Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Дионисий беше чудесен мореплавател. Изкуството му да води кораба в открито море беше неизмерно по-голямо от скромния успех, постигнат по време на боя в Ладе, и заслужаваше много по-голямо уважение, отколкото разбойничеството във финикийски води. В разгара на есенните бури и ветрища, когато другите морски съдове бързаха да намерят подслон из пристанищата, той успя да се добере само за три седмици до крайбрежието на Сицилия. Докара до целта и трите ни кораба и нито веднъж не се наложи да спираме никъде. За да намери източната посока по време на плаването, той само се взираше в далечните очертания на планините на остров Крит.

Всички на борда бяхме болни, миришехме лошо, солената вода разяждаше раните ни, та едва се влачехме по палубата, а съзнанието ни беше тъй помръкнало, че непрекъснато ни се привиждаха рогати чудовища и ни се счуваха звуци от раковините на тритони23. Когато най-сетне забелязахме на запад синкавата ивица суша и се убедихме, че наистина е земя, мнозина от нас се разплакаха и с дрезгав глас замолиха Дионисий да спре при първа възможност, без да обръща внимание чии са тези владения — на африканци или на италийци, и от кого са заселени — от картагенци или от гърци.

Корабите ни течаха, а зимата приближаваше, така че дори и Дионисий не би успял да се добере до Масилия. Той събра на съвет цялото корабно началство и каза:

— Ето там, в далечината, се забелязва вече огромната планина с кълбящ дим на върха й. Това означава, че наистина сме при бреговете на Сицилия. Ако копнеете за големи градове, можем да отплуваме на север, към Италия, до Кротон, или на юг, към Сиракуза, която е най-великият от сицилийските градове, ако не се лъжа, макар че е възможно Акрагас да е още по-голям град.

Моряците се зарадваха и завикаха:

— Ние сме толкова богати и в някой голям град ще можем да се снабдим с всичко, което пожелаем! На някой пристан ще можем да поправим и корабите си, а дори и да си купим нови, с които да отплаваме напролет към Масилия и да потърсим братята фокейци. Но най-напред имаме нужда от почивка и силна храна, от танци, музика и песни, от вино и венци от цветя, за да могат да си отдъхнат и душите ни!

Дионисий каза:

— Най-лесно ще намерим забавления в големите градове, но те обикновено са силни крепости със здрави стени и воини, които ги пазят. Обикновено големите градове имат и бойни кораби на пристаните си. Тъй като търгуват по морски път, научават много по-бързо новините от далечни земи, отколкото малките градове, които водят по-затворен живот. Ето защо, струва ми се, че след веселбата в някой град ще последва и наказание, щом само разберат кои сме. — Той изгледа всички наоколо със зоркия си поглед и продължи: — Съвестта ни е чиста и знаем, че сме се били честно с персите. Но богатството ни е толкова огромно, та малцина ще ни повярват, че това са само трофеи, които сме успели да съберем от Ладе, след което сме потеглили насам, за да потърсим приют в западните градове на гръцките колонии. Не, през зимата трябва да се установим в някой малък град на по-закътано място и да си купим приятелството на местния владетел. Три бойни кораба и такъв екипаж като нас представляват поддръжка, от която никой военачалник не би се отказал, никой владетел на малък град, който желае да запази независимостта си сред големите градове на Сицилия, не би отхвърлил. Значи ни е необходимо да се доберем до северното сицилийско крайбрежие и аз, приятели мои, искам да съберете всичките си сили, за да можем да минем през пролива, в който са загинали не малко смелчаци. Иначе ще загубим всичко, което сме спечелили с толкова голям труд.

Дори и най-смелите моряци пребледняха при споменаването на прословутия пролив и при мисълта за коварните му течения. Дионисий ги остави да изкажат безпокойството си и да уталожат разногласията си. Привечер видяхме от върха на конусовидната планина да изхвърча огън и дори до кораба ни достигнаха отломки от камъни, пръст и пепел. Никой вече не се стремеше към брега.

Дорией каза:

— Страната, в която баща ми е намерил смъртта си, ме посреща с огън и грохот. Този знак ми е напълно достатъчен. Вече знам защо овчите кости ми показаха запад.

Микон заяви:

— До този миг сполуката съпътстваше Дионисий и той успя да ни докара дотук. Нека той да ни командва и занапред.

Аз също предположих, че боговете не са ни запазили от морските беди само за да ни удавят в пролива.

И така, съветът реши да се подчини на Дионисий. В нощната тишина предводителят ни принесе в жертва на безжалостния финикийски бог пленниците си — финикийските кормчии. Когато на сутринта забелязах, че кормчиите са изчезнали, аз се опечалих, тъй като бях свикнал да беседвам с тях, за да науча езика им, и бях забелязал, че макар и чуждоземци, те по нищо не се отличаваха от нас.

Но въпреки кървавата жертва проливът се оказа достоен за печалната си слава. Много дни, сили и търпение ни бяха необходими, за да преминем през него и да опазим корабите от скалите, подводните камъни и плитчините. От град Занкле към нас се приближи бърз граничен съд и от палубата му ни извикаха, че за да влезем в пристана, трябва да заплатим такса. Дионисий обясни, че корабите ни са бойни и че се връщаме от битка с персите, за да потърсим приют из тези места. Бойните кораби за разлика от търговските не плащаха такса за преминаването на пролива. След това Дионисий замълча скромно и даде възможност на моряците си сами да разказват на стражите от Занкле за многочислените му подвизи по време на битката при Ладе. Моряците не се скъпяха в похвалите си, така че накрая стражите слушаха с отворена уста и съвсем забравиха за задълженията си.

Ние бяхме полуживи от умора, когато накрая пред нас се ширна Тиренското море и попътният вятър погна корабите ни към гористото северно крайбрежие на Сицилия. Дионисий принесе благодарствени жертви, изля вино в морето и отсече краката на финикийския бог на носа на кораба, след което статуята се сгромоляса в морето и всички приехме това като главна жертва.

— Не си ми нужен вече ти, о, боже, който и да си ти! Тукашните води така или иначе не са ти известни — извика Дионисий.

Докато минем през пролива, корабите ни бяха пострадали още повече, течаха прекалено и с труд се придвижвахме напред, закопнели да се доберем най-сетне до суша, да се напием с прясна вода и да се наядем с ябълки и грозде. Но Дионисий отказваше да се приближи до брега, тъй че бяхме принудени да се храним с улов от риба, която купувахме от рибарските лодки. Дионисий често разговаряше с рибарите, които срещахме. Накрая той ни събра и каза:

— Доколкото разбирам, в момента няма съгласие между градовете на Сицилия и от време на време те воюват помежду си. След пътя през проклетия пролив аз съм уморен и не искам да започвам свада с никого. Нека да се обърнем към боговете и да поискаме те да ни дадат знак къде трябва да спрем. Не вярвам в гаданията с овчи кости, тъй че опитайте се да запомните сънищата си тази нощ. Знам, че те ще бъдат пророчески.

Струваше ми се, че Дионисий говореше така, само за да си спечели още една нощ, през която да поразмисли. Предполагах, че той изобщо не вярва в сънища, но искаше да накара хората си да приемат, че боговете са го подтикнали към решението, което отдавна е взел.

На следващата сутрин Дионисий се престори на удивен, когато се събуди и изтича на палубата, откъдето се облекчи в морето. Той внимателно се взря в хоризонта. Корабът ни беше отнесен близо до брега и Дионисий каза:

— Наистина боговете ни помагат. В съня си видях точно този бряг и тази планина, чийто скат напомня на прегърбено старо магаре. Хайде да отплаваме натам. Уверен съм, че има ручеи и извори, поляни и плодови дръвчета.

Хората му се хвърлиха към веслата, забравили за закуската си — тъй горещо желаеха да почувстват под краката си твърда земя. Още предишната вечер се бяхме измили, бяхме се натрили с благовония и се бяхме преоблекли с чисти дрехи. Много от нас бяха сплели косите си на плитки и бяха избръснали брадите си с прекрасните бръсначи, които бяхме намерили на финикийския кораб. Старите си дрехи бяхме хвърлили в морето, а из кораба бяхме запалили тамянови пръчици — да смекчим вонята и да облекчим достъпа до божествени съновидения.

Гребците налегнаха с всички сили веслата, за да се доберем колкото се може по-скоро до носа на брега, показан ни от Дионисий. Дорией обаче се намръщи застрашително и каза:

— Дионисий от Фокея, не знам чии сънища са по-пророчески — твоите или моите. Моят сън обаче беше по-ясен и от бял ден. В него аз видях прародителя си Херакъл, който застана пред мен и по ръст беше по-едър от всеки срещан от мен човек досега. На дясното му рамо лежеше боздуган с големина на дъбово дърво, а на лявото му рамо беше кацнал кукуригащ петел. Смятам да следвам указанията на моя сън, а не на твоя.

Дионисий се засмя и попита:

— А как ще обясниш смисъла на твоя сън?

Дорией се хвана за меча, с който той никога не се разделяше, и каза:

— Не мога до го обясня, но ние, спартанците, рядко сънуваме, а ако ни се яви сън, постъпваме винаги в съответствие с него. Тъй че съм длъжен да защитя съня си против твоя, Дионисий, ако откажеш да повярваш, че в моя сън има някакъв смисъл.

Дионисий разбра, че Дорией говори сериозно, и докато гребците продължаваха да гребат, той реши да попита и нас какви сънища бяхме сънували. Микон разказа следното:

— Видях град с невероятно високи стени, зад които бушуваше страшен пожар, видях бягащи мъже, които носеха сандъчета със съкровища и изваяния на домашни богове. Видях жени, които притискаха до гърдите си плачещи деца и тичаха към корабите на мъжете си, бързайки да напуснат изпепеления град.

Дорией се усмихна тържествуващо и каза:

— Твоят сън обяснява моя сън. Ти си видял пожара на Троя. Тези, които са се спасили, са успели да се доберат до Сицилия, основали са Ерикс и Сегеста и са подчинили местните сикански племена. Но впоследствие тук е дошъл и прародителят ми Херакъл и победил троянците. Оттогава насам западна Сицилия е наследствено владение на хераклидите. Баща ми Дорией е искал да си върне тези земи, но явно е загинал в бой, тъй като не се прибра от похода. И ето, въпреки волята ми боговете ме теглят на запад, за да мога да продължа делото на баща си. Петелът на победата пееше на лявото рамо на Херакъл в съня ми. Да плаваме към Ерикс и да го завоюваме!

Дионисий взе да си скубе косите и закрещя:

— Махнете от очите ми този спартански безумец! Дори ако корабите ни издържат плаване до Ерикс, навярно там ни чака мъчителна смърт, тъй като тези области се пазят от картагенците, а африканският Картаген е най-жестокият град, който някога е властвал над моретата.

Тук се намеси Микон и каза с мек глас:

— Сънищата може да се тълкуват по най-различни начини, Дорией. Може би дългите лишения са те накарали да си спомниш в съня си пеещите петли на Афродита от Акрея и ти си почувствал, че като мъж не отстъпваш пред праотеца си Херакъл, ето защо ти се е присънил и боздуган. Но както и да е — няма да загубим нищо, ако отначало следваме указанията на Дионисий и се опитаме да намерим подслон на този мамещ ни бряг.

Тук кормчиите и гребците изреваха дружно и радостно в един глас. От другата страна на заобления нос пред нас се откри чудесно защитено място, подходящо за пристан, с плавни брегови очертания, със зелени ливади и с натежали от плод дръвчета, зад които се тъмнееха горички. Бреговият хълм бе укрепен със стена, издигната от трупи и пръст, във вътрешната част, на която видяхме храм и други дървени постройки. Дочухме веселите звуци на овчарски свирки, блеенето на овце и мученето на крави.

Но Дорией беше изпаднал в бяс. Той скърцаше със зъби и размахваше заплашително меча си. С дръжката му удари Микон по главата, а след това насочи острието му към Дионисий.

— Плавай напред! — заповяда той. — Гласът на Херакъл ми говори, че е рано да слизаме на този бряг. Ще дойде време да търсим пристан, чак когато корабът започне да тъне под краката ни! Не смей да ми се противопоставяш, Дионисий от Фокея!

Уплаших се от гнева на Дорией, но тъй като бяхме приятели, трябваше да го подкрепя. Дионисий се опита да успокои спартанеца, но в края на краищата сам изпадна в ярост. По устните му изби пяна и той хвърли бойната си брадва, която разсече щита на Дорией и рани ръката му.

— Ето ти петел на лявото рамо! — ревна Дионисий и хвана едно от копията на палубата, за да прониже гръдта на Дорией. Но в същия миг внезапен силен тласък на вятъра наклони тъй силно кораба ни, че той загреба вода през отверстията за веслата и гребците се развикаха, че потъваме.

Дионисий заповяда бързо да насочат кораба по посока на вятъра и да вдигнат платна, за да не станем жертва на внезапните огромни вълни. Течението ни влачеше встрани от прекрасния бряг и ние се отдалечавахме все повече и повече от гостоприемния пристан. Хладен есенен дъжд се изля над главите ни и Дорией облиза раната на ръката си, след което каза:

— Длъжен си да повярваш в съня ми, Дионисий, и да не влизаш в спор с мен. Ако можеш да си отвориш очите, ще видиш, че самият Херакъл стъпи на кораба ни и наду платната, за да докаже правотата ми.

Фокейците плачеха и ругаеха, уверени в скорошната си гибел. Микон и аз съблякохме част от дрехите си и се приготвихме да се спасяваме с плуване, но Микон ми каза:

— Не бой се, няма да потънем — не и ние с теб! Скоро ще видим какъв е смисълът на случилото се.

Ураганът продължаваше със същата сила и не ни даваше възможност да се доближим до брега. Но когато престана да вали, вятърът изведнъж се стопли и отслабна. Стори ни се отново, че някаква невидима сила леко и изкусно ни носи все по-напред. Дори Дионисий го усети и каза:

— Да забравим за сънищата, те предизвикват само кавги. Да се оставим на мъдростта на морето и вятъра. Отдавна съм се научил да им вярвам и да им се подчинявам.

