Третият близнак

52.

Стигна до университета преди Лайза. Спря на паркинга за гости, защото не искаше лесно запомнящата й се кола да бъде видяна пред Лудницата. После пресече тъмния и пуст комплекс и зачака пред входа на сградата. Укори се защо не е спряла да си вземе нещо за хапване, цял ден нищо не бе яла. В главата й се завъртяха чийзбургери с хрупкави пържени картофки, пици, обилно поръсени със сиренце, ябълков пай с ванилов сладолед…

Най-сетне бялата хонда на Лайза се появи. Тя слезе от колата и хвана Джийни за ръцете.

— Срам ме е — каза тя. — Наложи се да ми напомняш каква приятелка си.

— Разбирам те много добре — отвърна Джийни и я притисна до себе си.

Двете светнаха лампите в лабораторията. Джийни се зае с кафеварката, докато Лайза включи компютъра си и го изчака да се зареди. Антисептичната белота на стените, ярката светлина и неподвижната техника й напомняха морга.

Помисли си, че рано или късно охраната ще дойде да провери какво става. След влизането на Джийни с взлом пазачите държаха Лудницата под око и щяха да забележат, че прозорците светят.

— Ако някой от пазачите дойде на проверка, ще се скрия в онзи килер — каза тя на Лайза.

— Дано само го усетим навреме — отвърна Лайза нервно.

— Трябва да измислим нещо като аларма.

Джийни нямаше търпение да започне издирването на клонингите, но се въздържа — това бе разумна предпазна мярка. Замислено огледа лабораторията и погледът й падна на малкия букет на бюрото на Лайза.

— Какви чувства изпитваш към тая ваза?

— Купих, си я от супера. Мога да си взема и друга.

Джийни изсипа цветята в кошчето и изля водата в мивката. От една лавица свали книгата на Сюзън Л. Фарбър Еднояйчни близнаци, отгледани поотделно, после отиде в края на коридора, където имаше летяща врата, водеща към стълбището. Отвори двете крила леко навътре и ги заклещи с книгата, после закрепи вазата отгоре над едното крило. Което и крило да бутнеха, за да влязат, вазата щеше да падне с трясък на пода.

Лайза я гледаше от вратата на лабораторията:

— А какво ще им кажа, ако ме питат защо съм измислила тоя капан.

— Защото не си искала някой да те стресне — отвърна Джийни.

— Сам Бог вижда, че имам основателна причина да съм параноичка — въздъхна Лайза.

— Хайде да почваме — каза нетърпеливо Джийни.

Двете влязоха в лабораторията и оставиха вратата отворена, за да са сигурни, че ще чуят падането на вазата. Джийни пъхна безценната си дискета в компютъра на Лайза и разпечата списъка от Пентагона. В него бяха имената на осем бебета, чиито електрокардиограми бяха почти еднакви — все едно че са взети от един и същи човек. Осем мънички сърца, биещи по един и същи начин. Берингтън е накарал тия болници да проведат този тест. Без съмнение „Авънтайн“ е получила копия от резултатите, които са останали там до четвъртък, когато бяха унищожени. Но Берингтън бе забравил или може би изобщо не е допускал, че военните болници ще запазят оригиналите.

— Дай да започнем с Хенри Кинг — предложи тя. — Пълното му име е Хенри Ъруин Кинг.

В компютъра си Лайза имаше два CD-ROM драйва един под друг. Тя взе два компактдиска и сложи по един във всеки драйв.

— На тия два диска се намират домашните телефони на всички абонати в Съединените щати — поясни тя. — И имаме програма, която може да търси на двата диска едновременно. — На екрана се появи Уиндоус меню. — За беда обаче хората не си дават пълните имена за телефонния указател. Дай първо да видим колко Х. Кинг има в САЩ.

Тя натрака Х. Кинг и щракна с мишката върху Преброй. След минутка на екрана се появи прозорче преброено и под него цифрата 1129.

Джийни се отчая.

— Цяла нощ ще трябва да звъним, докато проверим толкова много абонати.

— Чакай малко. Може да ги понамалим — отвърна Лайза и написа:

и щракна върху бутончето намери, с нарисувано кученце върху него. След няколко секунди на екрана се появи списък.

— Имаме трима Хенри Ъруин Кинг и седемнадесет Хенри Ъ. Кинг. Кой е последният му адрес?

Джийни хвърли поглед на разпечатката.

— Форт Девънс, Масачузетс.

— Добре, имаме един Хенри Ъруин Кинг в Амхърст и четирима Хенри Ъ. Кинг в Бостън.

— Хайде да им се обадим.

— Знаеш, че е един часът през нощта, нали?

— Не мога да чакам до утре. Ще им кажа, че съм от полицията и се опитвам да вляза в следите на сериен убиец.

— Да, но това е противозаконно.

— Дай ми номера от Амхърст.

Лайза маркира един от номерата в списъка и натисна F2. Откъм модема долетяха серия от бипкания. Джийни вдигна слушалката.

Телефонът даде седем пъти свободно, после някой го вдигна.

— Да? — чу се сънен глас.

— Обажда ви се детектив Сюзън Фарбър от полицейското управление в Амхърст — каза тя. Почти бе готова да чуе: Абе я върви на майната си, но оттатък замълчаха и тя бързо продължи: — Съжаляваме, че се налага да ви звъним по това време, сър, но работата е спешна. С Хенри Ъруин Кинг ли разговарям?

— Да… Какво е станало?

Прозвуча й като глас на мъж на средна възраст, но Джийни продължи, за да е сигурна.

— Просто обикновено запитване.

Това беше грешка.

— Обикновено? — писнаха оттатък. — Посред нощ!

Трескаво импровизирайки, тя продължи:

— По следите сме на много тежко престъпление и искаме да ви елиминираме като заподозрян, сър. Бихте ли ми казали кога и къде сте роден?

— Роден съм в Грийнфийлд, Масачузетс, на четвърти май хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— И нямате син със същото име, така ли?

— Не, имам три дъщери. А сега мога ли пак да си легна?

— Повече няма да ви безпокоим, сър. Благодарим ви за съдействието и приятни сънища. — Тя затвори и тържествуващо погледна Лайза: — Видя ли? Говори с мен. Не му беше приятно, но го направи.

Лайза се засмя.

— Доктор Ферами, вие имате талант да мамите хората.

— Трябва да имаш приятен глас. Хайде сега да видим ония седемнайсет Хенри Ъ. Кинг. Аз ще се обадя на първите двама от списъка, а ти — на последните двама.

Само една от тях можеше да използва автоматичното набиране от модема. Джийни намери празен лист и химикалка и преписа двата номера, после набра единия на ръка. Отговори й мъжки глас и тя започна отново:

— Обажда се детектив Сюзън Фарбър от бостънското полицейско…

— Ти къде се намираш да ми звъниш посред нощ, мамка ти? — избухна мъжът оттатък. — Знаеш ли кой съм аз?

— Предполагам, че сте Хенри Кинг…

— А не предполагаш ли, че вече си загубила шибаната си работа, тъпа скапанячка такава — ревна оня. — Сюзън коя беше?

— Просто искам да разбера кога сте роден, господин Кинг…

— Свържи ме веднага с шефа ти!

— Господин Кинг…

— Прави каквото ти казвам!

— Скапан орангутан — отвърна Джийни и затвори разтреперана. — Дано не прекараме цялата нощ в такива разговори.

Лайза вече бе затворила.

— Моят се оказа от Ямайка и акцентът му го потвърди — каза тя. — Твоят май беше доста неприятен. Можем да спрем сега и да продължим утре сутринта.

— По дяволите, не — изпъшка тя. — Нищо няма да ми стане от някоя и друга псувня. Звучеше много по-стар от двайсет и две, затова спокойно можем да го забравим. Дай да продължим със следващите двама.

Третият й Хенри Кинг още не беше си легнал — около него се носеше музика и се чуваха гласове.

— Да, кой се обажда? — попита той.

Гласът горе-долу съвпадаше с възрастта, която търсеха, и Джийни се обнадежди. Тя отново изпя песента си за ченгето, но оня се оказа подозрителен.

— Откъде да знам, че сте от полицията?

Звучеше точно като Стив и сърцето й подскочи. Този може да е единият клонинг! Но как да успокои съмненията му? Реши да рискува.

— Искате ли да затворя и вие да ми се обадите в управлението? — попита тя безразсъдно.

Последва мълчание и Джийни затаи дъх.

— Не, забравете — каза той най-сетне. — Аз съм Хенри Кинг, но всички ми викат Ханк. Какво искате?

— Може ли най-напред да ви попитам за датата и мястото ви на раждане?

— Роден съм във Форт Девънс точно преди двадесет и две години. Днес е рожденият ми ден… всъщност вчера, в събота.

Това беше той! Джийни вече бе намерила един клонинг. Сега трябваше да разбере дали не е бил в Балтимор миналата неделя. Мъчеше се да звучи делово, за да скрие вълнението си:

— Бихте ли ми казали кога за последен път сте излизали извън щата?

— Чакайте да видя… това беше май през август. Ходих до Ню Йорк.

Инстинктът на Джийни й подсказа, че човекът говори истината, но въпреки това продължи да го разпитва:

— А миналата неделя къде бяхте?

— На работа.

— Какво работите?

— Е, аз съм студент в масачузетския университет, но в неделите работя като помощник барман в „Блу Ноут Кафе“ в Кеймбридж.

Джийни надраска информацията на листа.

— И сте били там миналата неделя?

— Обслужвах поне стотина клиенти.

— Благодаря ви, господин Кинг. — Ако всичко това бе вярно, той не бе изнасилил Лайза. — Бихте ли ми дали номера на бара, за да проверим алибито ви?

— Номера не си спомням, но го има в указателя. В какво ме подозират?

— Разследваме случай на палеж.

— Радвам се, че имам алиби.

Беше й доста неприятно да слуша гласа на Стив и да знае, че говори със съвършено непознат човек. Щеше й се да види Хенри Кинг и да провери и визуалната прилика. С неохота приключи разговора.

— Намери ли го? — попита Лайза.

— Да, роден е във Форт Девънс и днес навършил двайсет и две години. Със сигурност е същият Хенри Кинг, когото търсим.

— Браво!

— Но има алиби. Казва, че работил в някакъв бар в Кеймбридж. — Тя хвърли поглед на листа. — „Блу Ноут“.

— Да го проверим ли?

Ловният инстинкт у Лайза се бе пробудил и сега нямаше търпение.

— Късно е, но барът трябва още да е отворен, особено в събота вечер. Можеш ли да намериш номера из твоите дискове?

— В тия двата са само домашните телефони. Бизнес телефоните са на други дискове.

Джийни позвъни в справки, дадоха й номера и тя го набра. Отговориха веднага.

— Обажда се детектив Сюзън Фарбър от бостънската полиция. Може ли да говоря с управителя?

— Аз съм, какво е станало? — Човекът имаше испански акцент и в гласа му прозвуча безпокойство.

— Работи ли при вас човек на име Хенри Кинг?

— Ханк? Да, какво е направил той.

Прозвуча така, сякаш Хенри Кинг вече е имал разправии с полицията.

— Може би нищо. Кога го видяхте за последен път?

— Днес… искам да казвам вчера, в събота, работи дневна смяна.

— А преди това?

— Чакай да видя… миналата неделя той работи от четири следобед до полунощ.

— Бихте ли се заклели, ако е необходимо, сър?

— Да, защо не? Когото и да са убили, Ханк не го направил.

— Благодаря за съдействието ви, сър.

Джийни погледна разочаровано.

— Алибито е бетон.

— Не се отчайвай — окуражи я Лайза. — Справихме се чудесно дотук — елиминирахме го толкова бързо, макар името му да е често срещано. Дай да опитаме сега с Пер Ериксън. Не би трябвало да са много.

В списъка бе отбелязано, че Пер Ериксън е роден във Форт Ръкър, но двайсет и две години по-късно в Алабама нямаше никакъв Пер Ериксън. Лайза опита

в случай че името се пише с двойно „с“, после опита и

за да покрие и случаите, ако името се пише Ериксен или Ериксон, но компютърът не намери нищо.

— Опитай във Филаделфия — предложи Джийни. — Нали там ме нападнаха.

Във Филаделфия имаше трима. Първият се оказа с малко име Педер, вторият имаше слаб старчески глас, прозвучал от телефонния му секретар, а третият беше жена — Петра. Джийни и Лайза започнаха да проверяват всички П. Ериксън в Съединените щати — трийсет и трима на брой.

Вторият П. Ериксън на Лайза се оказа избухлив и груб и с побледняло лице тя затвори телефона, но след като изпи чаша кафе, решително поднови опитите.

Всяко обаждане бе един малък спектакъл. Джийни трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да продължи да се преструва на ченге. Страшна мъка бе да се напряга да разбере дали гласът отсреща бе същият, който в четвъртък й каза: Хайде хващай го с ръчичката и почвай да действаш или ще те спукам от бой! Освен това трябваше да поддържа обективността на полицейски детектив срещу скептицизма или грубостта на хората, отговарящи на телефона.

Джийни затвори подир шестия си безплоден разговор. Чу Лайза да се извинява:

— О, ужасно съжалявам, информацията ни сигурно е много остаряла, госпожо Ериксън. Моля да ни простите. — Тя затвори със съкрушено изражение. — Това е нашият човек, няма грешка — продължи тя към Джийни сериозно. — Но миналата зима е починал. Говорих с майка му. Избухна в сълзи, когато я попитах за него.

Джийни за миг се запита как ли е изглеждал този Пер Ериксън. Дали е бил психопат като Денис или обикновен човек като Стив?

— Бил шампион по ски и си е счупил врата, опитвайки се да постави рискован рекорд — въздъхна Лайза. — Смел до безразсъдство човек, без никакво чувство за страх, наистина прилича на нашия човек.

На Джийни не й беше минавало през ума, че не всичките осем може да са живи. Досети се, че може да са били и повече от осем клонинга. Дори и сега. Когато техниката беше добре усвоена, много от имплантираните клонинги не успяваха да оживеят. Съществуваше и възможност майката да не успее да износи плода. „Дженетико“ сигурно са експериментирали върху петнайсет или двайсет жени, а може и на повече.

— Трудно е да се обаждаме по телефона така.

— Искаш ли да си починеш малко?

— Не. Добре се справяме все пак. — Лайза се съвзе. — Елиминирахме двама от петимата, а още няма три часът. Кой е следващият?

— Джордж Дасолт.

