Третият близнак

38.

Джийни се събуди в белостенния си хол, легнала на черния диван, в прегръдките на Стив, облечена само с тънкия си халат за баня.

Как съм се озовала тук?

Бяха прекарали половината нощ, репетирайки за днешното дело. Сърцето на Джийни се сви — съдбата й щеше да се реши тази сутрин.

Ама как така е станало, че лежа в скута му?

Някъде към три часа тя се бе прозяла и бе затворила очи за секунда.

И тогава?…

Сигурно е заспала.

По някое време той е отишъл в спалнята, взел е одеялото й от леглото и го е хвърлил върху нея, защото го намери увито около себе си.

Обаче Стив не би могъл да има нищо общо с начина, по който тя бе легнала — с глава върху бедрото му и с ръка около кръста му. Получила се бе малко неловка ситуация — лицето й бе съвсем близо до кръста му. Бе преминала всякаква граница. Най-напред се съблече пред него, после заспа в прегръдките му! Изобщо се бе държала така, сякаш имаха отдавнашна интимна връзка.

Е, извинена съм за необичайното си държане — цялата седмица бе необичайна, рече си тя.

В началото полицай Макхенти се бе отнесъл зле с нея, после баща й я бе обрал, след това бе обвинена от Ню Йорк Таймс, заплашена с нож от Денис Пинкър, уволнена от университета и накрая нападната в собствената си кола. Чувстваше се като убита.

Там, където вчера бе ударена, мястото леко пулсираше, но нападението се бе отразило и на психиката й. Когато си спомняше борбата в колата, гневът й се връщаше отново и тя искаше да стисне тоя боклук за гърлото.

Учудващо бе, че след шока можеше да се довери, на който и да е мъж и дори да заспи на дивана с човек, изглеждащ точно като нападателите й. Но сега се чувстваше още по-сигурна в Стив. Нито един на негово място не би прекарал нощта сам с момиче, без да се опитва да я принуди да направи нещо.

Но Стив бе сторил нещо през нощта, нещо много хубаво. Тя смътно си спомни големите му ръце, които галеха нежно косата й сякаш цяла вечност, докато най-накрая тя заспа.

Джийни се усмихна и се размърда.

— Добре ли си? — попита я Стив веднага.

Тя се протегна.

— Съжалявам, че заспах върху теб. Ти добре ли си?

— Кръвоснабдяването към левия ми крак бе прекратено някъде към пет часа, но после свикнах.

Тя се повдигна, за да го вижда по-добре. Дрехите му бяха измачкани, косата — разрошена, брадата набола, но видът му бе такъв, че искаше да го разцелува.

— Ти спа ли?

Той поклати глава.

— Много по-приятно ми беше да те гледам, като спиш.

— Само не ми казвай, че съм хъркала — закачливо се усмихна тя.

Сетне изведнъж се изправи. Яркосиният часовник на стената показваше осем и трийсет.

— Нямаме много време — каза тя разтревожено. — Делото започва в десет.

— Иди си вземи един душ, докато аз направя кафе — каза Стив великодушно.

Тя се втренчи в него:

— Колко си добър, да не би да идваш от родината на Дядо Коледа?

Той се разсмя.

— Според твоята теория идвам от епруветка — усмихна й се, после лицето му отново стана сериозно. — Е, голяма работа, не е станало кой знае какво.

Настроението й спадна заедно с неговото. Тя отиде в банята, хвърли дрехите си на пода и се вмъкна под душа. Докато миеше косата си, си спомни какви борби бе водила през последните десет години — конкурс за стипендия, интензивни тренировки по тенис, комбинирани с дълги часове учене, заядливите забележки на нейния рецензент по доктората й. Тя бе работила денонощно, за да стигне дотук. И все затова, защото искаше да бъде учен и да помага на хората да разбират себе си по-добре. А сега изведнъж Берингтън Джоунс се канеше да прати всичко по дяволите.

Душът я накара да се почувства по-добре. Докато бършеше косата си, телефонът иззвъня. Тя вдигна деривата в спалнята.

— Джийни, обажда се Пати. Татко е тук.

Джийни приседна на леглото.

— Как е той?

— Унил, но здрав.

— Той най-напред дойде при мен — въздъхна Джийни. — Пристигна в понеделник. Във вторник се обиди малко, защото не му приготвих вечеря. И в сряда изчезна заедно с компютъра, телевизора и стереоуредбата ми. Сигурно е похарчил всичко, което е взел за тях.

— О, Джийни, това е ужасно! — ахна Пати.

— Нали? Заключи си всичко ценно.

— Да краде от собственото си семейство! Божичко, ако Зип разбере, ще го изхвърли.

— Пати, аз имам много по-големи проблеми. Днес може да ме изхвърлят от работа.

— Но защо, Джийни?

— Сега нямам време да ти обясня, но ще ти се обадя по-късно. Говорила ли си с мама?

— Всеки ден.

— О, чудесно, така се чувствам по-добре. Един път успях да се свържа с нея, но следващия път, като я потърсих, беше на обяд.

— Трябва да изкараме мама оттам.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Късмет!

— Джийни затвори. Забеляза, че на масичката до леглото дими чаша кафе. Това, което я изуми, бе начинът, по който Стив разбираше от какво има нужда. Неговата грижовност като че ли му бе втора природа. А в замяна не искаше нищо. Опитът й показваше, че в редките случаи, когато един мъж поставя нуждите на жената пред своите собствени, той очаква от нея да му се отплати като гейша.

Стив беше различен. Ако знаех, че има такива мъже, отдавна да съм си го поръчала, помисли си Джийни.

През целия си съзнателен живот всичко бе правила сама. Баща й го нямаше, за да я подкрепя. Майка й беше силна жена, но накрая силата й се бе превърнала в такова бреме, каквото бе и бащината й слабост. Мама имаше планове за Джийни и не искаше да се откаже от тях — щеше да я прави фризьорка. Две седмици преди шейсетия си рожден ден тя дори й бе намерила работа — да мие коси и да мете пода в „Алексис“ на Адамс — Морган Авеню. Желанието на Джийни да стане учен бе напълно непонятно за нея. „Можеш да станеш квалифицирана стилистка, преди приятелките ти да са завършили колеж“ — казваше майка й. Никога не успя да разбере защо Джийни отказа дори да хвърли един поглед на салона.

Днес тя не беше сама. Стив щеше да я подкрепи. За нея не бе от значение, че той не е квалифициран — някой разтропан вашингтонски адвокат едва ли би впечатлил петима професори. Важното бе, че ще бъде там.

Тя облече халата си и му подвикна:

— Искаш ли да се изкъпеш?

— Разбира се. — Той влезе в банята. — Ще ми се и чиста риза.

— Нямам мъжки дрехи.

Но изведнъж си спомни за бялата риза, която Лайза бе взела назаем след пожара. Всъщност тя принадлежеше на някой от математическия факултет. Джийни я бе дала на пране и сега тя лежеше в гардероба в целофанов плик. Подаде му я.

— Точно мой номер, идеално — зарадва се той.

— Не ме питай откъде я имам. Дълга история — каза тя. — Тук някъде май се мотаеше и вратовръзка. — Отвори едно чекмедже и извади синя копринена вратовръзка на точки.

— Благодаря. — Той се вмъкна в миниатюрната баня.

Джийни усети лек прилив на разочарование. Очакваше да съблече ризата си пред нея. Мъже, помисли си тя, простаците се излагат на показ и без да ги молиш, а свестните са срамежливи като монахини.

— Може ли да използвам някоя от самобръсначките ти? — подвикна той отвътре.

— Разбира се, чувствай се като у лома си.

Вземи си бележка — легни си с това момче, преди да си започнала да го чувстваш като брат, съобрази Джийни.

Тя потърси най-хубавия си черен костюм, но си спомни, че вчера го бе хвърлила на боклука.

— Ама каква съм глупачка! — промърмори недоволно.

Сигурно бе намачкан и изцапан. Имаше едно електриковосиньо сако — можеше да го облече с бяла тениска и черни панталони. Бе малко ярко, но щеше да свърши работа.

Седна пред огледалото и започна да се гримира. Стив излезе от банята, изглеждаше много официален с ризата и вратовръзката.

— В хладилника има няколко канелени кифлички — каза Джийни. — Ако си гладен, можеш да ги размразиш в микровълновата фурна.

— Страхотно! — отвърна той. — Ти искаш ли нещо?

— Много съм напрегната, за да ям. Обаче бих пийнала още една чаша кафе.

Той донесе кафето, а тя приключи с гримирането. Джийни го изпи бързо и се облече. Когато влезе в хола, той седеше пред кухненския плот.

— Намери ли кифличките?

— Разбира се.

— И какво стана с тях?

— Ами ти каза, че не си гладна и аз изядох всичките.

— И четирите?

— Ъ-ъ, всъщност те бяха два пакета…

— Изял си осем канелени кифлички!

Стив се смути:

— Гладен бях…

Тя се разсмя:

— Хайде да тръгваме.

Джийни се извърна, но той я хвана за ръката.

— Минутка само.

— Какво, Стив?

— Джийни, много ми е приятно, че сме приятели и съм с теб, но трябва да разбереш, че аз не искам само това…

— Много добре ми е ясно.

— Май се влюбвам.

Тя го погледна в очите. Беше съвсем искрен.

— Аз също като че ли си падам по теб — каза тя закачливо.

— Искам да правим любов, и то толкова много, че чак ме боли.

Мога да слушам тези думи цял ден, помисли си тя.

— Ако чукаш, както ядеш, цялата съм твоя — усмихна се тя.

Лицето му посърна и Джийни разбра, че е сбъркала.

