Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

След като писах тъй дълго, аз, Турмс, усетих, че ме наляга умора. Излязох навън и видях, че е настъпило ново годишно време. Пред очите ми житата се люлееха като море от злато. Видях как се синеят далечните хълмове и как блести огледалната повърхност на езерото.

Спрях се да погледам планината на мъртвите, стълбите и колоните. Далече, далече видях каменоделците да дялат в скалата последния ми дом. Стенописецът с учениците си обмисляше рисунките, които да ми доставят радост. Грънчарите ваеха барелефи върху черните глинени делви. Търговците пътуваха към морските градове, за да купят изящни амфори от Атика и да ги дарят за гробницата ми.

Всички искаха да ме зарадват. Никой не подозираше, че вече никакви дарове не ме радваха. Единствено простата пръстена чаша. Шепата камъчета.

Бях се вторачил в последния си път, когато усетих, че ме обзема съмнението на умората. Бях само Турмс човекът. Извиках в сърцето си саркастичния учител на младостта си. Още веднъж той ме попита: „Кой е най-дългият път?“ И отново отговори: „Дори да пропътуваш всички земи, не ще намериш себе си, а само ще бягаш все по-далече от същността си. Защото най-дългият път е в теб самия. Колкото и да скиташ из себе си, не ще откриеш предел. Човек не може да нагази два пъти в една и съща река.“

Но той прибави: „Погледът на прорицател те отвежда през хилядолетията.“

Тогава усетих прилив на сила. Тя преля от тайното място в сърцето ми и достигна до върха на пръстите ми, до корените на косата ми. Усетих как настръхвам, как се превръщам в трептящ пламък и как горя вътре в себе си и извън себе си.

Погледът ми проникна отново през тайните завеси на майката земя. Пръстта под краката ми беше втвърден огън. Всеки камък се съживи в каменния си сън. Дори водата беше трептящ огън и въздухът беше огън. Погледът ми проникна през съня на земята, през съня на водата, през съня на въздуха, през съня на човешкото тяло. Но този път не видях безпределната игра на бляскавите създания на светлината. Върнах се в себе си. Знанието ми се възвърна и не се съмнявах вече.

Някога намирах жестока склонността на безсмъртните да си играят със случайността. Когато прозрях безсмъртието, разбрах, че само смъртните знаят кое е правилно и какво е грешно, а безсмъртните са извън всичко това. Времето не ги обвързваше. Мястото не ги обвързваше. Те се връщаха, за да забравят и за да си спомнят отново, сияйни, усмихнати. Но над тях стояха забулените божества.

По-лесно е човек да се връща отново и отново, да живее отново и отново в смъртно тяло, отколкото да познае забулените божества. Усещах вече в гърлото си жестоката жажда, която ме привързваше към земята, която въпреки знанието караше дори безсмъртните да пият от извора на забравата. Затова аз, Турмс, искам да намеря себе си, когато се върна, чрез написаното.

Може би желанието ми да помня е напразно, щом жаждата за забрава изгаря гърлото ми. Може би никога няма да намеря гроба си, когато някой ден се родя отново, в други земи. Но ако успея да го издиря, ще усетя това по гръмотевичния тътен, който ще проглуши ушите ми. Ще взема в ръце камъчетата на този свой живот и ще позная себе си. На това се уповавам.

2.

Аз, Турмс, който танцувах някога по време на бурята по пътя към Делфи, бях съвсем друг човек, когато тръгнах на път от Химера към Ерикс. С настъпването на поредния отрязък в живота на човека той като че ли се ражда и расте отново — и изведнъж, потресен, забелязва колко трудно му е да си спомни и да усети в себе си предишния човек. Тъй че животът е непрекъснато новорождение и началото на всеки отрязък е като скок над пропаст, която става все по-широка и по-широка, и връщане назад няма.

Леки като дим, пролетните облачета се носеха над стръмните склонове на сицилийските планини, ласкавото пролетно слънце грееше над гъстите зелени гори на Сицилия. Пресъхналите през зимата ручеи бяха отново пълноводни, когато пътувахме на запад към Ерикс. През многото месеци, които бяхме прекарали у Танаквил, се бяхме поотпуснали поради меките постели и обилните ястия. Сега Дорией, Микон и аз се радвахме на възможността да стегнем телата си с движение и чувствахме с наслада как сила изпълва отново мускулите ни.

Не се отклонявахме от пътя на поклонниците и сиканските племена, които обитаваха планините и горите, не ни нападаха. Те служеха на богинята, но пазеха и старинните си обичаи, тъй като се смятаха за най-древните обитатели на тези земи. Градовете им, скътани навътре в острова, не се изхранваха с търговия, а със земеделие, затова те не бяха богати като онези по прибрежията. Единствено Сегеста можеше да купи с житото си и най-скъпите творения на Картаген и Гърция.

След като преминахме високи превали и безкрайни гори, ние се озовахме в мирните долини на Сегеста и първото, което видяхме, бяха опитомени кучета, които гонеха дивеч. Ловците, облечени по гръцки обичай, им подвикваха да не посрамят рода на бога куче Кримис, който бе взел за жена прекрасната нимфа на Сегеста. Те вдигнаха безцеремонно завесата на носилката, в която седеше Танаквил, и след като я познаха, запитаха:

— Защо си се запътила към Ерикс, славна вдовице? Ти и без това си получила достатъчно от богинята, дори прекалено много. По-добре да останеш в Сегеста, за да можем да се преборим за правото да бъдем твои нови избраници и най-щастливият от нас да наследи богатството ти.

Когато отминаха, Микон каза:

— Тук полята са плодородни и са пропити с кръвта на много народи. Тук лежат и преселници от Фокея. Да изпълним желанието на Дионисий и да принесем жертва на гробовете им!

Това се оказа лесно, тъй като жителите на Сегеста бяха поставили камъни по местата, където бяха погребани мъжете, тръгнали да завоюват земите им. Докато извършвахме жертвите, около нас се събраха тукашните жители, те с гордост сочеха паметните камъни по края на нивата и обясняваха:

— Мнозина бяха дошлите тук, но малцина от тях се върнаха.

Бащите им и дедите им бяха погребвали победените врагове в полето. Потомците им се показаха настроени благодушно.

— Живеем в просветено време — казаха те. — Не ни се налага да воюваме, за да защитаваме родния си край. Ако някой ни нападне, за Картаген това ще е повод за война, а кой би се осмелил да предизвиква Картаген?

След жертвоприношенията Дорией се огледа с любопитство и каза:

— Щом са белязали с камъни гробовете на чуждите герои, сигурно тук някъде е и могилата на баща ми, спартанеца Дорией. Неговият гроб е сигурно по-богато украсен. Та той е от Херакловия род и е дошъл тук, за да встъпи във владенията на тази страна като наследник.

За щастие жителите на Сегеста не разбраха дорийското му наречие. Попитах ги намира ли се тук някъде гробът на спартанеца Дорией, но те само поклатиха глави.

— Веднъж се бихме с отряд спартанци, но от техните имена запомнихме само едно: Филип от Кротон. Той беше многократен победител на игрите в Олимпия и най-красив сред смъртните, които изобщо някога сме виждали. Дори мъртъв беше тъй прекрасен, че издигнахме в негова чест светилище, където правим игри на всеки четири години.

Дорией онемя от гняв, а после така се развика, че лицето му пламна:

— Гнусна лъжа! Това сигурно е бил баща ми Дорией, защото той именно бе завоювал много години поред лаврите на игрите в Олимпия. Навремето тъкмо той е бил най-красивият сред смъртните! Как би могъл някакъв си кротонец да го превъзхожда? Явно е, че от завист към баща ми чуждите богове са омагьосали тукашните хора, за да го погребат с чуждо име и да не може да влезе в сонма на безсмъртните.

Жителите на Сегеста се разтрепериха от яростта на Дорией. На нас с Микон ни струваше големи усилия да го успокоим. Когато успя да си поеме въздух, той каза:

— Сега разбирам защо духът на баща ми не ми даваше покой и защо овчите кости всеки път сочеха на запад. Тези планини, долини и поля са наследството на Херакъл, а това означава, че земята е на баща ми, че земята е моя. Но аз не се стремя да притежавам земя. Оттук нататък главната ми цел е да върна покоя на духа на баща си. Длъжен съм да поправя съдбовната грешка.

Уплаших се, че Дорией ще предизвика свада с изискванията си и ще ни попречи да продължим пътя си. Затова отговорих:

— Колкото по-малко говориш из града за баща си и за наследството си от времето на Херакъл, толкова по-добре. Не забравяй, че сме тръгнали към Ерикс, а не да търсим незнайна могила из полята на Сегеста.

А Танаквил допълни:

— Мислите ти са царствени, Дорией. Но позволи ми да ти дам съвет. Надживяла съм трима съпрузи и имам опит в тези неща. В Ерикс ще получиш отговор на всички въпроси, които не ти дават покой, обещавам ти го.

Микон също го предупреди:

— Повече от гнева на жителите на Сегеста бой се от собствения си гняв, Дорией! Ако и занапред продължаваш толкова лесно да изпадаш в ярост, няма да доживееш до старини, и ще си скъсаш жилите. Може би и ударът с весло по време на боя при Ладе си казва думата. Твоят праотец Херакъл също е имал пристъпи на ярост, откакто Лин го ударил по главата…

Дорией се разсърди и каза, че изобщо не е ударен с весло, а с меч, и то в честен бой с врага. Нямахме желание да спорим с него, а и той бе започнал да говори разумно и престана да заплашва жителите на Сегеста.

Град Сегеста със своите храмове, дворци и бани беше наистина развит и красив град, а нравите тук бяха дори по-гръцки, отколкото в Химера. Местните жители вярваха, че произхождат от троянците, и разказваха как прамайка им Сегеста се явила тук от Троя и как била обладана от речния бог в кучешки облик — Кримис.

Бяхме посрещнати гостоприемно в дома на синовете на Танаквил от първия й брак. Къщата беше богата, обкръжена от много домакински постройки, плевни и хамбари за зърно. Приеха ни с високи почести, но Танаквил забрани на синовете си да се явят пред нас, преди да обръснат брадите си и да накъдрят косите си. Това ги подразни, тъй като и двамата вече бяха мъже на възраст и гладко избръснатите лица и къдрите не можеха да скрият годините им. Но от уважение към майка си те й се подчиниха и дори отпратиха от дома децата си, защото присъствието им напомняше на Танаквил, че тя вече не е никак млада.

Позволиха ни да разгледаме спокойно града и забележителностите му. В храма на речния бог Кримис видяхме свещеното куче, което получаваше според древния обичай нова невеста всяка година и тогава се извършваха тайните церемонии по бракосъчетаването. За целта избираха винаги най-красивото момиче. Дорией се възмущаваше от тези варварски обичаи, но за щастие не на глас. Повече му се нравеше да се разхожда към полусрутените стени на града, където за развлечение на знатните се правеха юмручни боеве и състезания по борба.

В деня на отпътуването ни Дорией се събуди опечален, поклати глава и отрони вяло:

— Всяка нощ чаках да се яви духът на баща ми в моя сън, но нищо не се случи. Всичко това ме обърква и вече не знам какво да мисля.

Още на първия ден от пристигането ни в Сегеста в дома на синовете на Танаквил ни бяха дали чисти дрехи, а тези, с които пътувахме, бяха взети, за да бъдат почистени. Сега, когато се приготвяхме за път, Дорией забеляза, че я няма топлата наметка от тънка мека вълна. Претърсихме цялата къща, но не я намерихме. Най-накрая забелязахме, че тя виси забравена на една подпорна греда. Тъй като беше от по-плътна тъкан, съхнеше по-бавно и слугите я бяха забравили там.

Танаквил взе да кори синовете си. Каза им, че в нейния дом такъв пропуск би бил невъзможен. Дорией сам дръпна наметката си от гредата, и в този миг от диплите й изхвръкна малка птичка, след нея друга, и двете закръжиха със сърдит писък около Дорией.

Дорией изтърси дрехата и оттам падна птиче гнездо с две малки яйца, които се разбиха на каменния под. Докато сме гостували в този дом, в диплите на хламидата на Дорией две птички бяха успели да свият гнездо и да снесат яйчица!

Дорией възкликна усмихнат:

— Ето това е знамението, което чаках! Наметката сякаш не иска да пътува с мен: птици са свили гнездо в нея. Това е добър знак.

Ние с Микон се спогледахме и решихме, че разрушеното гнездо е по-скоро лош знак. Но Танаквил закри устата си с ръка и възкликна:

— Дорией, не забравяй това знамение! В Ерикс аз самата ще ти го напомня.

На следващия ден видяхме в далечината високия връх на свещената планина на Ерикс. Когато облаците се разсеяха, можахме да забележим в склоновете към върха старинния храм на Афродита.

Пролетта беше настъпила по земите на Ерикс. Цветята бяха напъпили, гълъбите гукаха, а морето беше неспокойно. Нетърпеливи, ние забързахме по безлюдната пътека на поклонниците, която се виеше по голата планина. Когато захождащото слънце озари в пурпур тъмнеещото долу море и полите на свещената планина, осеяни с гори и поляни, ние се добрахме до разположения на върха малък град. Стражите, които ни бяха забелязали още отдалече, не затвориха вратите, за да можем да влезем в града преди падането на нощта.

При портата бяхме посрещнати от цяла тълпа местни жители, които се състезаваха кой от тях ще привлече вниманието ни, дърпаха ни за дрехите и викаха на различни езици. Много от тях явно искаха да ни поканят в къщите си. Но Танаквил, която познаваше тукашните нрави, прогони нахалниците с остри думи и каза да вървим в посока към храма, в един дом насред градина бяхме посрещнати като скъпи гости, конете и магаретата бяха отведени в конюшнята, запалиха огън в залата за гости и ни поканиха вътре да се постоплим, тъй като пролетната вечер беше доста хладна.

Мургавият домакин излезе да ни поздрави и каза на добър гръцки език:

— Празникът на пролетта е още далече, морето е бурно и богинята все още не е пристигнала от задморските си владения. В дома ми царят все още зимните порядки и не зная дали бих могъл да ви окажа достоен прием, който да отговаря на сана ви. Но ако не се страхувате от студените ми спални, твърдите постели и скромната храна, можете да се разположите тук като у дома си, докато не дойде време да напуснете Ерикс.

След това той се отдалечи с достойнство, без да разпитва за целта на посещението ни, и поръча на слугите си да се погрижат за нас. Той се държеше с такова достойнство, че аз изпитах уважение към него и попитах Танаквил кой е този човек.

— Най-известният скъперник в града — отвърна ми с подигравателна усмивка Танаквил. — Той е най-алчният и най-безсърдечният човек в Ерикс, но като се настаним тук, няма да бъдем обезпокоявани от неканени гости, тъй като жителите на града се страхуват от него. А ние ще трябва да поседим тук доста. Ерикс се събужда за живот едва по пролетните празници и цъфти след това чак до есента, когато богинята ще отплава отново на златната си ладия към южните си владения. До нейното идване местните хора не правят нищо друго, освен да чакат идването на поклонници. Опитват се да ги измамят, да измъкнат и последния им грош. Богатите грабят другите богати, а бедните — другите бедняци. Тук за всеки богаташ може да се намери по някоя ценна вещ за спомен, а за бедняка — някой прост предмет от глина или някое уж вълшебно питие в стъклено шишенце. Тукашните хора се изхранват от храма. Ако богинята не пристигне с пролетния празник, това би било тежко наказание за тях. Но лекомислената Афродита си затваря очите, че тези хора мамят пришълците, тъй като всичко това си струва труда. Дори и измамените се връщат отново и отново при богинята, разбира се, поумнели. Самата аз получих скъп урок от богинята някога, когато бях млада вдовица. Но сега съм опитна жена и не бих се подвела тъй лесно.

Аз не скрих разочарованието си:

— Но нима трябва да стоим тук и да чакаме до пролетния празник? Жалко е да губим толкова много време!

Танаквил се усмихна и очите й заблестяха хитро:

— И Афродита от Ерикс, както впрочем всички други богове, крие своите тайнства. С началото на пролетта тя пристига със свитата си от Африка на кораб с алени платна. Но и зимният храм не е пуст. Напротив, когато тук настъпи затишие, тогава идват височайши гости и принасят богати жертви — когато шумните тълпи ги няма, когато са си тръгнали всички поклонници, моряци и търговци. Та нали вечният извор на богинята си остава тук, на мястото си, и през зимата, и през лятото, тъй че да може богинята да идва винаги, когато е призовавана, макар само през пролетния празник да се явява пред хората и да се къпе в извора си.

