Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

В изненадата се крие тайната на много победи. Когато се приближавахме към пристана на Панорм, никой не можеше да си представи, че жалкият ни съд е всъщност тръгналият преди няколко месеца от Химера пиратски кораб. Стражите бяха заблудени от висящата на носа сребърна глава на Горгона, тъй че ни сметнаха за крайбрежен етруски кораб. Фокейците се помайваха из палубата и си подвикваха един на друг странни, измислени от тях думи, които не бяха на никакъв съществуващ език. Поради това стражите стояха и ни гледаха, без да разбират, че ги дебне опасност, и без да се сетят да ударят тревога с бронзовия гонг.

На палубата на търговския кораб, закотвен до пристана, седяха няколко моряка и си клатеха краката през борда. Те ни извикаха през смях да гребем малко по-бавно и се подиграваха на жалкото състояние на кораба ни, на повредения ни нос и на изпочупените ни ограждения. Видяхме, че пристанът се изпълни с десетки любопитни граждани, които бяха дошли да ни видят.

Дори когато ударникът ни се заби в търговския кораб и от този удар картагенският съд се вряза в брега, мачтата му рухна с гръм и трясък, а членовете на екипажа му се повалиха с проклятия на палубата, всички в пристана все още мислеха, че е просто случайност. Един от военачалниците ни заплаши с юмруци и се развика, че трябва да заплатим за щетите. Но изведнъж Дорией и фокейците изскочиха с оръжие в ръце и се прехвърлиха на палубата на повредения търговски кораб. Те пометоха всичко по пътя си, след което се втурнаха към брега. Разгониха всички, които биха могли да им попречат, изтичаха към хълма и нахълтаха през портите на самия град, преди стражите му да успеят да съобразят какво всъщност се беше случило.

И така, Дорией и още двадесетина от хората ни завзеха с лекота града и накараха изплашените му до смърт защитници да се предадат, а Дионисий и останалите фокейци през това време бяха завзели стоящите на пристан кораби. За съпротива никой от чуждоземците дори и не помисли. Всички бяха видели каква съдба сполетя търговския кораб, който беше имал нещастието да се окаже на пътя на страшните пришълци. Наистина, някои от тях не замолиха за пощада като другите, а се обърнаха рязко и се впуснаха в бяг, но Дионисий заповяда на хората си да ги замерят с камъни. Бегълците се изплашиха и се върнаха с покорен вид. В това пристанище явно нямаше воини, а мирни моряци от много различни краища на света.

Дионисий заповяда да бъде вдигната огромна шатра, която да служи както за хранилище, така и за място, където можехме да държим пленниците си. Местните роби паднаха на колене пред нас и ни приветстваха като свои спасители. Сред тях имаше и няколко гърци, на които Дионисий заповяда да се захванат веднага с приготовлението на вечеря. Те се спуснаха да накладат голям огън и да заколят няколко вола и макар въздухът да се изпълни с уханието на печено месо, много от хората ни бяха толкова изгладнели, че не дочакаха до изпичането му, а се заситиха с брашно, смесено със зехтин.

Завземането на Панорм мина толкова успешно и стремително, че фокейците, упоени от радостната победа, се заклеха да следват Дорией, където и да ги води оттук нататък. Разбира се, смелостта им се дължеше отчасти на виното — след като се справиха с всички способни да държат оръжие граждани, те се бяха впуснали да унищожават запасите от вино на града. Напиха се много бързо, тъй като бяха все още с празни стомаси.

Из пристана и в града преброихме не повече от петдесет въоръжени мъже. Жителите на Панорм бяха привикнали на спокоен живот и бяха забравили за възможните опасности, тъй че корабите им плаваха накъде ли не, а самият град беше оставен без защитници. Нищо чудно, че Дорией успя да постигне толкова лесна победа. Но фокейците бяха извънредно горди с победата и колкото повече се напиваха, толкова повече се самовъзхваляваха и викаха, че няма други по-смели и по-умели воини от тях. Преброиха се и решиха, че пак са триста души на брой, макар това удвоено число също да се дължеше на многото опустошени мехове вино.

За чест на фокейците трябва да се каже, че не закачаха много мирните жители на Панорм. Вярно е, че обикаляха къщите в търсене на плячка, но нищо не взимаха насила, а само посочваха с пръст вещите, които си бяха харесали. Като виждаха загорелите им лица и окървавените им ръце, повечето жители на Панорм им даваха доброволно това, което искаха, само и само да се избавят по-бързо от пиратите. Но ако някой от жителите на града започнеше да се дърпа и да не позволява да му бъде разграбена собствеността, фокейците със смях продължаваха пътя си, без да се натрапват повече.

Победата, хубавото и обилно ядене, виното и лъчезарните видения за бъдещето, което ги чакаше, докараха пиратите до прекрасно разположение на духовете. Те вече предчувстваха колко хубав ще бъде животът им в Ерикс, чийто владетел ще бъде храбрият и неуязвим Дорией.

След като остави стражи на пост, Дорией тръгна към дома на местния съвет, където си беше избрал да пренощува — дървена постройка с каменно стълбище. Спартанецът бе обзет от истинско негодувание, когато откри, че в сградата нямаше никакви съкровища, само изписана с трудни за разчитане знаци заповед за основаването на Панорм и няколко кесии със свещени камъчета на речните божества. Вбесен, Дорией изпрати да бъдат повикани старейшините на града, които пристигнаха с дълбоки поклони и побързаха да го уверят, че Панорм е беден град, който плаща огромни данъци на Сегеста. Твърдяха, че самите те не притежават почти нищо друго, освен дрехите на гърба си, а когато интересите на Панорм изисквали да се устройват пирове в чест на боговете или на пристигнали първенци от други градове, то чашите и другата посуда старейшините носели от собствените си домове. След като ги изслуша, Дорией се навъси и заповяда два огромни сребърни бокала от съкровището на Дионисий да бъдат подарени на съвета на града. Те бяха финикийска изработка и се отличаваха с изящество. Дионисий се опита да протестира, но Дорией го прекъсна:

— Отдавна съм установил една горчива истина: сърцето на човек е там, където са съкровищата му. Всъщност аз никога не съм бил обикновен човек, тъй като имам божествен произход, така че подобни неща не ме засягат лично. Сърцето ми е там, където е мечът ми. Съвсем не са ми нужни съкровищата ти, Дионисий, но длъжен си да признаеш, че всичките ти трофеи отдавна биха се озовали на дъното на морето заедно с корабите ти, ако не бях аз. Длъжен си да проумееш най-сетне, че именно аз ви спасих, като се обърнах към морската богиня Тетида.

Дионисий се възмути от думите му.

— Омръзна ми да слушам за твоята Тетида и за въображаемите ти странствания из морското дъно по време на пленничеството ти в сандъка за въжета. Въобще не мога да се примиря с това, че се разпореждаш със съкровището ни като с твое собствено.

Този път Дорией не се разсърди, а само се усмихна едва забележимо.

— Утре тръгваме към Сегеста и се надявам, че походът ни няма да е много труден. Та нима е лошо да се пораздвижим малко след изнурителното морско пътуване? Ще вземем със себе си ценностите, тъй като не можем да ги оставим на кораба: в пристана може да нахълтат картагенски съдове. Не се и съмнявам, че ще намерим магарета, коне или мулета, за да можем да пренесем всички трофеи. Вече съм дал заповед да бъдат намерени товарни животни, а собствениците им да тръгнат с нас, за да се грижат както трябва за добичетата си.

Дионисий измърмори нещо, но призна правотата на Дорией. Корабът ни имаше нужда от поправка и трябваше да бъде изтеглен на брега. Ако се заемехме сами с поправката на кораба, бихме били безпомощни, в случай че картагенски кораби наистина се появяха тъдява. Тъй че наистина разумно беше да се изтеглим от брега и да вземем със себе си съкровището. Самите фокейци също биха се сражавали по-добре, ако знаеха, че защитават трофеите си, събрани с толкова много усилия, кръв и пот.

Дионисий прехапа устни.

— Нека бъде тъй, както искаш, Дорией. Утре ще потеглим за Сегеста и ще вземем всичко ценно с нас. Където е съкровището — там е и сърцето ми, това наистина е така. Но какво ще стане с кораба ми, с триремата, която обичам като собствено дете? Нима трябва да я изоставим тук, в Панорм, сам-самичка и без всякаква защита?

— Сигурен съм, че имаш деца едва ли не на всеки пристан, където си пребивавал, Дионисий — бързо вметна Дорией. — Хайде по-добре да запалим триремата, а заедно с нея и всички останали съдове в това пристанище, за да не се чувстваме изкушени да се върнем някога.

Като чу това, Дионисий почервеня от гняв и за малко не се нахвърли с юмруци върху спартанеца. Побързах да се намеся:

— А не е ли по-добре да изтеглим кораба на брега и да заповядаме на съвета на Панорм да се погрижи за поправката му. Сребърният лик на Горгона ще го пази от всякакви нападатели и крадци. Ако в пристана пристигнат бойни финикийски кораби, старейшините ще обявят, че триремата принадлежи на новия цар на Сегеста. Картагенските морски водачи няма да се намесят по собствен почин във вътрешните дела на Панорм и Ерикс, а първо ще отидат в Картаген — да го обсъдят. По този начин ще спечелим време и ще съхраним кораба си.

Дорией се почеса по тила и каза:

— Нека Дионисий да се занимае с изтеглянето на кораба на брега. Ако е съгласен с предложението ти, Турмс, аз няма какво повече да кажа. Може би сте прави: глупаво е да се горят кораби, от които някой ден може да има полза и които, тъй или иначе, трябва да бъдат построени отново. На мен ще са ми необходими кораби за в бъдеще, за да охранявам морските си пътища.

Той заповяда на членовете на градския съвет да пазят кораба ни и обяви, че скоро ще се върне в Панорм като нов цар на Сегеста, за да даде всекиму заслуженото.

Все още беше тъмно, пълна луна грееше в небето, а фокейците обикаляха из града и пееха песни на висок глас. Все още се брояха и се изкарваха все триста на брой.

Не можех да намеря никъде Арсиное. Безпокойството, което Артемида ми изпращаше винаги по пълнолуние, ме беше завладяло и сега. Взех да тичам по криволичещите улици на града, да размахвам факла и да зова името на Арсиное.

Мина доста време, преди да я открия в малкия храм на богиня Ищар, където се бяха събрали блудниците на Панорм, за да отдадат жертва на богинята и да спестят труда на моряците да нахълтват из къщите на града в търсене на жени като тях. Жрецът на храма бе запалил благоуханни треви пред олтара на богинята. Арсиное бързо дойде при мен и каза:

— Това е възможно най-жалкият храм, какъвто бих могла да си представя, но жрецът ми помогна да почистя дрехите си и да се изкъпя. Ако не бях толкова изтощена от морския път, бих се заела веднага с подновяване на храма. Жените на Панорм не разбират нищо от подобни жертвоприношения, тъй че се срамувам от тяхно име.

— О, Арсиное! Как можа да ме накараш да се безпокоя и да те търся толкова дълго! Защо не остана на кораба при стражите? Луната е грамадна и страшна, а лицето ти е изрисувано като на жрица и аз не мога дори да те позная! И дрехите ти са дрехи на жрица — нима не мислиш за състоянието, в което се намираш?

Арсиное ми хвърли гневен поглед и започна да ме поучава:

— Турмс, приятелю, когато сме на сушата, изобщо нямам нужда от твоите грижи. Напълно съм в състояние да се грижа сама за себе си. Недей да ми напомняш за състоянието ми — достатъчно бях потисната, когато бях на кораба. Не съм от жените, които нямат нищо против да живеят затворени между четири стени и по цял ден да тъкат, да не говорим пък, че ти дори нямаш четири стени, в които да ме прибереш. Затова по-добре замълчи и не вдигай шум веднага щом се спасихме от ужасите на морето, в които ти самият ме тласна.

Несправедливите й думи ме засегнаха. По време на морското ни пътешествие се разбирахме добре, тъй като неудобствата я караха да търси опора у мен. Но ето че тя пак се беше превърнала в предишната Арсиное и много добре знаех, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Въздъхнах дълбоко и замълчах. Тя ме загледа, след което се усмихна и възкликна:

— Я виж ти, Турмс, все пак си успял да научиш нещо. Обичам те повече мълчалив, отколкото нападателен и заядлив. Ела да пийнем от виното на богинята, което жрецът беше така добър да ни предложи.

Уханието в храма замая главата ми, а и бях вече доста пиян от пиршеството на Дорией и Дионисий. Но Арсиное ме задърпа и ме накара да седна до олтара, след което сложи в ръцете ми широка купа с вино. Излях няколко капки в чест на подземните богове, след което опитах от виното със смирна. Приказливият жрец искаше да се присъедини към нас, но Арсиное не му позволи да ме заговори, а продължи:

— Разбра ли най-сетне, Турмс, че сам трябваше да освободиш Дорией и да го оставиш да вдигне бунт на кораба? Щяхме да се избавим от много неприятности, ако ме беше послушал. Но нека не скърбим за непоправимото — поне Дорией успя да докаже, че е наистина нещо повече от простосмъртен.

Отвърнах заядливо, че според мен Дорией не е доказал нищо друго, освен, че е склонен към налудничави мисли и видения.

Но Арсиное настоя:

— Нима не разбираш колко мъдро е постъпил Дорией, като се е споразумял с Тетида? Тя всъщност е морският образ на богинята. Това ще утвърди още повече властта ми в Ерикс. Аз трябва да бъда върховна жрица, когато Дорией стане цар, и да тълкувам желанията на богинята както на суша, тъй и в морето.

— Арсиное — предупредих я аз, — не обиждай напразно богинята. Спомни си за състоянието си.

Но от това Арсиное се настърви още повече:

— О, то не е пречка. Напротив, сега ми се струва, че богинята ме е изпълнила, тъй че цялото ми тяло излъчва нейната сила. Мисля дори, че бъдещото ни дете ще бъде с божествени способности, а ти самият си само оръдието, с което си послужих, за да го добия.

— Благодаря ти все пак, че говориш за „нашето“ дете — казах аз със злост. — Ще минат още няколко седмици, и съвсем ще забравиш за това незначително „оръдие“.

Арсиное сграбчи с длани лицето ми и го обсипа с целувки. Устните й горяха, а дъхът й миришеше на вино.

— Как можеш да ревнуваш още отсега нероденото си дете? Да не си посмял да попречиш на бъдещето му независимо дали ще е момче или момиче! Аз вече кроя планове за това дете. Но божествените дела са тъй необхватни! Понякога ми се струва, че главата ми ще се пръсне от мисли. И все пак — знам за тези неща много повече от теб самия.

Усетих как отново ме обзема пиянски гняв, захвърлих чашата си така, че тя се разби на парчета, и скочих на крака.

— Погледни ме в очите, Арсиное — заповядах й аз. Собственият ми глас кънтеше в ушите ми. — Погледни ме в очите и кажи — познаваш ли ме?

Арсиное вдигна поглед към мен.

— Разбира се, че те познавам, Турмс — каза тя. — Познавам те по-добре от всеки друг. Защо се гневиш? Нима виното на богинята ти замая главата?