— Съжалявам, не исках да се шегувам с това.

Той повдигна рамене, сякаш й казваше: „Карай, няма нищо.“

Джийни го хвана за ръката.

— Слушай. Първо трябва да ходим да се спасявам. После трябва да спасяваме и теб. А след това ще се позабавляваме малко.

Той стисна топло ръката й.

Двамата излязоха.

— Хайде да отидем с моята кола — предложи тя. — После ще те докарам тук да си вземеш автомобила.

Качиха се в мерцедеса й. Тя включи радиото. Когато излязоха на 41-а улица, чу, че по новините споменават „Дженетико“ и усили звука. „Сенатор Джим Пруст, бивш директор на ЦРУ, се очаква днес да потвърди, че ще се кандидатира за президент от листата на Републиканската партия. Неговата платформа — десет процента данък общ доход, като разликата ще се допълни за сметка на социалните осигуровки. Финансирането на кампанията му няма да представлява проблем, коментират наблюдателите, тъй като той ще получи шейсет милиона долара от договорената продажба на научноизследователската си фирма «Дженетико». Спорт. «Филаделфийските овни…».“

Джийни изключи радиото.

— Какво мислиш за това?

Стив поклати глава неодобрително.

— Залозите стават все по-високи. Ако изнесем новината за „Дженетико“ и сделката се отмени, Джим Пруст няма да може да си плати кандидатпрезидентската кампания. А Пруст е наистина гаден тип — бивш служител в ЦРУ, противник на контрола на оръжията. Застанала си на пътя на доста опасни хора, Джийни.

— Точно затова си струва човек да се опълчи срещу тях. — Тя стисна зъби. — Аз изкарах на социални осигуровки, Стив. Ако Пруст стане президент, момичета като мен ще си останат фризьорки цял живот.

39.

Пред Хилсайд Хол, административната сграда на университета „Джоунс Фолс“, имаше малка демонстрация. Тридесет-четиридесет студенти, повечето жени, се бяха събрали в малка групичка пред стълбата. Бе тиха и дисциплинирана протестна демонстрация. Когато се приближиха по-наблизо, Стив прочете един лозунг:

Това му се стори добро предзнаменование.

— Подкрепят те — обърна се той към Джийни.

Тя също прочете лозунга и лицето й светна от удоволствие.

— Май така излиза. Божичко, значи все пак има хора, които ме обичат.

Друг лозунг гласеше:

В малката група настъпи оживление, когато видяха Джийни. Тя се приближи към демонстрантите със светнало от радост лице. Стив я последва, изпитвайки гордост от това, че е с нея. Не всеки професор би предизвикал такава спонтанна проява. Джийни стискаше ръцете на мъжете и целуваше жените. Стив забеляза как една хубава блондинка го гледа втренчено.

Джийни притисна някаква възрастна жена до себе си.

— Софи! — възкликна тя. — Нямам думи!

— Пожелавам ти късмет — отвърна жената.

Джийни се откъсна от групичката с грейнало лице и вдигната глава и студентите се приближиха още по-плътно до стълбите.

— Е, страшно искат да се върнеш на работа — неволно рече Стив.

— Не мога да ти кажа колко много означава това за мен — каза развълнувана Джийни. — Тази възрастна жена е Софи Чапъл, професор във факултета по психология. Мислех, че ме мрази. Не мога да повярвам, че е излязла да ме подкрепи.

— А коя беше онази хубава блондинка отпред?

Джийни го погледна със странен поглед:

— Не я ли познаваш?

— Абсолютно съм сигурен, че не съм я виждал, но тя не сваляше очи от мен. — После се досети: — О. боже, това сигурно е жертвата.

— Лайза Хокстън.

— Нищо чудно, че ме гледаше така.

Той не можа да се въздържи и й хвърли поглед. Момичето бе хубаво, изглеждаше жизнено, дребничко и закръглено. Неговият двойник я бе нападнал, запратил на пода и принудил да прави с него секс. Стомахът на Стив се сви от отвращение. Тя бе една най-обикновена млада жена, а сега кошмарът от преживяното щеше да я преследва цял живот.

Административната сграда бе стара, но внушителна къща. Джийни го преведе през облицованата с мрамор зала, двамата минаха през врата с надпис „Стара столова“ и се озоваха в мрачна стая в колониален стил — високи тавани, тесни прозорци и дъбова мебелировка с дебели, масивни крака. Пред зиданата с обработен камък камина бе сложена дълга маса. От едната й страна седяха четирима мъже и една жена на средна възраст. В лицето на плешивия мъж, седнал в средата, Стив позна тенис партньора на Джийни, Джек Бъджън. Това е комисията, групичката, която държи съдбата на Джийни в ръцете си, помисли той и пое дълбоко дъх.

Стив се здрависа с Джек Бъджън през масата.

— Добро утро, доктор Бъджън. Аз съм Стив Логън. Говорихме вчера по телефона с вас.

Изглежда, у него се задейства някакъв инстинкт, защото изведнъж се улови, че излъчва спокойна увереност — нещо, точно противоположно на това, което чувстваше. Той стисна ръка на останалите членове и те му се представиха.

От отсамната страна на масата, в другия й край, бяха седнали двама мъже. Ниският, с морскосиния блейзър, бе Берингтън Джоунс, с когото Стив се бе запознал в понеделник. Слабичкият, с пясъчноруса коса и двуредно тъмно сако, сигурно беше Хенри Куин. Стив стисна ръцете и на двамата.

Куин му хвърли високомерен поглед:

— Каква правна квалификация имате, млади момко?

Стив му се усмихна приятелски и му каза тихо, така че другите да не чуят:

— Иди се шибай някъде, Хенри!

Куин се дръпна като опарен и Стив заключи: това копеле повече няма да си вири носа пред мен.

Той държа стола на Джийни, докато тя седне, после се настани и той.

— Е, май можем да започнем — каза Джек. — Тази процедура е неофициална. Вярвам, че всички имате копие от нея, така че знаете правилата. Обвинението е внесено от професор Берингтън Джоунс, който предлага доктор Джийн Ферами да бъде освободена, тъй като е подронила авторитета на университета.

Докато Бъджън говореше, Стив оглеждаше лицата на членовете, търсейки да открие и най-малкия признак на съчувствие. Това, което видя, не му хареса. Само жената, Джейн Еделсброу, гледаше Джийни — другите избягваха погледа й. Четирима против, един за — работата не върви добре, каза си той.

Джек довърши встъпителните думи:

— Берингтън е представен от господин Куин.

Куин се изправи и отвори куфарчето си. Стив забеляза, че пръстите му са пожълтели от тютюн. Той извади фотокопия от статията в Ню Йорк Таймс и я раздаде на всички около масата. Цялата маса се покри с листове, на които с едри букви пишеше:

Това бе силен ход — визуално напомняне на бедите, причинени от Джийни. На Стив също му се прииска да бе донесъл листове хартия, с които да покрие тия на Куин.

Този прост, но ефектен ход на Куин едва не сломи духа на Стив. Как може да опонира на човек с трийсет годишен опит из съдебните зали? Никога няма да спечеля, помисли си той панически.

Куин започна да говори. Гласът му бе сух, прецизен, бавен и педантичен, без следа от местен диалект. Стив се надяваше, че да говориш така пред професори, които не обичаха скованите речи, може да се окаже грешка на Куин. Адвокатът изложи кратко резюме на историята на дисциплинарната комисия и обясни положението й в структурата на университетското управление. Той даде определение на думата „подронвам“ и извади копие от договора на Джийни. Докато Куин продължаваше да говори с монотонен глас. Стив се почувства по-добре.

Най-сетне Куин завърши встъпителната си реч и взе да разпитва Берингтън, започвайки с въпроса кога е чул за пръв път за компютърната програма на доктор Ферами.

— В понеделник следобед — отвърна Берингтън и предаде разговора си с Джийни. Разказът му съвпадаше с това, което тя бе разказала на Стив. После Берингтън добави: — Още като разбрах каква е техниката й на сканиране, я предупредих, че по мое мнение това, което прави, е незаконно.

Джийни избухна:

— Какво безочие!

Куин не й обърна внимание и продължи с въпросите към Берингтън:

— И каква бе реакцията й?

— Тя много се ядоса…

— Гаден лъжец! — извика Джийни.

При това обвинение лицето на Берингтън почервеня.

Джек Бъджън се намеси:

— Моля, не прекъсвайте говорещия.

Стив не отделяше очи от комисията. Всички гледаха Джийни — не можеха да се въздържат. Той я стисна леко за лакътя, сякаш да я възпре да не скочи.

— Та той говори абсолютни лъжи! — обърна се към него Джийни.

— А ти какво очакваше? — каза Стив тихо. — Играе грубо.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Няма за какво — каза той в ухото й. — Горе главата! Всички виждат, че гневът ти не е престорен.

Берингтън продължи:

— Тя се ядоса точно както сега. Каза ми, че можела да си прави каквото си поиска, имала договор.

Един от членовете на комисията, Тениъл Бидънхам, смръщи вежди мрачно, очевидно не одобрявайки това, че младши преподаватели споменават за договора си в присъствието на професори. Умен е този Берингтън, помисли си Стив. Знае как да обърне нещата в своя полза.

— А вие какво направихте? — Куин запита Берингтън.

— Ами… помислих си, че може да греша. Все пак не съм адвокат. Затова реших да потърся квалифициран съвет. Ако опасенията ми се потвърдяха, щях да й представя мнението на независим съветник. Ако обаче се окажеше, че това, което тя върши, е безобидно, просто щях да забравя и всичко щеше да приключи.

