Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

По време на войната с персите аз си заслужих името на човек, който се присмива на смъртта. Дорией се беше прославил като умел пълководец, начело с него беше безопасно да се влиза в бой. Но когато персите обсадиха Милет откъм сушата, Дорией каза:

— Милет все още предпазва йонийските градове зад гърба си. Но на сушата персите биха ни победили. Всеки от йонийците мисли единствено за собствения си град. Ето защо помежду ни цари неразбирателство. А корабите ни все още са на брега на остров Ладе!

Дорией си беше пуснал брада. Шлемът му беше украсен с конска грива, а щитът му беше обкован със сребърни фигури на герои. Той се огледа наоколо и продължи:

— Милет, този златен град с непристъпни стени, е капан за мен. Не съм свикнал да защитавам стени. Единствената защита, от която имам нужда, е собственият ми щит. Турмс, приятелю, хайде да напуснем Милет! Този град вони на мърша!

Аз недоумявах:

— Нима предлагаш да зарежем твърдата земя заради плъзгаща се под нозете ни палуба и да водим корабни боеве? И това го казва човек, който не е привикнал към морето и пребледнява при вида на прииждащите вълни?!

Дорией отговори:

— Лято е и морето е спокойно. Освен това аз съм хоплит15 и предпочитам да се бия на чист въздух. Корабът се движи, а градските стени — не. Да тръгнем към Ладе — да видим как стоят нещата там.

И тъй, намерихме лодка, която да ни откара до Ладе. Това не беше никак трудно, тъй като между острова и града имаше много лодки, с които се превозваха продоволствия, плодове и вино за моряците, а към града пък често идваха моряци, желаещи да се порадват на златния град.

Там имаше безброй бойни кораби от цяла Йония, сред които най-мощни бяха милетските. Тези, които бяха във водата, излизаха един след друг в открито море през тесния пролив, нареждаха се във върволица и греблата им проблясваха на слънцето. Спускаха се напред, като разпенваха вълните, гонейки въображаеми врагове, и се упражняваха да забиват подводните си ударници в също такива въображаеми вражески кораби.

Но повечето кораби бяха изтеглени на сушата. Моряците смъкваха платната и старателно ги нагласяваха като навеси, където да се крият от слънцето. Въздухът бе изпълнен с подвикванията на търговците, и врявата на пияните моряци, които се препираха с висшестоящите, а тук-там някои от тях бяха заспали, без да обръщат внимание на шума.

Дорией им извика гръмогласно:

— Безделници, защо пиянствате, когато персите могат да се появят всеки момент? Говори се, че имат над триста кораба!

Отговориха му:

— Надяваме се персите да имат хиляда кораба — та нали тогава най-сетне ще свърши тази проклета война. Ние сме волни йонийци, еднакво добре се бием и на суша, и на море, а в морски бой досега никакъв враг не е могъл да ни срази. — Но след тези думи започнаха да се оплакват: — Ако знаете само, как са ни омръзнали честолюбивите ни и безсърдечни военачалници! Заставят ни да гребем в най-голямата горещина и издевателстват над нас по-зле и от персите. Погледнете кървавите пришки по дланите ни и опърлените ни лица!

И те ни показаха ръцете си, изнежени ръце на граждани, непривикнали към тежък труд. Не беше умно от тяхна страна, че смятаха за безсмислена изнурителната подготовка.

— И ето — продължаваха те, — ние си избрахме нови, по-умни военачалници и решихме да отдъхнем и да наберем сили, след което да се нахвърлим като лъвове срещу персите и да ги разгромим!

Обикаляхме брега от група на група и разглеждахме бойните кораби. Навсякъде се чуваше ропот. Караха се даже помежду си и самите командващи, обясняваха си кой на кого трябва да се подчинява. Чухме още, че по мнението на някои моряци, на десет хоплити би трябвало да се падат по сто гребци.

Дорией поклати глава и каза:

— Броят не е решаващ, а умението на воините. Ако обстоятелствата принуждават военачалниците да хвърлят в бой неопитни воини, първото правило на военното изкуство гласи: тези хора трябва да бъдат заставени да маршируват дотогава, докато не грохнат, не огладнеят до смърт и не изпаднат в отчаяние. Чак тогава при вида на врага те няма да се обърнат и да побегнат, а ще съберат всичките си сили и ще го нападнат. Ето защо са прави тези, които карат гребците да гребат без отдих…

Едва вечерта донесе дългоочакваната прохлада. Повърхността на морето приличаше на тъмночервено искрящо вино, когато към брега се приближиха последните пет кораба. Това бяха само петдесетвеслени съдове, чиито гребци се трудеха неуморно и изпълняваха командите ритмично като един.

Дорией ги наблюдаваше със задоволство и най-накрая предложи:

— Да отидем и да видим кои са и кой ги командва!

Гребците издърпаха веслата и скочиха в морето, за да избутат корабите на сушата. Но преди това хвърлиха във водата някои от другарите си, които бяха загубили съзнание. Щом дойдеха на себе си, те изпълзяваха на брега и падаха изнемощели на пясъка. Ако не беше помощта на другите, някои от тях сигурно щяха да се удавят. Корабите бяха без украшения или фигури на носовете си, но изглеждаха маневрени и годни за дълго плаване. Миришеха силно на смола и катран.

Почакахме, докато всички се насъбраха и запалиха огън. Вечерята им се състоеше от супа от корени, хляб и зехтин. Щом почувстваха аромата на топлата супа, лежащите по брега запълзяха към казана, безсилни да се изправят на крака. Приближихме се към вечерящите и ги попитахме:

— Кои сте и откъде сте? Кой е водачът ви? Те отговориха:

— Ние сме бедни и незнатни мъже от Фокея16, а нашият военачалник се казва Дионисий. Той е жесток и безжалостен човек. Отдавна да сме го убили, но просто не ни достига смелост.

А в същото време се смееха и гримасничеха безобразно. Явно беше, че храната им се нравеше, макар да не можеше да се сравни с яденето, което се даваше на милетските кораби. Те ни показаха предводителя си, който с нищо не се различаваше от тях — едър на ръст, брадат и мръсен.

Дорией пристъпи към него. Обкованите със сребро доспехи на спартанеца подрънкваха величествено, а гривата на шлема му се развяваше на вятъра.

— Дионисий от Фокея — обърна се към главатаря той, — аз и другарят ми искаме да дойдем като хоплити на един от твоите кораби и да се бием срещу персите.

Дионисий се разсмя с хриплив глас:

— Ако имах пари, бих те поставил на носа на кораба си — само видът ти е в състояние да обърне персите на бяг. Но аз нямам нищо, освен кожения шлем и щит и влизам в бой не за пари, а за да защитя града си и да се прославя. Надявам се обаче покрай другото да заловя няколко персийски кораба, за да не останат хората ми съвсем без плячка. Иначе те ще изпълнят това, което ми обещават всеки ден с най-долни проклятия — да ме убият и да ме хвърлят в морето.

Не изтърпях и се намесих в разговора:

— Не дразни другаря ми. Той не обича шегите. В наши дни хоплит на кораб струва пет, дори десет драхми на ден.

Военачалникът отговори:

— Аз също се смея рядко, навярно тъй рядко, както и твоят другар, макар че в последно време ми се налага да го правя по-често. В лагера има доста повече от златото, сечено в Персия, отколкото може да се предположи. Тук хората пият и се веселят, пеят и танцуват, гуляят и се карат. Ето и аз — човек, мрачен по природа — съм се научил да се смея и дори да веселя хората си. Но ще ви кажа още нещо: по-голяма глупост от това, което искате от мен, не бях чувал досега. Защо ви е на вас, явно опитни в боя хора, да идвате при мен и да ми предлагате услугите си, макар платната ми да не са нашарени на ивици и да нямам златни гривни на китките си?

— Много просто — побърза да отговори Дорией. — Каквито и да са платната, по-добре е човек да служи на кораб, чиито гребци са опитни и работят в такт и по команда, отколкото на кораб, където непрекъснато се карат и сменят водача си според настроенията. Не владея изкуството на морския бой, но съдейки по това, което видях днес в Ладе, ти си единственият човек на този остров, който ми вдъхва доверие.

Думите ни се понравиха на Дионисий и той ни нае. Заменихме остатъците от бойните си трофеи за големи количества месо, което принесохме в жертва на Посейдон. Купихме също и вино и почерпихме уморените хора на Дионисий.

— Ние, жителите на Фокея, живеем и умираме в морето. Нашите предци са основали Масилия17 — най-отдалечената от всички гръцки колонии, от другата страна на Западното море. Предците ни са владеели съвършено морския бой, сражавали са се с тиренците на запад, но за нещастие, не са се връщали обратно по домовете си, за да ни предадат своя опит. Ето защо сме длъжни да научим всичко отначало и да не разчитаме на ничия помощ.

В потвърждение на думите си Дионисий заповяда да изсвирят с бойната раковина и сам започна да вдига заспалите воини с ритници. Въпреки нощния мрак те бързо вдигнаха мачтите на корабите и още преди да бях успял да стъпя на палубата, над главите ни се развяха белите платна. Но Дионисий си оставаше недоволен. Той викаше, ругаеше, нанасяше жестоки удари по гърбовете на моряците с възлестия си камшик и при това ги наричаше „охлюви“.

Шумът и виковете разбудиха целия остров. Вдигна се тревога, разнесе се слух, че персите се приближават. Мнозина се разтрепериха от страх и хукнаха да се крият из храстите. Водачите им напразно се опитваха да въведат ред. В лагера настъпи още по-голяма суматоха, отколкото през деня. Когато се изясни, че Дионисий е затръбил с раковината само за собствено удоволствие и за да накара хората си да вдигнат платната в мрака, почти всички водачи се втурнаха към нас с голо оръжие в ръце и заплашиха да ни убият, ако не ги оставим да се наспят. Но хората на Дионисий се втурнаха на свой ред към тях, опънали въжета, така че много от нападателите се оплетоха в тях и изпонападаха, а някои дори изгубиха мечовете и щитовете си в тъмнината. Ето как за малко на острова не избухна истинска война между йонийците. Но всички бяха прекалено сънени и уморени, за да се бият. А някои бяха така пияни, че дори не помнеха на сутринта къде се е дянало оръжието им.

2.

Войната по море е безжалостна и никакъв бой на сушата не може да се сравни с нея. Тъй като научих това от личен опит, не бих искал да коря прекалено корабите на Милет и съюзниците им. Все пак това бяха съвсем не лоши съдове, а екипажите им се състояха от смели и дръзки воини. След като им омръзна да се оплакват, те се заловиха яко за греблата и скоро се научиха да гребат чудесно в такт.

За новака няма по-коварен враг от греблото. То удря по главата и дори троши ребра. Дионисий ми връчи весло още на първия ден, а вечерта дланите ми бяха разкървавени.

Милет изпрати в морето учебни кораби, натоварени със стърготини. Те не потъваха, дори когато страните им бяха пробити. Много от военачалниците не желаеха да участват в тези учения, тъй като се страхуваха, да не би да повредят металните ударници на собствените си кораби, което от своя страна би повредило съединенията на гредите, но Дионисий каза:

— Трябва да изпробваме съдовете си, за да видим дали са наистина здрави и дали ударниците ни биха могли да пробият търбусите на вражеските кораби, а и дали бихме могли да се откъснем лесно след подобен удар.

При първата атака полетях с главата надолу — за малко не загубих греблото си. Откъм палубата над главите ни се чу страшен тътен и шум, който проехтя от носа до кърмата, сякаш някой роб беше изтървал чувал с бронзови съдове и те се търкаляха по стръмна каменна улица. Ала това беше просто Дорией, който се бе прекатурил на палубата при първия удар.