Със следващото име не можаха да извадят късмет. В Съединените щати имаше само седмина Дасолт, но трима от тях не отговориха на телефона. Нито един нямаше каквато и да било връзка с Балтимор или Филаделфия — единият живееше в Бафълоу, другият в Сакраменто, а третият — в Хюстън, обаче това не доказваше нищо. Лайза разпечата трите телефона, за да опитат по-късно.

— Според мен няма гаранция, че търсеният от нас човек е включен в дисковете ти — усъмни се Лайза.

— Това е вярно, той може да няма телефон или просто да не е дал номера му в указателя.

— Може да го е дал под друго име, псевдоним. Например Спайк Дасолт или Флип Джоунс. — Лайза се изсмя. — А може да е станал рап певец и да е променил името си на Айси Криймо Крийми.

— Или да е станал борец под името Железния Били.

— А може и да пише уестърни под името Бък Ремингтън.

— Или порнографски брошурки като Хейди Уиплаш.

— Дик Суифти.

— Хенриета Пуси.

Смехът им рязко секна, когато и двете чуха трясъка на счупената ваза. Джийни катапултира от стола си и се спусна към килера. Затвори вратата зад себе си, стаи дъх в тъмното и се заслуша.

Чу нервния глас на Лайза:

— Кой е?

— Охраната — отвърна някакъв мъж. — Вие ли сложихте тия стъкла тук?

— Да.

— А мога ли да попитам защо?

— За да не се промъкнат, без да чуя. Страх ме е, когато работя през нощта.

— Да, ама аз няма да ви го мета. Не съм чистачка. Сама ли сте, госпожице? Искам да хвърля едно око.

— Заповядайте.

Джийни стисна дръжката на вратата. Ако се опиташе да я отвори, щеше да му попречи.

Чу го как крачи из лабораторията.

— Какво вършите все пак посред нощ?

Гласът му звучеше неприятно близо.

— Би ми било приятно да си поговоря с вас, но просто нямам време — отвърна нервно Лайза.

Ако нямаше работа, тъпако, щеше ли да си губи времето тука, затова защо просто не се ометеш и не я оставиш на мира! — проклинаше наум Джийни.

— Добре, няма проблем. — Гласът му дойде от другата страна на вратата. — Какво има тук?

Джийни стисна здраво дръжката, готова да окаже съпротива.

— Вирусни хромозоми, радиоактивни — каза Лайза. — Но мисля, че няма никаква опасност, можете да надникнете, ако не е заключено.

Джийни с усилие потисна напушилия я истеричен смях. Такива радиоактивни вирусни хромозоми изобщо не съществуваха.

— Е, май няма нужда — отвърна мъжкият глас. Джийни тъкмо се накани да отпусне дръжката, когато изведнъж усети налягането върху нея и отново натисна с всичка сила. — И без това е заключено — допълни гласът. — Ако се почувствате самотна, наминете към караулното. Ще ви направя кафе. — Гласът на мъжа вече звучеше отдалеч.

— Благодаря — отвърна Лайза.

Напрежението на Джийни започна да я напуска, но тя си остана на мястото, очаквайки Лайзиния „отбой“. След две минути Лайза отвори вратата.

— Излезе от сградата.

Двете подновиха работата с телефоните.

Мъри Клод бе още едно необичайно име и те бързо го откриха. Джийни се свърза с него. Мъри Клод старши й каза със смесица от огорчение и изненада, че преди три години синът му бил в затвора „Атенс“ заради сбиване с ножове в една таверна и щял да излезе най-рано идния януари.

— Това момче можеше да стане всичко, което си поиска — каза той. — Астронавт, нобелов лауреат, кинозвезда, президент на Съединените щати. Имаше ум, чар и добър външен вид. И ги пропиля. Просто ги пропиля!

Джийни разбираше мъката на бащата. Той обвиняваше себе си за това. Изпита силно изкушение да му каже истината, но не бе подготвена, а освен това нямаше и време. Безмълвно се зарече пак да му се обади и да го утеши.

Оставиха Харви Джоунс за най-накрая, защото знаеха, че ще е най-трудно да го намерят.

Джийни почти се отчая, като видя, че в САЩ живеят към един милион Джоунс, а инициалът Х. беше много често срещан. Бе роден в болницата „Уолтър Рийд“ в град Вашингтон, така че Джийни и Лайза започнаха да звънят на всички Харви Джоунс и Х. Джоунс, които бяха включени във вашингтонския указател. Не можаха да намерят никой, който да е бил роден приблизително преди двайсет и две години в „Уолтър Рийд“. Ала се получи и доста дълъг списък с хора, които не отговориха на звъненето.

Джийни отново си зададе въпроса дали всичко това ще даде резултат. Вече имаха трима неизвестни Джордж Дасолт и двайсет-трийсет Х. Джоунс. Подходът й теоретично бе разумен, но ако хората не отговаряха на телефоните, тя не би могла да ги пита нищо. Очите й започнаха да се замъгляват — ставаше нервна от толкова много кафета и безсъние.

В четири часа сутринта двете с Лайза се прехвърлиха на филаделфийските Джоунс.

В четири и половина Джийни го откри.

Тъкмо бе започнала да мисли, че списъкът с неизвестните ще се увеличи с още едно име. Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу характерното изщракване на включен телефонен секретар. Но гласът от апарата й бе смътно познат.

— Вие звъните в дома на Харви Джоунс — започна съобщението и тя усети как кожата й настръхва. Все едно слушаше Стив — интонация, дикция, начин на изразяване. — Не мога да вдигна телефона сега, затова оставете съобщение след дългия сигнал.

Джийни затвори и провери адреса. Това бе апартамент на Брус Стрийт, в Университетското градче, недалеч от клиниката „Авънтайн“. Забеляза, че ръцете й треперят, но то бе от желанието да го хване за гърлото.

— Намерих го — въздъхна тя облекчено.

— О, боже! — можа само да изрече Лайза.

— Запис на телефонен секретар, но това е неговият глас и освен това живее във Филаделфия, близо до мястото, където бях нападната.

— Дай да го чуя. — Лайза позвъни. Докато слушаше телефонния секретар, розовите й бузки побледняха. — Той е — каза тя и затвори. — Сякаш го чувам отново. Я да свалим тия хубави гащички! — О, боже!

Джийни вдигна телефона и се обади в полицейското управление.

53.

В събота през нощта Берингтън Джоунс не спа.

Остана на паркинга на Пентагона, загледан в черния марк VIII на полковник Логън, чак до полунощ, когато най-сетне отиде да се обади на Пруст и научи, че Логън бил арестуван. Ала Стив успял да избяга — вероятно с метрото или с автобуса, тъй като колата на баща му си стоеше на паркинга.

— Какво са правили в Пентагона? — попита той Джим.

— Били в Информационния център. В момента тъкмо се опитвам да разбера какво са търсели там. Виж дали можеш да намериш момчето или оная Ферами.

Ситуацията бе отчайваща. Не бе време Берингтън да мисли за достойнството си — ако не успееше да спре Джийни, и без това нямаше да му остане никакво достойнство.

Когато се върна пред къщата на Логънови, в нея бе тъмно и мерцедесът на Джийни липсваше. Чака около час отпред, но никой не дойде. Предполагайки, че тя се е върнала вкъщи, той потегли към Балтимор, направи няколко обиколки около дома й, но колата й я нямаше и там.

Бе започнало да се съмва, когато най-сетне спря автомобила пред дома си в Роланд Парк. Влезе вътре и първата му работа бе да позвъни на Джим, но не получи отговор нито от дома, нито от офиса му. Берингтън легна на леглото с дрехите и затвори очи. Въпреки че бе изтощен, не можа да заспи от безпокойство.

В седем часа стана и отново се опита да се свърже с Джим, но не успя. Взе душ, избръсна се и облече тъмни памучни панталони и поло на райета. Напълни една голяма чаша с изстискан портокалов сок и я изпи прав в кухнята. Заби поглед в неделното издание на балтиморския Сън, но заглавията не му говореха нищо, сякаш бяха написани на финландски.

Пруст му се обади в осем.

Джим бе прекарал половината нощ в Пентагона със свой приятел, генерал, разпитвайки персонала от Информационния център, под претекст, че разследват случай на нарушение на сигурността. Генералът, приятел на Джим от времето, когато бе работил в ЦРУ, знаел само, че Логън се опитвал да извади на бял свят някаква секретна операция от седемдесетте и че Джим искал да го спре — нищо повече.

Полковник Логън, който все още бил арестуван, не казвал нищо, освен: Искам адвокат. Обаче резултатът от сканирането се намирал още в компютъра, на който работил Стив, и Джим могъл да разбере какво са открили.

— Ти май беше поръчал да направят електрокардиограми на всички бебета — каза Джим.

— Да, вярно — спомни си смътно Берингтън…

— Логън ги е намерил.

— Всичките?

— Всичките осем.

Това бе възможно най-лошата новина. Електрокардиограмите на всички еднояйчни близнаци бяха съвършено еднакви — все едно че са свалени от един и същи човек. Стив и баща му, а сигурно и Джийни, вече навярно знаят, че Стив е един от осемте клонинги.

— Мамка му! — изсъска Берингтън. — Двайсет и две години опазихме тази тайна и сега това проклето момиче взе, че я откри.

— Казвах ли ти аз, че трябваше да я изчезнем.

Когато се намираше в напрегната ситуация, Джим винаги беше нападателен. След една безсънна нощ обаче Берингтън също загуби търпение.

— Ако още веднъж ми споменеш казвах ли ти аз, ще дойда и ще ти откъсна тъпата тиква, кълна се!

— Добре де, добре — рече примирително Джим.

— Престън знае ли?

— Да, вика, че сме свършени, но той винаги така казва.

— Този път май ще се окаже прав.

Гласът на Джим придоби свойствения си параден оттенък.

— Ти може и да се откажеш, Бери, но не и аз — заяви той. — Всичко, което трябва да се направи, е да се задържи капакът здраво затворен до пресконференцията утре. Ако успеем, сделката ще се осъществи.

— Но какво ще стане след това?

— След това ще имаме сто и осемдесет милиона долара, а с такива пари може да се купи много мълчание.

На Берингтън му се искаше да му вярва.

— Като си такъв умник, кажи какво ще правим сега.

— Трябва да разберем какво точно са узнали. Никой не е сигурен дали Стивън Логън е имал копие от списъка с имената и адресите, когато е избягал. Лейтенантката от Информационния център се кълне, че нямал, но аз не й вярвам. Слушай сега: адресите, които са у него, са на хора на двайсет и две години. Въпрос: може ли Джийни Ферами да ги открие само по имената?

— Отговор: може — тросна се Берингтън. — Във факултета по психология сме специалисти по това. Правим го през цялото време — търсим еднояйчни близнаци. Ако снощи е имала списъка в себе си, до този момент сигурно е открила поне няколко от тях.

— Ето от това се страхувах. Можем ли да проверим по някакъв начин?

— Май ще мога да им позвъня и да разбера дали тя е говорила с тях.

— Трябва да бъдеш дискретен.

— Добре че ме подсети. Джим, ти понякога се държиш така, сякаш си най-умният тъпак в Америка. Ще ти се обадя — довърши той и затвори.

Имената на клонингите и техните телефони се намираха в електронния му бележник, закодирани с прост код.

През цялото време ги бе държал под око. Изпитваше повече бащински чувства към тях от Джим и Престън. По-рано бе писал по някое и друго писмо до клиниката „Авънтайн“, искайки информация, под предлог, че изучава хормоналното лечение. По-късно, когато този предлог бе станал безсмислен, бе намирал различни начини да ги следи, като например представяйки се за агент по недвижими имоти. Бе гледал с нарастващо недоволство как повечето деца се превръщат от умни, но непослушни лудетини в безстрашни и безразсъдни тийнейджъри и най-сетне в блестящи, но нестабилни мъже. Те бяха неизползваем страничен продукт от исторически експеримент. Никога не изпитваше съжаление, че предприе експеримента, но чувстваше вина пред момчетата. Бе плакал, когато Пер Ериксън се преби, правейки салта на ски пистата във Вейл.

Гледаше списъка и си мислеше какъв предлог да изтъкне. После вдигна телефона и позвъни на бащата на Мъри Клод, но никой не вдигна. Вероятно, каза си Берингтън, днес е отишъл на посещение при сина си в затвора.

Сетне набра телефона на Джордж Дасолт. Този път извади късмет. В слушалката прозвуча познат младежки глас:

— Да, кой се обажда?

— Обаждаме ви се от телефонната компания, сър — каза Берингтън. — Опитваме се да проследим сигнали за телефонен тормоз. Да ви е звънил някой през последните двайсет и четири часа с необичайни молби?

— Не, не бих казал. Но от петък досега ме нямаше, така че е нямало кой да отговаря.

— Благодаря за отзивчивостта ви, сър. Довиждане.

Джийни може и да има телефона на Джордж, но да не е успяла да се свърже с него. Така че това нищо не означаваше.

След това Берингтън позвъни на Ханк Кинг в Бостън.

— Да, кой се обажда?

Това е направо смайващо, каза си Берингтън — всички отвръщаха по един и същи начин. Дали няма и ген за телефонни маниери?

— От телефонната компания — започна Берингтън — се опитваме да проследим обаждания с цел телефонен тормоз и бихме искали да разберем дали някой не ви се е обаждал през последните двайсет и четири часа с необичайни молби или нещо от този род.

Гласът на Ханк бе провлечен.

— Божичко, снощи имах такова здраво парти, че нищо не помня.

„Ами разбира се, снощи момчето е имало рожден ден — помисли си Берингтън. — Сигурно е бил пиян или друсан, или и двете.“

— А, не! Чакайте малко! Сега си спомних, беше посред нощ! Тя каза, че е от бостънската полиция.

— Тя? — Това може да е била Джийни, каза си Берингтън и се приготви да чуе лоши новини.

— Да, беше жена.

— Представи ли се?

— Каза си името, разбира се, но не си го спомням. Сара ли, Керъл ли… Маргарет или… Сюзън… да, точно така, Сюзън Фарбър.

Това реши всичко. Сюзън Фарбър бе авторка на Еднояйчни близнаци, отгледани поотделно. Джийни е използвала първото име, дошло й наум. Това означаваше, че има списъка на клонингите. Берингтън се ужаси. Но мрачно продължи с въпросите:

— И какво ви каза, сър?

— Помоли ме да й съобщя датата и мястото си на раждане.

Това означаваше, че е разбрала, че говори с истинския Хенри Кинг.

— Стори ми се малко странно — продължи Ханк.

— Опитвала се е да разбере нещо за една застрахователна компания. Незаконно е, но понякога го правят. Телефонната компания съжалява, че са ви обезпокоили, господин Кинг, и ви благодари за съдействието — приключи набързо Берингтън.