Разбрах, че тя не ме познава. Арсиное познаваше единствено смъртното ми тяло. Но заслепен от гнева си, изведнъж поисках да се разкрия пред нея такъв, какъвто съм, и да я накарам да млъкне. Пълната луна блестеше на небето и бялата й сила изпълваше плътта ми през стените на храма.

— Арсиное — извиках с въодушевление, — някога ме накара да се закълна, че съм смъртен човек. Тогава аз все още не се познавах. Но сега се познавам. Погледни ме в очите!

Тя отбягна погледа ми и в гласа й почувствах раздразнение, когато ми отвърна:

— Ти си мъж. Ти си смъртен човек, който чувства глад и жажда, студ и жега. Имаш нужда от мечти, от страсти и изпитваш понякога скука като всички смъртни. Самият ти ми каза това и аз самата съм забелязвала, че наистина е така. Вярно, когато те видях за първи път, помислих, че у теб има нещо божествено, но оттогава насам си се смалил доста в очите ми.

Втренчих се в нея и не вярвах на ушите си. Струваше ми се невероятно, че именно тя, най-близкият ми човек на земята, не ме познава в това ми състояние.

— Аз съм безсмъртен, Арсиное — казах й. — Аз, Турмс, съм приел посвещение от мълнията. Слънцето и луната се съревновават за мен, но самият аз не съм обвързан с никой земен бог или богиня.

Арсиное поклати със съжаление глава и ме хвана за ръката. Опитвайки се да ме успокои, тя каза:

— О, колко детински и суетни са мислите ти, Турмс! Познавам те по-добре, отколкото самият ти познаваш себе си. Или морето те е замаяло, както замая Дорией, или бълнуваш от завист към него. Разбира се, още от самото начало ти се ядосваше за това, че разбирам тайнствата на богинята. Искаше ти се на всяка цена да бъдеш равноправен с мен, Турмс. Но аз съм по-силна от теб. Понеже съм жена, аз съм по-силна от теб, макар че ти никога няма да го разбереш.

Тъй като ме държеше за ръка и изпитваше съжаление към мен, аз усетих, че силата ме напуска. Усетих как душата ми се изпълва със съмнение. Седнах отново и оклюмах глава. Ето такъв ме обичаше Арсиное. Тя коленичи пред мен и ме прегърна.

— Напразно изпитваш завист, Турмс — подкачи ме тя. — Разбира се, че Дорией е по-способен от теб, защото знае точно какво иска. А ти не знаеш какво искаш. Но тъй много те обичам, о, Турмс, че наистина понякога мислех колко хубаво би било да споделя с теб радостите на обикновения живот. Да те последвам там, където ме поведеш… Когато разбрах, че чакам дете от теб, още повече замечтах за някаква сигурност. За малка къща с лоза и маслинови дръвчета наоколо. За няколко козички и една-две крави в двора… Разбери, за жената сигурността, безопасността в живота й е най-важното нещо. Ти само се присмиваш на земните блага, макар аз да бих могла да се задоволя и със съвсем скромен, но уреден живот. Но ти, Турмс, ти нямаш никаква цел в живота!

— Единственото, което всъщност желаеш, са украшения и красиви дрехи — заспорих аз умърлушен. — Необходима ти е власт само за да можеш да задоволиш всичките си капризи и да въртиш на пръста си всички мъже около себе си. Каквото и да ти набавя, няма да се задоволиш, а ще искаш още и още… Ти си ненаситна, Арсиное!

Тя обхвана отново с длани лицето ми и започна пак да ме целува, въпреки че се противях.

— Може би си прав — каза Арсиное и сви кокетно рамене. — Приеми ме такава, каквато съм, или ме остави на мира. Трябва да мисля и за бъдещето на детето си. Необходима ми е сигурност и сама ще си я създам, щом ти не можеш да ми я дадеш.

Тя бе победителката в спора ни, а аз усетих как душата ми се изпълва с горчивина под пълната луна на Панорм, в храма на богинята. Арсиное ме накара да се почувствам смъртен сред смъртните. Не можех да се откажа от нея, макар самото й докосване да се бе превърнало в страдание за мен.

2.

На следващия ден Дорией строи фокейците за придвижване по суша, което според него трябвало да ги ободри и да им помогне да възстановят силите си след дългото морско плаване. Независимо, че се бяхме появили съвсем неотдавна в Панорм, славата на красавеца воин вече се беше разнесла из града. Преди да тръгне на поход, Дорией извърши жертвоприношение на централния площад пред тълпите местни жители, които го наблюдаваха мълчаливо и с благоговение. „Той е една глава по-висок от всички нас, той е неуязвим и равен на боговете!“, дочуваше се шепот.

Когато жертвата беше извършена, Дорией извика:

— Всички на път!

Без дори да се обръща назад, той напусна града в пълни бойни доспехи, въпреки непоносимия пек. Ние, останалите „триста“, както ни наричаше Дорией, вървяхме в колона след него. В края на дългата върволица от воини крачеше Дионисий с камшика в ръка. Всичко, което беше останало от съкровищата ни, беше натоварено на мулета и магарета. По-голямата част от трофеите обаче беше безвъзвратно загубена заедно с петдесетвеслените кораби. Когато навлязохме във вътрешността на равнината, с учудване осъзнахме, че към нас се бяха присъединили много мъже от Панорм. А привечер, щом достигнахме възвишенията, следваха ни вече и стотици пастири и селяни, които дори бяха успели да се въоръжат с каквото им попадне.

Построихме си лагер и скоро по полегатите склонове на хълмовете заблестяха огньовете ни. Изглеждаше, сякаш повечето жители на Панорм и околностите му се бяха вдигнали срещу Сегеста. Но още на третия ден от мъчителния поход непривикналите да се придвижват пеша фокейци започнаха да се оплакват от умора и да показват един на друг изранените си стъпала. Тогава Дорией се обърна към тях със следните думи:

— Аз самият съм ви повел и се наслаждавам на похода, макар да съм в пълно бойно въоръжение, а вие носите само мечове и щитове. Погледнете ме: дори не съм се изпотил!

Те му отвърнаха:

— Лесно ти е на теб да говориш така, Дорией! Та ти изобщо не приличаш на нас.

Когато стигнахме до първия сладководен извор, фокейците се хвърлиха на земята и започнаха да се обливат целите с вода, весело да се плискат и да повтарят, че нямат намерение да мръднат оттук.

Подканванията на Дорией не помогнаха, но камшикът на Дионисий си свърши работата и скоро хората тръгнаха отново на път, стенейки от болка. Дорией изгледа с уважение Дионисий.

— Не си глупав и явно започваш да схващаш сложната наука на пехотното командване — похвали той морския човек. — Приближаваме се към Сегеста, а пред битка е необходимо хората да бъдат изморени от път, за да нямат сили да побегнат от бойното поле. Пътят между Панорм и Сегеста е като че ли нарочно отмерен с тази цел от боговете. Ще влезем направо в Сегеста и ще се строим в боен ред откъм вътрешността на стените на града.

Дионисий отвърна навъсен:

— Предполагам, че разбираш наистина от бой на сушата, но не забравяй, ние сме моряци, а не хоплити, привикнали към подобни битки. Ето защо, сигурен съм, че няма да успееш да ни строиш в няколко реда, а всички ще застанем рамо до рамо, един до друг. Но разбира се, ще те последваме, ако ни поведеш.

Дорией се разлюти и заяви, че има намерение да поведе решителната битка в съответствие с правилата на сухопътната война, тъй че дори и потомците му да могат някой ден да се учат от примера му. Но в този миг пред нас се изправиха група сикани, които се появиха изневиделица между дърветата. Бяха облечени в животински кожи и въоръжени с лъкове, копия и прашки. Лицата и телата им бяха нашарени с бойни знаци в червено, черно и жълто, а предводителят им беше с дървена маска. Те изпълниха боен танц пред Дорией, след което положиха в нозете му няколко човешки глави, явно първите жертви от Сегеста — някои от знатните жители на града. Главите бяха полуизгнили и воняха отвратително.

Сиканите седнаха в кръг и разказаха, доколкото можаха, че в планините и горите им са се появили предсказатели и са предрекли появата на новия цар. Тези пророци били укрепили духа на сиканите, които започнали да нападат земите на Сегеста. Когато някои от знатните сегестянски граждани се опитали на коне и бойни колесници да ги прогонят, сиканите ги подмамили в своите капани и ги избили.

Но след като извършили тези убийства, осъзнали, че скоро сегестяните ще опитат да си отмъстят и затова решили да дойдат при Дорией. От незапомнени времена сред горите на сиканите се е разказвала легендата за воина чужденец, който ще се появи някой ден от морето, ще победи местния цар и ще върне земите на тези, които първи са се заселили из тях. След всичко това според легендата силният воин ще обещае да защищава сиканите и да се връща винаги при тях, щом има нужда от него. Така че местните жители бяха дали вече и име на Дорией. Наричаха го Еркле и се обръщаха към него с молба да прогони елимите и да върне земята на древните й обитатели — сиканите.

Дорией изобщо не се удиви на оказаните му почести, тъй като никога дори и за миг не забравяше божествения си произход, а се опита да научи диваците да произнасят правилно името Херакъл. Но това не им се удаде и те продължаваха да възклицават: „Еркле, Еркле!“ Дорией цъкаше с език, клатеше глава и повтаряше, че не е съвсем сигурен дали ще има полза от такива варвари.

А те действително бяха варвари и много от тях държаха в ръцете си копия и стрели с каменни накрайници, само предводителят им можеше да се похвали с железен меч, а някои от главатарите им имаха железни ножове и копия. Сегестяните не разрешаваха на никого да продава на горските племена желязно оръжие и наказваха много строго търговците, които дръзваха да нарушат правилата им. Сиканите поваляха дори дърветата по първобитен начин — палеха огън под дънерите, тъй като нямаха брадви.

Всички сикани притежаваха тайнствената и безпогрешна способност да намират камъните, обитавани от земните духове, да определят дърветата, в които живееха дриади, и никога да не черпят вода от изворите, чиито нимфи не се отличаваха с благонамерен нрав. Преди срещата с Дорией жрецът им беше изпил пророческа напитка, която сиканите умееха да приготвят от горчиви горски плодове и корени, и бе сънувал приближаването му, тъй че те знаеха кога и къде да се появят от гората, та да не се разминат с него.

Дорией ги попита дали искат да се присъединят към него и да встъпят в открит бой със сегестяните. Но сиканите поклатиха глави и казаха, че са свикнали да се бият само в горите и не смеят да се появят из равнината около Сегеста, тъй като се боят извънредно много от конете и злите кучета, с които беше прочут града. Обещаха обаче да наблюдават хода на битката откъм храсталаците и да поддържат бойния дух на воините на Дорией с думкане на тъпани, изработени от дървесна кора и кожа.

Дорией се вгледа внимателно в лицата им, след което се обърна радостно към мен:

— Ето, сиканите сякаш са създадени за бъдещи илоти на царството ми. По-добри от тях не бих могъл дори да си представя. В моята Сегеста юношите няма да бъдат мамини синчета, а ще имат правото да се наричат мъже чак когато убият първия си сикан. Но нека това да си остане между нас — няма защо тези диваци да научават предварително съдбата си.

Придвижвахме се все по-напред и все по-често от горите се появяваха сикани и викаха, гледайки с възхищение Дорией: „Еркле, Еркле!“ Жителите на Панорм бяха наистина удивени и повтаряха как никога не са и предполагали, че в близост до тях живеят толкова много сикани. Сиканите бяха плахи, когато не се намираха под прикритието на гората, и не се показваха дори за да търгуват, а оставяха стоките си на определени места, които се знаеха от продавачите. Същите им връщаха в замяна друга, предварително уговорена стока.

Най-сетне пред погледа ни се ширнаха плодородните полета на Сегеста с надгробните камъни, олтари и паметници. Дорией ни заповяда да не тъпчем посевите, тъй като ги смяташе вече за своя собственост. Наоколо нямаше жива душа и ние побързахме да се скрием зад градските стени. До паметния камък на някой си съмнителен Филип Дорией се спря и каза:

— Тук ще се бием, за да умилостивим духа на баща ми.

В далечината по самите градски стени подтичваха хора, които изглеждаха развълнувани. Когато ги видя, Дорией заповяда да забием с тъпаните, за да не излезе подло нападението ни. След това изпрати вестител в Сегеста и заяви чрез него наследствените си права, като същевременно призова царя на Сегеста на бой. Направихме си лагер до градските стени в съседство с паметния камък на Филип, за който Дорией беше убеден, че е на баща му, и се заехме да ядем и да пием. За съжаление бяхме изпотъпкали част от посевите, тъй като бяхме около две хиляди души, ако се броят и сиканите, които се криеха зад нас.

Стори ми че, че сегестяните не бяха кой знае колко възмутени от исканията на Дорией, но потъпкването на нивите беше огромна обида за тях. Щом видяха похабените си посеви, те разбраха, че няма да избягнат битката. Царят им заповяда да се съберат всички знатни юноши и атлети и да се впрегнат за бой колесниците, които от десетки години насам се използваха единствено за спортни състезания. Този цар нямаше по-голяма власт, отколкото някой жрец в йонийски град, но короната на бога куче, на когото се кланяха в Сегеста и която той носеше, го задължаваше по свой си особен начин. Беше длъжен например в случай на война да застава начело на войската си. По-късно разбрахме, че царят на Сегеста изобщо не искал да поведе войската си в бой с нас и дори свалил короната си и я предложил на всеки, готов да я поеме, но смелчак така и не се намерил. Вероятно знатните земевладелци в Сегеста разбираха добре, че не са особено обични на простолюдието и в подходящ момент хората могат да ги ударят в гръб, тъй че за тях беше по-безопасно да излязат отвъд стените на града си и да приемат бой на открито.

Те пиха вино и принесоха жертва на подземните богове, за да ги подкрепят с храброст и да ги научат да приемат смъртта от ръката на врага със спокойствие и дори с радост, ако се стигне дотам. След това изведоха от къщичката до храма свещеното куче и го взеха със себе си — както него, така и много други бойни песове. Намериха дори време да се намажат с благовонни масла и да се облекат в най-скъпоценните си дрехи.

Когато най-накрая бяха готови да влязат в бой, градските врати се разтвориха широко и от тях започнаха да излизат една след друга бойни колесници, които се строиха в една линия, защитавайки входа към града. Цялото това зрелище беше наистина изумително. Преброихме двадесет и осем колесници. Три от тях бяха с впряг от четири коня всяка, а останалите — с впряг от два коня. Главите на благородните животни бяха украсени с пера, а юздите и сбруите им бяха посребрени и позлатени и блестяха на слънцето. Сегестяните имаха пълно право да се гордеят с конете си и не напразно се хвалеха, че биха победили с лекота гърците в надбягвания с колесници, ако, разбира се, гърците им позволяха да участват заедно с тях на подобни състезания. Но гърците не изпитваха никакво желание да канят елимите на хиподрумите си.

Зад колесниците се наредиха хоплити в боен порядък. Това бяха знатни мъже, наемни воини и атлети. Дорией ни забрани да броим вражеските щитове, за да не ни обземе уплаха. Зад хоплитите вървяха водачите на кучетата, а зад тях — въоръжените с прашки и копия воини.

