешение да използвате връзката, а вие нямате такова.

— Не бях очаквал този проблем, полковник — каза бащата рязко. — Искате ли отново да се обадя на генерал Кронър? Може и да не ни благодари, че го безпокоим излишно в събота вечерта, но ще го направя, ако настоявате.

Полковникът прецени тежестта на едно дребно нарушение на правилата срещу риска да обезпокоят генерала:

— Мисля, че няма да бъде необходимо — рече той. — Линията не се използва — и без това този уикенд по някое време трябва да я изпробваме.

— Благодаря ви.

Полковникът повика една жена в лейтенантска униформа и я представи като Керълайн Гамбъл. Бе на около петдесет години, с наднормено тегло и корсет и с маниерите на директорка на училище.

— Знаете ли, че тези досиета са под закрилата на Закона за запазване анонимността на гражданите, сър? — каза лейтенант Гамбъл.

— Да, и имаме необходимото разрешение.

Тя седна зад компютъра и пръстите й заподскачаха по клавиатурата. След малко попита:

— Какъв вид търсене искате да проведем?

— Имаме си наша програма за търсене?

— Да, сър. Ще ми е по-лесно да ви я инсталирам.

Стив подаде дискетите на жената.

Докато инсталираше програмата, тя вдигна любопитен поглед към момчето.

— Кой е написал тази програма?

— Един учен от „Джоунс Фолс“.

— Много умно направена — каза тя. — Никога не съм виждала подобно нещо. — Погледна към полковника, който надничаше зад нея. — А вие, сър?

Той поклати глава.

— Програмата е инсталирана. Да започвам ли търсенето?

— Давайте.

Лейтенант Гамбъл натисна Enter.

49.

Някакво шесто чувство накара Берингтън да последва черния линкълн марк VIII на полковник Логън, когато той излезе от алеята на къщата им в Джорджтаун. Не беше сигурен дали Джийни е в колата — отпред се виждаха само Стив и баща му, но автомобилът бе с две врати и отзад нищо не се забелязваше.

Бе доволен, че има какво да прави. Комбинацията от бездействие и нарастваща тревога го уморяваше. Гърбът го болеше и краката му бяха изтръпнали. Искаше му се да се откаже и да си тръгне. Сега би могъл да седи в някой ресторант и да се наслаждава на бутилка вино, да си легне вкъщи и да си пусне диска с Деветата симфония на Малер или пък да съблича Пипа Харпендън. Обаче му дойде наум за продажбата и за това какво може да му донесе тя. Първо, пари — неговият дял бе шейсет милиона долара. След това идваше възможността от упражняване на власт — Джим Пруст щеше да влезе в Белия дом, а самият Берингтън щеше да стане министър на здравеопазването. И най-накрая, ако успееха, разбира се — нова и съвсем различна Америка, готова да навлезе в двайсет и първия век. Америка такава, каквато е била някога — силна, храбра и чиста. Затова стисна зъби и продължи с неприятното задължение да шпионира.

Отначало му бе относително лесно да следва Логън из бавно пълзящото вашингтонско движение. Караше през две коли зад него, както бе виждал това да се прави по филмите. Елегантен автомобил е този марк VIII, помисли си лениво Берингтън. Може би трябваше да продаде своя линкълн таун кар. Седанът бе представителен, но бе на средна възраст — купето беше по-шик. Запита се за колко ли пари би могъл да продаде таун кара. После си спомни, че в понеделник следобед ще бъде богат и би могъл да си купи и ферари, ако искаше да изглежда по-шик.

После този марк VIII мина през светофара пред тях и зави зад един ъгъл, светофарът светна червено, колата пред Берингтън спря и той загуби Логънови. Изруга и натисна клаксона, но нямаше смисъл. Еднообразието от проследяването му пречеше да се съсредоточи. Когато светна зелено, той със свирещи гуми зави зад ъгъла и натисна здраво газта.

Няколко секунди по-късно видя черното купе да чака на един светофар и задиша по-спокойно.

Заобиколиха Линкълн мемориал, после минаха Потомак по Арлингтънския мост. Да не отиваха към летището? След това колата им пое по булевард „Вашингтон“ и Берингтън разбра, че вероятно се отправят към Пентагона.

