Третият близнак

15.

В Ричмънд се чувстваше атмосферата на отминало величие и Джийни си каза, че родителите на Денис Пинкър се вписват идеално в нея. Шарлот Пинкър, червенокоса жена с напръскано с лунички лице и облечена в шумяща копринена рокля, имаше излъчване на великосветска дама от Вирджиния, въпреки че живееше в дървена къща на тясна уличка. Каза, че е на петдесет и пет, но според Джийни бе по-близо до шейсетте. Съпругът й, към когото тя се обръщаше, наричайки го Майоре, беше приблизително на същата възраст, но у него се усещаше небрежността и флегматичността на отдавна пенсионирал се мъж. Той намигна тарикатски на Джийни и Лайза и попита:

— Момичета, няма ли да пийнете по един коктейл?

Жена му имаше рафиниран южняшки акцент и гласът й звучеше малко височко, като че ли непрекъснато държеше речи.

— Боже милостиви. Майоре, десет часът сутринта е!

Той я изгледа невинно:

— Просто исках да дам добро начало на купона.

— Туй не ти е купон… Тези дами са дошли да ни изучават. Поради това, че нашият син е убиец.

Тя каза нашият син, забеляза Джийни, но това не означаваше кой знае какво. Пак може да е осиновен. С нетърпение чакаше да узнае кои са родителите на Денис Пинкър. Ако Пинкърови признаеха, че той е осиновен, щеше да се реши половината от пъзела. Но трябваше да бъде внимателна. Това бе деликатен въпрос. Ако го зададе изведнъж, те най-вероятно щяха да излъжат. Наложи си да изчака подходящия момент.

Нямаше търпение да види как изглежда. Дали беше двойник на Стивън Логън или не? Взираше се настойчиво в снимките, поставени в евтини рамки и пръснати навсякъде из малкия хол. Всички бяха правени преди много години. Бяха снимали малкия Денис в проходилка, качен на триколесен велосипед, облечен в бейзболни доспехи и как се здрависва с Мики Маус в Дисниленд. Нямаше снимки като юноша. Без съмнение родителите искаха да си спомнят невинното момченце, преди то да се бе превърнало в осъден убиец.

Шарлот и Майора бяха вече попълнили няколко въпросника предварително и сега всеки един от тях трябваше да бъде интервюиран за около час. Лайза заведе Майора в кухнята, а Джийни остана с Шарлот в хола.

Джийни имаше проблеми със съсредоточаването върху рутинните въпроси. Съзнанието й непрекъснато се връщаше към Стив в затвора. Все още смяташе за невъзможно той да се окаже изнасилвач. И не само за това, че предположението разбиваше теорията й. Тя харесваше момчето — беше находчиво и интересно, изглеждаше добро. Освен това имаше и уязвимо място — едва не изпадна в шок, когато научи, че има близнак — психопат. В онзи миг на Джийни й се прииска да го прегърне и да го успокои.

Когато попита Шарлот дали някой друг член от семейството й е имал проблеми със закона, дамата спря високомерния си поглед на Джийни и проточи:

— Мъжете от семейството ми винаги са били ужасно буйни. — Пое въздух през издутите си ноздри: — По рождение съм Марлоу, а ние сме семейство с твърде гореща кръв.

Това предполагаше, че Денис не е осиновен или пък осиновяването му не е официално оформено. Джийни скри разочарованието си. Дали Шарлот щеше да отрече, че Денис има брат — близнак?

Въпросът трябваше да бъде зададен. Джийни преглътна и запита:

— Госпожо Пинкър, вероятно ли е Денис да има брат близнак?

— Не.

Отговорът бе точен — никакво възмущение, никакви крясъци — съдържаше факт и нищо повече.

— Сигурна ли сте?

Шарлот се засмя.

— Скъпа, това навярно е единственото нещо, за което една майка няма да сгреши!

— Определено не е бил осиновен?

— Носих това дете в утробата си, нека Бог ми прости.

Настроението на Джийни помръкна. Шарлот Пинкър би излъгала с по-голяма лекота, отколкото Лорейн Логън, каза си Джийни. Но така или иначе странен и стряскащ бе фактът, че и двете отричаха възможността синовете им да са близнаци.

Бе настроена песимистично, когато се сбогуваха с Пинкърови и си тръгнаха. Имаше чувството, че щом види Денис, той няма изобщо да прилича на Стив.

Взетият под наем форд бе паркиран отвън. Джийни бе облякла рокля без ръкави, а върху нея — сако за авторитет. Климатикът на форда бълваше прохладен въздух. Джийни свали чорапогащника си и окачи сакото си на закачалката отзад. После седна зад волана и подкара. Докато излизаха на магистралата на път за затвора, Лайза прошепна:

— Безпокои ме мисълта, задето си мислиш, че съм разпознала не този, когото трябва.

— И мен ме безпокои — отвърна прямо Джийни. — Но знам, че не би го направила, ако не беше сигурна.

— Но откъде ти си толкова уверена, че греша?

— Просто имам силно чувство, че това не е Стив Логън.

— Струва ми се, че трябва да претеглиш чувството си срещу сигурността на очевидец и да повярваш на очевидеца.

— Знам. Но гледала ли си оня филм на Алфред Хичкок? Понякога го пускат по кабелната телевизия.

— Знам какво ще кажеш. Филмът, дето четирима души са очевидци на катастрофа и всеки от тях е видял нещо различно от останалите.

— Това обижда ли те?

— Би трябвало — въздъхна Лайза, — но твърде много си падам по теб, за да ти се сърдя за такива неща.

Джийни се пресегна и стисна ръката й.

— Благодаря.

Дълго мълчаха, после Лайза отрони:

— Никак не обичам, когато хората си мислят, че съм слаба.

Джийни смръщи вежди изненадано.

— Аз не мисля така!

— Да, но повечето хора го мислят. Това е, защото съм дребна и имам сладък малък нос, напръскан с лунички.

— Е, вярно е, че нямаш вид на борбена.

— Но съм. Живея сама и сама се грижа за себе си. Имам постоянна работа и никой не се ебава с мен. Или поне така си мислех до неделя… Сега вече ми се струва, че хората са прави — аз съм слаба. Изобщо не мога да се грижа за себе си. Всеки психопат от улицата може да ме хване, да опре нож в гърлото ми, да прави с тялото ми каквото си иска и да остави спермата си в мен.

Джийни извърна глава и я погледна. Лицето на Лайза бе пребледняло от вълнение. Това е добре, каза си Джийни, нека излее мъката си.

— Не си слаба — каза тя.

— Ти не си слаба — отвърна й Лайза.

— При мен е обратното. Хората си мислят, че съм неуязвима. Тъй като съм висока метър и осемдесет, имам обичка на носа и заплашителен вид, си мислят, че никой не може да ми направи нищо.

— Видът ти не е заплашителен.

— Не съм сляпа.

— И кой мисли, че си неуязвима? Аз не мисля.

— Управителката на „Бела Виста“, домът, където е настанена мама. Тя ми каза, и то съвсем направо: Майка ви няма да доживее шейсет и пет години. Просто ми го изтърси, без да се замисли. Знам, че предпочитате да бъда честна с вас, ей така ми каза. Исках да й отвърна, че след като нося обичка на носа, съвсем не означава, че нямам никакви чувства.

— Миш Делауеър каза, че сексът всъщност не вълнува особено изнасилвачите. Това, което им доставя удоволствие, е да упражнят властта си над жената, да покажат, че са над нея, да я уплашат и пребият от бой. Затова избират такива, които им се струва, че лесно се плашат.

— А кой не би се изплашил?

— Да, ама не избра теб, нали? Ти сигурно щеше да го смачкаш.

— И сега бих го направила с удоволствие.

— Както и да е, ти щеше да се съпротивляваш по-силно от мен и нямаше да бъдеш толкова безпомощна, толкова ужасена. Затова не е избрал теб.

Джийни разбра накъде бие този разговор.

— Лайза, това може и да е така, но от туй изнасилването не се превръща в твой фал. Никой не може да те обвини в нищо ни на йота. Все едно че си претърпяла автомобилна катастрофа. На всеки може да се случи.

— Права си — каза приятелката й.

Изминаха около десет мили по междущатската магистрала, после свърнаха по второстепенен път, на чиято табела пишеше „Наказателна колония Грийнууд“. Това бе старомоден затвор — група сгради от сив камък, заобиколени от високи стени и бодлива тел. Оставиха колата в сянката на едно дърво на паркинга за посетители. Джийни облече сакото си, но чорапогащника заряза в автомобила.

— Готова ли си за срещата? — попита тя. — Денис ще прилича точно на оня тип, който те изнасили, освен ако методологията ми е изцяло погрешна.

— Готова съм. — Лайза кимна мрачно.

Главният портал се отвори, за да пропусне снабдителски камион, и двете влязоха, без да ги спрат. Охраната не е много затегната, заключи Джийни. Очакваха ги. Някакъв офицер провери документите им и ги съпроводи през напечен от слънцето двор, където няколко чернокожи младежи в затворнически дрехи играеха баскетбол.

Административната сграда бе климатизирана. Поканиха ги в офиса на директора Джон Темойн. Той бе облечен в риза с къс ръкав и връзка, а пепелникът му бе пълен с угарки от пури. Джийни се ръкува с него.

— Аз съм доктор Джийн Ферами от университета „Джоунс Фолс“.

— Как сте, Джийн?

Явно Темойн бе от онези мъже, на които бе трудно да наричат жените по фамилно име.

— А това е моята помощничка, госпожица Хокстън. — Джийни нарочно не му каза малкото име на Лайза.

— Здрасти, сладур.

— Обясних целта на посещението ни още в писмото ми до вас, господин директор, но ако имате още въпроси, с удоволствие ще ви отговоря.

Джийни все пак трябваше да го каже, въпреки че умираше от нетърпение да зърне Денис Пинкър.

— Предупреждавам ви, че Пинкър е буен и опасен човек — каза Темойн. — Знаете ли подробности по извършеното от него престъпление?

— Доколкото си спомням, той се нахвърлил върху жена, с цел да я изнасили в някакво кино и я убил, когато тя му оказала съпротива.

— Горе-долу е така. Станало е в стария салон на кино „Елдорадо“ в Грийнбърг. Давали някакъв филм на ужасите. Пинкър слязъл в сутерена и изключил електричеството. После, когато всички хукнали панически навън, той търчал из тълпата и опипвал момичетата.

Джийни и Лайза стреснато се спогледаха. Почти същото се бе случило и в УДФ в неделя. Диверсията бе предизвикала объркване и паника и извършителят се бе възползвал от нея. И в двата сценария имаше лек намек за извратена юношеска фантазия — опипването на момичетата в потъналия в тъмнина киносалон и гледането на изпадналите в паника голи жени в съблекалнята. Ако Стив Логън бе еднояйчен близнак на Денис, то и престъпленията им бяха извършени по почти един и същи начин.

Темойн продължи:

— Една от жените необмислено решила да му окаже съпротива и той я удушил.

Джийни избухна веднага.

— А ако беше опипал вас, господин директор, вие нямаше ли необмислено да се опитате да му окажете съпротива.

— Аз не съм момиче — отвърна Темойн с вид на човек, току-що изиграл най-силния си коз.

Лайза тактично се намеси:

— Трябва да започваме, доктор Ферами. Имаме много работа.

— Права си.

— Обикновено със затворниците се разговаря през решетка — обясни Темойн. — Вие специално настояхте да бъдете в една стая с него и аз имам заповед отгоре да ви разреша. Въпреки това настоявам да помислите още веднъж. Той е буен и опасен престъпник.

Сърцето на Джийни затрептя от тревога, но външно тя остана съвсем хладна.

— С нас през цялото време ще има въоръжен пазач.

— Разбира се, че ще има. Но щях да се чувствам много по-спокоен, ако между вас и затворника имаше решетка. — Той се ухили неприятно. — Не е задължително човек да е психопат, за да не устои на изкушението да пипне две такива привлекателни момичета като вас.