Нямам особено желание да разказвам с подробности за тези учения. Колкото и привикнало на несгоди да беше тялото ми, то не беше привикнало към греблото. Всяка вечер, когато ме хвърляха в морето, за да се свестя, мечтаех да не се събудя никога вече. Солената вода пареше дланите ми, останали без кожа, но още по-силно ме изгаряше накърнената ми гордост. И с греблото, както и с всичко друго, исках да си докажа, че съм по-добър от който и да било друг.

Дионисий не се и опита да направи гребец от Дорией, а уважи благородния му произход. Дорией беше обучен да се движи леко дори в пълни бойни доспехи и да прескача всякакви високи препятствия. Ето защо той се справяше на кораба по-добре, отколкото Дионисий бе очаквал, и само се усмихваше мрачно на многобройните си натъртвания и на разкървавените си лакти.

След като видя, че съм напреднал с греблото, Дионисий реши да ме повиши и ме взе при себе си на палубата, тъй като умеех да чета и да пиша. Той ми разкри смисъла на морските знаци, както и на различните сигнали с рог, а аз от своя страна му четях на глас писмата, написани на восъчни плочки, които се получаваха от градския съвет, и пишех отговорите му. Преди това той винаги беше захвърлял подобни плочки в морето. Изумлението му беше огромно, когато само с помощта на едно такова писмо той получи на кораба цял жертвен бик, три овце и лодка, натоварена с плодове, овощия и кореноплодни.

Казах:

— Градът е длъжен да ви плаща с провизии. Можеш да си поръчаш от Милет и други неща — например свирачи на сиринга, зехтин, вино, дори медни лъвски глави, с които да отличаваш хората си, ако искаш.

Дионисий отвърна:

— Никога не бях чувал нещо по-невероятно. Мислиш ли, че бих могъл да пратя восъчни плочки и на персите, с които да ги помоля да вдигнат платна и да се махнат оттук. Самият аз не успях да измъкна от Милет дори чувал брашно, а ти ме правиш богат само като драскаш някакви завъртулки по восъка на плочките! Може пък тази война да не е чак толкова лошо нещо!

— А нима ти мислиш, че тази война е лошо нещо? — попитах аз.

Дионисий ме изгледа изпод рунтавите си вежди и се разсмя на глас. Белите му зъби блеснаха на слънцето:

— Странен човек си ти, Турмс — каза той. — Ако сам не го разбираш, няма смисъл да ти го обяснявам.

Поразмислих се, и стигнах до извода, че хората наистина бяха почнали да се съмняват в настоящата война. Властта в Милет поддържаше едва-едва единството на флотата — да не се разпръснат корабите и да не тръгнат към родните си места. Как беше станало така, че великият град, основал стотици колонии, бе достигнал до такъв упадък?

Едва-що падна вечерта, и небето над Милет бе озарено от кървава заря18, а в лагера плъзнаха слухове, че персите били завладели и разграбили храма на Аполон Йонийски, а след това го подпалили, за да дадат сигнал на корабите си.

Като гледах пурпурното небе, бях почти уверен, че персите са решили да си отмъстят за подпалването на храма на Кибела в Сарди. Какво щастие, че в малкия лагер на Дионисий никой не знаеше кой всъщност бях аз! Ако бях останал в Милет, разгневените тълпи сигурно щяха да ме разкъсат на парчета.

През целия следващ ден Ладе беше обхванат от паника, но през нощта хората като че ли се поокопитиха. Някои говореха, че персите, които бяха разрушили божествения храм, са си навлекли гнева на боговете. Други твърдяха, че никой не е достатъчно силен, за да спаси Йония, щом дори самият Аполон не бе съумял да защити най-голямата си светиня. Хората се къпеха в морето, сплитаха на плитки косите си и се обличаха в най-хубавите си дрехи — в очакване на предстоящото сражение.

Същата нощ в лагера на Дионисий се появи орфически жрец, който засвири с лирата си и запя за слизането на Орфей в страната на мъртвите. Той каза:

— Не ми е позволено да разказвам за тайните ни обреди на непосветени като вас. Но за утеха на тези, които утре ще паднат в боя, искам да споделя, че ние, посветените, не признаваме смъртта. Има хора, които са живели преди и които се връщат отново на белия свят чрез прераждането.

Дионисий рече:

— Участвал съм в някои тайни обреди, за които не се говори много-много. От обречените на Дионис съм чувал, че богът се появява в Елевзин като Якх19 винаги когато Деметра извежда дъщеря си Персефона от царството на Хадес. Житното зърно трябва да умре, за да се роди ново жито от същото зърно. Но безсмъртието, пред което свободните мъже са равни с робите или с жените, не е по вкуса ми.

Дорией каза:

— За мен безсмъртието се изразява единствено в надгробния надпис, изписан на камъка, който е издигнат в чест на падналия в боя.

Орфическият жрец възкликна:

— О, неверници! Нима бихте се примирили да бродите вечно като сенки и да пиете размесена с вода жертвена кръв в мрака на ада? — Той се вторачи пред себе си като обзет от някакво вдъхновение, прокара поривисто пръсти по струните на лирата си и извика през безумната мелодия:

— Нима сред вас няма никой, който да ме познае и да се отзове на призива ми?

Странно, но усетих, че душата ми разпознава песента на орфика, сякаш я беше слушала някога преди векове. Облещих очи и извиках:

— Аз, аз ти отговарям, защото виждам, че лицето ти е обкръжено от бледо сияние!

Нещо повече, когато се огледах около себе си, видях, че лицата на някои други също бяха обкръжени от сияние, което менеше цвета си — ту червеникаво, ту синкаво, ту жълто или зелено. Но повечето от лицата тънеха в мрак.

Орфическият жрец се приближи, докосна лицето ми с длани, погледна ме в очите и каза:

— Познавам те. Ти си един от тези, които се връщат. Защо се цапаш с кръв, защо убиваш себеподобни, макар да си от рода на Орфея?

Откъснах се от него, поклатих глава и казах:

— Не, не можеш да ме измамиш, орфико! Сън е, пиянство е това, което изчезва с изгрева на слънцето! И друг път съм следвал Артемида и съм скитал в чудновати градове, макар тялото ми да е оставало в постелята. Но винаги съм се пробуждал от лъжата. Не ти вярвам!

Той ме дръпна настрана, за да ме поучи:

— Редки са моментите на пробуждане и на спомен за онези, които преминават от тяло в тяло. Понеже виждам в очите ти, че ти си един от тях, искам да ти дам съвет, макар да е явно, че не си посветен. Някой ден, когато отново ще заскиташ като сянка във владенията на Хадес, ще бъдеш обзет от нетърпима жажда. Трябва да победиш жаждата си и да отбегнеш извора, който ще се изпречи на пътя ти. Този извор носи забрава. Ала в царството на Хадес има и друг извор — изворът на паметта. Посветените знаят как да потърсят пътя към него, но на теб не мога да разкрия тази тайна, а само да те уверя, че познанието съществува.

В моите очи тогава той беше само безумец, тъй като животът ми в Ефес ме беше научил да не се доверявам на никого и нищо. Но думите му ме накараха да потръпна и да усетя странно замайване. Когато той продължи пътя си сред воините и чувах само отдалече свирнята му, аз се върнах при другарите си и усетих, че студенината ме напусна. Дионисий сложи тежка длан на рамото ми и каза:

— Човек живее по-лесно, колкото по-малко знае за подземните и за небесните тайни, Турмс.

Животворното му потупване върна силите ми. Разтърсих цялото си тяло, за да се освободя от странното състояние, в което бях изпаднал. Усетих пясъка под нозете си и уханието на водорасли, донесено от нощния полъх. Усетих и вкуса на зехтин в устата си. Но за първи път се усъмних в собственото си съмнение.

3.

Когато настъпи утрото, всички видяха стълбовете дим над града — сигнал за персийската флота. Стотици неприятелски съдове бяха излезли в открито море през нощта в очакване на противника. Тръбейки с бойни рогове и раковини, ние тръгнахме насреща. Съгласно решението на съвета големите ни кораби плаваха в средата, а по-леките се намираха от двата ни фланга. Златният Милет се стопи в далечината. Но отначало не ни вървеше. Съдовете си пречеха взаимно и много гребци се оказаха със счупени гребла. Колкото по-близо бяха персите, толкова по-несигурно настъпваха корабите ни, сякаш се страхуваха да влязат в бой.

Първи се появиха финикийските кораби, блестящо обковани с мед и сребро, със страховити фигури на богове на носовете си. Сред вражеските съдове забелязахме и гръцки лодки от Кипър и други йонийски кораби. Финикийците тържествено принасяха йонийските пленници в жертва на боговете и лееха кръвта им зад борда, в морето.

Макар персийските съдове да не бяха малко, но и корабите на съюзените градове също бяха многобройни. От напуканите устни на гребците се лееха проклятия, ала и ободряващи, и насърчаващи викове. Ударите с бухалка по медния гонг ги караха да гребат в равномерен такт. Помня как гърлото ми пресъхна. Помня как стомахът ми се сви от страх. След това дочух грохот, звън на оръжие, настъпи хаос, усетих, че ме обливат потоци вода, и чух воплите на умиращите.

Първата атака завърши с победа за нас. По нареждане на Дионисий ние се движехме косо в тясната ивица между вражеските кораби и сякаш им излагахме ту десния, ту левия си хълбок. Но винаги успявахме да се обърнем навреме и да забием острието на носа във високия финикийски кораб, който не успяваше да отстъпи назад овреме. Хората му падаха в морето или на нашата палуба. Стрелите свистяха яростно във въздуха. Напрягахме всички сили, като гребяхме с веслата, само и само да не попаднем в капан и да успеем да потопим вражеския съд. По време на маневрите успяхме да ударим с кърмата си още един вражески кораб и воините, които скочиха на палубата ни, се хвърлиха към нашите. Петте ни кораба се оказаха обкръжени от вражеските съдове. Тогава гребците на Дионисий скочиха на палубата с оръжие в ръце, но много от тях паднаха, поразени от персийски стрели. В тази суматоха аз се оказах на палубата на финикийски кораб заедно с Дорией и скоро — сами не разбрахме как — корабът беше завзет. Хвърлихме статуята на чуждия бог в морето заедно с тези, на които не беше достигнала смелост да се бият до последния си дъх и да паднат бездиханни на окървавената палуба.

Уви, бяхме малобройна група и ни се наложи да оставим кораба да се носи безцелно със счупените си гребла. Когато сражението затихна, Дионисий изсвири с рога си знак за сбор. Отговориха му и от петте кораба и стана ясно, че сме успели да разкъсаме бойния ред на персите. Сближихме се и заплавахме заедно към мощните съдове от Милет, които се бяха врязали във вражеските кораби. Подиробеда, след като получи огромна пробойна, петдесетвесленият ни кораб бе потопен, а ние успяхме да завземем една финикийска бирема20. Вдигнал бойните си знаци на този кораб, Дионисий се огледа удивено и възкликна:

— Това пък какво е?

Бяхме обкръжени от продънени и потъващи кораби, по водата плаваха трупове, а воините, които бяха останали живи, се носеха по вълните, хванати за дървени обломки и гребла. Йонийските съдове, които бяха длъжни да прикриват подстъпа към Ладе, бяха надули платна и се приближаваха към нас, готови да ни нападнат вероломно отзад.

Дионисий отбеляза:

— Те явно чакаха да видят как ще се развие сражението, а сега искат да направят услуга на персите, та да пощадят града им. Богинята на победата е отвърнала лицето си от Йония!

Но ние не се предадохме, а се сражавахме мъжествено, подчинявайки се на командите на Дионисий. Скоро изгубихме още два кораба, макар да успяхме да спасим останалите живи от екипажите им, тъй че имахме достатъчно воини за последните ни три съда. Дионисий, който не се доверяваше на финикийските роби-гребци, им заповяда да скочат в морето, след което успяхме да се откъснем от неприятеля и да излезем в открито море. Йонийските кораби бързаха на юг, а персите след тях. Най-сетне гръцките гребци имаха възможност да изразходват силите, които бяха трупали през многото седмици, когато се излежаваха на брега в сенките на навесите от платна.

