Третият близнак

5.

— Срещала ли си някога мъж, за когото да ти се е искало да се омъжиш? — попита Лайза.

Двете седяха на масата в апартамента й и пиеха нескафе. Всичко наоколо бе хубаво, както и самата Лайза — тапети на цветя, орнаменти от порцелан и плюшено мече с папийонка на точици.

Днес Лайза щеше да си вземе отпуск, но Джийни бе облечена за работа — тъмносиня пола и бяла памучна блуза. Беше много важен ден и тя гореше от нетърпение. Първият й обект за изследване днес трябваше да пристигне в лабораторията и тестовете щяха да започнат. Дали те щяха да потвърдят теорията й, или да я отхвърлят? В края на днешния следобед или щеше да се чувства удовлетворена, или щеше да прави болезнена преоценка на идеите си.

Все пак й се искаше да тръгне в последния момент. Лайза още бе много напрегната. Джийни си казваше, че най-доброто нещо, което може да направи за нея, е да й говори за мъже и за секс, както го правеха всеки ден. Това вероятно щеше да я вкара пак в релсите. Искаше й се да остане тук цяла сутрин и да си бъбрят двете с Лайза, но не можеше. Наистина съжаляваше, че приятелката й днес нямаше да бъде в лабораторията и да й помага в тестовете, но за това въобще не можеше да става въпрос.

— Имаше един тип, за когото исках да се омъжа — отговори Джийни на въпроса. — Името му беше Уил Темпъл. Беше антрополог. И все още е.

Джийни го виждаше пред себе си — висок мъж с руса брада, дънки и рибарски пуловер, който носи десетскоростния си велосипед по коридорите на университета.

— Споменавала си го и преди — рече Лайза. — Как изглеждаше?

— Беше страхотен — въздъхна носталгично Джийни. — Караше ме да се смея, грижеше се за мен, докато бях болна, гладеше си сам ризите и издържаше на оная работа като бик.

Лайза не се усмихна на сравнението.

— И какво се обърка?

Джийни се направи на безгрижна, но я заболя при спомена.

— Напусна ме заради Джорджина Тинкертън Рос. — И като обяснение додаде: — Една от питсбъргските Тинкертън Рос.

— Как изглеждаше?

Последното нещо, което Джийни искаше, беше да си спомня за Джорджина. Обаче това отклоняваше Лайза от мислите й за преживения кошмар, затова надмогна нежеланието си.

— Съвършена — каза тя. Но сарказмът, който долови в собствения си глас, никак не й хареса. — Сламеноруса, стругована фигура, безукорен вкус към кашмирени пуловери и обувки от крокодилска кожа. Грам мозък нямаше, но затова пък фондовете й бяха неизчерпаеми.

— Кога стана това?

— Уил и аз живяхме заедно цяла година, докато се занимавах с доктората си. — Това бе най-щастливото време в живота й. — Той се изнесе, когато пишех статията си за това дали престъпността се наследява генетично. — Страхотно точно подбираш времето, Уил. Щеше ми се да можех да те мразя повече — помисли си Джийни. — После Берингтън ми предложи работа тук, в „Джоунс Фолс“, и аз откачих от радост при тази възможност.

— Напротив, мъжете са откачалки.

— Не можеше да се каже, че Уил е шемет. Красив тип беше. Просто се влюби в друга и това е всичко. Изборът му според мен не бе много удачен. Но ние не бяхме женени. Той не наруши никакво обещание. Дори не ми е изневерявал, с изключение на може би един-два пъти, преди да ми признае. — Джийни се хвана, че повтаря думите, с които Уил някога се оправда пред нея. — Не знам, може в крайна сметка и откачалка да е бил.

— Може би трябва да се върнем във викторианските времена. Тогава щом един мъж целунел една жена, те трябвало да се считат сгодени. Момичетата са знаели в каква ситуация се намират.

Точно сега Лайза едва ли можеше да мисли за близка връзка, но Джийни не й го каза. Вместо това попита:

— А ти? Срещала ли си се с някого, за когото си искала да се омъжиш?

— Никога.

— Двете имаме много високи стандарти. Но не се безпокой, когато го видиш, ще го познаеш.

Домофонът иззвъня и така ги стресна, че Лайза подскочи и бутна масата. Една порцеланова ваза се разби на пода.

— По дяволите! — изруга тя.

Все още бе много напрегната.

— Аз ще събера парчетата — успокои я Джийни. — Ти виж кой звъни?

Лайза вдигна слушалката. Лицето й се намръщи и очите й внимателно огледаха изображението на монитора.

— Май нищо — каза тя колебливо и натисна бутона за отключване на входната врата.

— Кой е? — попита Джийни.

— Детектив от Отдела за сексуални престъпления.

Джийни се опасяваше, че в края на краищата ще изпратят някого, който да принуди Лайза да даде показания. Обаче се уверяваше, че няма да им се удаде. Последното нещо, от което Лайза се нуждаеше в момента, бяха тъкмо такива въпроси.

— Защо не го отпрати на майната си?

— Може би защото е чернокожа — отвърна Лайза.

— Сериозно! — възкликна Джийни.

Колко умно, помисли си, събирайки парченцата порцелан. Ченгетата знаеха, че тя и Лайза са враждебно настроени. Ако изпратеха някой бял полицай, те просто нямаше да го пуснат да влезе. А две жени от средната класа ще направят всичко, само и само да се покажат учтиви с чернокожа. Въпреки това, ако започне да додява с досадни въпроси, ще я изхвърля оттук, реши Джийни.

Оказа се ниска, набита жена на около четиридесет години, облечена с вкус в кремава блуза с живописен копринен шал около врата. Носеше куфарче.

— Аз съм сержант Мишел Делауеър — представи се тя. — Наричат ме Миш.

Джийни се запита какво ли има в куфарчето. Детективите обикновено носеха пищови, а не документи.

— Аз съм доктор Джийн Ферами — отвърна Джийни. Винаги се представяше с пълната си титла, когато се канеше да се кара с някого. — Това е Лайза Хокстън.

— Госпожице Хокстън — подхвана детективката, — искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се с вас вчера. Отделът ми се занимава средно с по едно изнасилване на ден и всяко от тях представлява ужасна трагедия за жертвата. Знам, че в момента изпитвате болка и ви разбирам напълно.

Я, колко е различно от вчера, помисли си Джийни.

— Опитвам се да го забравя — отвърна храбро Лайза, но в крайчеца на очите й избиха сълзи.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

Жената се настани до кухненската маса.

Джийни предпазливо я огледа.

— Вашият подход е съвсем различен от този на полицая вчера — вметна тя.

Миш кимна:

— Съжалявам за начина, по който полицай Макхенти се е отнесъл с вас. Като всички полицаи, и той е учил как да води разпит на жертви на изнасилване, но, изглежда, е забравил наученото. Чувствам се неудобно за целия полицейски отдел.

— При разпита сякаш отново ме изнасилваха — обади се Лайза с треперлив глас.

— Това повече няма да се повтори — каза Миш и в гласа й се промъкна гневна нотка. — Затова и толкова много случаи на изнасилване свършват в чекмеджетата с надпис „Необосновано“. Но не защото жените лъжат, а защото правораздавателната система се отнася с тях толкова брутално, че те оттеглят оплакването си.

— Мога да ги разбера — каза Джийни, но си помисли, че трябва да внимава. Миш й говореше като сестра, но все пак беше и ченге.

От чантичката си чернокожата извади някаква визитна картичка.

— Това е номерът на доброволен център за жертви на изнасилване и малтретирани деца — каза тя. — Рано или късно всеки започва да изпитва нужда от съвет.

Лайза взе визитката:

— В момента искам само да забравя.

— Послушайте ме, сложете я в някое чекмедже. Чувствата ви са на приливи и отливи и вероятно ще дойде време, когато наистина ще имате нужда от помощ — убедително заговори полицайката.

— Добре — съгласи се Лайза.

Джийни реши, че Миш заслужава малко по-добро отношение.

— Искате ли кафе? — предложи й тя.

— С удоволствие.

Джийни стана и напълни кафеварката.

Миш подхвана:

— Заедно ли работите?

— Да — отвърна Джийни. — Изучаваме близнаци.

— Близнаци?

— Измерваме им разликите и приликите и се опитваме да разберем колко от тях са наследени и колко се дължат на възпитанието.

— Какво е участието ви в това, Лайза?

— Работата ми е да намеря близнаци и да ги посоча на учените.

— И как правите това?

— Започвам с досиетата от кръщелните свидетелства, което в повечето щати представлява общодостъпна информация. Ражданията на близнаци е около един процент от всички раждания, така че от около сто прегледани кръщелни свидетелства едно от тях е на близнаци. В кръщелното са записани мястото и датата на раждане. Правим фотокопие и след това ги издирваме.

— Как?

— Разполагаме с всички телефонни указатели в Щатите, записани на компактдиск. Освен това можем да използваме и шофьорски книжки или кредитни карти.

— Винаги ли ги намирате?

— Божичко, не! Успехът ни зависи от възрастта им. Деветдесет процента от десет годишните ги намираме, но от осемдесет годишните — само около петдесет процента. При по-възрастните вероятността да са се местили няколко пъти, да са си сменили имената или да са умрели е по-голяма.

Миш отправи поглед към Джийни.

— А след това вие ги изучавате.

— Специализирам еднояйчни близнаци, отгледани отделно един от друг — поясни Джийни. — А те се намират много по-трудно. — Тя сипа кафе на Миш. Ако тази детективка се канеше да досажда на Лайза с въпросите си, то тя не бързаше.

Чернокожата отпи от кафето си и се обърна към Лайза:

— В болницата дадоха ли ви някакво лекарство?

— Не, не стоях много дълго.

— Трябвало е да ви дадат хапче за сутринта. Не искате да забременеете, нали?

— Разбира се, че не искам! — Лайза потрепери. — Тъкмо се чудех какво да правя.

— Обърнете се към вашия лекар. Той трябва да ви го даде, ако няма религиозни предразсъдъци, като някои доктори католици. В този случай центърът ще ви предложи друга алтернатива.

— Добре е да разговаряш с човек, запознат с тези работи — отбеляза Лайза.

— Пожарът съвсем не е бил случаен — продължи Миш. — Разговаряхме с шефа на пожарната. Някой запалил огън в съседен на съблекалнята склад и демонтирал вентилационните тръби, за да вкара дима в съблекалнята. Трябва да знаете, че самите похитители не се интересуват от секс. Всъщност страхът е това, което ги възбужда. Затова си мисля, че този пожар е бил плод на фантазията на ненормалник.

Джийни не бе помислила за тази възможност.

— Сметнах, че е някой, който случайно се възползва от суматохата при пожара.

Миш поклати глава.

— Изнасилването на жени, с които мъжът излиза, наистина носи случаен характер — жената може например да е пияна и да не успее да го отблъсне. Мъжете, които изнасилват непознати, обаче не са такива. Те планират всичко предварително. Представят си събитието, а след това измислят начин как да го претворят в действителност. Понякога са много изобретателни и това ги прави още по-ужасни.

Джийни отново се ядоса, като си спомни как кашляше.

— Замалко не се задуших — оплака се тя.

Миш се обърна към Лайза:

— Не си срещала този мъж преди, нали? Напълно непознат ти е, така ли?

— Мисля, че го видях около час преди това — отвърна тя. — Когато тичах с отбора. Една кола се приближи, намали и отвътре някакъв тип се вторачи в нас. Имам чувството, че беше той.

— Каква кола?

— Беше стара, сигурна съм в това, бяла и много ръждясала. Може би датсун.

Джийни очакваше Миш да запише информацията, но тя продължи:

— Добивам впечатление, че това е интелигентен и напълно безскрупулен перверзен тип, който е готов да направи всичко, само и само да постигне целите си.

Джийни се обади с горчивина в гласа:

— Трябва да го затворят някъде до края на дните му.

— Но няма да стане. Той е на свобода. И пак ще го направи.

Този път Миш изигра коза си.

Джийни бе настроена скептично.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Повечето насилници са серийни, единственото изключение са онези мъже, които изнасилват познати жени. Правят го само веднъж. Обаче мъжете, изнасилващи непознати, го правят непрекъснато, докато не ги хванат. — Миш впери тежък поглед в Лайза. — До седемдесет дни този мъж ще подложи друга жена на същите мъчения… Ако преди това не го заловим.

— О, боже! — простена Лайза.

Джийни разбираше много добре накъде бие Миш. Както бе предчувствала, Миш щеше да убеди приятелката й да помогне при разследването. Джийни все още имаше намерение да не позволява Лайза да бъде принуждавана или изнудвана. Но й бе трудно да възрази срещу фактите, които току-що изтъкна детективката.

— Ще ни трябва проба от неговата ДНК — каза Миш.

Лайза присви вежди:

— Искате да кажете от спермата му?

— Да.

— Измих се под душа, след това се потопих във ваната и се надявам нищо от него да няма в мен.

Но Миш настоя спокойно:

— Следи могат да останат от четиридесет и осем до седемдесет и два час след това. Трябва да ви вземем проба от вагината, да прегледаме космите ви и да дадете кръв.

— Докторът, който ни посрещна вчера в „Санта Тереза“, беше истински задник — вметна Джийни.

— Лекарите никак не обичат да се занимават с жертви на изнасилване — рече Миш. — Ако се налага да свидетелстват пред съда, губят време и пари. Обаче вас изобщо не е трябвало да ви водят в „Санта Тереза“. Това е една от многото грешки на Макхенти. В града има три болници, определени като Център за приемане жертви на сексуални престъпления, и „Санта Тереза“ не е между тях.

— Къде трябва да отида? — попита Лайза.

— В болницата „Мърси“ има отделение за съдебномедицинско изследване на жертви от сексуално престъпление. Наричаме го СИЖС.

Джийни кимна. „Мърси“ бе голямата болница в центъра на града.

— Ще ви посрещне сестра — продължи Миш, — там мъже няма. Тя е специално обучена да се разправя с уликите, което докторът, с когото сте се видели вчера, не умее и вероятно и без това щеше да прецака всичко.

Миш явно нямаше високо мнение за лекарите.

Тя отвори куфарчето си. Джийни любопитно се наведе напред. Вътре имаше преносим компютър. Миш вдигна капака му и го включи.

— Имаме програма, която се нарича ТЕЛИ, тоест „Техника на електронната лицева идентификация“. Много си падаме по съкращенията — усмихна се иронично тя. — Всъщност е разработена от един детектив от Скотланд Ярд. Тя ни дава възможност да въведем данните на извършителя, без да използваме художник. — Тя отправи очакващ поглед към Лайза.

Лайза погледна Джийни.

— Какво ще кажеш?

— Не искам да се чувстваш принуждавана — посъветва я Джийни. — Мисли за себе си и прави това, което ти се струва правилно.

Миш я изгледа с открита враждебност и отново се обърна към Лайза:

— Никой не ви принуждава. Ако искате да си тръгна, веднага ще го направя. Но много ви моля да ми помогнете. Трябва да хвана тоя тип, а без помощта ви нямам никакъв шанс.

Джийни бе възхитена. Миш имаше дяволски силно присъствие, контролираше разговора още откакто бе влязла в стаята, и то без да си служи с принуда или манипулиране. Знаеше какво казва и какво иска.

— Не знам… — поколеба се Лайза.

— Защо не хвърлите едно око на тази програма? — попита я Миш. — Ако нещо в нея ви смущава, веднага спираме. Ако не, поне ще имам снимка на извършителя. После като свършим, можете да решавате дали да ходите до „Мърси“ или не.

— Добре — уклончиво каза Лайза.

— Не забравяй — напомни й Джийни, — че можеш да спреш, когато си поискаш.

— Като начало — започна Миш — ще извадим едно лице. То няма да прилича на неговото, ще послужи само за основа. След това ще започнем да уточняваме подробностите. Искам да се съсредоточите добре върху лицето на извършителя и след това да ми направите общо описание. Не бързайте.

Лайза затвори очи.