Джийни рязко се изправи.

— Много съм задължена за загрижеността ви, господин директор, но имаме да свършим някои работи, като например вземане на кръвна проба, правене на снимки на затворника и други неща, които не могат да се правят през решетки. Освен това някои части от интервюто ни са интимни и мислим, че само ще развалим резултата от него, ако оставим помежду ни каквато и да е бариера.

— Е, добре, дано се оправите. Ще ви придружа до килиите.

Те прекосиха нажежения двор и влязоха в двуетажна бетонна сграда. Охраната отвори желязната врата и ги въведе вътре, където бе също толкова горещо, колкото и отвън.

— Оттук нататък грижата за вас ще има Робинсън — каза Темойн. — Ако нещо ви потрябва, момичета, само викнете.

— Благодаря, господин директор — отвърна Джийни. — Благодаря за съдействието.

Робинсън бе успокояващо висок чернокож мъж на около трийсет години. В закопчания кобур на кръста му имаше пистолет, а от другата страна висеше внушителна на вид палка. Той ги въведе в малка стая за свиждане с маса и половин дузина столове, наредени един в друг. На масата имаше пепелник, а в ъгъла на стаята — охладителна машинка за вода. Нямаше прозорци.

— Пинкър ще дойде всеки момент — каза Робинсън.

Той помогна на Джийни и Лайза да подредят столовете около масата, после всички седнаха.

Минута по-късно вратата се отвори.

16.

Берингтън Джоунс се видя с Джим Прус и Престън Барк в „Монокъла“, ресторант близо до сградата на Сената във Вашингтон. Това бе място, където винаги се срещаха познати хора — конгресмени, политически консултанти, журналисти, помощници. Берингтън бе решил, че няма смисъл да се правят на дискретни. И тримата бяха известни, особено сенатор Пруст с плешивата си глава и огромния си нос. Ако бяха седнали в някое забутано ресторантче, репортери можеха да ги засекат и да коментират в печата защо тези трима приятели провеждат срещите си тайно. По-добре да седнат някъде, където ще ги видят поне трийсет души, всеки ще си помисли, че те просто обсъждат поредния ход в бизнеса си.

Целта на Берингтън беше да запази интереса на „Ландсман“ към сделката. Тя и без това си беше рисково начинание, но намесата на Джийни Ферами го бе направила и опасно. Но другата алтернатива бе да се откажат от мечтите си. Щеше да има само един шанс Америка да се върне към старите си традиции на расово единство. Още не бе твърде късно… Идеята за уважаващ законите, богобоязлив и любящ семейството си бял американец би могла да стане действителност. Да, но те вече бяха по на шейсет, втори такъв шанс едва ли щеше да има.

Джим Пруст бе голяма личност — гръмогласен и безцеремонен, — но въпреки че често дразнеше Берингтън, обикновено можеше да бъде убеден. Човекът с фините маниери, Престън, бе по за предпочитане, макар че и той бе упорит.

Берингтън имаше лоши новини за тях, затова веднага след като поръчаха, подхвана:

— Днес Джийни Ферами е в Ричмънд, за да се види с Денис Пинкър.

Джим се намръщи:

— Защо, по дяволите, не я спря?

Гласът му бе дълбок и грапав от годините, прекарани в крещене на заповеди. Както винаги, невъздържаните му маниери подразниха Берингтън.

— А какво трябваше да направя, да я вържа ли?

— Ти си й шеф, нали?

— Това е университет, Джим, а не шибаната ти казарма.

— Нека не викаме, момчета — намеси се Престън. Носеше тесни очила с черни рамки, беше с този модел от 1959 и Берингтън бе забелязал, че той отново се връща на мода. — Знаехме, че това рано или късно ще стане. Аз предлагам да вземем инициативата и веднага да си признаем.

— Да си признаем? — смая се Джим. — Че да не сме извършили нещо нередно?

— Но хората може да реагират…

— Нека ти напомня, че когато ЦРУ изкара доклада Нови насоки в развитието на Съветския съюз, поради който започна всичко това, самият президент Никсън отбеляза, че туй е най-тревожната новина, идвала от Москва, откакто руснаците разбиха атома.

— Да, но докладът може да не е бил верен… — възрази Престън.

— Ние обаче мислехме, че е. Не си ли спомняш колко лесно се плашеха хората в ония времена?

Берингтън си спомняше много добре. Руснаците имат програма за култивиране на хора, бе съобщило тогава ЦРУ. Възнамерявали да произвеждат съвършени учени, съвършени шахматисти, съвършени атлети и… съвършени войни. Никсън бе заповядал на Военния департамент за медицински изследвания, както се казваше тогава, да създаде паралелна програма и да намери начин за създаване на съвършени американски войници. На Джим Пруст бе възложено да реализира заповедта.

Той веднага се бе обърнал за помощ към Берингтън, който само преди няколко години бе стреснал всички, особено жена си Виви, със записването си в армията. Точно тогава сред връстниците му бяха започнали да се проявяват антивоенни настроения. Бе заминал на работа във Форт Детрик, във Фредрик, Мериленд, и бе започнал да изучава умората у войника. До първата половина на седемдесетте той вече се бе превърнал във водещ експерт по наследствеността на воинските качества, като например агресивност и издръжливост. Междувременно Престън, който бе останал в Харвард, направи серия от открития, свързани с оплождането у човека. Берингтън го бе убедил да остави университета и да стане част от големия експеримент, започнат от него и Пруст.

С този момент Берингтън се гордееше най-много.

— Аз също си спомням колко вълнуващо беше — каза той. — Бяхме начело в тази област на науката, водехме Америка в правилна посока, нашият президент ни бе помолил да свършим това.

Престън ровеше в салатата си.

— Да, но времената се промениха. Вече не е никакво извинение да кажеш: „Направих го, защото президентът на Съединените щати ме помоли.“ Хора отиваха в затвора, защото са вършили това, което им е наредил президентът.

— И какво лошо има? — тросна се Джим. — Та това беше секрет, така е. Но какво има толкова да се признава, за бога?

— Ние продължихме нелегално.

Джим почервеня под тена си.

— Пренасочихме проекта в частния сектор.

Това е обикновена софистика, помисли си Берингтън, но не го каза гласно, за да опровергае Джим. Ония клоуни от Комитета за преизбиране на президента се бяха оставили да ги хванат, че са влизали тайно в хотел „Уотъргейт“ и всички от Вашингтон се разбягаха като уплашени пилци. Престън създаде „Дженетико“ като частна компания с ограничена отговорност, а Джим осигури достатъчно военни контракти, за да я направи финансово жизнеспособна. След известно време клиниките за борба с безплодието станаха толкова доходни, че печалбите спокойно покриваха разходите за научни изследвания без помощта на военните. Берингтън се върна обратно в академичния свят, а Джим от армията се премести в ЦРУ и оттам — в Сената.

— Не казвам, че не сме били прави, въпреки че някои неща, които вършехме в началото, бяха противозаконни.

Берингтън не искаше да изправя двамата си приятели един срещу друг. Той се намеси със спокоен глас:

— Иронията се състои в това, че се оказа невъзможно да се създаде съвършеният американец. Целият проект бе на погрешен път. Естественият начин на възпроизводство бе много неточен. Затова пък проявихме достатъчно ум, за да видим възможностите на генното инженерство.

— Никой даже не бе чувал тия думи по онова време — изръмжа Джим, режейки пържолата си.

Берингтън кимна.

— Джим е прав, Престън. Трябва да се гордеем с това, което постигаме, а не да се срамуваме. Само като си помислиш… Та ние направихме чудеса. Поставихме си за цел да разберем дали някои черти, като интелигентност и агресивност, са генетично заложени. След това идентифицирахме гените, носители на тези черти, и накрая ги имплантирахме на ембрион в епруветка — ами че ние сме на косъм от успеха!

— Целият клон на хуманната биология работи по същия проблем — скептично го прекъсна Престън.

— Не съвсем. Ние бяхме по-целенасочени и залагахме много внимателно.

— Това е вярно.

По различен начин двамата приятели на Берингтън бяха изпуснали парата. Толкова са предсказуеми, каза си той с топлота — може би всички стари приятели са такива. Джим се бе разпенил, а Престън бе помрънкал. Сега вече сигурно са спокойни и могат да обсъдят проблема с хладен разум.

— Това ни връща назад към Джийни Ферами — каза Берингтън. — След година или две тя може би ще ни каже как да правим хората агресивни, без да ги превръщаме в престъпници. Последните парченца от мозайката си падат на мястото. Покупката от „Ландсман“ ни предлага възможност да ускорим работата по програмата, а освен това и ще вкара Джим в Белия дом. Сега не е време да се отдръпваме.

— Всичко това е много хубаво, — каза Престън, — но сега какво ще правим? Знаете, че „Ландсман“ имат съвет по шибаната етика.

Берингтън преглътна хапка риба.

— Първото и най-важно нещо, което трябва да разберем, е, че не сме изпаднали в криза, а просто имаме проблем — внушително изрече той. — И този проблем не е „Ландсман“. Счетоводителите им няма да открият истината и сто години да се ровят из бумагите ни. Проблемът ни е Джийни Ферами. Трябва да й попречим да научи още подробности… Поне до понеделник, когато ще подпишем документите по продажбата.

— Но ти не можеш да й заповядаш — вметна саркастично, Джим, — защото това е университет, а не казарма.

Берингтън кимна. Сега вече бе накарал и двамата да мислят по начина, по който той искаше.

— Точно така — каза спокойно. — Не мога да й заповядам. Но има и по-изкусни начини да се манипулира човек от тия, използвани във войската, Джим. Ако вие двамата оставите тази работа в мои ръце, аз ще се оправя с нея.

Престън обаче не бе доволен:

— Как?

Берингтън не бе спирал да си задава този въпрос. Нямаше още план, но имаше идея.

— Струва ми се, че съществува някакъв проблем около използването на медицинските база данни. Това предизвиква възникването на въпроси, свързани с етиката. Мисля, че мога да я спра.

— Сигурно си е осигурила гърба.

— На мен не ми е необходима основателна причина, а само претекст.

— Как изглежда? — попита Джим.

— Около трийсетте. Висока, много атлетична. Тъмна коса, халка в носа, кара стар червен мерцедес. Дълго време мислех за нея само най-хубави неща. Снощи обаче разбрах, че в семейството й има и лоша кръв. Баща й е престъпник. Обаче тя е умна, избухлива и упорита.

— Омъжена, разведена?

— Неомъжена и без приятел.

— Отблъскваща ли е?

— Напротив, привлекателна е. Но трудно управляема.

Джим кимна замислено.

— Все още имаме доста верни приятели от разузнавателните кръгове. Няма да е кой знае колко трудно да се направи така, че това момиче да изчезне.

Престън го погледна уплашено.

— За бога, Джим, без насилие!

Дойде сервитьорът да разчисти масата и те млъкнаха. Берингтън знаеше, че е необходимо да им каже какво бе научил от съобщението на сержант Делауеър. Той изчака сервитьорът да се махне и със свито сърце каза:

— Има още нещо, което трябва да знаете. В неделя вечерта в спортната зала е било изнасилено момиче. Полицията е арестувала Стив Логън. При организираното разпознаване пострадалата е посочила него.

— Той ли го е направил? — попита Джим.

— Не.

— А знаеш ли кой?

Берингтън го погледна право в очите:

— Да, Джим, знам.

— Ах, мамка му! — изстена Престън.

— А може би трябва да направим така, че момчетата да изчезнат — каза замислено Джим.

Берингтън усети как гърлото му се стяга, сякаш се задавяше. Лицето му почервеня. Приведе се и насочи пръста си в лицето на Джим.

— Повече не искам да чувам такива думи от теб! — изръмжа той.

Джим стреснато се отдръпна, въпреки че бе много по-едър мъж.

— Стига бе, хората гледат! — изсъска Престън.

