Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Аз, Ларс Турмс, Безсмъртния, се събудих с пролетта и видях, че земята се е раззеленила. Огледах богатия си дом. Разгледах златото и среброто си. Разгледах бронзовите статуи и изрисуваните в тъмночервено амфори. Вдигнах поглед към фреските по стените. Но всичко това не изпълни сърцето ми с радостен трепет. Та нима безсмъртен би могъл да притежава нещо?

Сред всички свои скъпи вещи избрах проста пръстена чаша. За първи път от много години насам изсипах съдържанието й в шепата си и преброих камъчетата. Те бяха камъчетата на живота ми.

Върнах чашата в нозете на богинята и ударих бронзовия гонг. Слугите влязоха мълчаливо. Натриха лицето ми, ръцете и плещите с обгорена охра и ме облякоха в свещени одежди.

Постъпих тъй единствено заради самия себе си, а не заради града или народа си. Ето защо не пожелах да ме носят в разкошна носилка като богоравен, а тръгнах пеша през града, докато не достигнах чак до стените му. Хората, които видяха лицето и ръцете ми, натрити с червена боя, бързаха да отвърнат погледа си, децата преставаха да играят, а едно момиче, което свиреше на двоянка пред градските врати, прекъсна свирнята си.

Минах през вратите и се запътих към долината по същия път, по който бях дошъл някога. Небесната синева заслепяваше очите ми, до ушите ми достигаше чуруликането на птиците и чух как гукат гълъбите на богинята. Полските работници прекъснаха работата си, щом ме видяха. Различих мургавите мъжки и белите женски лица. После селяните ми обърнаха гръб и продължиха работата си.

Пътят ми към свещената планина не беше лесен. Нарочно отбягвах пътеката, използвана от каменоделците. Избрах свещените стълби с живописните дървени колони от двете им страни. Стъпалата бяха стръмни, а аз се изкачвах гърбом към тях, не изпусках от погледа си града и не се оглеждах. Напредвах стъпка по стъпка, опипвах с крак всяко следващо стъпало. Залитнах много пъти, но нито веднъж не паднах. Отстраних спътниците си и не им позволих да ме придържат. Те бяха разтревожени, защото никой досега не беше изкачвал по този начин свещената планина.

Слънцето беше в зенита си, когато стигнах до свещения път. Отминах портата с каменните обелиски, водеща към гробниците. Отминах и гробницата на баща си и продължих към върха на планината.

В далечината под нозете ми към всички посоки на света се простираше родният край с плодородни равнини и гористи хълмове. На север блестяха тъмносините води на езерото ми. На запад се извисяваше спокойният силует на планината, посветена на богинята, величествен обелиск над обителта на мъртвите в недрата на планината… Всичко, всичко откриха очите ми, всичко разпознаха.

Огледах се наоколо, търсех знак. На земята лежеше нежно гълъбово перо, може би току-що паднало. Наведох се да го взема и забелязах, че точно до него лежеше гладко и блестящо червено камъче. То беше последното.

Тропнах леко с крак по пръстта и казах:

— Тук ще бъде гробът ми. Изсечете гробница в скалата и я украсете така, както се постъпва с гробниците на лукумоните1.

После вдигнах очи към небето и бях заслепен от ярко сияние без зрими очертания, същото, което се явяваше пред мен в редки моменти. Вдигнах напред ръце с длани надолу. Измина само миг и от безоблачното небе отекна гръмоподобен звук, който сякаш разцепи хоризонта на две — звук, който човек може да чуе само веднъж в живота си. Сякаш хиляди тръби разкъсаха въздуха и земята потръпна. Чувствах, че крайниците ми са се вцепенили и само сърцето ми бие силно. Нечуван беше този гръм, но все пак аз го познах, защото не приличаше на никой друг земен звук.

Спътниците ми изпонападаха по земята и запушиха с ръце ушите си. Аз докоснах челото си с дланта на едната си ръка, а другата протегнах напред и отправих приветствие към боговете:

— Прощавай, мое време! Свърши се цял божествен век и започва друг, с нови дела, нови обичаи и нови помисли.

А на тези, които ме придружаваха, казах:

— Станете и се радвайте, че ви беше дадено да чуете гласа на боговете, възвестяващ началото на новото време. Който го е чул по-рано, вече е мъртъв. Сред живите никой не може да го чуе повторно. Само още неродените ще го чуят след нас.

Но всички около мен трепереха, аз самият бях обзет от трепет, който може да се изпита само веднъж в живота.

Стиснах в ръка последното камъче на живота си и тропнах още веднъж, за да покажа мястото на погребението си. В същия миг мощен вихър връхлетя върху ми.

Вече без помен от съмнение, знаех, че ще се върна, че ще дойде време, когато с бурята, която ще се развихри от ясното небе, ще се явя с нова телесна обвивка. Смолистият аромат на пиниите ще изпълни ноздрите ми, далечният син силует на планината на богинята ще се възправи пред очите ми. И ако съм съхранил паметта си, ще потърся простата глинена чаша сред съкровищата в гробницата. Ще изсипя съдържанието й на дланта си и ще докосна всяко едно от тях, припомняйки си отминалия живот.

С обгорена охра по лицето и ръцете аз се завърнах в града по същия път, по който дойдох. Пуснах малкото камъче в черната глинена чаша в нозете на богинята. После закрих с ръце лицето си и заплаках. Аз, Турмс Безсмъртния, плачех с последните сълзи на тленното си тяло. Плачех с копнеж по изминалия живот.

2.

Настъпи пълнолуние и в града започнаха пролетните празненства. Но когато придружителите понечиха да измият свещената боя от лицето и ръцете ми, да ме намажат с благовонни масла и да надянат на шията ми венец от живи цветя, аз ги отблъснах:

— Вземете от брашното ми и изпечете хляба на боговете — казах им аз. — Изберете сред стадото ми животните за жертвоприношение. Раздайте щедри дарове, не забравяйте и най-бедните. Нека има жертвени танци и игри в чест на боговете, както изисква древният обичай. А аз бих искал да остана сам тази нощ. Занапред искам винаги да бъда сам каквото и да стане.

Все пак заповядах на двама авгури2, на двама гадаещи по мълниите и на двама жреци, които извършваха жертвоприношението, да се погрижат за нощния обред — всичко трябваше да бъде извършено точно според обичая. Самият аз запалих тамян в стаята си, така че скоро тя се изпълни с гъстия дим на боговете. Легнах на тройно застланата си постеля и скръстих ръце на гърдите си. Луната светеше право в лицето ми.

Потънах в дрямка, но не спях, а усещах как натежават крайниците ми. В този полусън пред мен се яви черното куче на богинята, но то не лаеше яростно като преди, а ласкаво скочи на гърдите ми и заблиза с език страните ми. А аз говорех в просъница:

— Не се явявай пред мен в подземния си облик, богиньо! Ти ми даде богатство, за което не бях те молил. Даде ми власт, към която не бях се стремил. Но с никакви земни блага не можа да утолиш жаждата ми.

Черното куче изчезна, а с него се стопи и тревогата ми. И ето че на лунната светлина забелязах призрачната сянка, която ми се явяваше в такива нощи. Тя ми махна с ръка, но аз казах:

— И в небесния ти вид не мога да ти служа, богиньо!

Лунният призрак изчезна. Вместо него пред очите ми застана крилатата фигура на светлия ми дух хранител. По-красива и от най-красивите сред смъртните и по-жива от дарените с живот, тя седна на ръба на постелята ми с тъжна усмивка. Тогава аз казах:

— Докосни ме с ръка, позволи ми най-сетне да те позная, божество! Ти си единствената, за която мечтая! На всичко друго съм се наситил.