— Бял мъж, горе-долу на моята възраст. Къса коса, нищо особено в цвета. Светли очи, сини, доколкото си спомням. Прав нос…

Миш работеше с мишката. Джийни стана и се приближи зад гърба на детективката и се загледа в екрана. Това беше програма за Уиндоус. В горната дясна част на екрана имаше лице, разделено на осем части. Докато Лайза изброяваше чертите, Миш цъкваше на отделна част от лицето, оттам излизаше меню с различните черти и детективката само избираше съответната според коментара на Лайза.

— Малко квадратна брадичка, без брада и мустаци и… Как се справям? — нетърпеливо попита Лайза.

Миш цъкна още веднъж и на главния екран се появи лице. Това бе бял мъж на около трийсет години, с обикновени черти и би могъл да бъде като хиляди мъже наоколо. Миш обърна компютъра така, че Лайза да може да вижда екрана.

— Сега ще започнем да го променяме стъпка по стъпка. Ще ти покажа няколко типа чела и ти ще ми кажеш кое е. Просто казваш да, не или може би. Готова ли си?

Миш заработи с мишката. Лицето на екрана се промени и линията на косата изведнъж се отдръпна назад.

— Не — каза Лайза.

Детективката отново цъкна. Този път се появи лице с прав бретон като на някогашните Бийтълс.

— Не.

Следващата коса бе вълниста и Лайза се обади:

— Така е по-добре. Но мисля, че имаше път.

Следващия път косата се появи къдрава.

— Още по-близо — каза Лайза. — По-добър е от миналия образ. Но косата е много тъмна.

— След като ги прехвърлим всичките — каза Миш, — ще се върнем обратно и ще подберем онези, които са ти харесали най-много. Когато вече имаме цялото лице, можем да продължим с ретуша — да правим косата по-светла или по-тъмна, да сменяме местата на пътя, да подмладим лицето или да го състарим.

Джийни бе очарована, но за това щеше да отиде повече от час, а тя имаше работа.

— Трябва да вървя — каза тя. — Добре ли си, Лайза?

— Добре съм.

По тона й Джийни разбра, че казва истината.

Навярно е по-добре за Лайза да се включи в залавянето на мъжа. Долови доволния проблясък в очите на Миш. Дали не допуснах грешка, каза си тя, като бях толкова враждебна към Миш и толкова майчински настроена към Лайза? Миш без съмнение бе симпатяга. Знаеше какво и кога да каже. И все пак целта й бе не Лайза да се чувства добре, а похитителят да бъде хванат. А Лайза имаше нужда от истински приятел.

— Ще ти се обадя — обеща й Джийни.

Лайза я прегърна.

— Как да ги благодаря за това, че остана с мен снощи! — каза тя.

Миш подаде ръка:

— Приятно ми беше да се запознаем.

Джийни пое ръката й.

— Късмет! — пожела й тя. — Надявам се да го хванете.

— И аз също — отвърна Миш.

6.

Стив спря на огромния студентски паркинг, разположен в югозападната част на простиращия се на сто акра университетски комплекс. Беше малко преди десет часа и алеите бяха препълнени от студенти, облечени в леки летни дрехи, запътили се за първите лекции за този ден. Смесил се със студентите, Стив се оглеждаше и търсеше тенисистката. Шансовете да я види бяха много малки, но той не можеше да се сдържи да се взира във всяка висока и тъмнокоса жена, мъчейки се да зърне малката сребърна халкичка на носа.

Сградата „Рут У. Ейкорн“, в която се помещаваше факултетът по психология, бе модерно четириетажно съоръжение, но построено в тон с по-старите сгради на университетския комплекс. Каза си името във фоайето и му посочиха как да стигне до лабораторията.

През следващите три часа той бе подложен на повече тестове, отколкото можеше да си представи, че съществуват. Премериха му теглото, височината и му взеха отпечатъци от пръстите. Лаборантите и студентите фотографираха ушите му, провериха силата му на стискане и тестуваха психическите му реакции, като му показваха снимки на полуизгорели трупове и обезобразени жертви. Отговори на въпроси, свързани с начина, по който прекарва свободното си време, вероизповедание, момичета, предпочитания за работа. Наложи се да отговори дали може да поправи звънец, счита ли себе си за добре възпитан, ще шамаросва ли децата си и дали дадена музика извиква у него съответен цвят. Обаче никой не му каза защо именно той е бил избран за тези изследвания.

Но той не бе единственият обект на изследване. Освен него, в лабораторията имаше две малки момиченца, мъж на средна възраст с каубойски ботуши, дънки и дънкова риза. По обяд всички те се събраха в някаква гостна с дивани и телевизор, нахраниха ги с по една пица и ги почерпиха с кока-кола. Чак тогава Стив видя, че мъжете на средна възраст с каубойски ботуши са всъщност двама — те просто бяха близнаци, облечени еднакво.

Той се представи и научи, че каубоите се казват Бени и Арнолд, а момиченцата — Сю и Елизабет.

— Момчета, винаги ли се обличате еднакво? — попита Стив мъжете, докато похапваха от пицата.

Двамата се спогледаха и Бени отговори:

— Не знам. Току-що се видяхме за първи път.

— Вие сте близнаци, а сега се виждате за първи път?

— Когато сме били още бебета, са ни осиновили различни семейства.

— И случайно сте се облекли еднакво?

— Ами… май така излиза.

— И двамата сме дърводелци — добави Арнолд, — и двамата пушим „Кемъл Лайтс“, и двамата имаме по две деца — момче и момиче.

Бени продължи:

— Нарекли сме момичетата Керълайн, но на моето момче името му е Джон, а на неговото — Ричард.

— Исках да нарека сина си Джон — каза Арнолд, — но жена ми настоя да се казва Ричард.

— Брей! — възкликна Стив. — Обаче не сте могли да наследите предпочитанието към едни и същи цигари.

— Кой знае?

Едно от момиченцата, Елизабет, се обърна към Стив:

— А къде е твоят близнак?

— Нямам такъв — отвърна той. — С това ли се занимават тук? Изучават близнаци?

— Да — отговори момиченцето и гордо добави: — Сю и аз сме дизиготи.

Стив вдигна учудено вежди. Малката бе на не повече от единадесет години.

— Не съм сигурен дали съм чувал тази дума — каза той сериозно. — Какво означава?

— Не сме еднояйчни близнаци. Затова не си приличаме. — Тя посочи Бени и Арнолд. — А те са монозиготи. Имат една и съща ДНК. Затова си приличат толкова много.

— Май знаете доста неща — забеляза Стив. — Впечатлен съм.

— Били сме и друг път тук — каза малката.

Вратата зад Стив се отвори и Елизабет вдигна глава:

— Здравейте, доктор Ферами.

Стив се обърна и видя тенисистката.

Стройното й тяло бе скрито под дълга до коляното бяла манта, но движенията й издаваха гъвкавостта й. Съсредоточеният израз, който го бе впечатлил на тенискорта, като че ли още стоеше на лицето й. Той се вторачи в нея, неспособен да повярва на късмета си.

Тя поздрави децата и се представи на останалите. Стисна ръка и на Стив с думите:

— Значи вие сте Стив Логън!

— А вие играете чудесно тенис.

— Да, но загубих.

Тя седна. Гъстата й тъмна коса се спускаше свободно по раменете и в ярката светлина в лабораторията Стив забеляза няколко бели косъмчета. Вместо сребърната халкичка, в ноздрата й се мъдреше златно топченце. Този път бе гримирана и тъмните й очи изглеждаха още по-дълбоки.

Благодари на всички за това, че са отделили от времето си за научни изследвания и попита дали пицата е вкусна. След още една-две любезни фрази тя изпрати момичетата и каубоите да продължат със следобедните тестове. После седна по-близо до Стив и на него му се стори, че жената се смущава от нещо. Сякаш се канеше да му съобщи някаква лоша новина.

— Вие вече сигурно се чудите за какво е всичко това, нали? — започна тя.

— Мислех, че сте ме избрали, защото винаги съм бил добре в училище.

— Не — отвърна тя. — Вярно, че резултатите от тестовете ви за интелигентност са много високи. Успехите ви в училище всъщност дават съвсем бледа представа за вашите възможности. Резултатите ви от тестовете прескочиха всякакви възможни граници. Вие вероятно ставате първенец на класа, без да полагате кой знае какви усилия, права ли съм?

— Но не съм тук за това, така ли да разбирам?

— Да, нашата цел е да узнаем каква част от поведението на хората се определя от генетичното им наследство. — Смущението й изчезна, когато заобяснява със сърдечен глас: — Дали именно нашата ДНК е този фактор, който решава ще бъдем ли интелигентни, агресивни, романтични или атлетични? Или това се дължи на възпитанието? Ако пък се дължи и на двете, какво е взаимодействието помежду им?

— Старо като света противоречие — каза Стив. В колежа бяха минали курс по философия и този разговор го очарова. — Дали съм такъв, какъвто съм, защото съм роден такъв? Или съм продукт на възпитанието и обществената среда, в която съм израсъл? — Спомни си една ключова фраза от този урок: — Природа или порода?

Тя кимна и косата й се завълнува като море. Стив се запита каква ли е, ако я докосне.

— Но се опитваме да разрешим въпроса чрез строг научен подход — каза тя. — Разбирате ли, еднояйчните близнаци имат едни и същи гени, абсолютно еднакви. Двуяйчните не са така, но обикновено израстват в една и съща среда. Изучаваме и двата вида и ги сравняваме с близнаци, отгледани отделно един от друг, и отчитаме приликите.

Стив се чудеше какво общо има това с него. Освен това се питаше на колко ли години е Джийни. Докато я гледаше вчера да тича по корта с прибрана под шапката коса, му се стори, че е горе-долу на неговата възраст, но сега вече виждаше, че е по-скоро някъде около тридесетте. Това не промени отношението му към нея, но преди никога не му се бе случвало да хареса толкова възрастна жена.

— Ако средата е по-важна — продължаваше тя междувременно, — близнаците, отгледани заедно, ще си приличат много, а раслите отделно един от друг близнаци ще бъдат доста различни, независимо дали са еднояйчни или двуяйчни. Всъщност обаче разбрахме, че е точно обратното. Еднояйчните близнаци си приличат много, независимо от това кой ги е отгледал. Даже еднояйчни близнаци, отгледани отделно един от друг, си приличат много повече и от двуяйчни близнаци, отгледани заедно.

— Като Бени и Арнолд ли?

— Точно така. Видяхте ги, че са като две капки вола, въпреки че са израсли в различни семейства. Това е типично. Този отдел е изследвал над сто двойки еднояйчни близнаци, възпитани в различни семейства. От тези двеста души двама са известни поети и са близнаци. Двама имат подобни професии, свързани с домашни любимци — единият обучава кучета, а другият ги развъжда. Те също са двойка близнаци. Имаме и двама музиканти — учител по пиано и учител по китара. Също близнаци. Но тези са най-ярките примери. Както сам видяхте тази сутрин, ние извършваме научни наблюдения над дадена личност, тестваме интелигентността и различните психологични измерения. Резултатите от тези изследвания често дават едни и същи показания: еднояйчните близнаци си приличат твърде много, независимо от възпитанието им.

— Докато Сю и Елизабет са доста различни…

— Точно така. И все пак те имат общи родители, живеят в общ дом, ходят в едно и също училище, ядат една и съща храна… Сигурно Сю е мълчала през цялото време, докато Елизабет ви е разказала целия си живот.

— Всъщност тя ми обясни значението на думата „монозигот“.

Д-р Ферами се засмя, показвайки равни бели зъби и връхчето на розовия си език. Стив изпита странно удоволствие от факта, че я е разсмял.

— Но вие все още не сте ми обяснили какво общо имам с тези тестове.

— Малко е трудничко — каза тя, едва преодолявайки смущението си. — Това преди никога не е ставало.

Изведнъж всичко му се проясни. Беше толкова очевидно, но бе толкова невероятно, че в първия миг изобщо не можа да повярва.

— Мислите, че имам брат — близнак, когото не познавам? — попита той смаяно.

— Не можах да измисля начин, за да ви го кажа по-тактично — тъжно рече тя. — Да, така е.

Главата му се замая, съзнанието му отказваше да смели информацията.

— Наистина съжалявам — тихо продума д-р Ферами — Струва ми се, че няма за какво да се извинявате.

— Обикновено хората, които идват при нас, знаят, че са близнаци. Обаче аз въведох нов начин за издирване на обекти за това изследване и вие сте първият. Всъщност фактът, че не подозирате, че имате брат — близнак, е огромно доказателство за ефективността на системата ми. Но не предвидих, че ще се наложи да смущаваме хората с тези разтърсващи новини.

— Винаги съм искал да имам брат — каза Стив. Той бе единствено дете и се бе родил, когато родителите му наближаваха четиридесетте. — Брат ли имам?

— Да, еднояйчни близнаци сте.

— Но как така е станало, че не знам нищо! — прошепна Стив.

Джийн бе загубила самообладание и неловко мълчеше.

— Сам ще се сетя — размисли за момент Стив. — Вероятно съм бил осиновен?

Тя кимна.

Това бе още по-разтърсваща мисъл — мама и тате може би не му бяха родители.

— А може и двамата с брат ми да сме били осиновени. Като Бени и Арнолд?

— Така е — каза тя със сериозен глас.

Взираше се в него с невероятните си тъмни очи. Въпреки бъркотията в съзнанието му, той успя да си помисли колко е хубава. Искаше му се да го гледа така вечно.

— Според досегашния ми опит — подзе Джийни — дори един обект да не знае, че има близнак или близначка, обикновено е наясно дали е осиновен или не. Но дори и при това положение трябваше да се досетя, че при вас може да е различно.

— Не мога да си представя, че мама и татко са пазили осиновяването ми в тайна от мен. Това не е в стила им — отрони Стив с болка в гласа.

— Кажете ми нещо за родителите си.

Той разбра, че тя се опитва да го откъсне от шока и с усилие събра мислите си.

— Мама е изключителен човек. Вие сте чували за нея, казва се Лорейн Логън.

— Тази, която води рубриката на самотниците?

— Същата. Сътрудничи на четиристотин вестника, автор е на шест бестселъра за здравето на жената. Богата и известна е и напълно го заслужава. Наистина е загрижена за хората, отговаря на хиляди писма. Разбирате ли, жените си мислят, че щом мама махне с магическа пръчица — и нежеланата бременност изчезва, децата им спират наркотиците и свадливите им мъже се превръщат в любезни и грижовни съпрузи. Мама винаги им дава информацията, от която имат нужда, и им казва, че те самите трябва да решат какво да правят. Да се доверят на чувствата си и да не позволяват на никого да ги принуждава. Добра философия.

— А баща ви?

— Татко според мен е твърде обикновен човек. Работи в Пентагона, полковник е в отдела за връзки с обществеността, пише речи за генералите. Такива работи.

— Любител на дисциплината?

Стив се усмихна.

— Има невероятно развито чувство за дълг, но никога не е проявявал насилие. Бил е на активна служба в Азия, преди да се родя, но не е пренасял проблемите от работата си вкъщи.

— А вие харесвате ли чувството за дисциплина у човека?

— Бях най-непослушното момче в клас — усмихна се иронично Стив. — Винаги измислях какви ли не лудории.

— С каква цел?

— Ами… просто да нарушавам правилника. Тичах по коридорите. Носех червени чорапи. Дъвчех дъвка в час. Целунах Уенди Паркър зад лавиците на училищната библиотека, когато бях на тринадесет години.

— Защо?

— Защото беше много хубава.

Тя едва сдържа усмивката си:

— Искам да кажа, защо си нарушавал правилника?

Той поклати глава.

— Просто не можех да бъда послушен. Правех това, което ми се искаше. Правилникът бе толкова глупав и скучен. Винаги съм бил на косъм от изхвърляне. Спасяваха ме само отличните ми бележки и фактът, че съм бил постоянно капитан на някой отбор — по футбол, по баскетбол, по бейзбол, по лека атлетика. Не мога да се разбера, мислите ли, че съм странна личност?

— Всеки е странен по свой си начин.

— Сигурно. Защо имате халка на носа?

Вдигна вежди, сякаш да напомни, че тук тя задава въпросите, но все пак му отговори.