Берингтън отдръпна пръста си, но още не бе свършил. Ако мястото бе по-забутано, щеше да стане и да стисне Джим за гърлото. Вместо това го сграбчи за ревера и продължи, едва сдържайки гнева си:

— Дадохме живот на тия момчета. Ние ги изведохме на белия свят. Лоши или добри, ние ще си носим отговорността за тях.

— Добре де, добре — примирително каза Джим.

— Просто искам да ме разбереш. Ако някой от тях пострада, Бог да ти е на помощ, ще ти смачкам шибаната глава, Джим!

Сервитьорът отново се появи и попита:

— Ще желаят ли господата десерт?

Берингтън пусна ревера на Джим.

С подчертано гневни движения приятелят му оправи сакото си.

— По дяволите! — промърмори Берингтън.

Престън се обърна към сервитьора:

— Донесете ми сметката, моля.

17.

Стив Логън не бе затварял очи цяла нощ.

Порки Бутчър спа като бебе, тихо похърквайки от време на време. Стив седя на пода, забил поглед в него, наблюдавайки уплашено всяко движение и мислейки какво ще стане, когато мъжът се събуди. Дали Порки няма да се сбие с него? Или пък ще се опита да го изнасили? Или да го съдере от бой?

Имаше основателна причина за страх. В затвора винаги е имало побоища. Мнозина излизаха от тия побоища ранени, а някои ги убиваха. Обществеността отвън пет пари не даваше, мислейки, че щом като пандизчиите се осакатяват и избиват един друг, значи способността им да крадат и убиват честните граждани ще намалее.

На всяка цена, повтаряше си непрекъснато Стив, трябва да се опита да не изглежда като жертва. Хората лесно го подценяваха. Тип Хендрикс бе направил същата грешка. Стив просто излъчваше дружелюбие. Въпреки че бе едър, изглеждаше така, сякаш не би убил и муха.

Сега обаче трябваше да изглежда готов да се сбие, но да не провокира. Преди всичко не биваше да позволява на Порки да го вземе за чистичко колежанче. Ако го допуснеше, Порки щеше да го превърне в съвършена мишена за подигравки, обиди и удари. В началото — уж без да иска, а най-накрая щеше да му хвърли здрав бой. Той трябваше да се постарае да прилича, ако е възможно, на закоравял престъпник. Ако не успееше, щеше да озадачи и смути Порки с непознатото си за него излъчване.

Ами ако не успееше?

Порки бе по-висок и по-тежък от Стив и сигурно изпечен уличен побойник. Стив обаче бе в по-добра форма и движенията му щяха да са по-бързи, но пък не беше удрял никого в гнева си от седем години насам. В по-голямо пространство Стив може би щеше бързо да измори Порки и да се измъкне от битката почти невредим, но тук, в килията, щеше да се лее кръв, независимо от това кой е победил. Ако детектив Аластън бе казал истината, през последните двайсет и четири часа Порки вече бе проявил инстинкта си на убиец. А аз имам ли инстинкт на убиец, запита се Стив. И съществува ли изобщо такова нещо, наречено инстинкт на убиец? Едно време малко остана да умъртвя Тип Хендрикс. Това означава ли, че съм същият като Порки?

Като помисли какво би означавало да победи Порки, Стив потрепери. Представи си едрия мъж проснат на пода, потънал в кръв, а той — надвесен над него, както се бе надвесил над Тип Хендрикс, и гласа на Спайк: Боже всемогъщи, май е мъртъв. Не, по-добре да се остави да го набият.

А може би просто трябва да се държи пасивно. Вероятно е по-безопасно да се свие на пода и да остави Порки да го рита, докато се измори. Но Стив не знаеше дали може да го направи.

Затова сега седеше с пресъхнало гърло и туптящо сърце, вперил поглед в спящия психопат, прехвърляйки през ума си различни варианти на сбивания, които винаги губеше.

Според него това бе номер, който ченгетата често използваха. Спайк, надзирателят, не приличаше на човек, който го намира за нещо необичайно. Може би, вместо да бият хората в стаята за разпити, за да ги накарат да признаят, те оставяха другите заподозрени да им вършат работата. Стив се запита колко ли хора са признали престъпления, които не са извършили, само и само да не прекарат една нощ в килия с някой като Порки.

Никога няма да забравя това, закле се той. Започнеше ли като адвокат да защитава хора, обвинени в някакво престъпление, никога нямаше да приема самопризнанието като улика. Представи си как се изправя пред съдебните заседатели. „Едно време и аз бях обвинен в престъпление, което не бях извършил, но бях съвсем близко до самопризнанието — ще каже той. — Бил съм там и знам какво е.“

После се сети, че ако го признаят за виновен и го осъдят, ще го изхвърлят от училището по право и никога нямаше да му се наложи да защитава, когото и да било.

Повтаряше си непрекъснато, че няма да го осъдят. Тестът на ДНК-то щеше да изясни всичко. Някъде около полунощ го бяха извели от килията, бяха му сложили белезниците и го бяха откарали в болницата „Мърси“, на няколко преки от управлението. Там даде кръвна проба, от която щяха да извлекат неговата ДНК. Попита сестрата колко време е необходимо за този тест и с огорчение научи, че резултатите няма да са готови по-рано от три дни. Върна се в килията, сломен духом. Пак го сложиха при Порки, който, за голямо негово облекчение, все още спеше.

Стори му се, че може да издържи двайсет и четири часа без сън. Това беше максималният период, за който имаха право да го задържат без съдебни санкции. Бе арестуван някъде около шест часа следобед, значи могат да го държат до същото време утре вечер. След това вероятно ще му дадат възможност да помоли да го пуснат под гаранция. Това ще е шансът му да се измъкне оттук.

Помъчи се да си спомни лекциите за пускане под гаранция. „Единственият въпрос, който вълнува съда при това положение, е дали обвиняемият ще се яви на съдебния процес“ — чуваше сякаш Стив монотонния глас на професор Рексъм. Тогава това му се бе струвало скучно като проповед, а сега означаваше всичко за него. Подробностите бавно изплуваха в съзнанието му. Два фактора се вземаха под внимание. Първият бе възможната присъда. Колкото обвинението е по-сериозно, толкова по-рисковано е да се пуска обвиняемият под гаранция. Вероятността човек да избяга от обвинение в убийство бе много по-голяма, отколкото от обвинение в някаква дребна кражба. Същото важеше и ако обвиняемият имаше криминално досие. Стив нямаше досие, въпреки че го бяха осъдили за тежка телесна повреда, преди да навърши осемнайсет години. Сега не можеше да се използва срещу него. Щеше да застане пред съда със съвсем чисто минало, но обвиненията, които щяха да му отправят, бяха много тежки.

Вторият фактор, спомни си той, бяха връзките на обвиняемия с обществото — семейство, дом, работа. Човек, живял с жена си и децата си на един и същи адрес пет години и работил наблизо, имаше голям шанс да бъде пуснат под гаранция. Докато на такъв, който нямаше семейство в града, бе дошъл да живее тук преди шест седмици и е например безработен музикант, вероятно щеше да бъде отказано. По този въпрос Стив се чувстваше уверен. Живееше с родителите си и учеше втора година в училище по право — ако избягаше, щеше да загуби много.

Съдът не би трябвало да взема под внимание дали обвиняемият е опасен за обществото или не. Това би означавало предрешаване на присъдата. Обаче на практика се правеше. Ако обвинението на Стив беше серийни изнасилвания, а не само един изолиран случай, вероятността да го пуснат под гаранция щеше да бъде съвсем нищожна.

Нещата можеха да се развият и по двата начина, затова докато седеше и гледаше Порки, Стив репетираше блестящи речи пред съдебните заседатели.

Той все още бе решен сам да си бъде адвокат. Не бе използвал правото си на едно телефонно обаждане. Отчаяно искаше да не занимава родителите си с това, докато не успее да докаже невинността си. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да им съобщи за затвора — те щяха да бъдат потресени и смазани. Щеше да му бъде много по-леко да сподели мъките си с тях, но винаги си спомняше изражението на лицата им, когато преди шест години влязоха в участъка. Знаеше, че ако им каже, щеше да го заболи толкова, колкото не би го заболяло, ако Порки Бутчър го съдереше от бой.

През нощта в килиите бяха докарани още хора. Някои бяха апатични и сговорчиви, други шумно настояваха, че са невинни, а един дори оказа съпротива на ченгетата и в резултат бе професионално набит.

Някъде около пет часа сутринта нещата се успокоиха. В осем часа смяната на Спайк донесе закуската, опакована в стереопорни кутии от някакъв ресторант — „Мама Хубърт“ Пристигането на храната събуди затворниците от другите килии и шумът накара Порки да се размърда.

Стив не шавна от мястото си, отправил празен поглед навън, но с крайчеца на окото си тревожно дебнеше всяко движение на Порки. Дружелюбието щеше да бъде изтълкувано като признак на слабост, прецени той. Пасивната враждебност бе най-доброто поведение.

Порки се надигна и седна, стиснал глава в ръцете си и вперил поглед в Стив. Не проговори. Стив предположи, че оня го преценява.

След една-две минути Порки най-сетне се обади:

— К’во търсиш тука бе?

Стив залепи на лицето си израз на тъпо равнодушие. После извъртя бавно глава, докато очите му срещнаха погледа на Порки. Няколко секунди остана така, загледан в него, без да продума. Порки бе хубав мъж, с месесто лице, изразяващо готовност за агресия. Очите му огледаха преценяващо Стив. Избухлив и опасен, каза си момчето и извърна поглед с престорено равнодушие, без да отговори на въпроса му. Колкото по-дълго Порки го преценяваше, толкова по-дълго щеше да се намира в безопасност.

Надзирателят пъхна закуската през процепа, но Стив не й обърна внимание.

Порки обаче си взе кутията. Изяде всичкия бекон, всичките яйца и хляб, изпи кафето, после използва шумно тоалетната, без да се смущава.

Като свърши, вдигна панталоните си, седна на нара и пак погледна Стив:

— За к’во си вътре, бяло момче?

Това бе най-опасният момент. Порки го опипваше, вземаше му мярката. Стив трябваше да се преструва, че е всичко друго, но не и това, което всъщност бе — най-обикновен студент, който не се е бил от малък.

Той извърна глава към Порки, като че ли го виждаше за първи път. Дълго се взира в него, без да трепне, и накрая мързеливо каза:

— Абе там един педал почна да се кодоши с мен, та трябваше аз да му покажа с кого се ебава.

Порки не мръдна, продължаваше да гледа втренчено. Стив не можеше да каже дали оня му е повярвал или не. След малко Порки попита:

— Убийство?

— Уцели десетката.

— И аз.

Порки май прие историята на Стив. Това не го спря обаче да продължи безразсъдно:

— Сега оня педал да го духа, няма вече да може да се ебава с никого.

— Ъхъ — оригна се Порки.

Настъпи дълга тишина. Порки май мислеше. После каза:

— Що са ни турили заедно?

— Нямат ник’ви шибани доказателства срещу мен — каза Стив. — Мислят, че ако те очистя тука, пипнали са ме.

Самолюбието на Порки бе засегнато.

— Ами к’во ще стане, ако аз те очистя?

— Тогаз ще пипнат теб — сви рамене Стив.

Порки бавно закима:

— Ъхъ, така май ще стане.

Темите му за разговор вероятно се изчерпаха. След малко той отново полегна.

Стив не помръдна. Това ли бе всичко?

След още няколко минути Порки сякаш отново заспа.

Чак когато се чу хъркането му обаче, Стив се облегна отмалял на стената.

След това няколко часа нищо не се случи.

Няколко пъти Стив се опита да разбере от новия надзирател кога ще му се удаде възможност да помоли за пускане под гаранция, но онзи просто не му обръщаше внимание.

Порки още спеше, когато надзирателят отвори вратата. Сложи белезници на ръцете на Стив и пранги на краката, после събуди Порки и повтори същата процедура и с него. След това ги вързаха към още двама затворници и цялата четворка бе отведена в малък кабинет в края на коридора с килиите.

