Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Връщането ни в Химера остана незабелязано. Петима бяхме, когато поехме на път, и петима се върнахме. Арсиное приличаше толкова много на Аура, тъй точно имитираше жестовете й и израженията й, че Микон продължаваше да я приема за жена си. Разбира се, Арсиное сигурно беше наблюдавала достатъчно дълго Аура в храма, когато тя прекара там една нощ, но все пак чудно беше, че Микон не забелязва нищо нередно. Слепотата му можеше да се обясни само с помътен разум — докато бяхме в Ерикс, той не правеше почти нищо друго, освен да пие. По време на обратния ни път няколко пъти ми се наложи да го прогонвам от ложето на Арсиное. След като пийнеше, той искаше от нея изпълнение на съпружеските задължения.

Дорией не придаваше никакво значение на случилото се. Като потомък на Херакъл той явно смяташе, че не е обидил особено Афродита, като е взел участие в отвличане на жрица на богинята.

Жителите на Химера си имаха свои грижи и затова не обърнаха особено внимание на завърналите се от Ерикс поклонници. Въпреки пролетните бури в града беше пристигнал кораб от Сиракуза с известието, че Милет е паднал. Цяла зима персите обсаждали града, след което най-накрая го завзели, разграбили и запалили. Част от населението било избито, а останалите били изпратени роби в Суза, след което градът бил окончателно сринат до основи. Великият цар на персите пожелал от бунтовния Милет да не остане и следа и военачалниците му изпълнили съвсем точно прищявката му, макар това да им струвало много усилия. Милет беше многохиляден град и за победата на персите са били нужни много каменохвъргачки и други бойни машини, както и хиляди гръцки роби, взети насила в персийската войска.

С другите йонийски градове персийският цар не постъпил чак толкова жестоко. Върнали им избраните от тях гръцки тирани и завоевателите разрушили само най-горните пристройки на градските им стени. Жителите на тези градове не бяха особено пострадали: говореше се само за десетки, а не за хиляди убийства, грабежи и опожарявания — обичайни забавления на пияните победители, които се случват дори и във войски с най-голям ред и чинопочитание, ако се състоят от представители на различни народи. Но самите гръцки тирани се оказали много по-жестоки, отколкото чуждите завоеватели. Говореше се за жестоки наказания, постигнали игралите танца на свободата. Смяташе се, че най-щастливи от всички са се оказали жителите, които навреме подготвили бягството си на запад и измъкването на семействата си на сигурно място.

Това беше, което научихме за Йония с връщането ни от Ерикс. Откровено трябва да призная, че не скърбях особено за Милет, тъй като се бях примирил с участта му още когато напускахме Ладе. Все пак струваше ми се жалко, че с гибелта на града в живота ми наистина окончателно бе свършило славното време на разкош и изтънченост. Потъгувахме няколко дена с Дорией и поляхме земята с виното на Танаквил в чест на Милет, но не отрязахме косите си, тъй като сметнахме, че това би било по-скоро двуличие от наша страна.

Най-вярната преценка за случилото се чухме от устата на Дионисий.

— Атиняните все още не са покорени — заяви той, — макар много хора да се кълнат, че великият цар на персите лично участвал в похода, та да отмъсти на Атина заради Сарди. Но за това ще са му нужни години. Първо на персите ще им се налови да укрепят владенията си на островите, а и походът към Гърция, отвъд морето, изисква по-продължителна подготовка. Но хората говорят, и на това вярвам, че великият цар сам е заповядал на царедворците си от време на време да му шепнат на ухото: „Господарю, не забравяй Атина!“ Ето как виждам нещата… — въздъхна Дионисий, като ни гледаше с големите си влажни очи. — След падането на Милет Източното море може да се приеме вече за финикийско, а всички йонийски кораби са пленени от персите. Ако Гърция бъде покорена, независими ще останат само западните земи, тези, които са между Картаген и земите на тиренците. Ето защо трябва колкото се може по-скоро да потеглим към Масилия. Макар че, ако боговете ни дарят с дълъг живот, някой ден бихме могли да бъдем свидетели на алчни персийски нападения дори там.

Микон възрази с негодувание:

— Преувеличаваш, Дионисий! Доколкото ми е известно, никой досега не е могъл да завладее целия свят — дори Египет и Вавилон не са могли да постигнат подобно нещо. Не вярвам Дарий, царят на персите, да успее да победи например скитите.

Дорией отвърна ядно:

— Млъкни, лечителю! Какво разбираш ти от война?! Скитите не могат да бъдат покорени, защото те не се спират, а чергаруват от място на място със стадата си. Те нямат държава и победата над тях не носи почести за никой воин. А що се отнася до стремежа да се завладее целия свят — това ми е съвсем понятно. И сега според мен са настъпили такива времена, че това може да се осъществи. Сигурно са прави гърците, които са постъпили на служба при великия цар на персите и са започнали да се наричат „безсмъртни“ и „непобедими“. Но моята съдба е друга: аз трябва с оръжие в ръка да си възвърна бащиното наследство. — Поумълча се, като хапеше устни, но най-накрая се обърна към Дионисий:

— Дионисий от Фокея, аз ценя високо успехите ти и умението ти в морските сражения. Може би няма по-хитър военачалник от теб. Аз съм роден да се бия на суша и мен ме интересуват само такива битки. Не е далече времето, когато ще се реши съдбата на Гърция. Тъй че, питам, не е ли длъжна Западна Гърция, докато не е късно, да се подготви добре за среща с неприятеля? Като начало може да се завземат Сегеста и Ерикс и да се унищожат картагенските селища в Сицилия.