— Като бях малка, на четиринадесет години, минах през фазата „пънк“… зелена коса, раздърпани чорапи, знаете как е. Част от тези атрибути беше и обичка на носа.

— Ако не слагате нищо, дупчицата ще се затвори.

— Знам, но сигурно я държа, защото мисля, че цялата тази сериозност в работата е наистина отегчителна.

Стив се усмихна. Боже господи, харесвам тази жена, помисли си той, нищо, че е твърде възрастна за мен. След това мисълта му се върна на главната тема.

— Откъде сте толкова сигурна, че имам брат — близнак?

— Направих си компютърна програма, която може да търси хората по двойки от медицински досиета и от други данни. Еднояйчните близнаци имат подобни био вълни, електрокардиограми, пръстови отпечатъци и зъби. Програмата ми претърси огромната база от данни на една медицинска застрахователна компания и откри, че рентгеновата снимка на извивката на зъбите ви е същата, както на още един човек.

— Не ми се струва убедително.

— Може и да не е, въпреки че има празнини между зъбите на същите места, както при вас.

— И кой е той?

— Казва се Денис Пинкър.

— И къде е сега?

— В Ричмънд, Вирджиния.

— Срещнахте ли се с него?

— Утре ще отида до Вирджиния да се видим. И с него ще проведа същите тестове, както и с вас. Ще му взема кръвна проба, за да сравним неговата ДНК с вашата. Тогава вече ще знаем със сигурност.

Стив се смръщи съсредоточено.

— А има ли отделна област, в рамките на генетиката, разбира се, от която се интересувате?

— Да, специалността ми е престъпност и дали тя е наследствена.

— Разбирам. — Стив кимна. — И какво лошо е направил?

— Моля?

— Какво е направил Денис Пинкър?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Щом ще ходите при него да се видите, вместо да го извикате тук, това означава, че е в затвора.

Тя леко се изчерви, сякаш я бяха хванали в лъжа. С почервенелите си страни изглеждаше още по-секси.

— Да, прав сте — каза тя.

— За какво е зад решетките?

Тя се поколеба:

— За убийство.

— Боже! — Той отмести поглед от нея, опитвайки се да проумее думите й. — Не само че имам брат — близнак, ами и той се оказва убиец на това отгоре! Исусе Христе!

— Съжалявам — каза доктор Ферами. — Лошо се получи… по моя вина. Вие сте първият обект, когото проучвам по този начин.

— Дойдох тук да разбера нещо за себе си, а научавам много повече, отколкото бих искал да знам. — Джийни нямаше представа, пък и нямаше да узнае, че Стив замалко не уби момчето Тип Хендрикс.

— А сте толкова важен за моите изследвания…

— В какъв смисъл.

— Въпросът е дали престъпността е наследствена. Публикувах една статия, в която твърдя, че някои характерни черти на дадена личност си идват по наследствен път — например комбинация от импулсивност, безразсъдство, агресивност и хиперактивност, — но това, от което зависи дали такава личност ще се превърне в престъпник или не, е начинът, по който родителите ще се справят с тези черти. За да докажа моята теория, трябва да намеря еднояйчни близнаци, единият от които е престъпник, а другият — почитащ законите гражданин. Вие с Денис сте първата ми двойка и сте съвършени за целта — той е в затвора, а вие, простете за израза, сте идеалното американско момче. Говоря ви истината. — Гласът й потреперваше от вълнение.

Състоянието й развълнува и Стив. Той отклони поглед от нея, страхувайки се, че чувствата му могат да проличат. Разказът й обаче силно го обезпокои. Има същата ДНК като на някакъв убиец. Тогава какъв беше самият той?

Вратата зад Стив се отвори и Джийни вдигна очи.

— Здрасти, Бери! — поздрави тя. — Стив, бих искала да ви представя професор Берингтън Джоунс, шеф на програмата за близнаците в „Джоунс Фолс“.

Професорът бе нисък човек, между петдесет и пет и шейсет години, хубав, с добре подредена сребриста коса. Бе облечен в скъп костюм, на врата му грееше червена папийонка на бели точици. Изглеждаше като излязъл от страниците на модно списание. Стив го беше виждал няколко пъти по телевизията да говори, че Америка пропада. Той не харесваше възгледите му, но възпитано стана и протегна ръка.

Берингтън Джоунс се вторачи в него, сякаш виждаше призрак.

— Боже всемогъщи! — изхриптя той и пребледня.

— Бери! Какво има? — стреснато попита д-р Ферами.

Стив също бе изненадан.

— Да не съм направил нещо нередно?

Известно време професорът не можа да продума. След това като че ли се съвзе.

— Съжалявам, нищо ми няма — каза той, но изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. — Просто изведнъж се сетих за една работа… Забравих да свърша нещо, досадна грешка. Моля да ме извините. — Той изчезна зад вратата, мърморейки: — Извинете ме… моля да ми простите.

Стив погледна д-р Ферами.

Тя разпери ръце безпомощно:

— Да умра, ако разбрах нещо!

7.

Берингтън седеше на бюрото си и дишаше тежко.

Кабинетът му бе в ъгъла на сградата и малко се различаваше от останалите стаи — плочки на пода, бели стени, обикновени метални шкафове, евтина библиотека. Екранът на компютъра му показваше бавно въртяща се спирала на молекула ДНК. На бюрото имаше негова снимка — бе сниман заедно с Джералдо Ривера, Нют Грингич и Ръш Лимбау. Прозорецът му, гледащ към спортната зала, бе затворен заради вчерашния пожар.

Берингтън потърка очи.

— По дяволите, по дяволите… — изсъска през стиснати зъби.

Той бе придумал Джийни Ферами да дойде тук. Статията й за престъпността бе опитала да разясни компонентите, съставляващи криминалната проява на личността. Този въпрос бе ключов в дейността на „Дженетико“. Искаше тя да продължи изследванията си под неговото крило. И бе склонил „Джоунс Фолс“ да бъдат финансирани от „Дженетико“.

С негова помощ тя щеше да открие велики неща. Фактът, че произлиза от бедно семейство, само щеше да направи достиженията й още по-впечатляващи. Първите й четири седмици в „Джоунс Фолс“ потвърдиха преценката му. Тя веднага се хвана за работа и проектът й заработи под пълна пара. Повечето от колегите й я харесваха, въпреки че бе малко конфликтна личност. Един лаборант с конска опашка, който си мислеше, че може да му се размине, ако работи немарливо, бе здравата стреснат от нея още на втория ден.

Самият Берингтън бе поразен. Тя бе смайваща — и физически, и интелектуално. Той се разкъсваше между необходимостта да се отнася бащински с нея, да я напътства и мощното желание да я прелъсти.

А сега изведнъж и това!

Когато дишането му се нормализира, той вдигна телефона и се обади на Престън, най-стария приятел. Бяха се запознали още през шестдесетте, когато Берингтън защитаваше доктората си по психология, а Престън бе изтъкнат млад ембриолог. Двамата скоро разбраха, че споделят почти едни и същи възгледи — съвременният джаз беше измама, марихуаната бе първата стъпка по пътя към хероина и единственият честен политик в Америка бе Бари Голдуотър3. Дружбата им се бе оказала по-здрава и от браковете им. Берингтън вече не си задаваше въпроса дали харесва Престън, той просто бе някъде там, като Канада.

Сега би трябвало да се намира в централния офис на „Дженетико“ — комплекс от ниски сгради, северно от Балтимор. Секретарката на Престън му каза, че шефът й има съвещание, но Берингтън настоя да го свърже.

— Добро утро, Бери. Какво става?

— Има ли хора при теб?

— Лий Хо е при мен, един от главните счетоводители на „Ландсман“ Обсъждаме последните подробности по обявяването на продажбата.

— Разкарай го да върви на майната си.

Гласът на Престън позаглъхна малко, докато, отдръпнал слушалката от лицето си, заобяснява на Лий:

— Лий, съжалявам, но ми съобщиха нещо спешно. По-късно ще доуточним нещата. — Последва пауза и гласът на Престън отново прозвуча ясно, но този път раздразнено: — Това бе дясната ръка на Майкъл Мадигън и аз току-що го изхвърлих. В случай че си забравил, Мадигън е главен изпълнителен директор на „Ландсман“. Ако си все още така навит за продажбата, както беше снощи, то по-добре…

Берингтън загуби търпение и го прекъсна:

— Стивън Логън е тук.

Последва тишина, после смаяният глас на Престън почти изпищя в слушалката:

— В „Джоунс Фолс“?

— Кажи-речи, в съседния кабинет.

Престън моментално забрави Лий Хо.

— Боже господи, как е възможно!

— Нямам представа. Попаднах на него само преди пет минути. Можеш да си представиш изненадата ми.

— Ама ти позна ли го?

— Разбира се, че го познах.

— И какво търси?

— Подложен е на тестове.

— За какво?

— Като част от програмата ни за изследване на близнаци.

— Близнаци? — писна отново Престън. — Близнаци! А кой, по дяволите, е другият близнак?

— Още не знам. Виж какво, това нещо трябваше да се случи рано или късно.

— Но защо точно сега, по дяволите! Трябва да откажем сделката с „Ландсман“.

— Не! Няма да ти позволя да използваш това като извинение и да провалиш продажбата. — Берингтън изведнъж съжали, че му се е обадил. Но пък изпитваше нужда да сподели шока си с някого. Освен това на Престън му сечеше пипето. — Просто трябва да намерим начин да овладеем ситуацията.

— Кой е довел Стив Логън в университета?

— Новият асистент — преподавател, когото наех, доктор Ферами.

— Онова маце, дето написа страхотната статия за престъпността?

— Да, само че тя е супержена. Много привлекателна и при това…

— Ако ще да е Шарън Стоун, какво ме интересува!

— Предполагам, че тя е извикала Стивън за програмата. Бяха заедно, когато го видях. Ще проверя.

— Това е ключът, Бери. — Престън вече се успокояваше и се съсредоточаваше върху решението, а не върху проблема. — Разбери по какъв начин се е добрала до него. Тогава вече ще можем да оценим степента на опасност.

— Още сега ще я извикам.

— И след това веднага ми се обади, чу ли?

— Разбира се. — Берингтън затвори.

Но не извика Джийни веднага. Просто замря неподвижен и събра мислите си.

Щеше да я попита за начина, по който подбира обектите си. „А след това ще я поканя на вечеря!“ — твърдо реши той.

Позвъни на Джийни на вътрешния й номер. Тя вдигна слушалката веднага. Той сниши глас и заговори с тон, който бившата му жена Виви наричаше кадифен:

— Джийни, Бери се обажда.

С характерната за нея прямота тя запита направо:

— Какво, по дяволите, ти стана?

— Може ли да поговорим за малко с теб?

— Разбира се.

— Би ли наминала към кабинета ми?

— Идвам веднага.

Докато я чакаше, лениво се запита с колко ли жени бе спал. Твърде много време щеше да отиде, ако започнеше да ги изброява една по една, но може би щеше да налучка приблизителната бройка, подхождайки по научному. Със сигурност бяха повече от десет. А бяха ли повече от сто? Това се падаше по две цяло и пет на година, откакто бе навършил деветнадесет — значи бе имал повече жени. Хиляда? Двайсет и пет на година — това означаваше нова жена на всеки две седмици за период от четиридесет години. Не, чак толкова добър не беше. От тези четиридесет десет бе женен за Виви Елингтън и през това време едва ли бе имал повече от петнадесет-двадесет изневери общо. Но пък после си го бе наваксал. Значи някъде между сто и хиляда. Обаче с Джийни нямаше намерение да си ляга. Само трябваше да разбере как, по дяволите, се е добрала до Стивън Логън.

Джийни почука на вратата и влезе. Над блузата и полата си бе облякла бяла лабораторна манта. Берингтън много обичаше, когато младите жени носеха тия манти като рокли — отдолу само по бельо. Намираше го за много секси.

— Радвам се, че дойде — каза той и й подаде стол.

После издърпа своя иззад бюрото и седна срещу нея така, че между двамата да няма бариера.

Първата му работа бе да се погрижи да даде някакво убедително обяснение за държането си преди малко. Нямаше да е лесно да я излъже. Трябваше да го обмисли повече, вместо да брои завоеванията си.

Той седна и й поднесе най-обезоръжаващата си усмивка:

— Искам да се извиня за странното си поведение. Бях задал на компютъра да свали някои файлове от университета в Сидни, Австралия. — Посочи екрана. — И точно когато ме представяше на младия господин, се сетих, че съм оставил компютъра включен и съм забравил да затворя телефонната линия. Чувствам се малко глупаво, това е всичко. Извини ме, че бях груб.

Обяснението бе съшито с бели конци, но тя като че ли го прие.

— Успокоих се — каза тя откровено. — Бях започнала да си мисля, че съм те обидила.

Дотук добре.

— Тъкмо се бях наканил да поприказвам малко с теб за работата ти — подхвана той гладко. — Трябва да призная, започна с летящ старт. Тук си само от четири седмици, а програмата ти върви с пълна пара. Поздравления.

Тя кимна сдържано.

— Още през лятото, преди да започна официално при теб, разговарях надълго и нашироко с Хърб и Франк — каза тя. Хърб Диксън бе шефът на факултета, а Франк Демиденко — преподавател — титуляр. — Всички подробности от практически характер бяхме уточнили предварително.

— Разкажи ми нещо повече за това. Сблъска ли се с някакви проблеми? С нещо да помогна?

— Най-голям проблем ми е набирането на обекти — призна Джийни. — Тъй като обектите са доброволци, повечето от тях са като Стив Логън — почтени американци от средната класа, които вярват, че дълг на добрия гражданин е да помогне на науката. Тук рядко се мяркат сутеньори или търговци на наркотици.

— Нещо, което нашите либерално настроени критици не закъсняха да посочат.

— От друга страна, не можем да научим нищо за агресивността и престъпността, като изучаваме почитащи закона средни американски семейства. Затова разрешаването на проблема за набиране на обекти е от изключителна важност.

— И разреши ли го?

— Мисля, че да. Дойде ми наум, че медицинската информация за милиони хора се държи в огромни информационни банки от застрахователни компании и държавни институции. В тях са включени и онези данни, които ние използваме, за да определим дали близнаците са еднояйчни или двуяйчни — био вълни, електрокардиограми и други. Ако поръчаме на компютъра да търси двойки с еднакви електрокардиограми, да речем, това ще се окаже добър начин за идентифициране на близнаци. Ако информационната банка е достатъчно голяма, някои от откритите двойки ще се окажат отгледани отделно един от друг. Но тук пък изникна морална пречка — някои от тях може изобщо да не знаят, че са близнаци.

— Забележително — каза Берингтън. — Просто, но оригинално и остроумно.

Бе искрен в оценката си. Еднояйчните близнаци, отгледани отделно един от друг, бяха много важни за генетичните изследвания и учените губеха страшно много време в набирането на такива обекти. Доскоро единственият начин бе чрез реклама — хората четяха статии по вестниците и списанията за изследване на близнаци и се явяваха доброволно, за да вземат участие. Както Джийни бе казала, този начин даваше обекти само от средите на средностатистическия американец, за изследване на престъпността бе направо сразяваш недостатък.

Лично за него обаче това бе катастрофа. Той я погледна в очите и се опита да скрие недоволството си. Бе по-лошо, отколкото си бе представял. Снощи Престън бе казал: Всички знаем, че компанията си има своите тайни. Джим Пруст бе отбелязал, че никой няма да разбере за тях. Но не бе имал предвид Джийни Ферами.

— Да намериш еднакви данни в информационна банка не е толкова лесна работа. — Берингтън се хвана като удавник за сламка.

— Вярно е. Графичните изображения заемат много мегабайта обем. Да търсиш такива данни е неизмеримо по-трудно, отколкото да си пуснеш курсовата работа на програмата за проверка на правописа.

— Доколкото разбирам, проблемът значи е в софтуера. Как го разреши?

— Сама си написах софтуер.

— Наистина ли? — изненада се Берингтън.

— Ами да, както знаеш, имам степен по компютърно програмиране от Принстън. Когато бях в Минесота, заедно с моя преподавател разработихме софтуер за шаблонно разпознаване.