В него имаше две бюра с компютри върху тях и лазерен принтер. Пред бюрата бяха разположени няколко реда сиви пластмасови столове. Едното бюро бе заето от спретнато облечена чернокожа жена на около трийсет години. Тя вдигна поглед към тях, каза: „Моля, седнете“, след което отново зачука по клавиатурата с маникюра си.

Те се довлякоха до столовете и седнаха. Стив се огледа. Бе най-обикновен кабинет, с железни шкафове за документи, канцеларски принадлежности, пожарогасител и старомоден сейф. След килията обаче това му се струваше като луксозно обзаведена стая.

Порки затвори очи и като че ли отново потъна в сън. Единият от другите двама се взираше озадачено в гипсирания си крак, а онзи до него се усмихваше замечтано, зареял поглед някъде надалеч.

В това време жената вдигна очи от екрана.

— Кажете си името — каза тя.

Стив бе първи в редицата, затова отговори:

— Стивън Логън.

— Господин Логън, аз съм комисионер Уилямс.

Разбира се, тя бе съдебен комисионер. Чак сега си спомни тази част от криминалната процедура. Комисионерът бе съдебен чиновник с ранг, много по-нисък от съдия. Нейното задължение бе да се занимава с разрешения за арестуване и други дребни процедурни неща. Имаше власт да пуска под гаранция, спомни си той и духът му се повдигна. Може би всеки момент щеше да излезе оттук.

— Моето задължение е да ви кажа в какво сте обвинен — продължи тя, — датата, времето и мястото на процеса ви, дали ще бъдете освободен под гаранция и ако е така, при какви условия.

Говореше много бързо, но Стив успя да чуе думите „под гаранция“, което потвърди, че правилно е запомнил лекциите си. Това бе човекът, когото трябваше да убеди, че е достатъчно надежден.

— Обвинявате се в изнасилване първа степен, нападение с цел изнасилване, телесни повреди и содомия.

Кръглото й лице не изразяваше нищо, докато изброяваше ужасните престъпления. Даде му дата на процеса след три седмици, броено от днес, и той си спомни, че на всеки заподозрян трябва да се даде дата на процеса не по-късно от тридесет дни.

— По обвинението в изнасилване ви очаква доживотен затвор. За нападението с цел изнасилване — две до петнадесет години. И двете са углавни престъпления.

Стив знаеше какво означава углавно престъпление, но се питаше дали Порки Бутчър знае.

Изнасилвачът, освен това подпалил и спортната зала, сети се той. Защо нямаше и обвинение в палеж? Вероятно защото полицията не разполагаше с преки улики, свързващи го с пожара.

Тя му подаде два листа. На единия пишеше, че е уведомен за правото си да бъде представян от някого, а в другия се описваше как да влезе във връзка с обществен защитник. Трябваше да подпише и двата.

Тя му изстреля серия от бързи въпроси и начука информацията в компютъра.

— Кажете си пълното име. Къде живеете? Телефонен номер? От колко време живеете на този адрес? Къде сте живели преди това?

Стив се обнадежди малко, докато съобщаваше, че живее с родителите си, че учи втора година в училище по право и няма криминално досие. Тя го попита има ли навик да взема наркотици или алкохол и той с удоволствие отрече. Запита се дали ще му се удаде възможност да помоли за пускане под гаранция, но жената задаваше въпросите си много бързо, явно се придържаше към някаква задължителна процедура.

— По обвинението в содомия установих липса на вероятна причина — каза тя, вдигна глава от екрана и го погледна. — Това не означава, че не сте извършили престъплението, а че в обвинителния акт, съставен от детектива, няма достатъчно информация за вероятна причина, за да мога да утвърдя обвинението.

Стив се запита защо детективът е включил и това обвинение. Сигурно се надяваха той да го отхвърли с възмущение: Но това е отвратително нещо. Изчуках я, но не е имало никаква содомия, за какъв ме мислите?

Чернокожата дама продължи:

— Но пред съда ще отговаряте и по това обвинение.

Стив се обърка. Каква полза от това какво е установила, след като ще трябва да отговаря пред съда? И ако той, учещ втора година право, с усилие следеше мисълта й, какво оставаше за обикновените граждани?

— Имате ли някакви въпроси?

Стив пое дълбоко дъх.

— Искам да подам молба за пускане под гаранция — започна той. — Невинен съм и…

— Господин Логън — прекъсна го тя, — вие сте тук по обвинение в углавно престъпление по параграф 638Б от наказателнопроцесуалния кодекс. Това означава, че аз, като комисионер, не мога да взема решение за пускане под гаранция. Това решение може да бъде взето само от съдията.

Това му подейства като удар по главата. Бе толкова разочарован, че чак му прилоша.

— Каква е тогава целта на целия този фарс? — попита той с възмущение.

— На този етап нямате право да бъдете пуснат под гаранция.

Той повиши глас:

— Защо тогава ми задавате всички тези въпроси и повдигате надеждите ми? Помислих си, че мога да се махна от това място!

Тя не се трогна от вълнението му.

— Информацията, която ми дадохте, ще бъде проверена от следовател по предварително следствие и резултатите ще бъдат представени на съда — каза тя с равен глас. — Утре ще има предварително дело за пускане под гаранция и съдията ще реши дали може да ви освободи.

— Държат ме в една килия с него! — каза Стив ядосано и посочи спящия Порки.

— Не отговарям за настаняването.

— Но тоя тип е убиец! Единствената причина, поради която още не ме е убил, е, че не може да стои буден! Правя официално оплакване пред вас като представител на съда, че ми се налага психически тормоз и животът ми е в опасност.

— Щом килиите са пълни…

— Килиите не са пълни, отворете вратата си и вижте сама! Повечето от тях са празни. Нарочно ме сложиха с него, за да ме бие. И ако го направи, ще заведа дело срещу вас лично, комисионер Уилямс, за това, че сте го допуснали.

— Ще видя какво може да се направи. — Тя поомекна малко. — Сега ще ви дам някои документи. — Подаде му резюме на обвинението, вероятния мотив и някакви други книжа. — Моля, подпишете всичко и си вземете по един екземпляр.

Разочарован и оклюман, Стив грабна предложената му химикалка и ядно подписа документите. Докато се занимаваше с това, надзирателят сръга Порки и го събуди. Стив върна подписаните листове, тя ги взе и ги сложи в папка. После се обърна към Порки:

— Кажете си името.

Стив зарови лице в дланите си.

18.

Джийни затаи дъх и впери поглед в бавно отворилата се врата.

Мъжът, който влезе в стаята, бе точно копие на Стивън Логън.

Чу как до нея Лайза пое рязко дъх.

Денис Пинкър приличаше толкова на Стивън, че Джийни не би могла да ги отличи по никакъв начин.

Системата работи, помисли си тя тържествуващо. Почувства огромно задоволство. Родителите можеха да отричат колкото си искат, че тези двама млади мъже не са близнаци, но как ще опровергаят, че си приличат като две капки вода?

Къдравата руса коса бе подстригана по същия начин — късо, на път. Денис бе навил ръкавите на затворническата си куртка също така стегнато, както го правеше Стив с дънковата си риза. Денис затвори вратата зад себе си с пета — точно както го бе направил Стивън, когато влезе в кабинета й в Лудницата. Усмихна й се по същия дружелюбно момчешки начин… Просто не можеше да повярва, че това не е Стивън.

Тя хвърли поглед към Лайза. Пребледняло от страх, момичето се взираше с широко отворени очи в Денис.

— Това е той! — едва намери сили да прошепне тя.

Денис погледна Джийни и каза:

— Ще ми дадеш ли гащичките си?

От хладната увереност, лъхаща от думите му, Джийни я побиха тръпки. Но се развълнува и от научна гледна точка. Стивън никога не би казал такова нещо. По-нагледна илюстрация към теорията не можеше да се измисли — от един и същи генетичен материал се формираха два съвършено различни индивида — единият бе очарователен колежанин, а другият — психопат. Дали разликата обаче не бе само повърхностна?

Робинсън, пазачът, се обади с мек глас:

— Дръж се прилично и учтиво. Пинкър, за да си нямаме разправии.

Денис отново пусна момчешката си усмивка, но думите му към Джийни прозвучаха заплашително:

— Робинсън изобщо няма да разбере как е станало, но като излезеш оттук, вятърът свободно ще може да гали голото ти дупе.

Джийни си наложи да бъде спокойна. Това бяха празни хвалби. Тя бе умно и здраво момиче — Денис щеше да установи; че не би се справил с нея лесно, дори и да беше сама в стаята. А със застаналия до нея висок пазач с пистолет и палка тя се чувстваше в пълна безопасност.

— Добре ли си? — попита тя тихо Лайза.

Приятелката й бе бледна, но устните й бяха стиснати решително.

— Добре съм — отвърна тя сериозно.

Както родителите му, така и Денис бе попълнил предварително няколко бланки. Сега Лайза започна с по-сложните въпроси, на които не можеше да се отговори с просто да и не. Докато двамата с Денис работеха, Джийни прегледа резултатите и ги сравни с тези на Стивън. Приликите бяха поразителни — един и същи психологически профил, еднакви интереси и хобита, вкусове — всичко бе съвършено еднакво. Денис дори бе стигнал същото поразително високо ниво на теста за интелигентност като Стивън.

Каква загуба, помисли си Джийни. Този млад мъж би могъл да стане учен, хирург, инженер, компютърен проектант. А ето че вегетира тук.

Голямата разлика между Денис и Стивън бе в тяхната социална среда. Стивън бе зрял мъж със степен на общителност над тази на един средностатистически гражданин — държеше се свободно с непознати, с готовност приемаше законна власт, бе непринуден с приятелите си, с удоволствие се сработваше с хората около себе си. Денис имаше вътрешно личностни умения на тригодишно дете. Той просто грабваше всичко, което му хареса, трудно се сработваше, плашеше се от непознати и ако не ставаше на неговото, губеше контрол и проявяваше насилие.

Джийни се сети за най-ранния си спомен, когато бе едва на три години. Беше се облегнала на кошарката, където бяха сложили новородената й сестричка да спи. Пати бе облечена с хубава нощничка, с избродирани на якичката бледосини цветенца. Джийни още не бе забравила обхваналата я омраза, загледана в мъничкото личице. Пати бе й откраднала мама и татко и Джийни с цялото си сърце искаше да убие тази натрапница, отнела й толкова любов и внимание, запазени дотогава само за нея. Леля Роза я бе запитала:

— Ти много обичаш малкото си сестриче, нали?

— Мразя я! Искам да умре! — бе отговорила Джийни.

Леля Роза я бе плеснала и малката се бе почувствала двойно по-изоставена.

Джийни бе пораснала, Стивън — също, но не и Денис. Защо Стивън бе различен от Денис? Дали не го е спасило полученото възпитание? Или само изглеждаше по-различен? Умението му да общува не беше ли най-обикновена маска за психопата в него?

Докато слушаше и гледаше, Джийни долови още една разлика. Тя се страхуваше от Денис. Не можеше да каже точно от какво, но той просто излъчваше заплаха. Имаше чувството, че може да прави всичко, каквото си поиска. Със Стивън изобщо не изпитваше такова чувство.

Джийни фотографира Денис, като направи снимки в едър план и на двете му уши. При еднояйчните близнаци ушите обикновено много си приличаха, особено в обичката.

Малко преди да свършат, Лайза взе кръвна проба от Денис. Джийни изгаряше от нетърпение да направи сравнение на двете ДНК. Беше абсолютно сигурна, че Денис и Стивън имат едни и същи гени. Това щеше да докаже без никакво съмнение, че са еднояйчни близнаци.

Лайза запечата епруветката с кръвната проба и се подписа върху нея, после отиде да я сложи в хладилната чанта в багажника на колата. Остави Джийни да довърши интервюто сама.