Отговорът на Дионисий беше доста миролюбив:

— Дорией, не те разбирам. Не си ти първият и не си последният, който се опитва да извърши подобно нещо. По полетата около Сегеста гният костите на фокейците. По време на пътешествието си може би си се убедил в това. Разбирам, че си почел и гроба на баща си. И въобще — продължи Дионисий, като се почеса по главата, — няма защо да си губим времето с празни приказки. Най-добре е да тръгваме към Масилия и да си основем там колония или на устието на голямата река, или на иберийското крайбрежие — напук на картагенците.

Дорией стана и взе да се разхожда напред-назад из залата за пиршества на Танаквил. Накрая той се спря пред Дионисий и втренчи поглед в него.

— За последен път те питам, Дионисий от Фокея — каза тържествено той, — окончателно ли си решил да плаваш към Масилия, да събереш всичките си хора и да забравиш за борбата за свобода?

Дионисий се удиви на въпроса му и му отвърна също с въпрос:

— Дорией, досега само отпивахме от виното — не ни предложиха много. Нима си се напил от толкова малко вино? Или съм много уморен, или изобщо не мога да те проумея.

При тези думи Дорией се разсърди не на шега. Той тропна с крак и извика:

— Турмс и Микон — вие сте свидетели! Този негодник обиди дома ми и жена ми!

Дионисий разбра, че Дорией търси повод за свада, затова се усмихна добродушно и попита:

— Нима все още ударът с весло по главата ти по време на боя при Ладе си казва думата, Дорией? С какво съм оскърбил дома ти и жена ти, ако изобщо това е твой дом и тя изобщо е твоя жена?

— Чуйте го, чуйте го само какви ги приказва! — възмути се Дорией. — Та той загатва, че жена ми е развратница!

Дионисий се намръщи и стана:

— Не те разбирам, Дорией! Или се изрази ясно, или да тръгваме при Кринип — той да разреши спора ни.

Дорией стрелкаше поглед, той сякаш се задушаваше от гняв, когато каза:

— Да, аз живея в дома на Танаквил и спя с нея. Ти загатваш, че е развратница, защото все още не сме отпразнували сватбата си. И освен това оскърби дома ми, като каза, че са ти поднесли малко вино. Кълна се в праотеца си Херакъл, омръзнаха ми твоите подмятания, Дионисий!

Дионисий се хвана за главата и погледна с болка към мен и Микон:

— Какво иска този човек от мен?

Ние с Микон мълчахме разумно, тъй като не искахме да дразним още повече Дорией. Но той разбра, че не сме на негова страна, и малко се умири:

— За това, че ме обиди така жестоко, би трябвало да смъкна меча от стената и да те пронижа, след което да завзема корабите ти и богатството ти. Та ти обиди и жена ми! Но аз не съм такъв човек, Дионисий! Аз те призовавам на двубой. Нека победителят да получи и корабите, и хората, и съкровището, което се пази в хазната на Кринип!

— Почакай малко — отвърна замаян Дионисий, — доколкото разбирам, искаш да се бием на живот и смърт. Но ако победиш ти, а аз загина, нима мислиш, че би могъл да отведеш благополучно корабите до Масилия?

Търпението на Дорией се изчерпа окончателно:

— Слушай, омръзна ми да слушам за твоята Масилия! Престани да говориш за нея, пожали клетата ми глава!

— Знаех си аз, че ударът с весло все още си казва думата…

— Не весло, а меч, кълна се в Херакъл! Престани да ме дразниш, иначе ще забравя, че си ми гостенин, и наистина ще те убия! И тъй — значи ти със сигурност се каниш да потеглиш за Масилия. Но знай, Дионисий, че аз няма да тръгна никъде, а ще остана тук, за да завзема Сегеста и Ерикс. Аз съм потомък на Херакъл и тези земи ми се падат по право. Готов съм да докажа законността на исканията си пред картагенския съд и непременно ще съумея да ги убедя. За всичко това са ми необходими корабите и съкровищата ни. Пък и синовете на жена ми от първия й брак вече готвят въстание в Сегеста, а с парите на Танаквил мога да си спечеля съюзници сред сикулите, които живеят в горите на Сицилия. Няма да е трудно да се завземе Сегеста — продължи той, — понеже тамошното население е отвикнало да се бие. Знаят само да се развличат със състезания на атлети и да ловуват с кучетата си. Завземането на Ерикс ще бъде по-трудно, но една жена ще ми помогне… — Той се стресна и погледна към мен, след което се изчерви и каза: — Исках да кажа, че една жрица от Ерикс ще ни бъде от полза, тъй като познава всички подземни проходи и ще ни помогне да завземем храма и даровете, принесени в чест на Афродита.