— И потърсихте ли съвет?

— Събитията се развиха така, че не ми остана време. Преди да успея да говоря с адвокат, Ню Йорк Таймс успя да се добере до случая.

— Пълни лайна! — прошепна Джийни.

— Сигурна ли си? — попита я Стив.

— Абсолютно.

Той си отбеляза нещо.

— Кажете ни, моля, какво се случи в сряда? — помоли Куин Берингтън.

— Най-лошите ми опасения се потвърдиха. Президентът на университета, Морис Обел, ме повика в кабинета си и ми поиска обяснение защо получавал агресивни телефонни обаждания от пресата относно изследванията в нашия факултет. Като база за обсъждане двамата с него съчинихме изявление пред медиите и повикахме доктор Ферами.

— Исусе Христе! — промърмори Джийни.

— Тя отказа да коментира изявлението — продължи Берингтън. — Отново избухна, настоя, че може да прави каквото си иска и изхвърча като фурия от кабинета.

Стив погледна въпросително Джийни и тя отговори тихо:

— Умна лъжа. Представиха ми изявлението като свършен факт.

Той кимна и реши да не повдига този въпрос при кръстосания разпит. Комисията и без това вероятно нямаше да повярва, че Джийни е изхвърчала от кабинета като фурия.

— Репортерката ни каза, че й били поставили краен срок до обяд същия ден — продължи гладко Берингтън. — Доктор Обел разбираше, че се налага университетът да предприеме някаква решителна стъпка и трябва да призная, аз бях напълно съгласен с него.

— А изявлението ви оказа ли ефекта, който очаквахте?

— Не, бе пълен провал. Но това стана само благодарение подмолната дейност на доктор Ферами. Тя казала на репортерката, че щяла да ни пренебрегне и че ние не можем да й направим нищо.

— А някои хора извън университета коментираха ли тази история?

— Да, разбира се.

Начинът, но който Берингтън отговори на този въпрос, накара Стив да застане нащрек и той си го отбеляза.

— По телефона ми се обади Престън Барк, президентът на „Дженетико“, която е важен дарител за университета и финансира целия проект за близнаците в частност — продължи Берингтън. — Той прояви естествената си загриженост за начина, по който се харчеха парите на фирмата. Статията внушаваше на читателя, че университетските власти са неспособни да се справят със случая. Господин Барк ми каза следното: „Кой, по дяволите, управлява това проклето училище?“ Получи се много неловка ситуация.

— За вас това ли беше главното? Че един младши преподавател ви се е противопоставил?

— Разбира се, че не. Главният проблем бе, че работата на доктор Ферами подронва авторитета на „Джоунс Фолс“

Добър ход, каза си Стив. Дълбоко в сърцата си професорите, членове на комисията, ни най-малко не одобряваха факта, че младши преподавател им се е опънал. Ако по този начин Берингтън печелете симпатиите им. Но Куин побърза да придаде на цялата история по-дълбок смисъл, така че членовете на комисията да си кажат, че с уволнението на Джийни спасяват престижа на университета, а не просто наказват по-млад колега за неподчинение.

— Един университет трябва да се съобразява с общественото мнение — подчерта Берингтън. — Донорите ни дават пари, студентите минават през конкурс, за да следват тук, тъй като това е един от най-уважаваните университети в страната.

Това бе спокойна и красноречива формулировка и цялата комисия би я одобрила. Стив кимна, за да покаже, че също е съгласен с нея, надявайки се останалите да го забележат. Искаше му се да им внуши, че това изобщо не подлежи на съмнение.

— И колко изхода имахте от създалата се ситуация? — обърна се Куин към Берингтън.

— Само един. Трябваше да покажем, че не само санкционираме университетските изследователи за нарушаване на анонимността, но и да демонстрираме властта си при прилагането на нашите собствени, университетски закони. Единственият начин да направим това бе да уволним доктор Ферами. Друг изход нямаше.

— Благодаря ви, професоре — каза Куин и седна.

У Стив се прокрадна чувство на песимизъм. Куин наистина бе изкусен адвокат. Берингтън звучеше страхотно правдоподобно. Бе представил картината на разумен и загрижен човек, полагащ всички усилия да се разбере с един избухлив и нехаещ за реномето на университета подчинен. Убедителността се подсилваше и от още нещо — Джийни наистина бе невъздържана.

Само че истината не бе такава. И това бе всичко, с което Стив разполагаше. Джийни бе права, но той трябваше да го докаже.

— Имате ли въпроси, господин Логън? — попита Джек Бъджън.

— Разбира се — отвърна Стив и помълча малко, събирайки мислите си.

Фантазиите му се сбъдваха. Не бе в съдебна зала и дори не беше истински адвокат, но все пак защитаваше невинен човек срещу обвиненията на мощна институция. Шансовете бяха нищожни, но истината бе на негова страна. Точно за това бе мечтал.

Той се изправи и втренчи тежък поглед в Берингтън. Ако теорията на Джийни бе вярна, този човек трябваше да се чувства като Франкенщайн, разпитван от създаденото от него чудовище. Стив реши малко да си поиграе на тази тема, преди да пристъпи към същността на въпроса.

— Вие ме познавате, нали, професоре? — попита го той.

Гласът на Берингтън прозвуча малко притеснено:

— Май се запознахме с вас в понеделник, да.

— И знаете всичко за мен.

— Аз… нещо не мога да ви разбера.

— Подложих се на тестове във вашата лаборатория, така че сигурно знаете много за мен.

— Разбрах какво имате предвид, да.

Берингтън изглеждаше напълно объркан.

Стив застана зад стола на Джийни, така че всички да виждат нея. Беше много по-трудно да мислиш злото на някой, който те гледа с открит и безстрашен поглед.

— Професоре, позволете ми да започна от първото ви твърдение, че сте решили да потърсите квалифициран съвет след разговора ви с доктор Ферами в понеделник.

— Да?

— Вие всъщност не сте говорили с адвокат.

— Не, развилите се събития ми попречиха.

— Не сте се обаждали за час при някой адвокат?

— Нямаше време…

— През двата дни между вашия разговор с доктор Ферами и разговора ви с доктор Обел относно статията в Ню Йорк Таймс вие даже не сте помолили секретарката си да се свърже с някой адвокат и да ви определи час.

— Не.

— Нито пък сте говорили с някой от вашите колеги, за да ви препоръча евентуално името на подходящ адвокат.

— Не.

— В такъв случай вие не можете да подкрепите това твърдение.

Берингтън се усмихна уверено.

— Обаче имам репутацията на честен човек.

— Доктор Ферами си спомня този разговор много ясно.

— Чудесно.

— Тя казва, че вие не сте споменавали за никакви правни проблеми и за нарушаване на анонимност. Единствената ви грижа била дали програмата работи.

— Може би е забравила.

— Или вие не си спомняте точно. — Стив усети, че е спечелил точка и рязко смени темата. — Репортерката от Ню Йорк Таймс, госпожа Фрийландър, каза ли ви как е научила за работата на доктор Ферами?

— Ако го е направила, доктор Обел не е сметнал за необходимо да ми каже.

— Значи не сте го питали?

— Не.

— Не ви ли дойде наум да се запитате откъде знае?

— Просто допуснах, че репортерите си имат източници на информация.

— Тъй като доктор Ферами не е публикувала нищо за този проект, значи източникът може да е някой вътрешен човек.

Берингтън се поколеба и потърси с поглед помощта на Куин. Онзи се изправи.

— Сър — каза той, обръщайки се към Джек Бъджън, — свидетелят трябва да излага само факти, а не предположения.

Бъджън кимна.

— Но това е неофициално гледане — каза Стив. — Защо трябва да се свиваме в рамките на съдебната процедура?

Джейн Еделсброу се обади за първи път:

— Въпросът ми изглежда интересен и съвсем уместен, Джек.

Берингтън й хвърли мрачен поглед и тя помръдна извинително с рамене. Това бе интимна размяна на послания и Стив се запита какви ли са отношенията им.

Бъджън изчака, вероятно надявайки се някой от останалите членове да се обади и да изрази противоположно становище, но никой не проговори.

— Добре — каза той. — Продължавайте, господин Логън.

Стив едва можеше да повярва, че е спечелил първия рунд от процедурния диспут. Професорите никак не обичаха някакво си там адвокатче да им казва коя линия на водене на разпит е правилна и коя — не. Гърлото му пресъхна от напрежение. Той взе гарафата от масата и си наля вода с трепереща ръка. После отпи и се обърна отново към Берингтън:

— Госпожа Фрийландър е знаела доста повече неща, а не само за същността на работата на доктор Ферами, нали?

— Да.

— Знаела е точно как доктор Ферами търси близнаци, отгледани поотделно един от друг, използвайки медицински база данни. Това е нова техника, разработена от нея и известна само на вас и още няколко нейни колеги от факултета по психология.

— Щом казвате…

— Изглежда, като че ли информацията й излиза от факултета, не мислите ли?

— Може би.

— Какъв мотив би имал някой неин колега да клевети доктор Ферами и нейната работа?

— Наистина не бих могъл да кажа.

— Но това прилича на дело, извършено от злобен и може би завистлив съперник, какво ще кажете?

— Може би.

Стив кимна със задоволство. Чувстваше, че навлиза в ритъма на процедурата и набира обороти. За първи път си помисли, че в края на краищата може и да спечели. Не се главозамайвай, каза си той. Да печелиш точки не означава, че ще спечелиш и делото.

— Позволете ми да премина към второто твърдение, което направихте. Когато господин Куин ви запита дали някой извън университета е коментирал тази история, вие отговорихте: „Да, разбира се.“ Поддържате ли това си твърдение?