— Не! — промълви тя. — Ще дойде време и ти ще ме познаеш, но този миг все още не е настъпил. С всяка земна жена, която си обичал, ти всъщност си обичал мен. Ние с теб сме неразделни, макар да сме разлъчени. Но ще дойде време, когато ще те прегърна и ще те отнеса на силните си криле.

— Защо са ми силните ти криле? — възразих аз. — Ти, ти самата си ми нужна. Жадувам твоите ласки. Мечтая да те прегърна. И ако не в този живот, то в някой от бъдещите ще те заставя да се явиш пред мен в земен облик, за да мога да те гледам с човешки очи. Само заради теб пак ще се върна!

Но тя ме погали по шията с тънките си пръсти и каза:

— Какъв лъжец си, Турмс!

Гледах съвършената й хубост и не можех да се нагледам. Духът покровител беше тъй красив — и в подобието си на жена, и като дете на огъня.

— Кажи ми поне името си, за да зная коя си — помолих аз.

— Колко си ненаситен! — усмихна се с упрек тя. — Но над мен, дори и да знаеш името ми, не можеш да имаш власт. Впрочем не се страхувай! И името си ще ти прошепна, когато те взема в обятията си. Но ти ще го забравиш, щом се събудиш за нов живот, тъй като ушите ти ще се изпълнят със звъна на безсмъртието.

— Няма да го забравя — настоях аз.

— Но ти и предишния път го забрави — възрази тя.

Нямах сили да споря повече, опитах се само да протегна ръце и да я хвана, но макар да виждах пред себе си живия й облик, ръцете ми срещнаха пустота. Постепенно прозрачните черти на видението започнаха да отстъпват зад очертанията на предметите в стаята. Седнах на ложето и протегнах пак ръце към луната, сякаш исках да хвана светлината.

Скочих изведнъж и започнах да се разхождам напред-назад в отчаяние. Докосвах нещата в стаята, но нямах сила дори да ги повдигна. Обхвана ме ужас и забих с юмруци по бронзовия диск, за да повикам слугите или която и да е жива душа. Но дискът остана ням.

Събудих се с чувство на мъчителен страх. Лежах по гръб на постелята с все още скръстени на гърдите ръце. Усетих, че мога вече да се движа.

Сред аромата и дима от тамяна, под хладния блясък на луната усетих металния вкус на безсмъртието в устата си и ледения му полъх в ноздрите си. Студени пламъци се мятаха пред очите ми, остър вятър свиреше в ушите ми.

Пропъдих страха, скочих от постелята и се провикнах в пустотата на покоите си:

— Не се страхувам от теб, Химера3! Все още не е дошъл краят на моя живот и аз, Турмс, не съм безсмъртен, а съм човек като всички други!

Взех пръстената чаша, която стоеше в нозете на богинята, и започнах да вадя едно по едно камъчетата, за да си спомня. И всичко, което си спомних, записах така, както можах.

3.

Общопризнато е, че човешкият живот се дели на отрязъци с определена продължителност. След всеки отрязък човек се обновява и мислите му се променят. Някои смятат, че продължителността им е петдесет и пет месеца, според други е пет години и седем месеца. Но тази хорска вяра произлиза от желанието да се разпределят със сигурност нещата, а на този свят нищо не е сигурно. Хората са различни и отрязъците на човешкия живот — също. Както няма значение дали глиненият съд с камъчетата ще бъде поставен до главата на покойника, в краката му или сред жертвените дарове, така излишно е да се броят и човешките години по броя на тези камъчета. Някой отрязък може да продължи само три години и два месеца, а друг — цели десет години.

Но повечето хора никога не си правят труда да се наведат и да вземат камъче от земята в знак за завършек на някоя част от живота си. Ето защо разбирам близките на покойника, които изсипват кръгли камъчета в чашата му според годините и месеците на живота му. Тези камъчета говорят за възрастта му, но не казват нищо друго за него. Той е живял като обикновен човек и се е задоволил с това.

Както на отделните хора, така и на отделните народи са определени периоди, отрязъци от божественото летоброене. Ние, етруските лукумони, например знаем, че на дванадесетте етруски народа и на дванадесетте етруски града са предопределени десет големи божествени години, през които да живеем и да умрем. За по-лесно можем да кажем: хиляда години. Но божествената година невинаги е равна на сто години — някои божествени години са по-дълги, а някои — по-къси. Само за началото или края на даден отрязък можем да научим, защото ни се дава ясен знак, който не може да се сбърка.

Чрез знанието човек се опитва да постигне увереност, каквато не съществува. Ето защо гадателите сравняват вътрешностите на жертвените животни с глинени подобия на тези вътрешности, всяко едно означено с имената на боговете. Но гадателите не са богове и също могат да сбъркат.

Така и авгурите се учат от умението на старците да разбират смисъла на птичия полет, както и на формите на птичите ята. Но когато се сблъскат с непознат знак, за който не знаят нищо, те загубват ума и дума и започват да си измислят небивалици.

А що се отнася до другите оракули, които гадаят по мълниите и винаги преди буря се изкачват на свещената планина, за тях дори не ми се говори. Те са разделили небосвода и посоките на света между боговете и тълкуват по цвета и вида на мълниите, като с гордост предават законите на тази наука на наследниците си. Ала и те се заблуждават и тълкуват погрешно простия и ясен език на мълниите, без да чуват гласа на боговете в сърцата си.

Но аз мълча, защото така трябва да бъде. Всичко старее, руши се, изсъхва. Няма нищо по-тъжно от остаряло и пресъхнало знание. Погрешното човешко знание вместо божественото откровение…

Човек може да се научи на много неща, но изучаването не е знание. Основата на истинското познание е вродената проницателност и желанието да се умопостигне разума на боговете. Някога и аз, Турмс, пишех с пръчица на восъчна плочка. След като осъзнаех, че съм писал напразно, изтривах всичко и започвах отначало.

Но нима може да се унищожи написаното, макар и да се изтрие? Восъчната плочка си остава, дори и да изтрием всички писания.

Дали това не е всъщност най-ужасното затруднение на хората? Ще остане ли написаното, след като изтрием восъчната плочка? Рисунките също избледняват и времето ги разяжда, докато от тях останат само петна от цветове и бегли очертания по стените, тъй че никой вече не знае какво са представлявали. Бронзовата статуя може да бъде претопена и фигурата няма да я има вече. Но ще изчезне ли самата тя в нищото?

Има божествени вещи, в които е стаена сила, способна да изцели болен, ако той докосне някоя от тях. Има вещи, които предпазват от беди притежателите си. А също така и вещи, които предизвикват нещастия и носят проклятие. Има свещени места, които човек открива, макар да не са отбелязани с олтари или жертвени камъни.

Има и прорицатели, които виждат хора и събития от миналото, стига само да вземат някоя вещ в ръцете си. Но колкото и уверено да говорят те, за да спечелят хляба и зехтина си, никой не може да бъде сигурен кое в словата им е истина, кое е сън и кое — измислица. И те самите не знаят. За последното съм готов да се обзаложа, понеже аз самият имам такива способности.

Мога да кажа единствено, че нещо се запазва във вещта, която е била използвана дълго, обичана от притежателите си и която е била предназначена за добри или лоши дела. Нещо, което я прави повече от самата вещ. Но то е неясно като сън и е заблуда, макар и същевременно да е истина. Сетивата също лъжат, особено когато са подхранвани от страст. Страстта да виждаш, страстта да чуваш, да докосваш, да помирисваш, да вкусваш. Нещо може да бъде приятно, желано, жадувано в даден момент, а по-късно да се превърне в съвсем друго, противно, нежелано, без значение и смисъл.