Като участник в битката при Ладе би трябвало да мога да разказвам много за нея, но тогава не познавах все още морския бой и дори ми беше трудно да различавам корабите един от друг. Ала седмици след това и самите моряци се препираха, тъй като всеки помнеше боя по различен начин.

Моята неопитност ме накара да се удивя наистина, когато след някое време забелязах на палубата сандъци, пълни с монети, скъпи оръжейни трофеи, бокали за жертвоприношения, огърлици от скъпоценни камъни и други ценни вещи. Оказа се, че докато аз се бях сражавал не на живот, а на смърт, хората на Дионисий бяха намерили време да издирят всички тези ценности и да оберат пръстените и гривните на вражите трупове, като за по-бързо им бяха отрязвали пръстите или целите ръце.

Дионисий беше във възторг от финикийския кораб. Той галеше и почукваше по кедровата му обшивка, оглеждаше всяко помещение, разгледа внимателно дори и пейките на гребците:

— Ето това се казва кораб! Ако имах сто такива съда, аз с екипажа си от Фокея бих се превърнал в истински властелин на моретата!

Статуята на корабното божество той дори не докосна, напротив, след като му принесе жертви, се помоли:

— Помогни ми, о, финикийски боже! Който и да си ти — защити ни!

Остави всичко, както си беше, а финикийските щитове и бойни отличия разпредели между своите воини и на трите кораба. Но на носа на финикийския кораб заповяда да се изрисуват две огромни очи, за да не се изгуби дори и в най-отдалечени води.

Привечер морето около нас опустя, но Дионисий се страхуваше да се приближи към брега и заповяда на съдовете да плават близо един до друг, тъй че да чуваме плясъка на греблата, а гребците се сменяха по-често от обичайното.

От всички страни се носеха жалбите и стенанията на ранените. Нямахме никакви лекове, тъй че раните се почистваха само с морска вода и се намазваха със смола. Самият Дионисий имаше множество рани, а пък Дорией беше пострадал от страшен удар с весло по главата си. Шлемът му се беше пробил, та когато го сне от главата си, той изохка от болка — заедно с шлема се откъсна и парче от кожата с косата. Но след това се разсмя мъжки и каза, че има нужда повече от ковач, отколкото от лечител.

През печалната нощ, която последва, виждайки около себе си толкова много страдание, аз се срамувах, че бях останал невредим, и по страните ми се стичаха сълзи. Плачех за първи път от времето, когато Хераклит ме изхвърли от дома си и ме нарече неблагодарник. Хераклит не можеше да ми прости това, че и аз заедно с другите бях танцувал танца на свободата и бях помогнал на жителите на Ефес да прогонят Хермадор.

Изневиделица пред мен застана Дионисий. Той прокара ръка по страните ми и попита учудено:

— Защо плачеш сега, Турмс, ти, който се смееше по време на боя — когато смъртта косеше наоколо ни хората?

— Прости сълзите ми — отвърнах му аз. — И сам не зная защо се леят. Навярно не е защото йонийците изгубиха сражението. Не ми е жал и за самия мен. Но как да не плача, като си спомня изпълнения с благоухания въздух в дома на учителя ми! Виждам восъчните плочки, чувствам насмешливата мъдрост, която цареше там! Та той самият ми откри, че най-дългия път, който човек извървява, е пътят към себепознанието и никому не е писано да достигне до края му. Ето защо плача. — Притиснах силната ръка на Дионисий до бузата си и продължих да хленча: — Някога Диона ми подхвърли ябълка, на която беше изписано името й. И тази ябълка беше по-ценна за мен от цялата мъдрост на учителя ми. Заради нея аз кръжах в танца на свободата. Заради нея хвърлих горяща факла в храма на Кибела в Сарди. А сега проливам сълзи и нямам сили да си спомня лицето на Диона. Наистина, нищо не е постоянно, всеки миг всичко се променя. Променям се и аз. Всичко — даже земята и водата — се е родило от огъня и някой ден отново ще се превърне в огън. Самият бог — това е нощта и денят, зимата и лятото, гладът и пресищането. Затова и той е непостоянен — като тлеещо благоухание. С всеки нов мирис той получава ново име.

Дионисий докосна челото ми и попита угрижен:

— Да не са те ранили в главата? — Помириса въздуха, наплюнчи пръст, за да провери посоката на вятъра, заслуша се в плисъка на водата зад кърмата, огледа звездното небе и най-накрая каза: — Аз съм прост човек, но разбирам от морски течения и ветрове и знам как е построен корабът. Ако беше прост моряк, щях бързо-бързо да пресуша сълзите ти с камшика си. Но ти си ми приятел. Така че ти разрешавам да си избереш най-красивата огърлица от плячката ни — само и само да спреш да цивриш. Плачът ти ми действа по-лошо, отколкото бойният вик на персите.

В отговор го обсипах с проклятия.

— Можеш да хвърлиш огърлицата си в морето. Днес с меч и копие лиших от живот много себеподобни. Сенките им ме преследват. Студеният им дъх кара челото ми да леденее.

Дионисий се разсмя и обеща на следващия ден да принесе жертва на боговете в знак на примирението ни. След това ме изпрати да си легна на благоухаещото на смирна ложе на финикийския военачалник. Миризмата на смирна се смеси с вкуса на кръв, който усещах на устата си. Потънах в тежък сън, подобен на самата смърт. В този сън пред мен се изправи крилата, безплътна фигура, която сияеше с неописуема красота. Тя ми се усмихна пленително, но щом понечих да прегърна тялото й, видението избледня, изплъзна се от ръцете ми и изчезна.

4.

Когато се събудих, слънцето беше високо в небето. Зад кърмата се чуваше вечният плисък на водата, гребците размахваха равномерно гребла — но как се удивих, когато забелязах, че според положението на слънцето ние не плавахме на север към Фокея, а на юг.

Дорией седеше на носа на кораба с мокра превръзка на главата. Призовавайки наум всички морски богове, аз попитах:

— Накъде плаваме?

Отляво се виждаха кафявите хълмове на неизвестен бряг, а отдясно — далечните синкави очертания на някакъв остров.

Дорией отговори:

— Не знам и не искам да знам. В главата ми бучи ято стършели, а стомахът ми се обръща само при вида на морето.

Вятърът се усилваше и вълните зад борда ставаха все по-пенливи. Зад нас бяха другите два кораба. Водният порой заливаше отверстията за веслата. Но Дионисий се смееше весело и спореше с кормчията за името на планините, които виждахме, и за вида на знаците на брега.

— Накъде плаваме? — попитах отново аз и пристъпих към Дионисий. — Та ти ни водиш в персийски води!

Той се разсмя още по-гръмко:

— Милетските кораби са се изпокрили по своите пристанища. Другите йонийци бягат на север, към родните си градове. Навлезли сме дълбоко в персийския тил и на никого не би му хрумнало тук да ни търси.

Точно пред нас плуваше делфин и тялото му блестеше на слънцето. Дионисий го посочи.

— Нима не виждаш, че морските нимфи ни водят и ни мамят напред със закръглените си форми? Това е щастлив знак, който ни дава надежда, сега, когато бягаме от персите и от изгубената за нас Йония.

При тези думи очите му, които ме гледаха насмешливо, се изпълниха с твърда решимост.

— Прав си — признах аз. — Йония е загубена за нас. По-умните я напуснаха отдавна.

Но Дионисий се намръщи и изръмжа:

— Не смей да говориш така! Направихме всичко, което беше по силите ни. Ще покажем тепърва на персите на какво сме способни, преди да се простим окончателно с домовете си.

— Какво си замислил?

В отговор той посочи едно от синкавите очертания пред нас и след като даде знак на кормчията, проговори:

— Пред нас е Кос — островът на Целителя21. Но стига бъбрене — по-добре иди и провери на колко от хората ми трябва да сложим монета под езика, за да платим на лодкаря на Стикс.

От блестящия на слънцето делфин, от свежия полъх на морския вятър и от упоителните равномерни движения на гребците аз се спуснах в царството на вонята — в трюма на ранените. През отверстията за греблата проникваше едва-едва дневната светлина. Ранените бяха престанали да стенат. Дъното на трюма беше хлъзгаво от съсирената кръв. Главата ми се замая и си спомних за орфическия жрец, когато забелязах, че около все още живите тела се провижда бледо прозирно сияние, докато мъртъвците тънеха в мрак.

— Някои от тях са мъртви, други са восъчнобледи и нямат сила да се помръднат, а трети се опитват да се надигнат и молят за вода и храна — доложих на Дионисий.

— Предайте мъртъвците на Посейдон и нимфите му! — разпореди той. — С мен ще плават само тези, които имат сили да изпълзят на палубата. Другите ще оставим на острова, в светилището на Чудотвореца.

Той даде същата заповед и на другите два кораба. Фокейците преоблякоха мъртвите си другари и в устата на всеки сложиха монета, след което хвърлиха телата в морето. Ранените запъплиха с проклятия и молби нагоре към палубата. Никой не искаше да остава на Кос. След като персите бяха запалили храма на Аполон, гърците не вярваха, че те ще пощадят светилището на сина му Асклепий, макар то да беше убежище за ранените. Раните на някои от воините се разтвориха отново от напрежението и по палубата ливна кръв. Безсилни да се задържат, те падаха отново в трюма.

— Колко си безжалостен, Дионисий! — казах с укор аз.

Той поклати рошавата си глава и каза:

— Не, не, Турмс! Напротив, аз съм милосърден към хората си. — После прибави: — По дяволите, Турмс! Не си прав в преценката си! Ранените са мои другари, аз съм водачът им, разделял съм с тях хляба и солта, налагал съм ги с камшика си. Но човек се справя единствено със собствени сили. Безсмъртните не биха ме хванали за косата да ме измъкнат на палубата, ако лежа ранен на дъното на кораба. Сам трябва да се надигна и със зъби и нокти да се измъкна горе. Не изисквам от тях повече, отколкото от себе си.

Както въртеше ядно с пръсти златната верижка на шията си, забелязах, че по брадата му се стичат сълзи. Отвърнах глава и казах бързо:

— Чак вчера видях колко много кръв има в човека. Кръвта обагри в червено залива на Ладе. Потъващите кораби бяха целите в кръв.

Дорией, който ни слушаше, се хвана за главата и извика яростно:

— Ладе е зад гърба ни и бъдещето е пред нас! Да не съм чул да се говори повече за това! Нямам намерение никога вече да погледна към Йония!

Дионисий избърса сълзите от брадата си, въздъхна и каза:

— Може би никога няма да видя Фокея. Но много пъти ще се обръщам към Йония. Още когато Кир наследи Йония от Крез и завладя градовете й, фокейските мъже предпочетоха свободата и отплаваха с корабите си към нови места. Преди да тръгнат, те хвърлиха желязна наковалня във водите на пристана и се заклеха да не се върнат, докато тя не изплува на повърхността. Накрай Западното море те основаха Масилия. Но много от тях не издържаха и се върнаха. Наложи им се доста да се гмуркат, докато намериха наковалнята и я извадиха. Та мисля, че клетвите са напразни, тъй като човек променя настроението си и никога не знае предварително какво точно иска. Но за себе си лично мисля, че знам горе-долу какво да очаквам от живота.

Но той не ни разкриваше все още намеренията си. Насочихме кораба към брега на остров Кос, към светилището на Асклепий, което се виждаше в далечината, и навлязохме в пристанищни води. На брега се виждаха само рибарски лодки: всички кораби бяха плячкосани от персите. Но градът беше недокоснат. Жреците и лечителите излязоха да ни посрещнат. Дионисий заповяда да донесат тежко ранените на брега. Много от тях бяха в безсъзнание, някои бълнуваха, сякаш, мислех си аз, виждаха божествени видения. Жреците се съгласиха да ги приемат в светилището, където да ги упоят в благодатен оздравителен сън.