Чухме как бе дадена заповед, видяхме как колесниците се строиха в една линия и тръгнаха към нас. Когато фокейците видяха бясно издутите ноздри на конете и святкащите им копита, те се разтрепериха тъй, че щитовете им зазвънтяха, удряйки се един о друг. Дорией, който стоеше отпред, заповяда на хората си да се отбраняват мъжествено и да хвърлят копия в коремите на животните. Но когато колесниците се приближиха, фокейците отстъпиха назад, изпокриха се зад надгробните камъни и се развикаха на Дорией сам да се справя с тази побесняла войска. Останалите ни воини също предпочетоха да отстъпят, някои преминаха над рова, пълен с вода, и издърпаха мостчетата, за да не могат да ги преследват враговете, други преплуваха рова, потънали до шия в калта.

Дорией хвърли две копия, рани кон на една от големите колесници и уби водача й, чието тяло се влачи дълго зад колесницата. Аз също хвърлих копие, но не улучих. Ала когато конете с една от колесниците ме връхлетяха, нямах друг изход, освен да се прицеля и да забия другото си копие в корема на едно от животните. Реших да се държа близо до Дорией и да се опитам да се бия наистина тъй мъжествено, както и той, макар да не можех да въртя толкова изкусно тежкия меч като него. Това решение взех не от дързост, а от тщеславие, не с разсъдъка си, а със суетата си.

Когато Дорией видя, че се справих с един от конете, той се нахвърли с още по-голяма сила към впряговете с меча си, тъй че животните от най-предната колесница скоро бяха повалени в предсмъртен гърч, а един от конете на следващата колесница, ранен със стрела в окото, подивя от болка и се понесе с такава бързина, че колесницата се обърна и в бойния порядък настъпи пълен хаос. Благородните животни бяха приучени да се състезават, а не да влизат в истински бой.

Царят на Сегеста разбра, че може да се лиши от всичките си коне, ако не се предаде. Той загуби самообладание и заповяда на воините си да отстъпят назад. Много от знатните юноши крещяха, че са готови да дадат живота си, само и само да не убиваме любимите им животни. Повредените колесници се върнаха назад и само един воин, който бе напълно забравил за опасността, скочи от колесницата си и се хвърли да прегръща умиращите си любимци. Той ги целуваше по очите и им говореше нежни думи.

Когато впряговете отстъпиха доста назад, копиеносците хвърлиха копията си към нас, а тези, които водеха кучетата, взеха да ни заплашват с юмруци. Фокейците се осмелиха да излязат от прикритието и да се строят в редица зад Дорией, щит до щит. След тях се оформи и втора линия от воини. Дори и въстаниците от Ерикс, които бяха наскачали отвъд рова, се върнаха обратно, целите в кал, и нададоха боен вик.

Сегестянските хоплити също се строиха, пуснаха бойните кучета и ги насъскаха срещу нас. Оголвайки острите си зъби, песовете се спуснаха стремително напред. Аз бях с бойна ризница, Дорией също, а фокейците се бранеха с щитовете си. Дорией крещеше със смразяващ глас към кучетата и ги налагаше по муцуните, тъй че много от песовете се търкаляха с вой по земята около него, но дори и шумът от битката не можа да заглуши уплашените викове на сиканите, които се изпокриха в гората. Всичко това развесели Дорией и той започна да се смее неудържимо и да се удря с длани по бедрата. Смехът му ободри извънредно много фокейците.

Като ни отминаха, кучетата се нахвърлиха към въстаниците от Ерикс. Те забиваха зъби в незащитените им шии, прегризваха вените им и разкъсваха месата им. Но селяните издържаха атаката на ненавистните животни и радостно подвикваха, щом съумееха да убият някой от песовете. Силната омраза, която тези хора изпитваха към подобни животни, бе породена от това, че породистите кучета се смятаха за неприкосновени в Ерикс и убийството на такова куче беше тежко престъпление. Ето защо на селяните и жените им бе дошло до гуша да бъдат хапани и да гледат как псетата унищожават овцете им и плашат до смърт децата им.

Мисля, че Кримис, свещеното куче на Сегеста, не беше доведено да участва в боя, а само да вдъхва смелост на воините на града. Може би то се отвърза случайно или беше пуснато по невнимание. Както и да е, скоро старото огромно куче се озова в разгара на битката, наблюдавайки я в пълно недоумение. Виковете и лаят на кучетата го възбуждаха, а миризмата на кръв дразнеше изнеженото му обоняние. Дорией повика кучето при себе си и ето че огромният тлъст пес изведнъж сякаш се успокои, затича се тромаво към спартанеца и започна да го души дружелюбно. След това Кримис вдигна муцуна към лицето на воина и го загледа в очите.

Спартанецът поглади песа по главата и го заговори, обещавайки му, че веднага щом той, Дорией, получи короната на бога куче, ще дари на Кримис още по-красиви девойки за съпруги, отколкото бе получавал по-рано.

Свещеното куче легна в краката му, дишайки тежко, за да отдъхне от краткия бяг. От това място, проснат в краката на Дорией, Кримис започна да наблюдава със сърдит израз блестящите ризници на сегестяните, да мръщи нос, да ръмжи и да показва жълтите си зъби.

Фокейците не видяха нищо необичайно в цялата тази сцена, но юношите от знатните сегестянски родове се развълнуваха извънредно много. Разнесоха се викове на изумление и самият цар се унижи дотолкова, че да подсвирне на Кримис и да го подкани да се върне при него. Той разбираше добре, че щастието и сполуката му зависят от държанието на свещения пес. Последният обаче се преструваше, че не чува, а продължаваше да гледа нежно към Дорией и да облизва обкованите му сандали.

Аз също се наведох и погалих кучето по гърба, за което бях възнаграден с лизване по бузата в знак на благоразположение, но Дорией ми извика да не докосвам новия му приятел — той си беше негово завоевание и аз нямах право да се меся.

Сегестяните се изплашиха до смърт, щом видяха, че простосмъртни се осмеляват да убиват кучетата им. Започнаха да ги зоват обратно, а пазачите им забравиха всяка предпазливост и се разтичаха из полето, опитвайки се да вържат побеснелите животни. В желанието си да не наскърби Кримис Дорией издаде заповед да не се убиват повече четириногите воини, но разбунтувалите се жители на Ерикс не го послушаха.

Дорией заговори на свещеното куче и му нареди да охранява надгробния камък на баща му. Всъщност, както споменах по-рано, това бяха останките на някой си Филип от Кротон, а не на родителя на спартанеца, но Дорией явно не желаеше да проумее истината. Кучето положи муцуна на предните си лапи и затвори очи. Тогава Дорией изгледа фокейците и даде знак на Дионисий да удари по щита си в знак на настъпление. Поехме наново към воините на Сегеста и гледах да не оставам дори на крачка по-назад от Дорией. Когато Дионисий от Фокея разбра, че е настъпил решителният миг, той запаса камшика на кръста си, хвана здраво щита и меча си и побърза да заеме мястото си от дясната страна на Дорией.

Дорией и Дионисий не се огледаха встрани. Погледите им бяха устремени единствено напред. Тримата вървяхме рамо до рамо и бързахме все повече и повече, тъй като всеки от нас се страхуваше да не остане по-назад от другите двама. Дорией бе гонен от чувството за собственото си достойнство, от стремежа да докаже, че не напразно е смятан за славен воин. Аз пък бях подтикнат от самолюбие. Спартанецът се страхуваше, че може двамата с Дионисий да го надминем по бързина, ето защо той се втурна напред. Скоро и тримата напредвахме с невероятна бързина. Зад гърбовете ни се чуваха бойните викове на фокейците и тропотът на стотици нозе. Съдейки по грохота на тъпаните, сиканите също не изоставаха, а и въстаниците от Ерикс явно ни следваха.

Оставаха ни около двеста крачки до сблъсъка с хоплитите сегестяни, но тези крачки ми се сториха безкрайно дълги. Трябва да си призная, че се страхувах ужасно, не смеех да вдигна поглед, а гледах върха на сандалите си. От вцепенението ме извади предупредителният вик на Дорией, който ме спаси от летящото към мен копие, тъй че успях да вдигна навреме щита си. Копието се заби в него и аз самият бях леко ранен, но забелязах това чак по-късно. Опитвах се да извадя копието от щита си, когато видях как блесна във въздуха мечът на Дорией също както някога отдавна, когато се биехме рамо до рамо. Той отсече с един замах копието, тъй че успях да вдигна щита си отново и тъкмо навреме, няколко мига преди сблъсъка ни със сегестяните.

Уверен съм, че по време на битка не е възможно да се предвещае изходът й, нито пък начинът, по който ще протече самата тя, тъй като хората, които участват в нея, са прекалено заети със спасението на собствения си живот в много решаващи моменти. Нападнахме тъй стремително, че някои хоплити от първите редове отстъпиха назад, като повлякоха със себе си цели редици — щитовете им бяха плътно препокрити един с друг. Скоро разбихме и втората редица, а фокейците не изоставаха дори и крачка от нас. Започна истинската схватка с мечове — всеки срещу всеки.

Сегестяните никога не са се отличавали с особена смелост, но бяха побеснели от загубата на толкова много любимци — коне и кучета, тъй че бяха споходени от страшната сила на гнева. Биеха се за имуществото си и за земите си, готови дори да загинат, но да не отстъпят на пришълците. Още по-опасни врагове от хоплитите бяха многочислените здравеняци атлети, привикнали да развличат господарите си с чудеса на сила и ловкост.

Дионисий крещеше на хората си:

— Фокейци, нашите предци са се били по тези полета и тук са гробовете им! Знайте, че сте у дома си! Бийте се на живот и смърт за това, което ви се пада по право! — И пак: — Фокейци, може би да не се стремите към слава, но помислете — биете се за богатствата си! Виждате ли тази паплач от Ерикс? Само чакат да ни избият и да натоварят на магаретата трофеите ни! Тъй че, дръжте се!

Измъчените фокейци нададоха толкова ужасяващ боен вик, че сегестяните отпуснаха мечовете си за няколко мига в пълно недоумение. Дорией погледна към небето и извика:

— Чуйте, чуйте! Над нас се чува шум от крила. Това е богинята на победата, която ни дарява с благоволението си!

Той произнесе тези думи в краткия миг тишина, който е познат на всеки, участвал някога в подобна битка. Може би всъщност само кръвта шумеше в ушите ми, но на мен ми се стори, че някъде високо над нас наистина се чува плясък на огромни крила. Фокейците също чуха този шум и плясък на крила — така поне разказваха по-късно.

Изведнъж Дорией бе обхванат от небивал възторг, силите му се умножиха многократно и вече никой не можеше да му устои. Рамо до рамо със спартанеца се придвижваше напред и Дионисий. Той приличаше на як бик и си пробиваше път напред с бойна секира, а фокейците го следваха по петите, обхванати от ярост към сегестяните — тези, които им се струваха последна пречка за окончателното разпределяне на съкровището. Накратко казано, скоро успяхме да разбием вражеските редици, а лековъоръжените воини удариха на бяг, изплашените коне увеличиха хаоса на бойното поле, а изпуснатите кучета започнаха да хапят, който им падне — независимо дали беше знатен сегестянин или от простолюдието на Ерикс.

Поривът изненада и царя на Сегеста, който не успя да намери прикритие. Дорией го повали с един светкавичен удар на меча си и сегестянският цар се просна мъртъв на земята. Спартанецът грабна короната на бога куче и я вдигна високо над главата си, за да я видят всички…

Всъщност сегестяните нямаха особена слабост към царя си и кучешката му корона. Повече от гибелта на владетеля на Сегеста ги бе изплашило поведението на свещеното куче Кримис и явното му благоразположение към Дорией. Но фокейците не знаеха това и нададоха отново боен вик, въпреки че хоплитите бяха почнали да се строяват заплашително, а отзад пътят ни беше затворен от бойни колесници и лековъоръжени воини.

В този момент откъм Сегеста се разнесоха уплашени викове. Оказа се, че коларите, които искаха да отведат на безопасно място впряговете с коне, бяха прегазили много от отстъпващите бойци. Те крещяха, че всичко е загубено и че градът е паднал. Събралият се народ по градските стени се увери, че битката е проиграна, тъй като виждаха колко много са загиналите, а така също колесниците, които се връщаха назад. Ето защо тези хора решиха да нападнат стражите на портата, да ги обезоръжат и да обявят бунт в града.

След като изгубиха царя си и разбраха, че Сегеста е въстанала, знатните воини дадоха знак да се прекъсне битката и се събраха на съвет. През това време ние се добрахме до градските стени и никой не се и опита да ни попречи. Всеки от бившите защитници на града мислеше единствено за собственото си спасение. Мнозина бяха вдигнали ръце, че се предават, и викаха, че са били заставени да се бият насила, а не по собствена воля. Водачите на народа на Сегеста помагаха на някои от тях да изкачат стената на града и ги взимаха при себе си. Самата стена не беше много висока — изградена от кал и камъни, тя беше подсилена на някои места и с дървени греди.

Като говоря за народа на града, имам предвид заможните търговци и занаятчии, които притежаваха роби и слуги. До този момент те нямаха особено голяма власт в Сегеста, която беше в ръцете на земевладелците и представителите на знатните семейства и се наследяваше. Тези властелини бяха привикнали да предават короната на бога куче на някого от собствения си род. Но търговското и занаятчийското съсловие нямаше нищо общо с тежненията на знатните, както нямаше нищо общо и с овчарите, и с лишените от земя селяни, които ни следваха по петите.

Спряхме се пред градската порта, за да се почистим от прахта и кръвта, а и да си поемем дъх. Дорией удари вратата с щита си и поиска да бъде пуснат в града. На главата си беше надянал кучешката корона на убития цар. Тя му беше малка, тъй че му се налагаше от време на време да я прикрепя с ръце, ругаейки местните жители за малките им глави. Сегестяните, както и повечето от кучетата им, наистина имаха малки глави и дребни лица.

За удивление на всички присъстващи вратите изведнъж се разтвориха широко и двамата синове на Танаквил пристигнаха, за да ни посрещнат като победители. Те приветстваха Дорией и го нарекоха „цар на Сегеста“, макар лицата им да си оставаха мрачни. След това ни пуснаха в града и бързо затвориха портата след нас. От фокейците бяха останали живи всичко на всичко четиридесет души. Повечето едва се държаха на крака от умора, носейки на раменете си или подкрепяйки под мишница ранените си другари. Народът посрещна Дорией с радостни викове и всички възхваляваха бойното му изкуство. Скоро пред нас се появи и Танаквил с величествени финикийски одежди. Една робиня носеше над главата й златотъкан слънчобран — като доказателство за родството на Танаквил с картагенските божества.

Танаквил приветства Дорией с величави думи и го хвана за ръце, желаейки очевидно да го накара и той да произнесе няколко слова. Дорией й предаде веднага шлема с кучешката корона, който му пречеше, след което застина на място. Той сякаш изгуби изведнъж ума и дума, започна да пристъпва от крак на крак и да се оглежда смутено наоколо, сякаш не знаеше какво да прави оттук нататък.

Според мен спартанецът би могъл да приветства по-сърдечно земната си съпруга, макар и да се беше свързал по мистичен начин с белоногата богиня Тетида. Ето защо аз побързах да се намеся и казах:

— Танаквил, приветстваме те от сърце! Повярвай, за нас сега си по-прекрасна и от слънцето, но Арсиное се намира все още в лагера ни и ние сме длъжни да я спасим, за да не попадне в ръцете на сегестяните.