На Джийни й се прииска да заведе Стивън и Денис в лабораторията заедно поне за седмица. Но за повечето от нейните двойки близнаци това бе невъзможно. Тъй като изучаваше престъпността, тя непрекъснато се натъкваше на проблема, че някои от обектите й се намираха в затвора. На по-сложните тестове, в които употребата на лабораторна техника не би могла да бъде избегната, Денис не можеше да бъде подложен, преди да излезе от затвора. Ако изобщо излезеше.

Тя прибра последния въпросник.

— Благодаря ви за търпението, господин Пинкър.

— Още не си ми дала гащичките си — отвърна той хладно.

Робинсън се обади:

— Е, стига, Пинкър. Държа се чудесно цял следобед, хайде не разваляй доброто впечатление.

Денис хвърли презрителен поглед към пазача. После се обърна към Джийни:

— Знаеш ли, госпожице психолог, че Робинсън се страхува от плъхове?

Изведнъж Джийни почувства тревога. Ставаше нещо, което тя не можеше да разбере. Захвана забързано да оправя листовете пред себе си.

Робинсън се сконфузи.

— Мразя плъхове, това е вярно, но не се страхувам от тях.

— Даже и от оня сивия, големия в ъгъла? — попита Денис, сочейки с пръст.

Робинсън се извърна рязко. В ъгъла нямаше никакъв плъх, но докато пазачът бе с гръб, Денис светкавично бръкна в джоба си и извади вързан пакет. Движенията му бяха толкова бързи, че докато Джийни проумее какво става, вече бе много късно. Той разви синя носна кърпичка и от нея се показа едър сив плъх с дълга опашка. Джийни потрепери. Не бе особено гнуслива, но в грижовния начин, по който Денис държеше плъха в шепите си, имаше нещо, от което я побиха тръпки.

Преди Робинсън да успее да се обърне, Денис вече бе пуснал плъха.

Едрият гризач хукна из стаята.

— Ето го, Робинсън, ето го! — викна Денис.

Робинсън зърна плъха и побледня.

— Мамка ти! — изръмжа той и извади палката от колана.

Плъхът тичаше покрай перваза на пода и търсеше място да се скрие. Робинсън се спусна подпре му, енергично удряйки с палката. Направи няколко черни черти по стената, но не можа да умери плъха.

Джийни гледаше Робинсън, но звънчето за тревога в главата й не преставаше да звъни. Тук имаше нещо нередно, нещо, което някак не се връзваше. Приличаше на хумористичен скеч, но Денис не бе професионален хуморист — той бе сексуално извратен тип и убиец. Сегашната му постъпка не бе характерна за него. Освен, сети се тя и я полазиха тръпки, ако това не е отвличащ вниманието ход и Денис има съвсем друго предвид…

Усети, че нещо я докосна по косата. Обърна се, без да става от стола, и сърцето й замря.

Денис безшумно се бе приближил до нея. Пред лицето й той държеше нещо, прилично на домашно направен нож — всъщност това бе лъжица, чиято гребяща част бе сплескана и краищата й — изпилени.

Искаше да извика, но някой сякаш я бе стиснал за гърлото. Само преди секунда си мислеше, че е в абсолютна безопасност, а сега един убиец я заплашваше с острие. Как можа всичко да стане толкова бързо? Кръвта се изцеди от лицето й, едва можеше да мисли.

Денис я сграбчи за косата и доближи острието на ножа толкова близо до окото й, че тя не можеше да го фокусира върху него. После се наведе и зашепна в ухото й така тихо, че едва го чуваше от шума, вдиган от Робинсън:

— Ще правиш това, което ти кажа, или ще ти избода окото.

Прилоша й от ужас.

— О, боже, не, не ме ослепявай, недей! — замоли се тя.

Умолителните и унизителни нотки в гласа й, които й бяха съвършено чужди, донякъде я отрезвиха. Отчаяно се помъчи да се съвземе и да премисли ситуацията. Робинсън продължаваше да преследва плъха, без изобщо да подозира какво става зад гърба му. Джийни не можеше да повярва, че това е възможно. Намираше се в сърцето на щатски затвор, до себе си имаше въоръжен пазач и въпреки това бе оставена на милостта на Денис. Колко далеч бе от истината, когато преди няколко часа си бе казала, че ако се опита да я нападне, ще му даде да разбере… А сега трепереше от страх.

Денис я дръпна болезнено за косата и тя скочи на крака.

— Моля те! — изтръгна се от нея. Още докато го казваше, се намрази, но бе твърде ужасена, за да се спре. — Ще направя всичко, което пожелаеш!

Тя почувства устните му върху ухото си.

— Свали си гащичките! — прошепна той.

Джийни замръзна. Бе готова да изпълни желанията му, независимо колко срамни са те, но да свали гащичките си можеше да се окаже толкова опасно, колкото и да се съпротивлява. Не знаеше какво да прави. Опита се да извърне очи към Робинсън, но той бе извън полезрението й. Чуваше го как псува и удря с палката — явно все още не бе видял какво прави Денис.

— Нямам много време — прошепна Денис и от думите му полъхна гробовен хлад. — Ако не получа това, което искам, ти повече няма да можеш да видиш слънцето.

Тя му повярва. Току-що бе приключила с тричасов психологически тест и знаеше какво представлява той. Нямаше съвест, не бе способен да изпита чувство на вина или жалост. Ако не удовлетвореше желанията му, щеше да я осакати без колебание.

Да, но какво ще направи той, след като си сваля гащичките, питаше се отчаяно тя. Дали това щеше да го задоволи и да го накара да махне острието от очите й? Дали нямаше въпреки това да изпълни заплахата си? Или щеше да поиска още нещо?

Робинсън още ли не е убил тоя проклет плъх?

— Бързо! — изсъска Денис.

Какво по-лошо от ослепяване можеше да й се случи!

— Добре! — изохка тя.

Наведе се непохватно — Денис продължаваше да я стиска за косата и острието не помръдна от окото й. С треперещи ръце повдигна полата си и дръпна гащичките надолу. Денис изръмжа доволно, като ги видя да падат на глезените й. Джийни изпитваше неописуем срам, въпреки че разумът й казваше, че за това не е виновна тя. С трескави движения бутна полата надолу и прикри голотата си. После излезе от гащичките и ги ритна встрани.

Чувстваше се ужасно уязвима.

Денис я пусна, с рязко движение вдигна бельото й, притисна го до лицето си и вдъхна дълбоко със затворени в екстаз очи.

Джийни го гледаше, потресена от тази натрапена интимност. Въпреки че той не я докосваше, тя потрепери от отвращение.

Сега какво ли ще направи?

Палката на Робинсън издаде тъп и пльокащ звук. Джийни се извърна и видя, че пазачът най-сетне е умерил плъха. Ударът бе попаднал в задната част на охраненото животно и на дунапаловите плочки бе останало червено петно. Повече не можеше да бяга, но бе още живо — очите му бяха изцъклени и дишаше. Робинсън го удари още веднъж и размаза главата му. Плъхът спря да се движи и от смазания череп потече сивкава слуз.

Джийни се обърна отново към Денис. За нейна изненада, той седеше на масата, както бе седял цял следобед, и сякаш не бе помръдвал от мястото си. От него като че ли лъхаше невинност. Ножът и гащичките бяха изчезнали.

Беше ли тя вън от опасност? Всичко ли бе свършило?

Робинсън се бе запъхтял от усилието. Той хвърли подозрителен поглед към Денис:

— Ти не си донесъл тази гад тук, Пинкър, нали?

— Не, сър — отвърна Денис с готовност.

Джийни се приготви да каже: Да, той го донесе. но нещо я спря.

— Щото ако беше направил тая гадост, щях да ти… — Той млъкна, хвърли кос поглед към Джийни и реши да не казва какво точно щеше да му направи. — Вярвам, знаеш, че щях да те накарам да съжаляваш.

— Да, сър.

Джийни разбра, че вече е в безопасност. Но облекчението веднага бе последвано от гняв. Тя втренчи поглед в Денис, онемяла от яд. Тоя какво, щеше да се престори, че нищо не е станало ли?

Робинсън нареди:

— Е, така или иначе си тук, бягай да вземеш една кофа вода и да почистиш.

— Веднага, сър.

— Искам да кажа, ако доктор Ферами е свършила с теб.

Джийни се опита да каже: Докато вие гонехте плъха. Денис ми открадна гащичките, но думите не искаха да излязат от устата й. Беше толкова глупаво. И можеше да си представи последиците от тях. Щеше да стърчи тук поне още час, докато случаят се разследва. Щяха да претърсят Денис и да намерят бельото й. После трябваше да го покажат на директора Темойн. Тя си представи как той разглежда уликата, премятайки я от ръка в ръка със странно изражение на лицето…

Не. Нищо няма да каже.

Усети чувство на вина. Винаги бе презирала жени, пострадали от нападение и премълчали за него, позволявайки на престъпника да му се размине. Сега тя правете същото.

Разбра, че Денис бе разчитал точно на това. Бе предвидил как ще се чувства тя и хазартно бе заложил точно на това чувство. Тази мисъл я възмути до такава степен, че малко остана да промени намерението си и да разкаже всичко само за да му вгорчи живота. Миг преди това обаче отново си представи Темойн и Робинсън, както и всички мъже в затвора, как я гледат и си мислят: Тая е без гащи. И разбра, че не би могла да понесе такова унижение.

Колко умен бе Денис — умен като онзи, дето подпали спортната зала и изнасили Лайза, умен като Стив…

— Изглеждате ми нещо поуплашена — каза й Робинсън. — Май и вие като мен не обичате плъхове.

Тя се стегна. Всичко бе свършило. Бе спасила живота и зрението си. Какво толкова лошо има в това, запита се тя. Можех да бъда обезобразена или изнасилена. А аз изгубих само бельото си.

— Благодаря, добре съм — каза тя.

— В такъв случай ще ви отведа навън.

Тримата излязоха от стаята заедно.

Навън пред вратата Робинсън каза:

— Бягай за парцал, Пинкър.

Денис се усмихна на Джийни с дълга и интимна усмивка, сякаш двамата бяха любовници, прекарали целия следобед в леглото. После се извърна и изчезна навътре в затвора. Джийни го гледаше с облекчение, примесено с отвращение, защото бельото й бе в джоба му. Дали щеше да спи с притиснато в него лице, като дете към плюшеното си мече? Или пък да го увие около пениса си и да мастурбира, представяйки си, че я чука? Каквото и да правеше, тя се чувстваше неволна съучастничка — бе посегнато на свободата й на избор.

Робинсън я изпрати до главния портал и й стисна ръка. Тя прекоси горещия паркинг и се приближи до форда, мислейки: Ще се махна с радост от това място. Имаше проба от ДНК-то на Денис, а това бе най-важното.

Лайза бе седнала зад волана и бе пуснала климатика да охлади колата. Джийни се тръшна на дясната седалка.

— Изглеждаш като убита — каза Лайза и потегли.

— Спри на първия магазин, който видиш — каза й Джийни.

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— Ще ти кажа — отвърна Джийни, — ама няма да ми повярваш.

19.

Следобед Берингтън влезе в едно тихо и спокойно барче и си поръча мартини.

Внезапното предложение на Джим Пруст за убийство го бе разтърсило из основи. Берингтън знаеше, че постъпи глупаво, като сграби Джим за реверите и му се развика. Но не съжаляваше за предизвикания шум. Сега поне знаеше със сигурност, че Джим разбра какви са чувствата му.

Караницата между тях не бе нещо ново. Спомняше си първата им голяма криза, когато се бе разразил скандалът „Уотъргейт“5. Бе ужасно време — консерватизмът бе дискредитиран, политиците, привърженици на закона и реда, се оказаха мошеници и на всяка прикрита дейност, независимо колко добри са намеренията й, се гледаше като на противоконституционна конспирация. Престън Барк бе изпаднал в ужас и искаше да се откажат от цялата програма. Джим Пруст го нарече страхливец, с гневни думи настояваше, че няма опасност и бе предложил да продължат програмата като съвместен проект на армията и ЦРУ и да затегнат още повече сигурността. Без съмнение бе готов да ликвидира всеки журналист, опитал се да пъхне носа си в работите им. Именно Берингтън бе този, който тогава им предложи да създадат частна компания и да се дистанцират от правителството. Сега отново той трябваше да намира изход от създалата се ситуация.