Той се спусна подир тях по отбивката към огромния паркинг. Намери празно място в съседната редица коли, загаси двигателя и зачака. Стив и баща му се отправиха към сградата.

Берингтън слезе и огледа колата им. Вътре нямаше никой. Джийни явно е останала у тях. Какво се канеха да правят бащата и синът?

Той тръгна на двайсет-трийсет метра подире им. Това никак не му харесваше, страхуваше се много да не го забележат. Какво щеше да им каже, ако се изправи срещу тях? За него това би било непоносимо унизително.

За щастие никой от тях не се обърна назад. Качиха се по стълбите и влязоха в сградата. Берингтън се спря и загледа отдалеч как ги проверяват, после те продължиха навътре, а той трябваше да се върне.

Намери уличен телефон и позвъни на Джим Пруст.

— Намирам се пред Пентагона. Проследих Джийни до къщата на Логънови, после тръгнах след Стив и баща му, които ме доведоха дотук. Безпокоя се, Джим.

— Полковникът работи в Пентагона, нали?

— Да.

— Посещението му може да е съвсем невинно.

— Но защо ще трябва да ходи в офиса си в събота вечерта, и то със сина си?

— За да направят един покер в кабинета на генерала, доколкото си спомням военните си години.

— Когато отиваш да играеш покер, не вземаш детето със себе си, независимо на колко години е.

— А какво могат да открият в Пентагона, което да ни навреди?

— Досиета.

— Не — каза Джим. — Армията няма досиета за нашата дейност, сигурен съм в това.

— Трябва да разберем какво правят. Можеш ли да проучиш по някакъв начин?

— Сигурно. Ако нямам приятели в Пентагона, къде ще имам. Ще звънна тук-там. Обади ми се пак.

Берингтън затвори и постоя малко така, вперил поглед пред себе си. Чувстваше се влудяващо безпомощен. Всичко, за което бе работил цял живот, висеше на косъм, а какво правеше той? Шпионираше като най-долен частен детектив. Но друго нищо не би могъл да предприеме. Кипейки от безсилие, той се извърна и отиде в колата да чака.

50.

Стив тръпнеше от нетърпение. Ако идеята им успееше, щеше да стане ясно кой е изнасилил Лайза Хокстън, а това означаваше, че ще има възможност да докаже, че е невинен. Ами ако нещо се обърка? Търсенето можеше да не даде резултат, медицинските досиета можеха да са загубени или изтрити от информационните банки. Тия шибани машинки винаги даваха тъпи съобщения от рода: Няма такъв файл. Недостиг на памет или Грешка от общ характер.

Най-накрая обаче компютърът звънна. Стив извърна очи към екрана и видя, че сканирането е приключило. На екрана беше излязъл списък с имена, подредени по двойки, и адресите им. Програмата на Джийни бе свършила работа. Но дали клонингите бяха в този списък?

Той потисна нетърпението си. Първо трябваше да направи копие на списъка.

Намери кутия с нови дискети в едно чекмедже и сложи една в компютъра. После откопира списъка на дискетата, извади я и я пъхна в задния джоб на дънките си.

Чак тогава започна да изучава имената на екрана.

Не позна нито едно от тях. По-лесно щеше да му бъде да ги прегледа, отпечатани върху хартия. Той повика лейтенант Гамбъл.

— Мога ли да разпечатам от компютъра?

— Разбира се — отвърна му тя. — Свързан е с онзи лазерен принтер.

Тя му показа как да стане. Стив се надвеси над принтера и с надежда загледа бавно излизащите листове. Очакваше да види собственото си име заедно с още трима — Денис Пинкър, Уейн Статнър и името на онзи четвъртия, който бе изнасилил Лайза Хокстън. Баща му надничаше през рамото му.

Първата страница съдържаше само имена, групирани по двойки — нямаше групи по трима или четирима.

Името Стивън Логън се появи в края на втората страница. Баща му го видя едновременно с него.

— Ето те къде си — каза той със зле прикрита възбуда.