Привечер вятърът ни погна към брега. Видяхме устието на река, пристан, а даже и град, заобиколен от висока стена. Навсякъде във въздуха се виждаха стълбове пара от горещи извори, зад които се издигаше синееща се планина. Престанахме да изгребваме вода и гребците отново се хванаха за веслата. Водата обаче се покачи до седалките на гребците. Волю-неволю трябваше да бързаме към брега, преди да е потънал корабът ни. Скоро той докосна дъното и бавно се наклони на една страна. Но бяхме вече вън от опасност и не се страхувахме от вълните, които заливаха палубата, тъй като брегът изглеждаше съвсем наблизо. Двата други кораба с по петдесет весла достигнаха до пристана благополучно и всички ние скочихме от борда и се хванахме за оръжието си, готови да се браним, макар едва да ни държаха краката и макар да се клатехме като пияни от умора.

2.

По двата бряга на устието на реката лежаха множество кораби, приготвени за зимуване. Тълпа от пъстро облечени хора се приближи към нас с любопитство, без следа от страх. До ушите ни достигна разноезична реч. Но когато забелязаха оръжието ни, те се спряха в недоумение и започнаха да се съвещават, след което някои откъснаха зелени клонки и ги размахаха в знак на приятелските си намерения.

Тогава ние хвърлихме щитовете и мечовете, копията и шлемовете си. Непознатите ни обкръжиха и започнаха с любопитство да оглеждат дрехите ни и да ни попипват като всички любопитни хора по целия свят. Мнозина от тях говореха гръцки, но с непознато за нас особено звучене. След тях пристигнаха и търговци с кошове грозде и различни плодове. Платихме им със златни персийски монети, а те ни връщаха сребърни местни пари. Обясниха ни, че градът се нарича Химера и че е основан отдавна от занклийски преселници. По-късно към тях се присъединили и някои от жителите на Сиракуза, уморени от непрекъснатите междуособици в родния си град. Повечето от жителите бяха сикули24, примесени с гърците.

Скоро след залез-слънце градските врати бяха затворени и ние заспахме направо на топлата земя. Какво блаженство беше това за нас — да дишаме аромата на треви и да усещаме приятния им допир!

На следващия ден в лагера ни цареше веселие и безгрижност. Струваше ни се, че сега, когато се беше свършило опасното морско пътешествие, ни очакват единствено щастие и благоразположение от страна на боговете. Някои в нашия лагер започнаха да свирят на музикалните инструменти, взети от финикийците, някои други на обикновени свирки. Но намериха се и такива, които още по обяд започнаха да подскачат в срамния танц на козела. Шумът в лагера ни привлече хората от града, в това число и жени, които срамежливо прикриваха уста с крайчеца на наметките, но очите им жадно блестяха, когато поглеждаха мускулестите тела на моряците. Дионисий забрани на хората си да се докосват до жените и постави стражи на корабите, тъй като гражданите проявяваха любопитство към товара ни, а ние нямахме намерение да им го показваме.

След всичко това на брега пристигна тиранът25 на Химера, Кринип, придружен от личната си охрана и от конна стража. Той дойде, за да ни приветства и да попита какви са намеренията ни. Беше прегърбен мъж с рядка брадица и побеляла коса, който крачеше скромно сред хората си, загърнат в плащ от грубовлакнесто платно. Дионисий излезе насреща му и разказа за битката ни при остров Ладе, за плячката от персите, и поиска разрешение да остане тук и да презимува с хората си, за да може на следващата пролет да отплава към далечна Масилия. Той пожела да ни се дадат въжета, макари, волове и дърводелци, за да можем да извадим заседналия до брега кораб и да приготвим и другите два за зимуване. За всичко това той обеща да заплати добра цена.

Докато Дионисий говореше, Кринип внимателно го наблюдаваше и по всичко си личеше, че въпреки скромния си вид той беше непоколебим човек, свикнал да заповядва. Когато Дионисий завърши речта си, старецът каза:

— Аз станах тиран на Химера по желание на жителите й, макар да изпитвам отвращение към властта. Така че не мога да взема решение, без да се посъветвам предварително със съгражданите си. Но молбата ти е безсмислено да бъде обсъждана от народното събрание, затова те каня да дойдеш в дома ми, където бихме могли да беседваме на четири очи за всички земни и божествени неща. Но ако ми нямаш доверие, тъй като съм ти непознат, готов съм още сега да се оттегля с теб настрани, тъй че да ни виждат оттук, но да не могат да ни чуват нито моите, нито твоите хора. По природа съм самотник, избягвам тълпите и не съм красноречив. Ето защо не обичам, когато около мен има много слушатели.

Дионисий се съгласи с предложението му и спокойно тръгна с беловласия тиран към една отдалечена полянка. Беше поне две глави по-висок от Кринип и би могъл да го удуши с голи ръце. Видяхме как двамата седнаха на тревата и се задълбочиха в разговор. Воините на Кринип се усмихваха с гордост и разказваха:

— Нашият Кринип е благороден човек. Отдавна бихме го обявили за цар, но той не иска и да чуе за подобно нещо. В подземието на двореца му се намират много свещени предмети, с които може да се правят силни магии, така че той не се страхува от никого и нищо. Никой не знае кога и как се е сдобил с всичко това, но откакто ни показа тези неща, в града ни бе сложен край на раздорите. Кринип управлява така разумно, че и картагенците, и тиренците са ни приятели и дори от Сиракуза не се решават да нарушат свободата ни.

Казаха ни още, че Кринип има жена от знатен картагенски род и че защитава правата на всички граждани, независимо от произхода им. На собственото си богатство не трепери и специално отделя пари за нуждите на магията. Но това са разумни разходи и с тях се укрепва градът и строителството на храмовете. С една дума — Химера е щастлив град, където не знаят що е страх и безправие.

След доста дълъг разговор Дионисий и Кринип станаха, отърсиха се от полепналата трева и се върнаха при нас. Дионисий целият сияеше. Той заповяда на хората си да ударят по щитовете си, да вдигнат копия и да приветстват Кринип.

След това Кринип и свитата му се насочиха обратно към града, а Дионисий ни каза:

— Сключих договор с този забележителен владетел. Разрешено ни е да влизаме и да излизаме, когато си искаме в града с оръжие или без. Можем да търгуваме, ако пожелаем, да почитаме своите или тукашните богове, можем да се женим за местните жени или да купуваме любовта им с щедри подаръци, техните обичаи позволяват това. Но е недопустимо да прибягваме към насилие и да оскърбяваме гражданите по какъвто и да било начин. Длъжни сме също да защитаваме града, докато живеем тук, като да е родният ни град.

На лицата на моряците се изписа недоверие и те отвърнаха:

— Всичко това е прекалено хубаво, за да е истина. Кринип е по-хитър, отколкото го мислиш. Когато ни примами в града, той ще заповяда на хората си да ни нападнат и да ни убият, а след това ще ни вземат съкровищата, или пък ще ни обае с магии и ще ни накара да проиграем парите и плячката си, която сме придобили с толкова лишения и усилия.

Дионисий им заповяда да замълчат, след което каза, че Кринип е дал такава клетва, в която не може да има и капка съмнение. Но тъй или иначе, главното беше, че тиранът има полза от нашето пребиваване в града, а изгодата е винаги по-сигурна от всякакви обещания. Ето защо Дионисий беше решил да закове и да запечата сандъците със съкровищата ни и да ги предаде на съхранение в градската хазна в залог на верността си към клетвата, а част от парите да разпредели между хората си, тъй че те да могат да живеят безгрижно до пролетта. Дионисий обясни, че Кринип не иска голям прилив на пари, тъй като цените на пазарния площад ще се вдигнат прекалено и много граждани ще изпаднат в недоимък.

Но хората ни продължаваха да се мръщят и се питаха дали Кринип не е успял да омагьоса водача ни. Все пак градът ни примамваше и скоро ние влязохме в него, като оставихме няколко пазачи на корабите.

Стражата на вратите ни пусна без никакви въпроси. Тръгнахме из Химера и заразглеждахме лавките на търговците и работилничките на занаятчиите, градския площад с колонадата, под чиито сенки се разхождаха учени и художници, дома на Кринип и чудесния храм на Посейдон. Разгледахме също храма на Деметра и още едно светилище, построено от картагенците и посветено на бог Ваал26. Където и да отидехме, всички ни приветстваха с добре дошли, деца тичаха след нас, а мъже и жени ни подръпваха за дрехите и ни канеха на гости. Химера наистина се оказа уютен и приятелски град.

Нашите хора, изнурени от дългия престой в морето, с удоволствие се отзоваваха на поканите и хлътваха в къщите, за да си хапнат и да си починат. На много от входните врати бяха окачени зелени вейки, домакините носеха мехове с вино и разни вкусни ястия, появиха се музиканти и певци. Откъм дворовете се чуваше женски смях. Скоро останахме само трима — Дорией, Микон и аз.

Изглежда, хората се страхуваха от конската грива, която се развяваше върху шлема на Дорией, и от войнствения му вид и предпочитаха да канят простите моряци и гребци. Ала тримата изгладняхме и започна да ни мъчи жажда, но нямахме никакво желание да купим вино от търговците и да се върнем обратно в лагера си. Микон си придаде сериозен вид и каза:

— О, Дорией, Хераклиде! Посъветвай ни къде да намерим гостоприемен дом, ти, чиито праотци насила ни доведоха в този град. Ти трябва да знаеш къде бихме могли да срещнем радушен прием!

— Няма нищо по-лесно — отвърна Дорией. — Да вървим на запад към покрайнините на града и ще достигнем почти до наследствените ми земи.

И тъй, насочихме се към западните покрайнини на града. Там къщите бяха по-големи, без прозорци откъм пътя, а градините бяха опасани с високи дувари. Улицата, по която тръгнахме беше тиха, но мръсна и кална, ала на мен ми хареса тук, нозете ме носеха леко и въздухът блещукаше пред очите ми. Изведнъж възкликнах:

— По тази улица вървях в съня си! Познавам тези къщи. Но в съня ми по улицата се движеше колесница, сляп поет свиреше на лира, а над вратите и портите имаше ивичести сенници. Да, това е улицата от съня ми. Или само така ми се струва?

Спрях се нерешително и се огледах наоколо, тъй като картината във въображението ми беше изникнала само за миг, след което всичко си беше както преди. Виждах само сметищата до вратите и пустата улица.

— Някога по тази улица наистина са се движили знатни и богати хора — рече Микон. — Те и сега живеят тук. Погледни — портите са обковани с желязо и мед. Обаче времената на благородническите родове са отминали, властта е в ръцете на тирана, който бди за интересите на народа.

Но аз не слушах Микон, тъй като бях забелязал блестящо бяло гълъбово перо, което плавно се спускаше пред мен, докато не падна на земята. Наведох се, вдигнах го и се огледах. В една от големите порти срещу нас забелязах малка вратичка с бронзово чукче, с вид на нимфа, която се опитва да се изплъзне от ръцете на прегърнал я сатир. Не ми се наложи да чукам на вратата. Бутнах я и тя се отвори със скърцане. Влязохме в двора и видяхме градина с тъмни кипариси, овошки и каменен басейн. Посрещна ни стар куц слуга, чието коляно явно беше нарочно осакатено според някогашния варварски обичай. Той вдигна колебливо ръка за поздрав и произнесе няколко думи, които не разбрахме. Досетихме се, че ни пита кои сме и какво искаме. Без да му обръщаме внимание, продължихме да разглеждаме градината. Микон изплакна ръцете си в басейна и възкликна, че водата е съвсем топла. Ние с Дорией също докоснахме с пръсти водата и усетихме приятната й топлота. Предположихме, че тук е един от горещите извори, които извираха направо от недрата на земята. Старият роб отиде да съобщи за присъствието ни и скоро от къщата излезе едра снажна жена, облечена в шарена, дълга до петите вълнена дреха на ивици, придружена от две прислужници. Тя се обърна към нас на гръцки и попита дали не сме разбойници, които с оръжие в ръка са се вмъкнали във владенията на беззащитна вдовица.

Истината е, че тя не беше съвсем беззащитна, тъй като робът се беше въоръжил с тежък боен кривак, а до вратата видяхме стрелец с опънат финикийски лък, насочил заплашително стрелата право към нас.

Жената ни огледа внимателно и ние забелязахме високомерие в черните й очи, а също и следи от повехнала красота, макар чертите на лицето й около устните, очите и орловия нос да бяха набраздени от тънки бръчки. Микон й отвърна вежливо:

— Ние сме бегълци от Йонийско море и идваме оттам, за да намерим подслон тук след страшната битка с персите при Ладе. Морските богове пожелаха да ни доведат до бреговете на Химера и вашият тиран ни обеща на нас, бездомните, убежище през зимата.

Но Дорией се възмути от почтителния тон на Микон и извика:

— Беглец и бездомник тук си само ти! Аз съм родом от Спарта и съм дошъл тук да търся земята си, но не за да я измоля, а да извоювам това, което ми се пада по право. Влязохме в твоята градина, жено, тъй като жителите на града се надпреварваха да предлагат вниманието и гостоприемството си на другарите ни от простолюдието. Но ние тримата не намерихме достоен за нас дом и явно сме се заблудили. Нямаме никакво намерение да се натрапваме на беззащитна вдовица.

Аз все още държах гълъбовото перо в ръката си. Жената пристъпи и го взе от мен с разсеян жест, след което каза:

— Извинете ме, ако не съм достатъчно любезна с вас, но сами разбирате, че мечовете ви и щитовете ви ме изплашиха, мен, немощната жена. Ала който и от безсмъртните да ви е довел тук, съм му благодарна. За мен е голяма чест да ви посрещна като гости, затова ще заповядам на слугите си да ви приготвят достойно угощение. Виждам, че сте високородни люде, но аз също не съм от простолюдието. Наричат ме Танаквил. Може би името ми не ви говори нищо, но уверявам ви, че това име е известно далеч зад пределите на Химера.

Тя ни придружи до къщата и помоли да оставим оръжието си във входното помещение, след което ни покани да влезем в залата за пиршества. Там на ложетата бяха наредени много възглавнички за облягане на гърба и лактите. Имаше и кът, в който бяха наредени статуи на източни божества и се извисяваше финикийският бог на домашното огнище с боядисано лице, облечен в разкошен хитон. Насред залата имаше огромна купа за размесване на виното с вода, а из ъглите стояха атически вази и урни — по-старите бяха изписани с черни фигури, а по-новите — с червени.

Танаквил каза скромно:

— Виждате сами, че приемната ми зала е мрачна и паяци плетат паяжини из ъглите. Радостно ми е, че най-сетне мога да посрещна знатни гости, които да уважат скромния ми дом. Ако можете да потърпите още малко, ще заповядам ей сега на готвачите си да приготвят вкусни гозби, да охладят вино и ще изпратя роба си да купи жертвено месо и да доведе музиканти, които да свирят на флейта и сиринга. — Тя ни се усмихна, черните й очи светнаха: — Самата аз съм стара и грозна жена, но не се безпокойте. От житейски опит знам какво искат мъжете след дълъг морски път. Не страдам от предразсъдъци и мисля, че няма да се излъжете в очакванията си.