А Дионисий добави:

— Явно Дорией трябва да каже какво ще правим оттук нататък, но според мен е редно най-първо да се погрижим за съкровищата си, които оставихме до гроба и които овчарите от Ерикс може да разграбят начаса.

Дорией въздъхна и отвърна:

— Да, да, съвсем щях да забравя за всичко това. Надявам се, че баща ми е доволен и душата му е спокойна. Сега обаче е нужно съмнителното име на Филип да бъде изтрито от камъка и на негово място да бъде написано: „В памет на Дорией, бащата на Дорией, цар на Сегеста, лакедемонец, някога най-красив от гърците и трикратен победител на Олимпийските игри, а така също в чест на всички от коляното на Херакъл.“ Попитайте хората от Сегеста, биха ли имали нещо против грешката да бъде поправена, и то възможно най-скоро!

Ние с Дионисий обяснихме на синовете на Танаквил за какво става дума, след което те въздъхнаха с истинско облекчение, че от тях не се иска нищо друго.

Дорией продължи:

— Не са ми нужни съкровища, а пък Арсиное сама ще се справи. Та нали сега се намира сред мъже, а когато е сред мъже, тя е във вихъра си. Но се безпокоя за Кримис, който очаква завръщането ми, легнал до паметния камък на баща ми. Той трябва да бъде доведен обратно в града. Може би някой от вас ще ми направи тази услуга. Ужасно се уморих от битката и не ми се ще да ходя пак толкова далече.

Ала никой от жителите на Сегеста не изрази желание да направи подобна услуга на Дорией, а фокейците заклатиха глави, взеха да се жалват, че раните им са тежки, и да уверяват, че едва-едва се държат на крака.

Тогава Дорией въздъхна и рече:

— Бремето на царската власт е наистина тежко. Чувствам, че съм осъден да живея самотно посред простосмъртни и да не мога да разчитам на никого. Но истинският цар е слуга на народа си, следователно той е слуга и на самия себе си. И така, не виждам друг изход, освен сам да отида за кучето. Не бих могъл да го измамя — то самото дойде при мен с пълно доверие в силата ми и изблиза с езика си нозете ми.

При тези думи Танаквил се разплака и забрани на Дорией да се връща обратно, а фокейците го гледаха учудени. Дионисий промърмори, че друго не може и да се очаква от безумец като Дорией. Но Дорией заповяда да отворят вратата и излезе сам извън градските стени. Плещите му бяха отпуснати и прегърбени от умора, тъй че щитът му се удряше о ризницата, а мечът му се влачеше по земята. Собствения си шлем той бе загубил в битката, а всичките му доспехи и оръжия бяха червени от кръв.

Ние всички се изкачихме по стената, за да не изпуснем гледката, и видяхме, че знатните сегестяни се скупчиха около бойните колесници и се прикриха с щитовете си, а пелтастите34 образуваха отделна група и започнаха да спорят помежду си. Бунтовниците от Ерикс се отдръпнаха на безопасно място зад рова, а иззад храсталаците проблясваха едва забележимо очите на облечените в кожи на диви животни сикани, които току удряха бойните си барабани.

Дорией крачеше по огромното бойно поле сред окървавените тела на загиналите в боя. Тук-там имаше някои все още живи, но тежко ранени, които се молеха за вода или зовяха майките си. Дорией се обръщаше по име към всеки паднал фокеец и хвалеше мъжеството му по време на боя.

— Ти не си убит! — възкликваше той над всеки умиращ. — Ти си един от неуязвимите! Ние все още сме триста на брой и тъй ще бъдем завинаги!

И ето — той вървеше по полето и всичко около него замлъкна. Знатните сегестяни го гледаха, без да вярват на очите си, и никому не хрумна да нападне Дорией. Както често се случва, когато е имало голямо кръвопролитие, облаците изведнъж се сгъстиха и потъмняха, но при появата на спартанеца те сякаш отстъпваха, тъй че той се озова под лъч слънчева светлина. Спартанецът заблестя с всички цветове на дъгата.

Фокейците си зашепнаха суеверно и заявиха:

— Та той действително е бог, а не смъртен човек! О, какви глупаци бяхме, щом не му повярвахме.

Дори и Дионисий потвърди:

— Не, той наистина не е човек, във всеки случай не обикновен смъртен…

Скоро Дорией, който не обръщаше никакво внимание на неприятеля, успя да се добере до паметния камък и подсвирна на свещеното куче. То скочи веднага и тръгна към него, размахало опашка. Спартанецът призова на висок глас духовете на праотците си и най-накрая се обърна към духа на баща си:

— Е, доволен ли си сега, татко мой Дорией? Намери ли най-сетне покой и ще спреш ли да се тревожиш за мен?

По-късно много от очевидците разказваха, че чули как изпод надгробния камък отекнал приглушен глас: „Да, сине мой, доволен съм и най-сетне добих покой.“

Самият аз не чух никакъв глас и не вярвам на тази история, тъй като знам много добре, че това бе всъщност паметния камък на Филип от Кротон, а бащата на Дорией явно е бил погребан заедно с други, незнайни воини, и без особени почести.

Впрочем не отричам, на Дорией може и да му се е сторило, че дочува гласа на баща си, та нали и без това често разговаряше с него ту наяве, ту насън. Той никога не потвърди да е чул глас точно тогава, но и не отричаше разказите на другите, които бяха присъствали на случилото се.

Всички собственици на товарни животни, надявайки се на богата плячка и на добра плата за услугата, побързаха да потеглят към града и погнаха мулетата и конете си. Но над рова нямаше мост, а само няколко греди, които Дорией бе хвърлил напряко, така че им се наложи да се спрат. Не желаеха да нагазят в рова, страхуваха се от коварната му дълбочина.

Дорией се обърна дружелюбно към тях и им каза, че е дошло време да оставят товарите и да се върнат обратно всеки по пътя си. Арсиное, яхнала магаре, се развика с чистия си силен глас, че тези безсрамни мъже не се подчинявали на заповедите й, а се канели да избягат със съкровището и да отвлекат и нея самата. Микон, който при вида на битка не би могъл да постъпи другояче, освен да се напие, изглеждаше в несвяст. Арсиное беше заповядала да го напъхат в един от огромните кошове, които висяха от двете страни на всяко от товарните животни.

Дорией изгледа заплашително мъжете, заобиколили Арсиное, и само погледът му беше достатъчен, за да ги накара да се развикат, че не са разбрани правилно, и че с нищо не са се провинили. От своя страна бунтовниците от Ерикс се изпълниха отново със смелост при вида на безстрашния Дорией и се осмелиха да нагазят в рова, за да последват новия цар в града. След тях пое и керванът от животни — явно никой не искаше да тръгва обратно, но всички бяха на почтително разстояние от спартанеца.

Когато Арсиное пое на магарето си, държейки в ръце клетката с котката, свещеното куче на Сегеста заръмжа заплашително и настръхна при вида й. Щом забеляза това, Дорией реши да побърза и да влезе в града, за да не оскърбява свещеното животно с близостта на твар, която явно не можеше да търпи. Той се запъти с бързи крачки към Сегеста и велможите на града в същия миг се развикаха, че сега е моментът да го нападнат и да го убият. Но тъй като Кримис вървеше неотстъпно до него с високо вдигната глава и ръмжеше заплашително към всеки, който се опитваше да се доближи до тях, сегестяните млъкнаха и се върнаха обратно при бойните си колесници.

Излязохме навън и набързо подредихме по-широк мост над рова, за да може целият керван да влезе в града. Последно беше магарето, в чийто кош спеше пияният Микон. Той обаче изтрезня щом влезе в града, и дори си стъпи на краката, макар да не разбираше къде всъщност се намира и какво става около него. За щастие беше дотолкова добър лечител, че можеше да се справи със задълженията си независимо от състоянието, в което се намираше. Някои дори твърдяха, че когато е пиян, Микон ставал още по-добър лечител. Без дори да докосва ранените, той почистваше раните с помощта на стъклена тръбичка, лекуваше умело изкълчванията и гореше с нажежено желязо ухапванията от кучетата.

Самият аз бях с изподрани колене, болеше ме раната на ръката от нанесения удар с копие, а под шията ми стърчеше остатък от стрела, забита над ключицата ми. Разбира се, бях се опитал да я изтръгна, но наконечникът на стрелата бе проникнал тъй дълбоко в плътта ми, че на Микон му се наложи да отвори по-дълбоко раната, за да може да извади цялата стрела. Той ме успокои все пак, че раните ми не са особено опасни и само ще ми напомнят известно време, че и аз съм смъртен.

Съвсем не се оплаквам, като разказвам всичко това, а само го споменавам единствено защото точно когато Микон лекуваше раните ми, Дорией събра и преброи останалите живи фокейци и предложи на всички, които все още можеха да държат оръжие да тръгнат на нова битка. Той каза:

— Не искам да ви тормозя, но сегестяните все още са на бойното поле, строени в боен порядък и скрити зад щитовете си. Явно трябва да излезем отново извън градската стена и да ги довършим окончателно.

Но фокейците се възмутиха ужасно и завикаха, че Дорией трябва да се задоволи с короната на бога куче. Аз реших също да се намеся:

— Дорией, прояви търпение! Вървях с теб, не изоставах, но нямам сили да продължа.

А Дионисий преброи отново хората си и каза:

— Бяхме триста, а сега фокейците не достигат дори за гребци на петдесетвеслен кораб. Духовете на умрелите не могат да гребат с веслата и да вдигат платната. Никога не съм си представял, че нещата ще свършат така, и не искам повече да се занимавам с битки на суша.

Дорией смъкна от главата си шлема, въздъхна дълбоко и каза:

— Може би сте прави и всичко, което бе по силите ни, е направено, ала преди малко ми се струваше, че дори само видът ми докарва вражеските войски до паника.

Но синовете на Танаквил потвърдиха, че достатъчно кръв бе пролята за един ден и че Сегеста има нужда от хоплитите си, за да не загуби властта си над Ерикс. Беше настъпило време за преговори, които по тяхно мнение трябвало да бъдат проведени по правилата на Картаген. Братята обещаха да се заемат с тези досадни дела и да не занимават Дорией прекалено много с тях.

— Синовете ми са прави — обади се Танаквил. — Сега е време за почивка след тежкия ден. Не би ли искал, Дорией, да отведеш свещеното куче в дома му? След това трябва да останем насаме, за да обсъдим всичко.

Дорией я погледна с разсеян поглед и отвърна едва чуто:

— Колко си ми далечна, Танаквил! Струва ми се, че са изминали години, откакто те срещнах в Химера. Много си остаряла и бузите ти са хлътнали. Но разбира се, ще изпроводя свещеното куче, а след това ще заповядам да бъде издигнат храм на Херакъл в този град. За съжаление нямам време за теб, докато не бъде започнато това дело.

Танаквил се почувства засегната, ала скри това с усмивка, която показа зъбите й от слонова кост, изработени от майстора в Ерикс.

— Действително, отслабнала съм, но това е в резултат на безпокойството ми за теб — та аз нямах никаква вест от вас — каза тя. — Не се тревожи, уверявам те, че скоро ще ме виждаш с други очи, стига да намериш време да отпочинеш.

Синовете на Танаквил взеха да мърморят, че сега не е време за строеж на храмове, тъй като посевите са изпотъпкани. За постройка на нов храм би трябвало първо да бъдат проучени всички тайни знаци и знамения и да бъде изчислена подходящата година, а в Сегеста с тази работа се занимаваха жреците.

В края на краищата Дорией отстъпи и позволи да бъдат съблечени от гърба му бойните доспехи. Той се заметна с финикийски плащ, на който бяха извезани луната, звездите, нимфата на Сегеста и свещеното куче, след което тръгна към храма, следван от неголяма тълпа хора. В нея забелязах няколко фокейци, както и местни старшини, жени и деца, но не мъже — сегестяните от мъжки пол, които все още нямаха бели коси, бяха заети с по-важни дела. Свещеното куче не пожела да влезе в къщичката си, а ръмжеше и гледаше умолително към Дорией. Наложи се той да върже кучето, в резултат на което то започна да вие жално. Отказа да пие, отказа и вечерята си и хората взеха да се гледат разтревожени.

Дорией смъкна от главата си кучешката корона, която и без това му беше тъй неудобна, пък и нямаше други достойнства освен почтената си старост. Изгубил търпение, спартанецът извика:

— Воят на песа дразни слуха ми и ми навява печални мисли. Не го ли накарате да замълчи, ще отида и ще го пусна на свобода.

За щастие сегестяните не разбираха какво говори Дорией, иначе не се знае какво би последвало от думите му. Аз също бях разстроен от зловещия вой и се обърнах към Танаквил с думите:

— Ако разбирам правилно, тук има обичай всяка година да се дава нова невеста на кучето. Не е ли това обикновено най-красивата местна девойка? Защо я няма сега, когато тя би трябвало да успокои кучето?

— Това е само стар обичай и вече от момичетата не се иска да изпълняват подобни задължения — отвърна Танаквил. — В днешно време те само изяждат заедно с кучето сватбения сладкиш, след което се връщат незабавно у дома си и съвсем не са длъжни да живеят заедно с него. Но защо пък да не опитаме и да не извикаме някое ново момиче, което би приласкало песа и би го накарало да замлъкне?

При вида на Дорией разбрахме, че няма време за губене.

Танаквил извика нещо на местните хора и тутакси дотича едно момиче, което клекна до кучето и обви ръце около шията му. Малката взе да му шепне нещо в ухото и кучето я загледа учудено, макар че се дърпаше и искаше да се освободи от прегръдката. Но девойчето беше упорито и не пусна кучето, докато то не се успокои и не замлъкна. Веднага се намериха завистници, които се развикаха, че момичето е недостойно за свещеното куче, тъй като е от нисш произход, но Танаквил им отвърна с резки думи, че това не е единственото нарушение на законите през този ден. Щом свещеното куче прие момичето, значи така е било писано, прибави хитрата жена.

Къщичката на кучето се намираше в двора на царския дворец и предвидливата Танаквил бе успяла вече да се погрижи за топла вода и за вечеря. В този дворец отдавна не живееше никой и вътре вонеше отвратително, тъй като залите служеха за хранилище на всякакви свещени вещи, много от които бяха животински телесни части. Сградата се различаваше доста от домовете, към които бяха привикнали знатните гърци, и бившият цар бе идвал тук само в редките моменти, когато трябваше да изпълни някой обичай. Но Дорией хареса двореца и заповяда съседната сграда да бъде също освободена, за да се настанят там фокейците. Що се отнася до многото ранени, той нареди сегестяните да се погрижат за тях, след като повечето бяха получили вече помощ от Микон.

Танаквил имаше много грижи, тъй като искаше да направи всичко колкото се може по-приятно и по-удобно за Дорией. Като начало тя го изкъпа собственоръчно и намаза тялото му с благовонни масла — доколкото беше възможно, като се имат предвид многобройните му рани, подутини и охлузвания. След всичко това беше устроен пир в чест на спартанеца, но той беше толкова уморен, че не можеше да помръдне. Отнесоха го направо в готварницата, където той хапна една-две хапки от готовите гозби и изведнъж почувства, че му прилошава.