Думите й породиха съмнение в душата ми и аз попитах:

— Танаквил, нима ти наистина вярваш в богинята?

Тя се стресна, замисли си и накрая каза с твърд глас:

— Турмс от Ефес, ти сам не се чуваш. Изворът на богинята от Ерикс е много стар. Той е по-стар от гърците, от тиренците, та дори и от финикийците. Този свещен извор е бил тук и тогава, когато богинята се е явила пред финикийците под името Астарта, а пред гърците — под името Афродита. В какво да вярвам, ако не в богинята?

Напуснах топлината на догарящия огън, за да изляза навън и да подишам в нощната прохлада. На небето мигаха плахи пролетни звезди, а планинският въздух беше напоен с мириса на борове и свежа пръст. Храмът се очертаваше величествено в мрака. Обзе ме предчувствие, че тайната, с която е обградена богинята, е по-дълбока и по-страшна, отколкото си бях мислел.

3.

На следващото утро всичко изглеждаше различно. В мрака на нощта всяко чуждо място изглежда по-голямо и по-тайнствено, отколкото е в действителност. Открих, че свещеният Ерикс е всъщност доста невзрачен град. След като бях видял Делфи, след като бях живял в Ефес, след като бях опознал и Милет — огромен град, нямащ равен на себе си, то с какво би могло да ме впечатли това малко поселище с крещящите си жители, зад чиито кални стени само се синееше морето, този храм с грубите варварски колони? Та това беше границата на развития свят, отвъд който бяха Херкулесовите стълбове и неизвестни дори и на финикийците води, които водеха до крайните предели на света. Почувствах презрение към това място, почувствах се страшно самотен. Усетих, че губя вяра в боговете.

Танаквил уговори да бъдем допуснати в храма. Окъпахме се и облякохме чисти дрехи, отрязахме кичури от косите си и ги изгорихме, а след това взехме даровете си и тръгнахме на път. Храмът се издигаше зад града като крепост, заобиколен от остри скали и здрави каменни стени.

Вътрешният двор на светилището беше доста тесен, та когато по време на пролетното тържество въвеждаха богинята в храма, възторжените тълпи не можеха да я следват. Жилищата на жреците и служителите на храма също изглеждаха скромни. Колоните на храма, построени от картагенски зидари, бяха нащърбени от времето и вятъра, но колонадата при свещения извор все още не беше загубила изяществото си, а плочките по пътеките бяха мозайка от малки мраморни парченца.

Разрешиха ни да влезем в храма и да разгледаме жертвените дарове и пустеещото възвишение в нишата на богинята. Двама жреци с кисели лица ни преведоха през храма и приеха даровете ни, без да продумат дори дума на благодарност. Сред изложените на показ дарове не забелязахме особено ценни предмети, ако не се броят няколкото сребърни съда, но жреците ни обясниха, че съкровищата на богинята и нейните скъпи одежди са скрити в хранилището до пристигането й. Вътрешността на храма приличаше всъщност на обикновена обществена сграда. Чак когато се доближихме до извора и гълъбите на богинята, разтревожени от нас, се вдигнаха във въздуха, аз усетих близостта на божествена сила. Изворът, широк и дълбок, беше запълнен до половината с вода, чиято тъмна и неподвижна повърхност отразяваше лицата ни. От земята стърчаха вековни остри камъни, заобиколени от по-нова колонада. Жреците ни увериха, че всеки, който е изгубил мъжествеността си, може да си я върне само като се докосне до някой от тези камъни.

В храма не видях жрици. Придружаващите ни жреци обясниха, че те ще пристигнат заедно с богинята, за да извършат някои обреди и да обслужат най-взискателните гости, а наесен пак ще се оттеглят със свитата на богинята. Впрочем, казаха те, Афродита от Ерикс не одобрява особено подобни жертви вътре в стените на храма си. Достатъчно е, че всичко това се извършва в града. Лятно време в близките околности пристигат и леки жени откъде ли не, те вдигат колиби и заслони от клони и вейки, в които приемат моряци и други от простолюдието. Един от жреците ме попита с подигравка дали нямам все пак и някаква друга, по-важна работа при Афродита.

— Вие, гърците, не разбирате Афродита — прибави презрително той. — Властта й не е само в очароването на сетивата и в плътското наслаждение.

Танаквил го заговори с ласкав глас и попита:

— Не ме ли помниш, жрецо? Два пъти богинята ми се явява и ми посочва бъдещите ми съпрузи. Първия път тя ме отведе в Сегеста, а втория път — в Химера. Винаги й принасях жертва — и когато ме дари със съпрузи, и когато ги погребах. Надявам се богинята да ми се яви и трети път.

Жрецът погледна първо нея, после Дорией, намръщи се и каза:

— Разбира се, че знам коя си, Танаквил, ти, непоправимата! Знай, че макар богинята да те покровителства, и нейната власт има граници.

Извърна се към нас, а Микон побърза да каже:

— Аз съм от посветените и освен това съм лечител. Имам желание да проникна по-основно в божествените дела. По желание на богинята съм женен за сикулска девойка. След като я прелъстих, аз я отблъснах и тя загуби речта си. Но щом я взех за жена, напротив, започна да говори прекалено много и то винаги когато се нуждая от самота и тишина. Стигна се дотам, че когато съм с нея, мъжествеността ми изневерява. Надявам се богинята да ни се яви и да ни помогне, за да можем да постигнем съпружеско разбирателство.

На свой ред и аз обясних:

— Афродита ми показа благосклонността си, когато ми сложи свещена препаска пред стените на Ефес. У мен звънти само едно име, смея да го произнеса единствено пред богинята, ако тя ми се яви. — Огледах се и видях зацапания от изпражненията на гълъбите двор, грубите стени и разядените каменни глави на бикове. Стори ми се, че всичко е някак незначително и нищожно, затова прибавих: — Не вярвам богинята да си направи труда този път заради мен.

Жрецът пренебрегна думите ми, и ни покани в жилището си, където ни почерпи с евтино вино, докато ни обясняваше от какви храни да се въздържаме преди срещата с богинята. Обърна се към Микон и каза многозначително:

— Ти си лечител и разбираш навярно, че богинята не желае да приемате никакви билки, докато се подготвяте.

Той все още говореше, когато изпитах силно желание да стана и да отида при извора на богинята. Коленичих при колонадата и се загледах в тъмното си отражение, докато ми се зави свят и ми се стори, че сънувам. Тръснах глава, за да се осъзная и се върнах при другите, които тъкмо си тръгваха. Жрецът сложи ръка на рамото ми и каза:

— Недей да се отчайваш. Вярвам, че богинята ще ти се яви и ще те освободи от грижата ти.

Щом ме докосна, усетих, че бодростта ми се възвърна и жрецът не ми приличаше вече на кисел старец, а по-скоро на учител, комуто можех да се доверя. Не разбрах как, но изведнъж нещо ме накара да кажа:

— Бил съм в Делфи. Срещал съм се с Пития. Каза, че ме познава. Но тя беше неспокойна, бясна жена. На теб ти имам доверие.

Той почака другите да се отдалечат.

— Идваш отдалече.

— Идвам отдалече — повторих аз. — Отивам още по-надалече.

— Посветен ли си? — попита ме той.

— Нямам представа какво имаш предвид — казах. — Знам само, че едно име е оковало душата ми и ме кара да търся богинята.

— В това има скрит смисъл — отговори той. — Явно е, че богинята иска да дойдеш. Тя със сигурност ще ти се яви. Който оковава, той може и да освобождава.

Привечер Дорией и Танаквил отидоха в храма, готови да прекарат нощта в бдение и в очакване на богинята. Ние двамата с Микон стояхме будни до късно и пиехме от виното на жреците, за да изострим възприемчивостта на духа си. Докато пиехме, аз отхапах сушена смокиня, но трябваше веднага да я изплюя, защото ми стана лошо от вкуса й.

— О, хранителните предписания на богинята започват да ти действат! — възкликна Микон.

Не бях съгласен с него и му казах, че жрецът не ми е забранил да ям смокини, но според Микон това било нещо обичайно, когато на човек му предстои да участва в тайнства или да бъде посветен в тях. По време на предварителния пост човек копнее за някои от всекидневните обикновени храни, но постепенно те му опротивяват. Жреците нарочно омагьосват някои от храните, за да изпитат готовността на подготвящите се за тези тайнства.

— Жрецът на Афродита от Ерикс, с когото говорихме, е извънредно опитен ясновидец. Доколкото разбирам, той не се нуждае от свещени дрехи и омагьосани предмети, за да служи на богинята. О, аз наистина изгарям от любопитство да видя дали ще ми се яви богинята! В какъв ли образ ще ми се яви!

Той избухна в смях и аз го последвах. Опитах се да хапна пак от смокинята, но отново я изплюх. Пихме още вино с майстора, който беше направил восъчен отпечатък на челюстта на Танаквил. Той ни разказа за изкуството си и заяви, че го е изучил в Картаген. Новите зъби правеше от слонова кост и ги прикрепяше със златни телчета към все още съществуващите зъби в устата на пациента си.

— Но след всичко това човек може да яде само надробена храна — каза той.

Каза ни също, че етруските можели да прикрепват направените зъби по-добре и от истинските. Ала май са само хвалби, допълни той.

На сутринта, когато Дорией и Танаквил се върнаха при нас, те бяха неотлъчно заедно, не се изпускаха из очи и не отговаряха на въпросите ни. Двамата си легнаха и спаха чак до вечерта. А когато се стъмни, към храма тръгнаха Микон и Аура. Дорией се събуди и поиска да му се приготви вечеря. Той нарече Танаквил „гълъбицата на Афродита“ и ми призна, че има намерение да се бракосъчетае с нея.

— На първо място — започна той, — тя е най-прекрасната сред жените. Аз и по-рано мислех така, но в храма Афродита я докосна и лицето й заблестя като слънце, а тялото й подобно на пламък ме погълна и аз разбрах, че тя е единствената жена в целия свят. Второ, тя е приказно богата — Дорией броеше на пръсти. — И трето, благодарение на знатния си произход и предишните си бракове тя има много полезни познанства из тукашните места. Досега чисто по женски не ги дооценяваше, но аз пробудих честолюбието й.

Отворих уста, за да му възразя, но той ми направи знак да мълча.

— Знам какво искаш да кажеш. Почакай, скоро ще й сложат зъби. Всъщност, ако не ми вярваш, можеш да се довериш поне на знамението. Две малки птички бяха свили гнездо в дрехата ми. Това, разбира се, сме ние, Танаквил и аз. Ние също ще свием гнездото си в Сегеста, и то не някакво си малко гнездо на чучулиги, а гнездо на орли!

— О, богове! — възкликнах аз. — Нима наистина ще вземеш за жена тази старица, която може да ти бъде баба? Ти си полудял!

Но Дорией не се разсърди, а само поклати глава съчувствено.

— Самият ти си луд. Сигурно някоя зла магия е размътила главата ти и ти не можеш да оцениш красотата на Танаквил, не можеш да видиш колко прекрасни са чертите й, колко лъчезарни са очите й и колко пищно е тялото й. — Погледът му пламна от страст, той стана, сви рамене пренебрежително заяви: — Да се спори с теб е безсмислено, Турмс. Гълъбицата ми, моята Афродита, тя сигурно ме чака да ми се похвали, че си е премерила новите зъби.

Като видях как се горещи, изпитах дори загриженост за Танаквил. От мислите ми ме отвлече стопанинът на дома, който ми разказа, че откакто приема гости тук, само веднъж се е случило някой да умре от любов: един тлъст грък, чиито съперници от Занкле го бяха придумали да дойде в Ерикс. След смъртта му те купили с общи средства сребърен венец и го изпратили дар на храма на Афродита.

Остатъка от вечерта прекарах в самота, отпивах бавно и замислено от виното, а когато настъпи нощта и всичко в дома утихна, Танаквил напусна ложето си и пристъпи тихо към мен, като ми даде знак с пръст на устните си да мълча. Сияейки, тя ме пощипна по бузата и попита:

— Дорией каза ли ти за решението си? Разбира се, самият ти си достатъчно наблюдателен и си забелязал, че в Химера той се възползва от това, че съм вдовица. Сега обаче благодарение на вмешателството на богинята обеща да се съчетае с мен в свещен брак по дорийските и финикийските закони.

Възразих, че Дорией е спартански воин, неопитен в любовта, докато тя самата е вече три пъти овдовявала жена, много по-опитна в сърдечните проблеми, и затова е длъжна да разбере, че не е достойно да завлича мъж, който може да бъде лесно съблазнен.

Но Танаквил ми отвърна възмутено:

— Дорией от самото начало се опитваше всякак да ме съблазни, а не аз него! Когато се явихте в дома ми, на мен и през ума не ми минаваше да го прелъстя: та нали в сравнение с него аз съм старица… Дори и миналата нощ аз как ли не се опитвах да го отблъсна, но той злоупотреби три пъти с това, че съм слаба жена.

Тя говореше тъй искрено, че започнах да й вярвам. Не знам дали омагьосващото влияние на Афродита, светлината на факлата или пък изпитото от мен вино бяха заслепили очите ми, но чертите на Танаквил ми се сториха красиви, а черните й очи блестяха привлекателно. Започнах да разбирам какво намира в нея Дорией.

Щом забеляза по погледа ми, че сърцето ми е омекнало, Танаквил седна до мен и сложи ръка на коляното ми.

— Това, че Дорией е привлечен от мен, съвсем не е толкова неестествено, колкото си мислиш — рече тя. — Той ми е разказвал неща, които и сам не разбира добре. Но тъй като съм вдовица, погребала трима съпрузи, схващам бързо и разбирам хората от половин дума. Например разказвал ми е за Херакъл, своя прародител, и как той прекарал цяла една година в женски дрехи, тъкал заедно с жените и вършел всякаква женска работа. И за нрава на Херакъл ми е разказвал — колко бил сприхав, как отвлякъл стадата крави, между които имало и един прекрасен бик на име Европи, как по този начин достигнал чак до Ерикс и убил царя на Ерикс, който желаел да задържи за собствените си стада породистия бик. Но Херакъл върнал обратно завладяната от него земя на местното племе елими. Всичко това той направил с думите, че някога един от неговите потомци ще се върне и ще си поиска това, което му се пада по право. — Танаквил се стресна и ме погледна колебливо.

— Извинявай, че ти досаждам с толкова много думи, но аз наистина съм малко объркана — не очаквах вече да ме сполети щастието да имам мъж. Тъй или иначе, Дорией смята, че именно той е потомъкът, който ще си върне тези земи. Впечатли ме също колко често ми говореше за годината, която Херакъл прекарал в женски дрехи, и за това как той самият на седемгодишна възраст е бил отделен от майка си. Тъй се постъпва с всички благородни спартански момчета и според мен в сърцето си Дорией таи копнеж по майчина ласка. В мое лице е намерил и това. Разбирам тайните му мисли по-добре от която и да било друга жена.

— Но какво ще стане с клетвата, която сме дали пред Дионисий? — извиках аз. — Ние му обещахме да заминем с него за Масилия!

При тези думи в душата си усетих плаха надежда, че може би с помощта на Афродита ще успея да похитя Кидипа и да я взема със себе си на кораба. Но Танаквил поклати глава и каза:

— Дорией ще си остане у дома и никога вече няма да плава по моретата. Та той е обучаван да се бие на суша! Защо му е да тръгва към непозната варварска страна, след като тук си има достатъчно грижи? Той трябва да завоюва наследството, което му се пада по право. Освен това е хубаво за мъж като него да се позанимае с държавни дела, за да бъде доволен от живота си.

— Нима подклаждаш безумните мечти на Дорией? — казах аз. — Нима не те уплашиха надгробните камъни из полетата на Сегеста? Погребала си трима съпрузи — нима искаш с помощта на сегестяните да погребеш и четвърти?

Танаквил седеше, замислено подпряла с ръка брадичката си.

— Мъжете не обичат да им се пречи — каза тя накрая. — Но да си кажа правичката, аз и сама не знам още как би било най-правилно да се постъпи. Външността на Дорией, несъмнено, е царствена. Много би му отивал шлемът с кучешка глава, носен от управниците на Сегеста. И все пак, струва ми се, той е доста първичен: едно е да разцепиш на две главата на противника, съвсем друго е да се занимаваш с държавни дела. Но ако той реши наистина да ме направи царица, аз трябва да се подчиня на волята му.