Чувстваше се напълно разбит. Джийни имаше имената. Беше въпрос на време да намери всичките.

Берингтън бе затънал в най-дълбокия проблем в живота си.

54.

Миш Делауеър отказа да ходи до Филаделфия, за да разпита Харви Джоунс.

— Сторихме това вчера, скъпа — каза тя, когато в седем и половина сутринта Джийни най-после успя да се свърже с нея. — Днес е първият рожден ден на внучката ми. И аз си имам личен живот.

— Но ти знаеш, че съм права! — възрази Джийни. — Бях права за Уейн Статнър. Той беше двойник на Стив.

— С изключение на косата. И имаше алиби.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще звънна в полицейското управление във Филаделфия, ще се свържа с отдел „Сексуални престъпления“ и ще помоля някой да отиде да говори с него. Ще им пратя рисунката от компютъра по факса. Те ще проверят дали Харви Джоунс прилича на човека от рисунката и ще го помолят да обясни къде е ходил миналата неделя следобед. Ако отговорите са само да и не, имаме си нов заподозрян.

Джийни тресна телефона ядосано — след всичко, което бе направила, след цяла една безсънна нощ, прекарана в търсене на клонингите!

По дяволите, нямаше да седи и да чака полицията да направи нещо. Реши да отиде до Филаделфия и да провери Харви. Нямаше да го спира и дори нямаше да го заговаря. Но би могла да паркира колата отпред и да го изчака да излезе. Ако не успееше с това, щеше да говори със съседите му и да им покаже снимката на Стив, дадена й от Чарлз. По един или друг начин щеше да установи, че той е двойник на Стив.

Влезе във Филаделфия около десет и половина. В Университетското градче добре облечени чернокожи семейства се събираха пред църквата, а тийнейджъри лениво пушеха пред входовете на стари къщи. Но студентите все още бяха в леглата, присъствието им си личеше от паркираните наоколо ръждиви тойоти и очукани шевролети, налепени с лепенки от любими отбори.

Сградата, в която живееше Харви Джоунс, беше огромна викторианска къща, чиито стаи бяха разделени на апартаменти. Джийни намери свободно място в паркинга отсреща и известно време седя, вперила поглед във входа.

В единадесет часа стана и влезе.

Сградата с мрачно упорство продължаваше да се придържа към правилата на поведение от доброто старо време. По стълбите уморено се изкачваше бегач в овехтял анцуг, а по прозорците на стълбището бяха наслагани прашни изкуствени цветя в евтини вази. Правилно изрязани листове, разлепени навсякъде и написани с красивия почерк на някоя възрастна дама, съобщаваха на наемателите, че трябва да затварят вратите тихо, да изхвърлят боклука си в здраво завързани найлонови торби и да не позволяват на децата си да играят на стълбището и коридорите.

Той живее тук, помисли си Джийни и по кожата й полазиха тръпки. Дали си е вкъщи?

Адресът на Харви бе 5B, което означаваше, че трябва да бъде на най-горния етаж. Тя почука на първата врата на партера. Отвори й мъж със сънени очи, дълга коса, рошава брада и боси крака. Тя му показа снимката. Той поклати глава и затръшна вратата. Но си спомни какво й бе казал съседът на Лайза. Да не съм бюро справки бе, момиче! Дори не знам как изглежда тая моя съседка.

Тя стисна зъби и се качи до най-горния етаж. На вратата на 5B имаше листче в метална рамка, на което бе написано просто Джоунс.

Джийни стоеше отвън и се ослушваше, но дочуваше само учестените удари на собственото си сърце. Отвътре не долиташе никакъв звук. Може би го нямаше вкъщи.

Тя почука тихо на 5A. Само след секунда вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж. Бе облечен в костюм, който едно време сигурно е бил много шик, а косата му бе толкова тъмна, че сигурно я боядисваше.

— Здрасти — каза той, държеше се дружелюбно.

— Здравейте, съседът ви у дома си ли е?

— Не.

Джийни почувства едновременно облекчение и разочарование. Тя извади снимката на Стив и му я показа.

— Така ли изглежда?

Човекът взе снимката и присви поглед към нея:

— Да, това е той.

Права съм! Пак съм права! Програмата ми работи отлично! — тържествуваше мислено Джийни.

— Готин е, нали? — попита съседът.

Май е гей, мина й през ума, елегантен стар гей. Тя се усмихна.

— И аз така мисля. Да имате представа къде може да е?

— В неделя обикновено го няма. Излиза около десет сутринта и се връща вечерта.

— И миналата неделя ли го нямаше.

— Да, млада госпожице, така мисля.

Само той е, друг не може да бъде! — реши Джийни.

— А знаете ли къде ходи?

— Представа нямам. Той не говори много. Всъщност изобщо не говори. Вие детектив ли сте?

— Не, въпреки че се чувствам точно такава.

— Какво е направил?

Джийни се поколеба, после си каза: Защо да не разкрия истината?

— Мисля, че той е изнасилвач — каза тя тихо.

Мъжът обаче изобщо не се изненада.

— Мога да си представя. Някак си особен е. От неговия апартамент съм виждал да излизат разплакани момичета на два пъти.

— Би било добре, ако мога да хвърля поглед на апартамента му.

Може би щеше да намери нещо, което да го свърже с изнасилването.

Той й хвърли лукав поглед.

— Имам ключ от апартамента му. Предните наематели ми го бяха дали. Бяхме много добри приятели. Не го върнах, когато си тръгнаха. И това момче не смени патрона, като се нанесе. Сигурно си мисли, че е твърде едър и силен, за да бъде обран.

— Ще ми отключите ля?

Той се поколеба.

— На мен самия ми се иска да погледна вътре. Но какво ще стане, ако внезапно се върне и ни завари? Доста едричък е и никак няма да ми е приятно, ако ми се разсърди.

Подобна вероятност също изплаши Джийни, но любопитството й надделя.

— Аз поемам риска и ще ви защитя — увери го тя.

— Почакайте малко. Веднага се връщам.

Какво щеше да намери вътре? Храм на садизма като дома на Уейн Статнър? Мръсна дупка, пълна с недомита посуда и непрани дрехи? Или пък безупречна чистота, характерна за някои маниакални типове?

Съседът отново се появи.

— Между другото казвам се Молдуин.

— Аз съм Джийни.

— Всъщност истинското ми име е Бърт, но то е толкова сиво, не мислите ли? Винаги съм наричал себе си Молдуин.

Той пъхна ключа в бравата на 5B, превъртя го и влезе.

Джийни го последва.

Намираха се в типична студентска гарсониера — хол и спалия едновременно, малък кухненски бокс и малка баня. Бе обзаведена с какви ли не стари мебели — чамов гардероб, боядисана маса, три различни стола, продънен диван и огромен, произведен преди години телевизор. Не бе почиствана от доста време и леглото бе неоправено. Всичко бе разочароващо нормално.

Джийни затвори вратата зад себе си.

— Не пипайте нищо, само гледайте, — предупреди я Молдуин. — Не искам да си помисли, че съм влизал.

Джийни се питаше какво търси. Да не би да очакваше да намери план на спортната зала с обозначение: Изнасилих я тук! Не бе взел нищо от Лайза като гротесков сувенир. А може и да я е следил седмици преди това и да я е снимал. Може да има цяла колекция от откраднати неща — червила, сметки от ресторант, хвърлена опаковка от сникерс, обява с нейния адрес…

Личността на Харви започна да се оформя в съзнанието й. На едната страна имаше плакат от порнографско списание, на която бе снимана гола жена с избръснати косми между краката и с обица на едната срамна устна. Гледката накара Джийни да потрепери.

Тя огледа малката библиотечка. Вътре бе Стоте дни на Содом от маркиз Дьо Сад и цяла серия от порнографски видеокасети със заглавия като Болка и Крайности. Имаше и няколко учебника по икономика и бизнес — Харви явно учеше в мерилендската бизнес академия.

— Дали мога да видя дрехите му? — попита тя. Не искаше да пренебрегва Молдуин.

— Разбира се, защо не.

Тя отвори гардероба, дрехите на Харви бяха като на Стив — малко консервативни за възрастта им. Обикновени панталони, поло блузи, спортни сака и ризи. Хладилникът бе почти празен, с изключение на пакет от шест кутии бира и бутилка мляко — Харви явно се хранеше навън. Изпод леглото се подаваше спортна чанта, в която имаше ракета за скуош и мръсна хавлия.

Джийни бе разочарована. Това бе бърлогата на чудовището, но тя не беше храм на перверзията.

— Свърших — обърна се тя към Молдуин. — Не съм сигурна какво исках да намеря, но то явно не е тук.

Тогава го видя.

На куката, забита на входната врата, висеше червена бейзболна шапка.

Намерих копелето, а ето и доказателството. Джийни се вгледа отблизо. Думата ОХРАНА бе отпечатана отпред с едри бели букви. Не можа да удържи на изкушението да изтанцува бойния танц на победата из гарсониерата на Харви Джоунс.

— Май намерихте нещо, а?

— Тоя откачалник носеше шапката, когато изнасили приятелката ми. Хайде да се махаме!

Двамата излязоха от гарсониерата, заключвайки вратата. Джийни стисна ръката на Молдуин.

— Не мога да изразя благодарността си. Това бе наистина много важно.

— Какво ще правите сега?

— Ще се върна в Балтимор и ще се обадя на полицията — отвърна тя.

Подкарала към дома по I-95, тя непрекъснато си мислеше за Харви Джоунс. Защо ходи всяка неделя в Балтимор? За да се види с някоя приятелка ли? Или родителите му живеят там? Много студенти носеха прането си у дома в неделите. В момента сигурно пак беше там, похапваше си от маминия кейк и гледаше футбол по телевизията с баща си. Дали няма да нападне някое друго момиче, като се връща?

Колко ли Джоунс живееха в Балтимор — хиляда? Тя, разбира се, познаваше един от тях — бившия си шеф Берингтън Джоунс…

О, боже! Джоунс… Бе толкова потресена, че се наложи да отбие в аварийната лента и да спре.

Харви Джоунс може би е син на Берингтън!

Тя внезапно си спомни жеста, който Харви бе направил, когато седна срещу нея в кафенето във Филаделфия. Бе пригладил веждите си с върха на показалеца си. Това донякъде я бе обезпокоило, защото знаеше, че бе виждала този жест у друг човек, но не можеше да си спомни у кого. Тогава обаче се бе успокоила, казвайки си, че вероятно го е виждала у Стив или Денис, защото клонингите в края на краищата имаха еднакви жестове. Сега обаче си спомни — беше го виждала у Берингтън! Той приглаждаше веждите си с показалец. Имаше нещо в това движение, което дразнеше Джийни — може би бе неприятно суетно. Но не бе характерно за останалите клонинги, като например затварянето на вратата с крак. Харви го бе научил от баща си — като израз на самодоволство.

И в момента той вероятно се намираше в дома на Берингтън.

55.

Престън Барк и Джим Пруст пристигнаха някъде към обяд и се настаниха в кабинета на Берингтън. Беше им приготвил по кутия бира. Никой от тях не бе спал добре, чувстваха се изтощени. Мариан, домашната помощничка, готвеше неделния обяд и от кухнята се носеше апетитен аромат, но нищо не можеше да повдигне духа на тримата партньори.

— Джийни е говорила с Ханк Кинг и с майката на Пер Ериксън — каза Берингтън унило. — Не можах да проверя другите, но тя скоро ще ги открие.

— Хайде да бъдем реалисти, а? — намеси се Джим. — Какво точно може да направи тя утре по това време?

Реализмът на Престън Барк бе убийствен.

— Нека да ти кажа какво бих направил, ако бях на нейно място. Бих направил широко публично достояние от това, което съм открил, така че ако успея да се добера до две или три от момчетата, ще ги откарам до Ню Йорк и ще ги изправя пред камерите на Добро утро, Америка. Телевизията страшно обича близнаци.

— Боже опази! — прекръсти се Берингтън.

Пред къщата спря някаква кола. Джим погледна през прозореца:

— Ръждясал стар датсун.

Престън отново подхвана:

— Първоначалната идея на Джим започна да ми харесва. Да направим така, че всички да изчезнат.

— Няма да допусна никакви убийства! — възпротиви се Берингтън.

— Не викай, Бери — успокои го Джим изненадващо меко. — Да ти кажа откровено, малко се изсилвах, когато говорех за това, че не е зле понякога хората да изчезват. Може едно време да съм имал власт да заповядвам убийства на хора, но повече наистина не ми се иска да го правя. През последните няколко дни поисках услуги от стари приятели и въпреки че хората се отзоваха, разбрах, че все пак си има някакви граници.

Берингтън въздъхна облекчено.

— Затова пък имам друга идея — продължи Джим.

Останалите двама впериха погледи в него.

— Много дискретно влизаме във връзка с всяко от осемте семейства. Признаваме си, че едно време сме направили грешки в клиниката. Казваме им, че нищо лошо все пак не е станало, но не искаме това да се разчува. Предлагаме им по един милион долара компенсация. Ще ги направим платими за период от десет години и ще им кажем, че вноските моментално ще спрат, ако проговорят… Независимо пред кого — пред пресата, пред Джийни Ферами, пред някой учен, няма значение.

Берингтън бавно закима.

— Божичко, това просто може да свърши работа. Кой няма да приеме един милион долара?

— Лорейн Логън — отвърна Престън веднага. — Тя ще иска да докаже невинността на сина си.

— Това е вярно. Тя няма да го направи и за десет милиона.

— Всеки си има цена — вметна Джим, възвръщайки самоуверения си параден тон. — Но така или иначе, сама, без подкрепата на още едно или две семейства, тя няма да може да направи нищо.

Престън кимаше. На Берингтън също му се стори, че има основание за надежда. А може би съществуваше начин да се затвори устата и на Логънови?

— Но какво ще стане, ако Джийни направи всичко публично достояние в следващите двайсет и четири часа? — попита той. — От „Ландсман“ сигурно ще отложат сделката, докато проверят отправените обвинения. И в такъв случай няма да имаме никакви милиони за раздаване.

— Ние трябва да знаем какви намерения има — обади се Джим, — колко неща вече е разбрала и как смята да използва наученото.

— Не виждам никакъв начин да направим това — каза Берингтън.

— Аз обаче виждам — отвърна Джим. — Всички познаваме един човек, който лесно би могъл да спечели доверието й и да разбере какво готви.

Берингтън усети как в него се надига гняв.

— Знам какво мислиш…

— Ето го, идва — прекъсна го Джим.

В коридора се чуха стъпки и в кабинета влезе синът на Берингтън.