— Извинете ме — рече, — не знам какво ми става винаги след тежка битка, но просто нямам желание да се храня… Чуй, Танаквил, махни тази кучешка корона от очите ми. Тя вони тъй ужасно, че бих повърнал. И изобщо тук всичко вони! — Изгледа ни, след което се хвана за корема и продължи: — Имам чувството, че отново съм на кораба и че той е разлюлян от буря. Точно така се люлеех и в обятията на богинята, когато тя дойде да ме посети в сандъка за въжета. Тя ме посвети в много божествени тайни и ме храни с амброзия от седефено блюдо. О, Тетида, Тетида, свещена моя съпруго, тук на сушата аз вечно ще тъгувам за теб! Надявам се, че ти, земна моя съпруго Танаквил, ще ми простиш…

Танаквил ни изгледа злобно, погледът й попадна на Арсиное и се спря продължително на лицето й, сякаш да я прониже. Арсиное не издържа и сведе очи. Побързах да обясня на Танаквил какво точно се беше случило по време на морския ни път, а Микон, който си спомни, че всъщност е лечител, реши да успокои разгневената жена и дълго й шепна нещо в ухото. В края на краищата Танаквил хвърли още един мнителен поглед към Арсиное, погали Дорией по бузата и каза:

— Разбирам те отлично, съпруже. Във всеки случай по-добре от който и да било друг. Съвсем не съм обидена от това, че си сключил съюз с Тетида, тъй като не съм ревнива по душа. Но според мен най-добре би било, ако се оттеглиш за няколко дена в покоите си и не се показваш навън. Един цар е толкова по-уважаван, колкото по-рядко се явява пред хората. Той не би трябвало да се меси във всекидневните проблеми. Аз съм ти приготвила девичи дрехи от тънко, алено платно, а в алкова ще намериш вретено. За да заслужиш милостта на боговете, ще изпълняваш известно време женска работа, подобно на божествения си прародител Херакъл, който също е бил принуден да облече женски дрехи.

Фокейците я слушаха със зяпнали уста, но никой не се изсмя на думите й. Дионисий също призна, че тъй като Дорией бе проявил несравнима мъжественост, той наистина има нужда от женски одежди, за да не наруши хармонията на душата си. Иначе боговете също биха се разгневили, допълни той.

Думите на Танаквил и добродушното бъбрене на Дионисий успокоиха Дорией, след което той затвори очи и зарови глава в ложето, където бе прилегнал.

Когато го пренесохме в алкова, забелязахме, че не беше съвсем заспал, а като че ли търсеше нещо. Танаквил седна до него, повдигна нежно главата му и му даде да суче от гръдта си. Дорией засука, след което изпадна в полудрямка като младенец, докато най-накрая заспа дълбок сън. Никога не бяхме виждали нищо по-удивително от това и фокейците се увериха вече окончателно, че Дорией имаше божествен произход и съвсем не беше обикновен смъртен.

След всичко случило се насядахме най-сетне около трапезата с храна в залата за гости на двореца, където ни чакаха виното и гозбите, които Танаквил бе заповядала да бъдат приготвени в чест на Дорией. Пихме за победата, но фокейците не изглеждаха щастливи и често се питаха един друг:

— А сега какво? Какво всъщност постигнахме? Съкровищата ни намаляха след военните разходи на Дорией. Не можем да разграбим този град, тъй като това е вече неговият град. Наистина, той ни обеща плодородните земи на Ерикс, но ние вече знаем от опит колко много селяните мразят наложените им господари и колко трудно е да се обработва земята. В края на краищата, трябва да признаем, че по-доходно дело от мореплаването не съществува.

Дионисий им възрази:

— Фокейци, радвайте се, че успяхте да съхраните живота си и съкровищата ни. Вярно е, че са по-малко, отколкото бяха, но ние сме разумни хора и можем да се утешим с мисълта, че за всички ни ще има предостатъчно за сметка на загиналите в боя. Ала вие сте прави отчасти — тук винаги ще бъдем чужденци и никога няма да се почувстваме уютно в Сегеста. А и Картаген току-виж се намесил в делата на Ерикс. Тъй че пред нас стои въпросът — какво да правим оттук нататък?

Те продължиха да разсъждават и да си спомнят за другарите си, назовавайки ги по име. Всеки от тях изливаше по малко вино от чашата си на пода, произнасяйки името на някой от загиналите. В това отношение най-много се проявяваше Ликимний, който твърдеше, че никога никакъв пир не му се е услаждал тъй много. След като се посъветваха, фокейците решиха да не мислят повече за утрешния ден, а да се донапият на спокойствие, тъй като и без това уморените им глави не биха могли да измислят нищо мъдро. Престанаха да смесват виното с вода и аз сметнах за благоразумно да изведа Арсиное от залата.

3.

Дорией не се показа от покоите си цели дванадесет дни. През това време нещата в Сегеста се пооправиха. Знатните нападнаха неочаквано бунтовниците от Ерикс и ги обезоръжиха, но не убиха почти никого, тъй като знаеха: без селяни и пастири не биха могли да съществуват. Сегестяните изпратиха дарове на сиканите, предимно сол и глинена посуда, с молба последните да се оттеглят мирно в горите си. След това народът се помири със знатните и им позволи да се върнат в града с колесниците, конете, кучетата и атлетите. Уговорено беше част от властта им да бъде предадена в ръцете на гражданите, които щяха не само да управляват земите на Ерикс, но и да ползват редица привилегии, които по-рано се полагаха единствено на хора с благороден произход.

Жътвата беше на привършване, когато от Картаген пристигнаха двама пратеници, които поеха по суша към нас откъм брега на Ерикс. Те бяха двама, тъй като картагенският съвет поверяваше с неохота важните си дела само на един човек, а да бъдат изпратени трима бе явно прекалено за Картаген. Всеки от тях беше придружен от слуги, писари, земемери и съветници по военните въпроси.

Дорией позволи на Танаквил да направи пиршество в чест на гостите, по време на което тя, разбира се, не пропусна възможността да покаже родовите си таблички и да се застъпи за мъжа си с твърдението, че той скоро ще научи местния език и обичаи. После Дорией ги заведе при свещеното куче, за да им покаже колко е привързано то към него. Спартанецът нямаше с какво друго да се похвали.

Воденето на дългите преговори той повери с удоволствие на съвета на града, който разбираше делата си много по-добре, отколкото новият цар. Накрая посланиците на Картаген обявиха, че признават Дорией за нов цар на Сегеста и на целия Ерикс. Но щетите, които бяха нанесени на Панорм, заявиха те, трябваше да бъдат възмездени. За да не бъдат измамени в това отношение, картагенците си бяха присвоили вече поправената трирема. Ерикс от своя страна беше длъжен да се подчинява на Картаген както и преди. Съветът на Сегеста даде обещание да не се занимава самостоятелно с никакви важни дела, а така също и да не търгува с гръцките колонии на Сицилия. Колкото до Дионисий и оцелелите фокейци, Дорией се задължаваше да ги предаде на съд в Картаген, тъй като бяха обвинени в пиратство из Източно море.

Дорией скърцаше със зъби, но се съгласяваше с изискванията, тъй като го бяха убедили, че нищо ново не се иска, а всичко това е необходимо, за да се запази предишната власт на Картаген. Но когато стана дума да бъдат предадени фокейците, той отказа да се подчини и мъжествено държеше на думата си, макар Танаквил да се опитваше да го убеди, че никога не е видял нищо добро от Дионисий, а напротив, здравата се е напатил по време на морските пътешествия.

— Сега не става дума за морето — отвърна й Дорией. — Ние се бихме с Дионисий и на суша и аз не мога да оскърбя с предателство скрепената ни с кръв дружба.

Когато Дионисий узна, че преговорите може да се провалят заради него и другите фокейци, той самият отиде при Дорией.

— Съвсем не ми се иска да те лишавам от царска корона, Дорией. Та нали аз самият ти помагах да я спечелиш! Ние, фокейците, ще се махнем и ще поемем пак по море. Но се надяваме, че ти ще ни изпратиш както подобава и ще ни дариш със скъпи дарове, достойни за теб самия, а така също и ще се опиташ да загладиш обидите, нанесени ни от този град, който така и не ни обикна, нас, клетите фокейци.

Дорией се зарадва много.

— Ти говориш правилно, Дионисий! Така наистина ще бъде най-добре, макар да се надявах да изпълня обещанието си и да ви даря със земи. Но какво мога да направя, щом Картаген изобщо не би се съгласил с подобно нещо. Ала нямам възможност да ви поднеса прощални дарове, тъй като, да си призная, сега съм по-беден, отколкото някога в Химера, когато все още притежавах част от плячката и зестрата на Танаквил. Ако не беше жена ми, щях да ходя сега в дрипи и да се храня от глинена паничка. Каквото и да поискам от подчинените си, те винаги ми го отказват и бръщолевят нещо за градските закони. Постарай се, Дионисий, да разбереш трудното ми положение и да усмириш алчността си.

На което Дионисий отговори с все още мек глас:

— Ах, Дорией, не бих искал да съм на твое място. Но всеки цар си има царски задължения, а аз трябва да мисля за хората си, за страданията им и за нищетата им.

Фокейците наистина се чувстваха много унизени в Сегеста, тъй като бяха изолирани в дома, определен им от Дорией, а градският съвет отказа да поеме разноските по пребиваването им. Наложи им се да плащат сами за всичко. Когато пристигнаха посланиците от Картаген, започнаха да ги пазят денонощно със стража, да не би да изчезнат от града по същия начин, по който някога бяха напуснали Химера. Вярно е, разбира се, че в Химера живеехме недалеч от морето и корабите си…

Наближаваше есен и фокейците разбираха, че съдбата им скоро ще бъде решена. На всичкото отгоре жените на Сегеста не искаха да имат нищо общо с тях. На моряците им се струваше, че сините знаци, оставени на плещите им от лъжепрорицателя, стават все по-видими и личат дори през дрехите им. Ето защо те често мъдруваха как ли се чувства човек, ако го дерат жив. Всеки ден покрай постройката, в която бяха фокейците, минаваха двамата картагенски посланици със свитите си. Лицата им бяха меденочервени, а брадите им бяха украсени със златни нишки. Макар двамата да оставаха безмълвни, някои от придружаващите ги отправяха закани на висок глас към фокейците. Моряците мълчаха и не отвръщаха с долни подигравки, тъй като Дионисий им беше забранил да казват каквото и да е. Утешаваха се с това, че през живота си бяха чували много по-лоши ругателства, и то на много по-добър гръцки. Но въпреки това всекидневните разходки на картагенците покрай дома на хората на Дионисий бяха започнали да досаждат прекалено на фокейците.

Най-много от всичко моряците страдаха от безделието. Бяха готови да вземат участие дори в прибирането на реколтата, ако сегестяните им позволяха. Но в земите на Ерикс хората бяха привикнали да изпълняват някои тайни ритуали по време на жътва, за които не бих искал да говоря сега, ето защо те се страхуваха, че присъствието на чужденци ще отрови зърното им. Впрочем може би е по-добре, че не им дадоха да прибират реколтата, тъй като там фокейците лесно можеше да бъдат обкръжени и убити — та нали от тях бяха останали живи само тридесет и трима души. Мен, Арсиное и Микон никой не докосна дори с пръст — нито картагенците, нито пък местните жители. Обитавахме двореца на Дорией и както някога в Химера, отново се ползвахме с гостоприемството на Танаквил.

За да убият някак времето, фокейците бяха започнали да укрепват сградата, в която живееха, като между другото поставяха на вратите и свои стражи. Чистеха сребърните и златни трофеи, гледаха си на кости и спореха за какво ли не. Изпитваха силен недостиг на вино, но Дионисий им беше забранил да пият от виното на Сегеста, след като забеляза, че тези, които им носеха храна, искаха все по-висока и по-висока цена за нея, докато виното им се поднасяше безплатно.

Колкото повече наближаваше зимата, толкова по-неспокоен ставаше Дорией, на когото фокейците бяха омръзнали прекомерно. Той не знаеше как да постъпи с тях, а картагенците продължаваха да настояват да им бъдат предадени всички фокейци, обвинени в пиратство, и то още преди да е свършил мореплавателният сезон.

Когато разговарях с посланиците, те се усмихваха снизходително и ми обясняваха, че всички слухове за хора, одирани живи, са само празни приказки и че такива обичаи в Картаген съвсем няма. Разбира се, законите на всесилния град бяха строги, но не чак дотам. Пиратите обикновено се изпращаха на работа в рудниците на Иберия, където имаше постоянен недостиг на работна ръка. За да не избягат оттам, понякога ги ослепяваха или пък им чупеха колената, но нищо по-страшно от това не се беше случвало.

Разказах всичко това на Дионисий, но когато ме изслуша, той само поглади брадата си и отвърна, че фокейците нямат никакво намерение да се превърнат в роби на отровните рудници на Иберия и да се оставят да им вадят очите и да им чупят колената, само и само да угодят на Дорией. Той обаче не ми откри какво бе намислил да предприеме, въпреки че ме смяташе все още за приятел. Една чудесна сутрин забелязах, че откъм двора на фокейците се издига висок стълб дим. Побързах натам, за да разбера какво става, и когато влязох в двора, видях, че фокейците бяха изкопали огромна яма, в която бяха хвърлили прекрасните сребърни трофеи и ги топяха, като яростно разпалваха огъня с огромен мех. Вадеха скъпоценните камъни и перли от прекрасните предмети на изкуството, а статуетките от слонова кост разбиваха на парченца. Дионисий каза:

— Ако те питат какво правим, кажи че принасяме жертва на боговете, преди да се предадем в ръцете на картагенското правосъдие. И това, както виждаш, наистина е огромна жертва. Търговците на Сегеста не искат купят от нас тези скъпоценни вещи, тъй като мислят, че скоро ще се сдобият с тях безплатно. Но ние няма да оставим нищо зад себе си.

Аз обаче се вгледах внимателно в действията на фокейците и разбрах, че всъщност делят среброто помежду си. Възмутих се и казах:

— Не мога да гледам спокойно как гинат толкова изящни предмети. Пък и разбирам, че хвърляте жребий и разпределяте среброто помежду си, както и перлите, и скъпоценните камъни. Но мен и Микон не ни повикахте! Кой ще ни даде полагаемата ни се част от богатството? А и Дорией ще се обиди, ако разбере какво правите. Та нали и той извоюва с меча си своята част от трофеите?

Дионисий се усмихна, показа белите си зъби и отвърна:

— Ах, Турмс, в Химера ти изхарчи повече, отколкото се бяхме договорили. Надявам се, помниш, че ти дадох част от полагаемото ти се злато още преди да заминеш за Ерикс, а когато се върна, ти вече взимаше на заем, за да изпълняваш прищевките на жената, която доведе със себе си. Нищо не дължим и на Дорией. По-скоро той дължи на нас. Виж, на Микон бихме платили част от това сребро, ако дойде с нас и ни придружи до Картаген. Може би ще имаме нужда от лечител, за да закърпи на гърба одраните ни кожи!

Потни и изпоцапани със сажди, фокейците се смееха и викаха:

— Хайде, Турмс, ела да си прибереш частта и доведи и Дорией, и Микон да си вземат своята, но не забравяй да им кажеш да си вземат мечовете, защото може и да се скараме, докато делим всичко по равно.