Докато чакахме началото на пиршеството, тя ни накара да се изкъпем в здравословната вода на каменния басейн. Ние се съблякохме и оставихме дрехите си на плочите до къпалнята в двора, след което се гмурнахме с удоволствие в топлата вода. Дойдоха още роби, които ни измиха главите и намазаха телата ни с благовонни масла. Танаквил разглеждаше телата ни, без да се смущава, докато опитните ръце на мъжете ни разтриваха. Скоро почувствахме приятно облекчение и ни се прииска да се смеем и да се наслаждаваме на живота. Дрехите ни бяха отнесени от робите, за да бъдат почистени, а вместо тях ни донесоха одеяния от най-тънка вълна и наметки, които се закопчаваха на рамената. След това влязохме отново в залата за пиршества и се изтегнахме на ложетата. Слугите започнаха да нареждат най-различни закуски върху сребърни блюда пред нас — маслини, тънки парчета осолена риба, хапки печено месо, варени яйца, пълнени с гъби и сладки корени полети със зехтин.

Всичко това възбуди още повече апетита ни и жаждата ни, тъй че едва изслушахме музиката на слепия флейтист и пеенето на красивите момичета, които изпълняваха с нежни гласове старинни местни песни. Най-накрая в залата влезе Танаквил, която се беше преоблякла в скъпи одежди и беше вдигнала косата си така, че шията й беше открита и украсена със скъпоценна огърлица с жълти камъни. На китките й подрънкваха златни и сребърни гривни, които струваха навярно цяло състояние. Танаквил беше намазала страните си и устните си с багрило, а веждите й бяха изписани с черна боя, тъй че подчертаваха още повече блестящите й очи.

Тя ухаеше на розова вода и се усмихна лукаво, когато изля цял мях червено вино в купата, а след това и кана с ледена вода. Пеещите девойки замлъкнаха и се спуснаха да пълнят в широки чаши размесеното с вода вино, след което коленичиха пред нас, за да ни ги поднесат. Късите им туники оставяха открити заоблените им бедра.

Танаквил каза:

— Досещам се, че ви мъчи жажда. Утолете я отначало с разредено вино, за да не се упоите веднага. Навярно чухте вече песента за пастирката, която умира от любов. След първото ястие ще ви изпеят и песента за Дафнис и Хлое. Отегчителна е наистина, но няма да развали насладата ви от трапезата, а сте длъжни да уважите старите обичаи на Химера. Скоро ще узнаете и защо знак на града ни е петелът.

Когато утолихме първоначалната си жажда, в залата внесоха покрити блюда, в които имаше печено агнешко и телешко месо и птици, печени на шиш и обезкостени. Към месото поднесоха овощия, подправки, лют сос и много вкусна каша от булгур. Всеки път, когато предполагахме, че угощението е приключило, пристигаха все нови и нови блюда, а когато искахме да пием, девойките ни подаваха купи, на дъното на които бяха нарисувани различни сцени. Очевидно в готварницата на Танаквил работеха много изкусни майстори.

Накрая усетихме, че сме се преситили и започнахме да молим Танаквил за милост. Като ни чу, тя заповяда да се донесат свежи плодове и едро червено грозде, маслени сладки, потопени в мед, и други лакомства. Танаквил собственоръчно счупи печата на огромна амфора и ни наля вино, подправено с мента, което охлади устните ни и ни замая много бързо, тъй че въпреки тежестта в стомасите ни се струваше, че не сме на ложетата, а се носим из въздуха над тях. На дъното на последните купи, от които пихме, видяхме такива забавни сценки, че започнахме да си ги разменяме, да ги разглеждаме внимателно и да се смеем на глас. Коварното вино, подправено с мента и други билки, ни бе възбудило и ние започнахме да хвърляме сладострастни погледи към момичетата, които ни прислужваха.

Танаквил забеляза и бавно вдигна ръце, сякаш искаше да оправи прическата си. В полумрака на залата тя съвсем не изглеждаше стара. Усмихна се и каза тихо:

— Девойките, които ви пяха, могат да танцуват само невинни селски танци. Може би ви е известно, че владетелят на Химера не е добре със здравето и не обича танците. Ето защо в града ни няма изкусни танцьори.

Тя каза нещо на флейтиста и даде знак на момичетата. Под звуците на двоянката девойките се завъртяха в кръг като млади кобилки и постепенно взеха да се събличат и да размахват туниките си високо над главите си. Това съвсем не беше танц, нито пък беше „невинен“, тъй като всички се надпреварваха коя ще се съблече най-бързо. Когато танцьорките спряха най-накрая задъхани пред нас, аз се изплаших и казах:

— Танаквил, Танаквил, безразсъдна стопанке! Твоят пир е прекрасен, но виното с мента е опасно, а още повече рисунките на дъното на чашите. Възбуждат ни момичетата ти. Не ни изкушавай, защото сме дали клетва да не насилваме жените на този град.

Танаквил погледна с ревност към красавиците, въздъхна дълбоко и каза:

— Ако се докоснете до тях, това няма да е насилие, нито пък ще нарушите клетвите си. Момичетата тук са от долен произход, затова могат да получават подаръци от мъжете, на които се харесват. Само не бива това да им стане навик. Но по такъв начин те ще си съберат зестра, за да могат да се оженят някой ден я за моряк, я за занаятчия или земеделец. В това няма нищо лошо.

Микон се намеси:

— Всяка страна си има свои обичаи. В Лидия мнозина постъпват точно така, както и в Химера, а във Вавилон всяка девойка, която желае да се омъжи, трябва да принесе в храма невинността си. Скитите, когато искат да изразят уважение към гостите си, им предлагат собствените си жени. Нима ние ще пренебрегнем обичаите на Химера? Това би било нелюбезно към града, който ни дава подслон.

Девойките се струпаха около нас и започнаха да ни прегръщат и целуват. Но Дорией се освободи от горещите им прегръдки, седна в края на ложето и каза:

— Кълна се в името на петела на рамото на Херакъл, ценя прекалено много високия си произход, за да се докосна до момиче от долно потекло! Собственото ми достойнство не ми позволява това, макар че съм готов да й направя подаръците, които иска.

Микон отля на пода малко вино, прегърна силно момичето, което му беше подало чашата, и заяви:

— Тежко престъпление е наистина да се пренебрегват законите на гостоприемството. Когато служех на Афродита от Акрея, мислех, че никога вече не ще мога да погледна към смъртна жена. Но вижда се, че съм сгрешил, тъй като Афродита ми отвори очите, накара ме да забележа красотата и да обикна наслажденията.

Той взе момичето на ръце и го отнесе в тъмнината на градината. Танаквил въздъхна и заповяда да бъдат запалени лампите, но Дорией я спря с думите:

— Не, не пали светлината, Танаквил! Полумракът подхожда на лицето ти и смекчава горделивите му черти. Твоите блестящи очи и орловият ти нос издават произхода ти. Танаквил, потвърди, че произлизаш от благороден род!

Забелязах, че е доста по-пиян, отколкото ми се струваше отначало, и се опитах да го вразумя:

— Внимавай, Дорией, да не обидиш домакинята!

Танаквил обаче бе тъй удивена от думите на Дорией, че отвори уста от учудване, но бързо я закри с длан, за да не забележим липсата на няколко зъба.

— Имаш зорки очи, спартанецо — каза тя. — Но който и да си, струва ми се, че мога да се меря с теб по произход. Аз съм от Картаген и сред моите предци е царската дъщеря, основала великия град.

Тъй много се развълнува тя, че дори донесе от вътрешността на къщата си родова табличка, цялата покрита с финикийски надписи, та не можехме да ги прочетем, но Танаквил назова поне тридесетина имена, всички с необичайно звучене.

— Сега вярваш ли ми? Само съжалявам, че съм толкова възрастна и не мога да ти окажа гостоприемството, от което се нуждаеш.

Тя протегна ръка и докосна шията на Дорией, притегли ръката му към гърдите си, а бедрото й се опря о неговото. Дорией засия и възкликна уверено:

— Ти и така си красива жена и си достойна за мъж, а лозето ти, струва ми се, все още не е изсъхнало. Произходът и опитът в любовта са по-важни от възрастта!

Танаквил, зачервена от виното, стана без колебание, помогна на Дорией да се изправи и двамата се запътиха към вътрешните покои. Тежката родова табличка беше под мишницата й.

Аз останах сам с двете момичета. Впрочем не съвсем — в залата беше и слепецът, които свиреше в ъгъла тиха унила песен на двоянката си.

3.

Събудих се по изгрев-слънце от нестройния хор на стотиците петли на Химера. Беше ми много лошо и не можах да съобразя веднага къде се намирам. Когато мъглата пред очите ми се разсея, видях, че лежа с увехнал венец на главата, на ложето в залата за угощения на Танаквил, покрит само с плаща, който беше целият в петна от вино и миришеше на лошо. Долната ми дреха се валяше омачкана и със следи от червена охра. Не помнех нищо от това, което беше станало през нощта, и чак след като забелязах хъркащия Микон на другото ложе, си спомних, че двамата с него беседвахме надълго и нашироко за земните и неземни чудеса и пихме през цялото време от виното. Може би той ми беше открил някои тайни, но аз ги бях забравил.

Танцьорките и флейтистът бяха изчезнали. Разтърках очи и си припомних как бях галил моминско тяло. Тогава се огледах и се ужасих: подът беше осеян със счупени чаши и купи, финикийският бог беше съборен по време на оргията, а в ъгъла някой беше повърнал. Петлите продължаваха да кукуригат, аз запуших уши и реших никога вече да не пия вино с мента.

— Микон, събуди се! — примолих се аз. — Събуди се и погледни, как сме се отплатили на благородната жена за гостоприемството й. Това е омагьосан дом, вълшебство ни доведе тук и ни откри обкованата порта, с помощта на гълъбовото перо.

Разтърсвах Микон, докато той не се събуди и не се хвана за главата. Намерих някакво бронзово огледало с гравирана сцена от завръщането на Одисей на обратната страна. Хвърлих поглед на отражението си, охнах и подадох огледалото на Микон. Той се взря и попита с хриплив глас:

— Кой е този подпухнал грозник? — изстена и внезапно възкликна: — Турмс, приятелю, ние сме се погубили, навлекли сме си проклятие! Помня, че разговарях с теб до късна нощ и макар че ти не ме питаше, аз ти разкрих тайните на посветените. Помня как ти ми забраняваше да говоря, но аз се вкопчих в ръката ти и те принудих да ме слушаш.

— Не се вълнувай — успокоих го аз. — Не мисля, че си извършил нещо престъпно, тъй като не мога да си спомня нито дума от брътвежите ти, колкото и да се напъвам. Но ако нашето събуждане е тъй отвратително, братко Микон, как ли е сега приятелят ни Дорией? Опасявам се, че е навлякъл непоправим позор не само на домакинята ни Танаквил, но и на себе си, и на нас двамата, а даже и на Дионисий от Фокея, който се закле на владетеля на Химера, че хората му ще се държат достойно.

— А къде е той? — попита Микон и се огледа с кървясали очи.

— Не знам — отвърнах аз — и не искам да знам. Нямам желание да влизам във вътрешността на къщата да го търся. Страхувам се какво ли биха видели очите ми. Най-доброто, което можем да направим, Микон, е да се измъкнем, и то колкото се може по-скоро, оттук. Дорией със сигурност няма да иска да ни вижда днес.

И ние се измъкнахме тихомълком от къщата, като едва не се спънахме в заспалия на входната врата пиян страж. Слънцето беше изгряло и галеше със златни лъчи покривите в Химера, есенният въздух беше свеж и ободрителен. Единственото, което ме дразнеше, беше непрестанното кукуригане на петлите. Измихме се и се изкъпахме в каменния басейн, а във входната зала с оръжията ни намерихме и собствените си дрехи — почистени и сгънати внимателно. След като се облякохме, се отбихме още веднъж в залата за пиршества, за да допием остатъка от виното в голямата купа — чувствахме, че ни е нужна малко смелост. Упътихме се към външната порта и излязохме навън.

По пътя видяхме, че жителите на Химера палеха вече огън в огнищата си. Срещнахме и много от моряците — всички стенеха и се държаха за главите. Още преди да стигнем до градските врати, бяхме се насъбрали около стотина души и никой от нас не можеше да се похвали с бодро настроение.

Дионисий беше зает с разтоварването на корабите. Наоколо имаше дълги кервани от товарни магарета, волове и каруци. Той ругаеше ужасно и гръмко ни проклинаше, тъй като Кринип го нагостил, заедно с кормчиите, единствено със супа от грах и с чиста изворна вода. От време на време се чуваше как куркат червата му и той ругаеше още по-яростно. Нашиба с камшик повечето от залитащите мъже и ги накара да се хванат за работа. Започнахме да пълним кожени торби, сандъци и празни бурета със съкровищата и трофеите от корабите. Ние с Микон нарочно се включихме в работата, макар високото ни положение да ни освобождаваше от този труд, защото искахме да свършим нещо полезно и да облекчим съвестта си.

Най-трудно беше изпразването на големия кораб. Под тежестта на товара си той беше тъй дълбоко затънал в тинята, че изобщо не можахме да го изтеглим на брега, макар да използвахме всички хитроумни приспособления на химерските дърводелци и впрегатния добитък.

Хората на Кринип построиха тежки релси от греди, върху които да изтласкаме кораба, но трофеите ни бяха прекалено тежки. Единственото, което ни оставаше, беше да облекчим кораба, като пратим гмурци, които да извадят част от товара. Гмуркачите на Химера бяха готови да помогнат, но Дионисий не искаше те да видят съкровищата ни и рече, че няма да е лошо, ако собствените му пияници и развратници си охладят главите.

И ето — докато разтоварвахме другите два кораба, към потъналия кораб отплаваха лодки с кошници, към които бяха вързани оловни тежести. Хората ни спуснаха тези кошници във вътрешността на кораба и после се гмурнаха вътре, за да събират съкровищата. Когато въздухът им свършваше, те се показваха посинели на повърхността, треперещи от студ. Дионисий ги стопляше с камшични удари и ги караше да се гмуркат отново и отново. Много от тях проклинаха умението да се гмуркат, което бяха придобили още като малки момчета в родната си Йония.

