Третият близнак

63.

„Форест Лонс“ бе нещо като реномиран стар хотел. Стените на стаите бяха покрити с тапети на цветя, порцелановите съдове бяха сложени в шкафове със стъклени витрини, краката на масите бяха масивни. Миришеше на свежо, а не на дезинфектанти и персоналът наричаше майка й госпожо Ферами, а не Мария или скъпа. Тук към нейното апартаментче имаше малка стая, където майката можеше да покани гостите да пият чай.

— Това е моят съпруг, мамо — каза Джийни и Стив пусна една от най-чаровните си усмивки, стискайки ръката й.

— Какво хубаво момче! — каза мама. — Какво работиш, Стив?

— Уча право.

— Право! Това е добра кариера.

Понякога имаше проблясъци на адекватно отношение, следвани от все по-дълги периоди на пълно объркване.

Джийни продължи:

— Татко дойде на сватбата.

— Как е бащата?

— Добре е. Твърде е стар да ограбва хората, затова смята, че е по-добре да ги пази. Основа си собствена фирма за охрана. Добре върви.

— Не съм го виждала от двайсет години.

— О. виждала си го, мамо. Той ти гостува, но ти все забравяш. — Джийни промени темата на разговора: — Изглеждаш добре. — Майка й бе облечена в хубав памучен пеньоар на розови райета. Косата й бе сресана, а ноктите — правилно подрязани. — Харесва ли ти тук? По-добре е от „Бела Виста“, не мислиш ли?

Майката доби разтревожен вид:

— Как ще платим за всичко това, Джийни? Аз нямам никакви пари.

— Имам нова работа, мамо. Мога да си го позволя.

— И каква е тази работа?

Джийни знаеше, че майка й няма да разбере нищо, но въпреки това й каза:

— Работя като директор на отдел „Генетични изследвания“ за една голяма компания на име „Ландсман“.

Майкъл Мадигън й бе предложил тази работа, след като някой му бе обяснил как е направила сама програмата си за търсене. Заплатата бе три пъти по-голяма от тази в „Джоунс Фолс“. А работата бе дори още по-вълнуваща — водеща в сферата на генетичните изследвания.

— Това е чудесно — каза майка й. — О! Преди да съм забравила… Видях те на снимка във вестника и си я запазих.

Тя бръкна в чантата си и извади измачкана изрезка от вестник. Оглади я с ръка и я подаде на Джийни.

Джийни я бе виждала много пъти преди, но се взря в нея, сякаш я съзираше за пръв път. Тук бе снимана, когато отговаряше на въпросите пред комисията на Конгреса, натоварена да се занимае с експериментите в клиниката „Авънтайн“. Комисията още не бе излязла с доклад, но нямаше съмнение какво ще каже. Разпитът на Джим Пруст, предаван по телевизията из цялата страна, бе публично унижение, каквото нацията не бе виждала преди това. Пруст се бе заканвал, бе крещял и лъгал и с всяка изречена от него дума вината му ставаше все по-ясна. Когато всичко свърши, той бе подал оставката си като сенатор.

На Берингтън Джоунс не му бе позволено да си подаде оставката. Дисциплинарната комисия на университета „Джоунс Фолс“ просто го уволни. Джийни бе дочула, че се бил преместил в Калифорния, където живеел на малка издръжка, отпускана му от бившата му съпруга.

Престън Барк си бе подал оставката като президент на „Дженетико“, която бе ликвидирана, за да може да плати компенсациите на осемте майки на клонингите. Отделена бе малка сума, с която да се плати за професионален съвет към всеки един от клонингите, за да могат да оправят объркания си живот.

А Харви Джоунс бе осъден на пет години затвор за палеж и изнасилване.

— Във вестника пише, че трябвало да свидетелстваш. Да не си загазила нещо? — попита майката.

Джийни и Стив си размениха усмивки.

— Миналия септември бях позагазила малко за около седмица. Но накрая се оправих.

— Това е добре.

Джийни се изправи.

— Трябва да тръгваме. В меден месец сме и гоним самолет.

— Къде отивате?

— В един малък курорт на Карибите. Хората казват, че това било най-красивото място на свела.

Стив стисна ръката на майка й, а Джийни я целуна по бузата за довиждане.

— Хубаво си почини, момичето ми — каза майката, докато те си тръгваха. — Заслужаваш го.