Ето защо тези, които вярват единствено на сетивата си, са осъдени да блуждаят във вечно неведение.

Но всичко това пиша единствено защото съм стар и много по-спокоен, защото животът ми нагарча вече и нищо на този свят не може да запали огъня на страстта в сърцето ми. В младостта си бих писал по-различно. Но и онова, което бих написал като млад, би било също толкова истинско, както това, което пиша сега.

Но защо все пак пиша?

Пиша, за да мога да надвия този бяг на времето и да опозная самия себе си.

Нека написаното да е просто каприз, или игра, както и самият живот в най-добрия случай може да е само каприз или игра.

Но не бих изтрил написаното, а напротив, пиша всичко това на здрав пергамент, изработен от жилави тръстикови влакна. Пиша така, както помня. Пиша с червено или черно мастило — според настроението си. От дясно на ляво или от ляво на дясно, в зависимост от това коя посока ми се струва по-подходяща да изрази мислите ми. Пиша на гръцки за това, което преживях с гърците. На финикийски пиша за борбите, които водих против финикийците. Но за божествените дела пиша на собствения си език и своята си писменост.

Пиша, за да проникна сам в себе си. Ето, взимам в ръка първия камък, гладък и черен — и си спомням как и кога за първи път видях себе си такъв, какъвто наистина бях, а не такъв, какъвто мислех, че съм.

4.

Това се случи по пътя към Делфи4, сред мрачни скалисти върхове. Още когато тръгвахме от брега, виждахме светкавиците, които проблясваха на запад и озаряваха далечните планини. Жителите на селото, до което се добрахме, се опитваха да ни вразумят да не продължаваме нататък. Есен е, казваха те, и скоро бурята ще връхлети. Тя може да срине камъни над тесните пътища, потоци ще прелеят и ще отнесат всеки пътник…

Но аз, Турмс, бързах за Делфи, за да чуя присъдата си от оракула. Атинските воини ме бяха спасили вече два пъти от явна гибел и ми бяха предложили убежище на корабите си, когато жителите на Ефес5 искаха да ме убият с камъни. Та не сметнах за нужно да се съобразявам с бурята, още повече че местните хора преувеличаваха опасността й. Та те преживяваха от пътуващи странници, стремяха се да ги задържат, да им предложат храна и топла постеля, а на изпроводяк да им продадат всякакви дрънкулки, издялани от дърво, камък или кост. Нямах намерение да се вслушвам в предупреждението на тези хора. Не ме плашеха нито бурята, нито мълниите.

Изпепеляващо чувство на вина ме караше да продължа към планините. Бях сам, когато изведнъж настъпи мрак посред бял ден. Тежко се надвесиха облаците над планинските склонове. Засвяткаха мълнии. Гръмотевиците ехтяха и се застигаха. Струваше ми се, че човешкият слух не би могъл да издържи този грохот. Трясъците цепеха скалите наоколо. Заваля град, който израни до кръв кожата ми. Поривите на вятъра застрашаваха да ме отнесат в пропастта. Коленете и лактите ми се разкървавиха от острите камъни, по които пълзях. Но аз не усещах болка. За първи път през живота си изпитвах истински възторг. Без да осъзнавам какво правя, затанцувах по пътя към Делфи. Заслепен от мълнии, оглушен от гръмотевици, аз усетих как краката ми започнаха да подскачат и ръцете ми да се движат в ритъма на танц, който не приличаше на никой друг, той се раждаше от самия мен и живееше в мен. Цялото ми тяло танцуваше, обхванато от необяснимо ликуване.

Би трябвало с ужас да предусещам гнева на боговете за извършеното от мен зло — но вместо това ме изпълни чувство, че съм по-горе от всякаква вина. Мълниите, които се преплитаха над главата ми, ме поздравяваха, сякаш бях родният им син. Бурята ме приветстваше като сестра. Гръмотевиците, които се разкъсваха над долината, изсипваха потоци от камъни в моя чест.

Ето как за първи път опознах себе си и осъзнах, че съм неуязвим. Докато танцувах така по пътя към Делфи, от устата ми се изтръгнаха думи на непознат език. Не знаех какво означават те, но продължавах да ги пея. Повтарях ги някак по необходимост, също както понякога ми се беше случвало по-рано, когато се събуждах в пълнолунна нощ и виках с думи, които не разбирах. Мелодията на песента ми беше чужда, стъпките на танца ми бяха чужди, но в състоянието на възбуда, в което се намирах, те сякаш извираха от мен, макар да не знаех откъде се бяха взели.

Когато преминах последното възвишение преди Делфи, видях пред себе си кръглата долина, притъмняла и забулена от дъжда. Но в същия миг бурята спря, вятърът разгони облаците и ясно слънце озари делфийските дворци, статуи и светилища. Есенната земя искреше от сребристите капки и топящите се зърна град. Кълна се, че никога по-рано не бях виждал такава сочна и ярка зеленина като зеленината на свещените лаврови дървета около Делфийския храм! Без чужди указания намерих свещения извор, смъкнах от рамото си кожената торба, съблякох изкаляните си дрехи и се гмурнах в пречистващата бълбукаща вода. Дъждът беше размътил езерцето, но водната струя, бълвана от бронзова лъвска глава, изми тялото ми. Излязох навън обнадежден и се изсуших на слънце. Цялото ми тяло гореше в свещен възторг и аз не сещах студ.

През това време към мен се приближиха служители от храма, облечени в дълги дрехи и с жречески превръзки на челата. Аз вдигнах очи към тях и видях черната скала, която ми се стори по-величествена и от самия храм, и черните птици, които се виеха след бурята над пропастта. Не беше трудно да се досетя, че на това място се изпълняват смъртни наказания, че оттам хвърлят в пропастта обречените, чиято вина с нищо не може да бъде изкупена. Затичах се към храма, който беше на върха на хълма, по терасите, покрай статуите и паметниците, без да търся свещената пътека.

Когато застанах пред храма, сложих ръката си върху огромния жертвеник и възкликнах:

— Аз, Турмс от Ефес, се предавам на милостта на боговете и чакам присъдата си от оракула.

От предната част на храма ме гледаха статуята на Артемида, заобиколена от ловните си хрътки, и статуята на Дионис, облечен в празнични одежди. Разбрах, че това е само началото. Служителите на храма се опитваха да ме прогонят и да ми попречат да докосвам жертвеника. Но аз се измъкнах от ръцете им и се втурнах към храма. Без да се задържам в първото помещение, изтичах покрай огромните сребърни урни, покрай фино изваяните статуи и богатите дарове и се устремих към вътрешността на храма. Там на скромен жертвеник гореше вечният огън и до него видях Пъпа на земята6, окаден с вековни сажди. Положих ръка върху този свещен камък и се оставих на милостта на боговете.

От докосването до свещения камък по дланите ми плъзна необяснимо блаженство, което се разля по цялото ми тяло. Огледах се наоколо без страх. Видях изтритите от времето каменни стълби, които водеха към пукнатината между скалните стени. Видях свещената гробница на Дионис. Видях орлите на върховния бог над главата си в полумрака откъм вътрешната част на светилището. Почувствах се в безопасност. Тук служителите на храма не можеха да ми попречат. Тук смееха да влизат само посветените — делфийските жреци, вестителите на боговете.