Дионисий реши да състави опис на съдържанието на чувалите и сандъците, кутиите и буретата, но сред вещите имаше много неща, чието предназначение ни беше неизвестно. Лесно беше да се напише например: финикийска маска от сребро с черни камъни за очите, тежи дванадесет мини27, или: бронзова статуетка на бог, куха отвътре, с позлатени ръце и лице, тежи един талант28 и пет мини, или: огледало от злато и сребро с петнадесет разноцветни камъни, тежи пет мини. Но трудно беше, особено понеже бяхме изморени, да измислим правилно название за окованата в злато слонова кост или за златните халки, които може би бяха използвани за украшения на женски гърди или носове, както и за различните тъкани, ширити и украшенията към тях.

Тъй като Микон и аз можехме да пишем, тази тежка работа се падна на нас, а Дионисий номерираше сам сандъците и буретата, докато не капна от умора и не свършиха познанията му по смятане. Накрая той се задоволи само да запечатва сандъците със златен финикийски печат, без да се интересува какво точно има в тях.

— Кълна се в Хермес! — каза той. — Никак не искам да ме ограбят, но яснотата на мислите също ми е важна, а струва ми се, цифрите ме объркаха напълно!

И наистина — преглеждането, разпределянето и опаковането на огромната плячка беше страшно изкушение за всички хора на Дионисий с изключение на гребците, които бяха голи и нямаха къде да скрият по нещичко.

Привечер бяхме разтоварили напълно двата петдесетвеслени кораба, така че оставаше само да доразтоварим потъналия кораб. Дионисий заповяда на всички да прекратят работата и да се върнат в гостоприемните химерски домове.

Но всеобщата радост се смени бързо с разочарование, когато Дионисий започна да претърсва всеки от хората, да ги кара да разплитат косите си и да събличат дрехите си. Така той успя да намери много златни монети и други дребни вещи от злато и сребро, а също и скъпоценни камъни, скрити в дрехите и косите на моряците. Един от тях, загубил дар слово, трябваше да изплюе скритата в устата си фигурка на златна рибка. Дионисий дори пъхна показалец в ануса на друг от моряците и извади оттам сребърна свирчица.

От мен Дионисий прибра златна огърлица, тежка десет мини, с която се разделих доброволно, а Микон върна изящна златна фигурка на крилат лъв. Всички бяхме много разочаровани от алчността на военачалника си и поискахме и той да бъде претърсен, тъй като забелязахме, че се движи по-бавно и не е толкова повратлив, а освен това нещо подрънкваше от диплите на дрехата му.

Дионисий се изчерви и попита със съскащ от гняв глас:

— Кой командва тук и кой ви помогна да постигнете вечна слава с победата при Ладе? Кой ви направи богати и ви спаси от гибел, за да ви доведе в тази гостоприемна земя? На кого другиго бихте се уповавали, ако не на мен? — Той изгледа всички ни и беше толкова развълнуван, че брадата му трепереше, а очите му се насълзиха. — О, каква злоба и каква черна неблагодарност се крие у хората! — жалваше се той. — Всеки от вас съди за другите и даже за мен според собствената си порочност!

Ала ние му изръмжахме:

— Млъкни, Дионисий! Ти си най-лошият от нас и точно защото ни превъзхождаш, те избрахме за предводител. Ще престанем да те уважаваме, ако и ти не си скрил нещичко, и ще те сметнем за глупак.

След което се нахвърлихме върху му със смях и го повалихме на земята. Съблякохме го гол и раздърпахме дебелите плитки и гъстата брада, с които природата го беше надарила. Тогава видяхме, че навсякъде е скрил златни монети, халки и скъпоценни камъни, толкова много, че се равняваха на откраднатото от всички нас, взети заедно.

Щом изръсихме всичко на земята, се развеселихме до такава степен, че повечето започнаха да се търкалят по пясъка и да се превиват от смях. Вдигнаха Дионисий, потупаха го по рамото и го похвалиха:

— Да, ти наистина оправда надеждите ни и ставаш за водач. Ти си пръв сред нас — никога няма да те изоставим.

След дълги разправии стигнахме до извода, че всеки може да си вземе обратно онова, което си беше присвоил, защото явно му е харесало най-много. Само изнурените гмуркачи се жалваха и крещяха с вдигнати към небето ръце:

— Нима ние, които се трудихме най-много днес, ще останем без награда?

Но Дионисий изруга и каза:

— Всички сте от един дол дренки — алчни мошеници. Не вдигайте много шум, а скочете обратно в морето да си приберете торбичките и сандъчетата, дето сте ги скрили в подводните скали. Ако ли някой от вас не си е скрил нищо, нека се сърди на себе си. Не искам сред хората ми да има глупци и наивници!

Гмурците се спогледаха отпърво, пък се затекоха да вадят от морето скритите съкровища. Оказа се, че именно те бяха успели да скътат най-много богатства. Решихме обаче, че имат право на плячката си като възнаграждение за опасната работа, която бяха свършили из трюма, пълен с раци, октоподи и парещи медузи.

Дионисий каза:

— Нека принесем част от плячката в жертва на боговете на Химера и да им благодарим за това, че успяхме да се разберем с добро.

Съгласихме се и избрахме за тази цел няколко бронзови триножника, медни котли и бронзови подноси, които бяхме отмъкнали от финикийския военен кораб и бяхме взели със себе си, тъй като там нямаше нищо по-ценно. Всичко това подарихме на химерския храм, а за храма на картагенските търговци пожертвахме един персийски щит.

4.

През целия ден не видяхме Дорией. Когато настъпи мрак и над небето на Химера заблестяха звезди, аз споделих безпокойството си с Микон:

— Длъжни сме да се върнем в дома на Танаквил, макар това да е доста неприятно след всичко, което извършихме там. Но трябва да намерим Дорией — жив или мъртъв. Няма да се учудя, ако гордата картагенка го е пронизала с иглата си за коса, за да отмъсти за поруганата си добродетел.

А Микон каза:

— Вече не ми е толкова лошо, колкото сутринта, макар че имам още главоболие и чувствам вкуса на ментовото вино, щом се оригна. Но тъй като съм лечител, мога да кажа, че в такова състояние човек обикновено преувеличава вината си и сторените от него деяния, като мисли, че вече никога не ще посмее да погледне в очите хората, пред които се е посрамил. Но повярвай ми, Турмс, че не сме извършили нищо по-лошо от който и да било почтен мъж в нашето положение. Доколкото си спомням, ти наистина игра финикийски танц върху трапезата, за да покажеш на момичетата гъвкавостта на тялото си, но същото са правили много водачи и наставници и преди теб, щом се напият, а на следващия ден никой не е бил кой знае колко слисан — всеки знае как действа виното.

Закрих с длани лицето си и запъшках от срам.

— В името на богинята на любовта — казах, — не ми напомняй какви ги върших миналата нощ. Бездруго по пълнолуние не съм на себе си. Но Дорией ми е приятел и трябва да го намерим жив или мъртъв, а ако наистина е мъртъв, трябва да му издигнем достойна погребална клада.

— Дорией е опасен мъж и ограничен в мислите си, както често се случва с достойните и силни воини. Те смятат, че всичко може да се разреши с меча. Роден е да предизвиква кавги и не бих тъжил особено, ако трябва да му правим погребална клада. Но струва ми се, че тъкмо луната те кара да виждаш неща, които не са се случили още. Най-добре ще е наистина да отидем при Танаквил и да видим как стоят нещата. Няма да е лошо и да й подарим нещо в знак на благодарност.

Зарадвах се.

— Не съм срещал по-мъдър човек от теб, Микон! Богиня Артемида ми се яви някога в подземния си образ на Хеката и ми обеща земни богатства. Та няма да ми се досвиди да подаря златната огърлица, която взех от корабите, на Танаквил. И без това нямам влечение към скъпоценности. Сам не разбирам какво ме накара да я открадна тогава, но може би смисълът е именно защото някак съм искал да направя подарък на картагенката.

Стигнахме до площада на Химера и видяхме, че търговците са все още там, а наоколо всичко беше осветено с факли. Изпихме малък мях с вино, за да се окуражим. Хапнахме печен в жарава хляб и риба. Още докато ядяхме, забелязахме, че и Дионисий се появи с част от мъжете си и заповяда да запалят огън в средата на площада. Той принесе овце и телета в жертва и раздаде на народа жертвено месо и вино. Започна истинско веселие. Дочу се свирня, жените на Химера сложиха венци от цветя и на нашите глави. Но ние нямахме намерение да се бавим, тъй че използвахме подходящ момент и се упътихме по тъмните улици към западната част на града. Когато никой вече не ме виждаше, аз махнах венеца от главата си.

За щастие пред дома на Танаквил беше запалена факла, иначе не бихме могли да го намерим. Щом видяхме факлата, досетихме се, че тя ни чака. Отворихме скърцащата вратичка и влязохме в двора. Оставихме оръжието си в предната стая и влязохме в залата за пиршества, която беше осветена с лампи. На едно от ложетата, облегнат на възглавнички, се беше изтегнал Дорией. Той беше жив и здрав, но изглеждаше мрачен. Беше облечен в разкошни финикийски дрехи, тъй че не го познахме веднага. На другото ложе беше Танаквил, тя също нямаше много весел вид. Под очите й личаха тъмни кръгове, макар да се беше опитала да ги скрие с белило. Между двете ложета стоеше пълна купа с вино. Залата беше изчистена, мозаичният под беше измит, а домашният бог отново беше поставен на пиедестала си.

— О, Танаквил! — казах аз. — Прости ни за поведението ни и за безпорядъка, който оставихме снощи. Угощението ти беше тъй обилно, че ние, клетите моряци, се напихме от виното.

Но Танаквил не ми отговори, а се обърна към Микон с ръка на устата:

— Ти наистина ли си гръцки лечител? Кажи, може ли на човек да се сложат нови зъби, ако е загубил своите?

— Това е работа не за лечител, а за сръчен ковач — отвърна Микон — Моли се на Хефест, ако искаш нещо такова.

Аз възкликнах в уплаха:

— Любезна стопанке, нима нашият приятел Дорией е бил толкова пиян, че ти е избил зъбите?

Дорией изруга при тези думи и каза:

— Не говори глупости, Турмс!

С трепереща ръка си наля вино и го изпи на един дъх, като разля само няколко капки по брадата си.

А Танаквил заяви:

— Дорией не ми е сторил нищо лошо. Престанете да го оскърбявате с вашите подозрения и повярвайте, че той се държа като истински мъж от знатен род.

Зарадвах се, щом го чух, и понечих да кажа още нещо, но Дорией закрещя с гневен глас:

— А вие къде бяхте? Затова ли толкова пазех да не ви ранят, когато се биехме, та да ме оставите сега, когато имам нужда от вас?

— Да, наистина, къде изчезнахте вие? — обади се и Танаквил. — Вече наистина ме е яд, че са ми паднали няколко зъба. Досега не обръщах внимание, но Дорией ми каза, че ако не бяха липсващите ми зъби, бих била съвършена. Зная, че тиренските лечители умеят да слагат изкуствени зъби от злато или слонова кост. В Картаген много хора украсяват зъбите си със скъпоценни камъни, а на мястото на падналите слагат зъби от злато. Но всичко това правят по скоро от суета, отколкото от необходимост. Не ме е грижа за липсващите кътници, та нали колкото повече човек яде, толкова по-бързо ги изхабява, и това говори за знатен произход. Но бих искала да си сложа нови предни зъби. А сега не смея да говоря пред Дорией, без да си закривам с длан устата.

Дорией удари с чаша по масата и каза:

— Престани да се притесняваш за зъбите си! Като че ли зъл дух се е вселил в теб и не можеш да говориш за нищо друго. Изобщо не ме интересуват челюстите ти. Казах ти за зъбите ти, понеже те видях как спиш с отворена уста. Но ти все пак имаш част от зъбите си. Много жени на твоята възраст вече нямат нито един зъб.

Танаквил се обля в сълзи, та багрилото по страните й потече и се размаза, и каза с горчивина:

— Ето че ме оскърбяваш, като говориш за възрастта ми, без никой да те пита. Кълна се в боговете, съжалявам, че те срещнах! Трябва да търпя да ме наричаш стара и да ми се подиграваш заради някакви си глупави зъби!

Дорией скочи и се развика тъй силно, че вените на шията му изпъкнаха:

— Млъкни, жено! Млъкни, иначе не отговарям! Ако не престанеш да говориш безумия, ще стана и ще си тръгна, само че ти ще трябва да отговаряш после за всеки срещнат, когото ще убия от ярост навън! Та ти ще ме докараш до лудост! — Той се хвана за главата и застена: — Ах, приятели мои, защо ме оставихте? Аз съм много зле. Целият горя, боли ме стомах и се чувствам като пребит. Цял ден ми се повръща и никакво ядене не се задържа в мен. Чак сега успях да пийна малко вино и да хапна два-три залъка.

Микон се приближи до него и сложи ръка на челото му, после отвори широко очите му с палци, погледна и в гърлото му и като го накара да си легне, опипа корема му.

Дорией продължи да охка, а Танаквил забрави за безпокойствата си. Като използвах този подходящ момент, аз й връчих огърлицата от злато в знак на благодарност за гостоприемството и като плата за изпочупената посуда.

Танаквил се зарадва на подаръка, сложи го на шията си и каза с усмивка:

— Аз не съм дребнава жена. Каква радост са за човек богатствата, ако не може да посрещне гости! Купите и чашите, които изпочупихте, бяха наистина рядкост и атинските занаятчии, които са ги изработили, не са изписали даром имената си на тях. Но всеки съд рано или късно се чупи и май дори домашният ми бог не се обиди, след като днес сутринта го облякох в нови одежди и запалих тамян в подножието му. Това наистина беше от първа необходимост, тъй като залата вонеше ужасно, но такива са всички мъже и аз бях готова за нещо подобно. Никакви загуби не съм понесла и приемам подаръка просто да не ви обидя. Жалко само, че едно от момичетата, които ви прислужваха, онемя и не може да произнесе нито дума. Дали не сте я уплашили прекалено, тъй като другарките й трябваше да я отведат до дома й и очите й бяха странно извърнати нагоре?

Ние с Микон разменихме виновни погледи помежду си, тъй като никой от нас не помнеше какво точно се беше случило. Микон реши, че момичето се е изплашило от танца на козела, който аз явно бях изпълнил. Оказа се обаче, че става дума за друга, която Микон отведе най-напред в градината. Тя не се беше върнала в залата, където пирувахме, а беше останала в градината, Микон бе пожелал да се върне сам, след което двамата се бяхме задълбочили в приказки за различни неща.