Толкова ли е умна тая жена? Берингтън я изгледа подозрително:

— И на какъв принцип работи?

— Използва принципа на избирателната логика, за да ускори сканирането на зададения шаблон. Двойките близнаци, които ни трябват, са подобни, но не и абсолютно идентични. Например рентгеновата снимка на идентични зъби, направени от различни лаборанти на различна апаратура, не съвпадат напълно. Човешкото око обаче ги вижда като еднакви и когато тези рентгенови снимки се сканират, дигитализират и съхранят по електронен път, всеки компютър, разполагащ със софтуер на принципа на избирателната логика, може да ги разпознае като двойка.

— Обаче сигурно ти трябва компютър колкото Емпайър Стейт Билдинг.

— Намерих начин да съкратя процеса за сканиране, като задавах да се търси само една малка част от цифровото изображение. Помисли си — за да познаеш приятеля си, на теб не ти е необходимо да сканираш цялото му тяло… Достатъчно е да го погледнеш в лицето. Автолюбителите познават дадена марка кола само като им покажеш снимка на единия й фар. Сестра ми например може да отличи всяка песен на Мадона, като изслуша само встъпителните акорди.

— Но така е възможно да се допуснат грешки.

Тя присви рамене.

— Щом не сканираш цялото изображение, рискуваш да изпуснеш някои съвпадения със зададения шаблон. Разбрах, че можеш значително да съкратиш процеса на търсене, като при това възможността да се получи грешка с много малка. Това е въпрос на статистика и вероятности.

Разбира се, всички психолози изучаваха и статистика.

— Но как може една и съща програма да сканира и рентгенови снимки, и електрокардиограми, и пръстови отпечатъци?

— Тя разпознава електронен шаблон. Изобщо не я интересува какво представлява той.

— А твоята програма работи ли?

— Така изглежда. Получих разрешение да я опитам върху информационната банка за зъбни данни на голяма медицинска застрахователна компания. Излязоха няколкостотин двойки. Но, разбира се, аз се интересувам само от близнаци, отгледани отделно един от друг.

— А как ги отделяш от останалите?

— Елиминирам всички двойки с еднакви фамилни имена, както и всички омъжени жени, тъй като повечето от тях са взели имената на мъжете си. Остават близнаците, които нямат причина да имат различни фамилни имена.

Хитро, помисли си Берингтън. Разкъсваше се между възхищението си към Джийни и страха, че може да разбере тайната.

— И колко останаха?

— Три двойки. Не е много. Надявах се на повече. В единия от случаите близнак си бе сменил фамилията поради религиозни причини — бе станал мюсюлманин и бе приел арабско име. Друга двойка бяха изчезнали безследно. За щастие третата двойка бе точно такава, каквато търсех — Стивън Логън е почитащ законите гражданин, а Денис Пинкър е убиец.

Берингтън знаеше това. Късно една вечер Денис Пинкър бе прекъснал електрическото захранване на едно кино точно в момента, в който вървяла прожекцията на „Петък, тринадесети“. В последвалата паника той бе нападнал няколко жени. Едно от момичетата явно се опитало да му окаже съпротива и той го бе убил.

И така Джийни бе намерила Денис. Исусе Христе, помисли си той, ами че тя е опасна. Може да съсипе всичко — продажбата на „Дженетико“, политическата кариера на Джим, дори и репутацията на Берингтън като учен. Страхът го разгневи — как можа да стане така, че всичко, за което бе работил на този свят, изведнъж да се окаже застрашено от собственото му протеже? Но пък нямаше и начин да се предвиди. Изход от положението като че ли липсваше. Само ако можеше файловете й да изгорят при пожар или пък тя самата да загине при автомобилна катастрофа… Но това бяха глупости.

Дали нямаше да е възможно да подкопае вярата й в нейния софтуер?

— Знаеше ли Стивън Логън, че е бил осиновен? — каза той с внезапно злорадство.

— Не. — Веждите на Джийни натъжено се свиха. — Знаем, че семействата често лъжат за осиновяването, но той мисли, че майка му би му казала истината. Може да има и друго обяснение. Ами ако поради някаква причина не са могли да осиновят дете по нормалната процедура и са си купили бебе? При това положение няма начин да не излъжат.

— Или пък на твоята система нещо й куца — предположи Берингтън. — Това, че две момчета имат идентични зъби, не гарантира, че са близнаци.

— Не мисля, че системата ми куца — възрази Джийни рязко. — Но ме притеснява фактът, че трябва да казвам на хората, че вероятно са осиновени. Аз дори не съм сигурна, че имам правото да нахълтвам в живота им по такъв начин. Чак сега осъзнах дълбочината на проблема.

Той погледна часовника си.

— За съжаление нямам повече време, но с удоволствие бих поприказвал още на тази тема. Свободна ли си за вечеря?

— Довечера ли?

Той усети колебанието й. Бяха вечеряли веднъж заедно на Международния конгрес по изследването на близнаците, където се бяха срещнали за първи път. Откакто тя дойде в „Джоунс Фолс“, бяха сядали само за по едно питие. Веднъж се бяха срещнали случайно в един магазин в Чарлз Вилидж и той я бе развел из балтиморския музей на изкуствата. Не бе влюбена в него, даже и дума не можеше да става за това, по Берингтън усещаше, че и при трите случая на нея й бе приятна компанията му. Освен това той й бе ментор — трудно би му отказала.

— Добре — отвърна най-сетне тя.

— Да отидем ли в Хамптънс, в хотел „Харбър Корт“? Според мен това е най-добрият ресторант в Балтимор.

И със сигурност най-помпозният.

— Чудесно — каза Джийни и се изправи.

— Тогава ще те взема в осем.

Докато тя се обръщаше към вратата, Берингтън изведнъж бе споходен от видение — голият й гръб, гладък и мускулест, плоското й дупе и предългите й крака — и гърлото му пресъхна от желание. После тя изчезна.

Берингтън разтърси глава да прогони лъстивите си мисли и отново набра телефона на Престън.

— По-зле е, отколкото мислехме — започна той без увод. — Написала е компютърна програма, която може да търси в медицински база данни и да намира двойки, чиито данни съвпадат. И още при първата проба на тази програма е открила Стивън и Денис.

— Мамка му!

— Трябва да кажем на Джим.

— Тримата трябва да се съберем и да решим какво, по дяволите, ще правим. Какво ще кажеш за довечера?

— Ще излизаме с Джийни на вечеря.

— Мислиш ли, че това ще разреши проблема?

— Няма да навреди.

— Все още смятам, че трябва да се откажем от сделката с „Ландсман“.

— Не съм съгласен — отсече Берингтън. — Тя е много умна, но не чак толкова, че да разкрие цялата работа за една седмица.

Обаче докато затваряше телефона, се запита дали би трябвало да се чувства толкова сигурен.

8.

Студентите в залата по хуманна биология бяха неспокойни. Джийни знаеше защо. Тя също се чувстваше изнервена. Заради пожара и изнасилването. Уютната им академична атмосфера бе нарушена. Вниманието им непрекъснато се връщаше на неотдавнашната случка.

— Наблюдаваните вариации в интелигентността на човека може да се обяснят чрез три фактора. Първо — различни гени. Второ — различна среда. Трето — грешки при замерването.

Тя направи пауза. Всички пишеха в тетрадките си.

Бе забелязала този ефект. Всеки път, когато говореше по точки — първо, второ, трето, — студентите се навеждаха и записваха. Ако бе казала просто различни гени, различна среда и експериментална грешка, повечето от тях нямаше да запишат нищо. Откакто бе открила този синдром, номерираните точки бяха започнали да се появяват в лекциите й по-често.

Тя бе добра учителка — за нейна собствена изненада. Най-общо казано, според нея уменията на хората бяха ограничени. Тя бе нетърпелива и би могла да бъде и заядлива, както бе тази сутрин със сержант Делауеър. Затова пък беше общителна, изразяваше се ясно и точно и обичаше да обяснява. Нямаше нищо по-приятно от това да видиш как в погледа на студента просветва разбиране.

— Това може да се изрази със следното равенство — каза тя, обърна се и с парче тебешир написа на дъската:

След което продължи:

— Където Vt е общата сума от вариациите, Vg — генетичният компонент, а Vm — грешката при замерването. — Всички записаха равенството. — Същото важи и за всяка измерваема разлика между отделните индивиди, като се започне от височината и теглото и се стигне до склонността им да вярват в Бог. Може ли някой от вас да намери грешка в това? — Никой не продума и тя им подсказа: — Сумата може да е по-голяма от частите. Но защо?

Един млад мъж се обади. Обикновено се обаждаха само мъжете — жените бяха дразнещо свенливи.

— Защото гените и средата си влияят едно на друго и ефектът се умножава.

— Точно така. Вашите гени ви водят към дадено поведение в дадена околна среда, а ви отклоняват от друго. Бебета с различни темпераменти предизвикват различен подход у родителите. Активните деца придобиват опит, различен от този на кротките, дори и да живеят в един и същи дом. Лудетините вземат повече наркотици от хористите в църковния хор в един и същи град. Затова откъм дясната страна на това равенство трябва да прибавим Cde, което означава „взаимодействие ген — среда“ — Тя го написа на дъската и погледна часовника си. Четири без пет. — Някакви въпроси?

Този път се обади жена. Беше Дона-Мари Диксън, медсестра, която бе решила да се върне на училите на трийсет години, бе умна, но свенлива.

— А какво ще кажете за семейство Озмънд?

Всички се засмяха и младата жена се изчерви. Джийни я подкани търпеливо:

— Обясни какво имаш предвид, Дона-Мари. Тук хората са доста млади, за да си спомнят Озмъндови.

— Това са поп група от седемдесетте и са братя и сестри. Всичките са музиканти. Обаче нямат едни и същи гени, не са близнаци. Изглежда, семейната среда ги е направила музиканти. Същото е и с Джексън Файв. — Останалите отново се засмяха, жената се усмихна срамежливо и добави: — Така издавам възрастта си.

— Госпожица Диксън посочва нещо много важно и съм изненадана, че никой не се сети за него. — Джийни изобщо не бе изненадана, но Дона-Мари имаше нужда от насърчение. — Влиятелните и настойчиви родители могат да накарат децата си да прегърнат даден идеал, независимо от това какви гени имат, точно както грубияните родители могат да превърнат едно цяло семейство в шизофреници. Това обаче са крайни случаи. Недохраненото дете ще бъде ниско, дори родителите и дядовците му да са високи хора. Обратното — прехраненото дете ще бъде дебело, въпреки че всичките му предци са били слаби хора. Обаче всяко ново изследване сочи, и то по-ясно и категорично от предходното, че при оформянето на характера на дадено дете именно генното наследство е това, което оказва по-голямо влияние от средата или възпитанието. — Джийни събра тетрадките си и добави: — Ако няма повече въпроси, ще се видим идния понеделник.

Студентите започнаха да събират нещата си. Тя постоя още малко, за да даде възможност на по-плахите, които се смущаваха да задават въпроси пред всички, да дойдат и да го направят насаме. Затворените студенти често ставаха велики учени.

Към катедрата се приближи Дона-Мари. Имаше кръгло лице и къдрава руса коса. Джийни си помисли, че сигурно е добра сестра — спокойна и надеждна.

— Толкова съжалявам за бедната Лайза — прошепна Дона-Мари. — Какво ужасно преживяване!

— А полицията го направи още по-ужасно — отвърна Джийни. — Откровено казано, ченгето, което я откара до болницата, бе истински задник.

— Много неприятно. Но може би ще хванат оня тип, дето го е сторил. По цялото градче разнасят брошури с негова снимка.

— Това е добре. — Снимката, за която говореше Дона-Мари, сигурно бе дело на компютърната програма на Миш Делауеър. — Сутринта, като тръгвах за работа, тя тъкмо работеше по тази снимка с един детектив.

— Как се чувства Лайза?

— Още е замаяна…

— Преминават през няколко фази — обясни Дона-Мари. — И преди съм го виждала. Първата фаза е отрицанието. Казват: „Просто искам да оставя всичко зад себе си и да си продължа живота“. Но не е толкова лесно.

— Трябва да говориш с нея. Ако знае какво да очаква, може би ще й бъде по-леко.

— По всяко време — обеща Дона-Мари.

Джийни се запъти към Лудницата. Все още бе горещо. Усети се, че върви напрегнато, като каубой в уестърн, очакващ всеки момент някой да изхвърчи иззад ъгъла и да го нападне. До този момент университетското градче представляваше оазис на старомодно спокойствие сред пустинята на съвременния американски град. Магазините и банките, спортните терени и паркинг апарати, баровете и ресторантите, офисите и домовете създаваха уют като в дом. Населението беше пет хиляди души, половината от които живееха в университетското градче. Но ето че и то се бе превърнало в опасно място. Този тип няма право да върши такива неща — да ме кара да се чувствам несигурна на работата си, помисли си Джийни. Може би всяко престъпление оказваше такъв ефект — да усетиш, че земята под краката ти е нестабилна.

Докато влизаше в кабинета си, мисълта й се насочи към Берингтън Джоунс. Той бе привлекателен мъж и много внимателен с жените. Колкото пъти бе излизала с него, винаги й бе приятно. Освен това му беше много задължена, задето й даде тази работа.

От друга страна пък, като че ли бе малко превзет. Подозираше, че подходът му към жените бе манипулативен. Когато го видеше, винаги се сещаше за вица за мъжа, който казал на една жена: „Разкажи ми всичко за себе си. Какво ти е мнението, да речем, за мен?“

Някак си не приличаше на учен. Джийни бе забелязала, че на истинските тузове в университетския свят определено им липсва смътната атмосфера на безпомощността на разсеяния професор. Берингтън изглеждаше и действаше като властен човек. От няколко години насам не бе свършил никаква значима научна работа, но това бе нормално — истинските велики открития се правеха от хора под трийсет и пет години. С остаряването си учените използваха натрупания опит да помагат и да насочват по-младите и свежи умове. Обаче Берингтън не бе толкова уважаван, колкото може би му се полагаше — другите учени не харесваха участието му в политиката. Лично Джийни смяташе, че с науката той се справя добре, а в политиката е некадърник.

Отначало бе повярвала на Берингтън, че е свалял файлове от Австралия, но когато по-късно се замисли, вече не беше толкова сигурна. Щом погледът му попадна върху Стивън Логън, той сякаш видя призрак, а не телефонна сметка.

В много семейства имаше тайни заради родителството. Една омъжена жена може да е имала любовник и в този случай само тя знае кой е истинският баща на детето й. Някое младо момиче може да роди бебе и да го даде на майка си, преструвайки се, че тя само е по-възрастната му сестра. Цялото семейство се сплотява около тази тайна и ревностно я пази. Деца се осиновяваха от съседи, а приятелите и роднините мълчаха за това до гроб. Лорейн Логън може и да не е такъв човек — да превръща най-обикновено осиновяване в държавна тайна, но е възможно да е имала десетки други причини, поради които е излъгала Стивън за произхода му. Но какво общо има тук Берингтън? Да не би да е истинският баща на Стивън? Мисълта накара Джийни да се усмихне. Бери бе хубав мъж, но бе поне петнайсет сантиметра по-нисък от Стивън. Въпреки че всичко бе възможно, специално това обяснение бе много малко вероятно.

Наличието на някаква мистерия я притесняваше. Във всички други аспекти Стивън Логън за нея представляваше триумф. Той бе почтен гражданин и имаше еднояйчен брат — близнак, който бе жесток престъпник. Стив оправдаваше написването на програмата й за търсене и потвърждаваше теорията й за престъпността. Разбира се, преди да отвори дума за доказателства, тя трябваше да изследва още няколко двойки като Стив и Денис. Тъй или иначе, за по-добър старт от този не можеше и да се мечтае.

Утре щеше да види Денис. Ако се окажеше някое тъмнокосо джудже, тя щеше да разбере, че нещо не е наред. Но ако бе права, Денис щеше да е двойник на Стивън Логън.