Аз разбрах, че е дошло време да се намеся. Скочих и се развиках:

— Кога и къде си имал възможност да преговаряш с Арсиное? Какво сте правили зад гърба ми? Защо тя не ми е споменала нито дума за плановете ви?

Дорией не издържа погледа ми и наведе засрамено очи:

— Може би имате навик да си говорите за други неща — опита се да се защити той. — Не искахме да те безпокоим за дреболии. Арсиное взе решение и от твое име.

Микон поклати глава в недоумение и попита:

— Извинете, но коя е Арсиное?

— Жената, която ти бъркаш с Аура и която всъщност е похитената от мен жрица на Афродита от Ерикс. Тя се преструваше на Аура, за да можем по-лесно да напуснем Ерикс и да не изпратят по петите ни потеря.

Микон закри лицето си с длани и отпусна глава. Исках да го ободря и затова го потупах по рамото:

— Нима забрави, че в резултат на опасния ти опит с Аура се случи нещастие в Ерикс? Та нали ти самият запали погребалната й клада! Микон, Аура е мъртва и нищо не може да се направи.

Той ме погледна с блеснали от щастие очи и възкликна:

— Значи всичко това е истина? А аз мислех, че бълнувам и че съм имал видения в пиянски сън! Не исках да споделям дори с вас двамата, макар да сте ми приятели, защото аз съм лечител, и се срамувах от себе си. Значи отново съм свободен! Какво щастие! Да бъде благословен прахът на Аура! Все едно че се родих отново! — От радост той скочи и затанцува из залата, като пляскаше с ръце и възклицаваше на висок глас: — А аз мислех, че полудявам, когато гледах, че Аура е жива, макар и много променена, и когато усещах, че прегръдката й е по-упоителна отколкото по-рано!

Смисъла на думите му проумях доста бавно, но когато го проумях, усетих, че настръхвам от ужас. Ала се намеси Дорией. Позеленял от гняв, той разби една скъпоценна чаша на масата и извика:

— Жалък знахар, как смееш да докосваш Арсиное! Никога не съм чувал нищо по-отвратително!

Обаче аз не позволих на Дорией да се нахвърли върху Микон. Скочих пред него, хванах го за раменете, разтърсих го и го попитах:

— Дорией, защо защитаваш целомъдрието и честта на Арсиное с такава ревност? Не е ли това единствено моя работа? Микон се е заблуждавал и постъпката му би могла да се извини, но какво ти дава право на теб да се увърташ около Арсиное? Обясни ми, преди да съм те удушил. Още веднъж те питам: как точно успя да я уговориш да ти помогне при завземането на Ерикс?

Дорией се закашля смутен и измънка:

— Аз не съм я уговарял, кълна се в боговете, Турмс! Тя си е просто такава — впечатлителна и прозорлива — и сама схвана желанието ми. Но нахалството на Микон ми се стори обидно. А какво лошо има, дори да съм я разпитал за Ерикс?

Идеше ми да се развилнея и да изпочупя всичко наоколо, но Дорией се опита да ме възпре:

— Турмс, бъди разумен, не сме сами! Защо да говорим за всичко това пред странични хора?

Той хвърли поглед на Дионисий, който от своя страна също се намеси:

— Мислите ти, Дорией, са безспорно интересни, но още повече ме интересува коя е жената, която е съумяла да докара до безумие трима достойни мъже.

В същия миг в залата влезе Арсиное, а зад нея пристъпваше, облечена в разкошни одежди и със скъпоценности на шията и китките си, Танаквил. При всяко нейно движение тежките гривни и огърлици подрънкваха, сякаш бяха доспехите на някой хоплит. Арсиное пък беше облечена доста скромно, дори по-скромно и оскъдно, отколкото ми се нравеше. Беше си сложила туника от извънредно тънък плат, която беше прикачена със златна игла само на едно от рамената й. Това облекло по-скоро подчертаваше тялото й, отколкото да го скрива. Гърдите й бяха полуоткрити и между тях блестеше селенитът, който й бях дал, окачен на златна верижка, явно етруска изработка. Верижката виждах за първи път и не знаех откъде се е взела.

— Привет, Дионисий, могъщи властелине на моретата! — любезно поздрави Арсиное. — Неизказана радост е да мога най-сетне да се срещна с теб. Слушала съм много за бойните ти подвизи и за богатствата, които си скрил в съкровищницата на тирана на този град.

Дионисий я изгледа изненадано, след което възкликна гневно, обръщайки се към нас:

— Вие полудели ли сте и тримата, че споделяте такива неща с жена? Да не ви е ухапало бясно куче, или е нещо още по-лошо?

Арсиное отпусна смирено глава:

— Ти си прав и аз наистина съм само немощна жена — прошепна тя. — Но повярвай ми, о, красиви Дионисий, че сърцето ми е свикнало да пази съкровените мъжки тайни и дори е много по-надеждно от хранилището на Кринип.