Но те се бяха притекли вече, за да разберат какво бе предизвикало шума — четирима служители, старци, изпълнени с благочестие. С влизането си те затягаха превръзките на челата си и гласяха наметките си. Лицата им бяха намусени и очите им — подути от сън. В навечерието на зимата, а още повече веднага след такава буря те изобщо не очакваха посетители. С вмъкването си в храма аз бях нарушил покоя им. Докато лежах така, обгърнал с две ръце Пъпа на земята, те не можеха да ме прогонят. Бяха безсилни пред мен. Нито един от тях не би посмял да ме докосне и с пръст дори, без да знае що за човек съм.

Обсъдиха нещо с тих, злобен шепот и най-накрая запитаха:

— Ръцете ти изцапани ли са с кръв?

Побързах да ги уверя, че не бях пролял ничия кръв. Това ги успокои доста, тъй като в противен случай би се наложило да се пречисти целият храм.

— Съгрешил ли си пред боговете?

Замислих се за миг и отговорих:

— Пред боговете на Елада аз съм безгрешен. Дори се намирам под покровителството на девствената богиня — сестрата на вашия бог.

— Тогава кой си ти и какво искаш? — ядно ме заразпитваха жреците. — Защо се явяваш тук с танца на бурята и как смееш без разрешение да се къпеш в свещените води? Защо дръзваш да нарушаваш обичаите и порядките в храма?

За щастие не ми се наложи да отговарям на тези въпроси, тъй като в храма пристъпи Пития, поддържана от двете си прислужници. Тя беше все още млада жена. Откритото й лице ми се стори ужасно, зениците й бяха разширени и тя пристъпваше несигурно. Погледна ме така, сякаш ме беше познавала цял живот, страните й поруменяха и от устните й се изтръгна едва разбираем възглас:

— Най-сетне дойде, дългоочаквани! Пристигна с танц и уми омърсеното си тяло в свещения извор! Познавам те, о, дете на луната и син на морския конник, заченат в недрата на морска раковина! Ти дойде от запад…

Прииска ми се да я поправя и да й кажа, че греши, тъй като бях пристигнал от изток, от Йония. Бях пристигнал, носен от бързите платна и яките мишници на гребците на бойния кораб, който ме пренесе през морето. Но думите й ме развълнуваха.

— Наистина ли ме познаваш, о, веща Пития? — попитах аз.

С безумен смях тя се приближи към мен, макар че прислужниците й се опитваха да я възпрат, и каза:

— Дали те познавам! Стани и ме погледни в лицето!

Откритото й лице беше тъй страшно, тъй неумолимо, че пръстите ми се разтвориха от само себе си и аз пуснах Пъпа на земята, станах и отвърнах на погледа й. Стори ми се, че чертите на лицето й се променят по причудлив начин. Отначало познах в облика й нещо от лицето на Диона — тази, която ми подхвърли ябълка, върху чиято кора беше изрязано с нож името й. После чертите на Диона започнаха да се променят и аз познах в новото лице Артемида Ефеска, същата като на черното изображение, изпратено преди векове от небесата. Но лицето се промени още веднъж и третият образ само се мярна пред мен и се превърна в сянка, след което отново видях безумните очи на пророчицата.

— И аз те познавам. Пития! — крещях аз.

Ако не бяха прислужниците, тя би се хвърлила в обятията ми. Но успя да освободи само лявата си ръка и докосна с нея гърдите ми. Почувствах как ме пронизва силата, която извираше от нея.

— Този юноша е мой — каза Пития. — Не е важно дали е посветен или не. Оставете го. Каквото и да върши, то е единствено по волята на боговете, а не по негова. Той в нищо не се е провинил.

Но жреците се посъветваха с недоволен вид и възразиха:

— Никой бог не говори сега чрез устата й, защото тя произнесе тези думи, без да е седнала на свещения триножник. Откровението й не е истинско. Отведете я.

Но прислужниците бяха безсилни да удържат Пития. Тя крещеше сякаш извън себе си:

— Виждам дима на страшен пожар зад морето! Виждам сажди по ръцете на този човек! Със сажди е покрито и лицето му, а гърбът му е опърлен от огън. Но аз го очиствам от скверността. От днес нататък той е чист и свободен. Нека сам избира пътищата си! Вие нямате власт над него.

Това бяха единствените думи, които тя произнесе свързано — след това тялото й започна да се гърчи, на устата й изби пяна и тя падна покосена в ръцете на прислужниците, като издаваше нечовешки вопли. Те я изнесоха, а жреците, обзети от свещен трепет, ме обкръжиха и ми заговориха един през друг:

— Ще се посъветваме още, но не се бой: пророчицата те очисти… Явно е, че си белязан от боговете, щом само появяването ти предизвика у нея свещения екстаз! Не можем да запишем в скрижалите думите й, тъй като тя не ги произнесе от триножника, но ще ги съхраним в паметта си.

В знак на благосклонност те намазаха стъпалата ми и дланите ми с пепел от лаврово дърво, горящо на олтара, и ме съпроводиха до вратата на храма, където заповядаха на слугите да ме нахранят и напоят. Слугите донесоха мокрите ми дрехи и кожената торба, които бях оставил при свещения извор, и тези, които забелязаха, че наметалото ми е изтъкано от фин вълнен плат, разбраха, че не съм съвсем обикновен човек. Още повече се убедиха в това, когато развързах торбата си и им дадох кесия, пълна със златни монети, сечени в Милет7, на които имаше лъвска глава и сребърни монети с изображението на пчели — сечени в Ефес. Подадох им и пълномощните си писма — две восъчни таблички, захванати помежду си с печат. Жреците обещаха да ги прочетат, а след това да ме извикат на беседа. Слугите ме заведоха в просто обзаведена стаичка и ми дадоха съвети как да започна да постя и да се пречиствам, за да бъдат невинни езикът ми и сърцето за следващата ми среща с жреците.

5.

Планината почти скриваше в сянката си делфийския стадион, но забелязах как блесна хвърлено копие над празната писта за надбягвания. То прелетя мълниеносно и потъна в сянката. Този миг се запечата в душата ми като предчувствие и съдбовен знак. След това видях млад мъж на моите години, но с по-жилаво тяло от моето, който тичаше с леки стъпки към копието си, забито в земята.

Аз тичах наоколо и го наблюдавах. Лицето на копиехвъргача беше намусено и враждебно, на гърдите си имаше огромен белег, а краката му бяха извънредно мускулести и възлести. При все това тялото му излъчваше красота и увереност, които изглеждаха тъй естествени, че в очите ми той изглеждаше като най-прекрасния връстник, когото някога бях срещал.

— Тичай с мен! — подканих го аз. — Уморен съм да се състезавам сам със себе си.

Той заби копието обратно в земята и застана на старта за надбягвания.

— Хайде! — извика той и двамата хукнахме с всички сили.

Понеже изглеждаше по-тежък от мен, мислех, че ще го победя с лекота. Оказа се, че той тича много бързо и трябваше да се напрегна, за да успея най-накрая да пристигна две крачки преди него до крайната линия.

И двамата се бяхме задъхали, но се опитвахме да го прикрием.

— Бягаш добре — каза ми той. — Хайде да хвърлим и копие: да видим кой е по-добър.

Копието му беше тежко, от тези, които се използват в Спарта. Взех го и се опитах да преценя теглото му. За мой срам трябваше да призная, че съм свикнал с по-леки копия, след което се засилих и го хвърлих с всички сили. Копието полетя и падна дори по-далече, отколкото бях очаквал. С тържествуваща усмивка изтичах, извадих копието и отбелязах мястото, където беше паднало; усмивката все още играеше на устните ми, когато върнах оръжието на собственика му. Но тя замръзна, когато видях, че той го хвърли на една дължина на копието по-далече от мен.