— Да.

— Колко точно дарители ви се обадиха, освен Престън Барк?

— Ами… говорих и с Хърб Ейбръхамс…

Стив усети увъртането.

— Извинете, че ви прекъсвам, професоре. — Берингтън го погледна изненадано, но спря да говори. — Господин Ейбръхамс ли ви се обади или вие му се обадихте?

— Май аз се обадих на Хърб.

— Добре, ще се върнем на това след малко. Първо просто ни кажете точно колко дарители се обадиха на вас, за да изразят загрижеността си от обвиненията в Ню Йорк Таймс.

Берингтън изглеждаше объркан.

— Специално за това не съм сигурен колко хора ми се обадиха.

— А колко кандидат-студенти ви се обадиха?

— Нито един.

— Изобщо някой обаждал ли ви се е по повод статията?

— Май не.

— Да сте получавали по пощата нещо по въпроса?

— Още не.

— Изглежда, че не е предизвикан кой знае какъв шум.

— Не мисля, че това заключение е подходящо.

Отговорът бе слаб и Стив замълча, за да даде възможност и на останалите да го разберат. Берингтън изглеждаше смутен. Членовете на комисията седяха напрегнати и следяха всяка дума на страните. Стив погледна Джийни. Лицето й грееше от надежда.

Той поднови разпита:

— Нека тогава да поговорим за единствения телефонен разговор, който сте провели по този повод — обаждането на Престън Барк, президент на „Дженетико“. Вие представихте нещата така, като че ли той е просто един дарител, загрижен за начина, по който се харчат парите му. Но той е нещо повече от това, нали? Кога за първи път се срещнахте с него?

— Когато бях в Харвард. Преди четиридесет години.

— Той сигурно е един от най-старите ви приятели.

— Да.

— И доколкото съм запознат, преди години заедно с него създадохте „Дженетико“.

— Да.

— Значи той ви е и бизнес партньор?

— Да.

— Фирмата в момента води преговори да бъде купена от „Ландсман“, немския фармацевтичен конгломерат.

— Да.

— Без съмнение господин Барк ще направи доста пари от тази сделка.

— Без съмнение.

— Колко?

— Мисля, че това е поверителна информация.

Стив реши да не настоява. Нежеланието му да съобщи цифрата оказа достатъчно отрицателен ефект.

— Още един от вашите приятели се е прицелил нависоко — сенатор Пруст. Както казаха по новините, той ще използва парите, за да финансира кампанията си за президентските избори.

— Не съм гледал новините тази сутрин.

— Но Джим Пруст е ваш приятел, нали? Сигурно сте знаели, че мисли да се кандидатира за президент.

— Според мен всички знаят, че той мисли да се кандидатира.

— А вие ще получите ли някакви пари от продажбата?

— Да.

Стив се отдалечи от Джийни и се приближи към Берингтън, така че всички погледи да бъдат насочени към него.

— Значи вие сте акционер, а не просто консултант?

— Доста често срещано явление е да бъдеш и двете.

— Професоре, колко пари ще направите от тази продажба?

— Мисля, че това е лично моя работа.

Този път обаче Стив реши да не го оставя на мира.

— Всеки случай според Уолстрийт Джърнъл цената, която ще платят за компанията, е сто и осемдесет милиона долара.

— Да.

Стив повтори сумата:

— Сто и осемдесет милиона долара. — След това млъкна малко, за да направи многозначителна пауза. Това бяха пари, които професорите никога не бяха виждали през живота си и той искаше да внуши на членовете на комисията, че Берингтън изобщо не принадлежи към тяхната класа и че никога няма да бъде като тях. — Вие сте един от акционерите, които ще си поделят сто и осемдесет милиона долара.

Берингтън кимна.

— Значи е имало от какво да се нервирате, когато статията излезе в Ню Йорк Таймс. Вашият приятел Престън продава фирмата си, вашият приятел Джим ще се кандидатира за президент, а вие самият ще получите цяло състояние. Сигурен ли сте, че сте мислили само за репутацията на университета „Джоунс Фолс“, когато уволнихте доктор Ферами? Или са надделели другите ви грижи? Нека бъдем откровени, професоре — вие сте изпаднали в паника.

— Разбира се, че…

— Прочели сте враждебна статия, видели сте как сделката с продажбата се стопява в далечината и сте реагирали прибързано. Ню Йорк Таймс ви е изплашил.

— Една статия в Ню Йорк Таймс далеч не е нещо, което може да ме изплаши, млади момко. Аз реагирах бързо и решително, а не прибързано.

— Но не направихте опит да откриете източника на информация.

— Не.

— Колко дни прекарахте в търсене на истината или, както е в случая, на обвиненията?

— Не отне много време…

— По-скоро часове, отколкото дни?

— Да…

— Или, казано още по-точно, по-малко от час ви е отнело, за да одобрите изявлението за пресата, в което се говори за спиране програмата на доктор Ферами, нали?

— Сигурен съм, че беше повече от час.

Стив повдигна рамене многозначително.

— Нека бъдем великодушни и да кажем, че са били два. Това достатъчно дълго ли е? — Обърна се и посочи Джийни, за да я погледнат. — Само след два часа размисъл вие сте решили да захвърлите цяла една програма на млад учен? — Болката ясно пролича по лицето на Джийни. Сърцето на Стив се изпълни с жалост, но сега трябваше да потиска емоциите. Продължи да върти ножа в раната: — Само след два часа вече сте събрали достатъчно информация, за да решите да съсипете работа, за която са отишли години упорит труд? Достатъчно, за да сложите край на една обещаваща кариера? Достатъчно, за да разбиете живота на една жена?

— Аз я молих да се защити — каза Берингтън възмутено. — Тя избухна и излезе от стаята!

Стив се поколеба, после реши да рискува с едно театрално представление.

— Тя излезе от стаята! — каза той с подигравателно смайване. — Вие сте й показали изявлението, съобщаващо за отмяната на програмата й. Никакви разследвания относно източника на информация, никаква проверка за валидността на обвиненията, никакво време за обсъждане, никаква процедура от какъвто и да било вид — вие просто сте съобщили на този млад учен, че целият му живот е съсипан… А нейната единствена реакция е била просто да излезе от стаята? — Берингтън отвори уста да каже нещо, но Стив не му даде възможност. — Когато си мисля за несправедливостта, незаконността и най-обикновената глупост, проявена от вас в сряда сутринта, професоре, не мога да си представя как доктор Ферами е успяла да прояви въздържаността и самодисциплината, необходима за изразяването на толкова простичък и красноречив протест. — Във внезапно настъпилата тишина той се върна на мястото си, обърна се към комисията и каза: — Нямам повече въпроси.

Очите на Джийни бяха сведени, но ръката й стисна неговата. Той се наведе към нея и прошепна:

— Как си?

— Добре съм.

Искаше да й каже: Мисля, че спечелих, но това означаваше да предизвиква съдбата.

Хенри Куин се изправи. Изглеждаше невъзмутим. Би трябвало да изглежда по-обезпокоен, след като Стив направи клиента му на кайма. Обаче без съмнение част от адвокатското му изкуство бе да се показва винаги с каменно лице, независимо накъде върви делото му.

— Професоре — започна той, — ако университетът не бе прекратил научноизследователската програма на доктор Ферами и не бе я уволнил, това щеше ли да окаже някакво влияние върху сделката на „Дженетико“ с „Ландсман“?

— Абсолютно никакво — отвърна Берингтън.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Доста ефектно, помисли си мрачно Стив. С две думи описа целия му кръстосан разпит. Той се опита да не покаже разочарованието си пред Джийни.

Бе ред на Джийни — Стив се изправи и започна да я разпитва. Тя бе спокойна, изразяваше се ясно, описа програмата си и обясни необходимостта от намиране на близнаци, отгледани отделно един от друг, при това поне един от тях да е с криминални прояви. Подробно описа мерките, които бе взела, за да осигури анонимността на обекта, така че никой да не може да види медицинското му досие, преди да е подписал разрешението за това.

Стив очакваше Куин да я подложи на кръстосан разпит и да се опита да докаже, че съществува възможност, макар и безкрайно малка, случайно да се разкрие поверителна информация. Снощи двамата с Джийни бяха отрепетирали този момент — Стив бе играл ролята на обвинител. За негова изненада. Куин обаче се изправи и каза, че няма никакви въпроси. Дали не се страхуваше, че тя ще се защити твърде умело? Или пък бе уверен, че вече е успял да предизвика произнасянето на желаната от него присъда?

Най-напред Куин направи резюме. Той още веднъж повтори много от казаното от Берингтън, но по-обстоятелствено и по-отегчително, отколкото Стив би сметнал за уместно. Затова пък заключителната му реч бе кратка.

— Това е криза, която не е трябвало изобщо да настъпва — каза той. — Университетските власти през цялото време са действали разумно. И буйното и безкомпромисно поведение на доктор Ферами е предизвикало цялата драма. Разбира се, че има договор и в този договор са предвидени отношенията й с нейния работодател. Обаче в края на краищата старшото преподавателско тяло би трябвало да надзирава младшото, а младшото, от своя страна, ако има разум в главата си, би трябвало да слуша мъдрите съвети, давани от по-старите и по-опитните. Упоритото и предизвикателно поведение на доктор Ферами е превърнало един проблем в криза и единственото разрешение да се преодолее тази криза е било тя да напусне университета.

Той седна.

Дойде време за речта на Стив. Беше я репетирал цяла нощ.

— За какво служи университетът „Джоунс Фолс“? — попита той, след като се изправи.