— Здрасти, тате! — каза той. — Чичо Джим, чичо Престън, как сте?

Берингтън го огледа със смесица от гордост и тъга. Момчето изглеждаше прекрасно в тъмносините си рипсени панталони и небесносиния памучен пуловер. Вкусът към такива дрехи е взел от мен, помисли си Берингтън.

— Трябва да поговорим, Харви — каза той.

Джим се изправи:

— Искаш ли една бира, момчето ми?

— Разбира се — отвърна Харви.

Джим имаше отвратителния навик да насърчава момчето в лошите му навици.

— Никаква бира! — рязко каза Берингтън. — Джим, защо двамата с Престън не отидете в хола и не ни оставите да поговорим насаме?

Холът бе огромна, официално обзаведена стая, която Берингтън никога не използваше.

Престън и Джим излязоха. Берингтън се изправи и притисна Харви до себе си.

— Обичам те, синко — каза той. — Въпреки че си порочен човек.

— Порочен ли съм?

— Това, което направи с онова момиче в избите на спортната зала, е едно от най-порочните неща, които един мъж може да си позволи.

Харви присви рамене с безразличие.

Боже господи, не съм успял да му внуша никакво чувство за добро и лошо, помисли си Берингтън. Но бе твърде късно за подобни съжаления.

— Седни и слушай какво ще ти кажа. Майка ти и аз с години се опитвахме да имаме дете, но съществуваха някои проблеми — започна той. — По онова време Престън работеше по метода оплождане in vitro, при който сперматозоидът и яйцеклетката се събират по лабораторен път, след което създаденият по такъв начин ембрион се имплантира в утробата.

— Да не искаш да ми кажеш, че съм бебе от епруветка?

— Това е секретно. Не трябва да го разкриваш пред никого. През целия си живот, дори на майка ти.

— Тя не знае ли? — смая се Харви.

— Но работата не се състои само в това. Престън взе един жив ембрион и го раздели, създавайки по този начин близнаци.

— Това е оня тип, когото са арестували за изнасилването, нали?

— Ембрионът бе разделен повече от един път.

Харви кимна. Всички те съобразяваха много бързо.

— Колко сме? — попита той.

— Осем.

— Брей! И доколкото разбирам, спермата не е от теб.

— Не е.

— А от кого?

— От един лейтенант във Форт Браг. Висок, стегнат, интелигентен, агресивен и добре изглеждащ.

— А майката?

— Цивилна машинописка от Уест Нойнт. Също горе-долу с такава характеристика.

Хубавото лице на момчето се разкриви в болезнена усмивка:

— Истинските ми родители!

Берингтън трепна.

— Не, не са те — каза той бързо. — Ембрионалното ти развитие протече в корема на майка ти. Тя ти даде живот и повярвай ми — с много болка. Ние те гледахме, когато правеше първите си несигурни стъпки, гледахме те с какви героични усилия се мъчеше да докараш до устата си лъжичката с картофено пюре и изговаряш със запъване първите си думи.

Загледан в лицето на сина си, Берингтън не можеше да каже дали Харви му вярва или не.

— По дяволите, ние те обичахме все повече и повече, а ти ставаше все по-малко обичлив. Всяка година едни и същи шибани доклади от училище — той е много агресивен, още не се е научил да се сработва, посяга на другите деца, има трудности при колективните спортове, нарушава дисциплината в класа, трябва да се научи да уважава другия пол. И всеки път, след като те изхвърляха от училище, ние започвахме да се влачим наоколо, молейки и хленчейки да те вземат в следващото. Опитвахме се да те глезим, биехме те, забранявахме ти някои неща. Водихме те при трима детски психиатри. Ти съсипа живота ни.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм ви съсипал и брака?

— Не, синко. Туй аз сам си го направих. Но това, което се опитвам да ти внуша, е, че каквото и да сториш, аз пак ще те обичам, както всеки друг родител.

Харви още не разбираше.

— Защо ми го казваш сега?

— Стив Логън, един от двойниците ти, беше обект на проучване в нашия факултет. Смаях се, като го видях там, както може би си представяш. После полицията го арестува за изнасилването на Лайза Хокстън. Обаче една от преподавателките, Джийни Ферами, заподозря нещо. Накратко казано, тя те откри и сега се готви да докаже, че Стив Логън е невинен. Вероятно иска да разкрие цялата работа с клонингите и да ме съсипе.

— Това е жената, която срещнах във Филаделфия.

— Ти си я виждал? — Берингтън се изненада.

— Чичо Джим ми се обади и ме помоли да я поизплаша малко.

Берингтън побесня:

— Кучият му син скапан, сега ще му откъсна шибаната тиква!

— Успокой се, тате, нищо не е станало. Повозих се в колата й, голяма сладурана, има особен чар.

Берингтън с усилие възвърна самообладанието си.

— Твоят чичо Джим винаги се е държал безотговорно с теб. Харесва те, че си див, без съмнение само защото и той е същият задник като теб.

— И аз го харесвам.

— Дай сега да говорим за това какво ще правим. Трябва да разбереш намеренията на Джийни Ферами, особено за следващите двайсет и четири часа. Дали е събрала доказателства, които водят от теб към Лайза Хокстън? Не можахме да измислим друг начин да се доберем до нея, освен този.

— Искате да се престоря на Стив Логън и да говоря с нея — бързо проумя Харви.

— Да.

— Забавничко ще бъде — засмя се момчето.

Берингтън тежко изпъшка.

— Не прави никакви глупости, само говори с нея.

— Веднага ли искаш да тръгвам?

— Да. Не ми е приятно да те моля да го правиш, но то е толкова важно за мен, колкото и за теб.

— Спокойно, тате, какво пък може да стане?

— Безпокоя се твърде много. Сигурно няма нищо страшно да влезеш в апартамента на някое момиче.

— Ами ако истинският Стив е вътре?

— Ще огледаш колите отпред. Той има датсун като твоя и точно затова полицията смята, че е похитителят.

— Наистина ли?

— Вие сте като еднояйчни близнаци и имате еднакви вкусове. Ако колата му е там, няма да влизаш. Обади ми се по телефона и ще се опитам да измисля нещо, за да го разкарам.

— Ами ако дойде, докато съм там?

— Той живее във Вашингтон.

— Добре. — Харви се изправи. — Какъв е адресът на момичето?

Берингтън надраска адреса на една картичка и му го подаде:

— И умната, ясно ли е?

— Ясно. Доскоро, Марлборо.

Берингтън се насили да се усмихне:

— До след миг, Едвард Григ.

56.

Харви обиколи няколко пъти улицата на Джийни, търсейки кола като неговата. Имаше наистина много старички автомобили, но между тях не се виждаше ръждясал и светъл датсун. Стив Логън го нямаше.

Той паркира на едно свободно място близо до дома й, изгаси двигателя и се замисли за момент. Трябваше му малко време, за да се вживее в неговия образ. Изпита задоволство, че не бе изпил оная бира, която му предложи чичо Джим.

Знаеше, че тя с лекота ще го вземе за Стив, защото вече веднъж го бе направила във Филаделфия. Но разговорът щеше да направи ситуацията по-сложна. Тя щеше да говори за всевъзможни неща и да очаква от него да знае за какво става въпрос. Трябваше да отвръща, без да издава незнанието си. Необходимо бе да задържи доверието й дотогава, докато успее да разбере какви доказателства има тя срещу него и какво смята да прави с наученото до този момент. Можеше обаче много лесно да изпусне нещо и да се издаде.

Едва сдържаше и възбудата си от предоставилата се възможност отново да я види. Това, което бе правил с нея в колата, бе най-вълнуващото сексуално преживяване в живота му. Беше даже още по-хубаво, отколкото да си в съблекалнята сред всички ония паникьосани момичета. Получаваше ерекция винаги когато се сетеше как къса дрехите й, а колата се люшка насам-натам по цялата магистрала.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. Не биваше да мисли за лицето й, изкривено от страх, и за извиващите се силни крака. Просто трябваше да измъкне от нея определена информация и да се маха. Но никога през живота си не бе вършил разумни неща.

Джийни позвъни в полицейското управление веднага след като се прибра вкъщи. Знаеше, че Миш не е там, но остави съобщение спешно да й се обади.

После позвъни в дома на Стив, но никой не отговори. Мина й през ума, че той е с Лорейн при адвоката и се опитват да измъкнат баща му. Сигурно щеше да й се обади веднага щом се освободи.

Усети разочарование — искаше да сподели с някого добрите новини.

Възбудата от това, че е намерила апартамента на Харви, отмина и тя се почувства потисната. Мислите й се върнаха към опасността да остане без пари, без работа и да няма никакъв начин да помогне на майка си.

За да се ободри, реши да си направи нещо за хапване. Разбърка три яйца, препече бекона, който бе купила вчера за Стив, и го изяде с хляб и кафе. Докато слагаше съдовете в машината, чу звънеца на вратата.

Вдигна домофона.

— Ало?

— Джийни? Стив е.

— Качвай се — каза тя щастливо.

Бе облечен с памучен пуловер с цвета на очите му, изглеждаше страшно привлекателен. Тя го целуна силно и го притисна към себе си, отърквайки гърди в плещестия му торс. Ръката му се плъзна към дупето й и я притисна към себе си. Днес той отново миришеше различно — беше си сложил някакъв афтършейв с аромат на билки. Вкусът му също бе различен — като че ли бе пил чай.

— Нека не бързаме — задъхано каза тя и се отдръпна. Искаше да се наслади на всяка секунда. — Влез и седни. Имам толкова много да ти разказвам!

Той се настани на дивана, а Джийни отиде към хладилника.

— Вино, бира, кафе?

— Малко вино няма да е зле.

— Мислиш ли, че му няма нищо?

Какво, по дяволите, искаше да каже с това? Мислиш ли, че му няма нищо?

— Не знам — отвърна неопределено той.

— Преди колко време го отворихме?

А, добре, те са си отворили бутилка вино, но не са я довършили, затова тя отново я е запушила и сложила в хладилника и сега се пита дали не е изветряло. Но иска аз да реша — прехвърляше той варианти като електронна машина.

— Чакай да видим. Кога го отворихме?

— В сряда, преди четири дни.

По дяволите, не знаеше дори дали е бяло или червено. Мамка му!

— Карай, сипи една чаша…

— Каква умна идея! — Тя наля малко в чаша и му я подаде.

Той отпи.

— Става!

Джийни се облегна на гърба на дивана.

— Я дай и аз да опитам. — Целуна го по устните. — Отвори устата си, искам да опитам виното.

Той се изсмя и направи, каквото му бе казано. Джийни пъхна върха на езика си в устата му. Божичко, тая жена е толкова секси!

— Прав си — отдръпна глава тя. — Пие се.

Смеейки се, тя наля една чаша и за себе си.

Почна да му става забавно.

— Пусни малко музика — предложи й той.

— На какво?

Нямаше представа за какво говори това момиче. О. Исусе, май нещо се изпуснах. Той се огледа — нямаше никаква уредба. Тъпак.

— Татко ми открадна уредбата, забрави ли? — напомни му тя. — Няма на какво да пусна музика. Я чакай малко — всъщност има! — Отиде в съседната стая, вероятно спалнята, и се върна с едно малко водонепропускливо радио, от онези, дето може да си ги закачиш в банята. — Глупаво е. Мама ми го подари една Коледа още преди да започне да полудява.

Баща й откраднал уредбата, майка й луда — от какво семейство идва, по дяволите? — ужаси се той.

— Звукът е калпав, но това е всичко, което имаме. — Тя го включи. — Настроила съм го на 92Q.

— Двайсет хита накуп — каза той автоматично.

— Откъде знаеш?

О, по дяволите, Стив няма откъде да познава балтиморските радиостанции.

— Хванах тая радиостанция на път за насам.

— Каква музика обичаш?

Нямам представа какво обича Стив, но май и ти не знаеш, затова истината ще свърши работа.

— Обичам гангстер рап — Снуп Доги Дог, Айс Кюб, такива неща.

— Ох, мамка му, караш ме да се чувствам стара.

— А ти какво обичаш?

— Рамоунс, Секс Пистълс, Дамнид. Искам да кажа, че когато бях хлапе, ама наистина хлапе, на мода беше пънкът, разбираш ли? Майка ми слушаше оная сладникава музика от шейсетте, която някак си не можеше да стигне до мен, и след това, когато станах на единайсет, изведнъж хоп… Токинг Хедс. Спомняш ли си „Сайко Килър“?

— Разбира се, че не.

— Е, значи майка ти е права. Аз съм твърде стара за теб. — Тя седна до него, сложи глава на рамото му и пъхна ръка под пуловера, търкайки с ръка гърдите и гадейки с пръсти зърната му. Чувстваше се прекрасно. — Радвам се, че си тук — прошепна му.

Той също искаше да пипне зърната й, но имаше по-важна работа. С огромно усилие на волята каза:

— Трябва да поговорим сериозно.

— Прав си. — Джийни се отдръпна и отпи от виното. — Баща ти още арестуван ли е?

Божичко, какво да й отговоря?

— Не, започни първо ти — предложи той. — Каза, че имаш толкова много да ми разказваш.

— Добре, номер едно: знам кой е изнасилил Лайза. Името му е Харви Джоунс и живее във Филаделфия.

Боже всемогъщи! Харви с усилие запази самообладание. Добре че дойдох.

— Има ли някакво доказателство, че той го е направил.

— Ходих в апартамента му. Съседът му ме пусна вътре. Имаше дубликат на ключа.

Шибаното старо педи! Ще му счупя тънкото вратле.

— Намерих бейзболната шапка, с която е бил миналата неделя. Висеше на закачалка зад вратата.

Исусе! Трябваше да я изхвърля. Но никога не ми е идвало наум, че ще ме открият.

— Страхотна работа си свършила — каза той. Стив би се зарадвал на тия новини, които свалят обвиненията от него. — Не знам как да ти благодаря:

— Ще измисля нещо — отвърна тя с дяволита усмивка.

Дали не мога да се върна във Филаделфия и да се отърва от тая шапка, преди полицията да е отишла там?

— Казала си на полицията всичко това, нали?

— Не, оставих съобщение за Миш, но тя още не ми се е обадила.

Алилуя! Все още имам малък шанс.

— Не се притеснявай — продължи Джийни. — Той изобщо не знае, че сме по следите му. Но ти още не си чул най-хубавото. Кого още познаваме на име Джоунс?

Да кажа ли „Берингтън“? Стив дали би се сетил?

— Доста често срещано име е…

— Берингтън, разбира се! Мисля, че Харви е израсъл като син на Берингтън!