Но тук май бе станала някаква грешка. Програмата бе групирала твърде много имена. Заедно със Стивън Логън, Денис Пинкър и Уейн Статнър, бяха и Хенри Ъруин Кинг, Пер Ериксън, Мъри Клод, Харви Джон Джоунс и Джордж Дасолт. Радостната възбуда на Стив премина в униние.

Бащата се намръщи.

— Тия пък какви са?

Стив преброи имената.

— Осем души.

— Осем? — прошепна баща му. — Осем!

Тогава и Стив разбра.

— „Дженетико“ са направили толкова — каза той. — Ние сме осем души.

— Осем клонинга — произнесе смаяно баща му. — Какво, по дяволите, са изобретили тия хора?

— Чудя се по какъв ли признак ги е търсила програмата — каза Стив и погледна последната страница, току-що излязла от принтера.

Най-отдолу пишеше: Обща характеристика — електрокардиограма.

— Точно така, спомням си — обади се бащата. — Направиха ти електрокардиограма, когато беше на една седмица. Така и не разбрах защо.

— На всички са ни направили. А еднояйчните близнаци имат почти еднакви сърца.

— Още не мога да повярвам — поклати глава баща му. — На тоя свят има осем момчета, които изглеждат абсолютно еднакви.

— Виж адресите — каза Стив. — Всички са от военни бази.

— Повечето от хората няма да са на същите места. Програмата не, дава ли още някаква информация?

— Не, за да не се нарушава анонимността на хората.

— Тогава как ще ги намерим?

— Питах Джийни, тя каза, че в университета имат всички телефонни указатели, качени на компактдиск. Ако това не помогне, търсят по шофьорски книжки, кредитни карти и някои други източници.

— По дяволите анонимността! — каза баща му. — Ще изтегля пълните медицински досиета на тия хора и ще видя дали няма да открием нещо, което да ни подскаже как да ги намерим.

— Допи ми се кафе — каза Стив. — Има ли нещо подобно тук?

— В Информационния център напитки не се внасят. Компютрите полудяват, ако разлееш нещо върху тях. Зад ъгъла има малка зона за почивка с кафе и кола машина.

— Ще се върна веднага.

Той излезе от Информационния център, кимвайки на охраната. В залата за почивка имаше няколко маси и столове и машини за сода и сладки. Стив изяде два сникърса, изпи чаша кафе и тръгна обратно към Информационния център.

Пред стъклената врата се спря. Вътре бяха влезли още няколко души — един генерал и двама военни полицаи. Генералът спореше нещо с баща му, а полковникът с нарисуваните мустачки му пригласяше. Атмосферата като че ли бе нажежена и това накара Стив да застане нащрек. Той пристъпи вътре и спря до вратата. Инстинктът му подсказа да не привлича вниманието върху себе си.

Чу думите на генерала, отправени към баща му:

— Имам заповед, полковник Логън. Вие сте арестуван.

Стив изстина.

Как, по дяволите, е станало така? Сигурно не беше за това, че са хванали баща му да наднича в чужди медицински досиета. Това наистина бе сериозно нарушение, но едва ли бе повод за арест. Имаше нещо друго тук. Нещо, аранжирано от „Дженетико“.

Какво да прави?

Бащата тъкмо сърдито отвръщаше:

— Нямате право!

— Не ми изнасяйте лекции, по дяволите, за това какво право имам, полковник! — викна генералът.

Нямаше смисъл Стив да се включва в спора. Списъкът с имената бе на дискетата в джоба на дънките му. Баща му бе изпаднал в беда, но той можеше сам да се погрижи за себе си. Стив просто трябваше да се измъкне оттук заедно с информацията.

Обърна се и излезе.

Вървеше с твърда крачка, давайки си вид, че знае накъде. Чувстваше се като беглец. Помъчи се да си спомни как е дошъл дотук през тая плетеница от коридори. Сви зад няколко ъгъла и стигна до проверовъчен пункт.

— Момент, сър — подвикнаха от охраната.

Стив се спря и се обърна с лудо биещо сърце.

— Да? — каза той, опитвайки се да изглежда като зает човек.

— Компютърът трябва да ви отпише, сър. Мога ли да видя документа ви за самоличност?