Лечителят предположи, че момичето навярно е заспало на мократа роса и е настинало, в резултат на което го е заболяло гърлото и е пресипнало. Във всеки случай той беше сигурен, че не й е направил нищо, което би могло да я накара да онемее. Напротив, той твърдеше, че до такава степен се бе постарал да следва напътствията на Афродита Акрейска, получени на свещения кораб от Тир, че момичето бе започнало дори да вика.

Танаквил изпрати слуги да доведат момичето, за да можем сами да се убедим в болестта му. Със свити сърца чакахме пристигането му. Скоро то дойде, придружено от родителите си, и на нас ни беше почти непоносимо да търпим пълните им с укор погледи. На Микон му се искаше да потъне вдън земя, но когато момичето го видя, то се затича радостно към него, падна на колене и започна да целува ръцете му. Той погледна смутено към родителите му, накара го да стане и го целуна леко по устните. Повече нищо не беше нужно. Девойката пое дълбоко въздух и от устните й се изля поток от думи, тя се смееше, плачеше и викаше радостно. Майка й и баща й запляскаха облекчено с ръце и казаха на своето сикулско наречие, че няма нищо страшно и че всичко е било само временно помрачение.

Девойката държеше Микон за ръка и бърбореше непрестанно, тъй че се наложи родителите й да й направят забележка да млъкне. Микон им подари кесия със сребърни монети и те си тръгнаха доволни. Щом неприятното задължение беше изпълнено, аз още веднъж благодарих на Танаквил за приятелското й разположение и казах, че трябва да се опитаме да намерим постоянен приют в града. Танаквил се стресна и каза бързо:

— Разбира се, моят дом е скромен, а в Йония навярно сте свикнали на много повече удобства и разкош. Но ако домът ми ви е по вкуса, можете да останете в него, колкото си искате, тъй като сте желани гости. Само че дали ще можете да понесете по-дълго вида на беззъбата ми уста?

Тя погледна с упрек към Дорией, който този път успя само да измънка нещо в отговор. За да покаже, че наистина ни кани, без да очаква никакви възнаграждения, тя стана и отиде в покоите си. След малко се върна с подаръци за всички нас. На пръста на Дорией тя надяна златен пръстен, на Микон подари восъчна табличка, обрамчена в слонова кост, а на мен — селенит, окачен на връв, изплетена от трева. Знаех, че този камък предпазва от безумие всеки, който го носи у себе си.

Ценните дарове вдигнаха настроението ни и Танаквил заповяда да приготвят и на нас две ложета с възглавнички, на които да се излегнем и да си починем. Те имаха метални крака и рамки от мед — тиренска изработка. Сигурно щяхме да заспим веднага щом си легнахме, ако Дорией не стенеше и не се въртеше от хълбок на хълбок.

В края на краищата той отметна завивката си и прошепна, че като воин не е свикнал на мека постеля и предпочита да спи на голата земя, а щитът му да му служи за завивка. Стана и се упъти навън. Чухме как се блъска в разни сандъци и как Танаквил извика отнякъде и поиска да светне. Дорией й отвърна сърдито да не пали светлината, тъй като всеки истински спартанец трябва сам да намери пътя си в тъмното. След това вече никой не ни обезпокои и ние заспахме дълбоко.

5.

Бързо свикнахме с положението си на гости на Танаквил. От момента, в който бойните ни трофеи се озоваха зад желязната врата на съкровищницата на Кринип, животът започна да си тече спокойно и дните с нищо не се отличаваха един от друг.

Но след известно време жителите на Химера отидоха при тирана си и започнаха да се жалят, че дори и веселбите би трябвало да имат край. Според тях Кринип трябвало да отпрати фокейците вън от града.

— Фокейците нарушават обичайния порядък на живота ни — говореха хората. — По-рано ние ставахме с вика на петлите. Сега сутрин из къщите се чува хъркане, някога до обяд, а ние се страхуваме да будим гостите си, които лесно изпадат в ярост. Що се отнася до поведението на жените и дъщерите ни, без да бъдем прекалено строги, можем да кажем, че те не правят нищо друго, освен да висят от сутрин до вечер любвеобилно на шиите на моряците. А какво става нощем, дори не ни се разказва.

Кринип скочи от простия си дървен трон, на чиято седалка бе обтегната кожата на злощастния предишен тиран на Химера, и започна да се пощипва замислено по брадата и да върти неспокойно очи. Накрая каза:

— Граждани, вие дойдохте съвсем навреме при мен, тъй като само преди няколко мига държах в ръцете си подземни амулети, чийто произход не мога да открия пред никого. Те ми съобщиха, че голяма опасност заплашва Химера, а моите съгледвачи в Сиракуза потвърждават това. Ето защо заповядвам на Дионисий и на хората му в знак на благодарност към жителите на града ни да надстроят градските стени с три лакътя. Предполагам, че сиракузците ще предпочетат да се насочат към друг град, ако знаят, че през зимата стените на Химера са пораснали с цели три лакътя.

Дионисий не повярва в подземните амулети на Кринип, но разбираше добре, че моряците му ще се превърнат в шайка разпуснати лентяи, ако не се заемат с някаква работа. И сега сред тях не цареше разбирателство, а непрекъснато се караха и бяха се разделили на малки групички — гребците от левия борд, гребците от десния и какви ли още не, които непрекъснато търсеха поводи за свади.

Ето защо Дионисий отговори веднага:

— Планът ти, Кринипе, е чудесен. Обещавам, че хората ми, привикнали към строг ред, ще се захванат охотно за работа и ще подсилят стените на приятелския ни град. Кажи само за какви лакти говориш — за гръцки или за финикийски?

Кринип беше достатъчно хитър да проумее веднага какво иска да му каже Дионисий.

— Все повече и повече ми харесваш, Дионисий от Фокея — каза той. — Разбира се, имам предвид финикийски лакът, а не гръцки. Дори само от уважение към картагенските си съюзници съм длъжен да взема като мярка финикийския лакът.

При тези думи Дионисий разкъса ризата си и започна да си скубе брадата:

— Чувате ли, чувате ли, мои хора, как този нещастен тиран оскърбява йонийското ни достойнство! Но не, ние ще издигнем стените на Химера с три гръцки лакътя и това ще бъде правилно и справедливо — и нито един пръст повече! О, Кринип, никога ние, борците за йонийска свобода, принудени да напуснат родината си, няма да отстъпим пред теб! Нито персийският лакът, нито финикийският, нито египетският няма да бъдат мярка за нас. Не е ли така, скъпи мои земляци и верни другари по оръжие?

Тогава хората на Дионисий взеха да крещят, а най-бурните от тях се затичаха да грабнат оръжието си, което беше оставено в домовете, където се бяха настанили.

— Гръцки лакът, гръцки лакът! — огласяваха улиците те, тъй като знаеха много добре, че гръцкият лакът е три пръста по-къс от финикийския. Стражата на Кринип напразно се опита да ги възпре, размахвайки своите къси палки. Нашите хора се добраха до самия трон на Кринип и за малко не го събориха. Доволен от развитието на събитията, Кринип се скри зад трона си и продължи спора с Дионисий, но скоро му се наложи да отстъпи и да приеме гръцкия лакът. Тогава хората ни заподскачаха от радост и бързо забравиха за раздорите си. По такъв начин Дионисий успя да ги накара доброволно да се хванат на работа. Всички започнаха да строят стените с желание — само и само да се мерят с гръцки лакът.

След всичко това Кринип заповяда както жителите на града, така и гостите да се прибират по къщите преди да падне мрак и да стават с кукуригането на петлите. Ако някой бъдеше забелязан навън след смрачаване, той трябваше да заплати глоба в градската хазна или го чакаше оковаване в дървени пранги на пазара. Да се излиза на улицата през нощта се разрешаваше само в случай на болест, за да се извика акушерка, при пожар или при изпълнение на някои обреди, свързани с фазите на луната. Който се излежава сутрин след кукуригането на петлите без особена причина, първо следваше да се глоби, при второ излежаване — окован в пранги, а при трето — наказан с изгнание от Химера. Струваше ми се, че никой тиран никога не е издавал по-жестока заповед от тази.

Дорией, Микон и аз можехме да не участваме в надстрояването на стените, тъй като с нищо не бяхме нарушавали нощния покой на Химера. Дионисий ни разреши да живеем при Танаквил и да правим каквото искаме. Що се отнася до мен, аз получих специално разрешение от Кринип да бродя нощем по улиците, особено по пълнолуние, когато ме обхващаше безпокойство.

Но ето че сикулите отново доведоха дъщеря си пред нас. Момичето беше отслабнало и погледът му беше безумен. Тези почтени хора ни се оплакаха:

— Неудобно ни е да ви безпокоим, уважаеми гости на Химера, но нашата дъщеря е навярно омагьосана. Когато миналия път се прибрахме доволни в дома си, тя отново престана да говори и оттогава насам не е произнесла нито дума. Тъй като бяхме забелязали колко лесно се върна речта й миналия път, когато я доведохме при вас, мислехме отначало, че това са капризи. Но напразно я бихме и наказвахме. Тя упорито продължава да мълчи… Не искаме да ви обвиняваме в магьосничество — продължиха те. — Но не е ли някак странно, че гръцкият лечител само с една целувка излекува дъщеря ни. Позволете ни да я приближим още веднъж до него и да видим какво ще стане този път.

Микон отчаяно се защитаваше с думите, че за всичко си има време и че никак не е хубаво за него сега, когато е потънал в божествени мисли, да целува жени и да се разсейва.

Дорией и Танаквил бяха почнали да подозират, че волно или неволно Микон наистина е омагьосал момичето, и го помолиха все пак да докосне с устни нейните. Отначало това нямаше никакъв ефект, но след като Микон я подържа известно време в прегръдката си, лицето му изведнъж поруменя и той започна да я целува със страст. А щом я пусна, нямата започна да се смее и да говори. Девойката целуна ръцете на Микон и го увери, че е безсилна пред вълшебния му чар. Когато се намира далече от Микон, гърлото й пресъхва и езикът й се сковава. Затуй, молеше го тя, би искала да остане близо до него.

Микон изруга и отвърна, че е невъзможно. Родителите й също бяха против, те заявиха, че детето им, след като си е върнало речта, трябва да се прибере веднага вкъщи и да се заеме с домашната работа. Те не възразиха тя понякога да пее и да танцува пред мъже и по този начин да си набавя ценни подаръци, необходими за зестрата й, но и дума не можеше да става да я пуснат да се премести и да живее постоянно с някакъв чужденец. Такова поведение може да накърни името й и тя никога да не може да се омъжи.

Но девойката крещеше като обезумяла, че не може да диша без Микон. Тя взе да се гърчи и падна в безсъзнание на земята. Не можахме да я свестим, въпреки че я шляпахме по бузите, макар Танаквил да изля цяла кана студена вода на главата й, а майка й да я бодна с игла за коса по бедрото. Кръв не потече и ние решихме, че девойката е издъхнала. Но когато Микон се наведе и започна пак да я целува, тя се размърда и започна да дава признаци на живот. Скоро лицето й порозовя и тя отвори очи. После седна, погледна ни с изумление и попита:

— Къде съм и какво се е случило?

— Работата наистина е сериозна — рече Микон. — Ако това момиче беше направлявано разумно още в детството си, то би могло да стане прорицателка и ясновидка. Чудя се на себе си как не забелязах това по-рано, макар обикновено да усещам знаменията.

Припомних му, че когато я срещна за първи път, той беше прекалено пиян, за да забележи каквото и да било. Родителите й твърдяха, че досега е била както другите деца, само малко по-дръпната. Цялата тази история заинтересува Микон като лечител и той помоли родителите й да си тръгнат с нея и да я наблюдават добре. Те обаче се върнаха почти веднага и съобщиха, че в момента, в който момичето прекрачило входния праг на дома им, то отново онемяло.

Микон доби загрижен вид, после ни дръпна с Дорией настрани:

— Отдавна усещам, че постъпките ни се ръководят от безсмъртните. Гълъбовото перо не случайно ни доведе в този дом. Афродита ни е оплела в мрежите си. Това, че момичето се оказа уж случайно на пътя ми, е дело на златокъдрата. След дълги съмнения най-сетне чувствах, че мога да се откажа от всичко земно и да постигна способността да предсказвам бъдещето, но Киприда не обича мъж да се занимава с неща, които не я засягат. Ако отпратим момичето у дома, то ще остане нямо и ние ще си докараме неприятности с Кринип. Какво да правим?

И двамата с Дорией отвърнахме в един глас, че всичко това е само негова работа. Той беше прелъстил девойката пиян и й беше сторил нещо, което не й даваше мира.

— Това е естественото обяснение на нещата. Няма нужда да намесваш боговете — казах аз.

Микон ме погледна и прошепна:

— Не се опитвай да се измъкнеш, Турмс! Кой сложи бялото камъче в дланта ми, когато бяхме на кораба на Афродита? Кой ме доведе в този дом с помощта на гълъбовото перо? Киприда е оплела мрежата си върху тази къща. Дорией знае, че това е така. Иначе не би попаднал в обятията на старата.

Дорией скръцна със зъби и отвърна:

— Танаквил е разумна жена, без предразсъдъци. Напразно преувеличаваш възрастта й. Изобщо не мога да те разбера, Микон, защо се занимаваш с прелъстителки от долен произход. Сам виждаш докъде те доведе това. Затова пък Танаквил е изискана жена и никога не би поискала повече, отколкото може да получи.

— Мисли каквото искаш, Дорией — продължи Микон, — но знай, че си оплетен в златната мрежа на родената от вълните. Самият аз се гърча в същата мрежа. Но от всички ни най-много съжалявам приятеля си Турмс, защото той е избраникът на лекомислената богиня — и се обърна към мен: — Заради теб е всичко, което се случва, Турмс. Колкото до нас, като ни мъчи, богинята иска само да ти покаже властта си. Не смея дори да си помисля каква ужасна клопка гласи за теб.

— Микон, та ти бълнуваш! — отвърнах високомерно. — Преувеличаваш властта на богинята. Бих приел с радост и наслаждение даровете й, но съвсем нямам намерение да й робувам. И двамата сте се побъркали, като й позволявате да ви налага волята си. В това отношение съм по-силен и от двама ви.