— Не се боим от гнева на персите. За Целителя всички ранени са равни, какъвто и език да говорят, каквито и да са оръжията им и каквито и да изглеждат брадите им и дрехите им. Персите също оставиха тук ранени воини.

Дионисий се усмихна:

— Изпитвам уважение към храма ви — каза той. — Но добре е, че хората бълнуват или са в безсъзнание, иначе биха се нахвърлили да удушат с голи ръце всичките тези перси, които държите при себе си. Впрочем, струва ми се, че ако облеклото и езикът не са от значение за Целителя, кесията със злато доста го предразполага…

Жреците отговориха, без да им мигне окото:

— Много от тези, които са били на косъм от смъртта, са пожертвали по нещо за храма, след като са се излекували тук. Но някоя глинена паничка, дадена от бедняк, за нас е също тъй ценна, както сребърната статуетка или триножник, дарени ни от богатия. Кълнем се в името на всички свои оръдия на труда: в ръцете си, в очите си, в огъня, в иглата и ножа — лекуваме не за пари, а за да развиваме божествения дар, който Асклепий е предал на нас, потомците си.

Дионисий поиска да влезе в храма, но жреците го спряха. Още от самото начало, щом видяха брадатите свирепи фокейски воини, те бяха вдигнали заплашително ескулаповски жезли със змии. Жителите на града ни приготвиха скромно угощение, имаше дори и вино, разредено с вода. Явно, че не за първи път си имаха работа с пияни моряци. Слънцето беше слязло ниско, обагряйки склоновете на хълмовете, а Дионисий все още отлагаше тръгването ни.

Жреците почнаха да му хвърлят недоверчиви погледи, като даваха да се разбере, че нямаха намерение да предоставят убежище на екипажи на бойни кораби, дори йонийски.

— Ясно — каза накрая Дионисий, — йонийците претърпяха поражение и на суша, и на море и сега персите са ви станали по-близки от сънародниците. Ще поемем пътя си при първото благоприятно знамение на боговете.

Когато на острова настъпи мрак, Дионисий ме дръпна настрани. Постояхме така, вдишвайки хладния въздух, напоен с приятния аромат на див карамфил, който се носеше около храма. После той почеса брадата си и проговори:

— Турмс, ти си учен човек… Ето защо искам да ми помогнеш. Не бих желал да обиждам старците и бога им, но друг изход няма: чака ни опасно плаване и не ми се ще да губя повече хора. Реших, с добро или насила, да взема със себе си едного от наследниците на Асклепий. Някой не особено стар, за да може да издържи неволите на плаването, но обучен да лекува рани, морска треска и други болести. Би било добре ако владее финикийски. Всъщност местните жреци обикновено говорят този език…

— Безумец! Какво си намислил?

Той ме погледна сърдито, с болка в тъмните си очи, сякаш изпитваше угризение, и извика:

— Турмс, нима не разбираш, че персите са завладели всички бойни кораби — от Кипър до Финикия и дори по-далече, отвъд Египет! Морето е открито, като стомах на добиче. Бог Кайрос да ми е на помощ! Да живее покровителят на сполуката!

— Кълна се в безсмъртните! — не вярвах на ушите си. — Благородна е войната, целяща свобода, съвсем друго е разбойничество по моретата. Животът на пирата е кратък, а смъртта му — страшна и безславна. Всички го преследват, за него няма никъде пристан и името му е прокълнато!

— Нима ти, Турмс, осквернителят на храмове, ме укоряваш? — облещи се Дионисий.

— Ние с Дорией няма да тръгнем с теб — казах аз твърдо.

— Ами останете си тук! — присмехулно ми рече Дионисий. — Поживейте при гостоприемните жреци и се опитайте да обясните на персите кои сте и откъде сте се взели. До среща на брега на Стикс, макар че, кълна се, дълго ще има да ме чакаш там!

Въздъхнах и се замислих как да изпълня заповедта му. Поозърнах се и забелязах набит млад мъж, който стоеше отделно от другите. Махнах му и извиках за поздрав, защото фигурата му ми се стори позната. Но когато той се обърна, видях, че в ръцете си държи ескулаповия жезъл. Беше с кръгло лице, живи очи и намръщено чело.

— Кой си ти? — попитах аз. — Стори ми се в тъмнината, че те познавам.

— Наричат ме Микон — отговори той. — Аз съм от посветените, но не те помня. Би ли ми дал някакъв знак?

— Микон? — повторих аз. — В похода срещу Сарди с нас беше и един грънчар от Атика — той също се казваше Микон. Беше тръгнал на война, за да припечели пари и да си открие работилничка, но се върна в Атина пак тъй беден, както беше тръгнал. Той беше истински великан — нозете му бяха като стволовете на дъбове. Рамо до рамо с него битката с персите не изглеждаше тъй страшна. Ала никога не го почувствах тъй близък, както теб сега, когато се появи пред мен…

— Идваш точно навреме, чуждоземецо — каза Микон. — Обзели са ме неспокойни мисли и не мога да си намеря място… Какво искаш?

Опипах почвата като започнах да хваля остров Кос, светилището на Асклепий и мъдрите му лечители. Той възрази:

— Побелялата глава и брада невинаги са знак за мъдрост. Изкуството на Целителя се предава от поколение на поколение и наистина лечителят изписва с жезъла си ореол на святост около себе си, но в сянката му може да се скрие и глупостта.

— Разбира се, не само вашият остров е известен — внимателно прибавих аз. — Говори се, че най-добрите лечители в целия свят живеят в град Кротон, на брега на Италия. Един от тях е изцерил дори великия цар на персите, който го е оставил в своя дворец.

— Във войската на великия цар има и много гърци — каза Микон. — И те не са лоши гърци…

— Не си прав — възразих аз. — Гръцкият роб е винаги лош грък, дори да е затрупан до гърлото със злато.

— А нима ти самият не си роб? — проговори той. — Нима си свободен от оковите на собственото си тяло? Всички ние сме роби, докато живеем на земята.

— Да не би да си от орфиците? — попитах аз. — Привлича ли те орфическото учение?

Микон поклати отрицателно глава.

— Знам само едно: нищо на този свят не е без значение, но в повечето случаи смисълът на нещата е скрит от нас. Само понякога сполучваме да отгатнем по нещичко, и то единствено тези от нас, които притежават дара на ясновидството. Има скрит смисъл и в това, че се срещаме днес. Погледни — тънкият сърп на новата луна блести над морето като златен накит… Може би ти си пратеник на Артемида, без дори да го подозираш.

Сърцето ми трепна от изненада. Останахме известно време мълчаливи и после аз казах:

— Микон, светът е широк, а и не всяка мъдрост е заключена именно на този остров. Ти си млад — какво те кара да слугуваш тъкмо на персите?

Той ме докосна с топлата си длан и отвърна:

— О, та аз не съм прекарал целия си живот на Кос — пътувал съм из много земи, дори отвъд Египет. Знам много езици, виждал съм болести, непознати на този остров… Но кажи най-сетне, какво искаш от мен?

Докосването му събуди отново у мен чувството, че се познаваме отдавна.

— Навярно всички сме роби на съдбата си, Микон — продължих уклончиво. — Ти си човекът, от когото се нуждае корабът ни. И само да те посоча с пръст, хората на Дионисий не биха се поколебали нито миг да те грабнат със себе си.

Нито един мускул не трепна на лицето му. Той ме погледна изпитателно:

— Защо ме предупреждаваш тогава? Кой си всъщност ти? Чертите ти не са гръцки.

Във втренчения му поглед се таеше неведома сила, която ме накара да протегна ръце към златния сърп на луната.

— Сам не зная защо правя всичко това — казах откровено аз. — Сам не зная кой съм… Знам единствено, че е настъпил мигът да потеглим в открито море — ти и аз.

— Да тръгваме тогава! — засмя се той и като пъхна ръка под мишницата ми, поведе ме направо при Дионисий.

— Нима не искаш да се простиш с хората тук? Да събереш някои вещи? — попитах с изумление аз.

— Не обичам прощални слова — отсече той.

— Правилно! — намеси се Дионисий. — Ако тръгнеш доброволно с мен, ще получиш много повече от това, което оставяш тук!

Микон поклати глава:

— Доброволно или насила — не е ли все едно? Да става каквото ми е писано!

И той се качи заедно с нас на кораба. Дионисий заповяда да бъде изсвирен сбор с морската раковина и скоро трите ни съда излязоха с гребане в открито море. Тънкият сърп на луната, безмилостната божествена девица, блестеше над главите ни, когато се отдалечавахме от пристана на острова на Целителя.

5.

Брегът остана далече зад нас. Бяхме в открито море. Гребците се напъваха и стенеха. Някои повърнаха храната, с която се бяха подкрепили на остров Кос. Те роптаеха срещу Дионисий и викаха, че подобно плаване е истинско безумие. Та нали добрият моряк винаги би се придържал по към брега и най-вече би трябвало да знае за къде плава! Какво друго бяха правили те, освен да се бият и да гребат, да се бият и да гребат — и така до безпаметство! Дланите им кървяха, гръбнаците им се прекършваха от болка, задните им части не издържаха на непрекъснато седене въпреки постланите с тръстика седалки на финикийския кораб! Та нали умният моряк би изтласкал през нощта кораба си на суша и би дал възможност на хората си да отдъхнат!

Дионисий слушаше ропота на гребците с усмивка, която, в интерес на истината, не беше злобна, а по-скоро добродушна, но от време на време ги шибваше по гърбовете с камшика си. Всички проклинаха, но продължаваха да гребат, докато той не заповяда и трите кораба да се наредят в една линия и да останат така, вързани един за друг, до изгрев-слънце.

— Не е от жалост — рече той. — Разбирам обаче, че пламъкът на битката едва тлее в душите ви и духът ви е отслабнал повече от телата. Всички около мен — трябва да чуете какво имам да ви кажа!

Уморените моряци насядаха около него под звездната светлина. Настъпи пълна тишина. Когато Дионисий заговори, гласът му се чуваше от всички, макар да хриптеше. Само понякога го заглушаваха въздишките на морето и звукът на леко блъскащите се един о друг кораби. Водачите на другите два кораба, както и отговорниците за такта на гребците и кормчиите се бяха струпали ревностно около Дионисий, но Дорией, въпреки главоболието си, ги изблъска настрани и зае място от дясната страна на Дионисий, след което дръпна и мен и лечителя Микон до себе си, с което искаше да покаже ясно високото ни положение на кораба.

Дионисий се разприказва надълго и нашироко и въобще не се сети да похвали хората си за проявения от тях героизъм при Ладе — напротив, за сравнение ни разказа за прост селянин, който отишъл в града, за да си купи магаре, но се поблазнил и се напил, след което се сборичкал и на следващата сутрин се събудил насинен, с окървавено наметало и откраднати обуща, без да си спомня изобщо къде се намира. На пода около себе си вижда сандъчета със златни монети и полека-лека осъзнава, че е проникнал в някой богат дом, както е бил пиян. Ето защо съкровищата не го радват, а напротив, карат кръвта му да замръзне, защото знае, че скоро ще го хванат и че никога вече няма да види родния си край.