Джийни бе разтърсена от откритието, че Стив Логън си няма и представа за това, че може да е осиновен. Трябваше да измисли нещо, за да се справя с подобни случаи. За в бъдеще щеше да се обажда най-напред на родителите, за да разбере какво са разказали на децата. Това щеше да забави работата й, но трябваше да се направи — не й се искаше да разкрива семейни тайни.

Този проблем бе разрешим, но чувството за тревога, предизвикано от скептичните въпроси на Берингтън и огромната изненада на Стивън, не я напусна. Тя започна да се тревожи за следващия етап от програмата. Надяваше се да използва софтуера си, за да претърси файла с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Това за нея бе първокласен източник. Много от двайсет и двата милиона души, заведени в този файл, са извършили или са били заподозрени в извършването на престъпления. Ако програмата й работеше, от този файл щяха да излязат стотици близнаци, включително и няколко двойки, които са били отгледани отделно един от друг. Това щеше да означава гигантска крачка напред в изследването. Първо обаче трябваше да се сдобие с разрешението на Бюрото.

Най-добрата й приятелка от училище беше Гита Сумра, математическо вундеркиндче от индийски произход, което сега бе шеф на отдел „Информация“ във ФБР. Работеше във Вашингтон, но живееше тук, в Балтимор. Гита вече се бе съгласила да помоли работодателите си да сътрудничат на Джийни и бе обещала, че до края на седмицата ще има отговор, но Джийни искаше да ускори работата. Тя набра номера й.

— Хей, Джийни, как прекара уикенда? — попита я Гита, след като чу гласа й.

— Ужасно — отвърна тя. — Мама най-накрая се пречупи и трябваше да я настаня в дом.

— Съжалявам. Какво е направила?

— Забравила, че е среднощ, станала, без да се облече, после излязла да си купи кутия мляко и не могла да се върне. После полицията я намерила. За щастие в чантичката й имало чек, подписан от мен, и по него ме откриха.

— И как се чувстваш сега?

Това бе женски въпрос. Мъжете — Джек Бъджън, Берингтън Джоунс — я бяха питали какво ще прави сега.

— Зле — отвърна тя. — Ако аз се грижа за майка си, кой ще се грижи за мен? Знаеш как е…

— Къде я настани?

— На евтино място. Това е всичко, което застраховката й покрива. Веднага щом намеря пари, ще я изкарам оттам и ще й намеря по-добро. — Джийни почувства как оттатък тишината натежа — Гита мислеше, че Джийни ще й иска пари. — През уикендите ще давам малко уроци — побърза да добави тя. — Говори ли с шефа си за предложението ми?

— Всъщност да.

Джийни затаи дъх.

— Всички тук силно се заинтересуваха от софтуера ти — каза Гита.

— Да не би да нямате програми за търсене?

— Имаме, но твоята е много по-бърза от нашите. Чувам, че ще те молят да им разрешиш лиценз.

— Може би в края на краищата няма да ми се наложи да давам частни уроци.

Гита се засмя.

— Преди да гръмнеш шампанското, трябва да се убедим дали програмата наистина работи.

— Кога можем да го направим?

— През нощта, за да има колкото е възможно по-малко смущения. Ще трябва да изчакаме някоя спокойна нощ. Ще стане до една-две седмици.

— По-рано не може ли?

— Толкова ли е наложително?

Не й се искаше да разказва на Гита за притесненията си.

— Просто нямам търпение — излъга тя.

— Ще го сторя при първа възможност, не се безпокой. Можеш ли да ми прехвърлиш програмата с помощта на модема?

— Разбира се. Но не мислиш ли, че трябва да бъда там, когато я пуснеш?

— Не, не мисля, Джийни — каза Гита с усмивка в гласа.

— Е, ти знаеш много повече от мен за тия работи.

— Ще я прехвърлиш на този адрес — каза Гита, издиктува адреса на Е-пощата и Джийни го записа. — Ще ти върна резултатите по същия начин.

— Благодаря. Хей, Гита?

— Какво?

— Необходим ли ще ми е данъчен чадър?

— О, я стига! — засмя си Гита и затвори.

Джийни щракна бутона на мишката на „Америка Онлайн“ и влезе в Интернет. Докато програмата й се препращаше във ФБР, на вратата се почука — влезе Стивън Логън.

Тя го огледа със задоволство. Бяха му съобщени смущаващи новини и това личеше по лицето му, но той бе млад и издръжлив и шокът не го бе съборил. Психически бе много стабилен. Ако беше криминален тип, какъвто бе брат му Денис, досега да се е сбил с някого.

— Как си? — попита тя.

Той блъсна вратата след себе си с пета.

— Всичко свърши — отвърна. — Минах през тестовете, приключих с прегледите и попълних всички видове въпросници, които човечеството е измислило.

— Значи си свободен да си ходиш.

— Мислех си да прекарам вечерта в Балтимор. Всъщност чудех се дали не би излязла да вечеряме заедно…

Предложението му я изненада.

— Защо? — попита тя хладно.

Въпросът го завари неподготвен.

— Ами… например защото искам да науча нещо повече за проучването ти.

— О! — възкликна тя. — Само че довечера съм ангажирана.

Стив изглеждаше много разочарован.

— Мислиш, че съм твърде млад?

— За какво?

— За да излизам с теб?

Чак сега й светна пред очите.

— Не разбрах, че ми определяш среща. — Не можа да прикрие иронията в гласа си.

Младежът се притесни.

— Нещо май не можем да се разберем.

— Съжалявам.

Тя не можеше да разбере. Вчера на тенискорта той се бе приближил до нея. После цял ден тя бе мислила за него като за обект на изследване. Сега обаче, като се замисли за това… Да бе твърде млад, за да излиза с нея. Той бе на двадесет и две, студент, а тя — седем години по-възрастна. Това бе голяма разлика.

— На колко години ти е „ангажиментът“? — попита я той.

— На петдесет или шейсет, някъде там.

— Леле! Ти май обичаш стари мъже?

На Джийни й стана неприятно, че му отказа. Дължеше му все пак нещо, след като му причини такава болка. Компютърът й даде сигнали, за да й подскаже, че прехвърлянето програмата е приключило.

— За днес свърших — въздъхна облекчено тя. — Искаш ли да пийнем нещо в Клуба?

Лицето му светна:

— Разбира се, ще ми бъде много приятно. Добре ли съм облечен?

Бе обут в каки панталон и синя памучна риза.

— По-добре от повечето от преподавателите там — усмихна се тя, после излезе от Интернет и изключи компютъра.

— Днес се обадих на мама — каза Стивън. — Съобщих й за твоята теория.

— Ядоса ли се?

— Разсмя се. Каза, че не съм осиновяван, нито пък съм имал брат — близнак, който да е бил даван за осиновяване.

— Странно.

За Джийни бе голямо облекчение да разбере, че Логънови приемат новината толкова спокойно. От друга страна пък, увереният им скептицизъм я накара да се обезпокои. Ако Стивън и Денис не бяха близнаци.

— Знаеш ли… — Тя се поколеба. Бе му казала вече доста стряскащи неща, но въпреки това продължи: — Съществува още една възможност вие с Денис да сте близнаци.

— Знам какво искаш да кажеш — изпревари я той. — Разменени в родилния дом бебета.

Беше много бърз. Тази сутрин вече два пъти я впечатли колко бързо се ориентира.

— Точно така — обясни тя. — Майка номер едно има еднояйчни близнаци, майки номер две и три имат по едно момче. Дават близнаците на майки две и три, а техните момчета ги дават на майка номер едно. Докато близнаците растат, майка им вижда, че приликата между тях е малка и заключава, че е родила двуяйчни близнаци.

— И ако майки номер две и три не се познават, никой не забелязва смайващата прилика между бебета две и три.

— Фабула от розов роман — призна тя. — Но не е невъзможно.

— Има ли нещо писано за близнаци? — попита той. — Иска ми се да узная малко повече.

— Да, имам една такава книга… — Тя затърси по лавиците на библиотеката си. — Не, вкъщи е.

— Къде живееш?

— Наблизо.

— Би могла да ме заведеш у вас да пийнем нещо.

Тя се поколеба, но си напомни, че този е нормалният близнак, а не психопатът.

— Ти днес научи толкова много неща за мен — подзе той. — Сега и аз искам да науча нещо за теб. Интересно ми е да знам къде живееш.

— Разбира се, защо не? — съгласи се Джийни. — Да вървим.

Беше пет часът и бе почнало да се захлажда, когато двамата излязоха от Лудницата. Стив подсвирна, като видя червения мерцедес.

— Каква спретната количка?

— Имам я от осем години — каза тя. — Много я обичам.

— Колата ми е на паркинга. Ще се приближа отзад и ще ти присветна с фаровете.

Джийни се качи в колата си, няколко минути по-късно видя присветналите в огледалото фарове и потегли.

Докато излизаха от градчето, тя забеляза, че зад Стив се залепи полицейска кола. Джийни погледна километража и намали на петдесет.

Явно Стивън Логън си падаше по нея. Въпреки че не споделяше чувствата му, бе й доста приятно да бъде харесвана от младо и хубаво момче.

Тя спря пред дома си, а той закова зад колата й.

Както из всички стари улици на Балтимор, и тук верандата бе обща за целия ред къщи — когато едно време още е нямало климатици, съседите са си почивали тук на хладно. Джийни прекоси верандата и спря пред вратата да извади ключа си от чантата.

От патрулната кола изхвръкнаха две ченгета с вдигнати пистолети. Мигновено заеха стрелкова позиция, насочили дула право към Джийни и Стив.

Сърцето на Джийни замря.

— Какво, по дяволите… — започна Стивън.

Но едно от ченгетата изрева:

— Полиция! Не мърдайте!

Джийни и Стив вдигнаха ръце.

Но полицаите не спряха дотук.

— Лягай на пода, мамка ти! — изкрещя единият. — С ръце на гърба!

Джийни и Стив легнаха по корем.

Полицаите се приближиха към тях, пристъпвайки предпазливо, като че ли и двамата бяха цъкащи бомби.

— Не мислите ли, че е по-добре да ни обясните за какво става въпрос? — обади се Джийни.

— Вие можете да станете, госпожице.

— Ей, благодаря, колко мило! — Тя се изправи. Сърцето й блъскаше уплашено в гърдите, обаче бе очевидно, че ченгетата правят някаква глупава грешка. — А сега, след като ми взехте акъла, кажете ми какво, по дяволите, става?

Те пак не отговориха. И двамата държаха пистолетите си, насочени към Стив. Единият коленичи до него и с бързо и отработено движение му закопча белезниците.

— Арестуван си, лайнар такъв!

— Аз съм жена с широки възгледи — обади се отново Джийни, — но всички тия мръсотии наистина ли са необходими? — Никой не й обърна внимание и тя опита отново: — В какво го обвинявате все пак?

Зад полицейската кола със свирещи гуми закова светлосин додж колт и от него излязоха двама души. Единият от тях се оказа Миш Делауеър, детективката от отдел „Сексуална престъпност“. Беше облечена в същата блуза и пола като тази сутрин, но отгоре бе навлякла памучно яке, което едва скриваше оръжието на кръста й.

— Доста бързо дойде — обади се единият полицай.

— Бях в този квартал — отвърна тя, после погледна към легналия на пода Стив. — Вдигнете го!

Полицаят сграбчи Стив за ръка и му помогна да се изправи.

— Той е, няма грешка — каза Миш. — Това е оня тип, който е изнасилил Лайза Хокстън.

— Стивън? — смаяно попита Джийни. Господи, малко остана да го поканя в апартамента си! — разколебано помисли тя.

— Изнасилил ли? — удиви се Стив.

— Полицаите видели колата му да излиза от университетското градче — каза Миш.

За първи път Джийни обърна внимание на автомобила на Стив. Бе тъмен датсун на около петнадесет години. На Лайза й се бе сторило, че бе видяла похитителя да кара стар бял датсун.

Първоначалният й шок започна да се отдръпва: полицията го подозира, но това не означава, че е виновен. Какви са доказателствата им?

— Ако имате намерение да арестувате всеки човек, собственик на ръждясал датсун… — започна Джийни.

Миш й подаде лист хартия, на която компютърът бе нарисувал черно-бяла снимка на някакъв мъж. Джийни впери поглед в нея. Приличаше малко на Стивън.

— Може и да е той, но може и да не е — заключи тя.

— Защо сте заедно?

— Той е обект на лабораторни тестове. Не мога да повярвам…

Резултатите показваха, че Стив има наследена потенциална склонност към престъпления, но също така, че не се е развил в действителен престъпник.

Миш се обърна към Стивън:

— Можете ли да кажете къде сте били вчера между седем и осем часа вечерта?

— Бях в „Джоунс Фолс“ — отвърна Стивън.

— И какво правехте?

— Нищо особено. Трябваше да излезем с братовчед ми Рики, но той отмени срещата. Дойдох да видя къде ще ходя тази сутрин. Просто нямаше какво да правя.

Обяснението прозвуча неубедителна дори и на Джийни. Може би именно Стив е похитителят, помисли тя разтревожено. Но ако това е така, цялата й теория пропадаше.

— Как прекарахте времето си? — продължи Миш.

— Гледах тенис… После отидох в бара в Чарлз Вилидж и там прекарах около два часа. Пропуснах големия пожар.

— Може ли някой да потвърди казаното от вас?

— Ами… размених няколко думи с доктор Ферами, макар че тогава не знаех коя е.

Джийни видя враждебността в очите на Миш. Спомни си как се бяха скарали тази сутрин, когато бе дошла да накара Лайза да й сътрудничи.

— Това беше след мача, няколко минути преди да избухне пожарът.

— Значи можете да ни кажете къде е станало изнасилването — каза Миш.

— Не — отвърна Джийни, — но мога да ви кажа нещо друго. Днес цял ден този мъж бе подложен на тестове и според тях той няма психологически профил на похитител.

Миш я изгледа със съмнение:

— Това не е доказателство.

Джийни още стискаше снимката.

— Но това също не е, мисля аз. — Тя смачка листа на топка и го хвърли на тротоара.

Миш кимна рязко на полицаите:

— Да вървим.

— Минутка само — обади се Стив с ясен и спокоен глас.

Ченгетата се поколебаха.

— Джийни, не ме интересува какво мислят тези типове, но искам да ти кажа, че не съм го направил аз и никога не бих направил такова нещо.

Тя му повярва. Попита се защо. Но дали за това, че й се искаше да е невинен заради теорията й? Не — той бе минал всички психологически тестове и от тях се виждаше, че момчето няма характерните показатели, бележещи престъпника. А и интуицията й подсказваше, че с него е в безопасност. Стив я слушаше, когато тя говореше, и не я прекъсваше, не се бе опитвал да се кара с нея, не бе посягал, не се бе гневил и изобщо не бе проявявал враждебност. Харесваше жените и ги уважаваше.

— Искаш ли да се обадя на някого? На родителите ти например? — предложи Джийни.

— Не — отвърна той твърдо. — Ще се разтревожат. А всичко ще свърши за няколко часа. Тогава ще им кажа.

— Довечера няма ли да те очакват да се върнеш?

— Предупредил съм ги, че пак може да остана у Рики.

— Е, щом си сигурен… — каза тя със съмнение.

— Да вървим — подкани ги Миш нетърпеливо.

— Закъде, по дяволите, бързате толкова? — сопна се Джийни. — Ще арестувате още някой невинен ли?

Миш впери гневен поглед в нея.

— Имате ли да ми казвате още нещо?

— Какво ще стане по-нататък?

— Ще уредим разпознаване. Ще оставим Лайза Хокстън да реши дали това е мъжът, който я е изнасилил. — С глас, преливащ от ирония, Миш добави: — Това устройва ли ви, доктор Ферами?

— Идеално — отвърна Джийни.

9.

Откараха Стив до центъра в светлосиния додж колт. Шофираше детективката, а едрият бял мъж с мустаци се бе свил до нея в малката кола. Никой не говореше.

Стив кипеше от яд. Защо, по дяволите, трябваше да се вози в тази неудобна кола с белезници на ръцете, вместо да седи в апартамента на Джийни Ферами със студена напитка в ръка? Да се оправят бързо с цялата тая бъркотия, че ще ги вземат дяволите!