Тя се усмихна сладостно и аз изведнъж забелязах, че никога досега не бях виждал тази усмивка. Неизвестно защо, Дионисий взе да върти смутено очи и накрая каза:

— Единственото, на което успя да ме научи майка ми — тя беше робиня — е никога да не се доверявам на моряците. А пък аз знам от личен опит, че никога не трябва да се доверявам на жени. Да кажа тайната си на жена, е все едно да я извикам на пазарския площад. Но като гледам колко печални са очите ти, жрицо, започвам да се съмнявам и да мисля, че може би ти си изключение и че на теб трябва да ти се вярва.

— Арсиное — извиках аз, — не смей да го гледаш така!

Но думите ми не постигнаха никакво въздействие. Арсиное седна в края на ложето, на което се беше изтегнал Дионисий, и се вторачи в него с влюбен поглед. Танаквил счупи печата на нова амфора с вино и Арсиное стана, за да налее на Дионисий.

Когато пое чашата, видях, че ръката му трепереше и той разля няколко капки на пода. След като изпи на един дъх съдържанието й, той продължи речта си:

— Думите ти ме потресоха тъй много, жрицо, че забравих какво исках да кажа. Често са ме наричали силен и смел, но никой никога не ме е наричал красив. Обясни, какво искаше да кажеш, като ме нарече красив?

Арсиное кривна глава на една страна, вгледа се внимателно в чертите на Дионисий и заяви:

— О, господарю на моретата! Твоят поглед кара страните ми да порозовеят. Сигурно не е разумно жена да говори така пред мъж, но когато влязох, видях първо теб — със златни халки на ушите, с гъста коса и черна брада. Стори ми се, че виждам някой бог или някой титан. Мъжката красота е особена, тя съвсем не прилича на женската — продължи Арсиное. — Зная, че много жени харесват стройната юношеска красота. Но аз предпочитам като твоята красота, Дионисий. Харесват ми силните ти ръце и нозе, харесва ми черната ти брада, на която, ако се хвана и се провеся, ти може би дори не би забелязал! О, Дионисий, възхищавам се на големите ти блестящи очи! Мисля, че по-красив мъж от теб никога не съм срещала.

Забелязах, че погледът на Дионисий притъмня. Когато Арсиное протегна длан и докосна с пръсти златната му обица, той се отдръпна като ужилен.

— Кълна се в Посейдон! — почти прошепна той. — Всичко това е лъжа! Повтарям — най-долна лъжа! Замълчи, не ти вярвам, жено!

Дионисий скочи и избяга от залата. На входа на къщата се спъна в щитовете ни и падна. Притичахме му се на помощ, но той стана бързо и се измъкна от ръцете ни с ругатни. След това се завтече към външната порта и я хлопна яростно зад гърба си.

Когато се върнахме в залата, мълчахме и не знаехме какво да си кажем. Арсиное, щом го забеляза, се усмихна и ми хвърли сладострастен поглед:

— Скъпи Турмс, ела при мен. Нямаш причини да се гневиш. Необходимо е да споделя някои неща с теб.

Когато излизах от залата с Арсиное под ръка, видях как Дорией удари Микон по лицето. Лечителят загуби равновесие и се сгромоли на пода с учуден израз.

2.

Щом останахме насаме, аз се вгледах внимателно в Арсиное, като че ли я виждах за първи път. Не можах да измисля нищо друго, затова казах:

— Не те ли е срам да се разхождаш полугола пред непознати мъже?

— Но ти сам искаш да се обличам скромно и евтино — възрази Арсиное. — Ти сам ми се оплака, че си изхарчил много пари покрай мен и че си направил толкова много дългове, та не можеш да се изплатиш за цяла година. И ето, аз се мъча да поправя малко нещата.

Още преди да отворя уста, тя сложи ръка на рамото ми и ме помоли:

— Турмс, не казвай нищо! Помисли и за мен. Знай, че търпението ми се изчерпва.

— Твоето търпение! — не се въздържах аз. — Но защо?

— Защото търпението и на най-влюбената жена си има граници. Откакто сме дошли тук, в Химера, аз разбрах, че ние с теб изобщо не си подхождаме. На теб не ти харесват някои неща в нрава ми. Ах, Турмс, как можахме да направим такава грешка?

Тя рухна на ложето в отчаяние и като закри лицето си изведнъж се разрида. Всяка нейна въздишка се забиваше като стрела в сърцето ми и аз вече не знаех какво да мисля и още по-малко — какво да правя. Започнах да вярвам, че съм виновен за нещастието й, но щом си спомних за сконфузения Дорией и за смутения Микон, както и за държанието й пред Дионисий, усетих, че кръвта нахлува в главата ми. Вдигнах ръка, за да я ударя. В същия миг обаче очите ми се плъзнаха по съблазнително безпомощното й тяло и ръката ми се отпусна, а огънят на Афродита лумна в собствената ми плът.

Опомних се чак когато Арсиное беше в обятията ми и на мен ми се струваше, че летим, притиснати един до друг, високо над облаците.

Тя ме докосна нежно по челото и попита с укор в гласа:

— Ох, Турмс, защо се отнасяш тъй лошо към мен? Знаеш, че те обичам безумно!

Очите й ми подсказаха, че не ме лъже.

— Арсиное! — възкликнах аз, не вярвайки на ушите си. — Защо говориш така? Как могат устните ти да произнесат тези думи, точно когато разбрах, че ми изневеряваш с най-добрите ми приятели?