Тя стана, упъти се бавно към спалнята си и затвори вратата след себе си. Аз си легнах, завих се с овчата кожа и потънах в дълбок сън като в черен кладенец.

4.

На следващата сутрин Микон и Аура се върнаха от нощното си бдение в храма, като се поддържаха взаимно. И двамата бяха мъртвешки бледи и с черни кръгове под очите. Микон занесе Аура в постелята, зави я и я целуна по челото, върна се при мен с несигурни крачки и след като изтри потта от челото си, проговори:

— Обещах да ти разкажа за явяването на богинята, за да те подготвя. Но всичко беше тъй невероятно, че не намирам думи да го опиша. Мисля, че тя се явява на всекиго по различен начин според причината, поради която всеки я търси. Дадох клетва да не говоря на никого в какъв образ се яви пред мен тя. Но ти сигурно си забелязал, когато се върнахме, че Аура мълчеше като омагьосана. Навярно това е нещо подобно на целебния сън в храма на Асклепий. Но както и да е, едно е вярно — щом само я докосна с пръст, тя онемява и не може да ме отвлича от мислите ми за това, което е по-висше от нас.

Следобед Аура се събуди и веднага повика Микон. Той ми смигна и се приближи към нея, след което седна в края на ложето, отметна завивката и докосна с пръсти гърдите й. Аура въздъхна дълбоко, лицето й пребледня още повече, зениците й се разшириха, взрени безсмислено в пустотата, тя затрепери с цялото си тяло и изведнъж замря.

— Сам виждаш, Турмс — каза гордо Микон, — с каква сила ме дари Афродита. Но тази сила е опасна — не за мен, а за Аура.

— А откъде знаеш, че само ти имаш такава власт над нея? — вметнах аз. — Може би така й действат всички мъже. Тогава не ти завиждам.

Микон се усмихна снизходително.

— Ах, Турмс, ти сам не знаеш какво говориш. Ти си по-млад от мен, а аз имам опит в тези неща. Опитай сам, ако толкова ти се иска, и ще видим.

Уверих го, че изобщо нямах предвид себе си, и предложих домакина ни. Но Микон не пожела чужда ръка да докосва гръдта на жена му.

— Ти си ми приятел, Турмс, и аз ти имам доверие. Знам, че и да я докоснеш, това няма да бъде от похот, а от жажда за знание, което е в корените на човешката и божествената мъдрост. Така че нека да опитаме, за да решим спора си, макар аз да знам предварително, че нищо няма да се случи.

Колкото повече се противя, толкова по-настойчиви бяха неговите увещания. Уверен в правотата си, той се беше надул като жаба. Когато клепките на Аура затрептяха отново, когато тя седна на ложето и попита със слаб глас какво става, Микон ме побутна към нея. Аз протегнах ръка и докоснах с показалец гръдта й.

Последствията от този злощастен опит надхвърлиха очакванията ми. От пръста ми изхвърча искра, а ръката ми се сгорещи. Тялото на Аура започна да трепери, лицето й пламна, устните й се разкривиха в странна усмивка и тя се просна с предсмъртен стон на ложето. Сякаш някакво неземно блаженство бе разкъсало и без това слабото й сърце. Тя изпусна дух пред очите ни още преди да разберем какво се беше случило.

На виковете ни отвърнаха Дорией и Танаквил, които дотичаха заедно със стопанина на дома и слугите. Домакинът ни взе да кърши ръце и да се жалва, че това е лошо предзнаменование и за как точно вчера ми бил разказал за търговеца от Занкле, но скоро дойде на себе си, и посочи лицето на Аура:

— По-добра смърт не може да се пожелае на никого. По лицето й се чете от какво е умряла.

Микон беше съкрушен, че не се е съобразил по-рано със слабостта на Аура. Тежестта на пътуването, напрежението от очакването, безсънната нощ и преживяното в храма я бяха изморили прекалено и сърцето й не беше издържало. Домакинът каза, че човешкият живот е предварително отмерен и никой не може да избяга от смъртта си дори накрай света.

— Това може би е единственото, което знаем със сигурност и за което можем да се доверим на боговете — заключи той. — Дайте да я отнесем в храма и да възхвалим щастливата съдба на тази млада жена, чието тяло ще бъде изгорено на клада от бели тополи върху мраморното възвишение до извора на богинята, а прахът й ще се съхранява в жертвената урна на храма: тъй се постъпва с праха на тези, които са умрели от любов.

Микон се разрида — може би от мъка, може би от описанието на този обичай. Танаквил взе да го утешава:

— По всичко си личи, че богинята е изпълнила желанието ти, Микон. Нима ти не искаше мълчанието на Аура? Сега тя замлъкна навеки. А и този брак въобще не беше за теб. Ти си самотен мислител и не си създаден за брак. Родителите на момичето ще бъдат поласкани, че тя е умряла в Ерикс, където идват всички, наранени от любов, готови да изпият маковата отвара или да срежат вените си над извора на богинята с надеждата, че пепелта им ще се пази в храма.

Докато Микон седеше скръбно, захлупил лице в дланите си, Танаквил и стопанинът се разпоредиха покойницата да бъде измита и да бъде отнесена в храма. Дорией, който също се опита да ободри Микон, го потупа по рамото.

— Недей да скърбиш! Аура беше тази, която ти се хвърли на шията. Съвсем друга е работата с Танаквил: цяла зима се мъча да я уговоря да ми стане жена. Ето защо нашият брак ще бъде траен, а ти ще забравиш за твоя и паметта за него ще се разсее като дима от погребалната клада.

— Повярвай, Микон — добавих аз — не съм виновен за това, което се случи. То беше неизбежно и може би така е най-добре. Нима би могъл спокойно да живееш със съзнанието, че е достатъчно някой друг мъж да докосне жена ти, и тя ще загуби и ума и дума от блаженство?

Микон избърса сълзите от подпухналите си страни.

— Прав си, Турмс, не друг, а самите богове ми изпратиха това изпитание. А крехкото тяло на жена ми не е могло да издържи подобно нещо — сякаш мислейки на глас, продължи: — Аура беше прекалено възбудима още когато я срещнах. После тя стана дори по-чувствителна и направо се разтапяше, щом я докоснех. А още по-късно и това не беше нужно, достатъчен беше само намекът за мъжка сила. Жените са непредсказуеми в тези неща. Чувал съм за някаква жена от остров Родос, която в младостта си изпадала в екстаз при вида на определен вид поливна кана. По-късно, когато се омъжила, бракът й не й донесъл щастие — тя презирала мъжа си, докато той не се сетил да вземе със себе си каната в съпружеското ложе. Нещата потръгнали и тя му родила осемнадесет деца.

Тези приказки го разсеяха и той се отърси от отчаянието. Същата вечер се събрахме в двора на храма, където беше вдигната клада. Аура, облечена в богати одежди и със седефени гребени в косите, беше приготвена за изгаряне. Храмът бе пожертвал благовония за кладата. Микон запали огъня и възкликна:

— В името на богинята!

По съвет на жреците не бяхме извикали оплаквачки, а млади танцьорки с венци от цветя в косите, които изпълниха танца на богинята около кладата и пяха химни в нейна чест. Високо нагоре към ясното вечерно небе се издигаха езиците на пламъците. Миризмата от изгаряща плът беше притъпена от уханието на благовонията и всичко беше тъй красиво, че ние проляхме много сълзи и пожелахме и за себе си такава прекрасна смърт на такова свещено място. Но в главата ми се въртеше една мисъл: дали Аура би умряла, ако някой друг, а не аз се бях докоснал до нея?

Когато кладата изтля и Микон покани всички на погребална вечеря, мислех, че бдението ми ще бъде отложено, но познатият ми жрец дойде при мен и допря рамото ми.

— Дойде твоят ред за среща с богинята.

Последвах жреца и ми се струваше, че не за първи път преживявам всичко това. Той ми заповяда да се съблека и разгледа тялото ми. Повдигна с палци клепачите ми и се вгледа в бялото на очите ми, след което духна в устата ми и най-накрая попита откъде са се взели белезникавите белези по лактите и хълбоците ми. Отговорих му, че са от изгаряне, но не се впуснах в подробности и не му казах, че именно аз съм подпалвачът на храма на Кибела в Сарди. След като привърши с прегледа си, жрецът намаза с мас мишниците и гърдите ми и ми даде някакви билки, с които да намажа стъпалата и дланите си. От докосването му усетих тялото си някак безтегловно, като въздух. Бях преизпълнен с възторг.

После жрецът ми помогна да надяна плащ, извезан с птици и цветя, изтъкан от тънък вълнен плат, за да не замръзна по време на нощното ми бдение. Той ме отпрати към храма с една дума:

— Тръгвай!

— Какво ще правя там? — попитах аз.

— Прави каквото искаш. Ще мине някое време и ще почувстваш изнемощяване в крайниците си, клепачите ти сами ще се затворят, ти ще заспиш, и то тъй дълбоко, както никога досега. След това очите ти ще се отворят и ще се срещнеш с богинята.

Той ме побутна към вратата на храма, обърна се и си отиде. Аз се озовах сам в тъмнината и спрях, докато очите ми не свикнаха с мрака и не започнаха да различават слабата звездна светлина, която проникваше от процепа на тавана. Видях празния пиедестал на богинята. Пред него беше поставено ложе с метални крака, изработени във вид на лъвски лапи. Щом го забелязах, веднага усетих слабост. Излегнах се и почувствах, че крайниците ми натежават, тъй че се учудих как ме издържа ложето. Очите ми се затвориха сами и аз не можех да ги отворя. Знаех, че не спя, усещах, че пропадам все по-надълбоко, и по-надълбоко и всичко това продължи до безкрайност. Накрая отворих очи и видях, че седя на каменна пейка на някакъв площад, залят от слънчева светлина. Огледах се с любопитство. Градът и площадът ми бяха непознати. Над мен се простираше ослепително синьо небе, около мен се движеха хора, които не ми обръщаха внимание, заети с всекидневните си грижи — селяни водеха мулета на пазара, натоварени с кошници с плодове, а точно до мен една старица с набръчкано лице изложи на продан различни сирена. Станах и направих няколко крачки, осъзнавайки, че някога бях минавал по улиците на този град. Къщите бяха облицовани с цветни глинени плочки, покрай тях стояха натоварени със стока каруци, а когато свърнах зад ъгъла, пред мен се издигна храм с колонада.

Влязох в тъмната прохлада на храма. Сънен пазач махна с вейка и ме поръси с капки свещена вода. В същия миг до ушите ми стигна леко метално подрънкване.

Отворих очи и видях, че лежа на ложето в храма на Афродита в Ерикс. Знаех, че видението ми е било само сън, макар че не спях и можех да се закълна, че всичко изглеждаше като наяве и че бих познал и площада, и улицата, и храма с колоните, ако се случеше.

Дочух още веднъж същото подрънкване и се стреснах, седнах на ложето и се почувствах бодър и свеж. В края на пиедестала на богинята видях фигурата на седнала жена със забулено лице. Дрехите й бяха разкошни, обшити целите с перли и скъпоценни камъни и преливащи във всички цветове на дъгата. Блестящ венец на главата придържаше покривалото пред лицето й. Тя се раздвижи и аз чух пак метално подрънкване: това бяха многобройните гривни на китките й. Тя се движеше, тя беше жива, беше истинска!

— Ако си богинята — проговорих аз, — открий ми лицето си!

Чух тих смях изпод булото.

— Богинята има много лица. Кой от облиците й искаш да видиш, Турмс, подпалвачо на храмове?

Усъмних се: тя говореше и се смееше като човек, но никой в Ерикс не можеше да знае, че аз съм подпалил някога храма в Сарди. Само Дорией и Микон биха могли да ме издадат. Обзе ме яд и изсъсках:

— Не е ли все едно кой ще бъде обликът! И без това тук е толкова тъмно, че не виждам нищо.

— Колко си недоверчив! — тя се разсмя на глас. — Мислиш ли, че богинята се бои от светлината?

Щракна с някакво огниво, от което отново зазвъняха гривните й, запали огън и го поднесе към светилника до себе си. Привикнал с тъмнината, отпърво бях заслепен от сиянието. Но след време очите ми различиха ясно скъпоценните камъни по дрехата на жената, а ноздрите ми усетиха аромата на амбра, който се носеше от нея.

— Ти си само човек, също както и аз. Обикновена земна жена. А аз мислех, че ще срещна богинята.

Гласът ми издаде разочарованието ми.

— А нима богинята не е жена? — възрази тя. — Точно такава, каквито са и земните жени, и дори повече от тях? Какво искаш от мен?

— Покажи ми лицето си — поисках аз отново и се приближих към нея.

Тя някак се вцепени, гласът й прозвуча напрегнато и отдалечено.

— Не ме докосвай — забранено е!

— А какво ще стане, ако те докосна? Нима ще се превърна в пепел? — попитах с насмешка аз. — Или може би ще падна бездиханен на земята?

— Не се шегувай с такива неща! Ти днес принесе човешка жертва на богинята.

Не ми беше до смях. Нещо в гласа на жената ме караше да бъда нащрек.

— Покажи ми лицето си! — помолих пак.

— Да бъде тъй, както искаш! — каза тя. — Но не забравяй, че богинята има много лица.

Тя сне от главата си блестящия венец, вдигна булото и възкликна, обърнала лицето си към светлината:

— Познаваш ли ме, Турмс?

Потресен до глъбините на душата си, аз познах веселия глас, усмихнатите очи и овалното лице.

— Диона! — сам не вярвах на думите си. — Диона, как си попаднала тук?

За част от секундата помислих, че Диона е успяла да избяга от Йония и по прищявка на съдбата се е озовала в храма на Афродита в Ерикс. Но после осъзнах, че от деня, в който Диона ми подхвърли ябълката си, до ден-днешен са изминали много години. Тя не би могла да е все така млада, а и аз не бях вече възторженият юноша, който беше влюбен в нея.

Жената отново пусна покривалото пред лицето си и попита:

— Успя ли да ме познаеш, Турмс?

— Светилникът освети едва-едва лицето ти — отвърнах сърдито. — В този зрак ми се стори, че виждам една ефеска девойка, която ми беше близка някога. Но не си ти. Ти не можеш да си толкова млада.

— Богинята няма възраст — възрази отново тя. — Богинята само изглежда по-млада или по-стара — зависи кой я гледа. И все пак — какво искаш от мен?

— Ако беше богиня, ти сама щеше да отгатнеш какво искам от теб — отвърнах аз.

Придържайки с едната си ръка воала пред лицето си, тя размаха бавно пред очите ми блестящия венец. Следях движенията й като омагьосан и дочух гласа й:

— Легни… Отпусни се… Заспи…

Тя стана леко от пиедестала, като се мъчеше да не подрънква с гривните си, а аз не можех да откъсна очите си от венеца в ръката й. Изведнъж тя се обърна рязко към мен, откри лицето си и извика:

— Къде си сега, Турмс?

Лицето й изведнъж почерня и лъсна като намазано с мас. На главата й вместо венец, блестеше полумесецът, в краката й лежеше лъв. Усетих слабините си стегнати от свещена препаска, както тогава, когато потърсих убежище от тълпите в храма на Артемида. Артемида и сега стоеше пред мен — но не беше черен истукан, паднал от небето, а изглеждаше жива, страшна, със зловеща усмивка на устните си. Препаската ме стягаше болезнено, но когато поисках да я разхлабя, усетих само голото си тяло.

— Къде си, Турмс? — повтори женският глас над мен.

Едва успях да раздвижа езика си и застенах:

— Артемида, Артемида!

Изведнъж усетих, че някой затваря очите ми с нежни длани, усетих сладостен трепет и страхът ми се стопи. Луната нямаше власт над мен.

— Освобождавам те от властта на суровата богиня, ако сам искаш това и ако се закълнеш, че ще служиш единствено на мен — обяви гласът. — Отречи се от печалната луна и ще имаш радостна слънчева свобода!

В отговор аз зашепнах, или поне ми се струваше, че шепна:

— Ти, родена от морската пяна, ти сама ми позволи да вляза в извора ти и ме обви с цветни препаски. Бях вече твой, когато Артемида придоби също власт над мен. Не ме оставяй сам никога вече!

Някакъв далечен тътен достигна до ушите ми, ложето под мен затрепери, а гласът повтори:

— Къде си, Турмс? Събуди се! Отвори очи!