— Разбира се. — Стив му подаде паспорта си.

Охранникът погледна снимката и въведе името му в компютъра.

— Благодаря ви, сър — каза той и му върна паспорта.

Стив отново закрачи по коридора. Още един пункт и бе навън.

Зад себе си чу гласа на Керълайн Гамбъл:

— Господин Логън! Един момент, моля!

Тя тичаше по коридора след него, запъхтяна и със зачервено лице.

— Мамка му! — изпъшка той.

Спусна се напред, зави зад първия ъгъл и се озова пред стълба. Изтича по нея и слезе на по-долния етаж. В него бяха имената на седем души, които можеха да свалят обвинението му в изнасилване — нямаше да позволи на никой да го спре с информацията, ако ще и цялата американска армия да препречеше пътя му.

За да излезе от сградата, трябваше да стигне до пръстен Е — най-външния. Изтича по един от свързващите коридори и мина през пръстен С. Размина се с голф количка, натоварена с почистваща апаратура. Когато бе на половината път до пръстен D, до него пак долетя гласът на лейтенант Гамбъл:

— Господин Логън!

Тая пък още тичаше след него. И не само това, ами и крещеше подпре му:

— Генералът иска да говори с вас!

Мъж в униформа на военновъздушните сили надникна любопитно през една от вратите. За щастие хора почти нямаше — беше събота вечер. Стив видя стълба пред себе си и изтича пъргаво нагоре. Това би трябвало да поизтощи още малко дебелата лейтенантка.

На по-горния етаж той закрачи с бързи крачки към пръстен D, мина два ъгъла по пръстена и отново слезе долу. От лейтенант Гамбъл вече нямаше и следа. Отървах се от нея, помисли си с облекчение.

Бе почти сигурен, че се намира на нивото на изхода. По посока на часовниковата стрелка мина по пръстен D и стигна до следващия коридор. Мястото му се стори познато — оттук бе влязъл. Продължи по същия коридор и най-сетне стигна до проверовъчния пункт, откъдето бяха дошли с баща му. Беше почти свободен.

Тогава видя лейтенант Гамбъл.

Стоеше до охраната, зачервена и запъхтяна.

Стив изруга. В края на краищата не се бе отървал от нея. Тя просто бе стигнала до изхода преди него.

Той реши да се държи нахално.

Приближи се до пропуска и откачи табелката от ризата си.

— Задръжте това, господин Логън — каза лейтенант Гамбъл. — Генералът иска да говори с вас.

Стив сложи табелката на плота, прикривайки страха си със самоуверен израз.

— Опасявам се, че нямам време. Довиждане, лейтенант, и благодаря за съдействието.

— Налага се да настоявам — твърдо каза тя.

Стив се престори на нетърпелив.

— Аз съм цивилен и не можете да ми заповядвате. Както виждате, в себе си не нося никаква военна собственост. — Надяваше се дискетата отзад в джоба му да не се вижда. — Ще бъде незаконно, ако се опитате да ме задържите.

Тя се обърна към охраната — беше мъж на около трийсет години и със седем-осем сантиметра по-нисък от Стив.

— Не го пускайте! — заповяда му тя.

Стив се усмихна на младия мъж.

— Ако ме докоснеш, войниче, ще го сметна за нападение. Ще ме оправдаят, ако те изхвърля оттук, и повярвай ми, ще го направя.

Лейтенант Гамбъл се огледа за подкрепление, но единствените хора, които се оказаха наблизо, бяха две чистачки и един електротехник, поправящ някакво осветително тяло.

Стив тръгна към изхода.

Лейтенант Гамбъл се разкрещя:

— Спрете го!

Зад себе си чу охраната да вика:

— Спрете или ще стрелям!

Чистачките и електротехникът замръзнаха на място.

Ръцете на войника трепереха, докато насочваше пистолета си към младежа.

Мускулите на Стив се стегнаха и той впери поглед в дулото. С усилие се отърси от обхваналата го парализа. Един пазач от Пентагона не можеше да стреля по невъоръжен цивилен — бе сигурен в това.

— Няма да ме застреляте — каза убедено. — Това ще бъде убийство.

Обърна се и тръгна към изхода.