— Това не е истина — възрази тя и отвърна поглед.

— Ако ме обичаше истински… — започнах аз, но изпитах жалост към самия себе си и думите ме задавиха.

Арсиное разбра, доби сериозен вид и заговори със съвсем друг тон:

— Да, Турмс, аз наистина съм непостоянна. Но аз съм жена, на която не бива да се доверяваш току-така, както и аз самата си нямам доверие. Но в едно нещо не бива да се съмняваш: в моята обич към теб. Обичам само теб и никой друг, разбираш ли! И така ще бъде винаги, запомни! Заради теб се отказах от хубавия си живот!

Тя говореше толкова прочувствено, че й повярвах. Обидата ми се стопи и вместо нея ме завладя тъга.

— От думите на Микон разбрах, че…

Тя закри устните ми с длан и помоли:

— Повече нито дума! Признавам, че съм виновна, но всичко стана някак си не по моя воля. Ти искаше да се престоря на Аура.

— Но Микон каза… — опитах се да дообясня.

— И не те е излъгал — каза тя. — В тези неща всичко зависи от жената. След като се съгласих заради теб да приема чужд образ, не можех да се държа като проста жена. Разбира се, той забеляза разликата, но не се усъмни ни най-малко. — Помълча малко и реши да ме подразни: — Впрочем Микон се оказа доста добър…

— Млъкни! — извиках аз. — Остава само да започнеш да ми го хвалиш! Но, Арсиное, отговори ми, какво общо имаш с Дорией?

— Говорих с него, след като Танаквил ми разкри намеренията му — призна жрицата. — Мъж като него сигурно би могъл да съблазни всяка жена. Но според мен той не ме разбра правилно и аз отново станах жертва на красотата си.

— Значи и той! — заскърцах със зъби.

Скочих и затърсих меча си, но Арсиное ме хвана за ръката.

— Между нас не се случи нищо непристойно — обясни тя. — Дадох му да разбере, че нямам намерение да падам в клопката му. Той помоли за извинение и в края на краищата ние си останахме само приятели. — Тя се усмихна и добави: — Турмс, аз мога да му помогна да осъществи стремежите си. Той не е глупав и не иска да вижда в лицето ми враг, което неминуемо би станало, ако ме беше оскърбил.

Надеждата и съмнението се бореха в душата ми, когато погледнах в очите й.

— Можеш ли да се закълнеш — попитах аз накрая, — че Дорией не те е докосвал?

— Дали ме е докосвал или не ме е докосвал — какво значение има? Е, докосна ме. Но имай предвид, че той въобще не ми е по вкуса. И изобщо между нас не се случи нищо такова, за което се съмняваш. Готова съм да се закълна, в който и да е от боговете. Избери! В кого искаш да се закълна?

— Закълни се в името на любовта ни! — предложих аз.

— Кълна се! — каза тя след мигновено колебание, но на мен не ми трябваше повече.

Скочих, преди да успее да ме задържи.

— Чудесно! — извиках. — Ще отида да разбера как точно е станало всичко.

— Не ходи! — уплашено извика Арсиное, но като видя, че не може да ме възпре, каза: — Впрочем отиди, щом толкова ти се иска. Може би ще му повярваш, след като не искаш да повярваш на мен.

Усетих, че укорът в очите й ме измъчва прекалено много, затова се обърнах и решително напуснах стаята. Желаех да чуя истината от устата на Дорией. Иначе, мислех си, разсъдъкът ми не ще издържи на огромното напрежение. Тогава все още бях наивен и не съзнавах, че с Арсиное няма да имам и миг спокойствие.

Намерих Дорией, който се къпеше в топлия минерален водоем в двора на къщата. Водата миришеше на сяра и могъщото тяло на спартанеца изглеждаше още по-силно. Опитах да се успокоя, седнах на края на басейна и казах:

— Дорией, помниш ли стадиона в Делфи, където се състезавахме, ти и аз? Помниш ли живота ни в Коринт, битките в Йония? Нашето другарство е старо и изпитано. Ти си честен мъж и знаеш, че и най-горчивата истина е по-добра от изтънчената лъжа. Няма да ти се разсърдя, ако бъдеш откровен с мен. Заклевам те в името на приятелството ни и те питам: спал ли си с Арсиное?

Дорией не издържа погледа ми и сведе очи. После прочисти гърлото си и каза едва чуто:

— Хм, само два-три пъти, не повече. И какво от това? Не исках да обиждам никого, но пред чара на тази жена всеки мъж е безсилен.

Искреността му ми доказа, че в любовните дела той е също тъй наивен като мен, макар тогава да не съзнавах ясно всичко това. С треперещ глас аз го попитах:

— Насила ли я овладя?

— Насила, аз? — удиви се Дорией, като ме гледаше с широко отворени очи. — Кълна се в Херакъл, че ти съвсем не познаваш тази жена, Турмс! Нали ти казах, пред нея никой не може да устои!