От мен се очаква изненада.

— Невероятно! — ахна той.

Какво, по дяволите, да правя сега? Може би татко има някакви идеи. Трябва да му разкажа всичко това. Трябва ми извинение да се обадя по телефона.

Тя го хвана за ръката.

— Хей, я си виж ноктите!

О, майната ти, сега пък какво има?

— Какво им е?

— Толкова бързо са пораснали! Когато излезе от затвора, всички бяха изпочупени и наранени. Сега изглеждат чудесно.

— Винаги ми е минавало бързо.

Тя обърна ръката му и облиза дланта му.

— Днес си много нападателна.

— Ох, божичко, твърде силно тръгнах, нали? — И други мъже й го бяха казвали. Стив се бе държал някак си сдържано, откакто бе влязъл, и тя чак сега разбра защо. — Знам какво искаш да кажеш. Цяла седмица те отблъсквам и сега изведнъж като че ли се каня да те изям за вечеря.

— Да, нещо такова — кимна той.

— Винаги съм била такава. Падна ли си по някого — край. — Тя се оттласна от дивана. — Добре, оттеглям се. — Отиде в кухнята и взе тигана за омлет. Бе толкова тежък, че трябваше да го държи с двете ръце.

— Вчера ти купих някои работи за хапване. Гладен ли си? — Тиганът бе прашен — рядко готвеше, — затова тя го избърса с гъбата. — Искаш ли малко яйца?

— Не особено. И така, значи си била пънкарче, а?

Тя остави тигана.

— Известно време… Раздърпани дрехи, зелена коса.

— Наркотици?

— Друсах се понякога в училище, когато имах пари.

— А на кои части от тялото имаш обички?

Тя внезапно си спомни плаката от апартамента на Харви Джоунс — голата жена с обичка на срамната си устна. И потреперя.

— Само на носа — каза тя. — Когато станах на петнайсет години, се отказах от пънка заради тениса.

— Познавах едно момиче, което имаше обичка на зърното си.

Джийни почувства ревност.

— Спал ли си с нея?

— Разбира се.

— Копеле.

— Да не си мислила, че съм девствен?

Той вдигна ръце, сякаш да се защити.

— Още не си ми казал какво е станало с баща ти. Пуснаха ли го?

— Защо да не звънна вкъщи и да науча какви са последните новини?

Ако го чуеше да набира седемцифрен номер, щеше да се досети, че разговаря с местен абонат, докато неговият баща му бе казал, че Стив Логън живее във Вашингтон. Затова той натисна вилката, набра три произволни цифри, все едно че набира извънградски код, а после — номера на баща си.

Отговори баща му.

— Здрасти, мамо — каза Харви. Стисна здраво слушалката, надявайки се баща му да не каже: Кой се обажда, имате грешка.

Но той веднага схвана ситуацията.

— Обаждаш се от Джийни, нали?

— Да, обаждам ти се да разбера дали татко е излязъл от затвора.

— Полковник Логън е още под арест, но не е в затвора. Намира се във военната полиция.

— Лошо, надявах се, че вече са го пуснали.

Баща му колебливо попита:

— Можеш ли да ми кажеш нещо… каквото и да е?

Харви непрекъснато се изкушаваше да погледне към Джийни, за да види минава ли номерът пред нея, но знаеше, че това ще му придаде виновен вид. Взираше се в стената.

— Джийни е свършила страхотна работа, мамо. Открила е истинския похитител. — Опита се гласът му да прозвучи зарадвано. — Името му е Харви Джоунс. В момента чакаме от полицията да се обадят на съобщението й, за да им разкажем всичко.

— Исусе Христе! Това е ужасно!

— Да, наистина с чудесно! — Недей влага ирония, глупак такъв.

— Е, поне сме предупредени. Можеш ли да я спреш да говори с полицията?

— Мисля, че ще се наложи.

— А нещо за „Дженетико“? Има ли намерение да публикува всичко за нас?

— Още не знам. — Прекъсвай тоя разговор, преди да съм изпуснал нещо.

— Гледай да разбереш. Това също е много важно.

— Окей, надявам се татко скоро да излезе. Обади ми се тук, ако има нещо ново.

— Безопасно ли е?

— Просто кажи да извикат Стив. — Той се изсмя, сякаш беше казал шега.

— Джийни може да познае гласа ми. Ще накарам Престън да се обади.

Харви затвори.

— Трябва пак да се обадя в полицията. Може би не разбират колко е спешно — притеснено вметна Джийни.

Тя вдигна телефона.

Харви разбра, че ще трябва да я убие.

— Първо обаче ме целуни — каза той.

Тя се гмурна в обятията му, облягайки се на кухненския плот, и открехна устни. Той я погали по задника.

— Чудесен пуловер — промърмори Харви, после сграби гръдта й.

Зърното й се втвърди от докосването, но тя не се почувства така добре, както бе очаквала. Опита да се отпусне и да се наслади на момента, който толкова бе очаквала. Той плъзна и двете си ръце под пуловера. Джийни изви гръб леко към него, усещайки и двете му ръце върху гърдите си. Както винаги, тя изпита леко смущение, страхувайки се да не би той да се разочарова от тях. Всички мъже, с които бе спала, бяха харесвали гърдите й, но тя все още не можеше да се пребори с чувството, че са малки. Както и всички останали, Стив не даде никакви признаци на разочарование. Вдигна пуловера нагоре и засмука зърното й.

Джийни сведе поглед към него. Когато първото момче направи това, тя го взе за някакъв анахронизъм, връщане към детските години. Но скоро започна да й харесва и дори й доставяше наслада и тя да го прави на партньора си. Сега обаче нещо не се получаваше. Тялото й отвръщаше, но някакво съмнение дълбоко в съзнанието й не й даваше мира и тя не можеше да изпита удоволствието. Вчера обърках всичко с моята параноя, сега обаче няма да го допусна, укори се тя.

Той усети колебанието й и се изправи.

— Не ти е удобно. Ела да седнем на дивана.

Повече от уверен, че тя ще се съгласи, той се настани, а Джийни го последва. Беше чудесно — той поглади веждата си с върха на пръста и посегна да я прегърне.

Но тя се дръпна рязко.

— Какво? — попита недоумяващо той.

Не! Не може да бъде! Страх и изумление я смразиха.

— Ти… ти… направи това нещо… с веждата.

— Какво нещо?

Джийни скочи от дивана.

— Гадина такава! — изкрещя тя. — Как смееш?

— Какво, по дяволите, става? — каза той, но играта му вече бе слаба.

— Изчезвай веднага оттук! — кресна тя.

Той се опита още малко да поддържа фасадата.

— Първо се хвърляш отгоре ми, а после ме отблъскваш.

— Знам кой си, копеле такова! Ти си Харви!

Изведнъж той се предаде.

— Как разбра?

— Докосна веждата си точно като Берингтън.

— Е, добре, и какво толкова? Щом си приличаме, спокойно можеше да се престориш, че ме вземаш за Стив.

— Омитай се веднага!

Той се пипна по чатала, показвайки й ерекцията си.

— След като вече стигнахме дотук, няма да си ида с подути топки.

О, боже, сега вече загазих яко. Тоя тип е животно!

— Не се доближавай до мен!

Той пристъпи към нея с усмивка.

— Искам да сваля тия джинси и да видя какво има отдолу.

Тя си спомни Миш да казва, че похитителите се наслаждавали на страха на жертвите си.

— Не ме е страх от теб — каза Джийни, опитвайки се да запази спокойствие. — Но ако ме докоснеш, ще те убия, кълна се!

Движенията му бяха адски бързи. Само за част от секундата той я сграбчи, повдигна я и я хвърли на пода.

Телефонът иззвъня.

Тя се развика:

— Помощ! Господин Оливър! Помощ!

Харви грабна гъбата от кухненския плот и грубо я натика в устата й. Тя се задави и се закашля. Той стисна китките й, за да не й даде възможност да измъкне гъбата от устата си. Джийни се опита да я избута с език, но не можа. Дали г-н Оливър е чул виковете й? Беше възрастен човек и усилваше високо звука на телевизора.

Телефонът продължаваше да звъни.

Харви хвана колана на джинсите й. Извивайки се, тя му се изплъзна, но той я плесна през лицето така силно, че пред очите й изскочиха звезди. Докато главата й се мяташе, той пусна китките й и смъкна джинсите, а после и бикините.

— Леле, каква е космата! — възкликна той.

Джийни дръпна гъбата от устата си и изкрещя:

— Помощ! Помогнете!

Харви покри устата й с едрата си длан, заглушавайки виковете й, и падна върху нея, като едва не изкара въздуха й. Няколко секунди тя не можа нищо да направи — само безпомощно се мъчеше да си поеме дъх. Кокалчетата му натъртиха бедрата й, докато се опитваше с една ръка да отвори ципа си. После започна да бута напред, мъчейки се да намери пътя. Тя трескаво се заизвива, силейки се да го отхвърли, но той беше много тежък.

Телефонът продължаваше да звъни. Чу се и звънецът на вратата.

Харви не спря.

Джийни отвори уста. Пръстите на Харви се плъзнаха вътре и тя стисна зъби с всичка сила. Усети вкуса на топла кръв, той изкрещя от болка и дръпна ръката си.

Звънецът на вратата отново иззвъня — продължително и настойчиво.

Джийни изплю кръвта и отново изпищя:

— Помощ! Помощ! Помощ!

Отдолу долетя силен удар, после още един и след това се чу звук от чупещо се дърво.

Харви с усилие се изправи на крака, притискайки ухапаните си пръсти.

Джийни се претърколи, скочи и отстъпи заднешком.

Вратата широко се отвори. Харви се извърна, обръщайки гръб на Джийни.

В стаята нахълта Стив.

За миг Стив и Харви се гледаха, без да помръднат.

Бяха абсолютно еднакви. Ами какво щеше да стане, ако се сбият? Бяха равни по височина, тегло, сила и форма. Щяха да се бият вечно!

Джийни импулсивно хвана тежкия тиган с двете си ръце. Представяйки си, че връща топката с прочутия си двоен бекхенд, тя пренесе тежестта на тялото си върху изнесения напред крак, напрегна мускули и замахна колкото сила имаше.

Удари Харви точно отзад по главата.

Чу се тъп удар. Краката на Харви изведнъж омекнаха и той се свлече на колене, клатушкайки се.

Все едно бе изтичала до мрежата, готова за воле, Джийни вдигна тигана високо с дясната си ръка и с все сила отново го стовари върху главата му.

Очите му се обърнаха, тялото му се отпусна и той се просна на пода.

Стив я гледаше изумено:

— Леле-е, добре че удари тоя близнак, който трябваше.

Джийни започна да трепери. Изтърва тигана и седна на една табуретка. Стив я прегърна.

— Всичко свърши — каза той.

— Не, не е — отвърна тя. — Сега започва.

Телефонът продължаваше да звъни.

57.

— Просна го, копелето — каза Стив. — Кой е?

— Това е Харви Джоунс — отвърна Джийни. — И е син на Берингтън Джоунс.

— Берингтън е взел един от осемте клонинга и го е отгледал като свой син? — Стив като че не можеше да повярва: — Брей, проклет да съм!

Джийни се втренчи в проснатата в несвяст фигура.

— Какво ще правим сега?

— Като начало защо не отговориш на телефона?

Джийни вдигна слушалката, беше Лайза.

— И с мен едва не стана същото — каза тя без предисловия.

— О, не!

— Същият тип.

— Не мога да повярвам. Да дойда ли?

— Благодаря, добре би било.

Джийни затвори. Болеше я цялото тяло, в устата й още имаше вкус на кръв. Наля си чаша вода и отпи, после се изплю в кухненската мивка.

— Това е опасно място, Стив. Хората, срещу които се изправяме, имат могъщи приятели — предупреди тя.

— Знам.

— Може да се опитат да ни убият.

— Благодаря, че ме предупреди.

Не бива да се поддавам на страха, помисли си тя.

— Мислиш ли, че ако им обещая да не говоря за това, те ще ме оставят на мира?

— Не, не мисля — рече Стив след кратък размисъл.

— Значи нямам друг избор, освен да се боря.

По стълбите се чуха стъпки и главата на г-н Оливър надникна от вратата.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Погледът му падна върху проснатия в безсъзнание Харви, вдигна се към Стив, после отново се сведе: — Боже!

Стив подаде черните джинси на Джийни и тя бързо ги навлече. Ако г-н Оливър я беше забелязал, поне тактично бе премълчал.

— Това сигурно е оня тип от Филаделфия. — Той посочи към Харви. — Нищо чудно, че си го взела за приятеля ти. Близнаци ли са?

— Ще го вържа, преди да е дошъл в съзнание — рече Стив. — Имаш ли някаква връв, Джийни?

— Имам малко кабел — обади се г-н Оливър. — Ще отида да си донеса инструментите.

Джийни притисна Стив към себе си с благодарност. Чувстваше се така, сякаш току-що се е събудила от кошмар.

— Помислих, че си ти — каза тя. — Беше също като вчера, но този път не се уплаших.

— Казахме, че трябва да си измислим парола, за да не стават друг път подобни страхотии.

— Хайде да го направим сега. Когато миналата неделя се приближи до мен на корта, ти каза: Аз също играя малко тенис.

— А ти скромно отвърна: Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория.

— Това ще ни бъде паролата. Ако един от нас каже първата фраза, другият трябва да каже втората.

Г-н Оливър се върна с инструментите си. Той претърколи Харви по гръб и започна да връзва ръцете му отпред, стягайки дланите една срещу друга, но оставяйки пръстите свободни.

— Защо не му вържете ръцете отзад? — поинтересува се Стив.

Г-н Оливър ги погледна стеснително.

— Моля да ме извините за израза, но по този начин няма да може да си го държи, ако му се наложи да пикае. Научих това в Европа по време на войната. — Започна да връзва краката на Харви. — С тоя тип повече няма да имаш неприятности. А какво смяташ да правиш с входната врата?

Джийни хвърли поглед към Стив.

— Доста зле я потроших — призна си той.

— Ще извикам дърводелец — каза Джийни.

Г-н Оливър се намеси:

— Имам някоя и друга дъска в двора. Ще я пооправя, колкото да я заключим довечера, а утре ще дойде някой да я направи както трябва.

— Благодаря, толкова мило от ваша страна — рече Джийни.

— Няма за какво. Това е най-интересното нещо, което ми се случва от Втората световна война насам.

— Ще ви помогна — предложи му Стив.

Г-н Оливър поклати глава.

— Вие двамата имате да говорите за много неща, разбирам аз. Като например за това да извикате ли полиция за тоя тип, дето сте го проснали на килима.