Централното полицейско управление бе облицовано с розови гранитни плочи и бе разположено в червената зона на Балтимор — сред барове, обслужвани от голи до кръста сервитьорки, и порно заведения. Изкачиха се по рампа и спряха във вътрешен паркинг. Беше пълен с патрулни коли и евтини дребосъци като колта, с който пристигнаха.

Качиха Стив на асансьора и го въведоха в стая с жълти стени без прозорци. Свалиха белезниците му и го оставиха сам. Предположи, че заключиха и вратата, но не провери.

В стаята имаше маса и два пластмасови стола. На масата — пепелник с два фаса, и двата с филтър, като на единия имаше следи от червило. Във вратата бе вградено голямо матово стъкло — Стив не виждаше през него, но предполагаше, че те го виждат.

Загледан в пепелника, изведнъж му се прииска да е пушач. Тогава щеше да има какво да прави в тази жълта килия. Вместо това стана и закрачи.

Каза си, че едва ли е загазил. Бе успял да хвърли поглед на разпространената из градчето снимка и въпреки че мъжът там малко или много приличаше на него, това не беше той. Без съмнение приличаше на похитителя, но когато се изправеше в редицата заедно с още няколко високи млади мъже, жертвата нямаше да посочи него. В края на краищата бедното момиче сигурно се е взирало дълго в лицето на копелето и сигурно образът му се е врязал дълбоко в паметта й.

Ченгетата обаче нямаха право да го държат дълго. Бяха длъжни да го елиминират като заподозрян, но цяла нощ ли им трябваше за това?

Той се опита да погледне събитието откъм добрата му страна. Удаваше му се възможност да види отблизо американската правораздавателна система. Щеше да бъде адвокат сам на себе си — това бе добра практика. Ако някога се наложеше да представлява клиент, обвинен в извършването на престъпление, щеше да знае през какви перипетии преминава човекът в полицейския арест.

Бе влизал в полицейско управление само веднъж, но тогава бе на шестнайсет години. Бе отишъл в полицейското с един от учителите си. Призна престъплението веднага и откровено разказа какво се бе случило. Всички видяха раните му и се убедиха, че не е нападал само той. Родителите му дойдоха да го вземат.

Това бе най-срамният момент в живота му. Когато мама и татко влязоха в стаята, на Стив му се прииска да потъне вдън земя. Баща му изглеждаше като смазан, сякаш някой го бе унизил неимоверно. Майка му го гледаше с тъга — и двамата бяха разстроени и наранени. Тогава бе положил сетни усилия да не избухне в сълзи. В гърлото му винаги се надигаше буца, когато се сетеше за това.

Но сега бе различно. Този път беше невинен.

Влезе детективката, понесла пачка листове, защипани на твърда подложка. Бе свалила якето си, но пистолетът още висеше на кръста й. Беше привлекателна чернокожа жена на около четиридесет и се държеше така, сякаш искаше да покаже, че шефът тук е тя.

Стив вдигна поглед към нея с облекчение.

— Слава богу! — каза той.

— За какво?

— За това, че нещо става. Не искам да остана тук през цялата нощ.

— Бихте ли седнали?

Стив седна послушно.

— Името ми е сержант Мишел Делауеър. — Тя извади лист от пачката и го сложи на масата. — Как е името ви и пълният адрес?

Той й го каза и тя го написа в бланката.

— Възраст?

— Двайсет и две.

— Образование?

— Диплом от колеж.

Тя записа всичко на бланката и я плъзна към него. Листът бе озаглавен:

— Моля, прочетете петте изречения от бланката, после напишете инициалите на мястото, предвидено срещу всяко едно от тях. — Тя му подаде химикалка.

Той прочете бланката и започна да нанася инициалите си.

— Трябва да ги прочетете на глас — каза тя.

Стив се замисли за момент.

— За да разберете дали съм грамотен ли? — попита той.

— Не, правим така, за да не се престорите по-късно на неграмотен и да заявите, че не сте били информиран за правата си.

Такова нещо не можеше да се научи в училищата по право.

Той зачете:

— С настоящето ви информираме, че: Първо, имате абсолютното право да мълчите. — Той написа СЛ на специалното място в края на изречението и продължи, подписвайки всяко изречение: — Второ, всичко, което кажете или напишете, може да се използва срещу вас в съда. Трето, имате право да говорите с адвокат по всяко време — преди разпит, преди да отговорите, на какъвто и да е въпрос, както и по време на разпит. Четвърто, ако имате нужда от адвокат, но не можете да си го позволите, никой няма да ви задава въпроси и съдът ще бъде помолен да ви назначи адвокат. Пето, ако се съгласите да отговаряте на въпроси, имате право да спрете по всяко време и да помолите за адвокат, като през това време няма да ви се задават никакви въпроси.

— А сега се подпишете, моля. — Тя посочи. — Тук и тук.

Първото място за подпис бе под изречението:

Прочетох горното обяснение и напълно го разбирам.

Стив подписа.

— А сега отдолу — подсказа детективката.

Готов съм да отговарям на всички въпроси и на този етап нямам нужда от адвокат. Решението ми да отговарям на въпросите без присъствието на адвокат е взето от мен свободно и доброволно.

— Как, по дяволите, карате виновни да подписват това? — удиви се Стив и драсна инициалите си.

Тя не му отговори. Напечата името си и после подписа бланката.

Сложи я обратно в пачката и го погледна.

— Загазил си, момче — въздъхна чернокожата. — Но ми изглеждаш нормален. Защо просто не ми кажеш какво се е случило?

— Не мога — отвърна той. — Не съм бил там. Сигурно приличам на оня откачалник, дето го е направил.

Детективката се облегна назад, кръстоса крака и му се усмихна приятелски.

— Познавам мъжете — каза тя доверително. — Подвластни са на нагони.

Ако не знаех истината, помисли си Стив, щях да разбера езика на тялото й като покана да я свалям.

— Нека ти кажа какво мисля — продължи тя. — Ти си привлекателен мъж и тя те е харесала.

— Никога не съм виждал тази жена, сержант.

Детективката не му обърна внимание. Пресягайки се през масата, покри ръката му със своята.

— Мисля, че тя те е предизвикала.

Стив погледна пръстите й. Маникюрът й бе добре поддържан — не много дълъг, лакиран с прозрачен лак. Но кожата на ръката бе набръчкана — жената бе на повече от четиридесет, може би четиридесет и пет.

Говореше съучастнически, като че ли казваше: Това си остава между мен и теб.

— Тя те е молила, затова ти си й го дал. Права ли съм?

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите така? — попита Стив раздразнено.

— Знам какви са момичетата. Позволила ти е да стигнеш чак дотам, а сетне в последната минута се е отметнала. Но е било много късно. Един мъж, един истински мъж не може да спре просто ей така.

— О, разбрах, чакай малко — каза Стив. — Заподозреният се съгласява с теб, мислейки, че това го издига в очите ти, но всъщност признава, че съвкупление е имало и хоп… половината от работата ти е свършена.

Сержант Делауеър се облегна назад ядосано и Стив разбра, че е отгатнал.

— Добре, умнико, тръгвай с мен. — Тя се изправи.

— Къде отиваме?

— В килиите.

— Чакай малко. А кога ще е разпознаването?

— Веднага щом намерим жертвата и я докараме тук.

— Не можете да ме задържате вечно без никаква съдебна процедура.

— В правото си сме да не те освободим двайсет и четири часа без никакви съдебни процедури, така че затваряй си човката и да вървим.

Двамата слязоха с асансьора надолу и минаха през врата, боядисана в оранжево-кафяво. Надпис на стената гласеше полицаите да не свалят белезниците от заподозрените, докато ги претърсват. Зад висок плот се бе изправил надзирателят, чернокож полицай, около петдесет годишен.

— Здрасти, Спайк! — каза сержант Делауеър. — Водя ти един умник, колежанин.

Надзирателят се ухили глуповато.

— Като е умник, какво прави тук?

Двамата се разсмяха. Стив си даде дума вече да не се перчи много пред полицай. Това си му бе недостатък — и в училище спореше с учителите, настройвайки ги срещу себе си. Никой не обича умниците.

Надзирателят отвори стоманена врата.

— Ще влизаш ли в килиите, Миш? — попита я той. — Ако е така, трябва да те помоля да си прегледаш оръжието.

— Не, засега свърших с него — отвърна тя. — По-късно ще ми трябва за разпознаване. — Обърна се и си тръгна.

— Оттук, момче — обърна се надзирателят към Стив.

Той мина през вратата.

Намираше се в блока с килиите. Стената и подът бяха в същия мръснокафяв цвят. Нямаше прозорци и Стив сякаш изведнъж се бе озовал дълбоко под земята в някоя пещера, откъдето щеше да мине много време, преди да се добере до повърхността.

В малкото антре имаше бюро и фотоапарат, монтиран на триножник. Спайк взе бланка от бюрото и Стив прочете от обратната й страна:

Чернокожият отви капачката на една химикалка и започна да попълва бланката.

Когато свърши, посочи очертано на земята място и каза:

— Застани там.

Стив застана пред фотоапарата. Спайк натисна бутона и светкавицата блесна.

— А сега в профил.

Отново блясъци на светкавицата.

После Спайк извади отнякъде правоъгълно картонче, където с розово мастило бе написано:

Спайк натопи пръстите на Стив в мастило и после ги натисна в квадратчетата на картончето, маркирани 1. Д. ПАЛЕЦ, 2. Д. ПОКАЗАЛЕЦ и тъй нататък. Докато се занимаваше с пръстите му, Спайк каза извинително:

— Вече имаме централно управление на информацията. Към градския затвор е и там имат компютър, който ти взема отпечатъци от пръстите без мастило. Прилича на голяма копирмашина — просто си притискаш пръстите към стъклото и готово. Тука обаче продължаваме постарому.

Стив изведнъж си даде сметка, че го досрамява, въпреки че не бе извършил престъпление. Това се дължеше на мрачното обкръжение и на чувството за безсилие. От момента, в който ченгетата изхвръкнаха от колата пред дома на Джийни, той бе подмятан насам-натам като ненужна вещ. Всичко това подкопаваше самочувствието, на който и да е човек.

Когато работата по снемането на отпечатъци приключи, подканиха го да си измие ръцете.

— Разрешете ми да ви покажа апартамента ви — обърна се весело към него Спайк.

Той поведе Стив по коридор с килии отляво и отдясно. Всяка килия бе квадратна, страната откъм коридора нямаше стена, така че всеки квадратен сантиметър вътре можеше да бъде наблюдаван. През решетките се виждаше, че в килиите има метално легло, закрепено за стената, както и тоалетна чиния без капак и мивка от неръждаема стомана. Тук-там се мяркаха хора, проснати в най-различни пози по леглата, но повечето от килиите бяха празни.

— Понеделник не е много напрегнат ден в „Шератон“ — пошегува се Спайк.

Стив не би могъл да се засмее, дори и животът му да зависеше от това.

Спайк спря пред една празна килия. Докато ченгето я отключваше, Стив успя да я разгледа. Нямаше начин да останеш сам със себе си. Разбра, че ако иска да използва тоалетната, щеше да се наложи да го направи пред всеки, бил той мъж или жена, който се случеше да минава в този момент по коридора.

Спайк отвори вратата с решетки и бутна Стив вътре. После вратата се затръшна и Спайк я заключи.

Стив седна на леглото.

— Боже всемогъщи, какво място! — възкликна той.

— Ще свикнеш — ободри го Спайк и се отдалечи.

Минута по-късно отново се появи, понесъл стереопорна кутия.

— Останала ми е една вечеря — каза той. — Печено пиле. Искаш ли?

Стив погледна кутията, после премести поглед върху отворената тоалетна и поклати глава.

— Благодаря ти все пак — отговори той. — Струва ми се, че не съм гладен.

10.

Берингтън поръча шампанско.

След такъв тежък ден Джийни би си поръчала „Столичная“ с лед, но да пиеш твърдо гориво едва ли бе най-добрият начин да впечатлиш работодателя си.

Шампанското означаваше романтика. При по-раншните им срещи той бе проявявал повече чар, отколкото някакъв по-сериозен интерес към нея. Но сега поведението му я притесняваше. Не бе срещала мъж, който да посреща отказ с великодушие.

Не му бе казала и за Стив. На няколко пъти по време на вечерята замалко не го направи, но нещо като че ли я спираше. Ако въпреки големите й надежди Стив се окажеше престъпник, теорията й щеше да се разклати. Джийни не обичаше да мисли за лоши новини. Преди да се докаже каквото и да било, тя не поощряваше съмненията. Освен това се чувстваше сигурна, че в края на краищата арестът на Стив ще се окаже ужасна грешка.

Бе говорила и с Лайза.

— Арестуваха Брад Пит! — бе й казала тя.

Лайза се ужаси само при мисълта, че човекът е прекарал цял ден в Лудницата, на нейното работно място, и че Джийни замалко не го е отвела в апартамента си. Джийни й обясни, че е сигурна, че Стив не е истинският извършител. По-късно обаче съжали, задето се обади — можеше да се сметне като опит за влияние върху свидетел. Не че това би променило кой знае какво. Лайза ще погледне редицата млади мъже и или ще види в нея този, който я бе изнасилил, или няма да го види. В това поне не можеше да сбърка.

Джийни бе говорила и с майка си. Пати била там с тримата си сина и майка й оживено разказваше как децата припкали из коридорите. За щастие тя сякаш бе забравила, че се е настанила в „Бела Виста“ едва вчера. Говореше така, като че ли живееше там от години и упрекна Джийни, че не я навестява по-често. След разговора Джийни се почувства по-добре.

— Как беше морският костур? — попита я Берингтън, прекъсвайки мислите й.

— Много вкусен. И крехък.

Той приглади веждите си с върха на показалеца. На Джийни изведнъж й се стори, че жестът е израз на задоволство от самия себе си.

— Сега ще ти задам един въпрос и ти ще ми отговориш честно. — Той се усмихна, за да й подскаже да не го взима насериозно. — Обичаш ли десерт?

— Приличам ли ти на жена, която би отказала такова нещо?

Той поклати глава.

— Доколкото разбирам, при теб има съвсем малко неща, които премълчаваш.

— Май има нещо вярно. Често ме наричат нетактична.

— И това ли е най-големият ти недостатък?

— Вероятно бих се справила с него, ако му обръщах внимание. А какъв е твоят най-голям недостатък?

Берингтън отговори без колебание:

— Влюбването.

— Това недостатък ли е?

— Да, ако го правиш често.

— Или, доколкото разбирам, ако го правиш с повече от един човек.

— Може би трябва да пиша на Лорейн Логън и да я помоля за съвет.

Джийни се засмя, но не искаше да прехвърля разговора върху Стивън.

— Кой е любимият ти художник? — запита го тя.

— Да видим дали ще познаеш.

Берингтън беше супер патриот, значи е и малко сантиментален, помисли си тя.

— Норман Рокуел?

— Разбира се, че не. — Изглеждаше истински ужасен. — Вулгарен илюстратор! Не, ако можех да си позволя колекционерството, бих си купил американските импресионисти. Зимните пейзажи на Джон Хенри Тахтман. Иска ми се да имам Белият мост. А ти?

— Е, познай.

Той се замисли за момент.

— Хуан Миро.

— Защо?

— Предполагам, че харесваш дръзките мазки.

— Близко си. — Тя кимна. — Но не съвсем. Миро е твърде разбъркан. Предпочитам Мондрен.

— А, да, разбира се. Правите линии.

— Точно така. Бива те.

Той сви рамене и Джийни си даде сметка, че мъжът срещу нея вероятно е играл тази игра на отгатване с доста жени.

Тя натопи лъжичката си в манговото сорбе. Това определено не беше бизнес вечеря. Скоро трябваше да реши твърдо какви да бъдат по-нататъшните й отношения с Берингтън.

Не бе целувала мъж от година и половина. Откакто Уил Темпъл я бе напуснал, даже не бе си определяла среща с някого. Не че й бе мъчно за Уил — тя вече не го обичаше. Просто бе предпазлива.