Погледите им бяха тъй заплашителни, че аз реших да предам на Дорией само това, което Дионисий ми беше наредил да предам. Спартанецът се зарадва, щом чу какво е казал Дионисий, и заяви:

— Колко са благородни! Това е най-голямата радост, която биха могли да ми доставят. Най-сетне ще мога да се успокоя и да се заема с управлението на Сегеста.

Донесената от мен вест бързо се разпространи в града и всички ликуваха, че нещата най-сетне се разрешават. Хората винаги вярват в това, в което им е угодно да вярват, и сегестяните съвсем не се съмняваха в намеренията на фокейците — та нали последните нямаха друг изход.

Привечер представители на сегестяните се приближиха до дома на фокейците и се вслушаха внимателно в шума и разговорите, които се чуваха оттам. Фокейците пируваха и отново пиеха вино, за да си дадат кураж пред утрешния ден. Посланиците от Картаген бяха много доволни от всичко това и говореха:

— Най-сетне идва време да си тръгваме с пленниците. Корабите чакат вече прекалено дълго в пристана на Ерикс. Радваме се, че пиратите треперят пред правосъдието ни. Ние, да си признаем, не се надявахме на това.

Те принесоха жертва на Ваал и заповядаха на прислужниците да купят здрави въжета и ремъци, с които да вържат пиратите веднага щом им паднат в ръцете.

На следващия ден те отидоха с хората си и застанаха отново пред постройката на фокейците в очакване те най-сетне да се предадат. Очакването им се оказа кратко. Дионисий изскочи изведнъж с хората си и изпокла всички от свитата, а самите пратеници бяха пленени и вкарани вътре в къщата. Никой от сегестяните не пострада — фокейците внимаваха да не убият някой от местните и само викнаха на стражата да не им се меси.

Дорией изпадна в ярост, а старейшините на града от уплах ги присви корем. Изведнъж пред нас се появи Дионисий, небрежно преметнал на рамо бойната си секира. Той се усмихна хитро и каза:

— Ние се ползваме с благоволението на двамата великодушни картагенски пратеници. Помолихме ги да ни изпратят до кораба, който ни чака в Ерикс. Събитията, които се случиха днес, са доста скръбни, но нямаме вина за това. Свитата на благородните господа ни нападна, като ни заблъска с оръжията си, макар да искахме само да продължим преговорите по пътуването. Много от тези хора сами се натъкнаха на собственото си оръжие. Възможно е и ние, без да искаме, да сме убили някои от тях в самозащита, тъй като сме уморени от вчерашния пир, а на суша се бием доста лошо и неумело. За щастие картагенските пратеници ни простиха и ни разрешиха да не предаваме оръжието си, докато не стигнем в Ерикс. Двамата имат невероятни способности да водят преговори и ние сме във възхита от тях… Ако не ми вярвате — можете да влезете при тях и да ги разпитате, за да се убедите в правотата на думите ми.

Но никой от сегестяните не изпитваше особено желание да влезе в сградата, обитавана от фокейците, а Дорией заяви, че оттук нататък всичко това не го засяга, щом Дионисий се е предал в ръцете на картагенските пратеници. След като се посъветваха помежду си, старейшините на града решиха, че няма какво да правят. Ако решаха да нападнат Дионисий и хората му, те навярно щяха да убият двамата пратеници, в резултат на което Сегеста би имала неприятности с Картаген. Ето защо казаха на Дионисий:

— Вземете магарета и мулета, колкото ви трябват, и се махайте от очите ни. Колкото се може по-бързо! Но запомни, Дионисий от Фокея, че не те изпращаме с добри пожелания! Напротив, ще се молим да ви сполети смърт и да ви изядат червеи още преди да сте стигнали до Ерикс. Ето какво желаем за теб и за хората ти, Дионисий!

Дионисий разпери лицемерно ръце и проговори:

— Ах, сегестяни, успях да събудя съчувствие у картагенците, но с вашата враждебност не мога да се преборя. Дано боговете да са ми на помощ, за да не се изпълнят пожеланията ви, тъй като високопоставените пратеници на Картаген ми обещаха под клетва, че кожата ми ще бъде закована с гвоздеи на портите на славния им град. Нито един фокеец не би могъл и да мечтае за подобна чест!

Сегестяните се престориха, че вярват на думите му. Те направиха тържествена прощална церемония и въздадоха почести на картагенските пратеници, които по време на дългия път до западните порти на града бяха през цялото време обкръжени от фокейци. Всички виждаха, разбира се, че ръцете на пратениците са вързани, а през устата им са пристегнати кърпи, за да не могат да издадат дори и звук, но хората се преструваха, че не се случило нищо особено.

Микон и аз изпратихме фокейците до градските врати, като през цялото време се удивлявахме на хитростта на Дионисий. Щом разбра, че никой не смее да му направи нищо, той дръзна да възхвали на висок глас боговете за избавлението си. Като стигна до портата, Дионисий се спря:

— В бързината забравих, че сандъците с пари и свидетелства, засягащи Сегеста, както и табличките за писма на пратениците останаха у дома им. Донесете всичко това колкото се може по-скоро, старейшини на Сегеста! Донесете ни и мях със свежа вода, месо и вино. Освен това двамата пратеници ще се нуждаят от по две девойки за всяка страна — та нали ще преспиваме под открито небе и те ще имат нужда някой да ги топли.

Когато сегестяните чуха всичко това, те едва не побесняха от ярост и взеха да си говорят:

— Хайде да ги убием, макар това да струва и собствения ни живот, но поне честта на града ни ще бъде спасена!

Но Дионисий и кормчията му Ликимний извадиха острите си ножове и ги подпряха на гърлата на картагенските пратеници.

— Правете каквото искате, но помнете, че ще ви се наложи да отговаряте пред Картаген за неразумната си постъпка, ако ни нападнете, защото и двамата пратеници ще се самоубият. Те самите ни помолиха да им помогнем, стигне ли се дотам, защото не биха искали да разказват за случилото се пред съвета на града си.

Тогава сегестяните разбраха, че най-разумно би било да изпълнят поръчката на Дионисий и да донесат веднага всичко, каквото той поиска. Щом Дионисий се сдоби с картагенските сандъци, той се заметна с един разкошен пурпурен плащ, който намери в един от тях, и започна да разглежда с презрение писмата и табличките, тъй като не умееше да чете. Неговите хора грабнаха свитъците и табличките от ръцете му и след като ги изпонадраскаха с мръсни рисунки, най-накрая се изпикаха върху всичките тези договори и документи. Като видяха всичко това, старейшините сметнаха за нужно да отпратят народа и с ужас в очите обявиха, че прощалната церемония е завършила.

Дионисий и хората му потеглиха на път. Те бързаха и затова, доколкото разбрах после, бяха се спирали само два-три пъти за кратък отдих. На следващата вечер успели да се доберат до Ерикс и светкавично завзели един от корабите на пратениците, изхвърлили през борда хората му и запалили другия кораб. В Ерикс настъпила паника, но пиратите се измъкнали и поели към открито море със завладяния от тях кораб. Пленници на борда били и двамата картагенски пратеници. Единия от тях те вързали на носа на кораба, за да им носи късмет в първия морски бой, а другия принесли в жертва на Ваал, повече за развлечение според мен. Всичко това те извършили, след като успели да ограбят кораб със събрани налози от близките земи.

Дионисий не се опитваше вече да се добере до Масилия, а продължи да безчинства по море, тъй като явно се беше убедил, че боговете са го създали именно за това поприще. Но той никога не нападаше гръцки кораби, защото гръцките колонии на Сицилия бяха започнали тайно да го охраняват и скоро под негова команда имаше цяла морска флота. Дионисий се занимава толкова дълго с пиратство, че и без това обтегнатите отношения между сицилийските градове и Картаген, се влошиха още повече.

Това е всичко, което знам за Дионисий от Фокея и хората му. Той действително беше човек, достоен да бъде запомнен. Бих изредил и имената на тридесет и тримата негови другари, но те просто са излезли от главата ми и не си ги спомням вече.

4.

По време на дългата зима в Сегеста започнах да изпитвам чувство на страх, което ми беше непознато по-рано. Често се случваше това чувство да ме обземе напълно и тогава желаех никога да не се бях раждал. Не можех да си обясня откъде се беше взел този страх, но още щом го усетех, започвах да се чувствам като затворник, обграден от високи стени. Всъщност тези стени бяха като че ли в самата ми душа. Знаех, че съществува някакъв възел, някакъв проблем, който не можех да развържа, не можех да разреша.

Почти не помня времето, когато Арсиное доби дете, тъй като това се случи в лоша за мен нощ. Момченцето се роди призори, когато навън се изливаше проливен дъжд. Микон облекчи болката на родилката с някакви отвари и я остави в ръцете на местните баби. Съобщи ми само, че раждането било сравнително лесно. Но аз чувах жалните писъци на Арсиное, виждах потта, която се стичаше по лицето й, и кръвта по изпохапаните й устни и не можех да се съглася с него.

Арсиное започна сама да кърми детето и имаше толкова много мляко, че част от него дори изхвърляше. Боговете бяха милостиви към нас: момченцето се оказа здраво и силно и ревеше с всичка сила още от първия ден на живота си. Радвах му се много и исках веднага да му дам име. Но Дорией каза:

— Не бързай толкова, Турмс. Нека да почакаме, да видим дали боговете няма да изпратят някакъв знак.

Арсиное също ме помоли:

— Не обиждай Дорией, като бързаш да дадеш име на младенеца. Според мен и за нас, и за детето би било добре, ако почакаме именно Дорией да му измисли подходящо име.

Лично аз смятах, че Дорией се намесва в неща, които не го засягат, но той толкова се развълнува, когато се роди младенецът, че аз наистина бях удивен и замълчах. Веднага щом видя детето, Дорией отиде в храма на Херакъл, за да принесе благодарствена жертва. Този храм всъщност беше постройка, която по-рано служеше за светилище на финикийския бог на огъня, но Дорией я беше преустроил в храм на Херакъл. Старейшините на града бяха особено обидени от това му дело.

Пролетните бури бяха започнали, вятърът виеше и денем, и нощем, непрекъснато се изливаше проливен дъжд и много дървета бяха съборени от ураганите. Дорией започна отново да изпада в мрачни настроения и да ме гледа някак странно.

Често го заварвах при Арсиное — той беседваше с нея и не откъсваше очи от детето. Но щом се появях, и двамата замлъкваха. Арсиное винаги си намираше някаква работа и започваше да бъбри уж съвсем невинно и безгрижно. Ако се случеше така, че в стаята да се появи и Танаквил, всички се чувствахме някак неудобно, защото усещахме, че картагенката е изпълнена със злоба към Арсиное. А Арсиное дотолкова се страхуваше от Танаквил, че изпитваше безпокойство да не би тя да направи нещо лошо на момченцето. Опитвах се да я успокоя, че с времето Танаквил сигурно ще заобича младенеца. Та нима някой би могъл да желае злото на това невинно създание, говорех й аз. Бащинската гордост ме заслепяваше и аз не забелязвах нищо нередно.

Настъпи и онзи паметен пролетен ден, когато пред двореца бе намерено мъртво куче, връзка счупени стрели и разбита глинена плоча. Всичко това бе завито в платно цялото напоено с прясна кръв. За съжаление не успяхме да скрием кървавата находка, тъй като жителите на града я бяха забелязали още преди нас. Танаквил пребледня и каза:

— Картаген не ни изпраща вече посланици за преговори, а направо ни съобщава решенията си, и то по такъв начин, сякаш сме варвари и не разбираме никаква писменост.

Дорией се намръщи:

— Това изобщо не е вест от картагенците. Нагласено е от синовете ти и от теб самата, Танаквил. Искате да вдигнете бунт в града и да ме свалите. Отдавна те подозирам, жено!

Не знаех има ли право Дорией да говори така, но съзнавах, че Танаквил е способна на всичко, само и само да задържи мъжа си при себе си. Защото, ако наистина имаше заговор против него, Дорией би се почувствал несигурен и би изпитал нужда от подкрепата на картагенката.

Но Танаквил вдигна ръце към небето и занарежда:

— Дорией, Дорией, спомни си, че праотците ми са едни от основателите на великия Картаген. Картагенските богове са също тъй силни и мъдри, както и гръцките, и тъкмо те ми нашепват, че ти се намираш пред ръба на пропаст и може би ще извършиш ужасна грешка. Нима не помниш, о, съпруже, че именно аз те направих цар на Сегеста? Как би могъл да ме подозираш в коварство и лъжа?

Дорией ритна с крак кучешкия труп и извика:

— Съдбата и боговете, както и собственият ми меч, поддържан от праотеца ми Херакъл — ето кой ми помогна да извоювам властта си, а не ти, Танаквил! Ако пък наистина си ми помогнала, то е единствено защото боговете са те използвали за сляпо оръдие, с което да постигнат целта си. Тъй че аз нищо не съм ти длъжен. Знам много добре, че можеш да омайваш и че си ме омагьосала, за да сключа с теб противоестествен брачен съюз и да те направя царица. Ти винаги си се стремила към власт и си мечтала за царствен съпруг!

Танаквил впи поглед с неизразима злоба в очите на спартанеца, направи неприличен знак с ръка и каза:

— Не съм искала от теб нищо друго, Дорией, освен твоето приятелство и любов. Ти сам разпали у мен любовна страст тогава, когато се бях примирила със самотата. Но повярвай ми, грешиш, ако мислиш, че можеш да ме захвърлиш като ненужен парцал!

Около двореца се беше събрала неголяма тълпа, която слушаше с любопитство разговора между двамата. Скоро на прага се появи и Арсиное, която държеше детенцето в ръце. Когато я видя, Танаквил преглътна сълзите си и изкрещя:

— Не, не можете да ме измамите! Знам, че за всичко е виновна оная блудница. Ала ти съвсем си оглупял, Дорией, ако мислиш, че можеш да разчиташ на нея повече, отколкото на мен.

Аз се възмутих заради обидата, която Танаквил нанесе на Арсиное, и казах:

— Не се опитвай да намесваш невинната жена в семейните си свади, Танаквил. Арсиное и аз с нищо не сме се провинили пред теб. Ти си просто зла старица, която се опитва да очерни всички около себе си!

Танаквил се разсмя подигравателно, посочи ме с пръст и извика:

— О, Турмс, нима и ти си сляп? Нима не виждаш по-далече от собствения си нос?

Почувствах се дълбоко оскърбен и отвърнах:

— Напротив, виждам местните цар и царица, които всяват безпокойство в града си със своите свади!

След тази неприятна история страхът започна да ме посещава все по-често и по-често и аз се чувствах като риба, хваната в мрежа. А настъпеше ли пълнолуние, бях обземан от върховно безпокойство и ходех в съня си, тъй че често се събуждах изненадан не там, където бях заспал. Никога по-рано не ми се беше случвало нещо подобно. Мислех, че Артемида е виновницата за нощните ми скитания и затова се опитвах по какви ли не начини да се задържа в стаята си. Но всичко беше безполезно. Когато излизах от двореца нощем, стражите не смееха да ме спрат, защото изпитваха суеверен страх от мен или пък защото съвсем не им приличах на заспал. Те твърдяха, че веднъж, когато се опитвали да ме спрат, аз съм отвърнал със сърдит тон да не ми се месят. Извънредно интересно беше, че котката на Арсиное ме съпровождаше винаги в нощните ми скитания и аз често се събуждах някъде извън двореца, свит в храстите, именно от мекото докосване на котката. Когато Арсиное роди сина ни, тя съвсем престана да обръща внимание на бедното животно и може би затова то бе решило да се сдружи с мен, още повече, че кучетата на града изпадаха в ярост още щом надушеха котката.