В барчето беше сумрачно и хладно. Телевизорът предаваше някаква сапунена драма, но звукът бе изключен. Студеният джин бе поуспокоил нервите на Берингтън. Ядът му към Джим постепенно се изпари и той съсредоточи мислите си върху Джийни Ферами.

Страхът го бе принудил да даде прибързано обещание. Безразсъдно бе уверил Джим и Престън, че той ще се оправя с Джийни. Трябваше да я спре да задава въпроси за Стивън Логън и Денис Пинкър.

Беше неимоверно трудно. Въпреки че именно той я бе наел и бе й дал работа, не можеше да й заповядва току-така — както бе казал на Джим, това е университет, а не казарма. Официално тя бе наета от ДФУ и „Дженетико“ вече бе осигурила средства за една година напред. Ако разполагаше с повече време, лесно щеше да й затвори вратата, но тя трябваше да бъде спряна веднага, днес или утре, преди да е научила всичко и да ги съсипе.

Спокойно, каза си той, спокойно.

Слабото й място бе, че използваше медицинските база данни без разрешението на пациентите. От това нещо вестниците спокойно биха раздухали един добър скандал, независимо от това дали анонимността на пациента е нарушена или не.

Бе трагедия да се срине толкова обещаващ научен проект. Това бе против принципите на Берингтън. Бе насърчавал Джийни, а сега трябваше да я дискредитира. Тя ще се почувства разбита, и то с основание. Берингтън се опита да се успокои с мисълта, че тя има лоши гени и рано или късно ще загази и без това, но така или иначе, щеше му се той да не е причината за падението й.

Опита се да не мисли за тялото й. Жените винаги са му били слабост. Друг порок той нямаше — пийваше си умерено, не играеше хазарт и не можеше да разбере защо хората взимат наркотици. Беше обичал жена си Виви, но никога не можа да устои на изкушението на другите жени и съпругата му най-накрая го напусна заради лудориите му с тях.

Сега, като си помисли за Джийни, той си представи как пръстите й се заравят в косата му, а гласът й шепне в ухото му: Толкова бе добър с мен, дължа ти толкова много, не знам дали някога ще успея да ти се отблагодаря!

Хващаше го срам от такива мисли. Той би трябвало да й бъде наставник и покровител, а не прелъстител.

Освен желанието, обаче се чувстваше и болезнено уязвен. Та тя е просто някаква си хлапачка, каква заплаха може да представлява за него? Някакво си хлапе с халка в носа да застрашава него, Джим и Престън, когато те бяха на косъм да постигнат амбициите си преследвани от тях цял живот! Немислимо бе някой да им попречи точно сега — при самата мисъл чак му прилоша от страх. Когато въображението му не бе заето с това как се люби с Джийни, Берингтън си представяше как я души.

В същото време обаче не му се искаше да настройва общественото мнение срещу нея. Пресата трудно се поддава на контрол. Като нищо обектът й на внимание може да се прехвърли от Джийни към него. Това бе опасна стратегия. Но не можа да измисли друга, като се изключат дивотиите на Джим за убийство.

Берингтън пресуши чашата си. Барманът му предложи още едно мартини, но той отказа. Огледа се и видя обществения телефон до мъжката тоалетна. Прекара своята „Америкън Експрес“ през четящото устройство и набра кабинета на Джим. Един от нахаканите младши сътрудници вдигна телефона.

— Кабинетът на сенатор Пруст.

— Обажда се Берингтън Джоунс…

— Опасявам се, че сенаторът не може да говори с вас, защото е на съвещание.

Трябва да научи чираците си да се държат малко по-сърдечно, помисли си Берингтън.

— Тогава хайде да помислим дали не можем да минем без него — каза той. — Пруст има ли предвидена среща с медиите за днес следобед?

— Не знам със сигурност. Може ли да попитам защо се интересувате, сър?

— Не, млади човече, не може — въздъхна отегчено Берингтън. Надутите млади помощници бяха проклятието на Капитол Хил6. — Можеш да отговориш на въпроса ми, можеш да извикаш Джим Пруст на телефона или да си загубиш проклетата работа. Казвай кое избираш?

— Момент, моля.

Последва дълга пауза. Берингтън си каза, че да иска от Джим да учи подчинените да се държат по-сърдечно, е все едно да се надява шимпанзето да възпита малките си на светски обноски. Стилът на шефа се предаваше и на подчинените му — невъзпитаният човек винаги имаше безцеремонни сътрудници.

В слушалката прозвуча друг глас:

— Професор Джоунс, след петнайсет минути сенаторът трябва да присъства на пресконференция, свързана с промоцията на книгата Нова надежда за Америка от конгресмен Динки.

Това бе идеално.

— Къде?

— Хотел „Уотъргейт“.

— Кажете на Джим, че ще бъда там и впишете името ми в списъка на гостите, ако обичате.

Берингтън затвори, без да дочака отговор.

Излезе от бара и хвана такси до хотела. Тази работа искаше деликатно отношение. Манипулирането на медиите бе нож с две остриета — един добър репортер може да отправи поглед встрани от очевидните факти и да вземе да си задава въпроса защо му ги подхвърлят. Но щом започнеше да мисли за рисковете, си напомняше благоприятния краен резултат и отблъскваше промъкналото се чувство на страх.

Намери залата, където щеше да се състои пресконференцията. Името му не беше в списъка на гостите — надутите помощници не се славеха с ефективна работа, — но издателят на книгата го позна и топло го приветства като допълнителна атракция за телевизионните камери.

Взе си чаша перие и се огледа. На стената бе окачен огромен плакат на обложката на книгата, а пред него бе сложен малък подиум. Телевизионните екипи нагласяха прожекторите си. Берингтън видя един-двама репортери, които познаваше, но не чак толкова, че да им се довери. Но това нямаше значение — пристигаха непрекъснато нови. Разхождаше се из тълпата, спираше се тук-там за кратък разговор и държеше вратата под око. Повечето от журналистите го познаваха — той бе малка знаменитост. Берингтън не бе чел книгата, но знаеше за традиционните десни убеждения на Динки, което бе мека версия на това, в което вярваха той, Джим и Престън, затова с удоволствие казваше на репортерите, че одобрява посланието на книгата.

Малко след три пристигнаха Джим и Динки. Плътно зад тях бе Ханк Стоун, един от старшите сътрудници на Ню Йорк Таймс. Плешив, с червен нос, с издут над колана корем и разхлабена връзка, той винаги бе най-зле изглеждащият мъж на пресконференциите в Белия дом.

Берингтън се запита дали Ханк не би свършил работа.

Не се знаеше има ли някакви политически възгледи. Берингтън се бе запознал с него преди около петнайсет-двайсет години, когато репортерът публикува една статия за „Дженетико“. Откак бе минал на работа във Вашингтон, той бе писал за идеите на Берингтън един-два пъти, а за тези на Джим — неколкократно. Статиите му имаха по-скоро сензационно звучене, а не интелектуално, както винаги правеха вестникарите, но поне не морализаторстваше по оня богобоязлив начин, както правеха това либерално настроените журналисти.

Ханк щеше да оцени подхвърлена история по достойнство — ако му се стореше, че е добра, щеше да я напише. Но дали нямаше да се задълбае по-навътре? Берингтън не бе сигурен.

Той поздрави Джим и стисна ръка на Динки. Поговориха една-две минути, докато Берингтън се огледа за по-добра перспектива, но никой повече не дойде и пресконференцията започна.

През цялото време, докато траеха речите, Берингтън седя, с усилие сдържайки нетърпението си. Просто нямаше достатъчно време. Ако имаше още дни на разположение, той без съмнение щеше да намери някой по-добър от Ханк, но нямаше дни, а няколко часа. Освен това при пресконференция като тази бе далеч по-малко подозрително да направи такъв ход, отколкото да се обади на журналиста по телефона и да го води на обяд.

Когато речите свършиха, на хоризонта още не се бе мернал някой по-подходящ от Ханк.

Вестникарите тъкмо се разпръсваха, когато на Берингтън му се удаде случай да говори с него.

— О, Ханк, радвам се, че те виждам. Струва ми се, че имам нещо за теб.

— Чудесно!

— Става въпрос за използване на медицински база данни с користни цели.

Той направи гримаса.

— Не е точно по моята част. Бери, но давай нататък.

Берингтън изпъшка — явно Ханк не бе в нужното за такива неща настроение. Той обаче продължи да го обработва, пускайки в ход целия си чар:

— Мисля, че е именно по твоята част, защото в нея има потенциал, който някой друг обикновен репортер може и да пропусне.

— Добре, да видим.

— Първо — този разговор изобщо не се е състоял.

— Е, така звучи малко по-обещаващо.

— Второ — може да се чудиш защо ти казвам всичко това, но никога няма да питаш.

— Става все по-добре и по-добре — каза Ханк, но не обеща нищо.

Берингтън реши да не набляга повече на това.

— В университета „Джоунс Фолс“, във факултета по психология, има една млада научна работничка, която се казва доктор Джийн Ферами. В усилията си да намери по-добри обекти за изследване тя преглежда огромен обем медицински база данни без разрешение от хората, въведени във файловете.

Ханк подръпна замислено червения си нос.

— За компютри ли става въпрос тук или за научна етика?

— Нямам представа, ти си журналистът.

Ханк не изглеждаше особено ентусиазиран.

— Не е кой знае какво.

Не се прави на голям играч, копеле такова! Берингтън докосна лакътя му с приятелски жест.

— Направи ми услуга, поразрови се малко — каза той настоятелно. — Обади се на президента на университета, името му е Морис Обел. Обади се и на доктор Ферами. Кажи им, че ще се получи страхотна история и гледай какво ще стане. Сигурен съм, че ще видиш доста интересни реакции.

— Не знам.

— Обещавам ти, Ханк, струва си да загубиш малко време. — Кажи да, кучи сине, кажи да!

Ханк се поколеба, после каза:

— Добре, ще я поразчопля малко.

Берингтън се опита да скрие облекчението си зад сериозното изражение на лицето си, но не можа да прикрие леката тържествуваща усмивка.

Ханк я видя и по лицето му пробяга сянка на съмнение.

— Не се опитваш да ме използваш, нали. Бери? Като например да постреснеш някого, а?

Берингтън сложи ръка на рамото му.

— Ханк — внушително изрече той, — имай ми вяра.

20.

В един магазин в покрайнините на Ричмънд Джийни си купи пакетче с три чифта памучни бикини. Веднага навлече едните в тоалетната на съседния „Бургер Кинг“ и моментално се почувства по-добре.

Странно колко беззащитна се усещаше без бельо! Просто не можеше да мисли за нищо друго. Въпреки това, когато бе влюбена в Уил Темпъл, много й харесваше да се разхожда без гащички. Така се чувстваше по-секси. Седнала в библиотеката или работейки в лабораторията, или просто вървейки по улицата, тя си представяше как Уил се появява внезапно, треперещ от страст, и й казва: Няма никакво време, но те искам сега, веднага, в този момент — и тя щеше да е готова. Но докато в живота й нямаше мъж, изпитваше нужда от бельо така, както от обувки.

Отново облечена, Джийни се върна в колата. Лайза подкара към летище „Ричмънд — Уилямсбърг“, където оставиха наетия автомобил и се качиха на самолета за Балтимор.

Ключът към мистерията сигурно е в болницата, където са били родени Денис и Стивън, мислеше си Джийни, докато самолетът излиташе. По неизвестен начин бе станало така, че еднояйчни близнаци са излезли от тази болница с различни майки. Приличаше й на приказка, но сигурно нещо подобно се е случило.