След като си призна, на него изведнъж му олекна и той каза:

— Само, моля те, нито дума пред Танаквил! Не искам да й причинявам болка. Виж, за всичко е виновна Арсиное. Тя започна да гали мускулите ми и да им се възхищава, а след това каза, че като мъж ти не можеш да се мериш с мен.

— Ах, значи така! — промърморих аз.

— Разбираш ли — продължи той, — изглежда, че Танаквил ме беше похвалила много пред Арсиное и тя явно искаше да изпита достойнствата ми. Признай сам, Турмс, че не се иска много от Арсиное, за да разпали неудържима страст в тялото на всеки мъж! Мога да ти призная искрено, че когато тя започна да гали мускулите на бедрата ми, аз не бях в състояние да мисля за никакво приятелство… Да продължавам ли?

— Няма нужда — прекъснах го аз. — Всичко ми е ясно.

Но всъщност съм разбрал много малко от истината тогава.

— Дорией — казах, след известно колебание, — всичко това е все пак странно. Тя самата ми каза, че като мъж ти изобщо не я интересуваш.

Дорией се разсмя, смигна ми и започна да си играе с мускулите на гърдите си.

— Нима? — каза той. — Е, може би ти го е казала от състрадание. Жалко, че не можа да я видиш и да я чуеш тогава…

Отново скочих като ужилен и едва не паднах в басейна.

— Престани, Дорией! — изсъсках. — Не се сдържам вече! Замълчи!

Избягах, като едва успях да не се разплача. Бях разбрал едно: че на никого не мога да имам доверие и най-малко от всички — на Арсиное. Добре е всеки човек да преживее поне веднъж нещо подобно, за да не си остане завинаги глупак. Такъв си е животът, и разочарованието в него е съвсем в реда на нещата, както плесента на хляба или сълзенето на очите при простуда. Но едва се озовах отново в залата за пиршества на Танаквил, и ме обзе злоба. И още нещо: изведнъж почувствах странно облекчение. Вече не бях обвързан в приятелство с Дорией. Той беше скъсал нишката, която ни свързваше, макар всичко да се беше случило не по негова вина.

Когато влязох при Арсиное, тя седеше на ложето. Погледна ме с леко разтревожен поглед и попита:

— Е, Турмс, говори ли с Дорией? Сега вярваш ли, че между нас двамата не се е случило нищо непристойно? Може би трябва да се срамуваш от себе си, понеже се усъмни в мен!

— Ако трябва някой да се срамува, това не съм аз, Арсиное — отвърнах. — Моля те, не бъди толкова безочлива. Дорией ми призна всичко.

— Призна всичко? Че какво има да се признава? — удивена попита Арсиное.

— Спал е два-три пъти с теб. Не се прави, че не разбираш, — свлякох се на ложето и закрих лицето си с ръце. — Защо ме излъга и защо се закле в името на любовта ни? Ах, Арсиное, никога вече няма да мога да ти вярвам!

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Турмс, говориш глупости! Дорией не би могъл да признае нещо, което не е било. Нима този спартанец иска да ни скара? Нима иска да посее съмнение в сърцето ти? Нищо друго не ми идва на ум.

В душата ми отново се зароди надежда и аз нямах сили да я угася. Тя разбра по очите ми, че се колебая, и побърза да прибави:

— Турмс, разбрах всичко. Навярно съм накърнила мъжкото самолюбие у спартанеца, когато го отхвърлих безжалостно. А сега той си отмъщава, като ме черни, защото знае, че му имаш доверие.

— Престани, престани, Арсиное! — умолявах аз. — И без това ми е тежко. Дорией каза истината. Отдавна го познавам и знам, че е така.

Арсиное обви ръцете си около шията ми и ме погледна в очите. Изведнъж тя се отдръпна сърдито и произнесе с горчивина:

— Стига! Вече нямам сили да се боря за любовта ни. Щом искаш да вярваш на другите повече, отколкото на мен, не мога да ти помогна, Турмс! Омръзна ми да се оправдавам. Край! Още утре се връщам в Ерикс!

Какво друго ми оставаше? Паднах на колене и започнах да моля за прошка, укорявайки се за съмненията си. Тя беше завзела душата ми и без нея щях да умра. Отново се понесохме в облаците и от висините на блаженството всичко земно ми се струваше неистинско и незначително — дори лъжата и измамата.

3.

Най-сетне морето беше годно за мореходство. Цяла зима фокейците се бяха трудили да вдигнат по-високо стените на Химера. Моряците чакаха с нетърпение да потеглят отново на път. Дионисий отпразнува пускането във водата на новия кораб, а двата стари петдесетвеслени съда бяха поправени и по-здрави от всякога. Той провери лично всяка дъска в обшивката, всяко въже и всяко весло. Вечер воините точеха мечовете си, мереха ризниците, предпазителите за слабините и наколенниците. Някои от ризниците се оказаха тесни, тъй като повечето от моряците бяха напълнели от спокойния живот в Химера. Гребците пееха непристойни прощални песни, а тези, които бяха успели да се оженят за местни, обмисляха как да им съобщят, че трябва да ги оставят на брега, тъй като би било прекалено рисковано да се вземат толкова много жени на път.