Щом произнесох тези безразсъдни думи, аз закрих устата си с ръка, тъй като изведнъж се стреснах, че всъщност предизвиквам богинята и че сам не зная какво говоря. И тъй като не можехме да измислим нищо по-разумно, върнахме се при другите, а момичето продължаваше да крещи, че ако не може да живее близо до Микон, скоро ще я намерим обесена на халката за факлите пред вратата. Заплахите й ни смутиха още повече. В края на краищата на Микон му омръзна безполезният спор и той каза:

— Хайде да уредим някак нещата. Ще взема момичето при себе си и ще заплатя разумна цена за него като за робиня. Не мога да дам прекалено много, защото съм само странстващ лечител, който няма големи доходи. Трябва да разберете, че правя всичко това поради желанието на момичето, а не по свое желание.

Родителите на девойката се изгледаха ужасени и му се нахвърлиха с юмруци, тъй че ни се наложи да го измъкнем от ръцете им.

— Как може, та той иска от нас да продадем собственото си дете! — викаха те. — Ние сме свободни сикули и сме обработвали тази земя от памтивека точно както и сиканите от Ерикс!

— Какво искате тогава? — попита обезпокоен Микон.

Родителите на момичето явно и сами не знаеха, когато бяха дошли при нас, но думите и поведението на дъщеря им ги накараха да вземат решение.

— Ти, пришълецът, си длъжен да се ожениш за дъщеря ни, макар обикновено да не даваме дъщерите си на чужденци. Ти си я омагьосал и за всичко си виновен ти самият. Както се полага, тя ще ти донесе богата зестра, тъй като ние сме по-заможни, отколкото мислиш.

Микон взе да си скубе косите и се развика:

— Но това е ужасно, това е несправедливо, това е само каприз на богинята, която не желае да се занимавам с магически неща! Кой мъж, обременен със семейство, може да размишлява за нещо друго, освен за най-насъщните необходимости?

Девойката кършеше пръсти и викаше, че по-скоро би умряла, отколкото да измъчва Микон, но родителите й сложиха ръката й в ръката на лечителя и казаха:

— Тя се казва Аура.

Щом произнесоха това име със странния си говор, Микон се удари по челото и възкликна:

— Аура, ако тя наистина се казва Аура, то аз съм безсилен! Това са шеги на боговете. Та нали Аура е бързата като вятър девойка, която ловувала заедно с Артемида. В сърцето на Дионис пламнала страст към Аура, но тя бягала по-бързо от него и той не могъл да я настигне. По-късно Афродита я поразява с безумие и тя се отдава на Дионис. Дионис сигурно участва в игрите ни онази вечер, когато се напихме, и тази красива девойка никога не би излязла с мен, ако Афродита не я бе умопомрачила. Това е вълшебно име. Хванал съм се в капан и съм безсилен наистина!

Не бих казал, че бяхме удовлетворени от решението на Микон, но нищо не можахме да измислим, за да го спасим от сватбата и същевременно да не обидим града. Денят на тържеството беше определен и то се състоя — с песни и танци — в дома на сикулите, сред стада от крави и кози. Родителите на девойката извадиха зестрата й на показ и клаха, пекоха и готвиха толкова много за ядене, че всички преядохме и препихме. Когато най-накрая заклаха гълъбица и според обичая изцапаха с кръвта й дрехите на младоженците, отново загърмя весела музика и всички пихме наздравица. Развеселихме се толкова много, че дори и аз престанах да обръщам внимание на мученето на кравите и кудкудякането на кокошките, а изиграх пред всички танца на козела и заслужих възторжените хвалби на простите селяни. Но скоро слънцето залезе и всички се разотидоха по домовете си, следвайки новия закон на Кринип. Аура тръгна с нас.

Преди сватбата Микон беше много потиснат и говореше, че може би ще му се наложи да си купи къща в Химера и да постави на входа й обвита със змия факла, в знак, че там живее лечител. Той въздишаше, че може би трябва завинаги да остане в този град. Но Танаквил го успокояваше, че двамата с Аура могат да й бъдат гости колкото си искат. По време на сватбата обаче Микон се оживи, навярно и от изпитото вино, и той беше първият, който ни напомни да се прибираме по къщите си след като слънцето залезе. На другата сутрин ни се наложи да го будим доста усилено, за да стане с кукуригането на петлите, а през следващите дни той беше съвсем спокоен и не говореше за никакви тайнства и божествени неща.

6.

Въпреки лошия късмет на Микон използвах брака му с Аура, за да се науча да говоря сикулски език. Танаквил от своя страна ме научи да говоря чистия финикийски език на картагенците. Тя всъщност преследваше свои цели, но на мен ми беше безразлично и с удоволствие учех за законите, обичаите, търговията и морските пътешествия на богатите картагенци.

Сикулският, тиренският и финикийският език ми се удадоха много лесно, тъй като тези народи се занимаваха с търговия и се изразяваха с фрази, в които имаше примесен гръцки. Но на всеки грък му е трудно да се научи да произнася гърлените звуци на финикийците. В Йония бях свикнал с подигравките на гърците, които казваха, че финикийците грачат като гарги. Но в Химера чух с изумление, че картагенците сравняват гръцкия език с крясъка на врани.

Аура се научи много бързо да разбира и да говори гръцки, а само за месец Микон започна да се разбира с тъста и тъщата на сикулски. Мъж и жена, които живеят заедно, обикновено успяват да се разберат добре. Та нали трябва да могат да се карат, а затова е необходимо да се научи езикът на противника.

Само Дорией пренебрегна тези занимания и говореше единствено на родния си език.

— Нося езика си, където и да се намирам — обясняваше той. — А ако някой не ме разбира, толкова по-зле за него.

Когато Аура свикна с нас, тя започна да ни води на разходки извън стените на града, из горите и планините наоколо и да ни показва свещените извори, дървета и камъни на сикулите, върху които те продължаваха да правят скромни жертвоприношения, за да не обидят духовете на страната си, макар в града отдавна да се почитаха гръцките богове.

Щом спреше пред някое такова свещено място, тя заговаряше:

— Ако докосна този камък, аз усещам странен трепет. Ако положа ръката си на ствола на това дърво, тя сякаш става безплътна. Ако се погледна в този извор, сякаш се унасям в сън, макар и да съм будна.

Малко по малко аз свикнах с тези разходки и за своя изненада забелязах, че и аз усещам странно вълнение пред древните светини на сикулите. Хванал за ръка Аура, аз често й шепнех в ухото:

— Това е мястото. Това е дървото. Това е изворът.

И сам не можех да обясня знанието си. Понякога Аура се опитваше да ме измами, казваше ми, че съм сгрешил, че трябва да направя няколко крачки встрани. Но аз не се подвеждах и тя беше принудена да признае, че бях намерил точното място.

В Химера открих тиренска работилница, в която се продаваха железни инструменти и приказно красиви златни украшения. Дионисий ме накара да се запозная с тиренците от тази работилница, за да научим подробности за морския път към Масилия, закъдето се готвехме да тръгнем през пролетта. Но не знам защо, на мен не ми се нравеха тези странни тихи хора, които никога не се пазаряха, за разлика от гърците, и не си съперничеха с другите търговци що се отнася до високото качество на стоката си. Когато слушах как разговарят на собствения си език, струваше ми се, че всичко това ми се е случвало по-рано и аз бих могъл да ги разбера, стига само да преодолея някакъв тайнствен праг.

Разпитвах жителите на Химера за тиренците, за живота им и обичаите им и всички в един глас твърдяха, че те са жесток народ, който обича наслажденията. Те са толкова разпуснати и порочни, казваха, че по време на пиршества и жените възлягат заедно с мъжете и пият колкото тях. Казваха ми също, че по море тиренците са опасни противници, а в ковашкото си изкуство превъзхождат всички народи. Разправяха също, че тиренците са първите, които са измислили котвата и металния ударник на корабите. Самите те наричали себе си „расени“, но другите народи на италийските земи ги наричали етруски.

Не можех да си обясня какво точно не ми се нравеше у тези хора, но така или иначе, влязох решително в работилницата. Още в двора и усетих, че се намирам под властта на чужди богове. Стори ми се, че небето притъмня пред очите ми и че земята леко се затресе. Седнах на столчето, което ми подадоха, и заразпитвах за цената на един кован съд за тамян, поставен на високи крачета. Разгледах и някои други предмети, след което в работилницата влезе майсторът — с продълговато лице, прав нос и бадемовидни очи. Той направи знак на помощниците да напуснат стаята, след което ми се усмихна и произнесе няколко думи на своя език. Аз поклатих глава и казах на езика, който говореха в Химера, че не го разбирам. Тогава той се обърна към мен на гръцки:

— Наистина ли не ме разбираш или само се преструваш? Дори ако се представяш за грък по причини, които са ми неизвестни и за които аз, обикновеният търговец, няма да взема да те разпитвам, самият ти навярно не си забравил, че принадлежиш към нашето племе. Ако срешиш косата си по начина, по който ние я решим, ако избръснеш къдравата си брада и се облечеш в дрехи като нашите, никой не би те отличил от етруските.

Изведнъж разбрах защо лицето му изглеждаше познато. Та нали очи с такава форма, такъв прав нос и такова продълговато лице можех да видя винаги когато се погледнех в огледалото. Но аз без колебание му отвърнах, че съм йонийски бежанец от Ефес, и добавих по-кротко:

— Вярвам, че прическата и дрехата правят човека. Даже боговете на различните народи се различават не толкова по лицата си, колкото по дрехите си. Нямам никаква причина да се съмнявам в йонийското си произхождение, но ще запомня думите ти. Разкажи ми какви хора сте вие, етруските. Слушал съм за вас много лоши неща.

— Нашият народ живее в дванадесет съюзени града — отвърна той. — Всеки град си има своите обичаи, закони и управници и жителите на даден град не са длъжни да се съобразяват със законите и обичаите на някой друг от тези градове. Имаме дванадесет усмихващи се божества и дванадесет посоки на света, по които съдим за бъдещето. Имаме дванадесет птици и дванадесет точки на черния дроб, които определят съдбата ни. Дванадесет линии на дланта си и дванадесет отрязъка в живота си. Искаш ли да знаеш още нещо?

Отговорих му саркастично:

— И ние в Йония имаме дванадесет съюзнически града, които се сражаваха против дванадесет персийски сатрапи и в дванадесет сражения победихме персите. Ние също имаме дванадесет небесни и дванадесет подземни божества, които ни помагат и влияят на живота ни. Но аз не съм питагореец и не искам да говоря в цифри. Разкажи ми нещо за вашите обичаи.

Той отвърна:

— Ние, етруските, знаем доста повече, но умеем да мълчим. Например, известни са ни много подробности за вашите морски пътешествия и сражения — дотам, че ако ти или Дионисий проникнете в мислите ни, бихте се учудили. Но няма от какво да се опасявате, тъй като вашите походи не са попречили на владичеството ни над морето. Западното море сме разделили с финикийците и картагенците. Картагенците са ни съюзници, тъй че етруските кораби не се боят да влизат в картагенски води, а картагенските — в наши. Не се отнасяме лошо и към гърците и сме им позволили да основат Посейдония и Куме на брега на нашето море. В етруските прибрежни градове живеят гръцки търговци и занаятчии и ние погребваме дори праха на мъртвите си в гръцки вази. Нямаме нищо против да купуваме изящни предмети, изработени от чужденци, и самите ние гледаме да продадем нещата, които най-добре можем да правим. Това, с което не търгуваме обаче, е знанието. Но тъй като стана дума за търговия — договори ли се вече за цената на кадилницата, която искаше да купиш?

Казах, че все още не съм се договорил и добавих:

— Виж, всъщност не искам да я купя евтино, но съм свикнал да се пазаря с гърците и финикийците и съм забелязал, че те много обичат да наддават. За тях пазаренето е по-важно от самата продажба и истинският търговец се обижда, ако купувачът се съгласи бързо с цената му. Търговецът предполага тогава, че има пред себе си или глупак, или мошеник, който си изкарва хляба по нечестен път.

— Ти така или иначе ще получиш тази кадилница. Подарявам ти я — рече етрускът.

— Но защо? — попитах недоверчиво. — Аз нямам у себе си никакъв предмет, който да ти дам в замяна.

Той изведнъж стана сериозен, наклони глава, закри едното си око с лявата длан, а дясната си ръка вдигна нагоре.

— Правя ти подарък, защото ми се нравиш, и не искам нищо в замяна. Но бих бил щастлив, ако се съгласиш да изпиеш с мен чаша вино и да възлегнеш на моите възглавки.

Аз разбрах погрешно думите му и рекох:

— Подобни неща не са ми по вкуса, макар да съм йониец.

Щом проумя какво му казвам, той се почувства дълбоко оскърбен и отвърна:

— Не, не, в това отношение ние, етруските, не сме възприели гръцките нрави. Не се безпокой! Няма да те докосна с пръст. Ти сам си господар на тялото си!

И той наистина се опечали толкова много, че аз почувствах как неприязънта ми към него се топи и изпитвам желание да се доверя на този непознат чужденец.

— А аз какво съм и кой съм всъщност? — попитах. — Как може човек да знае кой е и какво е? Щом носим в себе си другото, скритото „аз“, което понякога ни кара да извършваме най-долни постъпки?

Той ме погледна изпитателно с бадемовите си очи, усмихна се и отвърна:

— Заблуждаваш се. Повечето от хората не се различават от животните, дето ту ги водят на водопой, ту обратно на пасбището.

Казах тъжно:

— Най-завидна и най-добра е съдбата на човек, който се е примирил със своята участ. Завидна е и съдбата на онзи, който, макар и да не се е примирил с даденото му, се стреми единствено към достижими неща. Ако исках власт, можех да я имам. Ако исках богатство — можех да го постигна. Ако исках наслаждения — можех да се удовлетворя. Наистина, може би винаги щях да оставам малко недоволен, но все пак щях да постигна целта си. Ала на мен ми се струва, че аз искам нещо неведомо, нещо, което не е дадено на никой смъртен. Не знам как бих могъл да го постигна.

Непознатият отново закри едното си око и вдигна ръка като за поздрав. Но не отговори и аз съжалих, че съм разкрил сърцето си пред него.

Етрускът ме покани в неголямата си стая за гости и донесе стомна с вино. Преля го в черна пръстена купа и го смеси с прясна вода. Помещението се изпълни със силна миризма на теменуги. Домакинът изля няколко капки на пода от собствената си чаша и каза:

— Вдигам чашата в чест на богинята, която носи на главата си корона, прилична на крепост. Знакът й е листото на бръшляна. Тя е богиня на стените и всички тленни телесни стени се рушат пред нея.