Но аз се чувствах безсилен дори да отворя очи. Тътенът се усили, а аз усетих в устата си метален вкус. Трябваше да се повдигна на лакти, за да изплюя от устата си медна монета. Чух я как зазвъня по каменните плочи, отворих очи и отново видях слънцето и ослепително синьото небе над мен. Изпълнен с блаженство и покой, аз се освободих от обятията на жената, в чиято прегръдка бях. Тя беше съвършено гола, както и аз самият. Само венец от цветя обвиваше шията ми.

Далечният глас продължаваше да пита:

— Къде си, Турмс?

Огледах се и отвърнах:

— Намирам се в чудесна градина. От едната й страна има ред кипариси, а от другата — мраморна ограда. Пред мен е изворът — обграден с цветя. Почивам си в тази градина и лежа на широка мраморна пейка, залята от слънчеви лъчи. Лежа на меки възглавници, а до мен има една жена. Тя ми се усмихва и докосва венеца от цветя на шията ми. Струва ми се, че никога не съм я виждал по-рано. Хора, които отиват на работа в полето и минават покрай нас, ни гледат с любопитство, но това не ме притеснява. Аз имам свой живот, който е съвсем различен от техния. Ако напрегна паметта си, може би ще се сетя коя е жената до мен. Но не искам да се напрягам — чувствам отмала. Щастлив съм. Тъмните кипариси блестят под лъчите на слънцето. Бялата кожа на жената блести като седеф. Какво дивно създание е тя!

— Затвори очи!

Аз се стреснах. Тътенът се усили и заприлича на гръмотевичен рев. Покрай мен като вихър се носеше времето.

Гласът ми заповяда:

— Турмс, огледай се наоколо! Къде си сега?

Аз се огледах и отвърнах поразен:

— Виждам прекрасна долина сред заснежени планински върхове, които сякаш стигат небесата. Лежа на ливада и вдъхвам аромата на свежа трева. Но сега съм сам. Около мен няма никой — нито хора, нито къщи, нито пътища.

До мен достигна отново далечният глас, сега като отчаян шепот:

— Върни се, върни се, Турмс… събуди се най-сетне! Къде си?

Отворих очи. Видях, че над земята пада мрак. Влязох в непознати покои и затаих дъх, защото забелязах спящата Кидипа. Устата й беше полуотворена и тя въздишаше в съня си. Изведнъж се стресна, събуди се и седна в ложето. Щом ме забеляза, тя уплашено придърпа завивката, за да скрие голотата си, но след това се усмихна и протегна ръце към мен. Изтичах към нея и я притиснах в обятията си. Тя понечи да извика, но притихна в обятията ми и не се съпротивяваше, а ми позволи да направя с нея онова, което исках. Но устните й си останаха хладни и сърцето й не биеше в такт с моето. Когато я пуснах, тя закри засрамено лицето си с длани и аз разбрах, че ми е чужда, че нямам желание да я докосвам повече. Напротив, ледената й непристъпност дори ме отблъскваше.

Извиках тревожно и се отстраних от Кидипа. Усетих, че отново потъвам, и когато отворих очи, видях, че се намирам в храма на Афродита в Ерикс. До мен в края на ложето седеше непознатата жена от пиедестала на богинята.

— Какво става с теб, Турмс?

Тежката одежда на жрица лежеше на пода заедно с булото и венеца. Тя беше смъкнала и гривните и огърлицата си. Беше облечена само с лека туника, а косата й беше хваната отзад. Под високите тънки и извити вежди очите й изглеждаха издължени. Виждах я за първи път, но ми се струваше, че винаги съм я познавал. Ръцете ми отмаляха и паднаха безпомощно, почувствах немощ като след тежък труд. Тя прокара пръсти по веждите ми, след това докосна клепачите ми, устните ми и започна да рисува разсеяно кръгове по гърдите ми. Гледах я леко намръщен. Тя побледня и изведнъж забелязах, че плаче.

— Какво има? — попитах с безпокойство.

— Нищо — тръсна глава тя и рязко дръпна ръката си от мен.

— Защо плачеш?

Тя вдигна гордо глава и от рязкото движение няколко сълзи капнаха на гърдите ми.

— Изобщо не плача… — каза тя.

Изведнъж ме удари силно по бузата с длан и извика злобно:

— Коя е тази Кидипа, заради която бълнуваше с такова упоение?

— Кидипа? — попитах на свой ред аз. — А, това е онази, за която всъщност съм тук. Тя е внучка на тирана на Химера. Но не чувствам повече никакво влечение към нея. Богинята ме освободи от веригите ми, за което съм й благодарен.

— Чудесно — каза ядно жрицата. — Всичко това е чудесно. Защо не си тръгваш тогава, щом си получил всичко, което искаше?

Тя вдигна ръка и щеше да ме удари още веднъж, но аз хванах тънката й китка.

— Защо ме удряш? Не съм ти сторил никакво зло.

— Никакво зло! — прекъсна ме тя. — Никой мъж не ми е сторвал никога толкова зло, колкото ти. Махай се! Махай се и не се връщай вече никога в Ерикс!

— Не мога да стана, защото натискаш гърдите ми с ръка, а освен това си седнала върху наметката ми.

Тя наистина беше седнала в края на плаща ми и бе завила коленете си с полите му.

— Коя си всъщност ти? — попитах аз и прокарах ръка по бялата й шия.

Тя въздъхна и извика:

— Не ме докосвай! Брр, колко противни са ми ръцете ти!

Но когато се опитах да стана, тя ме хвана за раменете и ме събори обратно на ложето, а след това се наведе и ме целуна страстно по устните. Всичко стана толкова неочаквано, че не разбрах веднага какво се беше случило. А когато съобразих, тя отново седеше в края на ложето ми с гордо вдигната глава.

Взех ръката й и казах:

— Нека поговорим като разумни хора. Какво има? Защо плачеш и ме биеш?

— Нямаш никаква работа в Ерикс — отвърна ми тя намусено. — Ти знаеш за богинята повече от мен. Аз съм само телесната обвивка, в която се явява тя понякога. Но над теб нямам никаква власт.

Прегърнах я и я придърпах към себе си. Усетих нежното й тяло под тънката дреха. Настръхнах и изпитах странен студ. Сякаш съм до някаква пропаст и опипвам тясната пътека, за да не падна.

— Кажи ми как се казваш? — попитах аз. — За да мога да разговарям с теб, трябва да те наричам с името ти.

Тя поклати глава и разпилените й коси паднаха на гърдите ми.

— Ако узнаеш името ми, ще придобиеш власт над мен — каза тя. — Нима не разбираш, че принадлежа на богинята? Нито един мъж не може да ми бъде господар.

— И все пак трябва да те наричам някак. Когато човек започва нов живот, той си избира и ново име. Ще те нарека Арсиное и това име ще ми даде власт над теб.

— Арсиное? — повтори тя. — Защо Арсиное? Да не си имал някоя Арсиное?

— Не. Просто това име ми хрумна изведнъж. Но явно е, че се е взело отнякъде, защото имената не идват току-така.

— Арсиное… — Тя отново произнесе името, оценявайки го. — А какво ще кажеш, ако не искам да се наричам така? И с какво право ми даваш ново име?

— Арсиное — казах аз, — когато те поемам в обятията си, когато те завивам с плаща си, извезан с гълъбите на богинята, чувствам, че ти си ми най-близкият човек, макар нищо да не знам за теб. — Замислих се. — Не си гъркиня — продължих след малко. — Разбрах това по изговора ти. Но не си и финикийка. Тяхната кожа е червена като бронз, а твоята е бяла като морска пяна. Може би предците ти са бегълци от Троя?

— Дори и така да е! — дръзко отвърна тя. — Богинята не се интересува кой от кое племе произлиза, какъв е цветът на кожата му и какво е наречието му. Тя избира тези, които са й по сърце: превръща грозните в красиви, а красивите в прекрасни. Кажи ми, Турмс, виждаш ли сега лицето ми такова, каквото е то в действителност?

Тя ме погледна в очите и аз извиках изумен:

— Никога не съм виждал такова променливо лице! Всеки порив на душата ти се отразява в него като в огледало. Разбирам защо богинята използва облика ти с безбройните превъплъщения, Арсиное! Всеки мъж, заспал в храма на Афродита, се събужда и вижда у теб лика, който обича или който е обичал някога. Но струва ми се, че точно сега аз виждам истинското ти лице.

Тя се отдръпна леко и внимателно се вгледа в мен.

— Турмс, закълни се, че си просто човек!

— Кълна се в богинята, че както всеки друг човек изпитвам глад и жажда, плътски влечения и скука — отвърнах аз. — Но кой съм всъщност, не мога да ти кажа, защото не знам. А сега искам ти да ми се закълнеш, че няма да изчезнеш и да промениш пак лицето си.

Тя се закле и добави:

— Понякога богинята се вселява в мен, тъй че и аз самата не помня какво става тогава. Но често пъти ми се случва да мамя хората, които мислят, че виждат богинята в мен. Турмс, понякога ми се струва, че и сама не вярвам в нея: иска ми се да съм свободна и да заживея както всички други. Но моят живот е затворен само в този град, а до извора на богинята ще бъде някога гробът ми. — Тя погледна одеждите на жрица, които лежаха на пода, и въздъхна: — О, Турмс, напразно ти разказвам всичко това. Би трябвало да стана, да събера дрехите си и украшенията на богинята и да изчезна, за да повярваш, че си видял у мен само образа на богинята. Кажи ми откъде се е взела у теб силата, която ме накара да остана при теб?

Бях поразен от странна мисъл и след като докоснах ръцете й и коленете й, казах:

— В последния си сън, ако това наистина беше сън, аз се озовах в спалнята на Кидипа в Химера. Прегърнах я така, както мъж прегръща жена, и тя не ме отблъсна. Наситих й се, след което изпитах отчуждение от нея и разбрах, че не съм изпитвал нищо друго, освен плътско влечение към нея. Но това се случи наистина. Кого съм прегръщал тогава, ако моето тяло се намираше тук, а не в Химера?

Тя изсумтя и каза с раздразнен глас:

— Забрави най-сетне твоята Кидипа! Бездруго се наслушах достатъчно за нея. Освен това — прибави със злорадство — изобщо не е писано тя да бъде твоя. Богинята е предначертала съдбата й. Баща й сънува сън, в който дъщеря му се вози на колесница, теглена от мулета, а пред нея тича заек. Заекът — това е знакът на Регион29, града, който владее над пролива откъм италийската страна, също както Занкле — от страната на Сицилия. Този брак би бил изгоден за картагенците: ако Регион се свърже кръвно със съюзници на Картаген, във водите на пролива ще се възцари мир и гърците няма да се опитват да го затварят за чуждите кораби. Както виждаш, богинята от Ерикс има пръст и в държавните дела. Ето защо понякога не й вярвам. Всъщност — продължи тя — храмът в Ерикс е нещо като място за бракосъчетания за по-голяма част от прибрежието на Западното море. Любовта си е любов, но мъдрите често не се и допитват до богинята, а се уговарят само с жреците на храма. Често става така, че тук се взимат важни брачни решения.

— А аз? — извиках. — Аз също ли съм жертва на нечии сметки?

— Не, Турмс — прошепна тя и сложи показалеца си на устните ми. — Нещо, което е по-силно от мен, ме влече към теб, тъй че колената ми треперят и нямам сили да стана, да си взема дрехите и украшенията на богинята. Страх ме е от бъдещето… По-добре да бях умряла!

— Аз самият току-що бях от мъртвите, Арсиное — казах аз. — В устата си още чувствам вкуса на металната монета, с която трябваше да заплатя на лодкаря на Стикс. Но ми се струва, че не напразно те срещнах.

Тя се вгледа в мен с тревога, а после вдигна очи към пролуката на тавана, през която се виждаше светлеещото небе.

— Скоро ще настъпи зората. — Тя поклати глава. — Колко кратка беше тази нощ! Време е да тръгвам. Никога вече няма да се срещнем…

Но аз не я пусках.

— Арсиное, почакай! Непременно трябва да се срещнем. Кажи само къде и кога?

— Сам не знаеш какво говориш — отвърна тя. — Малко ли ти е, че една жена умря вчера от допира ти, та искаш и аз да повторя съдбата й?

Чухме шум на птичи крила: някой беше изплашил гълъбите в двора на храма. В следващия миг през отвора на тавана бавно закръжи надолу гълъбово перце. Аз се надигнах и го взех.

— Богинята ми изпраща знак! — възкликнах. — Тя е на наша страна! Даже и да не бях вярвал в нея досега, вече бих повярвал! Това е наистина чудесно знамение.

И изведнъж започнах да треперя неудържимо, обхванат от неописуемо вълнение, усещайки, че някъде дълбоко в същината ми е скрита най-добрата част от самия мен, пред която няма и не може да има никакви прегради.

— Арсиное — казах — ти си създадена за мен, а не за богинята, а аз — аз съм създаден за теб. Ето защо искам или не, е трябвало да стигна в Ерикс, за да можем да се срещнем. И ето — аз съм свободен и съм изпълнен със сили, ако не се видим през деня, ще се видим през нощта, не знам къде и не знам кога, но нищо на този свят не може да попречи на бъдещата ни среща.

Помогнах й да събере дрехите и гривните си. Тя загаси светилника и бързо излезе през тясната пролука на стената зад празното възвишение на богинята. Аз се изтегнах на ложето и се покрих с наметката. Гледах известно време извезаните гълъби върху фината тъкан, а после се взрях към небето през отвора на покрива.

5.

Слънцето беше в зенита си, когато жрецът ме събуди с докосване по рамото. Той беше дошъл в храма, за да види как съм, а в ръцете си държеше красиво изрисувана купа за пиене. Щом го видях, съвсем се обърках и отначало не можех да си спомня добре кое от видените неща беше сън и кое — истина. Но след като си спомних всичко, се зарадвах и възкликнах:

— О, жрецо! Богинята ме освободи от оковите ми. През нощта видях момичето, в което мислех, че съм влюбен. То беше в обятията ми, макар всъщност да се намира в Химера. Но изведнъж се превърна на заек и аз го изпуснах от скута си. Не изпитвам никакво влечение към него.

— Пий! — каза жрецът и ми подаде купата. — По лицето ти личи, че все още те владее възбудата, предизвикана от Афродита. Питието ще те успокои.

— Изобщо не искам да бъда спокоен! — казах. — Напротив, състоянието ми е толкова сладостно, че искам винаги да се чувствам така.

Отпих от виното, смесено с мед, и погледнах отново към стареца с блажена усмивка на лицето.

— Наистина ли видя Кидипа да се превръща на заек и да бяга от ръцете ти? — попита ме той. — Това е добър знак и показва, че богинята е наистина благосклонна към теб. Нещо повече, това говори, че и нашето предсказание за Кидипа е вярно.

— Кидипа… — повторих името й за последен път и потръпнах от отвращение. — Не бих съжалявал, ако никога вече не я видя дори…

— Какво друго видя? — попита ме жрецът с любопитство в гласа. — Опитай да си спомниш.

Престорих се, че се напрягам да си спомня, сложих ръце на очите си и казах:

— Видях сребърна колесница, в която бяха впрегнати мулета. Тя ме носеше над протока, макар да не зная как би било възможно това. Друго нищо не мога да си спомня. Сънищата ми избледняха, след като пийнах от питието ти. Но най-важното е, че Кидипа не ме интересува вече.

Той каза:

— Съвсем явно е, че имаш до известна степен дар на ясновидец.

Когато се връщах през двора на храма, гълъбите пърхаха над главата ми. В дома забелязах следи от вчерашната погребална вечеря. Подът беше изцапан с вино, а наоколо се виждаха парчета от строшени купи. Покрусен от мъката си, Микон все още спеше дълбок сън и аз не се опитах да го будя. Танаквил обаче беше станала и безропотно се подчиняваше на зъболечителя, който й слагаше новите зъби. От венците й течеше кръв и тя ги плакнеше от време на време с чаша вино. Караше майстора да не се бави, а да действа по-бързо и по-смело. Той от своя страна се възхищаваше на смелостта и издръжливостта й. Когато челюстта беше закрепена на мястото й, той намаза кървящите венци с билкова отвара и получи платата си за труда. Макар че тя не беше никак малка, зъболечителят реши да заработи още и взе да предлага на Танаквил средства за почистване на зъбите, помади за лице и багрила за клепачите.

Щом си отиде, аз хванах нетърпеливо Танаквил за раменете и казах:

— Да поговорим като зрели хора. Знам, че са ти известни тайните на богинята от Ерикс, но и аз имам сила, за която дори не подозираш. Спомни си какво се случи с Аура, когато я докоснах. Тъй че отговори ми, коя е жената, в чийто облик се явява богинята?