— Ето това е и вашето положение, нещастници! — обясни Дионисий. — Но благодарете на боговете, че са ви избрали водач като мен, който знае какво иска. Аз, Дионисий, син на Фокея, няма да ви изоставя, но в замяна искам безпрекословно подчинение. Съвсем не си въобразявам, че съм най-силният или най-смелият тук, нито пък че съм най-опитният в морските дела. Силни мъже се намират на борда ми — да вземем спартанеца Дорией, чието име споменавам най-напред, защото по суетност няма равен на него сред хората ми. То е само защото той цени високо произхода си. Да, имам превъзходни моряци. Има по-умни от мен — ето например Турмс от Ефес, човекът, който се смее по време на битката и плаче след нея, или пък Микон — лечителят от остров Кос, който, струва ми се, е достоен човек, макар да не го познавам все още много добре. Но това означава ли, че трябва да си изберете друг вожд? Помислете сами — продължи с въздишка, — има ли сред вас някой по-достоен от мен да ви бъде предводител? И ако някой мисли, че е по-добър от мен, нека го каже гласно, а след това ще видим какво можем да направим.

Той огледа бавно хората си, но никой не проговори.

— Ето, виждате сами! — не скри тържеството си Дионисий. — Значи аз си оставам водач, защото съм най-подходящ от всеки тук, макар че вие също си имате задачи, за които няма по-подходящи от вас… Я вижте Ликимний — членът му е толкова голям, че и най-смелата жена би изпаднала в ужас при вида му. С него не мога да се сравнявам!

Всички изпопадаха от смях и започнаха да сочат с пръст Ликимний — мълчалив здравеняк, който явно се смути ужасно от думите на Дионисий. Но още повече го смути Дорией, който се осведоми дали Ликимний не е потомък на Херакъл — след като носи такова име.

Ликимний измънка в отговор, че е свинар от Фокея и че баща му, а и дядо му и прадядо му са били свинари и всички са носили името Ликимний, тъй като свинарите във Фокея нямали навика да дават нови имена на синовете си.

Разсърден, Дорией възрази, че както е известно, първият Ликимний е бил вуйчо на Херакъл и да наричат свинари с името му е направо кощунство. Той се развика и изпадна в истински гняв, докато накрая Микон не притисна с меките си длани слепоочията му, за да усмири безпричинната му ярост, а Дионисий заповяда да му донесат вино, за да млъкне, след което продължи:

— Не съм красноречив и не мога да се сравнявам с обучените в това изкуство. И все пак ще се опитам да ви разясня защо би било най-добре, ако ме следвате и ми се подчинявате.

— Жители на Фокея, а също и всички вие, които се присъединихте към нас по-късно! — извика той. — За какво му е на пълководеца умение, ако няма късмет? Независимо от поражението досега ни върви. Кълна ви се, че с мен винаги е бил късметът и дори тежките времена неизменно са ме водили към успех. Тъй че, докато сте с мен, сполуката няма да ви изостави, но лошо ви се пише, ако решите да ме напуснете!

Някои от моряците си спомниха за загиналите си другари и тихо изръмжаха, че сполуката на Дионисий ги е пратила за храна на рибите и раците, но Дионисий не ги слушаше, а продължи:

— Йония е изгубена навеки за нас, а пътят ни към Фокея е затворен. Персийски кораби са обсадили Милет и други йонийски градове. Но затова пък всички персийски съдове бяха струпани пред Ладе — бойни кораби пристигнаха от Кипър, от Киликия, Финикия и дори от Египет — така че морето там е свободно. Ето защо реших да принеса утре жертва на Посейдон, за да ни изпрати западен вятър.

Чуха се възгласи на недоумение, но Дионисий гръмко продължи:

— Тъкмо западен, чухте много добре! Нека отдъхнат телата ви, докато приятният Зефир ви носи на крилете си, без весла, направо във вражеските води около Кипър, а и по-далече, до бреговете на Финикия, където без всякаква охрана се поклащат търговски кораби, натъпкани със съкровища в трюмове, съкровищата на Изтока и Запада! Търговията си е търговия и сега й е сезонът въпреки войната. Ако преминем през тези води на бързи весла, кълна се, само за един месец ще се сдобием с такива богатства, за каквито не сме и сънували някога в задимените си дървени колиби, заобиколени от стените на Фокея.

Но никой от моряците не отвърна с възторжен възглас — та нали всички знаеха, че във вражески води всяка точка на хоризонта би могла да означава смъртна опасност. Затова Дионисий удвои усилията си.

— Само още един месец — повтаряше разгорещено той. — Не се страхувайте от рани, морска треска и други несгоди. Та нали с нас е опитният лечител от Кос! А след като си свършим работата ще помоля боговете за източен вятър и ще отплаваме далече на запад в Масилия. Ще успеем да се измъкнем, преди да са почнали есенните бури, които обаче ще възпрат онези, които биха дръзнали да тръгнат след нас. В Масилия ще ни посрещнат родните ни фокейци. Там земите около широките пълноводни реки са плодоносни. Там можем да основем своя колония и да подчиним местните варвари, но само ако ви достига мъжество и ако ми се доверявате.

Някои възразиха, че са се снабдили с достатъчно плячка от Ладе, а пътят през чужди води към Масилия е дълъг и опасен: на запад от Сицилия и Италия тиренците и картагенците пазят добре бреговете си. Ако ще се плава към Масилия, то по-добре би било да се тръгне незабавно, да се обърнат корабите на запад и да се чака попътен вятър с благоволението на безсмъртните. Но най-добре би било, ако може да се намери пристан в някой от гръцките градове в Сицилия или Италия, които се славят с разкоша си и с разпуснатия начин на живот. Далечната Масилия е на самата граница със земите на дивите варвари, което я прави ненадеждно убежище.

Дионисий настръхна застрашително, намръщи чело и най-накрая попита с престорено любезен глас дали няма още съветници.

— Ако има, нека се изкажат всички. Та нали за това се сражавахме с персийските тирани и самодръжци при Ладе — заради народовластието. По-смело, съграждани! Кажете си, кой от вас иска да тръгне към Сицилия и Италия, където гърците пазят градовете си и където земята е поделена още преди векове.

Намериха се хора, които продължаваха да твърдят, че е по-добре един заек в торбата, отколкото десет в гората. Те дори поискаха да им се даде кораб и полагащата им се част от плячката, за да могат да се доберат до Сицилия и да започнат там нов живот.

Дионисий отвърна:

— Говорихте дълго, по мъжки, без да се боите от гнева ми. Ще получите полагащата ви се плячка, но кораб от мен няма смисъл да искате. Това е много повече, отколкото сте заслужили. Тъй че взимайте си златото, окачете го на шиите си и се опитайте да се доберете до Сицилия с плаване. Ако се колебаете, аз ще ви посоча пътя с върха на меча си. Водата е топла и звездите ще ви бъдат пътеводител.

И той наистина пристъпи заплашително към тях, а останалите с гръмък смях се заеха да бутат недоволниците към огражденията на палубата, сякаш искаха наистина да ги хвърлят в морето. Скоро нещастниците започнаха да се молят на Дионисий да ги остави на кораба.

Най-накрая Дионисий се смили, сви рамене и каза:

— Що за капризни хора — не знаят какво искат! Е, да забравим, сега отново сме едно голямо семейство, в което всеки има право на глас. Нека да гласуваме! Да вдигнат ръка онези, които по своя воля искат да ме последват и да плават с мен към тила на персите, а после — към Масилия.

Всички, включително Дорией и аз, вдигнахме ръка, за да не гневим повече Дионисий. Само Микон стоеше неподвижен с тиха усмивка на устните.

Дионисий обходи воините, си като ги потупваше по рамената и говореше:

— Юнаци! Браво! Благодаря ви, че не ме предадохте!

Когато стигна до Микон, той се намръщи и попита:

— А ти? Да не би да смяташ да се връщаш на гърба на някой делфин?

Микон погледна Дионисий безстрашно в очите и каза:

— Готов съм да тръгна с теб, Дионисий, накъдето кажеш, но единствено съдбата ще реши къде ще завърши плаването ни. Поради туй не искам да изкушавам безсмъртните и да правя сам избор за неща, които са толкова сложни и непостижими, както и всичко земно.

— Нима не вярваш в сполуката ми? — удиви се Дионисий.

— Напротив — възрази Микон. — Просто ти припомням, че между устните и ръба на чашата често има цяла пропаст.

Обезоръжен от кроткия глас на лечителя, Дионисий омекна и се обърна отново към хората си:

— Дано утре сутринта да задуха свежият западен вятър! Вече принесох жертва на финикийския бог, полях статуята му на носа на кораба с човешка кръв — знам колко кръвожадни са финикийските богове. А на Посейдон и другите морски божества ще принеса в жертва ето тази огърлица, която струва може би колкото цяла къща с лозе, само и само за да ви докажа, че вярвам в съдбата си. Принасям жертвата си охотно и весело, а при това не искам от вас същото, защото знам, че в замяна ще получа някой ден по-ценен трофей от този, който жертвам сега.

При тези думи Дионисий се затича към носа на кораба и хвърли тежката огърлица в морето. От гърдите на моряците се изтръгна неволен стон, но всички разбраха, че Дионисий наистина вярва в сполуката си. Жертвата му беше одобрена и всички коленичиха и започнаха да се молят за попътен вятър, удряйки чела о насмолената палуба.

След всичко това Дионисий им разреши да си легнат и да се наспят, а той самият обеща да караули до изгрев-слънце. Моряците се разотидоха, благославяйки загрижения си военачалник, и скоро нощната тишина се изпълни с многогласно и нестройно хъркане. Всички бяха така уморени, че заспаха като пребити. Само двама останахме будни на главния кораб — Дионисий и аз.

Мисълта какво ни чака не ми даваше покой. Както на мен, така и на Дорией още овчите кости ни бяха посочили запад. Ето защо, мислех си аз, колкото и да се стремяхме на изток, неумолимата съдба ни отблъскваше назад, и то накрай света. Когато осъзнах, че по всяка вероятност никога вече няма да видя Йония, усетих, че в гърлото ми сякаш заседна камък. Станах и потърсих стомната с вода, напих се, а след това се упътих нагоре към палубата. Вторачих се в оловното небе, в черното неспокойно море, слушах плясъка на вълните и усещах поклащането на кораба под нозете си. Някакво леко потракване ме изтръгна от унеса. Както си бях бос, насочих се тихомълком към Дионисий, който се беше надвесил над борда и дърпаше някаква тънка връв. Учуден го попитах:

— Риба ли ловиш?

Дионисий се стресна тъй ужасно, че залитна и за малко не падна зад борда.

— А, това си ти, Турмс! — прошепна той, криейки зад гърба си улова.

Но дори и в тъмнината забелязах огърлицата, която той бе пожертвал тъй великодушно в името на Посейдон пред воините си.

След като видя, че бях разбрал всичко, Дионисий не се смути ни най-малко, а напротив, разсмя се с облекчение.

— Надявам се, Турмс, че ти, който си учен човек, не вярваш в глупавите жертвоприношения. Мъдри йонийци ми казаха някога, че митовете за боговете са просто двусмислици, които може да се тълкуват по най-различни начини. Така и аз смятам жертвата, която дадох на Посейдон, за двусмислица. Вместо да хвърля като някой глупак огърлицата в морето, аз я привързах с връвчица, чийто край е закачен ей тук, на кораба.

— А нима не се помоли за западен вятър? — недоумявах аз.

— Още вчера разбрах по цвета на морето, по това как неспокойно диша то, че вятърът ще се смени и скоро ще задуха от запад — призна си Дионисий. — Помни ми думите: слънцето ще изгрее зад облаци и вятърът ще ни донесе дъжд.

Грубата откровеност на думите му ме порази. Та дори в душата на най-лекомисления човек би трябвало да се крие нещо свято.

— Съвсем ли не вярваш в боговете? — попитах аз.

— Вярвам в това, в което вярвам — отвърна уклончиво Дионисий. — Но знам едно — дори и сто огърлици да бяхме хвърлили в морето, вятърът никога нямаше да се смени, ако нищо не го предвещаваше.

Той избърса внимателно огърлицата с крайчеца на наметката си и я скри в сандъка си. След това се прозина, протегна се и ме посъветва да не си губя времето, а да отида и да се наспя. Докато сме в морето, рече накрая, да нямам грижа — той щял да му мисли.