Тържествено пресуши чашата до дъно и аз запитах:

— За коя богиня говориш?

— Говоря за богинята Туран.

— Не знам такава богиня — рекох тихо.

Той се усмихна пак и ме погледна недоверчиво. От любезност аз също пресуших чашата си и казах:

— Не съм уверен дали постъпвам добре, като пия вино. От силния аромат на теменуги може да ми се завърти главата. Отдавна съм забелязал, че не мога да пия умерено, както правят разумните хора. Тук, в града, аз вече два пъти се напивам, играя безсрамния танц на козела и след това загубвам паметта си.

— Възхвалявай тогава виното — каза той. — Ти си щастлив човек, ако можеш да потопиш в него страха си. Казвам се Ларс Алсир. Какво искаш от мен?

Позволих му още веднъж да напълни черната ми купа, развеселих се и казах:

— Знаех много добре какво исках, когато престъпих този праг. Би ми оказал огромна услуга, ако се съгласиш да ми опишеш подробно вашите морета, прибрежия, пристани и фарове, а така също и посоките на ветровете и теченията, за да могат нашите съдове да се доберат благополучно до Масилия, закъдето се надяваме да тръгнем през пролетта.

— Да се даде такова описание на чуждоземци е най-тежко престъпление — рече Ларс Алсир. — Ние не сме приятели с фокейците и дълги години воювахме с тях, тъй като те се опитваха да се доберат до Сардиния и Корсика — двата големи острова, където са рудниците ни, които сме длъжни да пазим. Потопихме много от корабите им заедно с моряците, така че дори и да те снабдя с описание на морските ни пътища, това с нищо няма да ти помогне. Ти за нищо на света няма да се добереш до Масилия. За да пресечеш морето, водачът ти Дионисий трябва да вземе позволение от картагенците и етруските. Но дори да предложи цялата ви награбена плячка, той не може да купи такова разрешение.

— Заплашваш ли ме?

— В никакъв случай. Как бих могъл да заплашвам Сина на мълнията?

— Ларс Алсир… — погледнах го удивен, но той ме прекъсна строго:

— Какво искаш от мен, Ларс Турмс?

— Какво означава всичко това? — не повярвах на ушите си. — Наистина съм Турмс, но не съм Ларс Турмс.

— Просто изразявам уважението си към теб. Говорим така, когато ценим високо произхода на събеседника си. И запомни: не те грози никаква опасност, защото ти си от рода на Ларс.

Не намерих за нужно да го разубеждавам, а просто заявих, че съм много задължен на Дионисий и фокейците. Добавих, че дори ако той не иска да ми продаде описанието на морския път, може би ще намери някой кормчия, който ще се съгласи срещу заплащане да ни прекара през теченията и покрай плитчините до бреговете на Масилия.

Ларс Алсир се наведе и взе да рисува с пръст по пода някаква фигура, след което каза, без да вдига глава:

— Картагенците пазят тайните на морските пътища така ревностно, че всеки мореплавател, който забележи гръцки кораб да го следи, би го насочил нарочно към плитчините и би погубил и себе си, само и само да не издаде пътищата. Ние, етруските, не сме чак толкова встрастени да пазим тези тайни, но си имаме традиции и съм уверен, че етруски кормчия би насочил Дионисий право към нашите бойни кораби, дори това да означава за него сигурна смърт… Тъй че опитай се да ме разбереш най-сетне, Ларс Турмс! — Той отметна ядно глава и ме погледна право в очите. — Нищо не ми пречи да ти продам скъпо и прескъпо неверни указания за морските пътища или да ви намеря кормчия, който със сигурност ще насочи корабите ви право към плитчините. Но с теб не мога да постъпя така, защото ти си Ларс. Нека Дионисий пожъне това, което сам е посял. Но да оставим тази неприятна тема и да поговорим за божествени неща.

С горчивина отвърнах, че не разбирам защо, но всички, които пият с мен, искат да говорят за божествени неща.

— Не мисли, че се боя от теб или от усмихнатите ти богове, Ларс Алсир. Напротив, струва ми се, че седя сега някъде високо, а ти си съвсем малък и се намираш някъде под мен.

Гласът му достигна до мен от далечината и беше слаб като шепот, когато отговори:

— И наистина е така, Ларс Турмс! Ти седиш на кръгъл трон, с кръгла облегалка, и държиш в ръцете си… Какво държиш, отговори!

Аз погледнах с изумление ръцете си и казах:

— В едната си ръка държа нар, а в другата — нещо с форма на гугла.

Дълбоко под мен Ларс Алсир беше коленичил в полумрак. Той вдигна към мен лицето си и каза почтително:

— Прав си, Ларс Турмс, прав си както обикновено. В едната си ръка държиш земята, а в другата — небето. Не трябва да се страхуваш от никой смъртен. Ала все още не познаваш усмихващите се богове.

Тези думи незнайно защо ми се сториха предизвикателни. Учудих се, защото като че ли от очите ми падна пелена и аз видях… дали видях богинята или някаква сянка? На главата й имаше корона като крепостна стена, в ръката си държеше листо от бръшлян. Не можех да различа чертите на лицето й.

От сумрака под мен отново дочух гласа на Ларс Алсир:

— Какво виждаш, Сине на мълнията?

Извиках:

— Виждам я, за първи път в живота си виждам това, което само ми се е присънвало. Но було закрива лицето й и аз не знам коя е тя!

И изведнъж сякаш започнах да падам от огромна височина. Силуетите сякаш се разсеяха и светът стана отново такъв, какъвто си беше. Почувствах тялото си и разбрах, че Ларс Алсир ме разтърсва за рамената, а аз съм на ложето в залата му за гости. Той ме попита:

— Какво ти стана? Главата ти взе да се люлее, ти застена и загуби съзнание.

Аз притиснах чело с ръка и изпих още една чаша вино, която етрускът ми поднесе, а след това се опомних и го отблъснах:

— Що за отрова ми даде ти? Никога по-рано не се бях напивал толкова бързо. Видях жена, чието лице бе забулено. Тя стоеше по-високо от всички земни жени, но някак по-ниско от мен, тъй като аз по твоя вина станах огромен като облак. Ти си фокусник, Ларс Алсир, и постъпи нечестно с мен.

Но Алсир поклати глава:

— Не съм магьосник, нито фокусник, и те нагостих с обикновено теменужено вино. Но навярно формата на тази свещена чаша събуди някакъв спомен в дланите ти. Аз непременно трябва да ти я даря, тъй като боговете на етруска винаги го разпознават — където и да отиде и в които и земи да се прероди за нов живот. Ти, Ларс Турмс, виждаш вече няколко пъти жената с покривалото, която крие лицето си, тъй че, струва ми се, няма да сгреша ако ти доверя, че над дванадесетте ни богове стои върховната богиня, чието име никой не знае… Ръцете ти усетиха свещената форма на чашата, макар да я докосват за първи път. Ние не пребиваме с камъни човек, ударен от мълния, като гърците. Напротив, намираме, че такъв човек е белязан от боговете. Ударила те е небесна мълния. Значи ти, Турмс, си Син на небето. Ние, етруските, знаем много за мълниите и жреците ни четат знаците на мълниите така лесно, както другите четат написаните знаци по табличките за писане.

— Продължаваш да настояваш, че аз съм от етруските, а не грък? — попитах уморено аз.

Той отговори убедено:

— Ти си Син на мълнията и ще си останеш такъв дори и ако дойдеш на света от утробата на робиня или наложница. Чуй съвета ми: ако съдбата те доведе някога в страната ни, а аз съм сигурен, че това ще стане рано или късно, не се хвали с божествения си произход. Той сам ще се прояви по някакъв начин, щом му дойде времето. И още нещо: в живота можеш да ходиш и с вързани очи, тъй като теб те водят боговете. Повече от това не мога да ти кажа, защото не знам нищо повече…

Трудно ми беше да му хвана вяра, сега, когато се почувствах пак пленник на тялото си. Усещах, че мириша на пот и че имам желание да се оригна от виното. Суеверните етруски може би почитат човек, ударен от мълния — за разлика от гърците. Но това никак не можеше да се отрази на убеждението ми, че по произход съм грък. Не беше изключено да ме е родила някоя жена с леко поведение, а баща ми да е бил етруск — това би обяснило чертите на лицето ми, но не би ме направило етруск. Чувствах се йониец — та нали бях получил йонийско възпитание.

Ларс Алсир не се оказа жесток или властолюбив човек. Той беше обикновен изкусен търговец и се грижеше за интересите на етруските в Химера. Използвах познанството си с него, за да науча езика на тиренците. Успях с такава лекота, та взех да вярвам, че е възможно като малко дете наистина да съм слушал този език. Може би наистина носех у себе си някакво тайно минало, но ударът на мълнията да го бе заличил от паметта ми, тъй че когато се озовах в дома на Хераклит в Ефес и станах негов ученик, аз бях чист като неписана табличка.

Но Ларс Алсир повече не спомена за произхода ми. Колкото и да е странно, близкото ни запознанство някак взаимно ни отдалечи. Той ме приемаше като уважаван чужденец и ние си разменяхме всякакви дарове, а той винаги отлагаше работата си, ако се отбиех при него. На Дионисий казах, че е много трудно човек да се разбере с тиренците и никой чуждоземец, дори и за много пари, не би могъл да получи указание за морските пътища. Дионисий не излъга очакванията ми — той изпадна в ярост и се развика:

— Но по крайбрежията са оставили костите си фокейци! Костите на предците ни правят свещен пътя, който сме избрали. Ако тиренците предпочитат да се хванат за оръжието, но да не ни позволят да плаваме спокойно към Масилия, те ще си носят отговорността.

Хората ни започнаха да градят нов военен кораб, същевременно надстрояваха стените на Химера с три лакътя. Но Дионисий не караше никого да се преуморява, изискваше само дисциплина и безпрекословно подчинение. Много от фокейците, подобно на Микон, се ожениха в Химера и се готвеха да вземат жените си в Масилия напролет.

Сицилийската зима се оказа мека и топла.

Живеех си добре в Химера и ми беше някак спокойно тук, но случи се така, че срещнах Кидипа, внучката на тирана Кринип.

7.

Както казах, Кринип страдаше от стомах и затова се хранеше само с растителна храна, макар да не беше питагореец. Напротив, беше изгонил питагорейците от Химера, тъй като тези горделивци в бели дрехи много се перчеха със знанията си и презираха магьосничеството на Кринип. Но на питагорейците им нямаха доверие и в други градове, където те се опитваха да основат свои тайни общности, тъй като питагорейците не разбираха нищо от политика и заявяваха, че оценяват управлението на неколцина мъдри и морално безупречни хора много повече, отколкото властта на група, обединена единствено по произход и богатство.

И тъй, Кринип беше изгонил питагорейците от града си с думите:

— Мъдростта и нравствената безупречност нямат нищо общо с нуждите на управлението. Ако бях мъдър, никога не бих поел бремето на тирана, което застрашава да ме разори и разкъсва стомаха ми от болка. А ако бях нравствено безупречен, никога нямаше да се оженя — за благото на народа си — за финикийка от Картаген. Щастие е, че успях да я погреба, преди тя да погребе мен. Не, в политическия живот мъдростта и нравствеността водят само до свади между гражданите, вредят на взимането на полезни решения и предизвикват гнева на съседните народи.

Когато го нападаха стомашните болки, той често говореше такива горчиви истини. Те служеха за полезни съвети на сина му Терил, вече леко оплешивял в напразно очакване на кончината на баща си и наследството на магическите амулети.

Имах възможност да чуя няколко такива беседи на Кринип, тъй като той често викаше при себе си Микон, а аз от любопитство ходех в дома на тирана с лечителя. Лековете му облекчаваха страданията на болния, но Микон винаги му казваше:

— Не мога да те излекувам, Кринип. Малкото облекчение не е оздравяване. Властта, която си нагълтал, се е настанила в стомаха ти и те изяжда отвътре.

Кринип въздъхваше:

— Ах, най-хубаво ще е да умра! Но не мога да мисля само за себе си. Сърцето ми е преизпълнено с грижи по Химера и не знам как бих предал властта на неопитния млад мъж. Четиридесет години го водя за ръка и се мъча да го обуча в изкуството на управлението, но не бива да се иска много от този, чиято глава е празна.

Терил ходеше със златен венец, който скриваше отчасти плешивината му, почесваше се по брадата с жест, подобен на бащиния, и се жалваше:

— Скъпи татко, ти си ме научил, че независимостта на Химера и мирът в нея зависят от добрите ни отношения с Картаген. Богинята от Ерикс ми даде жена от Сегеста. През всичките тези години аз я търпя и търся удоволствие другаде само за да осигуря съюза със Сегеста, в случай че Сиракуза понечи да ни лапне. Но жена ми не ми роди син, комуто да предам някога амулетите, дето ще наследя твоята смърт. Имам само една дъщеря, моята Кидипа.

Микон премери пулса на Кринип, който лежеше на дървено ложе, покрит с мръсна овча кожа, и му каза със загрижен глас:

— Господарю, въздържай се от гняв, той само увеличава страданията ти!

Но Кринип отговори горчиво:

— Целият ми живот е само неприятност след неприятност, тъй че бих се изненадал, ако в края на живота ми грижите се стопят. Виж какво, Терил: мисля, че няма защо да се главоболиш на кого да предадеш властта, тъй като няма да имаш какво да предаваш. Дай Кидипа овреме за жена на владетеля на някой близък град, за да имаш топъл кът, където да се скриеш, и препитание на стари години, когато изгубиш Химера.

Терил беше много чувствителен човек и се разплака от думите на баща си. Кринип го потупа по коляното с жилестата си ръка и каза:

— Не, не, сине мой, аз не те порицавам! Ти си плът от моята плът и аз съм длъжен да отговарям за теб. Роден си за по-добри времена от сегашните. Та аз самият не съм сигурен биха ли ме поискали сега за тиран на Химера, ако трябваше наново да ме избират, дори и да си послужех с вълшебните амулети. Хората не са тъй лековерни, както в добрите стари времена, но това ме радва, синко Терил, защото в края на краищата никой няма да те убие, ако си жрец и владееш амулетите. Нима е лошо да не носиш бремето на властта и да си живееш спокойно под крилото на Кидипа? — И той заповяда: — Доведете внучката ми! Нека дойде да целуне дядо си. Искам да я покажа на гостите. Време е красотата й да се прослави извън стените на нашия град.