Разрови се из документацията, която извади от куфарчето си, и сравни рождените дати; на Стивън бе на 25-и август. За свой ужас откри, че Денис се бе появил на бял свят на 7-и септември — почти две седмици по-късно!

— Сигурно има някаква грешка — усъмни се тя. — Как така не съм обърнала внимание на това досега? — Погледна към Лайза и й показа документите.

— Ще проверим — отвърна Лайза.

— В някой от въпросниците включено ли е в коя болница е роден обектът?

Приятелката й се засмя мрачно:

— Мисля, че точно този въпрос сме изпуснали.

— В такъв случай сигурно е била военна болница. Полковник Логън е военен, а се предполага, че и Майора е бил такъв, когато се е родил Денис.

— Ще проверим — кратко отвърна Лайза.

Тя не споделяше нетърпението на Джийни. За нея това бе просто поредният научноизследователски проект. За Джийни обаче той бе всичко.

— Искам веднага да проверя — заяви тя. — Има ли телефон в този самолет?

Лайза се намръщи.

— Да не се каниш да се обаждаш на майката на Стивън?

Джийни долови неодобрението в гласа й.

— А защо не?

— Тя знае ли, че той е в затвора?

— Не знам, по дяволите! Не искам аз да й казвам.

— Той може вече да се е обадил вкъщи.

— Май е по-добре да се видя със Стив в затвора. Позволено е, нали?

— Сигурно имат часове за свиждане като в болниците.

— Просто ще отида и ще се надявам да ми провърви. Но мога да се обадя и на Пинкърови. — Тя махна на минаващата стюардеса: — Има ли телефон самолетът?

— Не, съжалявам.

Джийни се намръщи, но стюардесата изненадващо й се усмихна.

— Не ме ли помниш?

Джийни смаяно се загледа в нея, но веднага я позна.

— Пени Уотърмедоу! — възкликна тя. Пени бе подготвила защитата на доктората си в Минесота заедно с Джийни. — Аз съм в университета „Джоунс Фолс“ и съм подхванала научноизследователски проект, но непрекъснато попадам на проблеми. Мислех, че ще се захванеш с някаква академична работа.

— Исках, но не можах.

Джийни се почувства малко неудобно, че тя е успяла, а приятелката й — не.

— Но сега съм доволна — продължи Пени. — Работата ми харесва и освен това плашат повече, отколкото в колежите.

Джийни не можеше да повярва — жена с докторска степен, а работи като стюардеса!

— Винаги съм мислила, че от теб ще стане превъзходен учител.

— Е, преподавах малко в горните класове. Един от учениците ми посегна с нож, тъй като не бе съгласен с моето мнение за Макбет. Зададох си въпроса защо го правя — рискувам си живота да преподавам Шекспир на хлапета, които нямат търпение да дочакат края на часовете, за да изхвръкнат на улицата и да крадат пари, за да си купят кокаин.

Джийни си спомни името и на мъжа й.

— Как е Дани?

— Справя се чудесно, сега вече е областен управител по продажбите. Това означава, че трябва много да пътува, но си струва.

— Е, радвам се, че те видях. В Балтимор ли е базата ви?

— Във Вашингтон.

— Дай ми телефона си, ще ти звънна.

Джийни й подаде химикалката си и Пени написа телефона си на една от папките.

— Ще хапнем някъде — добави тя. — Би било чудесно.

Пени отмина напред.

— Отворено момиче изглежда — изкоментира Лайза.

— Много е умна, но направо съм поразена от решението й. Няма нищо лошо в това да си стюардеса, но то е все едно да хвърлиш на вятъра двайсет и петте години, отишли за образование.

— Ще й се обадиш ли?

— Не, ще и стане криво. Присъствието ми ще й напомня каква се е надявала да бъде.

— Жал ми е за нея…

— И на мен.

Веднага след като кацнаха, Джийни намери обществен телефон и се опита да се свърже с Пинкърови в Ричмънд, но даваше заето.

— По дяволите! — изруга тя. Изчака пет минути, но отново чу същия монотонен сигнал. — Шарлот сигурно разправя на цялото си злодейско семейство за посещението ни — изръмжа недоволно. — Ще опитам пак по-късно.

Колата на Лайза бе на паркинга. Подкараха към града и Лайза остави приятелката си у тях.

— Мога ли да те помоля за една голяма, голяма услуга? — каза Джийни, преди да излезе от колата.

— Разбира се, но не обещавам, че ще ти помогна — усмихна се Лайза.

— Започни извличането на ДНК-то още довечера.

Лицето на Лайза помръкна.

— О, Джийни, цял ден се разкарвахме като луди. Поне трябва да напазарувам нещо за вечеря.

— Аз пък трябва да отида до затвора. Нека се видим по-късно в лабораторията — да кажем, в девет часа.

— Добре — съгласи се Лайза. — И аз като че ли нямам търпение да видя какво ще излезе.

— Ако започнем довечера, резултатите ще са готови вдругиден.

Лайза я погледна със съмнение.

— Ако посъкратим малко процедурата, да.

— Ей така те искам!

Зарадвана, Джийни слезе от колата и Лайза потегли.

На Джийни й се искаше веднага да скочи в колата и да подкара към полицейското управление, но най-напред трябваше да види какво става с баща й.

Той седеше и гледаше Колело на съдбата.

— Здрасти, мила, късничко се прибираш — каза той.

— Бях на работа и още не съм свършила — отговори му тя. — А как мина твоят ден?

— Скучничко… Цял ден сам вкъщи…

Дожаля й за него. Вероятно нямаше приятели. Обаче изглеждаше далеч по-добре от снощи — бе бръснат, изкъпан и отпочинал. Беше си притоплил пицата от хладилника и мръсните чинии бяха натрупани на кухненския плот. Джийни се накани да го пита за какъв, по дяволите, се мисли, та не ги сложи в миялната, но преглътна думите си.

Тя остави куфарчето си и започна да оправя стаята. Баща й не изключи телевизора.

— Бях в Ричмънд, Вирджиния — каза тя.

— Това е чудесно, златна моя. Какво има за вечеря?

Не, помисли си тя, така повече не може да продължава. Няма да се държи с мен, както се държеше с мама.

— Защо ти не приготвиш нещо? — попита го тя.

Това отвлече вниманието му от телевизора и той извърна глава към нея:

— Но аз не мога да готвя!

— Нито пък аз, татко.

Той се намръщи, после изведнъж се усмихна.

— Значи ще ядем някъде навън.

Изражението на лицето му й бе познато до болка. Джийни се върна двайсет години назад в спомените си. Тя и Пати бяха облечени в дънкови костюмчета. Видя татко с тъмна коса и бакенбарди и го чу да казва:

— Хайде да отидем на карнавала! Ще си купим ли захарен памук, как мислите? Скачайте в колата!

Бе най-прекрасният мъж на света.

Сега, долавяйки същото „хайде-да-се-забавляваме“ в пламъчето в очите му, на Джийни от дън душа й се прииска да е отново на девет години и да вярва безрезервно на всяка негова дума. Но бе пораснала вече.

— Колко пари имаш? — попита тя.

Той я изгледа глупаво.

— Нямам никакви пари, вече ти казах.

— Аз също, затова не можем да ядем навън. — Тя отвори хладилника. Имаше кутия сладолед, един лимон, прясна царевица на зърна, пакет агнешки пържоли, един домат и полупразна кутия ориз „Ънкъл Бен“. — Знаеш ли какво? Ще хапнем прясна царевица с топено масло за ордьовър, за второ ще направим агнешки пържоли, а за десерт — сладолед.

— Ами че това е чудесно!

— Почвай да го правиш, докато ме няма.

Той се изправи и впери поглед в продуктите.

Джийни вдигна куфарчето си.

— Ще се върна след десет.

— Но аз не знам как да сготвя всичко това! — Той разрови царевицата.

От полицата над хладилника тя свали готварската книга и я тикна в ръцете му.

— Гледай оттук — каза му кратко, целуна го по бузата и излезе.

Подкарала към центъра на града, тя се запита дали не е прекадено жестока с баща си. Все пак той е от по-старото поколение. Да, но пък не можеше да му бъде прислужница, дори и да го искаше — трябваше да си запази работата. Като му осигури място, където да подслони глава, тя направи за него много повече, отколкото той за нея през целия й живот. Въпреки това й се щеше да го бе оставила в по-добро настроение. Беше неадекватен, но друг баща тя нямаше.

Остави колата на един паркинг и се упъти към полицейското управление. Влезе в помпозното фоайе с мраморни пейки и стенописи, изобразяващи различни етапи от историята на Балтимор, и се отправи към администраторката. Каза й, че иска да се види със Стивън Логън, който е арестуван тук. Очакваше, че ще й се наложи да се покара малко, но след като почака няколко минути, при нея дойде млада жена в униформа и я поведе към асансьора.

Въведоха я в стаичка колкото килер. В нея нямаше нищо, което да задържи погледа, с изключение на малкото прозорче на едната стена, разположено на нивото на главата и гледащо към друго такова килерче. Под него имаше ситна решетка, през която да минава звукът. Нямаше начин да предадеш на другата страна каквото и да било, без да пробиеш дупка в стената.

Тя впери поглед в прозорчето. След около пет минути доведоха и Стивън. Тя забеляза, че ръцете му са в белезници, а краката — оковани, като че ли беше извънредно опасен престъпник. Той се приближи към стъклото и надникна. После се усмихна широко.

— Каква приятна изненада! — възкликна. — Всъщност това е най-доброто нещо, което ми се случва през целия ден.

Въпреки бодрото държане, младежът изглеждаше ужасно напрегнат и уморен.

— Как си? — попита го тя.

— Малко пораздърпан. Сложиха ме в една килия с някакъв убиец с ужасен махмурлук. Страх ме е да заспя.

Сърцето й се преизпълни с жалост. Но трябваше да си напомни, че този човек може да е изнасилил Лайза.

— Колко още ще те държат тук?

— Утре съдията ще разглежда пускането ми под гаранция. Ако не ме освободи, ще трябва да чакам резултата от ДНК теста. За това отивали три дни.

Споменаването на ДНК й напомни целта на свиждането.

— Днес се видях с твоя близнак.

— И какво?

— Няма никакво съмнение, той е твой двойник.

— Може би той е изнасилил Лайза Хокстън.

Джийни поклати глава.

— Ако е избягал от затвора за уикенда — да. Но той е бил там и още е.

— А не може ли да е избягал и после да се е върнал? Просто за да си осигури алиби.

— Твърде фантастично звучи. Ако Денис избяга от затвора, нищо не може да го накара да се върне обратно.

— Май си права — съгласи се Стив мрачно.

— Искам да ти задам няколко въпроса.

— Питай.

— Кога беше рожденият ти ден.

— 25-и август.

Точно така бе написала и Джийни. Може би пък да не е разбрала датата на Денис.

— А случайно да знаеш къде си роден?

— Да, тогава татко е бил на служба във Форт Лий, Вирджиния, и аз съм се появил на бял свят в тамошната военна болница.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Мама е писала за това книга, казва се Да си имаш бебе. — Той присви очи по начин, който започна да й става все по-познат. Означаваше, че се опитва да разбере мисълта на събеседника си. — А къде е роден Денис?

— Още не знам.

— Но сме родени на една и съща дата.

— За нещастие той казва, че рожденият му ден е на 7-и септември. Но може да е сбъркал, трябва отново да проверя. Още като отида на работа, ще се обадя на майка му. Ти говори ли вече с твоите родители?

— Не.

— Искаш ли аз да говоря с тях?

— Не! Моля те! Не искам да знаят нищо, докато успея да им кажа, че съм свободен.

— От това, което си ми разказвал за тях, разбирам, че те са мили хора, готови да ти помогнат.

— Точно такива са. Но не искам да им причинявам мъка.

— Е, това наистина ще бъде болезнено за тях. Но вероятно биха предпочели да им кажеш, за да могат да ти помогнат.

— Не, моля те, не им се обаждай!