Без да дочака отговор, той вдигна инструментите си и излезе.

Джийни се помъчи да събере мислите си.

— Утре „Дженетико“ ще бъде продадена за сто и осемдесет милиона долара и Пруст ще се кандидатира за президент. Междувременно аз си оставам уволнена и със съсипана репутация. Повече никога няма да мога да работя като учен. Но мога да обърна ситуацията с това, което знам.

— Как смяташ да го направиш?

— Ами… бих могла да публикувам данните за експеримента в някой вестник.

— Няма ли да имаш нужда от доказателства?

— Ти и Харви сте доста драматични доказателства. — Особено ако успея да ви покажа и двамата по телевизията.

— Да… по Шейсет минути или нещо подобно. — Лицето му отново помрачня. — Но Харви няма да иска.

— Могат да го снимат, както е вързан. После ще извикаме ченгетата.

— Бедата е там, че ти вероятно трябва да действаш, преди „Дженетико“ и „Ландсман“ да приключат със сделката. Пипнат ли парите, ще имат възможност да отбият всяка лоша реклама, която сме събрали за тях. Но не виждам как би могла да се добереш до някоя ТВ станция в следващите няколко часа. А според Уолстрийт Джърнъл пресконференцията им е утре сутринта.

— Може би ние трябва да организираме наша пресконференция.

— Сетих се! — извика Стив. — Ще се намесим в тяхната пресконференция.

— По дяволите, точно така! Тогава хората от „Ландсман“ може да се откажат да подпишат документите и сделката ще бъде отменена.

— И Берингтън няма да успее да направи милиони долари.

— И Джим Пруст няма да се кандидатира за президент.

— Сигурно сме луди — забеляза Стив. — Това са едни от най-силните хора в Америка, а ние кроим планове да им развалим партито.

Отдолу долетяха удари с чук — г-н Оливър поправяше вратата.

— Те мразят черните — каза Джийни. — Всички тия лайна за добри гени и второкласни американци са само прах в очите. Това са бели „свръхчовеци“, въоръжени със съвременна наука. Те искат да направят г-н Оливър второкласен гражданин. Да вървят по дяволите, няма само да стоя и да гледам.

— Трябва да си изработим план — предложи Стив практично.

— Добре, ето ти го — каза Джийни. — Първо трябва да разберем къде ще бъде пресконференцията на „Дженетико“.

— Вероятно в някой балтиморски хотел.

— Ако е необходимо, ще позвъним на всичките.

— След това вероятно ще се наложи да си вземем стая в същия хотел.

— Добра идея. После аз се промъквам по някакъв начин на пресконференцията, изправям се отпред и дръпвам една реч пред събралите се медии.

— Няма да ти дадат думата.

— Трябва да подготвя някакво изявление за пресата и да го държа в готовност. Тогава вие с Харви ще влезете. Близнаците са фотогенични, всички камери ще се насочат към вас.

Стив се замисли мрачно.

— И какво ще докажеш, като закараш мен и Харви там?

— Тъй като сте съвършено еднакви, ефектът ще бъде доста драматичен и това ще накара пресата да започне да задава въпроси. Няма да мине много време и те ще разберат, че имате различни майки. Научат ли това, ще им стане ясно, че тук има някаква тайна, точно както на мен ми стана ясно. А ти знаеш как проверяват кандидата за президент.

— Въпреки това мисля, че трима е по-добре от двама — каза Стив. — Дали не можем да помолим някой от другите да дойде?

— Можем да опитаме. Да поканим всички и да се надяваме, че поне един ще се отзове.

Опънат на пода, Харви отвори очи и изпъшка.

Джийни почти го бе забравила. Поглеждайки го, изведнъж си помисли, че главата сигурно адски го боли. Почувства се виновна, задето бе толкова отмъстителна.

— Може би трябва да повикаме доктор, доста здраво го ударих — каза тя.

Харви бързо идваше на себе си.

— Развържи ме, кучко такава! — изхриптя той.

— Да забравим за доктора — реши Джийни.

— Развържи ме веднага или ще ти отрежа циците с бръснач веднага щом се освободя.

— Млъкни, Харви. — Джийни напъха гъбата за чинии в устата му.

Стив се обади замислено:

— Доста интересно ще бъде да се опитаме да го вкараме в хотела вързан.

Отдолу долетя гласът на Лайза, поздравяваше г-н Оливър. След миг се появи на вратата, облечена в дънки и с тежки ботуши. Тя погледна Стив, после Харви и после пак Стив.

— Боже мой, значи е вярно!

Стив се изправи.

— Аз съм този, когото посочихте на разпознаването — каза той. — Но това е онзи, който ви нападна.

— Харви се опита да направи с мен онова, което направи с теб — обясни Джийни. — Стив дойде тъкмо навреме и счупи вратата, за да ме спаси.

Лайза се приближи до Харви и дълго се взира в него. После замислено замахна с единия си крак и го ритна в ребрата с носа на ботуша. Той извика и се сгърчи от болка. Ритна го още веднъж.

— Брей! — възкликна тя, клатейки глава. — Ама то било приятно.

Джийни бързо разказа на Лайза какво се бе случило.

— Доста неща са станали, докато съм спала — Лайза бе изненадана.

— Ти си вече цяла година в УДФ, Лайза — каза Стив. — Как така нито веднъж не си виждала сина на Берингтън?

— Берингтън изобщо не общува с колегите си от академичните кръгове. Чувства се твърде голяма знаменитост. Много е възможно никой от УДФ да не е виждал Харви.

Джийни обрисува в общи линии плана за намеса в пресконференцията.

— Тъкмо говорехме, че ще се чувстваме по-уверени, ако и още някой от клонингите дойде там.

— Е, Пер Ериксън е мъртъв, а Денис Пинкър и Мърей Клод са в затвора, но остават още трима — Хенри Кинг от Бостън, Уейн Статнър от Ню Йорк и Джордж Дасолт, който може да е в Бафълоу, Сакраменто или Хюстън, не знаем точно къде, но ще опитаме да го издирим. Пазя всички телефонни номера.

— А дали могат да бъдат тук навреме?

— Можем да проверим полетите по Компу Сърва — предложи Лайза. — Къде е компютърът ти, Джийни?

— Откраднаха ми го.

— Моят „Пауърбук“11 е в багажника. Ще отида да го взема.

— Трябва да обмислим много прецизно как да накараме тия момчета да дойдат до Балтимор с толкова кратко предизвестие. Да предложим да им платим билетите, но не съм сигурна дали кредитната ми карта може да понесе тоя товар.

— Имам една Америкън Експрес, която мама ми даде за извънредни случаи. Сигурен съм, че ще сметне това за извънреден случай.

— Каква велика майка имаш! — каза Джийни завистливо.

Лайза се върна и свърза компютъра с модемната линия на Джийни.

— Чакай малко — спря я Джийни. — Първо нека организираме нещата.

58.

Джийни написа изявлението за пресата. Лайза влезе в Уърлд Спан Търговски пътнически услуги и започна да проверява полетите, Стив запрелиства Жълтите страници и взе да звъни на всички хотели в Балтимор:

— Извинете, при вас за утре имате ли предвидена пресконференция за „Дженетико Инк.“ или „Ландсман“?

След шест разговора Стив се досети, че пресконференцията може да не е в хотел. Би могла да се проведе на някое по-екзотично място, например на борда на яхта. Възможно бе и „Дженетико“ да имат някоя достатъчно голяма зала в техния щаб, малко на север от града. Но на седмото обаждане администраторът услужливо каза:

— Да, в зала „Риджънси“ по обед, сър.

— Чудесно! — възкликна Стив и вдигна палец с тържествуваща усмивка към Джийни. — А може ли да си запазя стая за довечера, моля?

— Ще ви свържа с отдел „Резервации“, сър, само задръжте за момент.

Той запази стая, плащайки с кредитната карта на майка си.

— Има три полета, които могат да докарат Хенри Кинг тук, и то навреме — съобщи междувременно Лайза. — Всичките са на US Air. Излитат в шест и двайсет, седем и четиридесет и девет и четиридесет и пет. Имат свободни места.

— Запази му място за полета в девет и четиридесет и пет — каза Джийни.

Стив подаде кредитната карта на Лайза и тя натрака данните й в компютъра.

— Все още не съм измислила как да го накарам да дойде — рече Джийни.

— Не каза ли, че е студент и работел в някакъв бар? — попита Стив. Значи има нужда от пари. Дай да опитам, какъв е номерът?

Джийни му го даде и добави:

— Викат му Ханк.

Стив позвъни. Никой не отговори. Той поклати глава разочаровано.

Но Джийни подскочи импулсивно:

— Той май е на работа в бара!

Даде номера на Стив.

Обади се човек със силен испански акцент:

— „Блу Ноут“.

— Може ли да говоря с Ханк?

— Той тук работи — каза мъжът раздразнено.

Стив се усмихна окуражаващо на Джийни.

Минутка по-късно в слушалката се чу глас, същият като на Стив.

— Да, кой се обажда?

— Здрасти, Ханк, казвам се Стив Логън и двамата с теб имаме нещо общо.

— Да не продаваш нещо?

— Твоята майка и моята са се лекували в една и съща клиника, преди ние да се родим. Клиниката се казва „Авънтайн“. Можеш да попиташ майка си.

— Е, и какво?

— С две думи, искам да съдя клиниката за десет милиона долара и бих искал и ти да се присъединиш към мен.

Последва дълго мълчание.

— Не знам дали не се майтапиш, приятел — обади се най-сетне Ханк, — но дори и да говориш сериозно, аз нямам никакви пари за съдебни процеси.

— Аз плащам всички разходи. Парите ти не са ми нужни.

— Тогава защо ми се обаждаш?

— Защото делото ще добие много по-голяма тежест, ако и ти си с мен.

— Ами тогава пиши ми по-подробно и…

— Точно там е проблемът. Трябва да бъдеш тук, в Балтимор, в хотел „Стауфър“, утре по обед. Организирал съм пресконференция преди делото и искам и ти да дойдеш.

— Че кой ходи в Балтимор? Това да не ти е Хонолулу!

Я по-сериозно, задник такъв! — ядоса са Стив.

— Имаш резервация за полета на US Air в девет и четиридесет и пет от името на Логън. Билетът ти е платен, можеш да провериш в компанията. Просто си го взимаш, като отидеш на летището.

— И ти ми предлагаш да си разделим десет милиона долара?

— О, не, ти ще си получиш лично твои десет милиона.

— За какво ги съдиш?

— Нарушение на договор чрез измама.

— Следвам бизнес и ми се струва, че имаше някакви ограничения за давността. Нещо, което е станало преди двайсет и три години…

— Има ограничения, но те започват да текат от времето на откриване на измамата, а в нашия случай е миналата седмица.

Някъде отзад долетя глас със силен испански акцент:

— Хей, Ханк, стотина клиенти седят и чакат!

Ханк продължи:

— Почна да ми звучи малко по-убедително.

— Означава ли това, че ще дойдеш?

— По дяволите, не. Означава, че ще си помисля, като изляза от работа. А сега трябва да сервирам.

— Можеш да се свържеш с мен в хотела — каза Стив, но Ханк вече бе затворил.

Джийни и Лайза го гледаха втренчено.

— Не знам дали успях да го убедя — каза той унило. — А с какво си изкарва хляба Уейн Статнър?

— Притежател е на нощни клубове. Вероятно има вече десет милиона.

— Значи трябва да изострим любопитството му. Имате ли номера му?

— Не.

Стив се обади на справки.

— Ако е знаменитост, името му няма да е в указателя.

— Може да дадат номера на офиса му. — След секунда обаче се свърза и получи номера. Набра го и оттатък отвърна телефонен секретар. — Здрасти, Уейн, казвам се Стив Логън и може би ще забележиш, че гласът ми е също като твоя. Това е така, защото, ако щеш вярвай, но сме еднакви. Висок съм един и осемдесет и пет, тежа осемдесет и пет килограма и изглеждам точно като теб, само че косата ми е руса. Ето още някои общи неща, които вероятно имаме с теб — нямам нокти на кутретата на краката и когато мисля, почесвам опакото на лявата си ръка с пръстите на дясната. А ето ти и изненада — не сме близнаци. Няколко такива сме. Миналата неделя един от тях е извършил престъпление в УДФ, затова при теб са идвали от балтиморската полиция. И ще се срещнем утре в хотел „Стауфър“ в Балтимор по обед. Знам, че всичко това звучи много странно, Уейн, но се кълна, че е истина. Свържи се с мен или с доктор Джийн Ферами в хотела или просто ела. Ще бъде много интересно. — Той затвори и погледна Джийни. — Е, как е?

Тя вдигна рамене.

— Той е човек, който може да си позволи да задоволи прищевките си. Това вероятно ще го заинтригува. Освен това управител на нощни клубове какво ще прави в понеделник сутринта? От друга страна пък, аз едва ли бих хванала самолета само за това, че на телефонния ми секретар е оставено такова съобщение.

Телефонът иззвъня и Стив автоматично го вдигна.

— Ало?

— Може ли да говоря със Стив? — Гласът беше непознат.

— Стив е.

— Чичо ти Престън е, давам ти баща ти.

Стив не познаваше никакъв чичо Престън. Но преди да се изненада, по телефона се чу друг глас:

— Има ли някой при теб? Тя чува ли, като говориш?

Изведнъж Стив разбра. Изненадата му се смени с изумление и в първия миг той не можа да измисли какво да каже.

— Чакай малко така — рече и покри слушалката с длан. — Май се обажда Берингтън Джоунс! — обърна се той към Джийни. — И мисли, че аз съм Харви. Какво, по дяволите, да правя?

— Импровизирай! — посъветва го тя.

Стив отново доближи слушалката до ухото си.

— Да, Стив е.

— Какво става? Стоиш там вече няколко часа!

— Сигурно…

— Разбра ли какво възнамерява да прави Джийни?

— Да… разбрах.

— Тогава върни се и ни кажи!

— Добре.

— Не си попаднал в някаква клопка, нали?

— Не.

— Предполагам, че досега си я чукал.

— Може да се каже.

— Вдигай си проклетите гащи и веднага идвай тук! Здравата сме я запазили! Сега като затвориш, кажи, че ти се е обадил един, който работи за адвоката на родителите ти, и ти е казал незабавно да се върнеш във Вашингтон. Това ще ти е извинението да се махнеш оттам по възможно най-бързия начин. Ясно ли е?

— Ясно. Идвам.

Берингтън затвори и Стив отпусна рамене от облекчение.

— Мисля, че го изработих.

— Какво ти каза? — попита го Джийни нетърпеливо.