— Чудесно хвърляш! — признах аз с възхищение. — А не би ли искал да се състезаваме на скок? Ти си по-тежък от мен и май няма да успееш да ме победиш.

Но скокът ми беше съвсем малко по-дълъг от неговия. Без да продума, той ми показа диска. Първо хвърлих аз, но дискът на противника ми прелетя със свистене като сокол и остави моя знак далече за себе си. Съперникът ми се усмихна и каза:

— Нека борбата да разреши спора ни!

Без много да го оглеждам, усетих, че нямам желание да се боря с него. И не от страх, че той ще се справи лесно с мен, а просто от нежелание да го докосвам, да го захващам с ръце и той мен… В погледа му, дори когато се усмихваше, проблясваше зловеща искра, която ме караше да се чувствам някак странно.

— По-силен си от мен — казах аз. — Признавам се за победен.

Разделихме се и без да разговаряме повече, продължихме да се упражняваме в различните краища на празния стадион. Когато най-накрая се насочих към разлетия и прелелия от есенния дъжд ручей, той тръгна след мен с колеблива крачка. Измихме се мълчешком и се натрихме с чист пясък. Изведнъж, без да ме поглежда, той каза:

— Не би ли ми натрил гърба с пясък?

Аз натърках добре гърба му, а след това и той моя, и то така силно, че щеше да ми смъкне кожата. Измъкнах се с вик от ръцете му и го наплисках с вода от ручея. Той се усмихна, но не продължи детската ми игра. Спрях се и посочих белега на гърдите му:

— Воин ли си?

— Спартанец съм! — отвърна ми с гордост той.

Отговорът му засили и без това горящото в мен любопитство, тъй като за първи път срещах лакедемонец8. При това той съвсем не изглеждаше толкова свиреп и груб, както обикновено се очаква да изглеждат жителите на Спарта. Знаех, че градът им не е заобиколен от градски стени, тъй като спартанците смятаха, че най-добрата защита за града са самите те. Но знаех също, че те не смееха да напускат родината си сами, а само в отряди или с войска, на поход против враговете си. Той сякаш разгада мислите ми, защото обясни:

— Както и ти, и аз чакам присъдата на оракула. Нашият цар Клеомен, който ми е чичо, сънува лош сън за мен и ме отпрати от Спарта. Аз съм потомък на Херакъл…

Искаше ми се да му кажа, че съдейки по нрава на Херакъл и по събитията в живота му, не е трудно да се предположи, че той сигурно има хиляди потомци, пръснати по света. Но внушителната осанка на новия ми млад познат ме накара да обуздая присъщата йонийска насмешливост в характера си и да замълча.

По собствен почин той ми разказа цялото си родословие и най-накрая заяви:

— Баща ми е Дорией, известен навремето си като най-прекрасният мъж в Спарта. И той като прародителя си събуждал много завист в родината си и затова му се наложило да тръгне на запад, за да си основе нова родина в Италия или Сицилия. Някъде из тези земи е паднал в бой преди много години. — Той смръщи застрашително вежди и додаде: — Защо си се вторачил така? Дорией е истинският ми баща. Ето защо имам пълно право да използвам името Дорией, намирайки се извън Спарта, стига да искам. Моята майка ми разказа за него още преди да бях навършил седем години, след което бях взет за държавен възпитаник. Законният ми баща не е могъл да има деца. Така че той изпратил Дорией тайно при майка ми. В това няма нищо странно. Законните съпрузи в Спарта също преспиват със съпругите си крадешком. Всичко това е чиста истина и аз никога нямаше да съм прокуден от Спарта, ако баща ми не беше Дорией.

Бих могъл да прибавя, че още от Троянската война насам спартанците са имали причини да се отнасят с недоверие към прекалено красивите мъже и жени, но разбрах, че подобни думи биха наранили незаконния отрок на Дорией. Не се искаше много разум, за да се проумее това, още повече, че и моят произход беше забулен в мрак.

Облякохме се мълчаливо на брега на ромолящия ручей. Кръглата делфийска долина в краката ни тънеше в сумрак. По склоновете на планината играеха, ту алени, ту морави, отблясъците на залеза. Чувствах как нозете ми омекват от умора. Бях чист, бях жив, бях силен. Чувствах, че в сърцето ми се заражда искрена привързаност към чужденеца, който беше приел да се състезава с мен, без да ме попита кой съм и откъде съм.

Когато слизахме по пътеката между скалите, водеща до постройките около храма, той често ми хвърляше погледи и най-накрая продума:

— Макар ние, лакедемонците, да не изпитваме желание да общуваме с чужди за нас хора, ти ми допадаш. Сам съм, а самотата ми тежи — свикнал съм още от малък да бъда заобиколен с връстници. Като изгнаник не съм свързан със законите и обичаите на народа си, но те все още ми тежат като окови. Бих предпочел да бях загинал на война и името ми да е написано на надгробен камък, отколкото да живея тук сега!

— И аз съм сам — казах му аз. — Дойдох в Делфи по собствено желание — или да бъда опростен, или да умра. Нямаше никакъв смисъл да живея, обричайки на проклятие града си и цялата Йония9.

Той ме погледна недоверчиво изпод мокрите къдри на челото си.

— Но не бързай да ме съдиш — допълних аз. — Самата Пития изпадна в свещен екстаз пред вида ми и ме освободи от вината ми. Нямаше нужда да дъвче лаврови листа, да се замайва от изпаренията на пукнатината. Дори и без триножника тя ме обяви за невинен.

Йонийската недоверчивост и собственото ми възпитание ме подтикнаха, след като се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не би могъл да ме чуе, да прибавя с усмивка:

— Струва ми се, че тя не е безразлична към мъжете. Няма и съмнение, че е избраница на боговете, но сигурно понякога за жреците е трудно да открият свещен смисъл в безумните й слова.

Ужасен, Дорией вдигна ръце, сякаш да отблъсне думите ми.

— Нима не вярваш в пророчицата? — попита той. — Знай, че ако богохулстваш, не искам да имам нищо общо с теб.

— Не се безпокой — възразих аз. — Всичко на този свят си има две страни — едната е зрима, а другата — незрима. Ние, йонийците, имаме навика да се шегуваме с боговете и да разказваме за тях врели-некипели. Това обаче не ни пречи да им служим ревностно и да им принасяме жертви. Земният облик на оракула извиква съмнение в мен, но това не ми пречи да го призная и да приема присъдата му, дори да означава за мен сигурна смърт. Човек се нуждае от вяра…

— Не те разбирам — отговори ми озадачен Дорией.

При тези думи ние се разделихме, но след няколко дни той дойде при мен, хвана ме за ръка и ме попита:

— Не си ли ти онзи мъж от Ефес, който подпали лидийския храм в Сарди10 и предизвика страшния пожар в града?

— Да, това е моето престъпление — признах аз. — Аз, Турмс от Ефес, съм виновен за пожара в Сарди.

За моя изненада бадемовите очи на Дорией грейнаха от възторг, той ме затупа по рамото и взе да ме възхвалява:

— Как така виновен? Та ти си елински герой! Нима не знаеш, че искрите на пожара в Сарди подпалиха въстанието в цяла Йония — от Хелеспонт до Кипър?

Думите му ме накараха да се ужася — не бих могъл да си въобразя по-голямо безразсъдство.

— В такъв случай йонийците са безумци — казах. — Вярно е, че когато пристигнахме по морски път от Атина, ние нападнахме града. Три дни се щурахме около стените му, но не успяхме да завладеем Сарди — тъй здрави са те. Повече не се и опитвахме, а ударихме на бяг — и то още по-бързо, отколкото на идване. Персийските отряди избиха много от нас, в мрака дори се избивахме помежду си…

— Не — продължих. — Този поход в никой случай не би могъл да се нарече геройски. Случи се дори и това, че попаднахме на нощния празник на жените на града, който те провеждаха до стените му. Мъжете им излязоха да ги защитят и избиха още повече наши хора, отколкото самите перси. Тъй безславно свърши жалкият ни поход!