Обаче от този живот на монахиня човек можеше да полудее. Чувстваше липсата на нещо космато до себе си в леглото, липсваха й мъжките миризми — велосипедна смазка, потните тениски и уиски, но повече от всичко й липсваше сексът. Когато чуваше радикалните феминистки да казват, че пенисът е враг, искаше й се да извика: Говори само за себе си, сестро!

Тя вдигна поглед към Берингтън, деликатно заел се с карамелизираните си ябълки. Харесваше този мъж, въпреки мръсната му политика. Той бе умен — а нейните мъже винаги трябваше да бъдат интелигентни — и имаше подход на победител. Уважаваше го заради научните му трудове. Беше строен и в добра форма, вероятно бе опитен и изкусен любовник, имаше и приятни сини очи.

Но тъй или иначе, бе твърде стар. Обичаше зрели мъже, но не чак толкова.

Как да му откаже, без да съсипе кариерата си? Най-добрият начин ще бъде да се престори, че взема вниманието му за любезна и бащинска загриженост. Така би могла да избегне удара от рязкото отблъскване.

Тя отпи от шампанското. Сервитьорът непрекъснато допълваше чашата й и тя не знаеше колко е изпила, но бе доволна, че след това нямаше да шофира.

Поръчаха кафе. Джийни помоли да й донесат двойно еспресо, надявайки се да се поободри малко. Когато Берингтън плати сметката, двамата се качиха в асансьора, слязоха в подземния паркинг и се настаниха в сребристия му линкълн.

Берингтън подкара по пристанищния булевард.

— Ето го градския затвор. — Той посочи приличаща на крепост сграда, заемаща почти цял квартал. — Тук е утайката на обществото.

Вътре може би е и Стив, помисли си Джийни.

Как е могло дори да й мине през ума да спи с Берингтън? Не изпитваше никаква топлина към него. Хвана я срам, че дори е обмисляла идеята. Когато той спря пред дома й, тя твърдо каза:

— Е, Бери, благодаря ти за прекрасната вечеря.

Дали щеше да й подаде ръка, запита се тя, или щеше да се опита да я целуне? Ако направеше опит да я целуне, щеше да му подложи бузата си.

Но той не направи нито едно от двете.

— Телефонът вкъщи е повреден, а аз трябва да се обадя, преди да си легна — каза той. — Може ли да ползвам твоя телефон?

Можеше ли да отвърне: По дяволите, не, спри и се обади от някоя улична кабина? Изглежда, щеше да се наложи да си има работа с предварително обмислен план.

— Разбира се — отвърна тя, потискайки въздишката си. — Качи се.

Запита се дали би могла да избегне кафето.

Тя излезе от колата и го поведе към верандата. От входа се влизаше в мъничко антре с две врати. Едната водеше към приземния етаж, обитаван от г-н Оливър — пенсиониран докер. Другата, вратата на Джийни, излизаше на стълбище, което водеше до апартамента й на втория стаж.

Тя смръщи вежди изненадано — нейната врата бе отворена.

Джийни пое по стълбите. Горе нещо светеше. Странно — бе излязла от къщи, преди да се стъмни.

Стълбата излизаше право пред хола й. Тя влезе вътре и изпищя.

Той стоеше до хладилника с бутилка водка в ръка. Бе раздърпан и небръснат и като че ли малко пиян.

— Какво става? — запита зад нея Берингтън.

— Сигурността ти не е на ниво, Джийни — каза неканеният гост. — Отворих бравата ти за около десет секунди.

Берингтън отново се обади:

— Кой, по дяволите, е този?

Джийни запита смаяно:

— Кога излезе от затвора, татко?

11.

Стаята за разпознаване бе на етажа на килиите.

В антрето имаше още шестима души на възраст и ръст горе-долу колкото Стив. Сигурно бяха ченгета. Не говореха и избягваха погледа му. Държаха се с него като с престъпник. Искаше му се да им каже: Хей, момчета, на ваша страна съм, не съм престъпник, невинен съм.

Всички трябваше да свалят часовниците и бижутата си и да облекат бели хартиени ризи върху дрехите си. Докато се приготвяха, в антрето влезе млад мъж в костюм:

— Кой от вас е заподозреният, моля?

— Аз — обади се Стив.

— Казвам се Лу Танър, общественият защитник — представи се мъжът. — Тук съм, за да видя дали разпознаването протича правилно. Имате ли някакви въпроси?

— След колко време ще изляза оттук?

— Ако приемем, че не бъдете разпознат като извършител, след два часа.

— Два часа! — извика Стив възмутена — Трябва ли пак да се връщам в тая шибана килия?

— Боя се, че ще се наложи.

— Исусе Христе!

— Ще ги помоля да ви уредят пропуска за напускане по възможно най-бързия начин — каза Лу. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

— Добре. — Той си тръгна.

Един от надзирателите прекара седмината мъже през една врата и ги накара да се качат на нещо като сцена. Отзад имаше градуирана скала, показваща ръста им, както и номера на мястото в редицата — в случая от едно до десет. Мощна лампа светеше точно над тях, а сцената се отделяше от останалата част на стаята с помощта на екран. Мъжете не можеха да виждат през екрана, но можеха да чуват какво става зад него.

Не се чуваше нищо, освен стъпки и от време на време мъжки гласове. После Стивън разпозна и дамски стъпки. След миг проговори дълбок глас, който сякаш четеше от нещо или знаеше текста наизуст:

— Пред вас виждате седем души. Те ще са ви известни само по номера. Ако, който и да е от тези личности ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие, бих ви помолил да назовете номера и нищо друго, освен номера. Ако искате да ги накарате да се обърнат кръгом или в профил, те ще сторят това само вкупом. Разпознавате ли някой от тях, който ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие?

Тишина. Нервите на Стив бяха опънати като струни на китара, въпреки увереността, че е невинен.

Нисък женски глас каза:

— Той имаше шапка.

Звучи ми като глас на образована дама, горе-долу на моите години, помисли си Стив.

Мъжкият глас отвърна:

— Имаме шапки. Всички ли да си сложат шапки?

— Беше нещо повече от шапка. Бейзболна шапка.

В гласа й Стив долови тревога, но също и сигурност. Нямаше намек за грешка. Звучеше му като жена, която казва истината, независимо от смущението си. Почувства се по-добре.

— Дейв, виж дали имаме бейзболни шапки в онова шкафче.

Изминаха няколко минути. Стив скърцаше със зъби от нетърпение. Някакъв глас промърмори:

— Брей, не съм знаел, че тук има всичко… очила, мустаци…

— Без приказки, моля те, Дейв — каза първият глас. — Това е официална законова процедура.

Междувременно на сцената се качи ченге и раздаде на всеки от редицата по една шапка.

От другата страна на екрана долетя женски плач.

Мъжкият глас повтори същите думи:

— Разпознавате ли някой, който ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие? Ако е така, назовете номера му и нищо друго, освен номера.

— Номер четири — каза тя, хлипайки.

Стив се извърна и погледна скалата зад гърба си. Той беше номер четири.

— Не! — викна Стив. — Това не може да е вярно! Не бях аз!

Мъжкият глас каза:

— Номер четири, чухте ли това?

— Разбира се, че го чух, но не съм го направил аз!

Останалите мъже от редицата вече слизаха от сцената.

— За бога! — извика Стив, вперил поглед в матовия екран с разперени встрани ръце. — Как можахте да посочите точно мен? Та аз не знам дори как изглеждате!

Мъжкият глас от другата страна предупреди:

— Не казвайте нищо, мадам. Благодаря много за съдействието.

— Но тук има някаква грешка, не разбирате ли? — извика Стив.

Появи се надзирателят Спайк.

— Всичко свърши, синко, хайде да вървим — каза той.

Стив впери поглед в него. За секунда му се прииска да разбие зъбите на дребния полицай.

Спайк забеляза блясъка в очите му и изражението на лицето му се втвърди.

— Хайде сега без глупости. Няма къде да бягаш.

Той стисна лакътя на Стив като с менгеме. Беше безполезно да протестира.

Стив се чувстваше смазан, а не знаеше и откъде идва ударът. Раменете му увиснаха, обхвана го безпомощна ярост.

— Как стана това? — прошепна той. — Как стана?

12.

— Татко ли? — учудено запита Берингтън.

Джийни прехапа език. Това бе най-тъпото нещо, което можеше да произнесе: Кога излезе от затвора, татко? Само минути преди това Берингтън бе нарекъл хората зад решетките „утайка на обществото“.

Почувства се като убита — шефът й бе разбрал, че баща й е професионален крадец. Но още по-лошо бе, че се налагаше Берингтън да се запознае с него. Брадясалото му лице бе изподраскано от падане, дрехите му бяха мръсни, от тях се носеше лека, но неприятна миризма. Джийни изпитваше такъв срам, че не смееше да погледне Берингтън.

Преди много години тя не се срамуваше от баща си. Точно обратното — с държането си той правеше родителите на другите момичета да изглеждат скучни и безинтересни. Беше хубав и обичаше забавленията — често се връщаше вкъщи с нов костюм, с джобове, пълни с пари. Водеше я на кино, вземаше й нови рокли, сладолед, а мама си купуваше хубава нощница и започваше диета. Но той винаги изчезваше и когато тя стана на около девет години, разбра защо. Тами Фонтен й каза. Никога нямаше да забрави разговора.

— Роклята ти е ужасна — каза Тами.

— Носът ти е ужасен — отвърна Джийни остроумно и другите момичета се разсмяха.

— Твоята майка ти купува дрехи, които са отвратителни.

— А твоята майка е дебела.

— Твоят баща е в затвора.

— Не е.

— Там е.

— НЕ Е!

— Чух татко да казва на мама, докато четеше вестника: Стараят Пит Ферами май е пак в затвора.

— Който лъже — на въже, който лъже — на въже! — започна да скандира Джийни, но дълбоко в сърцето си повярва на Тами. Това обясняваше всичко — внезапното богатство и внезапните изчезвания задълго.

Джийни никога повече не повтори онзи детски разговор. Всеки би могъл да й затвори устата само като спомене за баща й. На девет годишна възраст това означаваше да бъдеш осакатен за цял живот. Винаги когато от училище изчезваше нещо, й се струваше, че всички погледи са насочени към нея. Никога не можа да се отърси от чувството за вина. Ако някоя жена погледнеше в чантичката си и писнеше: „По дяволите, мислех, че тук някъде имаше една десет доларова банкнота“, бузите на Джийни пламваха в яркочервено. Да бъде болезнено честна за нея се превърна в идея фикс — изминаваше цяла миля пеш, за да върне евтина химикалка, ужасена, че ако случайно я види у нея, собственикът й може да каже, че е крадла като баща си.

И така, ето го сега, застанал пред шефа й — мръсен, небръснат и вероятно без пукнат цент.

— Това е професор Берингтън Джоунс — каза тя. — Бери, запознай се с баща ми, Пит Ферами.

Берингтън обаче бе дружелюбно настроен и стисна ръката на баща й.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Ферами — каза той. — Дъщеря ви е чудесна жена.

— Не е ли т’ва самата истина? — наду се баща й и се ухили.

— Е, Бери, вече знаеш семейната тайна — каза тя примирено. — Татко бе осъден и вкаран в затвора за трети път точно в деня, в който се дипломирах от Принстън. Последните осем години прекара там.

— Можеха да бъдат петнайсет — обади се баща й. — Бяхме въоръжени.

— Благодаря ти, че го сподели с нас, татко. Това сигурно ще впечатли шефа ми.

Таткото прие обидено изражение и въпреки неловкото положение, в което я бе поставил, тя почувства жал. Слабостта му вредеше колкото на него, толкова и на семейството му. Той бе една от грешките на природата. Великата система, която възпроизвеждаше човешката раса — извънредно сложният ДНК механизъм, който Джийни изучаваше, — бе програмирана да прави всеки човек малко по-различен от другия. Беше нещо подобно на копирмашина с предварително въведена грешка. Понякога резултатите бяха добри — Айнщайн, Луис Армстронг, Андрю Карнеги. Но понякога излизаше и Пит Ферами.

Джийни трябваше бързо да се отърве от Берингтън.

— Ако искаш да се обадиш. Бери, можеш да ползваш телефона в спалнята.

— О, не, ще мина и без обаждане — отвърна той.

Слава богу! — облекчено помисли тя.

— Е, благодаря ти за чудесната вечер. — Джийни протегна ръка.

— За мен бе удоволствие. Лека нощ. — Той непохватно стисна ръката й и излезе.

Джийни се обърна към баща си.

— Какво стана?

— Излязох по-рано за добро поведение. Сега съм свободен. И естествено първото нещо, което ми се прииска да видя, бе малкото ми момиченце.

— Но не и преди да изкараш един тридневен запой.

Бе толкова очебийно неискрен, че чак я заболя. Усети познатото чувство на надигащия се в нея гняв. Защо, по дяволите, нямаше баща като всички останали?

— Хайде, бъди добричка — помоли я той.

Гневът й се оттече в тъга. Никога не бе имала истински баща и никога нямаше да има.

— Дай тази бутилка — каза тя. — Ще направя кафе.

Той неохотно й подаде водката и тя я сложи обратно в хладилника. После наля вода в кафеварката и я включи.

— Изглеждаш ми по-възрастна — изтърси невинно той. — Виждам бели косъмчета в косата ти.

— Много ти благодаря. — Тя сложи чаши, сметана и захар.

— И майка ти рано побеля.

— Винаги съм мислела, че причината за това си бил ти.

— Ходих при нея — въздъхна той, леко възмутен. — Но тя вече не живее там.

— Сега е в „Бела Виста“.

— Така ми каза и съседката, госпожа Мендоса. Тя ми даде и твоя адрес. Не ми харесва, че майка ти се намира на такова място.

— Тогава изкарай я оттам! — избухна Джийни. — Тя все още е твоя жена. Намери си работа, наеми някой поносим апартамент и започвай да се грижиш за нея.

— Знаеш, че не мога да го направя. И никога не съм могъл.

— Тогава не ме критикувай!

— Нищо не съм казал за теб, сладка моя — заоправдава се той. — Просто споменах, че не ми е приятно майка ти да се намира в такава институция, това е.

— И на мен не ми е приятно, а също и на Пати. Опитваме се да съберем пари, за да я измъкнем оттам. — Джийни усети внезапен прилив на безсилие и с мъка сдържа сълзите си. — По дяволите, татко, положението е достатъчно сериозно и без твоето мрънкане.

— Добре де, добре — каза примирително той.

Джийни преглътна с усилие. Не трябваше да му позволявам да подхожда към мен по този начин. И промени темата.

— А сега какво ще правиш? Имаш ли някакви планове?

— Ще се поогледам малко наоколо.

Искаше да каже, че ще поразузнае дали няма някое място за ограбване. Джийни не отвърна нищо. Той беше крадец и тя не можеше да го промени.

— Може би ще отделиш някой и друг кинт като за начало? — Баща й се изкашля.

Това отново я ядоса.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза тя с твърд глас. — Ще ти дам възможност да се изкъпеш и избръснеш, а през това време ще хвърля дрехите ти в пералнята. Ако държиш ръцете си далеч от водката, ще ти забъркам и яйца. Можеш да заемеш от мен някоя пижама и ще спиш на дивана. Но няма да ти дам нито цент в брой. Мъча се като грешник да намеря парите, за да платим и да преместим мама на някое друго място, където ще се държат с нея като с човешко същество, така че не разполагам с нито един излишен долар.

— Добре, сладурчето ми — каза той, заемайки мъченическа поза. — Разбирам.

Тя го погледна. След като бъркотията, гневът и съжалението преминаха, у нея остана само копнеж. С цялото си сърце й се искаше той да се грижи сам за себе си, да остане на едно място повече от няколко седмици, да си намери нормална работа, да бъде любящ, грижовен и стабилен. Цялото й същество копнееше за истински баща. А знаеше, че желанието й никога, никога нямаше да се сбъдне. В сърцето й имаше място за татко, но то щеше да си остане празно завинаги.

Телефонът иззвъня.

Джийни го вдигна.

— Ало?

Беше Лайза, гласът й бе разстроен.

— Джийни, това беше той!