Джийни сви рамене. Имаше нещо, което той криеше. Но това си бе негов избор.

— Джийни… как изглежда?

— Денис ли? Външно е точно като теб.

— Косата му каква е — дълга, къса, има ли мустаци, мръсно под ноктите…

— Косата му е къса точно като твоята, по лицето няма косми, ръцете и кожата му са чисти. Спокойно можех да кажа, че пред мен стоиш ти.

Стив изглеждаше доста смутен.

— Голямата разлика е в поведението му. Не знае какви отношения трябва да установи с останалата част от човечеството.

— Много странно.

— Всъщност поведението му изцяло потвърждава моята теория. И двамата сте били това, което аз наричам диви хлапета. Фразата откраднах от един френски филм. Така наричам всяко дете, което рядко изпитва страх, трудно се поддава на контрол и е хиперактивно. Такива деца общуват трудно. Шарлот Пинкър и съпругът й не са успели с Денис. А твоите родители са успели с теб.

Това обаче не го успокои.

— Но с Денис сме еднакви като психика.

— И двамата сте били диви.

— Обаче отвън аз вече имам тънък слой лустро.

Явно беше, че нещо силно го безпокои.

— Защо това те притеснява толкова?

— Искам да изглеждам в очите си като човешко същество, а не опитомена горила.

Въпреки сериозното си изражение, Джийни се засмя.

— Горилите също трябва да умеят да общуват. Както и всички животни, които ходят на групи. Точно оттам идват престъпленията.

В погледа му просветна интерес.

— От това, че се живее на групи?

— Разбира се. Престъплението представлява нарушение на някое важно социално правило. При самотните животни правила няма. Мечката спокойно може да нахлуе в бърлогата на друга мечка, да открадне храната й и да избие малките й. Вълците обаче не правят така, защото живеят на глутници. Вълците са моногамни, заедно се грижат за малките си и уважават личното жизнено пространство на останалите. Ако някой индивид наруши това правило, те го наказват. Ако пак продължи с нарушенията, те или го изгонват, или го убиват.

— А какво става, ако наруши някое маловажно социално правило?

— Като например да се изплюеш в асансьора ли? Това се нарича лоши маниери. Единственото наказание тук е неодобрението на околните. Но е смайващо ефективно.

— Защо се интересуваш толкова много от хора, които нарушават правилата?

Тя помисли за баща си. Нямаше представа дали е унаследила криминалните му гени или не. Ако Стив знаеше, че тя също има подобна генетична обремененост, може би това би му помогнало. Но толкова дълго бе лъгала за баща си, че сега й бе трудно да говори за него.

— Това е голям проблем — каза тя уклончиво. — Всички се интересуват от престъпленията.

Вратата зад нея се отвори и младата полицайка надникна вътре.

— Времето изтече, доктор Ферами.

— Добре — каза тя. — Стив, знаеше ли, че Лайза Хокстън е най-добрата ми приятелка в Балтимор?

— Не, не знаех.

— Работим заедно, тя е лаборантка.

— Как изглежда?

— Не е човек, който би отправил необосновани обвинения.

Той кимна.

— Въпреки това искам да те уверя, че не допускам ти да си го направил.

За миг Джийни си помисли, че той ще се разплаче.

— Благодаря ти — каза Стив задавено. — Не можеш да си представиш колко много означава това за мен.

— Обади ми се, като излезеш. — Каза му телефонния си номер. — Ще го запомниш ли?

— Без проблеми.

На Джийни не й се искаше да тръгва. Тя му се усмихна с някакво подобие на окуражителна усмивка и се надигна.

— Късмет!

— Благодаря, имам нужда от него тук.

Полицайката я съпроводи до фоайето. Навън бе започнало да се стъмва. Тя се качи в стария мерцедес, изкара го на пътя за „Джоунс Фолс“ и запали фаровете. Караше бързо — нямаше търпение да стигне до университета. Винаги караше бързо. Бе добър, но малко безразсъден шофьор, знаеше го. Но нямаше търпение да се влачи с деветдесет километра в час.

Бялата хонда акорд на Лайза бе вече на паркинга пред Лудницата. Джийни спря до нея и влезе вътре. Лайза тъкмо палеше лампите в лабораторията. Хладилната чанта с пробите на Денис Пинкър бе на плота.

Кабинетът на Джийни бе от другата страна на коридора. Тя отключи вратата, като прекара картата си през четящото устройство, и влезе. Набра телефона на Пинкърови в Ричмънд.

— Най-сетне — каза, като чу сигнала свободно.

Обади се Шарлот.

— Как е синът ми? — попита тя.

— Жив и здрав — отвърна Джийни. „Изобщо не му личи, че е психопат — помисли си тя, — докато не извади нож и не ми открадна бикините.“ Опита се да измисли нещо: — Много отзивчив беше.

— Винаги е имал добри маниери — провлече Шарлот на южняшкия си акцент, който ползваше при най-неочакваните си изявления.

— Госпожо Пинкър, бих искала и вас да питам кога е роден синът ви.

— Роден е на седми септември. — Каза го така, сякаш този ден трябваше да се чества като национален празник.

Това обаче не бе отговорът, който Джийни се бе надявала да чуе.

— А в коя болница?

— По онова време бяхме във Форт Браг, Северна Каролина.

Джийни с усилие потисна разочарованието си.

— Майора обучаваше новобранци за Виетнам — съобщи й гордо Шарлот. — Във Форт Браг Военномедицинското командване разполагаше с голяма болница. Денис се появи на бял свят точно в нея.

Джийни не знаеше какво още да каже. Мистерията си оставаше.

— Госпожо Пинкър, искам още веднъж да пи благодаря за любезното сътрудничество.

— Няма за какво.

Тя се върна в лабораторията и се обърна към Лайза:

— Както се разбра, Стивън и Денис имат тринадесет дни разлика и са родени в различни щати. Нищо не мога да проумея.

Лайза отвори кутия с нови епруветки.

— Е, има само един неопровержим начин да разберем със сигурност. Ако са с една и съща ДНК, те са еднояйчни близнаци, независимо какво казват за раждането им.

Тя извади от кутията две малки епруветчици. Бяха само пет сантиметра дълги, с тапичка и конично дъно. Лайза взе два етикета, написа на единия „Денис Пинкър“, а на другия „Стивън Логън“, после ги залепи на епруветките и ги сложи на една стойка. Свали печата от кръвната проба на Денис и капна само една капка кръв в съответната епруветка. После извади кръвната проба и на Стивън Логън и направи същото.

С помощта на прецизно калибрована пипета тя капна точно измерено количество хлороформ във всяка от кръвните проби в епруветките. После извади нова пипета и по същия начин добави в тях фенол. След това затвори епруветките и ги сложи в клатещия смесител, за да се смесят хубаво препаратите в тях. Хлороформът щеше да разтвори мазнините, фенолът — да разгради протеина, обаче дългите спирали на молекулите на дезоксирибонуклеиновата киселина щяха да останат непокътнати.

Лайза извади епруветките от апарата и отново ги сложи на стойката.

— Това е всичко, което можем да направим през следващите няколко часа — каза тя.

Разреденият с вода фенол бавно щеше да се отдели от хлороформа. На границата между тях щеше да се образува менискус. ДНК-то бе там, във водната част, и можеше лесно да се изтегли с пипета. Обаче трябваше да се почака до сутринта.

Някъде иззвъня телефон. Джийни сви озадачено вежди — звънът май идваше от нейния кабинет. Тя прекоси коридора и вдигна слушалката.

— Да?

— С доктор Ферами ли разговарям?

Джийни много мразеше хора, които звъняха и те питаха как се казваш, без да се представят. Все едно да чукаш на нечия врата и когато някой ти отвори, да го питаш: Кой, по дяволите, си ти? Тя с усилие преглътна язвителната забележка:

— Аз съм доктор Ферами. Кой се обажда, моля?

— Наоми Фрийландър, от Ню Йорк Таймс. — Гласът звучеше така, сякаш принадлежеше на петдесетгодишна пушачка. — Имам няколко въпроса към вас.

— По това време?

— Аз работя по всяко време. Изглежда — и вие също.

— Защо се обаждате?

— Правя проучване за една статия на тема научна етика.

— О! — Джийни веднага си помисли за Стив, който не знаеше дали не е осиновен. Това бе наистина етичен проблем, но не неразрешим и Таймс едва ли знаеше за него. — Какво точно ви интересува?

— Доколкото съм осведомена, вие сканирате медицински база данни, за да подберете подходящи обекти за изучаване.

— О, да. — Джийни се отпусна. По този въпрос нямаше защо да се безпокои. — Написах си програма, която сканира компютърни база данни и намира еднакви двойки. Целта ми е да открия еднояйчни близнаци. Може да се приложи на всякакъв вид база данни.

— Но вие сте проникнали в медицински файлове, с цел да прилагате програмата си.

— Много е важно да се определи какво имате предвид, като казвате „проникнали“. Когато създавах програмата, много внимавах да я напиша така, че да не наруша ничия анонимност. Програмата не показва никакви медицински файлове.

— А какво показва?

— Изкарва имената на двама души, техните адреси и телефони.

— Но ги изкарва по двойки.

— Разбира се, точно това е целта.

— Значи ако използвате програмата си, да речем… при база данни електроенцефалограми, можете да кажете, че мозъчните вълни на Джон Доу са същите като на Джим Фиц.

— Нещо такова. Но няма да разбера нищо за здравословното му състояние.

— Обаче ако знаете предварително, че Джон Доу е параноиден шизофреник, бихте могли да заключите, че Джим Фиц е също такъв.

— Няма как да разбера такова нещо.

— Но ако случайно познавате Джон Доу?

— Откъде ще го познавам?

— Ами може да е вашият портиер, откъде ли не.

— О-о, прекадено много случайности!

— Възможно е.

— Такава ли ще е статията ви?

— Може би.

— Добре, теоретически това е възможно, но вероятността е толкова малка, че всеки разумен човек би я пренебрегнал.

— По това може да се поспори.

Репортерката е решена да прави сензация, независимо какви са фактите, каза си Джийни и я обхвана тревога. И без това имаше проблеми, сега оставаше и вестниците да увиснат на шията й!

— А в действителност намерили ли сте някой, който мисли, че анонимността му е нарушена? — заинтересува се тя — Има потенциална вероятност от такава ситуация и точно това ме интересува.

На Джийни внезапно й хрумна нещо:

— Кой ви посъветва да ми се обадите?

— Защо питате?

— Поради същата причина, заради която и вие задавате въпросите си. Искам да знам истината.

— Не мога да ви кажа.

— Това е доста интересно — замисли се Джийни. — Аз ви разказах накратко за моята работа и методи. Нямам какво да крия. Вие обаче не можете да ми отвърнете със същото. Като че ли изпитвате срам, доколкото усещам. Срамувате ли се от начина, по който разбрахте за моя проект?

— От нищо не се срамувам — рязко отговори репортерката.

Джийни усети, че едва овладява гнева си. Тая пък за каква се мисли?

— Е, все някой се срамува. В противен случай защо нямате желание да ми кажете кой ви е казал? Или казала?

— Трябва да пазя източниците си на информация.

— От какво да ги пазите? — Джийни разбираше, че трябва да спре. Нищо нямаше да постигне, ако се опълчеше срещу пресата. Обаче гледната точка на тази жена бе направо непоносима. — Както вече обясних, в методите ми няма нищо нередно и те не заплашват ничия анонимност. Защо тогава вашият информатор се крие?

— Хората си имат причини…

— А причините, подтикващи информатора ви да се спотайва, крият зла умисъл, не е ли така? — Дори и като го произнасяше, Джийни не спираше да мисли: Защо някой ще иска да ми погоди такъв номер?

— Не мога да коментирам това.

— Без коментар, така ли? Ще запомня този израз.

— Доктор Ферами, искам да ви благодаря за съдействието.

— Моля! — отвърна Джийни и тресна телефона. После дълго остана така, вперила поглед пред себе си…