Но Дорией поклати възмутено глава и каза:

— Войната си е война и никога не е срамно човек да загине за родината. Не говориш като истински елин!

— Аз не съм истински елин — отговорих. — Преди много години се озовах в незнайна за мен местност край Ефес, под клоните на един дъб, разцепен на две от мълния, а около мен се валяха мъртви или полумъртви овце. Овенът на стадото, все още жив, ме бутнал с рогата си и ме свестил. Дрехите ми бяха изгорели и мълнията беше оставила черен белег на тялото ми. Но Зевс Гръмовержеца не можа да отнеме живота ми с мълнията си, макар и да се опита.

6.

Зимата беше настъпила, когато най-сетне получих заповед да се явя пред четиримата жреци на делфийския храм. Бях отслабнал от дългия пост. Тялото ми беше изнурено от физически упражнения и изобщо се чувствах тъй пречистен, та чак треперех от отмаляване. Жреците на храма започнаха отново да ме разпитват с подробности, както беше обичаят на тези старци. Накараха ме да разкажа отново всичко, което знаех за въстанието в Йония и за екзекуциите на наложените от персите тирани или за изгнанието на техните наместници.

— Самият аз съм свидетел единствено на прокуждането на Хермадор — им казах. — Дори не го хвърлихме от градските стени, а го изпроводихме до градските врати, които извеждат на пътя към Сарди. Изиграхме танца на свободата, но не вдигнахме ръка над Хермадор, макар че разрушихме дома му. Всъщност изгонихме го само заради това, че той беше най-добрият и най-справедлив сред жителите на Ефес, а не задето бе персийски наместник в града ни. Казахме му, че като истински жители на Ефес не можем да понасяме някой да е по-добър от нас самите. Той наистина нямаше място сред нас.

Жреците кимнаха и казаха:

— За всичко това ние знаем не по-зле и от самия теб. Но продължавай да разказваш — необходимо ни е да сравним твоите показания с тези, които сме чували от други.

И аз им разказах за нашия безславен поход към твърдината на персийския сатрап — Сарди, а най-накрая прибавих:

— Артемида Ефеска е велика богиня и аз съм се обрекъл на нея, тъй като тя се застъпи за мен, когато се оказах пред Ефес, ударен от мълния. Но черната богиня Кибела през последните няколко години се бори с гръцката Артемида за властта над елините. Йонийците са лекомислен народ и лесно се очароват от всичко ново. Ето защо по време на персийската власт много йонийци пътуваха до Сарди и принесоха жертви на Кибела. Те дори взеха участие в някои от срамните ритуали в чест на лидийската богиня. Когато тръгвахме на военен поход от Атина, на мен, както и на всички мъже около мен ми беше дадено да разбера, че войната не е само срещу персите, а преди всичко на свещената девственица срещу черната богиня.

— Мислех, че извършвам подвиг — продължих с по-силен глас, — когато запалих храма на Кибела. Не беше моя вината, че точно тогава се вдигна силен вятър и разнесе огъня по съседните покриви, покрити с тръстика. Пламъците стигнаха до самите градски врати и изгориха целия град. Носените от бурята, пламтящи тръстики обгориха гърдите и хълбоците ми. В града загинаха много от жителите му: огънят се разпространяваше с такава бързина, че не всички успяха да се хвърлят в реката.

Разказах им и за бягството ни и за сблъсъците ни с персите. След като се уморих да говоря, аз заключих:

— Но вие имате восъчните плочки, които ви дадох. Разбийте печата и ги прочетете — може би те ще ви накарат да повярвате на това, което ви разказах.

— Печатът е счупен и плочките са прочетени — казаха те, — така че за бунта в Йония и похода към Сарди имаме достоверни сведения. Това, че ти разказваш за разбойническия ви набег, без да се хвалиш, а със съжаление, говори в твоя полза. Намират се глупци, които възхваляват нападението като велик елински подвиг. Но подпалването на храм — дори да е на омразната ни азиатска Кибела — е осъдително. Ако хората започнат да подпалват храмове само защото не обичат някои божества, много скоро и боговете на Елада няма да са в безопасност.

По моя молба те прегледаха още веднъж восъчните плочки, след което ми позволиха да ги прочета със собствените си очи. Първото писмо гласеше следното:

Втората восъчна плочка пък гласеше следното:

Щом прочетох това злостно писмо, което би трябвало да бъде в моя защита, аз казах:

— Нима тези страхливци мислят, че биха могли да омилостивят персите! Не, те са също тъй застрашени, както който и да е йонийски град. Все едно какъв е произходът ми — радвам се, че не съм родом от Ефес!

Щом произнесох тези думи, изведнъж се почувствах объркан. Жреците забелязаха това и ме попитаха:

— Откъде си родом?

— Мълнията ме удари пред портите на Ефес. Друго нищо не зная за себе си. След всичко това бях дълго време болен.

— Не лъже ли езикът ти? С чисто сърце ли говориш? — попитаха ме строго те.

Думите им ме смутиха. Животът ми не би струвал и пукната пара, ако бих могъл да го запазя само с измама и лъжа. Ето защо направих признание:

— Дълго време действително не помнех нищо. Когато паметта ми се възвръщаше, спомените ми бяха тъй нетърпими, че ми се искаше да забравя всичко отново. По пълнолуние сънувах странни сънища, сякаш живеех в далечен непознат град сред хора, които ми бяха по-близки от тези, с които живеех наяве. Такива сънища ме преследват и до ден-днешен, тъй че понякога ми е трудно да преценя кое е сън и кое — истина.

Продължих да говоря, подбирайки внимателно думите си:

— Аз съм бежанец от Сибарис12, един от онези, които бяха изпратени преди падането на града към Милет. Бях десетгодишен. Точно десетгодишен — сигурен съм в това, тъй като учителят ми Хераклит събра сведения за мен в Милет. Когато вестта за гибелта на Сибарис достигна до Йония, жителите на Милет остригаха косите си в знак на скръб. Но след време косите им отново пораснаха и те забравиха за доброто, което бяха видели някога от Сибарис. Започнаха да ме бият, искаха да направят от мен първо пекар, а по-късно — овчар. Помня, че избягах от Милет накъдето ми видят очите, само и само да се махна оттам. Най-накрая бях ударен от мълния под дъба, пред вратите на Ефес.

Жреците вдигнаха ръце в недоумение и започнаха отново да се съветват:

— Що за объркан разказ! Турмс не е гръцко име и не означава нищо на гръцки. Но той в никакъв случай не е син на някой роб, щом са се постарали да го изведат от Сибарис. Четиристотинте семейства от града са знаели какво правят. Разбира се, синовете на знатните варвари получаваха гръцко образование в Сибарис, но ако Турмс е варварин, защо не са го изпратили обратно в родината му, а вместо това го изпращат с хората, тръгнали към Милет?

Самочувствието ми се вдигна при вида на четиримата старци, които се мъчеха да разгадаят миналото ми и търкаха в недоумение челата си, стегнати с превръзките на посветените.

— Погледнете ме добре! Та нима лицето ми е лице на варварин?

— Откъде бихме могли да знаем? Дрехите ти са йонийски. Обучението ти е гръцко. А що се отнася до лицето ти, то е само едно от безбройните лица на земята. Хората се познават не по лицата, а по дрехите им, косите, брадите, говора… — Жреците замигаха и отвърнаха очи от мен.