— Кой? Какво?

— Оня, дето го арестуваха с теб. Посочих го в редицата за разпознаване. Той е, който ме изнасили. Стивън Логън.

— Той те е изнасилил! — възкликна Джийни смаяно. — Сигурна ли си?

— Няма никакво съмнение, Джийни — отговори Лайза. — О, божичко, беше ужасно отново да го погледна в лицето. Отначало не казах нищо, защото той изглеждаше по-различно без шапка. После ченгетата накараха всички да си сложат бейзболни шапки и тогава разбрах, че това със сигурност е той.

— Лайза, не може да бъде — паникьоса се Джийни.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичките му тестове сочат обратното. Освен това прекарах доста време с него, а имам добра интуиция.

— Но аз го познах. — Гласът на Лайза прозвуча раздразнено.

— Смаяна съм. Не мога да разбера какво става.

— Това разбива теорията ти, нали? На теб ти беше необходимо единият близнак да е добър, а другият — лош.

— Да, но едно изключение не може да разбие цяла теория.

— Съжалявам, че проектът ти е заплашен.

— Това не е причината, която ме кара да твърдя, че не е той — въздъхна Джийни. — О, по дяволите, може би точно тази е. Вече не знам. Къде се намираш в момента?

— У дома.

— Добре ли си?

— Да, след като съм сигурна, че оня е в затвора.

— Изглеждаше толкова приятен.

— Миш ми разкри, че те били най-лошите. Изглеждали съвършено нормални външно, били най-умни, най-безскрупулни и изпитвали голяма наслада от страданията на жените.

— Божичко!

— Аз си лягам, защото съм капнала. Просто исках да ти кажа. Как мина вечерта ти?

— Горе-долу. Утре ще ти разкажа.

— Все още искам да дойда с теб до Ричмънд.

Джийни имаше намерение да вземе Лайза със себе си, за да й помогне при тестовете с Денис Пинкър.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Да, ще ми се да продължа да живея нормално. Не съм болна и нямам нужда от възстановяване.

— Денис Пинкър сигурно ще е точен двойник на Стивън Логън.

— Знам, ще го преживея.

— Е, щом си толкова сигурна…

— Утре ще ти се обадя рано.

— Добре. Лека нощ.

Джийни седна тежко на дивана. Възможно ли е приятният характер на Стивън да е само една маска? Ако е така, изобщо не ме бива да преценявам хората, укори се тя. А сигурно и за учен не ставам — може би всички еднояйчни близнаци ще се окажат и еднакви престъпници. Въздъхна.

Престъпният елемент от собственото й семейство седна до нея.

— Тоя професор е готин пич, но е сигурно по-стар от мен! — каза бащата. — Имаш ли си нещо с него?

— Банята се намира там, татко — прекъсна го Джийни, бърчейки нос.

13.

Стив отново се намираше в стаята за разпити с жълтите стени. Двата фаса още се мъдреха в пепелника. Стаята не бе променена, но той беше. Преди три часа Стив бе уважаващ законите гражданин, неизвършил никакво по-сериозно престъпление от това да кара със сто километра в час при ограничение деветдесет. А сега бе обвинен в изнасилване и на това отгоре разпознат от жертвата. Бе попаднал в конвейера на правораздавателната машина. Беше престъпник. Независимо от това колко пъти си повтаряше, че не е извършил нищо лошо, не можеше да се отърси от чувството за безполезност и срам.

Вече бе говорил с детективката, сержант Делауеър. Сега влезе друг детектив, мъж, пъхнал под мишница синя папка. Бе висок колкото Стив, но много по-едър и с далеч по-широки рамене, със стоманеносива, късо подстригана коса и четинести мустаци. Той седна и извади пакет цигари. Без да каже дума, запали и пусна клечката в пепелника. После отвори папката. В нея имаше друга бланка:

ОБЛАСТЕН СЪД НА МЕРИЛЕНД ПРИ……………… 

                (Град/Окръг) 

Горната половина на бланката бе разделена на две колони със заглавие ИЩЕЦ и ОТВЕТНИК. Малко по-долу пишеше:

Ченгето започна да попълва бланката все още безмълвно. Написа няколко думи, после повдигна белия лист и провери всяко от прикрепените отдолу индигови копия — зелено, жълто, розово и кафяво.

Четейки обратно, Стив видя, че името на жертвата е Лайза Маргарет Хокстън.

— Как изглежда? — попита той.

Детективът вдигна поглед към него.

— Затваряй си шибаната човка! — отвърна мъжът, дръпна от цигарата и продължи да пише.

Стив се почувства унизен. Този човек го обиждаше и той бе безсилен да направи каквото и да било. Това бе следващият етап в процеса на унижаването му — трябваше да го накарат да се почувства незначителен и безпомощен.

Ченгето започна да попълва обвинението. В графа номер едно той записа неделната дата, после в университета „Джоунс Фолс“, Балтимор, МД. Под това изписа Изнасилване, 1-а степен. В следващата графа отново отбеляза мястото и датата, а след него Нападение с цел изнасилване.

После взе един лист и добави още обвинения — Телесни повреди и содомия.

— Содомия? — изненада се Стив.

— Затваряй си шибаната човка!

Стив беше готов до го удари. Това е нарочно, каза си той. Тоя тип иска да ме провокира. Ако го ударя, тогава той ще има извинение да извика още трима и ще ме рита, докато се одрискам. Дръж се, дръж се!

Като свърши с писането, детективът обърна двете бланки и ги плъзна по масата към Стив.

— Здравата си загазил, Стив. Бил си, изнасилил си и си се гаврил с момиче…

— Не, не съм.

— Затваряй си шибаната човка!

Стив прехапа устни и млъкна.

— Ти си боклук. Ти си лайно. Почтен човек дори не би искал да се намира в една стая с теб. Ти си бил, изнасилил си и си се гаврил с момиче. Знам, че не ти е за първи път. Правиш го от известно време насам. Хитър си, добре планираш нещата и досега все ти се е разминавало. Но този път те пипнаха. Жертвата те идентифицира. Другите свидетели казват, че са те видели около местопрестъплението по същото време. След около час, веднага след като сержант Делауеър вземе заповед за задържане от дежурния съдия, ще те заведем в болницата „Мърси“, ще ти направим кръвна проба, ще ти вземем проба от срамните косми и ще ти покажем, че твоята ДНК съвпада с тази, взета от вагината на жертвата.

— За колко време се прави ДНК тест?

— Затваряй си шибаната човка! Ти си свършен, Стив. Знаеш ли какво ще стане с теб?

Този път Стив премълча.

— Наказанието за изнасилване първа степен е доживотен затвор. Отиваш в пандиза и знаеш ли какво ще стане там? Ще разбереш какъв е вкусът на гозбата, която опита онова момиче. Младо и хубаво момче като теб? Че какъв е проблемът? Ще те скъсат от бой, ще те изнасилят и ще се гаврят с теб. Ще се почувстваш така, както Лайза се е чувствала. Само дето при теб ще продължи дълги, дъ-ълги години.

Той млъкна, взе пакета цигари и предложи на Стив.

Изненадан, Стив поклати глава.

— Между другото аз съм детектив Брайън Аластън. — Той запали цигара. — Не знам защо ти казвам всичко това, но все пак има начин да подобриш положението си.

Стив присви заинтригуван очи. Сега пък какво щеше да последва?

Детектив Аластън се изправи, заобиколи масата и седна на ръба й, присвил крак. Свойски се наведе над Стив. Гласът му прозвуча тихо:

— Нека ти обясня. Изнасилването е вагинално сношение с използване на сила или заплаха за използване на сила против желанието и без съгласието на жената. За да бъде изнасилването първа степен, трябва да има утежняващи вината обстоятелства, като например отвличане, обезобразяване или изнасилване от двама или повече души. Наказанието за изнасилване втора степен е по-малко. Сега. Ако ти успееш да ме убедиш, че това, което си извършил, е само втора степен, ще си направиш една голя-яма, преголяма услуга.

Стив не отвърна нищо.

— Искаш ли да ми разкажеш как е станало?

Най-сетне Стив проговори.

— Затваряй си шибаната човка! — каза той спокойно.

Аластън отреагира много бързо. С рязко движение се смъкна от масата, сграби момчето за ризата, вдигна го от стола и го запокити. Главата на Стив се отметна назад и се удари глухо в стената.

Той замръзна, стиснал юмруци по шевовете на панталона. Дръж се, каза си. Не отвръщай на удара! Детектив Аластън беше с наднормено тегло, не бе във форма и Стив разбра, че може за нула време да го просне на земята. Но трябваше да се сдържи. Единственото нещо, за което можеше да се хване, бе своята невинност. Ако посегнеше на ченге, независимо от това как е бил предизвикан, щеше да бъде обвинен в престъпление. И тогава всичко отиваше по дяволите. Щеше да изгуби самообладание, ако чувството за справедлив гняв не го крепеше. Затова застина на място, стиснал зъби, докато Аластън го дръпна към себе си и отново го блъсна в стената — втори път, трети път, четвърти…

— Да не съм те чул още веднъж да говориш така, дрисльо такъв! — изсъска му той.

Стив усети как яростта му утихна. Даже не го болеше. Това е театър, даде си сметка той. Аластън играеше роля, при това лошо. Той бе лошото ченге, а Миш — доброто. След малко тя щеше да влезе, да му предложи кафе и да се престори, че е загрижена за него. Но целта й щеше да бъде същата — да накара Стив да признае, че е изнасилил жената Лайза Маргарет Хокстън, която никога не бе виждал.

— Дай да не дрънкаме повече глупости, детектив — каза той.

— Знам, че си мъжки кучи син, но от ноздрите ти се подават косъмчета и си знаеш, че ако бяхме на някое друго място и този пищов го нямаше на кръста ти, щях да ти спукам задника от бой. Така че хайде да не се доказваме един на друг, а?

Аластън изглеждаше изненадан. Без съмнение бе очаквал Стив да е твърде уплашен, за да отговори. Той пусна ризата му и се приближи към вратата.

— Казаха ми, че си тарикатче — започна той. — Е, добре, нека ти кажа какво ще направя, за да повиша образованието ти. Пак ще се върнеш за известно време в килията, но този път ще имаш компания. Разбираш ли, има четиридесет и една празни килии, но те някак си стават неизползваеми, затова ще се наложи да поживееш с тип на име Рупърт Бутчър4, известен като Порки. Мислиш се за побойник, ама той е по-голям побойник от теб. Идва от здрав тридневен запой, затова сега го боли главата. Снощи, някъде по времето, когато ти си палил огън в спортната зала и си тикал мръсната си пишка в Лайза Хокстън, Порки Бутчър е намушкал любовницата си с градинска вила. Няма начин да не си допаднете. Да вървим.

Стив се уплаши. Всичкият му кураж се изтече като вода от вана, когато й дръпнеш запушалката. Почувства се победен и беззащитен. Детективът го бе унизил дори без да го заплашва особено, но една нощ, прекарана с някакъв психопат, бе нещо наистина опасно. Тоя образ Бутчър вече бе извършил убийство — ако бе способен на адекватно мислене, сигурно щеше да се досети, че нищо няма да изгуби, ако извърши още едно.

— Чакай малко — каза Стив с треперещ глас.

Аластън бавно се извърна.

— Ако си призная, ще получа ли самостоятелна килия?

По лицето на детектива се изписа облекчение.

— Разбира се. — Гласът му изведнъж бе станал дружелюбен.

Смяната на тона накара Стив да пламне от възмущение.

— Но ако не призная. Порки Бутчър ще ме убие.

Аластън разпери ръце в безпомощен жест.

Стив усети как страхът му се превръща в омраза.

— В такъв случай, детектив — каза той, — можеш да вървиш на майната си.

По лицето на Аластън отново се изписа изненада.

— Копеле такова! — ревна той. — След два часа ще видим дали ще си пак толкова оперен. Хайде!

Той заведе Стив до асансьора и го съпроводи до килийния блок. Спайк беше още там.

— Сложи тоя плужек заедно с Порки — каза му Аластън.

Спайк вдигна вежди:

— Брей, толкова ли е зле?

— И между другото — Стив има кошмари.

— Така ли?

— Ако го чуеш да вика, не се безпокой — той просто сънува.

— Разбирам — отговори Спайк.

Аластън си тръгна и Спайк отведе Стив до килията му.

Порки лежеше на нара. Бе висок горе-долу колкото Стив, но много по-тежък. Приличаше на културист, претърпял автомобилна катастрофа — нашарената с петна от кръв тениска се изпъваше по изпъкналите мускули. Лежеше по гръб, с глава към дъното на килията и увиснали до пода крака. Той отвори очи, когато Спайк бутна Стив вътре.

После вратата издрънча и Спайк я заключи.

С полуотворени очи Порки се взираше в Стив.

Известно време Стив също го гледа.

— Приятни сънища — обади се отвън Спайк.

Порки отново затвори очи.

Стив се отпусна на пода, облегна гръб на стената и загледа как Порки спи.

14.

Берингтън Джоунс се прибра вкъщи. Чувстваше разочарование и в същото време облекчение. Бе като диетик, който по целия път към сладкарницата се бори с изкушението и изведнъж вижда, че тя е затворена. Усещаше, че се е измъкнал на косъм от нещо, което не е трябвало да прави.

Така или иначе, не беше сторил и крачка към решаването на проблема с проекта на Джийни и с това, което можеше да се разкрие. Вероятно трябваше повече да я разпитва, а не да се забавлява. Намръщи се, паркира колата и влезе вътре.

Къщата бе тиха — домашната помощничка Мариан сигурно си бе легнала. Отиде в кабинета си и провери телефонния секретар. Имаше записано едно обаждане.

— Професоре, тук е сержант Делауеър от отдел „Сексуални престъпления“. Сега е понеделник вечерта. Ще се радвам, ако днес ми окажете съдействие. — Берингтън присви рамене. Бе направил малко повече от това да потвърди, че Лайза Хокстън работи в Лудницата. Гласът продължи: — Тъй като сте работодател на госпожица Хокстън и изнасилването е станало в университетското градче, длъжна съм да ви уведомя, че тази вечер арестувахме един мъж. Всъщност днес той е бил обект на изследвания във вашата лаборатория. Името му е Стивън Логън.

— Исусе! — откъсна се от устните на Берингтън.

— Жертвата го посочи при разпознаването, затова съм сигурна, че ДНК тестът ще потвърди, че престъпникът е той. Моля, предайте тази информация, на когото сметнете за необходимо в университета. Благодаря ви.

— Не! — каза Берингтън и се тръшна тежко на стола зад бюрото. — Не — повтори той по-тихо.

После заплака.

След малко, все още плачейки, стана и затвори вратата към кабинета, страхувайки се, че камериерката може да влезе. После се върна на бюрото и зарови лице в дланите си.

Стоя така доста време.

Когато и последните следи от сълзи изсъхнаха по бузите му, вдигна слушалката и се обади на телефон, чийто номер знаеше наизуст.

— Моля те, Господи, не телефонен секретар, моля те! — каза той на глас, заслушан в звъненето оттатък.

Отговори млад мъж:

— Ало?

— Аз съм — каза Берингтън.

— Хей, как си?

— Съсипан.

— О! — Гласът прозвуча виновно.

Ако Берингтън бе изпитвал някакви съмнения, тази виновна нотка ги помете.

— Знаеш защо ти се обаждам, нали?

— Кажи.

— Не си играй с мен, моля те. Говоря за неделя вечерта.

Младият мъж въздъхна.

— Добре.

— Проклет глупак! Ти си ходил в университетското градче, нали? Ти… — Усети се, че не бива да говори много по телефона. — Ти пак си го направил.

— Съжалявам… Как разбра?

— Отначало не те подозирах. Мислех, че си напуснал града. После арестуваха един, който прилича много на теб.

— Брей! Това означава, че аз…

— Ти си извън опасност.

— Какъв късмет! Слушай…

— Какво?

— Няма да кажеш на никого, нали? Ни на полицията, нито на някой друг.

— Не, няма да кажа на никого — каза Берингтън с натежало сърце. — Можеш да разчиташ на мен.