Не очаквах нищо особено от Кидипа, тъй като знаех, че безмерната обич на дядовците често замъглява очите им. Но когато Терил въведе Кидипа, стори ми се, че в стаята изгря слънце. Тя не беше на повече от петнадесет години, но кафявите й очи сияеха, кожата й беше като планински сняг, а зъбите й блестяха като дребни бисери.

Поздрави ни скромно и след това изтича при дядо си, разцелува го по бузите и започна да гали рядката му брада, без да се гнуси от лошия му дъх. Кринип се вторачи в нея и я заразглежда като теленце за продан, хвана я за брадичката и взе да хвали финия й профил.

— Виждали ли сте някога по-привлекателна девойка? Не мислите ли, че красотата й може да завърти главата и на най-големия хитрец?

Микон решително заяви, че пред толкова млада особа не трябва да се говори така, но Кринип се засмя в отговор с дрезгавия си глас:

— Ти би бил прав, Микон, ако тя беше глупачка. Но Кидипа е не само красива — тя е и умна, аз сам съм я възпитал. Не вярвайте на мекия й поглед и на скромната й усмивка. Тя отдавна ви е разгледала и ви е преценила. Нали така, Кидипа?

Кидипа закри беззъбата му уста с розовата си ръчичка, закани му се с пръст и след като се изчерви като майска роза, събра сили да ни погледне и да каже:

— Но, дядо, защо си тъй лош? Дори и да искам, не мога да бъда толкова проницателна, а освен това навярно в очите на гостите изобщо не съм красавица. Замълчи, моля те, и не ме срами.

Ние с Микон побързахме да я уверим, че никога не сме виждали по-хубаво момиче. А след това Микон добави, че тъй като е женен, не би могъл да мечтае да смъкне луната от небето. Аз възразих:

— Не, не, тя не е луна — тя е истинско слънце, чиито лъчи ме ослепяват. Когато те гледам, Кидипа, мечтая да съм цар, за да имам възможност да те завоювам!

Тя наклони главата си на една страна и се вгледа в мен със златистокафявите си очи изпод дълги ресници:

— Още не съм на такава възраст, че да мисля за мъж — каза тя. — Но ако бих могла да си представя някого, той навярно ще е висок, силен мъж, за чийто дом бих се грижила. Бих изтъкала топла тъкан от вълната на най-тънкорунните овце и бих му ушила красиви наметки… Но ти сигурно ми се присмиваш скришом и мислиш, че дрехата не ми отива, а сандалите ми са лошо вързани?

На крачетата си тя имаше изящни сандали от мека кожа с червени връзки, които стигаха до коленете й и тя дори приповдигна туниката си, за да провери дали връзките са правилно кръстосани.

Кринип заяви с гордост:

— Самият аз съм прекарал половината си живот бос, а и до ден-днешен понякога събувам сандалите си, за да не се изхабят бързо. Тази лекомислена девица ме разорява с прищевките си. Когато ми гали посивялата брада, тя същевременно ми шепне в ухото: „Дядо, купи ми етруски сандали.“ Когато ме целува по челото, ми мърка: „Дядо, видях един финикийски гребен, който ще ми украси косите.“ А ако взема да си скубя косите и да я ругая, тя ми казва: „Скъпи дядо, аз не искам да се гиздя заради самата себе си, а заради теб — да бъдеш достоен тиран на Химера! Защо трепериш така? Да се вмъкна ли под кожата да те стопля?“ Тогава аз се предавам и й купувам не само гребена, но и обици за ушите.

— Дядо, защо ме караш да се червя пред гостите ти? — упрекна го Кидипа. — Знаеш, че не съм глезена. Не всички са като теб. Макар да ходиш бос и с овехтял плащ, ти си оставаш властелин на Химера. А баща ми е принуден да носи златен венец, за да се отличава от тълпата. Аз пък гледам да се обличам изящно, особено когато отивам в града, иначе първият търговец на добитък или моряк би могъл да се осмели да ме пощипне по бузката.

Аз казах закачливо, че дори без всякакви украшения и дори без дрехи тя би сияла сред другите жени като опал сред обикновени камъчета, но Кринип се намръщи и възрази:

— Прекалено дръзки са мислите ти, йониецо! Сами по себе си те наистина са верни, знам го, тъй като съм къпал това дете, когато беше младенец. С радост съм наблюдавал и когато тя порасна, как се къпе в реката, придружена от прислужничките си. Но сега съм лишен от това удоволствие, тъй като съм принуден да тичам напред-назад по брега, да ръчкам храстите с копието си и дори да стрелям с лъка си, за да я предпазя от непристойни погледи.

Попитах дали е бурна реката и не е ли студена през зимата. Кринип отговори, че макар Кидипа да не се бои от студена вода, тя напоследък се къпе в топлия извор на града.

Когато си тръгнахме от дома на Кринип, Микон ме предупреди:

— Кидипа е безсърдечна девойка и е в тази възраст, когато й се иска да изпробва чара си на първия срещнат мъж. Не се опитвай да я завоюваш! И без това няма да успееш, защото тя въпреки уверенията си е безкрайно глезена. Но ако пък тя се увлече по теб, то това би било още по-лошо, тъй като Кринип ще заповяда да те убият като досадна муха.

Но аз не можех да си помисля нищо лошо за толкова красива девойка и невинното й кокетство ми се струваше по-скоро детска охота да се понрави на всеки около нея. Щом си спомнех Кидипа, затварях очи, сякаш се боях да не ме ослепи слънцето, и мислите ми все по-упорито се връщаха към нея.

Започнах често да се разхождам по площада край дома на Кринип с надеждата да видя Кидипа, понеже помнех, че тя обича топлия извор наблизо. Една сутрин ми провървя: девойката беше тръгнала да се къпе, съпроводена от прислужничките. С нея вървеше и босият Кринип, който държеше сандалите си в ръце, и по едно време наистина взе да тича около извора и да ръчка храстите с копието си.

Понякога Кидипа отиваше с двама стражи и с робините си на пазар. Тя вървеше със скромно наведена глава, украсена с венец, на ушите й блестяха обици, на ръцете й звъняха гривни, а нозете й бяха обути в меки, скъпи сандали. Изпитваше огромно удоволствие, че мъжете, които я виждаха, често изразяваха възхищението си от нея. Ако и се понравеше някоя вещ или украшение, тя даряваше търговеца с ласкавия поглед на големите си очи, а след като чуеше цената, започваше да се оплаква от скъперничеството на дядо си. Но погледите й нямаха никакво въздействие върху опитните търговци, които дори вдигаха цените, щом я видеха, тъй като знаеха чия внучка е. Само от време на време някой неопитен помощник й продаваше стока на загуба, очарован от вида й.

Не знаех как да постъпя, за да спечеля благоволението й, и бях принуден да се обърна към Ларс Алсир. Той се съгласи да ми помогне, макар отначало да се мръщеше презрително.

— Нима се задоволяваш с такива нищожни играчки, Турмс, докато пред теб е открит пътят към божествените чудеса? Ако толкова желаеш тази жестокосърдечна девойка, защо не използваш силата си? Няма да я подкупиш с дарове.

Побързах да го уверя, че силите ме напускат винаги когато видя Кидипа.

Веднъж внучката на Кринип пожела да разгледа етруските скъпоценности и Алсир изложи пред нея украшения върху мек черен плат. Те заблестяха ослепително на светлината, която струеше от отвора на покрива на работилницата. Най-много й хареса една огърлица от тънки златни листа и тя попита колко струва. Ларс поклати глава и каза, че украшението е продадено. Тогава Кидипа се поинтересува кой е купувачът и както беше уговорено, Ларс Алсир назова моето име. Кидипа го изгледа с истинско изумление:

— Турмс от Ефес? Но аз го познавам. За какво му е притрябвала на него такава вещ? Та той е самотен мъж!

Ларс Алсир отговори, че навярно си имам приятелка, но изпрати да ме повикат и аз, естествено, бях наблизо. Кидипа ми дари една от най-очарователните си усмивки, скромно ме поздрави и каза:

— О, Турмс! Възхищавам се от тази чудесна огърлица. Тя е прекрасно изработена и може би не е чак толкова скъпа, тъй като златните листа са извънредно тънки. Не можеш ли да ми я отстъпиш?

Престорих се на озадачен и отговорих, че съм обещал вече да я подаря на друга жена. Но Кидипа продължи да ме разубеждава разпалено и дори сложи ръката си на рамото ми, приближи лицето си и започна да ме разпитва кого точно имам намерение да ощастливя.

— Не очаквах, че си толкова лекомислен — каза тя. — Твоята сериозност отначало много ми хареса, тъй че не съм забравила, нито теб, нито бадемовите ти очи. Но ето че сега ме разочароваш.

Шепнешком й дадох да разбере, че не можем да говорим за такива неща пред прислужниците й, които изгаряха от любопитство. Тя ги отпрати навън и в магазинчето останахме само тримата — Кидипа, Ларс Алсир и аз. Девойката пак ме загледа с големите си очи и отново ме замоли:

— Отстъпи ми тази огърлица, за да запазя дълбоката си почит към теб. Иначе ще ме принудиш да те мисля за мъж, който се занимава с леки жени. Само някоя порочна жена би могла да приеме толкова скъп подарък от чужденец.

Престорих се, че започвам да се колебая, и попитах:

— Е, добре, а колко си готова да ми платиш за огърлицата?

Ларс Алсир ни обърна деликатно гръб. Щом видя това, Кидипа отвори кесията си и започна да се вайка, че са й останали само няколко сребърни монети.

— Дядо ми вечно ме ругае за моята разточителност, а аз имам само десет монети със знака на петела. Не би ли могъл да ми продадеш огърлицата по-евтино, но пък да се отървеш от лапите на онази алчна жена? Любовта, за която трябва да се плаща със скъпоценности, не струва много.

Признах, че има право.

— Кидипа — предложих аз, — ще ти продам огърлицата, да речем, за една сребърна пара със знака на химерския петел, ако в добавка ми позволиш да те целуна по устните.

Тя се престори на извънредно смутена, закри устата си с ръка и каза:

— Сам не знаеш какво искаш! Моите устни са целувани само от дядо ми и баща ми. Дядо ми много пъти ме е предупреждавал, че девойка, която разрешава да я целуват в устата, изгубва честта си, тъй като мъжете не се спират само дотук, а искат да опипат пазвата й, а щом това стане, тя започва да отмалява и не може да се противопостави на други, по-опасни ласки. Наистина, нямам представа какво точно има предвид дядо ми и не мога да разбера защо бих отмаляла, ако някой пипа пазвата ми. И все пак не мога да ти позволя да ме целуваш по устните. Не, Турмс, не смей да ми предлагаш нищо подобно, макар да зная, че нямаш лоши намерения.

Докато говореше така, тя сложи ръка на гърдите си и аз помислих, че иска да спести и единствената пара, за която стана дума. Побързах да й отговоря:

— Ти наистина ме убеди и аз се срамувам, че имах желание да подаря огърлицата на безсрамна жена, за да завоювам благоразположението й. Но ще я забравя напълно само ако ми позволиш да целуна твоята невинна уста.

Кидипа се поколеба, а после прошепна:

— Закълни се, че няма да кажеш на никого! Наистина толкова ми харесват тези малки златни листца и тъй много искам да те спася от леките жени, но бих ли могла да повярвам, че ще забравиш безсрамницата, ако ме целунеш?

Тя беше тъй съблазнителна, че сърцето ми се топеше и аз почти бях готов да й кажа, че от момента, в който я видях, бях забравил за всички други жени. Но успях да се въздържа и продължих да я гледам мълчаливо. Кидипа провери дали Ларс Алсир ни гледа и като се убеди, че той е все още с гръб към нас, се вдигна на пръсти и разтвори нежните си розови устни за целувка, а туниката й се плъзна надолу по раменете. Но когато я взех в обятията си и започнах да я целувам страстно, тя изведнъж се отдръпна, оправи дрехата си и измъкна от кожената си кесия една сребърна монета:

— Ето парата ти, Турмс! Мисля, че сключих добра сделка. Дядо беше прав да ме предупреди, че мъжете искат да си пъхат ръцете къде ли не, но що се отнася до мен, той няма за какво да се безпокои. Аз съвсем не отмалях и дори да си кажа честно, все едно че целунах мократа муцунка на теленце. Надявам се, че не се обиждаш от откровеността ми?

Тя се оказа по-хитра, отколкото мислех, и аз не получих нищо след целувката й, освен че в сърцето ми се разгоря неутолим огън. Останах и длъжник на Ларс Алсир. За съжаление тази случка не ме научи на нищо и аз скрих монетата, която получих от Кидипа. Всеки път, щом я извадех, за да я погледам, потръпвах от вълнение.

Напразно молех за помощ Афродита и й обещавах жертвоприношения. Започнах дори да подозирам, че Афродита ме е изоставила, но не знаех, че богинята ми е определила нещо съвсем различно, а Кидипа бе само примамката, с която си послужи тя, за да ме накара да тръгна по орисания ми път.

Но как бих могъл да знам всичко това? Аз се топях от любов и съвсем загубих съня си, но ето че веднъж, когато ранните пролетни ветрове задухаха, Дорией дойде при мен и каза:

— Турмс, много мислих напоследък и взех решение. Имам намерение да тръгна към Ерикс по суша, за да опозная западните земи. Танаквил иска да ме съпроводи, тъй като в Ерикс има майстори златари, които умеят да правят зъби от злато и слонова кост. Ще обяви в Химера, че отива в Ерикс, за да принесе там жертва в храма на Афродита от Ерикс, както постъпват много вдовици. Микон и Аура ще дойдат с нас и аз бих искал ти също да видиш града на житото Сегеста, както и Ерикс.

Без да ме смущава сериозният му тон, мислейки единствено за Кидипа, аз възкликнах с възторг:

— Това е чудесна идея! Не мога да разбера как не ми е хрумнала досега. Аз също имам работа при Афродита от Ерикс. Та тя е прочутата богиня на Западните морета, подобно на Афродита от Акрея, която е славната богиня на Източните морета! Да тръгваме по-бързо, ако може още утре!

На следващия ден се запътихме към Ерикс — с коне, магарета и носилки. Щитовете си оставихме в дома на Танаквил, а със себе си взехме само леко оръжие, за да можем да се защитаваме от разбойници и диви зверове. Това пътешествие ме радваше извънредно много, тъй като се надявах да спечеля любовта на Кидипа с помощта на Афродита. Но богинята ме надмина в хитростта.