— Интересни работи. Изглежда, те са изпратили Харви тук да разбере какви са намеренията ти. Безпокоят се какво ще правиш с информацията, с която разполагаш.

— Те? Кои те?

— Берингтън и някой си чичо Престън.

— Престън Барк, президент на „Дженетико“. А защо се обаждат?

— Нетърпеливи са. На Берингтън му е писнало да чака. Той и дружките му май искат да разберат какво смяташ да правиш, за да знаят какви действия да предприемат. Накара ме да се престоря, че трябва да отида до Вашингтон да се видя с адвоката, а всъщност да бъда у тях по най-бързия начин.

Джийни се разтревожи.

— Много лошо. Когато Харви не се върне, Берингтън ще разбере, че нещо е станало и по този начин ще ги предупредим. Не се знае какво ще направят. Може да преместят пресконференцията в друг хотел, да усилят охраната, да не ни пуснат или изобщо да отменят пресконференцията и да подпишат документите в кантората на адвоката.

Стив заби поглед в пода. Имаше идея, но не смееше да я предложи.

— Тогава Харви трябва да се прибере вкъщи — най-сетне каза той.

— Та той си лежи на пода и слуша! — възпротиви се Джийни. — Ще им разкаже всичко.

— Не и ако аз отида на негово място.

Джийни и Лайза впериха в него смаяни погледи.

Беше изтървал гласно мислите си, а трябваше да ги подготви преди това.

— Просто ще отида в дома на Берингтън и ще се престоря на Харви. Ще ги успокоя.

— Стив, това е много опасно. Не знаеш нищо за тях. Не знаеш даже къде е тоалетната.

— След като Харви е измамил теб, сигурно и аз мога да измамя Берингтън.

— Харви не ме измами, аз го усетих.

— Но те измами за известно време.

— Но ти трябва да останеш там дълго.

— Не много, обикновено Харви се връща във Филаделфия в неделя вечерта. Всички знаем това. Ще бъда тук преди полунощ.

— Но Берингтън му е баща. Невъзможно е.

Стив знаеше, че е права.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя дълго мисли, после каза сломено:

— Не.

59.

Стив навлече сините рипсени панталони и светлосиния пуловер на Харви, качи се в датсуна му и подкара към Роланд Парк. Стъмваше се, когато пристигна пред дома на Берингтън. Паркира зад сребрист линкълн и постоя малко, за да набере кураж.

Трябваше да изиграе всичко точно. Ако го разкриеха, с Джийни бе свършено. Обаче нямаше никаква предварителна информация, за която да се хване. Трябваше да бъде нащрек за всеки намек, да усеща какво се иска от него, да не се стряска, ако нещо сбърка. Искаше му се да е актьор.

В какво настроение би бил Харви, запита се той. Баща му доста строго му бе заповядал да се върне. Може да се е забавлявал с Джийни и да са му развалили удоволствието. Мисля, че трябва да е в лошо настроение.

Той въздъхна. Не можеше да отлага повече решителния миг. Излезе от колата и застана пред входната врата.

На ключодържателя на Харви имаше няколко ключа. Наведе се леко и прочете марката на бравата — „Йейл“. После затърси сред ключовете същата марка, но в този момент на прага застана Берингтън.

— Какво стърчиш пред вратата? — раздразнено изръмжа той. — Влизай!

Стив влезе.

— Давай към кабинета — продължи Берингтън.

Къде, мамка му, е кабинетът? Стив потисна надигналата се паника. Къщата бе стандартна постройка в стил „ранчо“, на две нива, построена през седемдесетте. От лявата му страна, отвъд арката, се виждаше пуст хол с официална мебелировка. Пред него имаше коридор с няколко врати, които водеха, по негова преценка, към спалните. Откъм дясната му страна имаше две врати и явно едната от тях бе за кабинета, но коя точно?

— Влизай в кабинета! — повтори Берингтън, като че ли Стив не го бе чул първия път.

Стив избра една от вратите.

Погрешно — това бе тоалетна.

Берингтън го изгледа раздразнено.

Стив се поколеба за момент, но си спомни, че трябва да е в лошо настроение.

— Не може ли по-напред да се изпикая? — навъсено запита той и без да чака отговор, влезе и затвори вратата.

Намираше се в тоалетната за гости — само тоалетна чиния и мивка. Взря се в огледалото.

— Сигурно си откачен — каза на отражението си.

После пусна водата, изми си ръцете и излезе.

Откъм другия край на къщата долитаха мъжки гласове. Той отвори вратата до тоалетната — именно това бе кабинетът. Влезе вътре и бързо се огледа. В стаята имаше бюро, дървен шкаф за документи, много лавици с книги, телевизор и няколко дивана. На бюрото бе поставена снимка на привлекателна руса жена на около четиридесет години, облечена с дрехи, отдавна излезли от мода, както се стори на Стив. В ръцете си жената държеше бебе. Бившата съпруга на Берингтън и моя майка? Той заотваря чекмеджетата на бюрото едно след друго, хвърляйки им кратък поглед, после се прехвърли на шкафа за документи. В най-долното чекмедже имаше бутилка малцово уиски „Спрингбанк“ с няколко кристални чаши. Не им беше тук мястото — някой май ги криеше в шкафа. Прищявка на Берингтън най-вероятно. Тъкмо затвори чекмеджето и в стаята влезе Берингтън, следван от двама мъже. Стив позна сенатор Пруст, чиято плешива глава и огромен нос му бяха известни от новините по телевизията. Предположи, че тихият тъмнокос мъж е „чичо“ Престън Барк, президентът на „Дженетико“.

Спомни си, че трябва да се държи сопнато.

— Не беше необходимо да си чупя краката от бързане, нали?

Берингтън подзе примирително:

— Току-що вечеряхме. Искаш ли нещо? Мариан ще ти стъкми един поднос.

Стомахът на Стив се бе свил на топка от напрежение, но Харви сигурно би поискал да хапне. Той се престори на по-омекнал:

— Разбира се, че съм гладен.

Берингтън извика:

— Мариан? — След секунда на вратата се появи разтревоженото лице на красиво чернокожо момиче. — Донеси на поднос нещо за вечеря на Харви.

— Веднага, мосю — тихо отвърна момичето.

Стив я загледа как се оттегля, забелязвайки, че минава през хола, за да стигне до кухнята. Вероятно трапезарията бе в същата посока, освен ако не са се хранили в кухнята.

Пруст се наведе напред:

— И така, момчето ми, какво научи?

Двамата с Джийни вече бяха измислили какво да говори.

— Мисля, че може да се поотпуснете, поне за момента — започна Стив. — Джийни Ферами има намерение да съди УДФ за незаконно уволнение. Мисли, че ще успее да съобщи за клонингите по време на гледане на делото. Дотогава няма никакви намерения да публикува нищо. В сряда си е уредила среща с някакъв адвокат.

Тримата възрастни мъже се спогледаха облекчено.

— Незаконно уволнение — обади се Пруст. — Това ще й отнеме най-малко година. Дотогава имаме много време да си свършим работата.

Изработих ви, злоумишлени дърти копелета такива! — проклети мислено Стив.

— А Лайза Хокстън? — запита Берингтън.

— Джийни знае кой съм и мисли, че аз съм го направил, но няма доказателства. Вероятно ще ме обвини, но според мен ще погледнат на това като на отмъщение към бивш работодател.

— Добре, но мисля, че въпреки всичко ти трябва адвокат. Вижте сега какво ще направим. Ще останеш тук да преспиш. И без това е късно да се връщаш във Филаделфия.

Не искам да спя тук!

— Не знам…

— Утре ще дойдеш с мен на пресконференцията, а веднага след това ще отидем да се видим с Хенри Куин.

Много е рисковано! Не се паникьосвай, мисли!

Ако остана тук, ще знам всеки момент какво възнамеряват да правят тези откачалки. Струва си риска. Сигурно нищо особено няма да ми се случи, докато спя. А мога и да се опитам тайно да се обадя на Джийни и да й кажа какво става.

— Е, значи сме седели тук и сме се притеснявали за нищо — въздъхна Пруст.

Но Барк не бързаше да приеме добрите новини толкова бързо.

— И това момиче дори не се е сетило да се опита да саботира сделката на „Дженетико“? — каза с подозрение в гласа.

— Умна е, но не разбира от бизнес — отвърна Стив.

Пруст му намигна:

— А как е в оная работа?

— Трепач — отвърна Стив ухилен и Пруст избухна в смях.

Мариан влезе с подноса — нарязано пиле, салата с лук, хляб и една бира. Стив й се усмихна.

— Благодаря — каза той. — Страхотно е.

Тя го погледна стреснато и Стив разбра, че Харви не казва много често благодаря. Улови погледа на Престън Барк, който го гледаше смръщено. Спокойно, спокойно. Не разваляй всичко точно сега. Вече си ги насочил, накъдето трябва и е нужно само да изкараш поне един час, докато стане време за сън:

Той започна да се храни.

— Спомняш ли си веднъж как те заведох в хотел „Плаза“ в Ню Йорк да обядваме, кога го беше на десет години? — попита го Барк.

Стив се накани да каже да, когато улови подозрение и в лицето на Берингтън. Това да не е проверка? Барк да не подозира нещо?

— В „Плаза“ ли? — Той смръщи вежди в престорено усилие да си спомни. При всички положения имаше само един безопасен отговор. — Ами не си спомням, чичо Престън.

— А може и да съм бил с момчето на сестра ми — каза Барк.

Берингтън се изправи.

— От тая бира пикая като вол — каза той и излезе.

— Пие ми се един скоч — каза Пруст.

Стив веднага се обади:

— Пробвай в най-долното чекмедже на шкафа. Татко обикновено там го крие.

Пруст отиде до шкафа и дръпна чекмеджето.

— Браво, момчето ми! — каза той и извади бутилката и няколко чаши.

— Открих това място още като бях на дванайсет години — продължи Стив. — Оттогава започнах да си пооткрадвам по малко.

Пруст отново избухна в смях. Стив крадешком погледна към Барк. Предпазливото изражение от лицето му бе изчезнало и той се усмихваше.

60.

Г-н Оливър извади огромен пистолет, който бе донесъл от войната.

— Взех го от един немски пленник — каза той. — През ония дни на чернокожите войници не им даваха да се мотаят безцелно с оръжие.

Той седеше на дивана и го държеше насочен към Харви.

Лайза въртеше телефона и се опитваше да се свърже с Джордж Дасолт.

— Ще отида да се регистрирам в хотела и да поразузная малко — каза Джийни.

Тя нахвърля някои свои неща в един куфар, качи се в колата и подкара към хотел „Стауфър“, мислейки как да направят така, че да вкарат вързания Харви вътре, без да привлекат вниманието на охраната.

„Стауфър“ разполагаше с подземен гараж — това бе добре като начало. Тя остави колата там и се качи в асансьора. Той обаче отиваше само до фоайето, а не до етажите. Трябваше да се прехвърля на друг асансьор. Обаче всички асансьори бяха събрани в един коридор, който бе извън видимостта на рецепцията. А за да се пресече коридорът от гаражния асансьор до другите, бяха необходими само няколко секунди. Дали щеше да се наложи да го носят, или да го влачат, или пък той щеше да се съгласи да ходи? Трудно беше да се предвиди.

Тя се регистрира, качи се в стаята си, остави куфара, после веднага излезе и се върна у тях.

— Свързах се с Джордж Дасолт! — посрещна я Лайза възбудено.

— Чудесно! Къде е?

— Намерих майка му в Бафълоу и тя ми даде номера му в Ню Йорк. Той е актьор и играе в някакъв петокласен театър.

— Ще дойде ли утре?

— Да. „Готов съм на всичко за реклама“, каза ми той. Уредих полета му и казах, че ще го чакам на летището.

— Но това е прекрасно!

— Ще имаме трима клонинги. Страхотно ще изглеждат по телевизията.

— Ако успеем да вмъкнем Харви в хотела. — Джийни се обърна към г-н Оливър. — Можем да избегнем главния вход, като влезем през подземния гараж. Гаражният асансьор се качва само до приземния етаж. Трябва да слезете там и да се прехвърлите на друг. Вратите на асансьорите не се виждат добре от рецепцията.

Г-н Оливър обаче се съмняваше:

— Няма значение, ние трябва да го накараме да се държи спокойно за пет или дори десет минути, докато го качим от колата в стаята. И какво ще стане, ако някой гост на хотела го види, целия овързан? Може да започне да задава въпроси и да извика охраната.

Джийни хвърли поглед на Харви, който лежеше със запушена уста на пода. Очите му живо ги следяха и, разбира се, чуваше всичко.

— Мислих си за това и ми хрумна нещо — рече Джийни. — Можете ли да му вържете краката така, че да може да ходи, но бавно?

— Разбира се.

Докато г-н Оливър се справяше с това, Джийни влезе в спалнята си. От гардероба извади един саронг12, който си бе купила за плажа, огромен шал за увиване около главата и маска на Нанси Рейгън, която и бяха дали на някакво парти.

Г-н Оливър изправи Харви на крака, но в същия миг Харви замахна по него с двете си вързани ръце. Джийни ахна, а Лайза изпищя. Но г-н Оливър, изглежда, очакваше нападението. Наведе се, избегна удара с лекота и тресна Харви в стомаха с дръжката на пистолета. Харви изохка и се преви, а г-н Оливър го удари още веднъж с оръжието — този път по главата. Харви се свлече на колене, но г-н Оливър пак го изправи на крака. Този път изглеждаше укротен.

— Искам да го облека — каза Джийни.

— Почвай — отвърна г-н Оливър. — Ще стоя до теб и от време на време ще го поочуквам, за да го убедя да ти помага.

С нервни движения Джийни уви саронга около кръста на Харви и го върза като пола. Ръцете й трепереха — никак не й харесваше да е толкова близо до него. Саронгът се оказа доста дълъг и покри краката му до глезените, скривайки парчето кабел, което го спъваше. После омота големия шал около раменете му и го забоде с безопасна игла до китките му — все едно че бе стара жена, прихванала краищата на шала. След това нави една кърпичка на руло, прекара я през отворената му уста и я върза зад главата му. Накрая му сложи маската на Нанси Рейгън, за да я прикрие.

— Бил е на нещо като бал с маски, облякъл се е като Нанси и се е напил — каза тя.

— Доста добре се справи — похвали я г-н Оливър.

Телефонът иззвъня и Джийни го вдигна.

— Ало?

— Обажда се Миш Делауеър.

Джийни бе забравила за детективката. Преди петнайсет-шестнайсет часа умираше от нетърпение да се свърже с нея.

— Здрасти — каза тя.