Уплашена, Танаквил зашепна, като се оглеждаше наоколо:

— Говори по-тихо, макар да не разбирам за какво става дума.

— Тя е човек от плът и кръв — продължих аз. — А що се отнася до плътта, бих разказал някои неща на Дорией, за да го накарам да се отвърне от теб независимо от новите ти зъби! Така че бъди откровена с мен и сподели всичко, което знаеш.

Тя помисли и каза:

— Нека си останем приятели, Турмс. Ще ти помогна в каквото мога.

— Помогни ми да се срещна отново с жената от храма — поисках аз. — На четири очи и колкото се може по-скоро. Най-добре би било още днес.

— Но това е забранено — възрази Танаквил. — А освен това тя е просто съсъд, който богинята напълва с вино, ако пожелае. Мъжете идват и си отиват, а виното на богинята си остава. Тя е само добре обучена робиня на богинята.

— Всичко това не е важно — прекъснах я аз. — На мен ми е нужен този съсъд, и то ако може съвсем празен, за да мога аз да го напълня със собственото си вино.

Танаквил ме погледна изпитателно с умните си очи и призна, опипвайки новата си челюст:

— Е да, аз съм посветена в тайните, както сам отгатна. Да си кажа правичката, някога заедно с тази жена се шегувахме с мъжете, приспани от богинята. Тя именно внуши на Дорией, че аз съм по-прекрасна от Елена от Троя и че в моите обятия го очакват неземни наслаждения.

— Коя е тя?

— Откъде бих могла да знам? — отвърна Танаквил, вдигайки рамене. — Такива като нея се купуват още от малки момиченца и се възпитават в храмовете. Мисля, че е израсла в Картаген и е обходила много земи, за да се усъвършенства. Храмовете често си разменят подобни изкусни жрици. Но това, че е попаднала в Ерикс, означава, че е достигнала върха като жрица. Обречена е да живее чрез богинята и да вкусва от наслажденията й, докато не се похаби или не полудее. Не мисли за нея, Турмс, не си хаби времето! Та тя е най-долна развратница, най-голямата от всички, които съм срещала някога! Лятно време обича да излиза от храма и разнообразява живота си с моряци, с овчари, с търговци на мулета! Не, не, Турмс, най-добре е да я махнеш от ума си. Макар аз да съм опитна и да съм видяла много, тя е още по-опитна и по-хитра и от мен.

Думите и събудиха някои съмнения у мен, но реших, че говори така, само и само да не трябва да ме среща с Арсиное.

— Танаквил — казах аз, — престани да хитруваш, а по-добре иди и виж как може да се уреди срещата ми с тази жена. В името на богинята — не се опитвай да се измъкнеш!

Словата му уплашиха Танаквил. Като жена познаваше добре нрава на богинята и се уплаши не на шега, че би могла да изпадне в немилост.

— Нека бъде както искаш — въздъхна тя. — Но само при условие, че самата тя има желание да се срещне с теб посред бял ден. А това никак не ми се вярва…

Танаквил се среса, намаза устните си и страните си с червено багрило, сложи си гривни и огърлица и се запъти към храма. Новите й зъби я бяха направили по-самоуверена. Походката й беше горда, а главата й високо вдигната. След някое време се върна заедно с една жена, която аз не можах да разпозная веднага: облечена в дълги и широки финикийски одежди и със слънчобран с дълги ресни над главата си. Двете разговаряха оживено и бързо пресякоха дома, след това терасата и влязоха в градината. При вида им усетих, че ме залива някаква гореща вълна. Танаквил покани гостенката си да седне на една каменна пейка и каза, че ще отиде да се разпореди за вино и за някакво угощение.

— Турмс! — повика ме Танаквил. — Ела тук и се погрижи никой да не смущава жрицата от храма. Аз лично ще й прислужвам като на моя скъпа гостенка.

Едва изтърпях да измина разстоянието, което ме разделяше от Арсиное. Тялото ми като че ли се вдърви и устните ми не можеха да изрекат нито дума. Цветчета от клоните на дървото над пейката паднаха пред краката ми. В далечината се чуваше шумът на морето. Жената отмести слънчобрана си и ме погледна право в очите.

Познах високите дъгообразни вежди, но колко се бяха променили лицето й, очите й и устните й — от дебелия слой помада, който си беше сложила.

— Арсиное… — прошепнах аз и протегнах ръка, не смеейки да я докосна. Лицето й изглеждаше някак злонамерено.

Гостенката се намръщи нетърпеливо и каза:

— Или съм слънчасала, или съм спала лошо. Ако не беше уважението ми към Танаквил, за нищо на света не бих дошла тук. А теб не те познавам. Какво искаш от мен?

Присвитите й очи се превърнаха в тесни процепи и видях, че бяха заобиколени от тънки бръчки. Но колкото повече я гледах, толкова повече успявах да открия именно образа, който ми се беше явил през нощта.

— Арсиное — отново прошепнах, — наистина ли не ме помниш?

Ъгълчетата на устните й затрепериха. Тя ме погледна без лукавство и най-накрая се усмихна.

— Турмс, о, Турмс! Значи истина е, че и на дневна светлина ти разпозна истинското ми лице? Ти наистина трепериш пред мен като смутен юноша! О, Турмс, ако знаеш само колко ме е страх!

Тя скочи от пейката и се хвърли устремно в обятията ми. Притиснах я и усетих трепета на крехкото й тяло.

— Арсиное, Арсиное… — шепнех аз. — Това си ти, да, това си ти…

Лицето й сияеше и на мен ми се стори, че прегръщам богинята. Над нас се простираше огромното синьо небе, а кръвта бушуваше в главата ми.

— Арсиное, за теб съм роден. Заради теб съм живял досега и заради теб съм сънувал всичките си странни сънища! Никакво покривало не можа да скрие от мен лицето ти. Ти сама ми го откри. Бих умрял с готовност в този миг! Покрай нас се носи като вихър времето и пълни със звъна си слуха ни. Но дори от прахта, дори изпод земята бих се изправил, за да те поема отново и отново в обятията си!

Тя сложи ръката си на гърдите ми.

— Размазваш багрилото ми и ми разваляш прическата… — укори ме нежно. Помълча и след това каза:

— Цяла нощ не съм мигнала. Сутринта се изкъпах и дълго се ресах, избирах дрехи и скъпоценности, за да изглеждам красива пред теб. Много се боях, че след като се събудиш, ще помислиш, че всичко е било само сън. Сякаш стрела прониза сърцето ми — говореше тя. — Треперя, когато ме прегръщаш, Турмс. А когато виждам на лицето ти усмивката на боговете, коленете ми се подгъват. Колко силни, колко красиви са ръцете ти, Турмс! Дръж ме по-здраво, за да не падна… А аз си мислех, че съм неуязвима. Мислех си, че мога да служа само на богинята!

Тя впи устни в шията ми, ухапа ме по гърдите и почна да се извива в обятията ми, докато иглата, която придържаше дрехата й, не падна и не откри кожата й. Вдигна се вятър и завъртя около нас отронените цветчета от овошките в градината, но никаква сила не можеше да ни раздели. В този миг всеки лесно би могъл да прониже и двете ни тела с копие — дори не бихме усетили. Накрая тя изстена леко, после се измести, отдръпна се леко и застина. Чак тогава се опомних и се огледах. Вихърът все така люлееше клоните на дърветата, а до най-близкото от тях стоеше Танаквил с развети от вятъра дрехи и ни гледаше като зашеметена.

— Вие сте полудели! — зашепна тя със страх в гласа си. — Дори не ви е дошло на ум да се скриете в храстите, както би изисквало приличието!

С треперещи ръце помогна на Арсиное да се изправи и да се облече. Вятърът се усили сякаш десетократно: откършени клони от дърветата се въртяха във въздуха заедно със снопове слама от градските покриви. Долу морските вълни побеляха от пяна, а откъм хоризонта се движеха огромни черни облаци.

— Навлякохте гнева на безсмъртните с неприличното си поведение! — извика Танаквил и в очите й заблестя завист. — Но богинята се смили над вас и ви обгърна в булото си. Дори и аз едва ви забелязах, макар да бях съвсем наблизо. Да не сте оглупели?

— Започва буря — казах аз, все още разтреперан. — Всъщност няма нищо странно в това. Бурята, която клокочи в мен, се носи над Ерикс.

Сякаш малко момиченце, Арсиное хвана Танаквил за ръката и я замоли:

— Прости ми, целомъдрена жено, и ми помогни да почистя дрехата си!

— Да отидем вътре — предложи Танаквил.

Тя заведе Арсиное в спалнята си, където вече ни чакаха топла вода и кърпи, тъй че и аз можах да се измия. След като добихме приличен вид, ние отхвърлихме всякакви церемонии и се разсмяхме дружно и тримата.

Танаквил избърса сълзите, които се търкаляха по бузите й от смеха, и каза:

— Нима не ти казах, Турмс, че тази жена е най-голямата развратница, която познавам? И все пак бях потресена до дъното на душата си, когато я слушах как стене в обятията ти. Ала не съм сигурна дали не се преструва, за да те подлъже и омае? Никога не вярвай на жените, Турмс! Тялото на жената мами също както очите и езика й.

Арсиное възрази с мила усмивка:

— О, Турмс, не вярвай на тази завистлива жена. Ти сам усети как затрепери под нозете ни земята и чу как стенеха подземните недра!

Докато говореше, тя се гледаше в бронзовото огледало на Танаквил и изтриваше от страните си помадите. Преди малко тръпнеше от страст в обятията ми, а сега ми приличаше на малко девойче, макар очите й все още да блестяха от преживяното наслаждение.

— Лицето ти отново е друго, Арсиное — казах аз. — Но това навярно е най-истинското ти лице. Не го крий повече от мен.

Тя тръсна глава и косите й се разпиляха по раменете й. Пищни руси коси, те падаха на меки златисти вълни като морска пяна. Известно време тя се гледа в огледалото, мръщейки нос. На красивото й лице се отразяваха мислите й. Изпитах ревност към огледалото и сложих ръка на голото рамо на Арсиное, опитах се да обърна лицето й към себе си. Но жрицата остави огледалото на масичката и скри лице в дланите си.

— В името на богинята! — извика удивено Танаквил. — Кълна се, тя се изчерви само защото я докосна! Нима наистина сте се влюбили? Не, не ми се вярва… Но сега разбирам, Турмс, защо се разхождаше тъй тайнствено из дома и се усмихваше така загадъчно. Богинята те е омагьосала.

— Танаквил — помолих я аз, — може би ще отидеш и ще донесеш нещо за хапване и пиене, както обеща? В момента, така или иначе, не те разбирам добре.

Тя заклати глава като кълвяща зърна кокошка и сама се засмя на себе си. После каза:

— Пуснете резето на вратата, за да мога да почукам, преди да вляза.

Едва си тръгна, и ние с Арсиное се загледахме така, сякаш всеки искаше да изпие другия. Жрицата пребледня, зениците й се разшириха и заприличаха на тъмни звезди. Протегнах ръце към нея, но тя махна с ръка и прошепна:

— Не, не идвай!

Ала страстта кипеше в мен и аз реших да не послушам думите й. Напротив, чувствайки съпротивата й, усещах, че тя постепенно ще се покори на волята ми, и това усилваше наслаждението ми до безкрайност. Буреносният западен вятър се усилваше и блъскаше по стените, сякаш искаше да нахлуе при нас. Покривът се тресеше страховито, а през пролуките на прозорците духаше силно. Струваше ми се, сякаш се носим на страшен облак в сърцето на бурята.

Когато най-накрая паднахме безсилни на ложето, Арсиное отпусна глава на гърдите ми и каза:

— Толкова красиво и толкова ужасно никога не ме е любил никой друг мъж!

— Арсиное — проговорих аз, — колко си загадъчна и колко си… непорочна! Колкото и да се докосвам до теб, ти винаги си оставаш за мен като недокосната.

Вятърът тресеше вратите и прозорците. От улицата се дочуха викове за помощ, детски плач и мучене на животни. Ние се гледахме и аз не пусках ръцете й.

— Чувствам се така, сякаш съм изпила отровно омайно питие — рече тя. — Черни сенки преминават пред очите ми, нозете ми и ръцете ми са се сковали. Когато ме гледаш, струва ми се, че ще умра.

— Арсиное — отвърнах аз, — по-рано никога не се плашех от бъдещето. С интерес и нетърпение бързах към него. Но сега ме е страх и се боя не за себе си, а за теб.

Арсиное прошепна:

— Богинята живее в мен и често се явява чрез мен, иначе не би могло да ми се случи нищо подобно. Внимателно се вслушвам в себе си, усещам горещите вълни в тялото си и изпитвам такова блаженство, което биха могли да усетят само безсмъртните. Богинята непременно ще ни пази. А ако не ни пази, аз ще престана да вярвам в нея…

Дочухме почукване на вратата. Когато я открехнах, вътре влезе Танаквил със стомничка вино под мишница и две купи с храна в ръцете.

— Безсрамници — каза тя, — не се ли боите поне от гнева на бурята? Вятърът събаря покривите на къщите, някъде паднаха стени, много хора са наранени. Посейдон разклати планината и морето се разбушува страховито. Не знам вие как се чувствате, но аз непременно трябва да си пийна малко вино за кураж.

Тя насочи чучура на стомната към устата си и загълта жадно от тънката струя вино. Когато утоли жаждата си, тя ни напълни две купи с вино и ни ги подаде с думите:

— Моят герой Дорией се е скрил под дрехата си и се тресе от страх, казвайки, че земята се клати под краката му. Лечителят Микон се държи за главата и казва, че е попаднал в страната на сенките. Навън наистина е тъмно като нощ. Никога по-рано не е имало толкова силна пролетна буря, макар времето в Ерикс да е променливо. А вие двамата само се гледате и се целувате, като да сте пияни и без вино!

Не можах да сдържа радостта, която изведнъж ме обхвана, и изгледах весело разтревожената Танаквил, а след това и Арсиное, която седеше с покорно отпусната глава. И изведнъж някаква сила ме накара да стана и да затанцувам бесен танц. Танцувах танца на бурята пред двете жени и простирах ръце към небето, като че ли исках да стигна до облаците. После изведнъж спрях, ослушах се и силно възкликнах:

— Усмирете се, стихии, утихни, ветре, повече не сте ми нужни!

Минаха няколко мига и вятърът престана да се промъква в стаята през процепите на прозорците и вратата, гърмът прогърмя за последен път и млъкна. Изведнъж наоколо просветля. Бурята ме беше послушала.

Успокоих се и се огледах наоколо. Разумът ми шепнеше, че всичко това не може да бъде истина. Просто сигурно съм имал предчувствие, че наближава краят на бурята, ето защо бях отронил такива думи. Но Танаквил ме гледаше с широко отворени, гневни очи и попита:

— Ти ли си това, Турмс, или господарят на бурята е влязъл в тялото ти?

— Аз съм Турмс, благословен от мълнията и властващ над бурята — отвърнах. — Духовете на въздуха са ми покорни. Е, вярно, че само понякога — добавих замислен. — Тогава, когато в мен се заражда могъща сила.

Танаквил посочи Арсиное и произнесе с гняв:

— Вчера ти уби невинно момиче, като го докосна, а днес много хора пострадаха заради теб. Ако си равнодушен към човешкия живот, помисли поне за бедите, дето донесе на този град, който с нищо не ти е виновен!

Излязохме заедно на двора и видяхме, че бурята се отдалечава към Сегеста, и поваля горите по пътя си. А над Ерикс блестеше слънце, макар морето да бе все още неспокойно и пенливо. Много от къщите бяха останали без покриви, на някои от тях се бяха срутили и стените, хиляди птици бяха загинали. За щастие хората бяха успели да загасят огньовете в огнищата си, тъй че не беше пламнал нито един пожар.

Микон се появи отнякъде, по страните му капеха едри като елмази сълзи. Той ме хвана за ръка и ме погледна с добродушните си, но измъчени очи:

— Живи ли сме или мъртви? Това царството отвъд ли е? Страхувам се, че съм пил от извора на забравата и не помня какво се е случило. А тази жена до нас дали не е самата Персефона? Къде ли е клетата сянка на Аура? Ако тя е някъде тук и е все така приказлива, както приживе, не бих искал да я срещна скоро.