Веднъж се случи така, че отново се събудих посред нощ и усетих как хладен лунен лъч огрява лицето ми. Осъзнах, че се намирам пред къщичката на свещеното куче Кримис и че малкото момиче, което бе извикано някога от Танаквил, за да го утеши, седеше на прага на къщичката. То бе подпряло с длани брадичката си, а замечтаният му поглед беше вдигнат към луната. Трогнат бях от мисълта, че и някой друг е буден и робува на луната, а не само аз, макар това да беше момиче от простолюдието.

Когато дойде времето на ежегодната церемония, същата девойка бе посветена тържествено на Кримис. Тя сама направи сватбения сладкиш и го подели със съпруга си. От този момент нататък момичето живееше в близост до къщичката на кучето и получаваше храна от двореца като другите слуги. То и без това нямаше къде да отиде, тъй като беше от извънредно беден род, а при това и сираче.

— Защо не спиш, малко момиче? — попитах аз и седнах до нея на стълбите пред къщичката на кучето.

— Съвсем не съм малка — отвърна тя. — Вече съм на десет години, а освен това съм съпруга на Кримис и избраница на боговете.

— Как се казваш, избранице? — попитах я шеговито.

— Егеста — отвърна ми тя със сериозен тон. — Ти би трябвало да знаеш това, Турмс. Обаче истинското ми име е Ханна.

— Но защо не спиш? — настоях аз.

Тя ме погледна загрижено и каза:

— Кучето Кримис е много болно. Лежи, диша тежко и не хапва нищо. Мисля, че е много стар и не му се живее вече, тъй че му е все едно дали се грижа за него или не. А когато умре, хората ще ме обвинят за смъртта му. — Тя ми показа следи от ухапвания по тънките си ръчички и проплака: — Той дори не ми дава да го докосвам, макар някога да бяхме добри приятели. Мисля, че страда от ушни болки. Често тресе глава, но щом се опитам да го погаля, веднага ми се зъби.

И тя отвори вратата на помещението, в което се намираше кучето. Щом влязох вътре, видях, че то лежеше на пръстения под и дишаше тежко. Пред самия му нос се намираше недокосната паничка с вода. Кримис отвори очи, които блеснаха на лунната светлина, но не му стигнаха сили да се озъби. Котката на Арсиное ме последва безшумно и започна предпазливо да обикаля около кучето. Но Кримис не й обърна никакво внимание. Ханна се изплаши и искаше да прогони котката, но аз я спрях, тъй като исках да видя какво ще последва от близостта на свещеното куче на Сегеста и египетското зверче.

Котката залочи с езиче от паничката на Кримис, след което се отри о козината му и започна да му ближе ушите. Колкото и да беше странно, но кучето дори не се отдръпна.

— Истинско чудо! — възкликнах аз. — Очевидно е, че тези свещени животни се познават помежду си… В Египет котките са на висока почит и всеки, който оскърби по какъвто и да е начин някоя от тях, бива осъждан на смърт. Но не мога да си обясня защо египтяните ценят толкова тези зверчета…

Ханна бе също тъй изумена, както и аз.

— Съпругът ми е болен, а ето че котката успя да го успокои по-добре от мен самата. Твоя ли е котката, Турмс?

— Не — отвърнах аз. — Тя принадлежи на жена ми, на Арсиное.

— Навярно говориш за Истафра, жрицата, която избяга от Ерикс. Нима тя е твоя жена?

— Да — кимнах аз. — За нея говоря. Неотдавна ни се роди син. Навярно си забелязала детенцето.

Девойчето прикри с длан устата си, за да не се засмее, но веднага след това прие сериозно изражение и попита:

— А нима младенецът е твой син? Но защо тогава Дорией го носи непрекъснато, а жрицата ходи по петите му и се държи за царствения му плащ? Всъщност признавам, че тя е извънредно красива.

Аз се засмях и казах:

— Дорией ни е приятел. Във възторг е от момченцето, тъй като самият той си няма наследник. Но и момченцето, и жената са мои и само мои.

Ханна поклати глава в недоумение, погледна ме право в очите и ми зададе странен въпрос:

— Ако бях красавица, би ли се съгласил да ме прегърнеш и да ме погалиш? Тъй ми се иска да си поплача!

Изразът на слабичкото й лице ме трогна и аз отвърнах:

— Аз и сега ще те прегърна и ще се помъча да те утеша. Самият аз често се чувствам нещастен и самотен, макар да имам жена и дете. А може би именно те са виновни за това…

Взех я в обятията си и тя притисна към гърдите ми мокрото си от сълзи личице. После прегърна шията ми с тънките си ръчички и каза:

— Толкова ми е хубаво с теб, Турмс! Никой не ме е прегръщал така, откакто умря майка ми. Обичам те повече от Дорией и повече от онзи горделивец Микон, който не иска да се погрижи за кучето, макар да го помолих. Отвърна ми само, че е свикнал да лекува хора, а не животни. — Изведнъж тя ме прегърна още по-силно и зашепна в ухото ми: — Турмс, аз съм много старателна и работлива. Бързо научавам това, което се иска от мен, и понасям леко бой и глад. Ако кучето умре, ще ме вземеш ли за гледачка на детето си?

Аз отвърнах изненадан:

— Добре, ще поговоря с Арсиное. Но умееш ли да гледаш дете?

— О, да — отвърна момичето. — Миналата година спасих едно недоносено момченце, като го хранех с козе мляко. Майка му го беше изоставила. Умея също и да меся хляб, да пера дрехи, да тъка и да гадая със семена. Бих могла да ти се харесам, стига да бях по-красива…

Вгледах се в мургавото й личице и в огромните й светлокафяви очи и казах:

— Всяко момиче би могло да бъде красиво, ако се грижи за себе си. Трябва да се научиш да се миеш, както правят гърците, да решиш косата си и да се обличаш в чисти дрехи.

Тя се отдръпна от мен, въздъхна и призна:

— Но аз дори нямам гребен и това е единствената ми дреха. Пред тържеството ме изкъпаха, намазаха ме с благоуханно масло и ме облякоха в чиста туника, но веднага щом свърши тайнството, ми я взеха и ми върнаха старата дреха. Не мога да отида гола до кладенеца, за да я изпера.

Изпитах състрадание и обещах още на другия ден да й подаря някой от гребените на Арсиное, както и да избера подходяща за нея туника, пак от дрехите на Арсиное.

Но на следващата сутрин бях забравил напълно за момичето. Денят беше жарък, слънцето печеше жестоко и въздухът не помръдваше. Всички градски кучета се бяха изпокрили на сянка. Ята птици се надигаха от близките храсталаци и отлитаха към далечните прохладни планини. Синовете на Танаквил пристигнаха, за да се посъветват с майка си, и се затвориха заедно с нея в покоите й. След време Дорией поиска Арсиное и детето да отидат при него и каза:

— Омръзна ми да чакам какво ще реши богинята. Искам да знам волята й! Много пъти отлагаш да я попиташ, Арсиное, но аз желая още сега да използваш вещите си знания на жрица и да изпълниш дълга си. От теб зависи дали ще потегля утре на поход към Ерикс, или не.

Опитах се да вразумя спартанеца:

— Ти, Дорией, си или пиян, или болен. Защо ти трябва война с Картаген?

— Ах, значи и ти, Турмс, имаш вина за мъртвия кучешки труп пред портите ми! — отвърна Дорией. — Ала не можеш да ме уплашиш и да ме накараш да отстъпя от пътя, начертан ми от боговете. Знаеш, че съм се споразумял с Тетида!

— По-внимателно, Турмс, не го дразни! — прошепна ми Арсиное. — Виждаш, че не е на себе си. Ще гледам да го успокоя. Той ми вярва.

Целият пламнал, аз излязох от стаята, но останах на прага, опитвайки да се вслушам в разговора им. Но горещият въздух сякаш звънеше в ушите ми и не можах да чуя нищо. Целият град се беше умълчал, дори кучетата не лаеха. Изведнъж слънцето взе да потъмнява и стана кървавочервено. Цялата Сегеста бе залята от странно сияние, нещо невиждано досега.

Най-накрая вратата, където се намираха Арсиное и Дорией, скръцна и жрицата излезе, взела в ръце спящото дете. Лицето й беше мокро от сълзи и тя каза с треперещ глас:

— Турмс, Турмс, Дорией е обезумял! Той мисли, че е бог, а в мен вижда Тетида! Според него богинята е взела моя облик. Трудно ми беше да го накарам да поспи. Сега той най-сетне захърка, но щом се събуди, ще убие теб и Танаквил, за да се избави от вас.

Не вярвах на ушите си!

— Ти самата не си на себе си, Арсиное! Може би главата ти се е замаяла от горещината. За какво му е на Дорией да ме убива? Разбирам, че Танаквил може и да му е омръзнала, но какво съм виновен аз?

Арсиное изстена и закри с ръка очите си:

— Ах, Турмс, вината е моя, но кълна ти се, мислех, че върша всичко за наше добро. Виждаш ли — Дорией мисли, че детето е негово и че някой ден ще бъде негов наследник. Ето защо той иска да убие и теб, и Танаквил, и да се ожени за мен. Той смята, че това не би било престъпление, тъй като се чувства божествен. Но аз съвсем не искам да бъда негова жена, понеже той е безумец… Дорией никога няма да надвие Картаген. Не, представях си нещата съвсем другояче…

Хванах я за раменете, разтърсих я яростно и попитах:

— Какво сте намислили вие двамата и от къде на къде Дорией смята, че момченцето е негово!

— Не крещи така, Турмс — помоли ме Арсиное. — Винаги се занимаваш с дреболии, та и сега забрави, че животът ти е в опасност. Сам знаеш, че Дорией може да бъде извънредно твърдоглав и когато му влезе нещо в главата, почти нищо не може да го вразуми. Още от самото начало си беше въобразил, че детето прилича на него, и аз реших да се пошегувам и нарисувах на крачето му с метална багра знак, какъвто Дорией търсеше по тялото му уж за доказателство, че момченцето е наследник на Херакъл. Но когато направих това, съвсем нямах представа колко сериозно ще се отнесе към шегата ми Дорией… — Тя забеляза израза на лицето ми, отстъпи уплашено назад и прошепна: — Ако ме удариш, Турмс, ще събудя Дорией. Мислех, че той ще съумее да бъде по-разумен, но явно си е втълпил, че трябва да ме отнеме от теб, а след раждането на детето той изобщо не може да те търпи и те ненавижда дотолкова, че не може да диша един въздух с теб!

Стори ми се, че главата ми се замайва и като че ли в мозъка ми бръмчи рой пчели и всяка от тях ме жили жестоко. Трябваше отдавна да се досетя, че Арсиное замисля нещо и че този път то е доста по-тревожно от обичайните й прищевки, от всекидневния й копнеж да се гизди със скъпи дрехи и накити. Сърцето ми подсказа, че тя говори истината и че Дорией наистина иска да ме убие. Арсиное бе забъркала ужасна каша и аз трябваше да я преглътна волю-неволю. Изведнъж усетих, че сърцето ми изстива, и попитах:

— А сега, Арсиное, не искаш ли да отида и да прережа гърлото на Дорией, докато той спи тъй дълбоко? Но отговори ми първо — как съумя да го накараш да потъне в чак толкова тежка дрямка?

Арсиное ме изгледа с широко отворени невинни очи и каза:

— Държах го за ръката и го уверявах, че в съня си може би ще види богинята. А ти какво си въобразяваш, Турмс? Или си забравил, че от известно време насам Дорией въобще не е мъж? Той се държи доста странно, и то отдавна… — Тя пребледня, очите й се напълниха със сълзи. — Турмс, дори някога да си се съмнявал в любовта ми към теб, сега вече нямаш никакво право. Ако ми беше безразличен, щях да си мълча и да оставя Дорией да те убие. Ти често ме обиждаш и ме подозираш в невярност, а Дорией ще ми помогне да се избавя от теб. Но аз не желая това, Турмс, и не мога да понеса мисълта, че ще те загубя. Все още те обичам, Турмс, а и към Танаквил не изпитвам лоши чувства, макар тя да ме ненавижда.

Според мен Арсиное заговори за Танаквил единствено защото я беше видяла да идва към нас. Аз бях толкова изумен от това, което ставаше, че не забелязах присъствието на картагенката, докато не чух думите й:

— Аз съм ти длъжница, Истафра. На теб дължа брака си с Дорией, но и на теб дължа нещастието си, тъй като се опитваш да ме ограбиш и да ми отнемеш мъжа. Повярвай ми, това не е лъжица за твоята уста! Ще се задавиш от алчността си, Арсиное. Знай, сигурна съм, че в морето никаква Тетида не се е явявала на Дорией, а именно ти си го оплела в мрежите си.

— Танаквил — намесих се, за да не допусна спречкването, — знай, че по време на морското ни пътешествие Арсиное се чувстваше ужасно зле, повръщаше и дъхът й вонеше. Тя едва се държеше на краката си и изобщо не би могла да има пръст в това, в което я подозираш.

Оказа се обаче, че с думите си аз раних болезнено самочувствието на Арсиное.

— Какво знаеш ти за тайнствата и чудесата на богинята, Турмс? — възмути се жрицата. — Танаквил е по-мъдра от теб. Това, което се случи по време на морския ни път, бе единствено по волята на богинята, тъй като тя отдавна търсеше образ, в който да се яви.

Танаквил ме изгледа със злоба и прошепна:

— Ако имаше поне капка ум, Турмс, ти ще вземеш онзи свещник и ще разбиеш главата на Арсиное с него! Така ще се спасиш от много неприятности. Но сега не е време за празни приказки. Какво смяташ да правиш, Турмс?

— Да, наистина, какво смяташ да предприемеш, Турмс? — поде и Арсиное.

Главата ми се замая още повече от въпросите им.

— Защо изобщо трябва да предприемам нещо, щом за всичко си виновна единствено ти самата?! Но както и да е. Разбира се, бих могъл да го забия в гърлото на Дорией, докато спи дълбоко. Само че нямам намерение да го правя, тъй като Дорией ми беше някога приятел.

Арсиное скръсти умолително ръце:

— Моля те, насили се и убий отвратителния Дорией! Тогава ще можеш да вземеш кучешката корона, да примамиш на своя страна войската, събрана от него, за да тръгне на поход към Ерикс, и да се помириш с Картаген. Аз ще стана отново жрица в Ерикс и синът ни ще израсне в благоденствие и щастие.

Танаквил поклати глава състрадателно:

— Тази жена съвсем е обезумяла, щом мисли, че няма да те заподозрат, Турмс, ако намерят Дорией с прерязано гърло. Явно е, че аз самата ще трябва да се заема. Трима мъже съм изпратила на онзи свят и не виждам причина защо да не изпратя и четвъртия. В края на краищата, дори съм задължена да му направя тази услуга, още повече, че той е решил да ме погуби и да донесе разруха на земята на Ерикс. А сега бих искала да се махнете от очите ми и да държите по-далече от мен нещастното дете. Време е да си свърша работата.