Помълча, за да постигне нужния драматичен ефект.

— Отговорът може да се изрази само с една дума — за знание. Ако трябва да дадем по-точно определение за ролята на университетите в американското общество, бихме могли да кажем, че функциите им са да събират знания и да разпространяват знания.

Той погледна всеки от членовете на комисията поотделно, търсейки съгласието им. Джейн Еделсброу кимна. Останалите не помръдваха.

— Тази функция — продължи той — обаче непрекъснато е подлагана на атаки. Винаги се намират хора, които искат да скрият истината по една или друга причина — политически мотиви, религиозни предразсъдъци… — Тук той погледна към Берингтън — … или комерсиална изгода. Мисля, всеки тук би се съгласил, че интелектуалната независимост на всяко учебно заведение е жизненоважно качество за неговата репутация. Тази независимост трябва да бъде балансирана наред с другите му задължения и най-вече с необходимостта да се уважават гражданските права на всеки човек. Енергичната съпротива на всеки университет срещу ограничаването на научната мисъл би увеличило многократно престижа му в очите на всички мислещи хора. — Той махна към прозореца, за да посочи университетския комплекс навън. — „Джоунс Фолс“ е важен за всеки един от вас. Репутацията на един учен може да се вдига и спада заедно с тази на учебното заведение, в което той работи. Искам да ви помоля да помислите за ефекта, който вашата присъда би оказала върху репутацията на УДФ като свободно и независимо учебно заведение. Ще се остави ли университетът да бъде тероризиран от плитката в интелектуално отношение статия на някакъв си ежедневник? Ще бъде ли изоставена цяла научноизследователска програма само заради някаква комерсиална сделка? Надявам се, че не. Надявам се комисията да подсили репутацията на УДФ, като покаже, че най-голямата ценност, която има значение тук, е една — истината.

Отново огледа комисията, давайки им възможност да смелят казаното. По изражението на лицата им не можеше да се познае дали са трогнати от речта му или не. Изчака още секунда и седна.

— Благодаря ви — обади се Джек Бъджън. — Моля всички, които не са членове на комисията, да излязат и да ни дадат възможност да помислим.

Стив отвори вратата пред Джийни и я последва в коридора. После излязоха от сградата и застанаха в сянката на едно дърво. Джийни бе побледняла от напрежение.

— Какво мислиш? — попита го тя.

— Трябва да спечелим — отвърна той. — Ние сме правите.

— А какво ще стане, ако загубим? — прошепна тя. — Да се преместя в Небраска ли? Да започна работа като учителка или да стана стюардеса като Пени Уотърмедоу?

— Коя е тази Пени Уотърмедоу?

Преди да му отговори, тя вдигна очи над рамото му и видя нещо, което я накара да се спре. Стив се извърна — зад него стоеше Хенри Куин с цигара между пръстите.

— Бяхте много добър — каза той. — Надявам се, няма да го сметнете за снизходителност, ако ви кажа, че изпитах истинско удоволствие да кръстосам шпаги с вас.

Джийни се извърна с отвращение.

Стив успя да се покаже по-въздържан. Адвокатите трябваше да поддържат приятелско отношение към противника извън съдебната зала. Освен това някой ден може би щеше да потропа на вратата на Куин за работа.

— Благодаря — каза той учтиво.

— Вие наистина изложихте най-добрите аргументи — продължи Куин, изненадвайки Стив с откровеността си. — От друга страна, в случай като този хората гласуват според интереса си, а всички членове на комисията са професори. Трудно биха дали поддръжката си на някой младеж, и то срещу човек от техния кръг, независимо какви аргументи е изтъкнал.

— Те всички са интелектуалци — отвърна Стив. — Свикнали са да разсъждават рационално.

— Може и да сте прав — кимна Куин, после погледна Стив преценяващо: — Имате ли представа за какво наистина става въпрос тук?

— Какво имате предвид? — попита Стив предпазливо.

— Нещо наистина е ужасило Берингтън и то не е лошата реклама. Питах се дали вие с доктор Ферами не знаете какво е точно.

— Мисля, че знаем — отвърна Стив, — но не можем да го докажем.

— Постарайте се — каза Куин. Хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Боже опази, ако Джим Пруст стане президент. — Той се извърна и си тръгна.

Какво ли значи това, помисли си Стив — прикрит либерал?

Джек Бъджън се появи на стълбите и покани всички с жест. Стив прихвана Джийни за лакътя и двамата отново влязоха вътре. Той огледа лицата на членовете на комисията. Джек Бъджън устоя на погледа му. Джейн Еделсброу му се усмихна леко.

Това бе добър знак. Надеждата му се усили.

Всички седнаха.

Без да е особено необходимо, Джек Бъджън започна да рови из бумагите пред себе си.

— Благодарим и на двете страни, че помогнаха на комисията да разгледа този случай с нужното достойнство. — Той направи тържествена пауза. — Решението ни е единодушно. Препоръчваме на сената на този университет да освободи доктор Джийн Ферами. Благодаря за вниманието.

Джийни зарови лице в ръцете си.

40.

Когато най-сетне Джийни остана сама, тя се хвърли на леглото и заплака.

Плака дълго. Блъскаше с юмруци възглавниците, крещеше на стените, псуваше с най-мръсните думи, които знаеше, после завря лице в юргана и си поплака още малко. Чаршафите й бяха мокри от сълзи и тук-там се виждаха черни петна от грима й.

След малко стана, изми лицето си и включи кафеварката. „Не е като да са ти казали, че имаш рак — помисли си тя. — Хайде, стегни се!“ Но й беше трудно. Нямаше да умре, вярно, но бе изгубила всичко, за което бе живяла.

Когато бе на двайсет и една, се бе дипломирала като suma cum laude и същата година бе спечелила турнира на Мейфеър Лайт. Отново се видя на корта, високо вдигнала купата в традиционния жест на триумф. Светът бе в краката й. Струваше й се, че тогава някаква съвършено друга личност е държала този трофей.

Седеше на дивана и пиеше кафе. Баща й, това старо копеле, й бе откраднал телевизора и сега не можеше да погледа дори някаква блудкава драма, за да се поразсее малко. Можеше да подъвчи заедно с това и малко шоколад, ако имаше. Помисли си за алкохол, но реши, че това ще я потисне още повече. Дали да не излезе да си купи някои неща? Вероятно щеше да избухне в сълзи в пробната, пък и без това вече бе по-бедна от преди.

Около два часа телефонът иззвъня.

Джийни не му обърна внимание.

Телефонът обаче упорито продължи да звъни и след като й омръзна да слуша чуруликането му, тя го вдигна.

Беше Стив. Веднага след разглеждането на въпроса й той бе отишъл във Вашингтон да се срещне с адвоката си.

— Обаждам ти се от кантората му — каза той. — Искаме да подадеш законен иск срещу УДФ, за да ти върнат списъка от ФБР. Семейството ми ще плати разходите. Смятат, че си струва, защото само така можем да открием третия близнак.

— Пет пари не давам за третия близнак! — отвърна сопнато Джийни.

Последва пауза, после Стив каза тихо:

— Това е важно за мен.

Тя въздъхна. С всичките тия бели на главата, сега трябва да се притеснявам и за Стив ли? После се стресна. А той как се притесняваше за мен? Почувства срам.

— Стив, прости ми — каза умолително тя. — Просто се самосъжалявам. Разбира се, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?

— Нищо. Адвокатът ще придвижи нещата в съда, ако има разрешението ти.

Мозъкът й отново заработи.

— Не е ли малко опасно? Искам да кажа, не трябва ли по-напред да уведомим УДФ за иска ни? Но пък тогава Берингтън ще разбере къде е списъкът и ще сложи ръка на него преди нас.

— По дяволите, права си. Чакай малко да му предам това.

След няколко секунди в слушалката прозвуча непознат глас:

— Доктор Ферами, казвам се Рънсимън Бруър и в момента Стив слуша разговора ни и може да участва в него. Къде точно се намират тези данни?

— В чекмеджето на бюрото ми, в една дискета, обозначена като ПОКУПКИ.СПК.

— Можем да подадем молба за достъп до офиса ви, без да казваме какво точно търсим.

— Тогава според мен те ще свалят всичко от твърдия диск и от дискетите ми.

— Просто не мога да измисля нищо по-добро.

Стив се включи:

— Трябва ни един крадец.

— Божичко! — ужаси се Джийни.

— Какво?

Татко, мина й светкавично през ума.

Адвокатът се обади:

— Какво има, доктор Ферами?

— Може ли да задържите малко тая молба? — попита Джийни.

— Да. И без това сигурно няма да можем да я задвижим до понеделник. Защо?

— Хрумна ми една идея. Но нека видя дали не мога да се справя сама. Ако не, другата седмица ще опитаме по правия път. Стив?

— Слушам те.

— Обади ми се по-късно.

Джийни затвори.

Баща й можеше да влезе в кабинета.

В момента се намираше у Пати. Бе останал без цент, затова сигурно нямаше да излиза никъде. А й бе длъжен. О, и още как й бе длъжен!

Ако успееше да намери третия близнак, Стив щеше да излезе чист. И ако можеше да докаже на света какво са правили Берингтън и приятелите му през седемдесетте, вероятно и тя щеше да си върне работата.

Би ли могла да помоли баща си да й помогне? Можеше отново да свърши в затвора, ако нещо се объркаше. Той винаги бе поемал този риск, разбира се, но този път това щеше да стане заради нея.

Джийни си каза, че няма да ги хванат.

Някой позвъни на вратата. Тя вдигна слушалката на домофона.

— Да?

— Джийни?

Гласът й беше познат.