Чак когато ме опипа добре по гърдите и раменете, когато протегна ръка и дръпна косата на Арсиное, която го изгледа злобно, той се успокои и каза:

— Виждам, че сте хора от плът и кръв и че това все още не е царството на Хадес. Но, приятелю Турмс, вземи нещо тежко и ме удари по главата, за да пропъдиш рояка оси, които кръжат в нея! — Най-накрая очите му се проясниха, той се огледа наоколо и извика ужасен: — Помня, че снощи имаше погребална вечеря в чест на скъпата ми жена, която ме напусна тъй внезапно. Сигурно съм пил от виното на скитите, тъй като във варварските земи трябва да се живее по обичаите на варварите. Но как съм могъл да причиня чак толкова големи поразии, докато съм вилнял пиян, не зная! Не, сигурно не съм бил аз, който е съборил оня покрив там. Сигурно това е бил Дорией, той е по-силен от мен. — Отскубна кичур от косата си и го стъпка с крак, като проклинаше: — И свинята е най-ленивото от всички животни, но когато се развилнее, става страшно! Аз, макар да съм почтен мъж, не съм по-добър от свиня и нямам какво да кажа в своя защита, освен че се напих от мъка, а не от радост.

Едва успяхме да го накараме да се успокои, когато се появи Дорией със смачкана наметка на рамената си.

— Какво ли се е случило? — попита той. — Съвсем ясно си спомням, че в съня си бях отново на кораба. Вълните го люлееха бясно и аз лежах на палубата в безпаметство. — Той също се огледа с любопитство и възкликна:

— Виждам, че в града е избухнала война, а аз съм проспал началото й. Защо ли оставих щита си в Химера? Донесете ми меча и ми кажете с кого трябва да се бия и от кого да ви пазя — и аз ще ви покажа как се бият достойните лакедемонци! — Той помириса въздуха и ноздрите му затрептяха. — Наистина, как копнея за дима и пламъците на битката! Как искам да подуша топла кръв! Иска ми се да чуя свистенето на стрелите и пращенето на разцепени черепи и счупени кости! Искам да забия меча си в гърдите на най-достойния противник и да усетя как излита душата из устата му! Чувствам се по-настървен от всякога!

Като гледах колко объркани и влудени са Микон и Дорией, започнах да подозирам, че всичко това не се дължи само на виното. Помислих, че може би не съзнавам и собствената си лудост. Може би сетивата ми наистина бяха объркани по волята на богинята и аз не можех да разсъждавам трезво, а преувеличавах усещанията си.

И все пак поне хаосът в града беше истински. Повечето хора се запътиха към храма, влачейки или носейки плачещи деца. Никой не ни обръщаше внимание. Богати и бедни, търговци и пастири, свободни граждани и роби — всички бяха извънредно възбудени и разговаряха оживено, прекъсвайки се взаимно.

— Ако все още можем да разсъждаваме — обади се Танаквил, — би трябвало да си съберем тихомълком нещата, да оседлаем магаретата и конете, да оставим прощални дарове на собственика на тази къща и да напуснем незабавно Ерикс. Аз и ти, Турмс, знаем най-добре каква беше причината за страшното нещастие, което сполетя града. Но ако мине малко време, жителите на града, а още повече жреците на храма, ще се досетят също за това.

В думите й имаше много смисъл, но като гледах Арсиное, меките й устни и лъчезарните й очи, разбрах, че не мога да се откажа от нея.

Заявих дръзко:

— Да, ние ще си тръгнем, но ти, Арсиное, трябва да потеглиш с нас на път.

Приятелите ми изгледаха учудени жрицата, а след това и мен, но аз побързах да прибавя:

— Вземи дрехите на Аура и приеми нейното лице. Всичко, което се случи, беше предначертано от боговете. Останките на Аура ще те заменят в храма, а в цялата тази суматоха из града няма да ни е трудно да те изведем от него.

Думите ми изумиха Арсиное. Тя смръщи вежди и възрази:

— Сам не знаеш какво говориш, Турмс! Ти си мъж и при това си ми чужд. Как бих могла да ти се доверя, без да те разбирам и без да те познавам? Аз съм жрица на Афродита от Ерикс и имам високо положение. Не всяка жена може да се сдобие с толкова високо място като моето. А ти ми предлагаш да се откажа от разкошния си живот, от скъпоценностите и богатите одежди на богинята, само за да те последвам като просякиня и само защото, измъчена от дългата зима, се поддадох на слабостта си?! Да, аз наистина трябва да се боя от теб, да избягвам силата, която притежаваш и която ме направи тъй безпомощна пред теб! — Тя докосна умоляващо ръката ми: — О, Турмс, не ме гледай с упрек с тези твои бадемовидни очи! Знаеш как гасна по теб, как въздишам! Но скоро ще дойде богинята, ще настъпят пролетните празници и веселието ще ми помогне да те забравя. Бъди благоразумен и не ми разбивай сърцето, като ми предлагаш това, което така или иначе не мога да изпълня.

Чувствайки, че главата ми се тресе от ярост, аз казах:

— Но ти преди малко се кълнеше в името на богинята, че не можеш да живееш без мен!

Арсиное ме погледна разстроена, тропна с крак и наведе глава.

— Преди малко си е преди малко — каза тя, — а сега си е сега. Тогава наистина мислех така и не те лъжех. И сама не разбирам как можах да се влюбя толкова много в теб. Но сега всичко изглежда както преди и няма нужда да го разкрасяваме. Дори взе да ме боли главата, да ми парят очите и нещо натежа в гърдите ми. О, богове, от дръзкото ти предложение ми прилоша.

Танаквил се намеси:

— Нима не разбираш, безумецо! Та тя е робиня на богинята. Ако я отвлечеш от храма, целият Ерикс ще ни погне по петите.

Микон допълни:

— Точно така, Турмс. Не зная за какво става дума, но недей да се намесваш в божествени неща. Не си дори посветен.

Заповядах му да си затвори устата и се обърнах към Арсиное:

— Робиня ли си или си свободна?

Тя не посмя да ме погледне в очите, а само промълви:

— Какво значение има това? Ще ме презреш ли, ако съм робиня?

Изпитах отчаяние, но казах:

— Има голямо значение дали си родена робиня или дали си била продадена в робство, когато си била дете. Освен това, човек, дори да е роден роб или робиня, може да получи свободата си, ако се отдаде на някой от боговете и ако бъде признат за жрец или жрица.

Танаквил изгуби търпение и изсъска:

— Дорией, удари, ако обичаш, Турмс по главата, за да млъкне престъпната му уста, а ти, жено, върви в храма, откъдето си дошла и където ти е мястото!

Арсиное се упъти с бързи крачки към храма, но изведнъж се обърна и извика:

— А къде е слънчобранът ми? Много държа на него и се страхувам, че съм го изгубила безвъзвратно поради бурята. Бях го забравила в градината.

Казах, че сигурно вятърът го е отнесъл, и тя се разплака и се завайка, че не би трябвало да губи толкова ценна вещ. Изтичах в градината, за да видя дали няма да намеря слънчобрана й и наистина, намерих го заклещен между две дървета, но платът му беше разкъсан. Щом видя повредата, Арсиное заплака отново и започна да ме обвинява:

— Виждаш ли, носиш ми само злини! Прекрасният плат е скъсан, а дръжката от слонова кост е счупена тук, ето виж!

Обзе ме отново ярост, тъй като имахме много по-важни въпроси за разрешаване, отколкото да се вайкаме за някакъв си слънчобран. Помолих Танаквил да ми заеме няколко златни монети, за да мога да купя нов слънчобран на Арсиное. Танаквил от своя страна започна да се жалва, че покрай Дорией е изхарчила вече много пари, но отиде при сандъчето си и се върна с шепа монети. Арсиное засия цялата и каза, че познава един финикийски търговец в града, който продава чудесна стока. Той имал всякакви слънчобрани — копринени и кенарени, с ресни или без, кръгли или четвъртити.

Зяпнах от почуда и попитах:

— Арсиное, Арсиное, как можеш да мислиш за такива неща сега, когато градът е сполетян от беда, а ти за мен си въпрос на живот и смърт?

Тя замига кокетно и каза:

— О, Турмс, та аз съм жена! Нима не разбираш? Ако все още не си разбрал, значи има много да учиш тепърва.

И ето, стана така, че всички ние тръгнахме към града, за да потърсим магазинчето на финикиеца. Арсиное припкаше весело пред нас като малко дете.

Къщата, в която продаваше финикиецът, беше много здрава постройка от камъни и не беше пострадала особено от бурята. Щом ни видя, той потри доволно ръце и запали благовония на прага на къщата си, като по този начин се приготви да извърши добра сделка.

Танаквил и Арсиное започнаха да оглеждат не само многобройните слънчобрани, но и всякаква друга стока, която можеше да се намери вътре. Те заопипваха фините тъкани и започнаха да ахкат пред всевъзможните украшения и пъстри одежди от коприна.

— Приятелю Турмс — рече Микон, — приятелю Дорией, виждам, че този град е наистина невъзможен и че тези две жени ще разглеждат дрънкулките на търговеца, докато падне мрак. Ето защо мисля, че на нас не ни остава нищо друго, освен да седнем някъде и да се напием.

При тези думи Дорией каза:

— Да си призная, повърнах по време на бурята, тъй като си бях въобразил, че се намирам на кораба. Ето защо и аз мисля, че малко вино би се отразило добре на стомаха ми. Когато бях в Делфи, видях надпис при входа на храма, който гласеше: „Опознай себе си.“ Оттогава насам винаги се опитвам да се опозная и да открия силните и слабите си страни. Точно сега чувствам, че ако не пийна нещо, ще ме обземе отново ярост и желание да се скарам с някого.

Като наблюдавах колко задълбочено Арсиное разглежда стоката, как щастливо възклицава и се смее, разговаряйки с търговеца, хванах се за главата, за да проверя дали е на мястото си, и казах на свой ред:

— Защо ли му е на човек да се грижи за утрешния ден? Пиянството от вино е явно по-безопасно, отколкото пиянство от божествени видения.

Финикиецът, който дочу разговора ни, изпрати един роб да донесе вино. Тъй като ни се зави свят от миризмата на тамян и от стоките в магазинчето, ние излязохме отвън пред къщата и седнахме на скамейката пред вратата с изваяни медни лъвски глави. Пресушихме набързо цяла амфора скъпо сладко вино.

— Държим се като варвари — казах аз. — Нямаме дори купа за смесване на виното, а освен това никога по-рано не бях пил вино направо от гърлото на съда без чаши.

— Това е прекалено отлежало вино за вкуса ми — обади се Дорией. — Явно е, че е държано дълго с всякакви билки и в него са примесени скъпи благоуханни отвари. Иска ми се да пийна ново вино, примесено само с отвара от борова смола. То е по вкуса ми.

Поръчахме си ново вино и изпихме цял мях от него. Поръсихме малко вино върху главите си вместо жертвоприношение.

Арсиное се появи на прага на къщата със златна халка на носа и ни попита дали й отива. Микон я погледна с присвити очи и прошепна:

— Мислех, че жена ми Аура се помина, но е било само сън. — Ето я пред мен като превъплътена.

Дорией изпъшка:

— Микон, умолявам те, не почвай отново да бълнуваш! Това е жената, в чието тяло се явява богинята. Познах я по формата на ушите. Но тя не е нищо в сравнение с моята Танаквил! Като гледам тази жена, все едно че си натапям пръстите в делва с мед и след това ги облизвам. Но когато гледам Танаквил, все едно че падам надолу с главата в кладенец, пълен с мед. Скоро ще бъдем мъж и жена по финикийски и по дорийски обичай. Тогава ще ви позволя да се убедите в чара на Танаквил. По лакедемонски обичай това би било в реда на нещата, тъй като сте ми приятели. — Той се замисли и след малко додаде: — Но ако направите нещо подобно, знайте, че ще ви убия. И това би било също редно, тъй като след Танаквил не си заслужава да се живее. От дъното на кладенеца и без това не може да се излезе.

Арсиное се появи отново пред нас, този път с четвъртит слънчобран с ресни, безспорно много изящен, но доста миниатюрен, тъй че едва ли би свършил добра работа, ако напечеше силно.

— О, Турмс, толкова се радвам на това сенниче! — възкликна тя. — Търговецът обеща да поправи и старият ми слънчобран, тъй че ще си имам два! Но време е да тръгвам. Турмс, благодаря ти още веднъж и знай, че ще те помня дълго. Не ме забравяй и ти, поне не съвсем скоро!

— Арсиное — казах и в гласа ми имаше заплаха, — знай, че ти дадох ново име. То ми дава власт над теб.

— И така да е — отвърна Арсиное и погали с пръсти страните ми, — но точно сега си толкова пиян, че не можеш да отговаряш за думите си.

Махна с ръка и си тръгна с весела крачка, разперила слънчобрана над главата си. Тя прескачаше леко дървесните стволове, изкоренени от бурята, повдигайки със свободната си ръка полите на дългата си дреха.

Понечих да се затичам след нея, но залитнах и се спънах в едно от дърветата, които препречваха пътя. Не можах да стана, докато Дорией и Микон не ми помогнаха. Арсиное се скри от погледа ми зад една от оградите в далечния край на улицата, а ние всички се упътихме към къщата, в която бяхме отседнали. Танаквил ни последва със собствения си нов слънчобран, който не беше пропуснала да си купи.

6.

Събудих се посред нощ с чувство на страх и със силно главоболие, като че ли ме беше ухапала змия и отровата й бе проникнала в кръвта ми. Не бях все още съвсем на себе си, когато се замислих за всичко, което се случи. Явно бях попаднал под властта на Афродита. Именно тя ме беше накарала да се влюбя в лекомислена жена, на чиито приказки не биваше да се хваща вяра и която може би дори ми беше вече изневерила.

Но независимо какво мислех за нея, отново и отново виждах пред себе си променливото й лице загадка, дъгообразните й вежди и очите й, бистри пред погледа ми. Възможно беше тя да е имала хиляди мъже преди мен. Възможно беше, както твърдеше Танаквил, тя да е развратница. Но стигаше ми само да помисля за Арсиное, и започвах да се мятам от страст, нежност и копнеж. Чувствах как всеки миг, изживян без нея, е пълен с тъга и пустота.

Тихомълком излязох навън и се напих със студена вода от глинения съд, поставен до вратата. Градът беше утихнал, огньовете бяха загасени, на небето грееха звезди, а младият месец на края на небосвода ме заплаши с острия си сърп.

Влязох в конюшнята и взех клиновете от скъпата покрита пътна носилка на Танаквил. После под светлината на звездите тръгнах към храма. Вратите му бяха заключени, но до стените нямаше стражи и всичко тънеше в пълна тишина. Обходих стените на храма, докато не намерих подходящо място. Забих един от клиновете между два камъка и стъпих на него. След това забих друг клин между следващите два камъка. По този начин се изкачих до върха на стената на храма. Пропълзях по корем, за да не бъда забелязан, и скоро се добрах до дървената стълба на стражите, по която беше лесно да се спусна откъм вътрешната страна.

В двора на храма беше пълно с всякакви боклуци, които още не бяха изчистени след бурята. Видях мраморните колони, тъмнеещи около извора на Афродита. Наведен ниско, аз се добрах до него, хвърлих се на земята и започнах да се моля:

— О, родена от морската пяна, позволи на извора си да излекува любовната ми рана! Ти разпали огъня, който ме изгаря, и само ти можеш да го угасиш!

Протегнах ръка през ръба на извора и с върбово клонче успях да докосна повърхността на водата, след което жадно изсмуках капките вода от навлажнените листа. Хвърлих крадешком в извора сребърна монета, веднага след това месецът засия сякаш още по-ярко. Богиня Артемида гледаше с ненавист на това, което извършвах, но аз не съжалявах за нищо. Не се страхувах от смъртоносните й стрели, а на шията си носех лунен камък, който ме предпазваше от безумие.

— Яви ми се — молех се аз, — покажи се, най-прекрасна сред богините! На мен не са ми нужни жреци и всякакви посредници, за да те видя. Мечтая единствено да се превърна в пепел, да изгоря, след като съм те видял!

Откъм извора се дочу плясък, сякаш някой бе чул молбата ми. Вгледах се в глъбините и ми се стори, че водата образува кръгове. Започна да ми се вие свят, седнах и потърках очи, страхувах се да не би да полудявам все пак.

Дълго време всичко беше спокойно, но изведнъж в пространството пред мен бавно се оформи прозрачна светла фигура. Фигурата имаше крила, тя беше гола и съвсем прозрачна, тъй че през тялото й можеше да се видят колоните около извора. Тази фигура на жена ми се стори така неописуемо красива, че пред нея бледнееха и най-красивите земни жени, които някога бях виждал. Дори и живата красота на Арсиное бе сякаш само глинено подобие на тази божествена лъчезарност.