Тя ни блъсна с ръка да си вървим и ние се скрихме в покоите си, за да изчакаме събитията в мълчание. Разглеждах личицето на сина си, мъчейки се да разбера какво бе накарало Дорией да сметне, че детето е негово. Но колкото повече се взирах в чертите му, толкова повече ми се струваше, че нослето на детето е съвсем като моя нос, а устата му прилича на устата на Арсиное. Взех дори огледалото на жрицата и дълго сравнявах собственото си лице с това на детето.

Изневиделица дочухме ужасен подземен тътен. Подът под краката ни се разлюля, стените се разцепиха на много места, предметите в стаята изпопадаха с трясък. Арсиное притисна в прегръдката си детето, а аз се опитах да ги прикрия и двамата със собственото си тяло. След като се отърсихме от вцепенението си, хукнахме към изхода и се измъкнахме навън през полуразрушената порта на двореца. Котката на Арсиное профуча покрай нас. Земята се разтресе още веднъж и една от стените на двореца рухна.

— Дорией е мъртъв — казах аз. — Тази земя беше наследственото му владение и тя се разтресе от гняв и мъка, щом той биде убит. Може би наистина е бил с божествен произход, макар да ми беше трудно да повярвам. Тъй често съм усещал миризмата на потта му и съм виждал как се аленее човешката му кръв.

— Дорией е мъртъв — повтори Арсиное и веднага след това попита: — Какво ни чака сега, Турмс?

Изплашените хора мъкнеха навън посуда и какво ли не още, тук-таме се щураха овце и крави, но изведнъж усетих как въздухът се изпълва със свежест, повя лек вятър и аз осъзнах, че огромно бреме е паднало от плещите ми. От царския дворец излезе Танаквил — с посипана с пепел глава и с раздрани дрехи в знак на траур. Двамата й сина вървяха подире й, но хората не им обръщаха внимание, тъй като уплахата от земетръса все още не бе преминала.

Арсиное и аз последвахме тримата към покоите на Дорией, където Микон стоеше до ложето на спартанеца. Той гледаше с изумление мъртвия цар на Сегеста, който лежеше на ложето си с почерняло лице и с изплезен език, извънредно подут и целият осеян със странни пришки. По устните на Дорией все още се стичаше пяна.

— Ако всичко това се бе случило през лятото, когато има много оси и пчели, бих казал, че Дорией е умрял от ужилване — изрази мнението си Микон. — Това се случва понякога, когато някой пияница заспи с отворена уста или пък ако някое дете изяде ягода, на която е кацнала оса. Но когато гледам Дорией, не мога да си представя какво е предизвикало ужасното подуване на езика. Именно това подуване обаче го е задушило.

Двамата синове на Танаквил възкликнаха в един глас:

— Във всичко това се вижда ясно пръстът на съдбата! Та нали и баща ни почина точно по същия начин. И все пак добре е, че Дорией е мъртъв. Незабавно ще подпишем ново споразумение с Картаген и ще изберем за цар някой от местните знатни мъже. Тъгуваме за майка си, която е пак вдовица, но пък Дорией беше чужденец и обичаите, които се опитваше да наложи тук, съвсем не бяха подходящи за нашата Сегеста. — Те ме погледнаха въпросително. — Някой трябва да отиде и да съобщи на воините за случилото се, както и да заповяда на юношите на Дорией да сложат оръжие в знак на печал и да се разотидат по домовете си по време на траура.

— Само не ме молете да свърша това вместо вас — отвърнах рязко, — тъй като съвсем нямам намерение да се меся. Още щом тялото на Дорией бъде сложено на погребалния огън, аз ще напусна Сегеста, понеже този град не ми е по сърце.

Синовете на Дорией ме изгледаха ехидно.

— Да, Турмс, думите ти са справедливи, ти наистина си чужд в тези земи. Омръзнаха ни всякакви пришълци. Колкото по-скоро свършим с тях, толкова по-добре!

Но Танаквил, която гледаше тъжно черното лице на Дорией и силното му стройно тяло, вдигна предупредително ръце и тихо проговори:

— След всичко, което се случи, животът ми е безразличен. Обаче ви забранявам да вдигате ръка срещу Турмс! — Изведнъж лицето й придоби мъчителен израз и тя като че ли остаря пред очите ни. — Да, Турмс може да си замине — каза тя, — но ей тази жена тук — и тя посочи към Арсиное — ще бъде върната в храма на Ерикс, за да бъде най-сетне наказана за делата си. Тя е собственост на храма, тя е негова робиня, а синът на робинята е също роб и също принадлежи на светилището. Нека го скопят и да го направят жрец или танцьор и нека накажат блудната му майка!

Смъртно изплашена, Арсиное притисна детето към гърдите си и възкликна:

— Не, ти не си способна на подобно дело, Танаквил! Ще навлека на главата ти гнева на богинята!

Танаквил се усмихна сурово, докосна с ръка лицето на Дорией и каза:

— Гневът на богинята е вече над мен. Загубих Дорией и вече не се боя нито от хората, нито от боговете. Той ми бе най-любимият от всички мои съпрузи!

Тук тя не издържа, сви ръката си в юмрук и се удари тъй силно в челюстта, че новите й зъби от слонова кост се счупиха и от устата й текна струйка кръв. Тя изплю отломките от зъби, избърса кръвта от устните си и разкъса съвсем дрехата си, тъй че видяхме старите й гърди. Говореше и нареждаше като насън:

— Не, не можете да си представите каква любов може да изпита една стара жена като мен… Това не е само любов, а обич, неразривно свързана с мъка и страдание. Той щеше да ме изостави и затова трябваше да умре!

Двамата синове на Танаквил изгледаха уплашени майка си и се отдръпнаха назад в ужас. Аз прегърнах жена си през рамо и казах:

— Свързан съм с Арсиное и ще я взема със себе си. Взимам и сина си независимо от законите ви. Не се опитвай да ми попречиш, Танаквил, тъй като смятам да се защитавам и тогава много сегестяни биха загинали напразно.

Надявах се да се възползвам от паниката, която бе обхванала града, и от нерешителността на синовете на Танаквил. Нищо не ме задържаше тук, бях готов да се хвана за меча си и да похитя отново Арсиное. Смъртта не ме плашеше, тъй като обичах безумно тази жена и сина си. Изведнъж пред очите ми изникна затлъстелият и подпухнал от вино Микон. Като събра колкото воля му беше останала, той заяви:

— Аз също съм чужд на Сегеста и нямам намерение да лъжа старейшините ви, които скоро ще ме извикат да ме питат относно причината за смъртта на Дорией. Слушай, Турмс, не трябва да изоставяш в никакъв случай Арсиное и детето! Те не трябва да попадат в ръцете на озлобените жреци, аз ще ти помагам в бягството!

Синовете на Танаквил погледнаха майка си и попитаха:

— Кажи, майко, какво да правим с тези мъже — да ги убием ли или да извикаме стражи да ги задържат? С жената ще постъпим тъй, както искаш.

Но Танаквил не им отговори. Тя бе впила поглед в обезобразеното лице на мъртвия Дорией. Изведнъж картагенката се обърна и погледна към Арсиное, а после я посочи с пръст и извика:

— Виждате ли колко красиво е лицето на тази жена? Виждате ли как се мени то според желанието й? Ако я пратя при жреците, тя ще успее да ги накара да й простят. Знам колко голямо е коварството й… Да — продължи след кратко мълчание, — аз познавам Истафра, всичките й магии и целия й чар. Ето защо знам как да я накажа най-подходящо. Оставете я, нека да тръгне заедно с Турмс и нека вземе детето със себе си. Скоро бялото й лице ще почернее под горещите лъчи на слънцето, а гърбът й ще се превие от тежка работа и скитания. Нито една дреха, нито една скъпоценност няма да вземеш със себе си от този дом, Истафра!

Лицето на Танаквил пламтеше от ненавист и Арсиное разбра — решението на вдовицата е окончателно. Стори ми се, че се поколеба за няколко мига — дали да не ме изостави и да се върне в храма на богинята, за да не опита да придобие отново предишното си положение. Но ето че вдигна глава с решителен и мрачен вид и каза:

— Ще си намеря дрехи и огърлици и другаде, Танаквил, но ако загубя Турмс сега, сигурно никога вече няма да го видя. Танаквил, Танаквил, та аз те спасих от сигурна смърт! Ако бях замълчала, Дорией щеше да те удуши и ти щеше да лежиш сега мъртва, със следи от пръстите му по шията си. Но аз реших да те спася, тъй като не ти желая злото, а сега ти искаш да ме лишиш от всичко, дори и от Турмс! Знаех си, че няма да получа от теб подаръци. Ала все още имам Турмс, а ти — ти остани тук и се опитай да заситиш алчността си!

Изведнъж усетих, сякаш се отделям от тялото си и наблюдавам всичко някак отстрани, като че ли бях невидим. Не ме интересуваха вече нито Танаквил и синовете й, нито Микон, нито дори Арсиное с момченцето. Погледът ми бе привлечен от малка купчинка камъчета на пода и неизвестно защо аз се наведох и взех едно от тях. Сам не зная за какво ми беше притрябвало това остро сиво камъче, което някой бе домъкнал в замъка със сандалите си. Тогава не се досещах, че свършва още един отрязък от живота ми. Просто усетих, че нищо не можеше да ме възпре да стисна здраво камъчето в ръката си…

Както и предположих, в резултат на земетресението и настъпилата паника в града никой не ни попречи да го напуснем. Заедно с нас към градските врати се беше устремила огромна тълпа — хората все още се опасяваха, че стените на някои от сградите в града можеха да рухнат и отломките им да ги убият. Но всъщност земетресението не беше кой знае колко силно и не бе причинило особено големи вреди. Бих казал дори, че земята на Ерикс сякаш въздъхна с облекчение, когато умря хераклидът Дорией. Земята като че ли знаеше, че ако бе останал жив, той би й причинявал само мъка.

И ето — както вървяхме с тълпата към северните врати на града, към нас се приближи сирачето Ханна, съпругата на свещения Кримис, хвана ме за полите на наметката и се зажалва:

— Кримис издъхна. Днес той се беше сгушил в най-тъмния ъгъл на къщичката си и когато се опитах да го изведа на слънце след земетресението, той вече не дишаше. А след това при мен дотича котката ти и бе тъй изплашена, че ме издраска до кръв и чак след това скочи в скута ми.

Малката бе толкова изплашена, че забравила всякаква свенливост, бе вдигнала полите си и носеше в тях котката. Видях колко тънки са бедрата й. Но бях прекалено загрижен, за да й отговоря приятелски: в ръцете си носех момченцето, а Арсиное ме бе хванала под ръка и тихо плачеше. Тежко дишащият Микон пристъпваше едва-едва зад нас. Но Ханна се хвана за плаща ми и тръгна с нас. Представлявахме наистина странна гледка, когато напущахме Сегеста.

Щом стигнахме до портата, спрях, за да отдъхна, и заповядах на момичето да пусне котката и да се върне в града.

— Дорией е мъртъв — казах аз. — Скоро вестта за смъртта му ще се разчуе и тогава местните жители ще поискат да ни убият, понеже сме чужденци. Тъй че по-добре за теб самата ще е, ако си останеш сред свои.

Но Ханна възропта:

— Но Кримис също е мъртъв! Всички ще ме обвинят за смъртта му! Сигурно ще ме бият, а може и да ме принесат в жертва на духа му. Позволи ми да дойда с теб, Турмс! Ти си единственият човек, който е бил добър към мен и ме е прегръщал.

Арсиное изгледа момичето изпитателно и каза с кисел глас:

— Няма и съмнение, че над теб е благоволението на богинята, Турмс, щом си съумял да накараш това невръстно дете да се влюби в теб. Отпусни си полите, момиче! Мъжете не обичат да им показваме телата си без тяхно желание. Ще дойдеш с нас, щом котката се е привързала към теб. Тя е по-умна от хората.

— Дори не знам къде отиваме — възразих аз. — Възможно е още утре да ни погнат с кучета, за да ни върнат и да ни съдят.

Но Арсиное настоя:

— Нужна ми е прислужница, а ако тя ни омръзне, винаги можем да я продадем като робиня. Навярно биха ни предложили добра цена за нея. Млада е и май е издръжлива.

Микон развърза ловко меха с вино, тъй че нито една капка не се разля, отпи от тънката струйка и предложи:

— Хайде да не спорим за дреболии. Към гората бягат много изплашени магарета и коне, които явно са се развързали по време на земетресението, тъй че ей сега ще се опитам да хвана някое муле за Арсиное. Иначе няма да можем да навлезем сами в дълбоката гора. Изящните й сандали няма да издържат на тежкия път.

— Дълбоката гора? — попитах аз. — Но това е умно предложение! Микон, разбира се, ти си прав! Ще навлезем дълбоко в гората и ще се скрием там сред сиканите и дивите зверове, където никой няма да ни намери.

Към нас се приближи старо куцо магаре. Ушите му бяха щръкнали от страх, а от задъханата му муцуна капеше пяна. Микон се засмя, прегърна животното и зашепна ласкаво в ухото му. Магарето се успокои и успяхме да качим на него Арсиное, която прегърна детето в скута си. За да не изостава, Микон се хвана за опашката на магарето. Аз вървях редом с тях, а Ханна ме беше хванала за ръка. Накрая на цялата тази процесия пристъпваше котката на Арсиное, която се озърташе внимателно около себе си с огромните си кръгли очи.

Никой не ни се изпречи по пътя. Минахме през плодородните поля на сегестяните, навлязохме във вечнозелените гори и продължихме към закритите хълмове. Нощем спяхме притиснати един до друг, за да се топлим, и не смеехме да запалим огън, докато не срещнахме първите сикани, насядали около един от свещените си камъни. Те ни посрещнаха приветливо и ние прекарахме сред тях цели пет години. През това време Микон изчезна безследно, Арсиное роди момиченце, а Ханна порасна и се превърна в стройна девойка.

Но тепърва предстои да разкажа за всичко това, а сега ще се върна назад, за да опиша какво стана с Танаквил.

Когато Дорией бе премахнат, двамата синове на Танаквил укрепили извънредно много властта си в Сегеста и дори успели да подчинят войската, подготвяна от Дорией за война с Картаген. Ето защо старейшините на Сегеста били принудени да мълчат и да се подчиняват на двамата братя. Приготвиха разкошна погребална клада от дъбови клони за Дорией и малко преди погребалната церемония двамата заявили на майка си, че им е омръзнало властолюбието й и смятат да я изпратят обратно в Химера. Научих какъв бил отговорът на Танаквил. Тя казала, че след смъртта на възлюбения й Дорией животът й е загубил всякакъв смисъл и че възнамерявала също да стъпи в кладата и да свърши съществуванието си. Обяснила, че по този начин се надява отново да се съедини с Дорией след смъртта си.

Братята не възразили на желанието на Танаквил, въпреки че не били сигурни дали надеждите на майка им ще бъдат оправдани.

И ето, станало така, че Танаквил се покачила на кладата, облечена в най-красивите си одежди, прегърнала вече вонящия труп на Дорией и собственоръчно запалила с факла кладата. Танаквил изгоряла, държейки в ръце останките на любимия си.

Научих всичко това по-късно, от сиканите. Друго нямам какво да разкажа за Танаквил, а Дорией почти не съм оплаквал.