— Да — отвърна тя. — Кой звъни?

— Уил Темпъл.

— Уил?

— Изпратих ти две съобщения по електронната лоша, не си ли ги видяла?

Какво, по дяволите, правеше Уил Темпъл тук?

— Влез — каза тя и натисна бутона.

Той се качи по стълбите и влезе в хола, облечен в тъмни панталони и морско синьо поло. Косата му бе по-къса и въпреки че още бе с русата си брада, която тя толкова обичаше, вместо да я остави да си расте рунтава и разрошена, както правеше по-рано, сега я бе оформил и подкастрил прилично в приятна козя брадичка. Явно наследницата го бе пооправила малко.

Не можа да се насили да му предложи бузата си за целувка — беше я наранил твърде много. Тя протегна ръка.

— Каква изненада? През последните два дни нямах възможност да си прегледам е-пощата.

— На конференция съм във Вашингтон — каза той. — Взех кола под наем и дойдох.

Джийни му предложи кафе и зареди кафеварката с прясно кафе.

Той се огледа.

— Хубав апартамент. Но малко е различен…

— Искаш да кажеш, че е различен от нашия едно време. — Холът в техния апартамент в Минеаполис представляваше голяма и неподредена стая, претъпкана с дивани, гуми за колелета, тенис ракети и китари. В сравнение с него, този хол изглеждаше подреден като аптека. — Явно всичкият този боклук не ми е бил по вкуса.

— Да, но едно време сякаш ти харесваше.

— Харесваше ми. Но нещата се променят.

Той кимна и промени темата:

— Четох за теб в Ню Йорк Таймс. Статията е пълни лайна.

— Да, но си постигна целта. Днес ме изхвърлиха от работа.

— О, боже!

Джийни наля кафето, седна срещу него и му разказа за разглеждането на въпроса й пред комисията. Като свърши, той я попита:

— Този Стив… нещата сериозни ли са?

— Не знам. Все още мисля по въпроса.

— Но не излизате?

— Не, обаче той иска, а наистина ми харесва. А ти? Още ли си с Джорджина Тинкертън Рос?

— Не. — Той поклати глава със съжаление. — Джийни, всъщност дойдох тук, за да ти кажа, че скъсването ми с теб бе най-голямата грешка в живота ми.

Джийни бе трогната от тъжния вид, с който изрече тези думи. Изпита удовлетворение, че той съжалява за загубата й, но не искаше да го вижда нещастен.

— Ти бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота — продължи той. — Силна си, но добра. И си умна. Трябва да има някой умен до мен. Ние просто се допълвахме един друг. И се обичахме.

— Тогава много ме заболя — отвърна тя. — Но ми мина.

— Аз обаче не съм сигурен дали ми е минало.

Джийни го огледа с одобрителен поглед. Беше едър мъж — не бе толкова хубав като Стив, но бе привлекателен. Ала от непреодолимото й желание за силното тяло на Уил не бе останала и следа.

Той бе дошъл да я моли да се върне при него — това й бе ясно. И знаеше какво ще му отговори. Вече не го желаеше. Бе закъснял с около седмица.

Щеше да бъде по-добре да не го подлага на унижението да я уговаря, за да получи отказ. Тя се изправи.

— Уил, имам да върша много важна работа и трябва да бързам. Ако бях получила съобщенията ти, може би щяхме да прекараме повече време заедно.

Той улови посланието и сведе глава.

— Лошо — измърмори Уил и също се изправи.

Джийни протегна ръка.

— Благодаря ти, че се отби.

Той обаче я дръпна към себе си, но тя му предложи бузата си. Уил нежно я целуна и я пусна.

— Щеше ми се да мога да напиша сценария ни още веднъж. Тогава краят му щеше да е по-щастлив.

— Довиждане, Уил.

— Довиждане, Джийни.

Докато го гледаше как слиза по стълбите, телефонът й иззвъня.

Джийни грабна слушалката.

— Ало?

— Уволнението не е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Гласът беше мъжки, леко приглушен, като че ли говореше през нещо, за да не го познаят.

— Кой се обажда? — запита Джийни.

— Престани да си навираш носа в неща, които не те засягат.

Кой, по дяволите, беше пък тоя?

— Какви неща?

— Оня, с когото се видя във Филаделфия, трябваше да те убие.

Джийни спря да диша, обхвана я внезапен страх.

— Обаче се поувлякъл малко и объркал работата — продължи гласът. — Но може пак да те посети.

— О, боже… — прошепна Джийни.

— Смятай се за предупредена.

Чу се изщракване и след това сигнал свободно.

Джийни сложи слушалката и остана така, втренчена в телефона.

Никой досега не я бе заплашвал с убийство. Мисълта, че друго човешко същество иска да ти отнеме живота, я хвърляше в ужас. Чувстваше се като парализирана.

Седеше на дивана и се мъчеше да събере последните остатъци от волята си. Прииска й се да се откаже. Беше доста наранена, за да се бори с тези силни и невидими врагове. Те можеха да я изхвърлят от работа, можеха да я нападнат, да претърсят кабинета й, да откраднат електронната й поща. Сигурно можеха и да я убият.

Беше толкова нечестно. Какво право имаха? Тя бе добър учен, а те бяха съсипали кариерата й. Бяха готови да изпратят Стив в затвора за изнасилването на Лайза. Заплашваха я със смърт. Почувства надигащия се в нея гняв. За какви се мислеха тия? Нямаше да позволи животът й да бъде съсипан от някакви си арогантни копелета, които си въобразяват, че могат да манипулират хората за тяхна изгода. Колкото повече мислеше за това, толкова повече гневът й растеше. Няма да им дам да спечелят, помисли си. Имам силата да им навредя, сигурно я имам, защото в противен случай нямаше да има нужда да ме предупреждават и да ме заплашват с убийство. Ще използвам тази сила. Не ме интересува какво може да се случи с мен, след като мога да ги навра в кучи задник! Умна съм, решена съм да го сторя и съм Джийни Мамка ви Ферами, затова внимавайте, копелета, идвам!

41.

Бащата на Джийни седеше на дивана в неоправения хол на Пати с чаша кафе в ръка и ядеше резен кейк, гледайки по телевизията „Болница“.

Когато влезе и го видя, Джийни изтърва нервите си.

— Как можа? — изкрещя тя. — Как можа да ограбиш собствената си дъщеря?

Той подскочи като опарен, разля кафето и изпусна парчето кейк.

Пати вървеше подир нея.

— Моля те, не прави сцени — обади се зад гърба й тя. — Зип ще си дойде всеки момент.

— Съжалявам, Джийни. Ужасно ме е срам — прошепна баща й.

Пати коленичи на пода и започна да обира кафето със салфетка. На екрана един хубав доктор в хирургически одежди целуваше красива жена.

— Знаеш, че съм пред пълен фалит — не спираше Джийни да крещи. — Знаеш, че се опитвам да намеря пари за приличен дом за мама — твоята жена! И ти въпреки това крадеш шибания ми телевизор!

— Джийни, не бива да псуваш… — намеси се сестра й.

— Исусе, дай ми сили! Съжалявам — каза припряно баща й.

— Не мога да те разбера — каза Джийни по-спокойно. — Просто не мога да те разбера.

Пати се обади:

— Остави го на мира, Джийни.

— Но аз искам да разбера. Как можа да направиш такова нещо?

— Добре, ще ти кажа — каза баща й с внезапен прилив на сила, който я изненада. — Ще ти кажа как можах. Защото вече нямам кураж. — В очите му се появиха сълзи. — Ограбих собствената си дъщеря, защото съм твърде стар и ме е страх да крада от други, това е. Сега вече знаеш истината.

Бе толкова сломен, че гневът на Джийни се изпари за един миг.

— О, тате, съжалявам — каза тя. — Седни, ще пусна прахосмукачката.

Тя взе обърнатата чаша и я отнесе в кухнята. После се върна с прахосмукачката и обра трохите от кейка. Пати приключи с кафето по пода.

— Не ви заслужавам, момичета, знам го — каза баща им и седна.

— Ще ти донеса друго кафе — предложи Пати.

Хирургът от телевизора каза: Хайде да се махнем някъде, само ние двамата, да отидем на някое наистина хубаво място. А жената отвърна: А какво ще стане със съпругата ти, при което лицето на доктора доби тъпо изражение. Джийни изключи апарата и седна до баща си.

— Какво значи, че нямаш вече кураж? — попита го тя. — Какво е станало?

Той въздъхна.

— Когато излязох от затвора, огледах една сграда в Джорджтаун. Не беше кой знае какво, малка проектантска фирма, която току-що бе приключила преобзавеждането си с петнайсет-двайсет нови компютри и някои други неща — принтери, факсове и тям подобни. Оня тип, дето ги снабдяваше с цялото оборудване, ми каза всичко. Той щеше да го купи обратно от мен и когато фирмата си получеше парите от застраховката, отново щеше да им го продаде. Щях да взема десет хиляди долара.

— Не искам децата да слушат всичко това — каза Пати. Тя надникна в коридора и затвори вратата.

Джийни подкани баща си:

— И какво се обърка?

— Спрях буса до задния вход на сградата, обезвредих алармената инсталация и отворих вратата към товарното отделение. После ми дойде наум какво може да стане, ако наоколо се завърти някое ченге. По-рано пет пари не давах за това, но не бях вършил такова нещо от десет години. Тъй или иначе, така се изплаших, че се разтреперих. Влязох вътре, изключих един компютър от мрежата, отнесох го долу, натоварих го, качих се в буса и изчезнах. Следващия ден дойдох при теб.

— И ограби мен.