— Афродита, Афродита — зашепнах аз, — ти ли си, богиньо?

Тя поклати глава, погледна ме тъжно и попита:

— Не ме ли познаваш? — После прибави: — Да, виждам, че не ме помниш. Но ще дойде ден, когато ще те взема в обятията си и ще те отведа оттук на силните си криле.

— Коя си ти и защо не мога да те позная? — попитах аз.

Тя се усмихна със странна усмивка и на мен ми стана горещо, а сърцето ми заби силно в гърдите.

— Аз съм твоят дух покровител — отвърна тя. — Познавам те и те пазя. Не се моли на земните божества. Не се уповавай на силата им. Ти самият си безсмъртен, ако, разбира се, се осмелиш да си го признаеш.

— Аз съм човек — отговорих аз. — Същество от плът и кръв. Очарован съм от земна жена и нещо ме тегли със страшна сила към нея. Арсиное, само Арсиное ми е нужна. Тя е моята любов, тя е моята страст, моето блаженство. Никоя друга жена не ми е нужна.

Духът поклати глава.

— Ще дойде ден и хората ще ваят статуи, посветени на теб самия — каза тя. — Ще дойде ден и хората ще принасят жертви в твоя чест. А аз — аз съм част от теб и ще бъда с теб до последния ти миг, когато ще ме познаеш и когато ще отнема с целувка последното ти земно дихание. О, Турмс, не обръщай внимание на земните божества. Артемида и Афродита са само завистливи и капризни зли духове на земята и въздуха. Те са силни, умеят да очароват и двете и дори сега се карат за теб. Но която и да избереш — Луната или Слънцето, нито една от тях не може да те направи безсмъртен. Те могат да ти дадат само вяра в забвението и ти все едно ще се върнеш при мен, отново ще се съединиш с мен и отново ще се възродиш за нов живот на земята.

Очите ми се опиваха от красотата на светлия образ, но изведнъж ме обзе съмнение.

— Ти си само призрак. Подобна си на другите призраци. Защо се появи пред мен чак сега, ако си ме съпровождала през целия ми живот?

— Заплашва те опасност да се свържеш с обещание, за което ще съжаляваш — каза тя. — По-рано не се стремеше към това, а сега си готов заради земна жена, заради морска пяна, заради наслаждения да изневериш на същността си. Дойде тук, за да се свържеш с Афродита, макар че си Син на мълнията, пред когото дори Луната се прекланя. О, ако имаше повече вяра в себе си, Турмс, ти би се изумил от постъпките си!

— Но тази жена, тази жрица Арсиное, тя е кръв от кръвта ми — продължавах упорито аз. — Без нея не мога да живея, зная това. Толкова страстно не съм желал никоя жена. Да, съгласен съм да дам обещание на Афродита, ако тя в замяна ми даде навеки Арсиное. Искам само това и ти, незнайна, ме измъчваш съвсем напразно, макар да си много красива…

Тя сведе глава и ласкаво каза:

— Нека бъде както искаш, Турмс. Но заради безсмъртието си ти си длъжен да се закълнеш, че няма да се обвързваш с обещание. Ти и без това ще получиш каквото пожелаеш. Можеш да се сдобиеш с всичко това само със собствени сили, стига да повярваш в тях. Дори и нея ще получиш — омразната кучка! Но не мисли, че аз ще присъствам тогава, когато прегръщаш ненавистното й земно тяло, сътворено от кал. Артемида също ще те затрупа с дарове — с невъобразими земни богатства. Разрешавай им да се надпреварват за теб, ако мислиш, че така ще ти е по-лесно, но никога не давай обещание нито на Артемида, нито на Афродита. Чуваш ли? Никога! Не си им длъжен нищо. Спокойно приемай това, което слагат в краката ти. Знай, че на безсмъртните винаги се принасят жертви. Не забравяй никога това! — Тя говореше бързо и крилата й трептяха и просветваха в мрака. — Турмс — заклеваше ме тя, — ти не си човек, ти си повече от човек, но за да постигнеш висините, трябва да съумееш да повярваш в себе си! Не бой се, никога не се бой от нищо. Дори когато си уморен или отчаян, никога не се поддавай на съблазните на земните божества. Те са опасни и коварни, непременно ще те измамят. Наслаждавай се на живота в жалкото си тяло, щом искаш. Това не ме засяга. Но не се обвързвай с излишни клетви и не позволявай да те мамят!

Гледах я, докато ми говореше с такова дълбоко убеждение, и чувствах, че ме обхваща надежда. Аз сам ще спечеля Арсиное! Силата ми се таи в самия мен, тъй като мълнията ме е благословила и това явно е единственото посвещение в живота ми.

Тя разбра какво си мисля и лицето й се проясни, а цялата й фигура заблестя в ярка светлина.

— Време е да тръгваш, Турмс… мой Турмс.

Отново бях сам до извора на Афродита. Докоснах с нозе мраморната настилка. Плочите бяха студени. Въздъхнах дълбоко и разбрах, че съм жив, че не съм загубил разсъдъка си и че всичко това не е било само сън.

В нощната тишина, под обсипаното със звезди небе, под оскъдната светлина на новата луна, седях до древния извор на златокъдрата, съвсем изтощен от преживяното, и не помръднах, когато дочух скърцането на врата и видях светлина. Жрецът на храма бе излязъл от дома си и вървеше към мен с финикийски фенер в ръката. Той ме освети, докосна лицето ми и попита строго:

— Как си попаднал тук и защо ме разбуди посред нощ, проклет пришълец?

Появата му беше достатъчна, за да почувствам отровата на богинята в кръвта си. Отново ме обзе страст, подобна на нажежено желязо.

— Дойдох тук, за да се срещна с нея — отвърнах аз, — с жрицата, която се появява в храма и внушава на глупците, че виждат самата богиня.

— Какво искаш от нея? — попита жрецът и дълбока бръчка набразди челото му. Но аз не се трогнах ни най-малко.

— Искам тя да бъде моя — заявих аз. — Богинята отрови кръвта ми, тъй че не мога да се откажа от тази жена.

Жрецът се вгледа в мен, изведнъж се стресна и фенерът в ръката му затрепери.

— Оскърбяваш боговете, пришълецо! — каза той. — Може би трябва да извикам слугите да те изгонят. Имай предвид, че мога да поискам и смъртта ти заради светотатство.

— Повикай когото желаеш — изсъсках аз. — Все ми е едно дали ще ме убият. А твоят храм ще се прослави с това!

Той размахваше светилника, докато размишляваше, и най-накрая каза:

— Да отидем в храма.

— За нищо друго и не мечтая — отвърнах.

Той тръгна пред мен. Нощта беше тиха, дори пламъчето във фенера не потрепваше. Треперех от студ, но не обръщах внимание, тъй като мислех единствено за Арсиное. Когато се озовахме в храма, жрецът сложи светилника на празния пиедестал сред залата и седна на стол с крака от кована мед.

— Какво искаш? — повтори въпроса си той.

— Искам тази жена, макар да не зная как е името й — отвърнах спокойно аз. — Тази, чието лице се променя. Сам я нарекох Арсиное, понеже така ми хареса.

— Ти си пил прекалено много от скитското вино — каза той. — Иди си и се наспи добре. Като поотрезнееш, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка. Може би ще ти простя.

— Слушай, старче — не се въздържах аз, — все едно ще получа това, което искам. С помощта на богинята или без нейната помощ — безразлично ми е.

Дълбоки бръчки пак прорязаха челото на жреца. Очите му блестяха гневно под светлината на финикийския светилник.

— Точно тази нощ ли я искаш? — тихо попита той. — Може би ще успея да измисля нещо, ако си достатъчно богат и умееш да пазиш тайни. Добре, да се договорим. Аз съм стар човек и не искам да се карам с теб. Богинята ти е замътила мислите, тъй че не владееш постъпките си. Колко можеш да предложиш?

— За една нощ? — попитах аз. — Нищо! Една нощ мога да си купя винаги. Не, старче, ти не ме разбра. Искам тази жена завинаги. Имам намерение да я отвлека, за да живея с нея до смъртта си.

Жрецът изгуби търпение, скочи и възкликна:

— Ти сам не знаеш какво говориш, безумецо! Може би смъртта те чака много по-рано, отколкото си мислиш!

— Не се сърди напразно — засмях се. — Хабиш си само силите. По-добре се вгледай в мен внимателно и тогава може би ще разбереш, че не се шегувам.

Той вдигна ръка, сякаш да ме прокълне, зениците му се разшириха, очите му станаха огромни като блюда. Ако бях обикновен човек, щях да се уплаша, но аз издържах погледа му с усмивка. Изведнъж той посочи към пода и извика:

— Пришълецо, виж — змия!

Погледнах надолу и отстъпих крачка назад в уплаха. Пред очите ми се виеше огромна змия, по-дълга от няколко човешки ръста и дебела колкото мъжко бедро. Люспите й блестяха като метал. Тя бързо се нави на кълбо и повдигна към мен плоската си глава.

— Ти си по-силен, отколкото те мислех, старче — казах аз. — Такава змия, доколкото знам, е живяла някога в Делфи и е пазила Пъпа на земята.

— Внимавай! — извика старецът в желанието си да ме изплаши.

Змията скочи светкавично от пода и се уви около тялото ми. Главата й беше пред моята, езикът й почти ме докосваше, чувах съскането й. Усещах, че ме стяга все повече и повече. Тежеше ужасно. Бях почти победен, но изведнъж се разсмях и извиках с мъка:

— Бих могъл още да си поиграя с теб, ако искаш. Не ме е страх. Не се страхувам нито от подземните, нито от каквито и да било други чудовища — особено ако не съществуват. Но не изпитвам особено желание да се впускам в детски игри с теб, ако нямаш нищо против. Навярно и аз бих могъл да ти покажа нещо интересно, щом толкова ти се иска.

— Добре — каза той.

Дишаше тежко и прекара длан пред очите ми. В същия миг змията изчезна, макар да ми се струваше, че все още затяга пръстени около тялото ми. Аз се изправих и казах с усмивка:

— Много неща умееш, жрецо, но с мен няма смисъл да си губиш времето, наистина. Седни сега спокойно и ще ти покажа нещо, което никога не си виждал.

— Не, не, няма нужда — каза той и затрепери с цялото си тяло.

Отново изглеждаше просто старец, уморен, с бръчки по челото. Въздъхна няколко пъти и попита със съвсем друг, непознат глас:

— Кой си ти всъщност?

— Понеже не искаш да видиш какво умея, предпочитам да си остана безименен чужденец — отговорих равнодушно.

— Но ти отлично разбираш, че искаш нещо невъзможно — каза той решително. — Дори желанието ти е оскърбително за богинята. Не смей да я гневиш, макар че посмя да ме раздразниш!

— Изобщо не искам да те дразня — отвърнах аз. — И не оскърбявам богинята. Напротив. Нима не разбираш, жрецо, че желанието ми да имам жрицата говори за уважението ми към богинята?

Той се разрида, закри с ръце лицето си и започна да се разхожда напред-назад.

— Богинята ме е изоставила — оплакваше се той. — Времето ми е свършило. Настъпват нови времена. Дори не зная кой си ти. За първи път те виждам. — И все пак не се въздържа да не се похвали с вещината си. Изтри сълзите от брадата си и заговори с писклив от злоба глас: — Ти не си човек, макар да се възползваш от човешки облик. Нито един смъртен не е в състояние да издържи погледа на змията. Змията е символ на земята, на нейното могъщество, на древната й сила. Който може да й се противопостави, е безсмъртен…

— Разбира се, че си безсмъртен — продължи той след кратко мълчание. — Иначе змията щеше да те ухапе. Извинявай, че се разсърдих и те приех за смъртен. Ако не беше безумното ти желание, не бих повикал змията.

Аз се усмихнах и казах:

— Съгласи се, помолих те миролюбиво и не поисках да влизам в свада с теб. Не обичам да действам с насилие — ето защо дай да се спогодим и аз да отведа в мир любимата си Арсиное. Но запомни, ако решиш да се опъваш, ще действам по друг начин.

Щом се съвзе, той замрънка отново с пискливия си глас:

— Може и да си безсмъртен, но все едно, желанието ти е неизпълнимо. Нима си въобразяваш, че тази жена ще иска да тръгне с теб? Кой би напуснал богинята заради непознат чужденец? Не, не, ти сам не разбираш какво говориш.

— Но тя го иска — отвърнах колкото се може по-равнодушно. — Макар желанието й сега да не е от значение, защото аз решавам.

Вдигнах ръка, за да потъркам очите си, но той разбра по друг начин жеста ми и отскочи уплашен, едва не падна.

— Почакай — измърмори той, — дай ми малко време да помисля. — После добави с отчаяние в гласа: — Тя, тази жена с променливото лице, е цяло чудо. Такива като нея се раждат много рядко, тя просто няма цена!

— Знам — с готовност потвърдих аз и радостта помете всички други чувства само при споменаването на Арсиное. — Нали съм я държал в обятията си!

— А, не говоря за тялото й. Тя е обучена жрица и такива неща се научават. Не, говоря само за лицето й. То е цяло чудо. Променя се както аз искам и когато трябва. Това е рядък, божествен дар. Пък и съвсем не е глупава. Цяло съкровище, а не жрица!

— Дали е умна, не знам — отвърнах аз. — Но за всичко останало си съвършено прав. Тя е достойна за богинята.

Жрецът протегна към мен възлестите си ръце и заговори с умоляващ глас:

— Винаги е успявала да накара картагенци и сицилийци, тиренци и гърци да действат така, както е изгодно за Ерикс. Няма властник, когото тя да не накара да се подчини на волята на богинята.

Стиснах зъби при мисълта за всички тези мъже, в чиито обятия е била Арсиное и които са мислели, че им се е явила богинята.

— Стига толкова — прекъснах го. — За нейното минало не искам да слушам. Взимам я такава, каквато е. Вече съм й дал ново име.

Старецът започна да си скубе брадата. После изведнъж зина, сякаш се канеше да се развика за помощ.

— Спри! — извиках аз. — Помисли какво правиш! Нима не разбираш как бих постъпил, ако дойде стражата? Внимавай да не ме разсърдиш!

Той стоеше с широко отворена уста и провесен език, но не можеше да издаде нито звук. Потресен, аз дълго гледах стареца и накрая схванах, че това не може да е нищо друго, освен проявление на силата, която се криеше в мен. А само преди малко неговата сила едва не ме порази! Разсмях се гръмко.

— Затвори си устата и пак ще си върнеш говора — казах дружелюбно.

Той млясна с челюсти, потупа се по бузите и потърка устните си. Но въпреки случилото се продължи да ми натяква:

— Ако ти позволя да я вземеш, мен ме чакат големи неприятности. По-добре да ограбиш съкровищата на храма, отколкото да вземеш тъкмо тази жрица. Каквото и да кажа на другите, няма да ми повярват. Живеем в просветени времена и ние, жреците, си знаем, че богинята вече не посещава светилището си, а дава поръките си само чрез нас. — Той седна, поклати глава и се замисли. Но след малко на лицето му се изписа доволна усмивка. — Единственото, което ти остава, е да я отведеш оттук гола, както се е появила на този свят. Тя не трябва да взима никаква вещ, която принадлежи на жрицата на богинята. Изведи я насила, но тихо, а аз ще си затворя очите и само след няколко дена ще обявя, че е изчезнала. Нека тогава да се усъмнят в някой от пришълците в Ерикс. Дори когато се върне обратно, тя ще има извинение, че е била отвлечена насила.

— Тя няма да се върне — казах аз уверено.

— Ако се върне — упорито повтаряше стареца, — ще бъде поумняла от преживяното, ще може да надене отново одеждите на жрица и ще бъде достойна отново да носи скъпоценностите на богинята… Възможно е всичко, което се случи сега, да е именно по волята на Афродита. Иначе как би могъл да се добереш дотука, нямаше ли богинята да те ослепи?

Той помълча и додаде:

— Завинаги ще бъдеш лишен от покой, чужденецо. Не мисли, че ти говоря как ще си навлечеш гнева на Картаген и всички сицилийски градове. Не, аз говоря само за жената, в която си се влюбил тъй безумно. Дори и да не принадлежиш към смъртните, все пак ти имаш тленно тяло и то ще стане твоят жесток мъчител. — Той се разсмя и поглади брадата си, а после ме загледа вторачено със злобните си очички. — Не знаеш с какво си се захванал. Богинята те е оплела в мрежата си и когато осъзнаеш значението на всичко това, ще поискаш по-скоро да бъдеш мъртъв.