Усетих нов прилив на сили. Сякаш свещена топлина се разля по тялото ми и пред очите ми заиграха свещени огньове. Погледът ми пронизваше четиримата жреци и аз виждах, че те са уморени: тъй уморени от усилието да разбират най-добре човешките души, че вече и сами не вярваха на себе си. Усещах, че нещо в мен е по-силно от тях.

Зимата настъпваше. Време беше богът на Делфи да се отправи към далечния север, към земята на езерата и лебедите, и да остави владението си във властта на Дионис. Морето бушуваше, корабите бързаха да намерят пристан, а в Делфи престанаха да идват странстващи богомолци и поклонници. Жреците на храма копнееха за отдих, за топлината, излъчвана от разпалените въглени, и за зимния си сън, тежък като смъртта.

— О, мъдри старци! — замолих ги аз. — Имайте милост към себе си: нека излезем навън, на открито и да потърсим знак от небесата.

Излязохме на свеж въздух, обгърнати в наметките си, и започнахме да се вглеждаме в навъсеното небе. Изведнъж над главите ни плавно се завъртя синьо гълъбово перо.

— Ето моя знак! — радостно обявих аз.

После се досетих, че над нас бе прелетяло гълъбово ято, тъй че перото не беше паднало съвсем изневиделица. И все пак това беше знак. Старците ме наобиколиха.

— Гълъбово перо! — възкликнаха те в изумление. — Гълъбът — това е птицата на родената от вълните Киприда. Вижте — сякаш самата Афродита озари лицето на този човек със златисто сияние!

Внезапно връхлетя вятър и заплющя в дрехите ни, за миг дори сякаш щеше да ни събори. Над мрачните планински върхове на запад просветна мълния, а след миг изтрещя силен гръм, повторен деветократно от ехото над делфийската равнина.

Постояхме там още известно време, но нищо друго не се случи. Жреците се върнаха в храма и ми заповядаха да чакам до входа му. Прочетох мисли на седемте мъдреци, издълбани в стените на храма. Разгледах сребърното блюдо на Крез. Взрях се в лика на Омир. Димът от вечния огън на жертвеника ухаеше приятно на лаврови листа и гъделичкаше ноздрите ми.

След като се посъветваха, жреците на делфийския храм дойдоха отново при мен и изрекоха следните думи:

— Турмс от Ефес! Свободен си и можеш да отидеш където пожелаеш. Боговете ни дадоха знак. Пития произнесе словата си. Ти изпълняваш волята на боговете, а не своята. Служи, както и преди си служил, на Артемида и принасяй жертви на Афродита, която те е спасила от смърт. Но делфийският бог не те покровителства. Той не те осъжда, но и не приема да изкупи вината ти. Нека я носи Артемида Ефеска, която те е изправила срещу азиатската богиня.

— Къде да отида? — поколебах се аз.

— Тръгни на запад — отговориха ми те. — Тъй каза Пития.

— Това ли е волята на вашия бог? — не скрих разочарованието си аз.

— Не! — завикаха те. — Нима не разбра, че делфийският бог не е твой покровител. Той нищо не ти заповядва и нищо не ти забранява. Съветваме те единствено от добра воля.

Помислих си: дванадесет града в Йония се бунтуват против персите. На изток настъпва зората на свободата. Не ще мине много време, и Ефес отново ще отвори вратите си на бунтовниците. Макар да вярвах в това, премълчах, за да не дразня старците.

— Не съм посветен в тайнствата на Артемида — произнесох аз. — Но веднъж по пълнолуние, когато преспах по волята на жрицата в храма на бързоногата, тя ми се яви в съня ми с черното си куче. Яви ми се в подземния си облик на Хеката и ми откри, че ме очаква богатство. Когато това се сбъдне, ще ви изпратя дарове за храма.

— Не, никакви дарове не искаме от теб, Турмс! Недей да пращаш дарове на делфийския бог!

Те дори ми върнаха кесията със златни и сребърни монети, като отделиха само малка сума за разходите по моето пребиваване в Делфи. Останах загадъчен в очите им, та ми върнаха дори и персийския щит със златен обков, който носех със себе си. Атиняните го бяха придобили по време на похода си към Сарди и го бяха поверили на мен — да го принеса като дар на Аполон, делфийския бог.

7.

Аз бях свободен, но Дорией все още не беше получил отговор от жреците на храма. Прекарвахме дните си в близост до светилището и от скука дълбаехме имената си по камъните. Наоколо имаше вековни скали, пред които хората се бяха кланяли на подземните богове хиляди години преди Аполон да се яви в Делфи.

Дорией шибаше камънаците с върбови клонки и повтаряше отегчено:

— Аз съм воин и съм роден за битки… Омръзна ми да чакам, да става каквото ще! Учили са ме да бъда с другарите си! А тук от безделие и самота в главата ми се въртят всякакви печални мисли… Усещам как губя вяра в оракула и в изветрелите му жреци, които преживят лаврови листа. Делото ми е военно, а не божествено. По-скоро здравият меч би го разрешил…

— Позволи ми да бъда твой оракул — казах аз. — Времената са бурни. Тръгни с мен на изток, зад морето — в Йония! Там всеки изкусен воин се посреща с разтворени обятия. Ще те сложат начело на отряд смелчаци. Чака те велика слава и богата плячка. — Помълчах и добавих — Цяла Елада ни обещаваше помощ, но само от Атина изпратиха двадесет кораба, които обаче се прибраха след неуспеха ни при Сарди.

Дорией възрази вяло:

— Ние, спартанците, не обичаме морето и това, което става по моретата, не ни засяга. Помня, миналата зима при нас пристигна вашият Аристагор Милетски. Търсеше помощта ни. Показа ни медна табличка с областта и града, който трябваше да нападнем, но всички му се присмяха, когато обясни, че за да стигнем до Суза и да покорим великия цар на персите, трябва да преплаваме морето и след това да направим тридесетдневен преход. Та нали през това време в Спарта щяха да се разбунтуват илотите13, а и съседите щяха да я нападнат! Не, Спарта няма как да се забърка в морски дела.

— Но ти си свободен човек — не се предавах аз — и имаш право да не се съобразяваш с обичаите на родния си град. Морето с безкрайните си простори е чудесно. Хубави са и йонийските градове: не е много студено през зимата и не е много горещо през лятото. Стани ми спътник, тръгни с мен на изток!

Тогава той каза:

— Да хвърлим овчи кости. Нека те да ни посочат пътя!

Сред мрачните скали, посветени на подземните богове, всеки един от нас хвърли по три пъти овчи кости, но те неизменно посочваха запад.

— Лоши кокалчета ни се случиха — промърмори кисело Дорией. — Не стават за гадаене.

И аз разбрах. Дълбоко в душата си той искаше да тръгне с мен и да се бие с персите. Престорих се, че все още се колебая, и казах:

— Персийският цар е опасен враг, дума да не става. Със собствените си очи съм виждал картата на света, съставена някога от Хекатей Милетски, с отбелязани земите, които владее — от Египет до Индия. Не успя да завладее само скитите14.

— Именно с могъщ враг си заслужава човек да се сражава! — отсече Дорией.

— Аз нямам от какво да се страхувам — продължавах да го дразня аз. — Щом мълнията не ме уби, значи не ми е съдено да загина и от човешка ръка. Вярвам, че съм неуязвим в боя, но ти си друга работа. Не, не е редно да те изкушавам и да излагам живота ти на опасност… Костите посочиха запад. Нека да им се доверим.