— Никога не съм имал такова намерение, моето момиче. Мислех, че ти ще ми помогнеш да си стъпя на краката и ще ми намериш някаква работа. После, когато ме остави сам, старото чувство се върна. Седях сам, гледах уредбата и си мислех, че за нея сигурно ще взема около двеста кинта, за телевизора — някъде около стотачка, и затова просто го направих. След като го направих, ми се искаше да се самоубия, кълна се!

— Но не го направи.

Пати се намеси:

— Джийни, моля те!

Баща им продължи:

— Обърнах няколко питиета, почнахме да играем покер и до сутринта отново бях без цент.

— Затова дойде този път при Пати.

— Няма да го направя, Пати. Повече няма никого да обирам. Ще вляза в правия път.

— Дано! — въздъхна Пати.

— Трябва, просто нямам друг избор.

— Не се поправяй засега! — рече загадъчно Джийни.

Двамата стреснато я погледнаха. Пати раздразнено попита:

— Джийни, какви ги плещиш?

— Трябва да свършиш още една работа, тате — отвърна Джийни. — Заради мен. Обир. Още тази вечер.

42.

Мръкваше, когато двамата влязоха в университетския комплекс.

— Жалко, че не сме с по-малко забележителна кола — каза баща й, докато тя спираше червения мерцедес на студентския паркинг. — Един форд таунус или буик ригъл… На ден виждаш по петдесет от тях и не можеш да ги запомниш.

Той излезе от колата с охлузено кожено куфарче в ръка. В неогладените си панталони, измачкана риза и несресана коса изглеждаше точно като някой професор.

Джийни изпита странно чувство. От години знаеше, че баща й е крадец, но самата тя не бе вършила нищо незаконно, ако се изключи карането й понякога със сто и петнайсет километра в час. Сега обаче се канеше да влезе с взлом в сграда. Сякаш й предстоеше да прекрачи някаква важна черта в живота. Не мислеше, че прави нещо нередно, но въпреки това самоуважението й бе сериозно накърнено. Винаги бе гледала на себе си като на уважаваща законите гражданка. Престъпниците, включително и баща й, принадлежаха към някакъв друг вид. Сега тя се присъединяваше към тях.

Повечето от студентите и преподавателите си бяха тръгнали, но все още имаше хора — учени, работещи до късно, студенти, дошли на някое обществено мероприятие, портиери, заключващи вратите, и охрана, проверяваща сградите. Джийни се надяваше да не срещне някой, който я познава.

Нервите й бяха обтегнати като струни, готови всеки момент да се скъсат. Страхуваше се за баща си повече, отколкото за себе си. Ако ги хванеха, за нея щеше да бъде убийствено унизително, но с това щеше да приключи всичко — съдът нямаше да я прати в затвора, задето се е опитала да влезе в собствения си кабинет и да открадне една дискета. Но баща й, с това досие, автоматично щеше да отиде там, и то за много години.

Уличното осветление и лампите по сградите започнаха да светват едно след друго. Джийни и баща й минаха покрай тенискорта, където две момичета играеха в светлината на прожекторите. Джийни си спомни как Стив я бе заговорил точно на това място миналата събота. Бе му отрязала квитанциите автоматически — толкова самоуверен и доволен от себе си изглеждаше. Как се бе излъгала от първото си впечатление за него!

— Ето това е мястото — Тя кимна към сградата. — Всички тук му викаме Лудницата.

— Продължавай да вървиш, без да забавяш крачка — отвърна той. — Как се влиза през входната врата?

— С пластмасова карта, също както за кабинета ми. Но картата ми вече не играе. Май ще трябва да помоля някой да ми даде своята.

— Няма нужда, мразя помощници. А как се отива отзад?

— Ще ти покажа.

През моравата минаваше пътечка, която водеше към другия край на „Лудницата“ и излизаше на паркинга за посетители. Джийни пое по нея, после свърна към павираното дворче зад сградата. Баща й огледа задната фасада с опитно око.

— Каква е тая врата? — попита той, кимайки натам.

— Мисля, че е пожарен изход.

— Вероятно от онези с напречна дръжка, на височината на корема, дето като я натиснеш, и се отваря.

— Май е такава. Оттам ли ще влезем?

— Да.

Джийни си спомни за надписа от вътрешната страна:

— Ще задействаш алармата — предупреди го тя.

— Не, няма — отвърна той и се огледа. — Въртят ли се много хора тук отзад?

— Не, особено пък вечер.

— Да се хващаме на работа.

Той сложи куфарчето на земята, отвори го и извади малка черна пластмасова кутийка с циферблат. Натисна един бутон и обиколи с апаратчето цялата каса на вратата, без да сваля поглед от циферблата. Стрелката подскочи, когато кутийката мина над десния горен ъгъл. Той доволно изпъшка. След това прибра инструмента в куфарчето и извади друго подобно апаратче заедно с малко изолирбанд. С помощта на изолирбанда закрепи инструмента към горния лесен ъгъл и натисна някакво копче. Разнесе се тихо бръмчене.

— Това нещо ще елиминира алармата — обясни той.

После извади дълго парче стоманена тел, изви единия му край като кука и го пъхна под вратата. Завъртя го малко насам-натам и накрая дръпна.

Вратата се отвори.

Алармата не гъкна.

Баща й вдигна куфарчето от земята и понечи да влезе.

— Чакай — прошепна разколебана Джийни. — Не е редно да се прави така. Затвори вратата и да се връщаме у дома.

— Е, хайде, Джийни, не се плаши.

— Не желая да ти сторя такава злина. Ако те хванат, ще стоиш в затвора, докато станеш на седемдесет години.

— Джийни, аз искам да го направя. Толкова време съм ти бил лош баща и сега изведнъж ми се представя случай да ти помогна. Това е много важно за мен. Хайде, моля те!

Джийни пристъпи вътре.

Той затвори вратата.

— Води.

Тя изтича по пожарната стълба до втория етаж и забързано се отправи към кабинета си. Баща й я следваше плътно по петите. Джийни посочи вратата.

Той извади трети електронен уред от куфарчето си. Този път апаратчето представляваше метална пластина, от която излизаха жички. Бе голяма колкото картата на Джийни. Баща й пъхна пластината в четящото устройство и включи уреда.

— Това нещо опитва всички възможни комбинации — обясни й накратко той.

Джийни се учуди колко лесно бе влязъл в сграда, снабдена с толкова модерна алармена система.

— Да ти кажа ли нещо? — обади се баща й. — Изобщо не ме е страх!

— Исусе, на мен пък коленете ми треперят — промърмори Джийни.

— Сериозно, куражът ми се върна — може би защото ти си с мен. — Усмихна й се. — Хей, с теб можем да станем чудесен отбор!

Тя поклати глава:

— Забрави! Няма да понеса напрежението.

Дойде й наум, че Берингтън може вече да е влизал преди нея и да е отнесъл компютъра й, заедно с всички дискети. Щеше да е ужасно, след като бе поела такъв огромен риск.

— Колко време ще продължи това? — попита тя нетърпеливо.

— Още съвсем малко.

След няколко секунди вратата леко се открехна.

— След вас, мадам — гордо каза баща й.

Тя влезе и запали лампата. Компютърът й бе все още на бюрото. Джийни дръпна чекмеджето. Ето я кутията с дискетите й. Трескаво ги прерови. ПОКУПКИ.СПК си беше на мястото. Грабна я.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение.

Стиснала дискетата в ръка, тя разбра, че няма търпение да прочете информацията, записана на нея: Въпреки че й се искаше да излезе от Лудницата по възможно най-бързия начин, изкушаваше се да разгледа файла веднага. Освен това нямаше компютър вкъщи. Баща й го бе продал. За да види информацията, трябваше да вземе компютър назаем. Това щеше да отнеме време и обяснения.

Реши да рискува. Включи компютъра и зачака да се зареди.

— Какво правиш? — попита баща й.

— Искам да прочета файла.

— Не може ли да направиш това у дома?

— Нямам компютър вкъщи, тате. Откраднаха ми го.

Той обаче пропусна иронията покрай ушите си.

— Побързай тогава. — Отиде до прозореца и погледна навън.

На екрана излезе главното меню и тя щракна с мишката на текстовия си редактор. После пъхна дискетата във флопито и включи принтера.

Изведнъж алармата се включи навсякъде.

Джийни едва не получи удар. Шумът бе оглушителен.

— Какво е станало? — надвика го тя.

Лицето на баща й бе побеляло от страх.

— Тоя шибан излъчвател сигурно е паднал или някой го е свалил от вратата — изкрещя баща й. — Свършени сме, Джийни, бягай!

Неудържимо й се искаше да дръпне дискетата от компютъра и да хукне, но се насили да мисли трезво. Ако сега я хванеха и й отнемеха дискетата, щеше да изгуби всичко. Трябваше да използва всяка секунда, за да види списъка. Сграбчи баща си за лакътя.

— Само още няколко секунди!

Той погледна през прозореца:

— По дяволите, тоя май е от охраната!

— Трябва само да го разпечатам! Чакай малко!

Баща й трепереше.

— Не мога, Джийни. Просто не мога! Съжалявам! — Той грабна куфарчето си от пода и побягна.

Джийни го съжали, но вече не можеше да спре. Мина на А: драйва, маркира списъка на ФБР и цъкна с мишката върху Print.

Нищо не стана. Принтерът й още загряваше. Изруга и се приближи до прозореца. Откъм предния вход влизаха двама души от охраната.

Тя затвори вратата на кабинета си.

После се извърна към принтера:

— Хайде бе, хайде!