— Ти чакаш дете, мила — казваше мъжът, — а морето е много по-коварно, отколкото си мислиш. Ако ни нападнат тиренци, няма да можеш да се защитаваш и аз ще се притеснявам прекалено много за теб. Събери търпение! Веднага щом се доберем до Масилия, ще изпратя вест, а на следващата пролет ще дойда да те взема.

Колкото и убедителни да се мъчеха да бъдат, колкото и искрено да гледаха жените си в очите, в отговор чуваха само вой и плач. Жените коленопреклонно ги умоляваха да останат, да не тръгват на опасен път. Мъжът отвръщаше:

— Повече от всичко на света бих желал да остана с теб! И без това ми е тежко да напусна спокойния живот тук, а ти правиш нещата още по-непоносими. Уви, аз се заклех пред своя водач, пред Дионисий, че ще му бъда верен и ще го последвам дори накрай света. Заклех се с най-страшна клетва и не мога да се превърна в клетвопрестъпник!

Кринип обаче заповяда на всички женени фокейци да оставят пари за издръжка на жените си. Сумата зависеше от положението, което мъжете заемаха на корабите на Дионисий. Тридесет драхми — от гребците, сто — от бойците. Освен това всички жени, които бяха заченали през зимата, трябваше да получат по още десет драхми от военната плячка на Дионисий и останалите, като не беше важно дали тези жени са успели да се омъжат или не. Вбесени от наглостта на Кринип, моряците се събраха на градския площад и гръмко завикаха към двореца на тирана, наричайки го неблагодарник, скъперник и с какви ли не още обидни думи.

— Нима освен нас в Химера няма други мъже? — възклицаваха те през сълзи. — Та нали знакът на града ви е петелът. Не е наша вината, че са толкова разпуснати нравите ви. Цяла зима ни караше да работим като роби, а вечер, когато слънцето се скриеше, беше забранено човек да излезе из града, тъй че не ни оставаше нищо друго, освен да се приберем и да си легнем. А вашите жени сами се пъхаха в леглата ни! Нима мислиш, че бихме могли да ги обидим, след като ни бяха предложили гостоприемството си? Ние не сме варвари. Знаем как да се държим, за да останат доволни стопанките ни!

Кринип си запушваше ушите. Той нямаше никакво намерение да отменя заповедта си.

— Длъжни сте да уважавате закона. А за жителите на Химера моята дума е закон. Поне докато ми се вее брадата. Впрочем разрешавам ви да вземете жените си на корабите, ако искате. Моля, избирайте!

Независимо от шума и виковете Дионисий оставаше спокоен и не вземаше ничия страна. Та нали все още не беше успял да измъкне съкровищата си от подземията на Кринип.

Той наблюдаваше мълчаливо суетата по площада. Когато хората му започнаха да си дерат дрехите в знак на протест, Дионисий хвана за рамото най-близкия моряк, който се оказа гребец, и го попита:

— Какъв е този знак на гърба ти?

Гребецът се обърна, погледна към рамото си и обясни:

— Това е вълшебен знак, който с нищо не може да се измие. Той ще ме защити от бъдещи рани, макар да струва само една драхма.

Около Дионисий се струпаха и други моряци и някои от тях се похвалиха със същия знак, а други поискаха и те да си го купят. Дионисий се намръщи:

— Приличате ми на тракийските стражи, които рисуват сини знаци на птици по бузите си. Колко от вас имат вече този знак?

Оказа се, че по-голяма част от воините се бяха възползвали от услугите на пътуващия прорицател, който беше набол под лопатките им знаци, предпазващи от гибел, след което ги беше оцветил със синьо свещено багрило и ги беше поръсил със свещена пепел. А понеже прорицателят беше пристигнал само преди няколко дена, раните не бяха още съвсем зараснали. Знакът имаше формата на полумесец и се нанасяше с остър нож под лявата лопатка. След като посипвал раните с пепел, прорицателят завършвал делото си със свещена плюнка, тъй че моряците вярваха твърдо във вълшебството на знаците.

— Доведете ми тук този прорицател! Искам да видя лявата му плешка! — заповяда Дионисий.

Хората му хукнаха да търсят магьосника, но той като че ли беше пропаднал вдън земя и никой не можа да го намери, макар че го търсиха цял ден. Тези, които бяха останали без знак, ругаеха другарите си, че не им бяха съобщили по-рано за тази възможност. Щастливците разказваха, че прорицателят бил млад мъж с лъскава като мед кожа, който говорел гръцки като чужденец.

Докато Дионисий разпитваше хората си, Кринип се измъкна, като се оплака от болки в стомаха. Дионисий също не изглеждаше съвсем добре и дори сякаш нямаше сили да кори за нищо фокейците. Привечер той се появи в дома ни заедно с кормчията на най-големия кораб и каза:

— Синият знак по гърбовете на мъжете означава, че сме разкрити. Кринип ще дойде тук тази нощ, защото се страхува да ме кани вече. Трябва повече да мълчите и да слушате какво има да ни каже.

Дорией веднага се намеси:

— Аз ще постигна своето си! И много се радвам, защото ми се струва, Дионисий, че ти си готов да се присъединиш към мен. Това означава, че няма да има нужда от двубой помежду ни.