Бе най-дългото разстояние, което бе изминавал в живота си. До вратата имаше не повече от три-четири метра, но минаха сякаш години, преди да стигне до нея. Кожата му настръхна.

Сложи ръка на дръжката и в този момент въздухът бе разтърсен от изстрел.

Някой изпищя.

През главата на Стив мина мисълта: Той стреля над главата ми, но не се обърна. Изхвърча навън и се спусна по стълбите. Бе паднала нощ и паркингът бе осветен от уличното осветление. Зад себе си чу викове, после прогърмя още един изстрел. Той стигна до края на стълбите и веднага сви встрани в храстите.

После излезе на улицата и продължи да бяга. Намали ход до една автобусна спирка. От спрял автобус слязоха двама войници и се качи една цивилна жена. Стив скочи вътре веднага след нея.

Автобусът тръгна. Шофьорът го изкара от паркинга, свърна към магистралата и Пентагонът остана отзад.

51.

Лорейн Логън много допадна на Джийни през двата часа, които прекараха заедно.

Жената бе доста по-едра, отколкото изглеждаше на снимката във вестниците, публикувана в челото на нейните статии за самотните сърца. Усмихваше се мило и лицето й сякаш светваше. За да отвлече вниманието на Джийни от проблемите й, започна да й разказва за какво й пишат хората — властни свекърви, налитащи на бой съпрузи, импотентни приятели, пускащи ръце шефове, вземащи наркотици дъщери. Каквато и да бе темата, Лорейн винаги намираше да каже нещо такова, което да накара Джийни да си помисли: Ама разбира се, как така не съм погледнала на въпроса от тази страна?

Двете седнаха на верандата в захладнелия, спускащ се здрач, тревожно очаквайки завръщането на Стив и баща му. Джийни разказа на Лорейн за изнасилването на Лайза.

— Тя ще се опита да се държи така, сякаш нищо не е станало, колкото е възможно по-дълго — каза Лорейн.

— Да, точно така прави.

— Тази фаза може да продължи и до шест месеца. Но рано или късно ще разбере, че трябва да спре да отрича случката и да й намери място в съзнанието си. Този етап често започва, когато жената се опита да възобнови нормалния си полов живот и открие, че вече не го чувства така, както е свикнала. Точно тогава започват да ми пишат.

— А ти какво им препоръчваш?

— Да потърсят професионален съвет. Лесно разрешение на този проблем няма. Изнасилването нанася огромни вреди на женската психика и те просто трябва да се отстранят.

— Сержантът препоръча именно професионален съвет.

Лорейн вдигна вежди:

— Значи е доста умно ченге.

Джийни се усмихна:

— Сержантът е жена.

— Често корим мъжете, че мислят само за секс. — Лорейн се разсмя. — Моля те, не казвай на никого за това, което току-що споменах.

— Обещавам.

Помълчаха малко, после Лорейн каза:

— Стив те обича.

— Да, мисля, че наистина ме обича — промълви Джийни.

— Майката винаги може да познае.

— Значи и преди се е влюбвал.

— Да, но само веднъж — усмихна се Лорейн.

— Разкажи ми за нея… ако мислиш, че той няма да има нищо против.

— Казваше се Фани Галахър. Беше със зелени очи и тъмночервена вълниста коса. Беше живо и безгрижно същество и единственото момиче в училището, което не проявяваше интерес към Стив. Той не я оставяше на мира, тя се дърпаше и така — месеци наред. Но в края на краищата той я спечели и двамата излизаха заедно цяла година.

— Мислиш ли, че са си лягали?

— Да, от време на време преспиваха у нас. Не ми харесва да принуждаваш децата да го правят по паркингите.

— А нейните родители?

— Говорих с майката на Фани. Тя гледаше на въпроса по същия начин.

— Загубих девствеността си в една алея зад един пънкарски клуб, когато бях на четиринадесет години. Толкова неприятно ми подейства, че до двайсет и първата си година нямах нито един полов акт. Би ми се искало майка ми да е мислела като теб.

— Няма значение дали родителите са строги или не, стига само да са последователни. Децата, малко или много, могат да свикнат с всякакви правила на поведение, стига само да знаят какви точно са те. А един тираничен подход ги обърква.