— Но и на теб ти се падна запад — възрази Дорией. — Да тръгнем заедно! Казваш, че съм свободен. Но колко струва свободата, ако няма с кого да я споделиш?

— И костите, и жреците ми посочват запад — съгласих се аз. — Именно затова ще тръгна на изток и ще докажа сам на себе си, че никакви знамения и предупреждения не могат да ме възпрат да постъпя, както аз искам.

— Сам не разбираш какво говориш… — засмя се Дорией.

— Не аз, а ти не разбираш — възразих аз. — Искам да си докажа, че съдбата не може да бъде измамена дори ако постъпваме обратно на предупрежденията.

В този миг пред нас изведнъж се явиха слуги, пратеници на жреците от храма, и Дорией се надигна със светнало лице от жертвения камък, на който беше седнал, остави ме да чакам и се затича към храма. Обаче, когато се връщаше, видях, че върви към мен с клюмнала глава и скръбен вид.

— Пития проговори и жреците изтълкуваха думите й. Проклятие грози Спарта, ако се завърна в пределите й. Ето защо те ми казаха да тръгна на запад по морски път. Всеки владетел в западните градове би ме взел охотно във войската си. На запад, казаха ми те, е гробът ми, на запад, казаха, ми предстои да се прославя за вечни времена.

— Щом е така, да тръгваме на изток! — засмях се аз. — Ти си още млад. Защо ти е да бързаш към гроба си?

Още същия ден се запътихме към брега. Но морето беше неспокойно и никакви кораби не кръстосваха по това време на годината тези води. По неволя продължихме пеша, следвайки гористия, обраснал в растителност бряг. Нощувахме в овчарски колиби. Животните бяха запрени вече в кошарите си, тъй че не се страхувахме от овчарските кучета. Жителите из близките села се страхуваха да ни пуснат в къщите си, колкото и да се мъчехме да ги уверим, че сме двама поклонници, идващи от Делфи.

След като отминахме Мегара, наложи ни се да се замислим по какъв път да се доберем най-лесно до Йония. В Атина имах другари по оръжие, с които бях участвал в похода до Сарди. Но там в момента на власт бяха управници, които не желаеха да имат нищо общо с въстанието на йонийците. Опасявах се, че приятелите ми не биха искали да си спомнят за общия ни поход.

Затова пък Коринт беше един от най-гостоприемните гръцки градове. От двете му пристанища тръгваха кораби и на изток, и на запад. Коринт се посещаваше дори и от финикийците, тъй че жителите му бяха свикнали да виждат чужденци.

— Да тръгнем към Коринт! — предложих аз на Дорией. — Там ще проучим какво ново има из Йония и не по-късно от началото на пролетта ще намерим кораб, който да ни прекара оттатък през морето.

Но Дорией се намръщи.

— Ти си ми приятел и при това си йониец, което само по себе си означава, че разбираш много повече от пътешествия, отколкото аз — призна си неохотно той. — Но никой спартанец не би допуснал някой друг да му налага волята си!

— Тогава да хвърлим отново кости — отстъпих аз и нарисувах на пясъка посоките на света спрямо слънцето и стрелки, които сочеха според мен към Атина и Коринт.

Дорией хвърли костите, но те отново показаха запад.

— Е, щом е така, да тръгваме към Коринт — съгласи се мрачно Дорией. — Но това си е мое решение, а не твое!

Не исках да се присмивам, затова потвърдих:

— Да тръгваме! Аз лично съм прекалено разглезен от йонийското си възпитание. Мен ме отгледа мъдрец, изпълнен с презрение към хората. Който умножава познанията си, отслабва волята си. Твоята воля е по-силна от моята. Да тръгваме към Коринт, както ти реши!

Дорией се засмя с нескрито облекчение. Засили се и хвърли копието си с всички сили по посока към Коринт. Затичахме се, за да видим къде беше паднало то, но когато го приближихме, видяхме, че се е забило в останките на прогнило корабче, явно заседнало в брега. И двамата усетихме в душите си, че това е лошо предзнаменование, но не проронихме нито дума и дори не се спогледахме. Дорией измъкна копието си и двамата продължихме тичешком към Коринт, без дори да се обърнем назад.

8.

В Коринт чуждоземците не са принудени да злоупотребяват с гостоприемството на местните жители. Там за тях са построени странноприемници, в които човек може да си плати престоя и храната. Там не се отнасят с пренебрежение и враждебност към гостите независимо от цвета на кожата им, чертите на лицето им или дрехите, с които са облечени. Там съдят за чужденеца единствено по тежината на кесията му. Струва ми се, че голяма част от коринтяните преживяват от джобовете на чужденците, които биват изпразвани с невероятна бързина и умение.

Безспорно в Коринт има много чудеса, като например извора на Пегас. Под един навес на храма може да се види и носът на кораба на аргонавтите, макар и доста прояден от червеи. В Коринт човек може да прекара цяла година, без да успее да научи всички разкази за делата на боговете, които коринтяните обичат да разказват.

Когато стигнахме в Коринт, първите, които срещнахме, бяха тълпа бежанци от Йония. Бяха най-вече заможни хора, които се страхуваха от произвола на тълпите, а още повече да не ги сполети отмъщението на персите. Мнозина от тях очакваха с нетърпение настъпването на пролетта, за да продължат на запад към гръцките градове в Сицилия и Италия, възможно най-далече от персите. Сред тях имаше мъдреци, учени, лечители, поети и музиканти.

Те говореха:

— На запад са големите, богати градове на Гърция, места, където човек може да диша свободно. На запад е бъдещето, а на изток е унижението и смъртта.

Но дори и те признаваха, че въстанието се е разпространило чак до Кипър, че йонийските кораби владееха моретата и всички йонийски градове участваха в размириците. Дори в Ефес временната власт на старите беше съборена.

По желание на Дорией отидохме в коринтския храм на Херакъл, където той принесе жертви на праотеца си. Но най-величествен и най-богат сред храмовете на Коринт беше храмът на Афродита, който се издигаше на високи скали и беше обграден от яки стени. В него живееха около хиляда жрици, които бяха посветили живота си на богинята на любовта.

Всъщност славата на Афродита Коринтска беше доста съмнителна, но делфийските жреци ме бяха научили да принасям жертва на богинята на любовта. Ето защо след няколко дни престой в Коринт аз предложих на Дорией:

— Хайде да посетим храма на Афродита и да я почетем, както подобава!

Но Дорией ми отговори:

— И без това градът ме изнервя. Навсякъде виждам безделници, а свирнята по улиците ме кара да полудея. И подправките им са такива, че направо ме замайват. Страхувам се, че ако отдам и тялото си в чест на Афродита, ще загубя власт над себе си! Не, тялото ми трябва да ми служи, а не аз на него!

С идването на пролетта отплавахме с един от първите кораби към Йония.

Когато пиша всичко това, аз, Турмс, съм захапал лавров лист, който да ми спомни за Делфи. Капнал съм в дланта си капка розова вода, чийто аромат да ми припомни уханието на Коринт. Разтрил съм между пръстите си изсушени водорасли, за да си спомня за копието на Дорией, което потъна в прогнилото корабче на брега на морето. А сега ще сложа в устата си бучка сол, за да усетя на езика си острието на меча и вкуса на желязото.

През трите години на скитничество из Йония бяхме непрекъснато обградени от дима на подпалени домове и от тътена на битките, живеехме сред атаки и бягства, сред вонята на разлагащите се трупове по бойните полета, сред безсмислени поражения и победи над персите.

През тези години възмъжах и се превърнах във воин, докато един ден персите не изтласкаха йонийските войски към морето и не започнаха да обсаждат размирните градове.