6.

Както ми обеща Дионисий, тъй и стана. Утрото ни поднесе проливен дъжд. Корабите ни се носеха по пенещите се вълни на изток — тъй че дори и мачтите се огъваха под напора на вятъра. На Дорией му прилоша от люлеенето на кораба. Непрекъснато му се повдигаше, още повече, че и раната на главата му все още не бе заздравяла. Много от хората на Дионисий също бяха налягали по палубата, обезсилени от морската болест.

Всички съдове, плаващи на запад, се бяха изпокрили по пристаните и Дионисий, без да се страхува от когото и да било, потегли към открито море. Когато навлязохме във водите на пролива до остров Родос, вятърът стихна.

На разсъмване срещнахме цял керван кораби, натоварени със зърно и зехтин за персите, обсадили Милет. От корабите ни махаха весело, тъй като нашият съд беше финикийски, а и Дионисий беше заповядал да се вдигнат на мачтите финикийските знаци.

Дионисий не беше особено лаком за плячката от тези кораби, но искаше да покаже на хората си, че все още воюва за Йония. Завзехме тъй бързо първия кораб, че екипажът му така и не разбра какво се случи. Когато Дионисий разбра, че тези кораби са гръцки, от град Саламин на остров Кипър, съдове на тези, които служат на персите, той заповяда на двата петдесетвеслени кораба да потопят останалите малки корабчета. Нито зърното, нито зехтинът ни бяха нужни. Не можехме да носим с нас толкова тежки стоки.

Наемниците на персите се опитаха да се спасят с плуване, но Дионисий заповяда бегълците да бъдат връщани и удряни с греблата и копията, така че скоро около нас морето почервеня от кръв. Защото, ако някой от тях бе достигнал до брега, той би издал присъствието на пирати в тези води.

Когато хората от първия кораб видяха, че другарите им от другите съдове са избивани, а самите кораби потъват, някои от тях почнаха да молят за милост, но повечето като че ли се бяха примирили със съдбата си. Най-старшият спокойно каза на Дионисий, че му е все едно кога ще умре — днес или утре. Все едно персите нямаше да го пощадят, а щяха да го побият на кол, ако разберяха, че е погубил корабите им. Пък и той изобщо не обичал персите, а им служел само защото нямал друг избор. Дионисий сметна, че думите му са разумни, тъй като водачът на победени няма какво повече да губи, и реши да го вземе при себе си, заедно с двама от рулевите на този кораб. Те познаваха бреговата ивица на Кипър, имаха представа за местните ветрове и течения и често бяха пътували от Саламин към финикийските градове.

— Тъй като хората ви видяха, че предадохте персите, изберете двама-трима от най-добрите измежду тях и с тяхна помощ убийте останалите.

Помилваните изтръпнаха при тези думи, но съобразиха, че нямат друг избор, и след като избраха трима от хората си, започнаха да избиват останалите, при това първо им се извиняваха и обясняваха, че не го правят по своя воля. След това по заповед на Дионисий те продъниха трюма на кораба си и се качиха на нашия — целите в кръв от глава до пети.

На платна и на весла ние потеглихме към Кипър. По пътя се натъкнахме на голям търговски кораб, който освен че пренасяше ценни стоки, превозваше и пътници. Колкото и да се съпротивляваше екипажът му, моряците ни бързо го нападнаха с ударниците на нашите пиратски кораби. Потресени, пътниците излязоха на окървавената палуба без оръжие и с вдигнати ръце и взеха да ни молят да ги помилваме, както и да помилваме жените им и дъщерите им. Обещаваха ни какви ли не дарове. Но Дионисий беше много предпазлив и решен да не оставя живи свидетели, които биха могли да го познаят дори и след много години. След като взе в ръце бойна секира, той собственоръчно изби мъжете, а жените първоначално остави живи, за да могат да се разтушат с тях хората му.

— Налитайте, земляци! — подкани ги той. — Службата ви е сурова и еднообразна и вие сте в правото си да я облекчите малко, като се позабавлявате с тези жени. Но знайте — аз лично ще кръцна гърлото на всеки, който се опита да скрие някоя красавица на борда ни. От това биха следвали само крамоли и дрязги.

Победителите се чешеха нетърпеливо по брадите и хвърляха разгорещени погледи към жените, които се бяха вкопчили една в друга и плачеха. Дионисий се засмя.

— И не забравяйте, храбри мои воини — добави той, — че за всяко удоволствие се плаща. Удовлетворявайте младежката си похот, докато други, по-умни от вас, ще грабят кораба, но не се надявайте да получите част от плячката. И тъй — избирайте, както някога Херакъл — между тясната пътека на добродетелта и широкия друм на порока!

Жителите на Фокея се оказаха тъй алчни, че само неколцина от тях се нахвърлиха върху жените, докато останалите се пръснаха по кораба, за да търсят плячка. Намериха много злато и сребро, женски украшения и скъпи тъкани, а освен това подправки и вино. Всичката тази плячка те събраха за извънредно кратко време, тъй като знаеха къде да търсят.

Най-лесното би било да се подпали кораба, тъй като не можехме да продъним мощния му корпус от кедрово дърво. Но Дионисий счете, че пушекът от пожара би привлякъл вниманието на хората от брега. С голям труд хората ни успяха най-накрая да пробият широки отвори в дъното на съда, така че да потъне колкото се може по-бързо. Дионисий вдигаше с ритници моряците, които бяха предпочели жените, и им заповядваше да прережат гърлата на пленничките си, за да умрат от лека смърт след изпитания позор. Но един от насилниците така си и остана да лежи на палубата. Жертвата му беше пронизала окото с игла за коса, а след това сама се беше лишила от живот. Дионисий и хората му оцениха смелостта на тази жена и в знак на уважение покриха лицето й с плащ, преди да напуснат кораба.

Единствен Дорией пренебрегна и плячката, и жените. Веднага след като корабът беше завзет, той се върна на нашия съд. Микон, който не участва в сражението, обходи кораба и най-накрая намери сандъче от слонова кост, в което имаше медицински инструменти.

Дионисий взе да обвинява Дорией за мързела му, но онзи отговори, че воюва само с въоръжени противници и че колкото по-добре владеят оръжието, с толкова по-голямо желание е готов да се бие с тях, ала избиването и грабенето на невъоръжени мъже и безпомощни жени е под достойнството му. Отговорът му се понрави на Дионисий и той обеща да му задели част от плячката. Зарадван, Дорией си призна:

— Вярно е, че мога да убия и обезоръжен човек — в краен случай или когато трябва да принеса жертва. Но той трябва първо да бъде измит, да му бъде сложен венец на главата и челото му да бъде натрито с пепел. Не се отказвам и да легна с жена, ако е от добър род и е достойна за мен.

След като разказах това, аз все едно съм разказал всичко за пътешествията ни из тези води. Променяха се само размерите и броят на корабите, които ограбвахме и потопявахме. Обходихме морето около Кипър и победихме много кораби, но все пак някои рибарски лодки, които ни забелязаха, успяха да ни се изплъзнат. Беше настъпило време да се махаме оттук, и то колкото се може по-бързо. Дионисий тропаше нетърпеливо с крак, призовавайки вятър, който да ни отведе към бреговете на Финикия, където бяха главните морски пътища и където на никого не би дошло на ум да ни търси. От неколкостотин години насам никакви морски пирати не се бяха осмелявали да навлязат в тези води, смятани за най-опасни в целия свят.

Но лекият ветрец духаше непрекъснато към Кипър и ни теглеше към брега, а веслата бяха безсилни пред течението, за което ни бяха предупредили и пленниците ни от Саламин.

Ето защо и Дионисий беше тъй нетърпелив, че започна дори да се моли на боговете за попътен вятър. Микон погледна към мен някак замислен, та по лицето му пробягна сянката, която ми беше странно позната, и каза:

— Помоли се и ти за вятър, Турмс, макар и само на шега.

И ето че при тези думи аз вдигнах ръце към небето, сякаш движен от неведоми сили, и първом три пъти, после седем пъти и най-накрая дванадесет пъти призовах боговете, молейки за попътен вятър. Виках все по-силно и по-силно, докато най-накрая, оглушен от собствения си глас, не престанах и сам да разбирам какво всъщност става с мен.

Когато се осъзнах, главата ми бе отпусната на рамото на Микон, който се опитваше да ме накара да пийна малко вино. Дорией ме гледаше потресен, а дори и Дионисий, който не вярваше в нищо, изглеждаше уплашен. Небето, което само преди малко сияеше безоблачно над нас, изведнъж потъмня и откъм запад се показаха огромни черни облаци, които се носеха към нас като стадо огромни черни коне с развети гриви. Дионисий заповяда да се вдигнат платната и в същия миг над главите ни се чу гръм, подобен на тропота на хиляди гигантски копита.

Морето почерня и се разпени, мълнии прорязаха небето. Корабите ни се наклониха застрашително и след като загребаха юда, се понесоха напред с вдигнати платна, обкръжени от плътна дъждовна завеса и от вълните, побелели от пяна и високи като цели къщи.

С трясъка на гръмотевиците се тресеше и корабът и ние изпонападахме на палубата, като се опитвахме да се хванем за каквото падне. Но явно, че виното, с което ме беше упоил Микон, ме беше ударило в главата, защото при тласъка на поредната вълна краката ми едва не ми изневериха и аз с усилие успях да се хвана за предната мачта. Краката ми танцуваха сами с непознат ритъм, а от устните ми излитаха слова, чийто смисъл не разбирах. Чак когато бурята започна да отслабва, аз се строполих изнемощял на дървената настилка.

Микон се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Който и да си ти, Турмс, от пръв поглед разбрах, че отдавна те познавам, както и ти — мен. Но комай трябваше да се задоволиш да повикаш само три пъти вятъра, защото ето сега не знаем накъде ни носи той.

Погледнах в търпеливите живи очи на Микон и усетих, че този човек ми е по-близък от всички хора, с които бях другарувал през живота си.

Разбира се, бях признал и Дорией още от пръв поглед за свой приятел, но между нас нямаше нищо общо освен съдбата, която ни беше събрала. По нрав, стремления в живота и каквото и да било друго той бе тъй различен от мен, че въпреки искрената обич, която изпитвах към него, другарството ни приличаше по-скоро на съперничество. А що се отнася до Микон, той ми беше близък по дух и всичко в него ме привличаше.

— Какво говориш? — попитах аз и го докоснах неволно с пръст по челото. — Кой си ти всъщност?

— А защо докосваш челото ми? — отвърна ми той с въпрос. — Благославяш ли ме или ми даваш знак?

Самият той скръсти ръце и направи три странни знака с пръсти. Но аз не го разбрах и поклатих глава.

Не вярвайки на очите си, той възкликна с изумление:

— Нима ти наистина не знаеш кой си, Турмс? Нима наистина не си проумял? Значи днес ти може би за първи път изпита силите си!

Недомлъвките му започнаха да ме дразнят.

— У мен няма никакви тайнствени сили — сърдито възразих аз. — Просто на шега се помолих за попътен вятър. А за себе си знам само едно: озовах се под един дъб близо до Ефес, след като бях ударен от мълния. Бях гол като младенец и не помнех нищо от миналото си.

— И все пак ти носиш миналото в себе си — отвърна ми Микон. — Иначе не би могъл да простреш ръце към небето и да молиш боговете на непонятен език. Тялото ти не би се гърчило така, сякаш изпълняваш свещен танц. Турмс, ти знаеш повече, отколкото сам би могъл да си представиш.

Беседата ни беше на четири очи: изплашените фокейци стояха настрана от нас, Дионисий беше на кърмата, а Дорией се беше спуснал в трюма.