Най-сетне той изщрака, забръмча тихо и издърпа лист от касетата. Тя веднага извади дискетата от компютъра и я пъхна в джоба на електриково синьото си яке.

Принтерът изкара четири листа и спря.

С лудешки биещо сърце Джийни ги грабна и пробяга с очи по редовете.

Имаше тридесет или четиридесет двойки имена. Повечето от тях бяха мъжки, но това не я изненада — почти всички престъпления се вършеха от мъже. В доста от случаите адресът бе някакъв затвор. Списъкът бе точно такъв, какъвто се бе надявала да получи. Да, но сега на нея й трябваше нещо по-специално. Гледаше и за Стивън Логън, и за Денис Пинкър.

И двамата бяха вътре.

И към тях имаше трето име — Уейн Статнър.

— Е това е! — извика Джийни тържествуващо.

Адресът бе в Ню Йорк, а телефонният номер беше с 212 отпред.

Тя се втренчи в името. Уейн Статнър. Това беше човекът, изнасилил Лайза точно тук, в спортната зала, и нападнал Джийни във Филаделфия.

— Копеле такова! — прошепна с отмъстителна злоба. — Пипнахме те най-после!

Обаче трябваше преди това да избяга с информацията. Напъха листовете в джоба си, загаси осветлението и открехна вратата.

В коридорите се чуваха гласове, надникващи алармата, която още виеше. Беше твърде късно. Тя внимателно притвори вратата, облегна се на нея с омекнали нозе и напрегна слух.

Отвън, сред воя, долетя мъжки глас:

— Сигурен съм, че един от прозорците светеше.

— Трябва да проверим всички стаи — отговори му някой.

Джийни трескаво огледа миниатюрната стаичка на слабата светлина от уличното осветление. Нямаше къде да се скрие.

Отново открехна вратата — не се виждаше, нито се чуваше нещо. Мушна глава в отвора и предпазливо надникна. Откъм другия край на коридора, през отворената врата на една от стаите, струеше светлина. Затаила дъх и вперила поглед натам, Джийни зачака. Пазачите излязоха, угасиха лампата и влязоха в следващата стая — там бе лабораторията. Щеше да им отнеме минута-две, докато я прегледат цялата. Дали можеше да се промъкне, без да я видят, и да стигне до стълбите?

Джийни излезе навън и затвори вратата с трепереща ръка. После тръгна по коридора. С последни усилия на волята превъзмогна желанието да хукне като луда напред.

Мина покрай вратата на лабораторията, но не можа да устои на изкушението да надникне вътре. И двамата пазачи бяха с гръб към нея — единият оглеждаше малкото складче отсреща, а другият — редицата ДНК снимки на светлинното табло. Не я забелязаха.

Вече бе съвсем близо. Стигна до края на коридора и дръпна крилото на летящата врата.

Тъкмо се накани да прекрачи прага, когато чу глас зад себе си:

— Хей, ти! Спри веднага!

Всеки нерв в нея се напрегна, готов за неминуемо бягство, но се овладя. Обърна се спокойно и се усмихна.

Двамата пазачи тичаха към нея. Бяха на около петдесет години, вероятно пенсионирани ченгета.

Гърлото й се бе свило, едва дишаше.

— Добър вечер — каза тя. — С какво мога да ви помогна, господа?

Шумът на сирената тушира трепета в гласа й.

— Алармата в сградата се задейства — каза единият.

Това бе най-глупавото нещо, което би могъл да изрече, но Джийни го пропусна покрай ушите си.

— Искате да кажете, че вътре има нарушител ли?

— Може би. Видяхте ли нещо необичайно, професоре?

Пазачите си бяха помислили, че тя е преподавател — това бе хубаво.

— Всъщност стори ми се, че чух чупене на стъкло. Според мен шумът дойде от горния етаж, но не съм сигурна.

Пазачите се спогледаха.

— Ще проверим — каза първият.

Другият обаче бе по-малко отстъпчив.

— Може ли да ви запитам какво имате в джоба си?

— Някои документи.

— Това е очевидно. Може ли да ги видя?

Джийни нямаше намерение да ги дава на когото и да било — бяха много ценни. Действайки по вътрешно вдъхновение, тя се престори, че е готова да ги даде, но в последния момент променя решението си.

— Готово — каза тя и ги извади. После ги сгъна още веднъж и ги сложи обратно в джоба си. — Обаче като си помисля… не, не можете. Лични са.

— Настоявам. Учили са ни, че документите са най-важното нещо в подобно учреждение.

— Опасявам се, че не мога да ви дам да четете личната ми кореспонденция само заради това, че в сградата се е задействала алармената инсталация.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете в кабинета на охраната и да говорите с шефа ми.

— Добре — каза тя. — Чакам ви отвън.

Бързо мина през вратата и заслиза по стълбите с отмалели крака.

Пазачите се втурнаха подире й:

— Чакайте!

Джийни им позволи да я настигнат в коридора на приземния стаж. Единият от тях я хвана за лакътя, докато другият отвори вратата. Тримата излязоха навън.

— Не е необходимо да ме държите — каза злъчно тя.

— Все пак предпочитам да ви държа — отвърна пазачът, задъхан от тичането.

Вече я бяха хващали така. Тя сграбчи китката на пазача и стисна силно. Мъжът изохка и я пусна.

Джийни хукна.

— Хей! Кучка такава! Стой! — Пазачите се спуснаха подир нея.

Нямаха обаче никакъв шанс. Тя бе двайсет и пет години по-млада от тях и бе във форма като състезателен кон. Страхът постепенно я напусна, докато се отдалечаваше. Бягаше като вятър и се смееше. Те потичаха още малко, после се отказаха. Джийни погледна назад и ги видя — и двамата превити надве и запъхтени.

Не спря да бяга чак до паркинга. Баща й я чакаше до колата. Тя я отключи и със свирещи гуми и загасени фарове мерцедесът излетя от паркинга.

— Съжалявам. Джийни — проговори баща й. — Мислех, че като не мога да го направя за себе си, поне ще мога да го направя за теб. Но май няма смисъл. Изгубил съм си самообладанието. Повече няма да мога да крада.

— Това е добра новина! — засмя се тя. — А аз получих, каквото търсех.

— Иска ми се да съм ти по-добър баща. Но май вече е твърде късно тепърва да започвам.

Тя излезе от университетския комплекс, сви по улицата и запали фаровете.

— Не е късно, тате. Наистина не е късно.

— Може би. Не знам. Във всеки случай опитах се, нали?

— Опита се и успя! Вкара ме вътре! Сама никога нямаше да мога да го направя.

— Да, май си права.

Тя бързо стигна до дома, нямайки търпение да провери телефонните номера от разпечатката. Ако данните бяха остарели, имаше проблем. Освен това искаше да чуе гласа на Уейн Статнър.

Още от вратата се стрелна към телефона и набра номера.

Отвърна мъжки глас:

— Ало?

От една дума обаче нищо не можеше да се разбере.

— Мога ли да говоря с Уейн Статнър, моля? — попита спокойно тя.

— Да, Уейн е на телефона, с кого разговарям?

Гласът бе точно като на Стив. Кучи син такъв, защо ми скъса чорапогащника?

— Господин Статнър, работя в отдела за проучване на пазара към една фирма и избрахме вас, за да ви предложим специална оферта…

— Върви на майната си и пукни! — прекъсна я Уейн и затвори.

— Това е той — каза Джийни на баща си. — Дори звучи точно като Стив, само че Стив е по-учтив.

Накратко бе обяснила на баща си как стоят нещата. В общи линии той бе схванал за какво става въпрос, въпреки че го намираше за малко невероятно.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се обадя на ченгетата.

Тя набра отдел „Сексуални престъпления“ и помоли да я свържат със сержант Делауеър.

Баща й поклати глава смаяно.

— Трудно ми е да си го представя. Да работя заедно с полицията! Надявам се този сержант да е различен от всички други полицаи, които съм срещал.

— Тя май наистина е.

Не очакваше да намери Миш на работа — беше девет часът. Щеше да помоли да й предадат спешно съобщение. За късмет обаче Миш бе все още на работа.

— Мъча се да насмогна с бумагите — обясни й тя. — Какво има?

— Стив Логън и Денис Пинкър не са само двама близнаци.

— Но аз мислех…

— Те са трима близнаци.

Последва дълга пауза. Когато Миш най-сетне проговори, гласът й звучеше предпазливо:

— Как разбра?

— Спомняш ли си, като ти обясних как съм намерила Стив и Денис? Дето ти казвах как съм търсила по зъбните данни за подобни двойки?

— Да, спомням си…

— Тази седмица сканирах файла на ФБР за еднакви пръстови отпечатъци. Програмата ми изкара Стив, Денис и трети човек като хора с подобни отпечатъци.

— Как? Имат едни и същи пръстови отпечатъци?

— Не точно едни и същи. Подобни. Но аз току-що се обадих на третия човек. Гласът му е точно като на Стив. Залагам си главата, че си приличат като две капки вода. Миш, трябва да ми повярваш.

— Имаш ли адрес?

— Да, в Ню Йорк.

— Давай.

— Но имам условие.

Гласът на Миш се втвърди:

— Джийни, това тук е полиция, затова дай ми веднага адреса.

— Просто искам да задоволя любопитството си. Искам да го видя.

— А не искаш ли да се озовеш в затвора, това би трябвало да се питаш! Ако не искаш, досега да си ми дала адреса.

— Искам да отидем двете с теб. Утре.

Отново пауза.

— Трябва да те хвърля в килията за укриване на углавно престъпление.

— Ще хванем първия полет за Ню Йорк утре рано сутринта.

— Добре — неохотно се съгласи полицайката.