— А защо Стив и Фани скъсаха?

— Той имаше един проблем… Но за това сам трябва да ти разкаже.

— За сбиването с Тип Хендрикс ли става дума?

— Ама той вече ти е казал? — въздъхна Лорейн. — Боже господи, май наистина ти вярва.

Навън спря някаква кола. Лорейн отиде да погледне към улицата.

— Стив се прибира с такси! — каза тя изненадано.

Джийни се изправи.

— Как е той?

Преди Лорейн да успее да отговори, момчето се качи на верандата.

— Къде е баща ти? — попита го Лорейн.

— Арестуваха го.

— О, боже! Защо? — ахна Джийни.

— Не съм сигурен. Мисля, че ония от „Дженетико“ са разбрали по някакъв начин какво се каним да правим и са подръпнали конците. Изпратиха хора от военната полиция да го задържат. Аз обаче се измъкнах.

Лорейн го огледа подозрително:

— Стив, има нещо, което не ми казваш.

— Един от охраната стреля два пъти по мен.

Лорейн едва сподави писъка си.

— Мисля обаче, че стреля над главата ми. Така или иначе, нищо ми няма.

Устата на Джийни пресъхна — мисълта, че са стреляли по Стив, я ужаси. Та те са можели да го убият!

— Работата обаче стана. — Стив извади дискетата от джоба си. — Ето списъка. И само почакай да видиш какво има в него!

Джийни преглътна с усилие.

— Няма четирима клонинги — рече Стив.

— Как така? — отрони примряла Джийни.

— Осем са.

Очите на Джийни бавно се разшириха.

— Осем?

— Програмата ти намери осем идентични електрокардиограми.

„Дженетико“ е разделило ембриона седем пъти и е имплантирало осем жени с плода на съвършено непознати хора. Нахалството бе невероятно.

Но съмненията на Джийни се оправдаха. Ето какво се е мъчел Берингтън да скрие толкова отчаяно. Когато новината избухне, „Дженетико“ ще изпадне в немилост и Джийни ще бъде отмъстена.

А от Стив ще отпаднат обвиненията.

— Ти успя! — каза тя и го прегърна. — Обаче кой от осмината е извършил изнасилването?

— Трябва да разберем. — Стив беше обладан от решителност. — И това никак няма да бъде лесно. На дадените адреси родителите са живели по времето. Когато те са се родили. Почти е сигурно, че сега няма да ги намерим.

— Можем обаче да се опитаме. Това е работа на Лайза. — Джийни се изправи. — Трябва да се върна в Балтимор. Търсенето ще отнеме почти цялата нощ.

— Ще дойда с теб.

— А баща ти? Трябва да го измъкнеш от ръцете на военната полиция.

Лорейн също се намеси:

— Остани тук, Стив. Веднага ще се обадя на адвоката ни, имам му домашния телефон, но ти ще трябва да му обясниш какво точно е станало.

— Добре — съгласи се той неохотно.

— Ще се обадя на Лайза, преди да тръгна — каза Джийни, сочейки телефона на масичката. — Може ли?

Чу се характерното изщракване на включващ се телефонен секретар.

— По дяволите! — измърмори Джийни, заслушана в съобщението, но когато то свърши, тя продължи по-спокойно: — Лайза, моля те, обади ми се. В момента тръгвам от Вашингтон. Ще си бъда у дома някъде около десет. Случи се нещо наистина много важно. — После затвори.

— Ще те изпратя до колата.

Джийни си взе довиждане с Лорейн, която топло я прегърна.

Отвън Стив й подаде дискетата.

— Внимавай с това нещо — каза той. — Друго копие нямаме и едва ли ще имаме подобен удобен случай.

Джийни я пъхна в чантичката си.

— Не се безпокой. И моето бъдеще зависи от нея.

Тя го целуна по устните.

— Божичко! — промълви той след малко. — Доста ли ще практикуваме такива неща?

— Да, но през това време не се подлагай на опасности. Не искам да те изгубя.

— Харесва ми, когато се безпокоиш за мен — усмихна се той. — Струва си човек да рискува.