Но думите му за мрежата на Афродита само разпалиха в мен още по-горещо желание да стигна веднага при Арсиное. Не можех повече да чакам.

— Арсиное, Арсиное… — зашепнах аз.

— Името й е Истафра — сърдито уточни старецът. — Няма защо да го крия от теб. Рано или късно ще умра, макар да предпочитам да умра по-късно. Но тъй или иначе, смъртта не е далече от мен, така че ми е напълно безразлично какво смятате да вършите с Истафра и каква ще е съдбата ви. Напразно хабих сили, напразно напуснах топлото си ложе. Прави каквото си си наумил, то не ме засяга.

Повече нямаше за какво да говорим. Той взе фенера и ме поведе зад пиедестала на богинята през тясна врата надолу към подземията, където бяха скрити съкровищата на богинята. Каменната стълба ни изведе до тесен тунел, докато най-накрая стигнахме до спалнята на Арсиное.

Когато влязохме, Арсиное спеше, легнала по гръб, покрита само с тънка завивка и с новото чадърче, което й бях подарил, в ръката. Разбудихме я и тя, щом видя лицето ми, се развика:

— Къде са те възпитавали, Турмс, та нямаш срам и будиш заспала дълбок сън жена? Навярно не си с всичкия си, щом си дошъл тук, в светилището на богинята, да ми досаждаш!

Сърдита и съвсем гола, с чадърчето в ръце, тя беше тъй очарователна, че аз изпитах бясно желание да изтикам жреца вън от стаята и да я сграбча в обятията си. Но знаех, че ако го направя, не бих могъл да се откъсна от нея до сутринта, затова призовах волята си и се въздържах.

— Арсиное, радвай се! — казах тържествено. — Богинята се съгласи да те дари на мен, но ние трябва да запазим всичко в тайна и да побързаме да се измъкнем оттук. Ти ще тръгнеш с мен точно както си сега — съвсем гола.

Жрецът потвърди с кимване думите ми и прибави:

— Точно така, Истафра. Този чужденец е по-силен от мене, затова е най-добре да му се подчиниш. Но когато се избавиш от него, ще можеш да се върнеш в храма, а аз ще потвърдя, че те е отвлякъл насила. Тъй че, направи ми услуга, тръгни с него и се помъчи да му отровиш живота. Издевателствай над него, обиждай го, за да може да усети на гърба си последствията от безумната си постъпка. Струва ми се, че точно това е замисълът на богинята.

Арсиное, все още сънена, отвърна объркано:

— Но аз не искам да тръгвам с него, никога не съм му обещавала нищо. Дори не знам какво да облека…

Нетърпелив, аз я прекъснах и казах, че тя трябва да тръгне с мен съвсем гола, защото така бях обещал на жреца. Тя не бива да взима нищо със себе си, нищо, което принадлежи на богинята. Нямах нужда от нещата й. В моите очи бялата кожа на Арсиное беше най-прекрасната й одежда дотогава, докато можех да й купя достойни за нея дрехи.

Когато й обясних всичко това, тя като че ли хареса мисълта за чудесните дрехи, които се канех да й купя, и дори каза, че чадърчето, което й бях подарил, ще вземе със себе си, тъй като то не е притежание на богинята. Но, добави Арсиное, от къде на къде ще тръгва с мен. Да не би да мисля, че е малко глупаво момиче, готово да се хвърли на шията на всеки срещнат?

Обхвана ме крайно нетърпение:

— Както искаш — казах. — Само че, знай, нищо не ми струва да те ударя по главата, да те метна на рамото си и да те изведа оттук. Жалко все пак, не бих искал да ти причинявам болка.

Моите думи я накараха да се стресне и тя се отдръпна от нас, като че ли искаше да размисли. През това време жрецът ми връчи чаша и кремъчен нож и каза:

— И така, трябва да приемеш посвещение!

— Да приема посвещение? — попитах аз. — Какво имаш предвид?

— Приеми посвещение в името на богинята — отвърна той нетърпеливо. — Длъжен си да се свържеш навеки с Афродита. Това е най-малкото, което трябва да направиш, независимо дали си смъртен или не.

Аз не отговорих нищо и той реши, че ми е непонятен предстоящият ритуал. Започна сърдито да ми обяснява:

— Вземи ножа на богинята и направи малка рана на бедрото си. Ножът е толкова древен, колкото и изворът. Постави чашата, която е направена от дървото на богинята, под раната. Докато кръвта капе, трябва да повториш някои слова след мен. Това е всичко.

— Но, добри човече, изобщо нямам намерение да се обричам на Афродита. Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова. Това би трябвало да е достатъчно за богинята, а като дар от нея аз взимам със себе си тази жена.

Жрецът ме гледаше удивено, без да може да повярва на собствените си уши. След това устните му затрепериха от гняв, той прошепна нещо и рухна на пода, като изпусна ножа и чашата от ръцете си. Уплаших се, че е получил удар, но бързах прекалено и не можех да остана, за да му помогна.

Арсиное ме гледаше с широко отворени очи. Искаше ми се да взема за спомен древния нож и чашата, но се въздържах, дори накарах Арсиное да се завърти пред мен, за да се убедя, че не взима нищо със себе си. Опипах и косата й и самото съприкосновение с нея ме накара да потръпна от блаженство. После завих Арсиное с наметката си и я поведох със себе си. Тя мълчаливо ми се подчини, но когато се качихме по стълбите й казах:

— Ако викнеш, ще те ударя по главата.

Тя кимна с разбиране и продължи да мълчи. Спотайвайки се, прекосихме тъмния двор и се изкатерихме по дървената стълба на стената. Спуснахме се от другата страна по клиновете. Аз слизах първи и й помагах да поставя стъпалата си върху тях, докато не се озовахме на земята, след което вадех клиновете, за да не може жрецът да се досети как бях влязъл в храма. Сложих ръка на рамото й и с туптящо сърце я отведох в дома, в който бяхме отседнали. Тя не каза нито дума.

7.

Но щом се озовахме в къщата, поведението й се промени коренно. Тя изрева като звяр и изплю от устата си някои дребни скъпоценности, пръстени и златни игли за коса. Започна да ми нанася удари с юмруци където свари. Дращеше ме и оставяше кървави следи по кожата ми. Всичко това продължи доста дълго, преди да съобразя да се защитя. Тя ме нарече с всички обидни думи на гръцки език, които знаеше, а след като запасът й от гръцки думи свърши, започна да ме ругае на финикийски. За щастие не разбирах всичко, което казваше. Не ми даде възможност изобщо да продумам дори дума и да я упрекна за това, че беше откраднала предмети от храма, принадлежащи на Афродита. Едвам успях да я усмиря и да я накарам да замълчи.

Когато си спомням всичко това, разбирам, че всъщност тя не викаше толкова високо, колкото ми се струваше. Сякаш и самата тя не искаше да тревожи спътниците ми и другите обитатели на дома. Но тогава, в тишината на нощта, на мен ми се струваше, че гласът й ехти, и аз трябваше насила да я накарам да замълчи. Ала щом я притиснах до себе си, изведнъж в мен лумна огънят на Афродита. Долепих устни до нейните и ние паднахме на ложето. Чувствах как сърцето й бие също толкова силно, колкото и моето.

След кратко време тялото й омекна и стана податливо, ръцете й прегърнаха шията ми и тя отметна глава назад, дишайки тежко и шумно.

— О, Турмс — шепнеше тя. — Защо постъпи така с мен? Не исках това. Не исках! Съпротивлявах се, но ти си по-силен от мен и сега трябва да тръгна с теб накрай света.

Тя отново ме прегърна трескаво и започна да обсипва с горещи целувки лицето ми и ръцете ми. Галеше драскотините по кожата ми и шепнеше:

— Нали не те боли, любими? Не исках да ти сторя нищо лошо. О, Турмс, никой мъж не може да се равнява с теб! Аз съм твоя, само твоя! Дръж ме здраво в обятията си. — Тя се повдигна на лакът, прекара ръка по бузата ми и ме дари с влюбен поглед. Очите й блестяха от светлината на лампата. — Ще тръгна с теб където искаш, любими — кълнеше се тя. — Ще оставя богинята, ще се откажа от разкоша, ще забравя всички други мъже. О, Турмс, дори да беше последен просяк, с радост бих живяла с теб и бих споделяла насъщния ни хляб, радвайки се, че те има, и без да помисля дори да променя съдбата си. Колко те обичам, Турмс! Но струва ми се, че и ти ме обичаш поне малко, щом се реши на такава опасна крачка като похищение на жрица от храма й.

Аз на свой ред, размекнат от думите й, побързах да я уверя, че я обичам повече от всичко на света. Думите ми допаднаха на Арсиное и тя стана и започна да се разхожда неспокойно из стаята. Говореше, че й трябват много дрехи, преди всичко от фина коприна. Самият аз бях чисто гол. Само на шията ми висеше селенитът, единствената ценност, която притежавах. Щом видя как блести камъкът, тя изведнъж се спря и го докосна.

— Красив е, трябва да видя дали ми отива.

Без да иска разрешение, тя смъкна украшението от шията ми и го окачи на своята. Проточи врат и се опита да го разгледа, като се оплака, че в стаята няма огледало.

— Наистина, колко забележително блести върху кожата ми — говореше тя. — Но ми е нужна златна верижка, от тези, които тиренските майстори могат да изработват.

Отвърнах й, че скромната лента, на която беше закачен камъкът, е оплетена от тревата на Артемида и затова подхожда на лунен камък.

— Можеш да вземеш камъка — усмихнах се аз. — Той и без това не ме опази от безумие — щом се влюбих в теб като луд.

Тя ме погледна сърдито и попита:

— Ах, така ли било? Щом си се влюбил в мен, значи си луд? В такъв случай веднага трябва да се разделим и аз се връщам в храма. Вземи си глупавия камък, щом ти е бил толкова нужен!

Тя скъса лентата и захвърли камъка в лицето ми, след което се разплака. Обезумял от мъка, аз скочих и започнах да я утешавам, уверявайки я, че греши. После сложих насила камъка в ръката й и обещах да й купя златна верижка веднага щом се доберем до Химера.

— Не ми е нужен този камък, той отдавна не е нищо за мен — рекох, без да се замисля.

Тя ме погледна през сълзи и каза с упрек:

— А, такава ли била работата. Не бях се досетила. Не се отличаваш с деликатност и възпитание! Значи трябва да се радвам на всяко благоволение и да ти благодаря за всякакви дрънкулки? О, нещастната аз! Защо ли сърцето ме тегли към теб?

Всичко това започна да ми омръзва и аз казах:

— Това е чудесен камък, но ако искаш, можеш да го хвърлиш. Истина е, че блести прекрасно върху кожата ти, но предпочитам да се любувам на гърдите ти: те за мен са неизмерно по-красиви.

В отговор тя се развика сърдито:

— Надявам се, че няма вечно да ме държиш гола и че не трябва да бродя до края на света с теб без парцал върху тялото си!

— Слушай, Арсиное, или Истафра, или както те наричат! — не се въздържах аз. — В името на богинята, замълчи! Не е време за караници сега. За това имаме цял живот пред нас. Дори да имах достатъчно пари, за да ти купя всичко, което искаш, би трябвало да наемем цял керван магарета с кошове, за да пренесем дрехите ти. А ние трябва да се измъкнем оттук колкото се може по-незабелязано. Така че ще тръгнеш с нас, облечена в дрехите на Аура, докато не стигнем в Химера. Там ще видим колко от желанията ти мога да изпълня.

Арсиное ми отговори с хладен глас, че има само едно желание — да бъда погълнат в царството на Хадес и колкото по-скоро толкова по-добре. Самата тя също би предпочела смъртта, ако смятам да се държа с нея толкова грубо и ако не я зачитам като жена.

— Нима мога да надяна на себе си дрехите на просто сикулско момиче? — възкликна тя. — Как бих могла да се покажа пред хората без прическа? Ти явно не разбираш какво искаш от мен, Турмс! Готова бях да пожертвам всичко за теб, но не мислех, че ще искаш от мен подобни унизителни жертви!

На светлината на лампата лицето й беше бледо, тъй като я бях отвлякъл от ложето, без никакви мазила. Сълзи капеха от очите й и се стичаха по страните й. Опитах се да й обясня внимателно, че Аура беше съпруга на гръцки лечител и Микон й беше купил с лечителската си заплата доста хубави дрехи, макар самият аз да не разбирах много от тези работи. Аура беше тъй млада, че не й се налагаше да черви устните си и да разкрасява лицето си с помади, но, прибавих аз, разбира се, че Арсиное може да помоли Танаквил да й даде всякакви мазила, употребявани от жени на възраст.

Последните ми думи бяха голяма грешка и единственото ми извинение беше, че тогава все още не познавах добре жените.

— Значи така, Турмс — започна отново тя, — намираш ме за възрастна жена, нали?

Продължихме да се караме, докато не забелязах, че навън започва да се развиделява. С ужас чух кукуригането на първите петли и реших да замълча и да не казвам повече нищо, защото каквото и да кажех, все беше погрешно. Тръгнах да събудя Дорией и Микон, след което се втурнах при Танаквил да й съобщя всичко, което се беше случило. Реших, че Танаквил ще ме разбере най-добре, понеже беше опитна и умна жена, а Микон и Дорией бяха още омаяни от виното, което бяха изпили предишната вечер. Танаквил не изгуби и минутка време в празни приказки, а бързо намери подходящи дрехи за Арсиное сред дрехите на Аура и дори й даде чифт от собствените си сандали, украсени с перли, тъй като сандалите на Аура бяха прекалено големи за стъпалото на Арсиное. Танаквил позволи на жрицата да разкраси лицето си както иска с всякакви помади и Арсиное наистина успя да се намаже така, че да заприлича на Аура. След това Танаквил събуди прислужниците си, нареди им да съберат нещата, които носехме със себе си, и да ги натоварят на конете и магаретата. Тя се разплати със собственика на къщата и ето че зората едва беше докоснала с розови пръсти покривите на Ерикс, когато ние вече бяхме на път към стените на града. Сънените стражи при градските порти ни пуснаха без никакви въпроси. Конете ни цвилеха радостно и магаретата надаваха весел рев, когато се спускахме надолу по планинската пътека, и ние самите изпитахме доволство, щом се озовахме на свещения път на поклонниците.

Танаквил покани Арсиное в носилката си. Спускането не беше лесно, тъй че докато изминем половината от планинския път, слънцето беше вече в зенита си. Небето заслепяваше очите ни с дълбоката си синева, а плясъкът на вълните под нас сякаш приканваше корабите да излязат в открито море. Горите се бяха раззеленили, а в долината пред нас видяхме впрягове от черни и бели волове да теглят плугове. Селяните сееха жито в разораната земя, а наоколо ливадите пъстрееха от цветя.

Дорией погледна мрачно към воловете и каза:

— Тези волове са чиста порода. Сигурно праотецът ми Херакъл, когато победил царя на Ерикс, се е смилил над тукашните хора и им е дал чистокръвен бик за разплод.

Но като истински спартанец той с нищо повече не издаде тъгата си по загубеното наследство. Микон пък беше все още зле от виното и ни последва като насън. Качен на гърба на едно от магаретата, той се клатеше като чувал със зърно. Щом видя Арсиное, се обърна към нея с името „Аура“ и я попита дали е добре. Забелязах, че беше забравил за смъртта на жена си, или пък мислеше, че всичко е било само пиянски сън.

Аз през цялото време не се осмелих да заговоря Арсиное. Но когато се спряхме в долината, за да напоим животните, тя сама повдигна завеската на носилката и се обърна към мен с нежни думи:

— О, Турмс, колко сладък е въздухът на тази земя и колко необикновено вкусен е хлябът, зацапан с пепел. Никога не съм се чувствала толкова щастлива! Струва ми се, че наистина те обичам… Нали няма вече да ме караш да се сърдя, както тази сутрин, когато търсеше свада на всяка моя дума?

Поехме по пътя, който водеше към Сегеста, и се опитвахме да избягваме срещи с каквито и да било пътници. Добрахме се благополучно до Химера — уморени, но живи и невредими. Първото, което направихме по съвета на Дорией, беше да принесем жертва на Херакъл. Заклахме най-големия петел, който успяхме да намерим в града.