— Всички ние носим в себе си миналото, ето защо понякога, когато се срещнем, успяваме да се познаем — прибави Микон. — Носим в себе си множество минали животи, а така също и бъдещи животи… Но ти, Турмс, би могъл да получиш право да влезеш в сонма на боговете — та ти стоиш наравно с въздушните духове!

Опитах се да възпра нелепото му бълнуване:

— Микон, ти си ми приятел. Но какво толкова необичайно има, ако някои хора ни се харесват от пръв поглед, а към други изпитваме неприязън още щом ги видим?

— А защо, мислиш, всичко е така? — настоя Микон. — Дълбоко в душата си ти знаеш отговора, но се противиш на знанието си, понеже така те е възпитал онзи скептик от Ефес.

Думите на Микон ме разтревожиха повече, отколкото бях очаквал. Докоснах настилката на палубата, след това сложих длан на горещото си чело. Да, аз, Турмс, съм жив, съществувам!

— Не си от мъдрите — проговорих аз, — ти си само един от посветените. А аз не вярвам в тях. В Елея22 посвещаваха дори жените и робите. Подобна мъдрост не струва много-много.

— Помниш ли, говорихме за роби при първата си среща — отвърна Микон. — Нито съдбата, нито принудителният труд могат да превърнат човека в роб. Роб е единствено този, който не желае нищо да вижда и да чува, този, който се отрича сам от себе си. В името на безсмъртните, сам виждаш кой на какво е способен и тук на кораба. Дорией е ненадминат воин, но какво би бил той без оръжието си? Дионисий е роден за моряк, но какво би бил той, ако живееше на сушата и никога не беше виждал морето? Какъв смисъл има стрелецът с лък да се прицелва, ако мъглата не му позволява да види целта си? Как би могъл роденият за ловец на бисери да се гмурне в дълбините, ако няма море? Нима не разбираш, Турмс, че ти си ясновидец, който не иска да вижда, ти си ловецът на бисери, който отказва да се гмурне в дълбините? Нима смяташ да прекараш живота си на суша, в тъмнина? Каква радост и полза би имало за теб в живота? Трябва само да се връщаш, отново и отново, докато се съгласиш да разбереш истината.

— Мислиш ли наистина, че бурята се вдигна, защото аз я призовах? — възразих му. — Та това би било против природата, неестествено! Бурята щеше да започне, независимо дали аз искам това или не. Само глупците вярват, че е възможно да се предизвика буря или дъжд, като простре човек ръце към небето и вземе да се моли на боговете. Може би имаш просто склонност да наблюдаваш природните явления и си видял знак — нещо, свързано със светлината, с облаците, с полета на птиците или с движението на морето, — който ти е подсказал, че идва буря. Затова ме накара да призова вятъра и искаш да ти повярвам. Не, по-скоро вярвам, че бурята беше съвпадение, тъй както се случва понякога двама приятели да се срещнат в някой пренаселен град, макар вероятността да е малка и макар много по-вероятно да е да се разминат, отколкото да се случат на едно и също място в едно и също време.

— Точно така — каза Микон, — по едно и също време на едно и също място. Турмс, ти наричаш това съвпадение. В такъв случай съвпадението е нещо повече, отколкото си мислиш.

— И така да е — казах. — Но ето, слънцето отново се усмихва и вълните отново са кротки. Само за да те убедя, че не си прав, ще призова отново вятъра. Ще видиш, че този път няма да стане нищо, напротив, и последният полъх ще спре.

Станах и протегнах ръце към небето, за да призова отново вятъра. Микон скочи, хвана ме за китките и ме замоли:

— Не го прави, Турмс! Ще потопиш кораба ни и след това ще трябва да яхнеш някой делфин и да плуваш, докато не попаднеш в плен при финикийците, които са в Кипър. Те сигурно ще те побият на кол за назидание на хората.

Но аз отвърнах подигравателно:

— Ти самият казваш, че нищо не се случва, без да има някакъв скрит смисъл. Ако е писано да призова отново вятъра, трябва да го сторя. Сам започна тази игра.

Дионисий забеляза спора ни, дойде и ме удари силно през устата, тъй че аз коленичих на палубата.

— Забранявам ти да викаш пак вятъра, Турмс! Насладихме му се достатъчно и предостатъчно. Освен това плаваме в погрешна посока, щом все още виждаме кипърския бряг и хората от Саламин твърдят, че съзират силуета на родния си град. Затвори си устата и дръж ръцете си прибрани, докато не се измъкнем.

Обхвана ме ярост от думите му и извиках:

— Защо говориш така, Дионисий? Та нали не вярваш в никакви небесни сили, нито в морски богове, нали дори в Посейдон не вярваш?

Дионисий поомекна при думите ми, огледа се внимателно и каза:

— Дори и да не вярвам в нищо, не е лошо човек да внимава.

Когато той се отдалечи, аз разтрих кожата на лицето си, която още гореше от плесницата му, и рекох на Микон:

— Разбира се, вярвам в хора, които могат да правят дъжд, но те си имат цветни превръзки, тъпани и звънци. Понякога успяват да докарат дъжд, понякога — за свой срам — не успяват. Но безумие е да се мисли, че някой би могъл да предизвика дъжд само като вдигне ръце към небето.

— Който е изпитал, той ще разбере — каза меко Микон.

— И обратното — завърших аз пререканията ни.

Но аз не бях забравил за дивните сънища, които ме спохождаха при пълнолуние. Не бях забравил чуждите градове, из които бродех по-уверено, отколкото из улиците на познатите ми градове. Помнех и покритата с тънък воал фигура, която ми се явяваше в съня ми в Ефес, без да открива лицето си. Въпреки че здравият разум се опитваше да надделее, изведнъж ме обзе безразсъдната увереност, че аз наистина нося в себе си минало, за което не зная нищо. Може би изобщо не бях този, за когото се мислех. И все пак не смеех да споделя мислите си с Микон.

7.

До късна вечер непрестанният остър вятър ни теглеше на североизток, към синеещия се кипърски бряг, и усилията ни да се измъкнем в открито море не се увенчаха с успех. Както и да се опитвахме да обърнем платната, всичко беше напразно: като че ли някаква неумолима сила ни теглеше напред. При такъв вятър греблата бяха безполезни, тъй че предпочетохме да дадем почивка на гребците, в случай че вятърът се промени и наистина ни подгони към брега. Когато се стъмни, Дионисий заповяда платната да се смъкнат наполовина и трите кораба да се вържат един за друг, за да не бъдат отнесени прекалено далече един от друг през нощта. Той заповяда също да се поставят нощни караули, които да охраняват корабите на смени. Самият той изобщо не си легна, а се разхождаше неспокойно напред-назад по палубата до сутринта.

Нощта обаче премина без тревоги, а на сутринта ни събудиха удивените възгласи на караулите. Когато се качихме на палубата, видяхме, че морето е спокойно и че корабите ни се поклащат на вълните източно от най-източния край на остров Кипър. Слънцето с цвят на червеникава мед изгряваше над хоризонта и озаряваше със светлите си лъчи издигнатия на върха на най-източния хълм храм на Афродита Акрейска. От кораба се виждаха добре терасите и колоните му и дори дочухме кукуригането на черните петли на славната богиня, които поздравяваха новия ден.

Нашите спътници от Саламин се развикаха, че бурята била явно предизвикана от самата Афродита от Акрея, която ни доведе тук. Богинята Афродита, която е покровителка на всички моряци, беше особено почитана тук, в източните морета. Финикийците й се покланяха под името Астарта, тъй че това беше именно божеството, свързващо Изтока със Запада. А Кипър се славеше като родината на Афродита — именно тук, на този остров, се беше родила тя от морската пяна и само златистите й коси покривали прекрасното й снежнобяло тяло, когато за първи път излязла на брега. Трябваше непременно да се отбием в храма, за да й принесем жертва, та нали иначе бихме предизвикали гнева й, а както е известно, Киприда е страшна в гнева си.

Но Дионисий с гръмък глас заповяда на гребците да изведат корабите в открито море. При това само по чудо не се натъкнахме на някоя подводна скала. Тук крайбрежните води бяха пълни с такива клопки, а между малките скалички, които се подаваха на повърхността, имаше опасни за нас плитчини. Екипажът роптаеше, когато потеглихме на югоизток, а пленниците повтаряха, че не отговарят за последствията, ако не принесем жертва на Афродита.

Дионисий обяви на всички:

— Прекланям се почтително пред могъществото на златокъдрата богиня и се заклевам, че ще й принеса жертва при първа възможност. Нали виждате големите кораби, които са на пристан на брега. Рано е още да слагаме сами главите си в капана. Не, по-скоро бих си навлякъл гнева на Афродита, отколкото гнева на бога на войната. — И той заповяда със страшен рев на гребците да гребат по-силно. — Нека потта по челата ви да изтръгне от главите ви всякакви мисли за жертви! — провикна се Дионисий.

Скоро на гребците наистина не им беше до приказки. Вдишвайки жадно въздух, те се напъваха с всички сили, но корабите се придвижваха едва-едва напред. Ала когато храмът на Афродита се скри от погледите ни, корабите набраха скорост, а и гребците задишаха по-равномерно, като че ли от гърдите им бе паднала тежест. Небето беше ясно и безоблачно, морето приличаше на меко покривало и всичко около нас сияеше.

Дионисий извика победоносно:

— Сами виждате, Киприда няма власт над нас!

Но в същия миг гребците запяха, тъй че дори ударите по гонга, отмерващи такта на гребането, бяха заглушени. Те пееха:

Колкото по-силно пееха, толкова по-леко им се струваше гребането. Малките вълнички се пенеха около носа на кораба и аз също изпитах желание да запея. Божествено успокоение изпълни сърцето ми. Отворих уста и се включих в песента с пълен глас.

По обяд наблюдателите се развикаха, че виждат върховете на мачти и червени платна. Срещу нас плаваше кораб и след време различихме обкованите му със сребро и украсени с дърворезба прегради, както и блестящите гребла, обковани с мед.

Когато този бърз, строен кораб се приближи до нас, спътниците ни от Саламин, които съгледаха знаците на мачтата, извикаха:

— Те са от Тир. Не смей, Дионисий, да влизаш в разпра с Финикия — владетелката на моретата!

Но Дионисий без колебание заповяда на финикийския кораб да спре и хората ни го превзеха без никаква съпротива. Финикийците само крещяха с хрипливи гласове и простираха напред ръце, като че ли се опитваха да ни преградят пътя. Помежду тях имаше много жреци, загърнати в пурпурни плащове, превръзките през челата им бяха украсени с бисери. На шиите им висяха сребърни огърлици, по китките им подрънкваха сребърни гривни.

— Какво са се развикали тези? — попита Дионисий и отпусна меча си.

Саламинците, разтреперани от страх, обясниха:

— Това е свещен кораб. Те носят благовония и жертви за покровителката на мореплавателите — Афродита Киприда.

Дионисий започна да се чеше притеснено по брадата. Очите му шареха по палубата на кораба. През цялото това време жреците размахваха заплашително жезлите си и крещяха. Дионисий им извика да спрат, но те го послушаха чак когато той вдигна високо във въздуха една бойна секира.

Заедно с най-близките си помощници той обходи кораба. Имаше много ценни, но безполезни за нас неща — освен няколкото обшити със скъпоценни камъни свещени дрехи. Ала когато Дионисий поиска да влезе в ограденото с тежки тъкани помещение на кърмата, жреците се вкопчиха в завесата, която преграждаше входа към това помещение. Дионисий обаче я разцепи с меча си и влезе вътре, но веднага се върна обратно, а лицето му беше съвсем червено.

— Тук няма нищо — каза той. — Само четири дъщери на Астарта.

Думите му ни заинтригуваха. Нашите саламинци, които разговаряха с жреците, обясниха, че девойките са предназначени да бъдат принесени в дар на Афродита от сестра й, Астарта от Тир.