Джийни отново го целуна, този път по-нежно.

— Ще ти се обадя.

После се качи в колата и потегли.

Кара бързо и се прибра вкъщи за по-малко от час.

С разочарование забеляза, че Лайза не се е обаждала. Помисли си, че може да е заспала или пък гледа телевизия и не чува включването на апарата.

Тя отново изхвърча навън, запали колата и отиде до дома на Лайза — тя живееше в един блок в Чарлз Вилидж. Позвъни на домофона от входната врата, но никой не отговори. Къде бе изчезнала, по дяволите? Нямаше приятел, с когото да излезе в събота вечер. Моля те. Боже, дано да не е отишла при майка си в Питсбърг! — помисли си паникьосано Джийни.

Лайза живееше в 12В. Джийни звънна на домофона на 12А. Отново никакъв отговор. Може проклетата система да не работи. Кипейки от яд, тя опита 12С.

Недоволен мъжки глас изръмжа:

— Кой звъни?

— Извинете, че ви безпокоя, но съм приятелка на Лайза Хокстън, вашата съседка. Трябва ми много спешно, случайно да знаете къде е?

— Да не съм бюро справки бе, момиче! — тросна се съседът. — Дори не знам как изглежда тази Лайза.

— Не си бюро справки, ама си сляп! — викна Джийни в замлъкналия домофон.

Отново подкара към къщи като на състезание. Пак остави съобщение на телефонния секретар на Лайза.

— Моля те, обади ми се на секундата, в която влезеш у вас, независимо колко е часът! Ще чакам до телефона.

След това вече нямаше какво да прави. Без Лайза не можеше да влезе в Лудницата.

Взе душ и се уви в розовия халат. Хвърли една канелена кифличка в микровълновата фурна, но от напрежението й се доповдига и вместо това си направи кафе с мляко.

Извади снимката на Стив, която й бе дал Чарлз. Трябваше да я сложи в рамка. Засега обаче се задоволи да я прикрепи към хладилника с помощта на магнитче.

Това я подсети да извади албумите и да разгледа снимките в тях. Усмихна се, като видя баща си в сако с широки ревери и клош панталони, застанал до тюркоазения тъндърбърд.

Имаше няколко страници с нея в белоснежни тенис одежди, тържествуващо вдигаща над главата си различни купи и награди. А ето я и мама, бутаща старомодната количка с Пати, ето го и Уил Темпъл с каубойска шапка…

Телефонът иззвъня.

Скочи като опарена, изпускайки албума, и се хвърли към слушалката.

— Лайза?

— Здрасти, Джийни, каква е тая тревога?

Тя се отпусна на дивана облекчено, неспособна да си поеме дъх.

— Слава богу! Знаеш ли откога те търся?

— Отидох на кино с Катрин и Бил. Забранено ли е?

— Съжалявам. Нямах намерение да те разпитвам…

— Всичко е наред. Аз съм ти приятелка и ти можеш да се държиш всякак с мен. Някой ден ще ти го върна и толкоз.

— Благодаря — засмя се Джийни. — Слушай, имам списък с пет имена на хора, които може би са двойници на Стив. — Нарочно смекчаваше случая — истината трудно се преглъщаше наведнъж. — Трябва тази нощ да ги намеря. Ще ми помогнеш ли?

В телефонната слушалка настана мълчание.

— Джийни, насмалко не си изпатих здравата, когато се опитах да вляза в кабинета ти. И двамата, с този от охраната, можехме да изхвърчим. Искам да ти помогна, но имам нужда от тази работа.

Джийни изстина: Не, не можеш да ме изоставиш сега, когато съм толкова близо до успеха.

— Моля те!

— Страх ме е, разбери.

Хладна решителност облада Джийни: Не, няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно.

— Лайза, вече е почти неделя. — Не искам да правя това, но се налага. — Преди една седмица влязох в една горяща сграда, за да те търся.

— Знам…

— Тогава мен също ме беше страх.

Последва дълга тишина.

— Добре, готова съм — каза Лайза най-сетне.

Джийни едва се въздържа да не извика възторжено.

— Колко бързо можеш да стигнеш дотам?

— За петнайсет минути.