— Ти излезе права. Харви Джоунс го е направил.

— Как разбра?

— От филаделфийската полиция пипат бързичко. Отишли в апартамента му, нямало го, но съседът ги пуснал вътре. Намерили шапката и разбрали, че е същата, както е в описанието.

— Но това е страхотно!

— Готова съм веднага да го арестувам, но не знам къде е.

Джийни му хвърли поглед — върлина, облечена като Нанси Рейгън.

— Нямам представа — отвърна тя. — Но мога да ти кажа къде ще бъде утре по обяд. В зала „Риджънси“ на хотел „Стауфър“, на пресконференция.

— Благодаря.

— Миш, направи ми една услуга.

— Каква?

— Не го арестувай, преди да е свършила пресконференцията. Много е важно за мен той да присъства на нея докрай.

Тя се поколеба, после се съгласи.

— Благодаря, ценя това. — Джийни затвори. — Е, добре, хайде да го качваме в колата.

— Върви напред и отваряй вратите. Аз ще го докарам — каза г-н Оливър.

Джийни грабна ключовете си и изтича на улицата. Нощта вече бе паднала, но небето бе ясно, а уличното осветление — силно. Тя огледа улицата. Млада двойка в окъсани джинси отминаваше бавно в противоположна посока, хваната за ръце. От другата страна на пътя мъж със сламена шапка разхождаше жълт лабрадор. Всички съвсем ясно можеха да видят какво става. Дали щяха да погледнат? И дали изобщо щяха да се заинтересуват?

Джийни отключи колата си и отвори вратата.

Харви и г-н Оливър излязоха от къщата, притиснати плътно един до друг. Г-н Оливър го побутваше напред, Харви залиташе, но вървеше, а Лайза завършваше шествието и затваряше вратите.

За секунда гледката се стори на Джийни абсурдна. Напуши я истеричен смях и тя захапа юмрук, за да го потисне.

Харви стигна до колата, г-н Оливър го блъсна за последен път и той почти се строполи на задната седалка.

Смехът изчезна от очите на Джийни и тя отново огледа улицата. Човекът със сламената шапка се бе съсредоточил в кучето си, което препикаваше гумата на едно субару. Младата двойка изобщо не се обърна.

— Ще седна отзад при него — обади се г-н Оливър.

Лайза се настани на дясната седалка отпред и Джийни подкара.

В центъра нямаше особено движение в неделя вечерта. Тя вкара колата в подземния гараж под хотела и паркира възможно най-близо до асансьора. Трябваше обаче да изчакат една добре облечена двойка да паркира колата си и да се качи в хотела. После предпазливо излязоха от колата.

Джийни взе от багажника на автомобила тежък гаечен ключ, показа го на Харви и го тикна в задния джоб на джинсите си. Г-н Оливър носеше допотопния си пистолет, затъкнат в колана, и отгоре бе пуснал ризата си. Двамата измъкнаха Харви от колата. Джийни очакваше всеки момент той да се разбеснее, но младежът мирно и тихо се приближи до асансьора.

Чакаха го цяла вечност.

Когато най-сетне дойде, набутаха Харви вътре, вмъкнаха се след него и Джийни натисна копчето за фоайето.

Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, г-н Оливър отново удари Харви в корема. Джийни се стъписа — нямаше никакъв повод. Харви изохка и се преви точно в момента, в който вратите се отвориха. Отвън двама мъже чакаха асансьора и впериха погледи в превития. Г-н Оливър го поведе навън с думите:

— Извинете, господа, този младеж си е пийнал малко повечко.

Двамата веднага се дръпнаха встрани и сториха път.

За щастие вратите на един от асансьорите във фоайето зееха, широко отворени. Двамата тикнаха Харви в него и Джийни натисна копчето за осмия етаж, въздишайки с облекчение.

Харви вече почти се бе съвзел от удара, когато Джийни ги поведе към стаята. Приближавайки се към нея, тя с отчаяние видя, че на бравата виси табелка: „Стаята в момента се обслужва“. Камериерката сигурно сменя чаршафи, изстена Джийни.

Изведнъж Харви започна да се мята, мъчейки се да извика нещо през кърпичката, и диво размаха ръце. Г-н Оливър се опита да го удари, но онзи се наведе, избегна удара и затътри вързаните си нозе из коридора.

Джийни се изпречи пред него, сграбчи с две ръце кабела, спъващ краката му, и дръпна. Харви залитна, но не падна. Джийни отново дръпна, но и този път без никакъв ефект. Божичко, колко е тежък! Той вдигна ръце, готвейки се да я удари. Джийни се стегна и дръпна с всички сили, краката му се плъзнаха и той се сгромоляса.

— Майко мила, какво, за бога, става тук? — чу се строг глас.

Камериерката, около шейсет годишна чернокожа жена, бе излязла от стаята.

Г-н Оливър се наведе над главата на Харви и го повдигна за раменете.

— Този младеж попрекали малко с пиенето — каза той. — Повърна всичко върху капака на лимузината ми.

Представя се за наш шофьор, доколкото разбирам, заради камериерката.

— С пиенето ли? — възкликна камериерката. — Повече ми прилича, че е прекалил с биенето.

Обръщайки се към Джийни, г-н Оливър продължи:

— Бихте ли го хванали за краката, госпожо.

Джийни се подчини.

Двамата го вдигнаха, но той се заизвива. Г-н Оливър се направи, че го изпуска, но подложи коляно така, че Харви да падне върху него и да се укроти.

— Внимателно, ще го нараните! — подвикна камериерката.

— Хайде още веднъж, госпожо — каза г-н Оливър.

Отново го вдигнаха и го внесоха в стаята, полагайки го на най-близкото от двете легла.

Камериерката ги последва ужасена.

— Надявам се да не повърне и тук.

Г-н Оливър й се усмихна.

— Как така не съм ви виждал тук по-рано? Забелязвам хубавите момичета, но не си спомням да съм ви срещал.

— Страшно оригинално! — каза тя, но се усмихна. — Не съм ви никакво момиче.

— Аз съм на седемдесет и една, а вие в никой случай не сте повече от четиридесет и пет.

— На петдесет и девет съм. Твърде стара, за да слушам глупостите ви.

Той я хвана за ръката и неусетно я изведе от стаята.

— Хей, знаете ли, аз почти свърших с тия тук. Искате ли да ви повозя малко в лимузината си?

— В оповръщаната лимузина ли? В никакъв случай — изкиска се камериерката.

— Е, ще я измия.

— Вкъщи ме очаква съпруг и ако беше тук да чуе какви ги приказвате, щеше да ви се случи нещо далеч по-лошо, отколкото някакво си повръщане върху капака на колата ви!

— О-о! — вдигна ръце г-н Оливър, правейки се на уплашен. — Не съм искал да ви обидя. — Продължавайки да имитира уплаха, той отстъпи назад в стаята и затвори вратата.

Джийни се строполи на един стол.

— Боже всемогъщи, успяхме — въздъхна тя.

61.

Веднага след като се нахрани, Стив се изправи:

— Ще ми се да си легна.

Искаше колкото е възможно по-скоро да се оттегли в стаята на Харви.

Останалите също наставаха. Пруст глътна остатъка от уискито си и Берингтън ги изпрати до вратата.

Стив видя възможността да се свърже с Джийни. Грабна телефона и набра справки. Телефонът дълго звъня. Хайде, хайде! Най-накрая отговориха и той поиска номера на хотела. Първия път обърка цифрите и му се обади някакъв ресторант. Той отново набра трескаво и накрая се свърза.

— Бих искал да говоря с д-р Джийн Ферами.

Берингтън се върна в кабинета точно когато Стив чу гласа на Джийни.

— Ало?

— Здрасти, Линда, Харви ти се обажда.

— Стив, ти ли си?

— Да, реших да остана у татко. Малко е късничко тепърва да си тръгвам.

— За бога, Стив, добре ли си?

— Трябва да свършим една работа. Нищо сериозно, ще се оправя. Как мина денят ти, скъпа?

— Докарахме го в хотела. Не беше лесно, но се оправихме. Лайза се свърза с Джордж Дасолт. Той обеща, че ще дойде, така че вероятно ще станете поне трима.

— Добре. Тъкмо се канех да си лягам. Но утре се надявам да те видя пак, скъпа.

— Желая ти късмет.

— И аз на теб. Лека нощ.

Берингтън намигна:

— Някоя нова мацка, а?

— Бива я.

Берингтън извади някакви хапчета и ги преглътна с едно уиски. Уловил погледа на Стив към шишето, той обясни:

— Далмейн. След всичко това нещо трябва да ми помогне да заспя.

— Лека нощ, тате.

Берингтън сложи ръце на раменете му.

— Лека нощ, синко — отвърна той. — Не се безпокой, ще се оправим.

Той наистина обича скапания си син, помисли си Стив и за момент изпита чувство на вина, че мами любящ баща.

После се сети, че не знае къде се намира стаята на Харви. Излезе от кабинета и направи няколко крачки по коридора, който според него водеше към спалните. Нямаше представа коя врата е за стаята на Харви. Хвърляйки предпазлив поглед, забеляза, че Берингтън не може да го види от кабинета. Отвори бързо най-близката врата, отчаяно мъчейки се да го направи колкото е възможно по безшумно.

Вратата водеше към голяма баня с душ и вана. Затвори я тихо. До нея имаше килер с хавлии и чаршафи.

Опита вратата насреща. Пред очите му се разкри голяма спалня с двойно легло и огромен гардероб, на чиято дръжка висеше костюм в найлонов плик, току-що взет от химическо чистене. Не вярваше Харви да има такъв костюм. Тъкмо се канеше тихо да затвори вратата, когато гласът на Берингтън едва не го накара да припадне:

— Трябва ли ти нещо от стаята ми?

За миг Стив като че ли онемя. Какво, по дяволите, да кажа? Тогава думите сами дойдоха:

— Нямам с какво да си легна.

— Откога започна да обличаш пижама?

Гласът на Берингтън може би беше подозрителен, а може би и леко изненадан — Стив не можа да познае.

— Питах се дали нямаш някоя тениска голям размер — импровизираше той отчаяно.

— Нищо такова, което да стане на тези рамене, момчето ми — каза Берингтън и за облекчение на Стив, се засмя.

— Добре де, няма значение. — Стив продължи нататък.

В края на коридора имаше две врати една срещу друга — едната беше на Харви, а другата сигурно на камериерката.

Да, но коя на кого е?

Стив се помайваше, надявайки се, че Берингтън ще влезе в стаята си, преди той да е направил избора си.

Като стигна до края, погледна назад. Берингтън го гледаше.

— Лека нощ, тате — каза той.

— Лека нощ.

Лявата или дясната? Няма начин да познаеш. Избирай веднага!

Стив отвори дясната.

Риза за ръгби на облегалката на стола, компактдиск на Снуп Доги Дог, захвърлен на кревата, Плейбой на бюрото.

Стая на момче. Слава Тебе, Господи!

Той влезе вътре и затвори вратата с пета. После отпусна гръб върху нея, отмалял от напрежение.

След малко се съблече и си легна. Изпитваше странно чувство да лежи в леглото на Харви; в стаята на Харви; в дома на бащата на Харви. Изгаси лампата и дълго лежа буден, заслушан в непознатите звуци на къщата. Известно време се чуваха стъпки, врати се затваряха, пускаха вода, после всичко утихна.

Задряма леко, после изведнъж стреснато се събуди. Има някой в стаята.

Стив долови лекия аромат на някакъв екзотичен парфюм, примесен с миризма на чесън и подправки. После видя малкия силует на Мариан, очертан на прозореца.

Преди да успее да реагира или да каже нещо, тя се мушна в леглото при него.

— Хей! — прошепна той смаян.

— Ще ти духам точно така, както обичаш — прошепна тя в отговор, но в гласа й се долавяше страх.

— Не — каза той и дръпна главата й, мушнала се под завивките към чатала му.

Беше гола.

— Моля ти се, Арви, не ме бий тази вечер, моля ти се! — примоли се тя със силен френски акцент.

На Стив му стана ясно. Мариан бе имигрантка и Харви я бе наплашил до такава степен, че тя не само изпълняваше всичките му желания, но ги и предчувстваше. Как така баща му, който спи в съседната стая, не е чувал побоя над бедното момиче? После Стив си спомни приспивателното хапче. Берингтън спеше толкова тежко, че не чуваше виковете на Мариан.

— Няма да ти сторя нищо, Мариан — каза й той. — Спокойно.

Тя започна да го целува по лицето.

— Моля ти се, бъди добър, моля те, ще направя всичко, каквото искаш, само не ме бий.

— Мариан — каза той строго. — Стой мирно!

Тя замръзна.

Стив обгърна слабите й рамене. Кожата й бе нежна и топла.

— Просто полежи малко мирно и се успокой — продължи той, галейки гърба й. — Повече никой няма да те бие, обещавам ти.

Тя стоеше напрегнато, без да помръдва, явно очаквайки удари. Но после постепенно се отпусна и се примъкна по-близо до него.

Стив получи ерекция, не можа да го предотврати. Знаеше, че може да се люби с нея без проблеми. Притиснал малкото й голо треперещо тяло до своето, той се бореше с мощното изкушение. Никой нищо нямаше да разбере. Колко прекрасно би било да я гали и да я възбуди! Толкова щеше да се изненада, че я любят така нежно и всеотдайно. Щяха да се целуват и галят цяла нощ.

Той въздъхна: нямаше да е честно, тя не идваше доброволно. До това легло я водеха несигурността и страхът, а не желанието. Да, Стив, ти можеш да я чукаш… и по този начин да се възползваш от страха на една имигрантка, която мисли, че няма друг избор. А това е отвратително. Сам ти би презрял всеки мъж, извършил подобно нещо.

— По-добре ли си вече? — попита я той.

— Да…

— Тогава отивай да си легнеш в твоето легло.

Тя докосна лицето му, после нежно го целуна по устата. Устните му бяха плътно затворени, но ръката му погали косата й приятелски.

Мариан се взря в лицето му в полумрака.

— Ти не си той, нали? — прошепна тя.

— Не — отвърна Стив. — Не съм.

Миг по-късно вече я нямаше.

Но ерекцията му още продължаваше.

Защо не съм той? Защото съм възпитан по друг начин ли? По дяволите, не! Можех да я изчукам. Можех да бъда Харви. Но не съм Харви, защото това е мой избор. Не моите родители взеха това решение — аз сам го взех, благодаря за помощта ви, мамо и тате, но аз, а не вие, я изпратихте обратно в стаята й.

Не Берингтън ме е създал, не и вие. Аз сам съм се създал.