— Чудо, чудо! — започнаха да шепнат мъжете, а накрая се развикаха, че искат да видят девойките.

Дионисий, който все още не беше решил как да постъпи с кораба, заповяда със смях да изведат четирите.

С плавни движения, без следа от страх, те излязоха от укритието си — с разпуснати коси, с огърлици на шиите и с пояси на жрици. Кожата на едната от тях беше бяла като сняг, на другата — жълта като синап, на третата — червена като мед, а на четвъртата — черна като смола. Всички ахнахме от изумление, тъй като досега никой от нас не беше виждал жълтокожи. Някои от най-недоверчивите твърдяха, че девойката е намазана с някакво багрило. Дионисий си наплюнчи палеца и започна да търка моминското рамо, но цвета му не се промени. Девойката го гледаше спокойно с дръпнатите си черни очи.

— Няма спор, това наистина е чудо! — каза Дионисий. — Богинята разбра, че не можем да слезем на брега да й принесем жертва, ето защо тя сама ни донесе жертвата, която трябва да й поднесем. Жертва, равна на която не бихме могли никога да намерим сами. Завзехме този кораб. Той е наш. И ето — аз забивам тази секира в палубата в знак на това, че принасяме кораба в дар на Киприда.

Хората му одобриха намерението му и казаха, че не искат да са против богинята и да причинят зло на девойките, които са предназначени за нея. Някои от тях започнаха да събират миролюбиво, по-скоро като за спомен, някои от украшенията на жреците, но от девойките те не взеха нищо.

Четирите, когато видяха, че имаме намерение да се оттеглим, започнаха изведнъж да говорят оживено и да ни сочат с пръст. Негърката хвана Дионисий за брадата, червенокожата сложи ръцете си на рамената на Дорией, а белокожата докосна с пръсти устните ми.

— Какво искат те? — сви вежди Дионисий.

Жреците от Тир започнаха да обясняват притеснено, че според девойките хората на Дионисий са длъжни да принесат и друга жертва на Афродита — богинята на любовта. Но тъй като пиратите са прекалено много, продължиха жреците, девойките са решили да изберат четирима мъже, от които да приемат жертвата. Самите жреци бяха против, стигаше им дарът на Дионисий — забитата в дъската на палубата секира. Но Дионисий, който се освободи от прегръдката на чернокожата, се размисли и накрая отсъди така:

— Не трябва да правим нищо наполовина. Ако ще принасяме жертва — да го направим тъй, както желае богинята. Нека жребият да реши кои ще бъдат четиримата, които да извършат обреда.

Моряците намериха, че решението на Дионисий е мъдро и благородно.

Богинята разпредели равномерно милостта си: от екипажите на всеки от трите кораба имаше щастливци, които изтеглиха червения, жълтия и черния жребий. Невероятно, но четвъртият, белият жребий, се падна на мен. Погледнах стреснато бялото камъче в шепата си, отново усетих допира на пръстите на белокожата до устните си и се опитах да си представя блаженството, което ме очаква. Въпреки това успях незабелязано да притисна камъчето в дланта на Микон, тъй като той беше по-съобразителен от Дорией, който навярно щеше да подвикне от учудване и да ме издаде.

— Започвам да разбирам — прошепна Микон, — защо бурята ни доведе до храма на Киприда.

Аз го прегърнах и го накарах да вдигне ръка и да покаже белия жребий. Гребците измиха и натриха с благовония четиримата щастливци. Докато всички ние насядахме около котела с гозбата, четиримата избраници начело с Микон като най-старши по ранг влязоха в ограденото със завеси помещение на кърмата. Жреците отново затвориха входа му със завесата, разцепена от меча на Дионисий, и взеха да припяват химни с хрипливите си гласове. Оставихме оръжието и започнахме да се храним, а Дионисий поиска и вино — да отпразнуваме тържественото събитие.

Но мнозина сред нас, забравили за виното, седяха разсеяно на палубата, с устремен поглед към завесите на кърмата.

Когато слънцето започна да клони на запад, Дионисий прояви признаци на нетърпение. Най-накрая той не издържа и скочи:

— Изведете четиримата оттам и ако прекъснете някое недовършено жертвоприношение, нека се сърдят на себе си.

Като видяхме как гребците влачат другарите си вън от помещението с девойките, ние зяпнахме от учудване. Клетите, те почти не можеха да ходят, а влачеха едва-едва нозе. Бяха с помътнели очи, провесили езици. Последен беше Микон. Той прескочи с усилие огражденията на нашия кораб и се сгромоляса на палубата.

Дионисий заповяда да се гребе на североизток, та който ни види, да помисли, че имаме намерение да заобиколим Кипър и да се върнем в йонийски води. Досещаше се, че жреците от Тир ще съобщят на персите за срещата с пирати, и затова реши да ги измами.

Кой би могъл да помисли, че ще отплаваме всъщност към финикийски води — там, където ни чака сигурна смърт? Когато свещеният кораб се скри зад хоризонта, Дионисий заповяда на кормчията да завие на изток. В същия миг по морето пробягна лек ветрец, като че ли Афродита бе решила да бъде милостива към нас.

— Не съм човек, който вярва в боговете — отбеляза Дионисий. — Но дори и аз разбрах, че Афродита предпочита да приеме кораба с жертвите от нас, а не от финикийците. Тъй че нека да откарат даровете ни и ако искат, да ни предадат на персите, към които уж плаваме.

Микон изпълзя на колене на палубата и едва успя да се добере до огражденията, за да повърне. Щом ме видя, той прошепна с мъчителна усмивка:

— Мислех си, че съм умен човек, но едва сега ми се изясни, че всъщност нищо не знам. Чак сега разбирам — невидимите мрежи на Афродита могат да оплетат и най-силния мъж.

Когато настъпи нощта, той ми върна бялото камъче с думите:

— Скрий този камък, Турмс! Той беше предназначен за теб. Ти си любимецът на богинята.

Взех камъка и го скрих, също както някога скрих черното камъче от храма на Кибела в Сарди. Този мой щастлив жребий беше знак, че е завършил още един период от живота ми, въпреки че тогава не разбрах това.

Микон ме предупреди:

— Макар боговете да обсипват с дарове избраниците си, те искат още повече в замяна. Твоята богиня е Артемида, властваща над теб в образа на Луната. Когато на небето месецът е млад, ти си слаб и угнетен. Но когато той започне да расте, ти набираш сили, докато не се възпламениш по пълнолуние. Афродита също е благосклонна към теб и в това се крие опасност. Двете богини са съпернички, така че гледай да им принасяш еднакви жертви! Гледай да съхраниш благоволението и на двете — нека те самите да се борят за теб! — Той протегна ръка към мен и зарида с глас: — Завиждам ти, Турмс! Познах богинята ти в мъка и телесно наслаждение и съм готов на всичко, само и само да й принадлежа до смъртта си. Силата й е упоителна и ужасна. Тя кара човек да забрави другите богове и да не се спира пред нищо, да пренебрегва всеки един от тях, само и само да се сдобие с любовта на Киприда. — Помълча, после добави: — Знаех, че човек може да постигне боговете с пост, с плътски лишения и бдения, както постъпват посветените. Но не съм и подозирал, че дори и на върха на блаженството може да се прогледне и да се види това, което е скрито от нас: бъдещето и миналото. Афродита, макар и лекомислена, е мъдра богиня. А може би именно в лекомислието й се състои великата й мъдрост?

Слушах дърдоренето му снизходително, мислейки си колко слаб човек е Микон. Себе си аз смятах за силен.

Но всичко това се изтри от паметта ми, когато заплавахме из финикийски води. Беше пълнолуние и ние се носехме по вълните като разярените черни псета на богинята луна. Убивахме, грабехме и потопявахме всеки кораб, който ни се изпречеше на пътя. Скоро съдовете ни, препълнени с богата плячка, натежаха и станаха неповратливи. Финикийците започнаха да палят сигнални огньове по бреговете. В тежък бой успяхме да потопим още два от стражевите им кораби. В битките загинаха много от другарите ми, а още повече бяха ранените. Мен обаче като че ли ме пазеше невидим щит: не бях дори одраскан.

Воините започнаха да мърморят, че виждат сенките на умрелите, които призовават да бъдат отмъстени, бродейки нощем по палубата ни. И денем понякога морето и небето изведнъж притъмняваха без видима причина.

Дионисий се мъчеше да омилостиви загиналите, като им принасяше жертви. Късметът му не го напускаше: морето и битките бяха оставили все още цели корабите ни. Вярно, че след сблъсъците с финикийските кораби нашите бяха протекли на няколко места, но успявахме все още да поправяме повредите.

Когато над хоризонта блесна сърпът на младия месец, Дионисий каза:

— Достатъчно сме изкушавали съдбата, а и нямаме повече къде да прибираме плячката. Не съм толкова алчен, че да продължа да грабя, докато потопя корабите си. Време е да се погрижим за самите себе си и как да съхраним събраните богатства. Тръгваме на запад и нека Посейдон да ни е в помощ да прекосим безкрайните морски простори.

Дионисий остави живи някои от пленниците от завзетите кораби, които бяха вещи в мореплаването, но не им се доверяваше напълно: та нали най-тежкото престъпление за финикийците беше да издадеш на чужденци тайните морски пътища и течения.

И все пак той принесе много жертви. Лицето, ръцете и краката на дървения бог на носа на кораба бяха намазани с кръвта на много пленници. При моряците човешката жертва е нещо обичайно, както и изливането на кръвта й в морето. Друго би било, ако всичко това се извършваше на сушата. Но в морето на никого не му хрумна да възрази на такава варварска жестокост. Единствено Микон беше на мнение, че подобни приношения са прекалени.

Когато извърши и последната жертва, Дионисий извика:

— О, морски богове, близки и чужди, дайте ми буря, която да ни отнесе на изток, далече, там, където преследвачите ни не могат да ни стигнат! По-добре е да се удавим, отколкото да попаднем в плен!

Омаяни от кръвта и от плячката, както и от досегашните успехи, моряците също започнаха да призовават бурята. Беше към края на плавателния сезон, неспокойни птичи ята прелитаха над нас и морето менеше непрекъснато цвета си. Но слънцето все още печеше жестоко, палубата блестеше ослепително и вятърът беше насрещен. С окървавени длани и с прегракнали гърла гребците се обърнаха най-накрая към мен:

— Турмс, Турмс, призови вятъра! По-добре наистина да се удавим, отколкото да умрем от напрягане с веслата. Тъй тежка е плячката ни!

От виковете им усетих как ме обзема някаква празнота. Видях сенките на много мъртъвци, които се опитваха с безплътни ръце да спрат кораба ни. В странното си състояние почувствах непреодолима сила да призова източен вятър, защото усещах, че съм по-силен от мъртъвците. Всички моряци завикаха като един след мен, наподобявайки думите, които се изтръгваха от устата ми, макар никой, дори и аз самият, да не ги разбираше. Триж призовах вятъра, след това седем пъти и накрая дванадесет пъти. Микон се зави от страх презглава с плаща си, но не понечи да ме възпре, защото финикийските и египетските кораби и без това бяха по петите ни. Воините удряха щитовете си един о друг, готвачите блъскаха с черпаците по казаните, Дионисий пусна във въздуха цветни вълнени ленти, използвани от предишните собственици на кораба за магии за вятър и само финикийските кормчии ни гледаха мълчаливо с намръщените си бронзови лица с медни халки на ушите.

На изток морето придоби жълт цвят и изведнъж върху ни връхлетя пясъчна буря, донесена от ураганния вятър. Последното, което видях, беше огромен воден стълб зад кораба ни, след което се проснах в безсъзнание. Събудих се в трюма, вързан за една от извитите греди от вътрешната страна на кораба. Микон и Дорией ме бяха донесли тук и ме бяха вързали, за да не падна от клатенето на кораба и да не се убия по време на бурята.