Дионисий въздъхна:

— Добре, добре, спартанецо. Но внимавай: нито дума за Сегеста в присъствието на Кринип. Иначе той няма да ни позволи дори да тръгнем. С теб може да се уговорим така, че аз да командвам на море, а ти — на суша. Навярно ще ни се наложи да завземем някой от крайбрежните градове при Ерикс — трябва да има къде да оставим корабите си.

След кратко мълчание Дорией отвърна:

— Може и да си прав. Но имай предвид — щом се установим на брега, корабите няма да са ни нужни повече. Ще заповядам да бъдат изгорени, за да отрежем пътя си назад.

Дионисий се опита да скрие недоволството си и само кимна, а Микон полюбопитства:

— Защо смяташ, че синият знак е предвестник на беда?

Дионисий поиска да проверим добре дали не ни подслушват жените и едва когато се убеди, че сме сами, зашепна:

— Близо до Химера се е появил финикийски стражеви кораб. Само да тръгнем по море, и те веднага ще съобщят за нас на флотата си.

— Но Химера не воюва с финикийците — казах аз. — Напротив, Кринип е приятел на Картаген, макар да пази като зеницата на окото си независимостта на града си. И изобщо — какво общо има всичко това със знака на прорицателя?

Дионисий ме ръчна с показалец под лявата плешка, усмихна се мрачно и каза:

— Именно на това място финикийците правят първия разрез, когато ще да одират жив някого. Не докосват главата, ръцете и краката. Ето защо жертвата им не умира в течение на няколко дена и дори е в състояние да ходи. Ако те интересува, мога да ти разкажа още подробности за жестокостите им.

Дорией пребледня от ужас, а Дионисий продължи:

— Някой ни е предал и в Картаген е известно, че плячката ни не е добита само от боя при Ладе. От този миг занапред опасността ни дебне на всяка крачка. Картагенците само чакат да напуснем Химера. Възможно е те да са предупредили и съюзниците си — етруските. Макар напоследък да си мисля, че явно не е възможно да се доберем до Масилия, тиренците и без това не биха ни пуснали в собствените си води, затова не бива да се вълнуваме чак толкова…

Микон, който беше започнал да пие от сутринта, произнесе с тържествен глас:

— Не съм от страхливите, но ми е опротивял трудният живот в морето. С твое позволение, Дионисий, бих останал в Химера, за да лекувам тукашните хора.

Дионисий се разсмя на висок глас, потупа Микон по рамото и обясни снизходително:

— Ако останеш тук, Микон, то рано или късно Кринип ще те предаде на финикийците, които ще ти одерат кожата и ще я увесят пред портите на Картаген за назидание на пиратите. Нашите лица — моето, твоето, на Дорией и на Турмс, както и на по-изявените от моряците ми, са известни на онези коварни същества, финикийците, можеш да бъдеш сигурен. Те отдавна замислят как да ни хванат, дори и ако успеем да се доберем до Масилия.

— Но нали се отказахме да плаваме натам! — извика Дорией.

— Вярно е — успокои го Дионисий, — но те мислят, че тръгваме по този път, понеже такива са слуховете. Ето защо тези хитреци белязаха хората ми и по този начин биха ги разпознали дори и след много години. Да речем, някой от моите хора, бивш морски разбойник, отдавна се е отказал от пиратския живот и вече е беззъб старец. Но ето че по някаква случайност същият се намира на търговски кораб, който финикийски стражеви кораб спира за проверка. Заповядват на всички мъже да свалят горната дреха, виждат знака на гърба на моя бивш моряк и само след няколко часа кожата му се развява на палубата на кораба, а самият той се гърчи полуодран на кърмата, докато не издъхне, но това ще стане чак след един-два дена, а дотогава финикийците ще го поливат от време на време със солена морска вода.

От тези думи ни призля. Дионисий изгледа мрачните ни лица и каза поучително:

— Човек, който бърка в гнездо на диви пчели, лаком за мед, трябва да знае какво го чака. Бяхте съвсем наясно с какво се захващате, когато се присъединихте към мен.

Думите му не бяха съвсем правдиви, но нямах желание да споря. Така или иначе, по нищо не се отличавахме от Дионисий и хората му — поне в очите на финикийците… В този миг в стаята влезе кормчията, когото Дионисий бе изпратил навън на пост, и съобщи, че стопанката на дома се прибира заедно с приятелката си. Дионисий погледна смутено, затрепери и извика:

— Не, не искам да се срещам пак с онази жена!

Но Арсиное нахълта така стремително в стаята, че едва не скъса завесата на вратата. В ръцете й видях някаква лъскава космата топка, която тя насочи към мен:

— Турмс, виж какво купих!

Погледнах и осъзнах, че тя държеше малко животно с жълти очи в ръцете си, от онези, дращещи чудовища, които египтяните смятат за свещени животни. В другите страни по света обаче такива животни са истинска рядкост. Веднъж видях едно подобно в Милет, в дома на знатна гражданка, която се славеше с лекомисленото си поведение. Не е изключено, твърдяха някои, че Милет бе загинал именно заради нравите на такива като нея.

— О, котка! — извиках аз. — Бързо отнеси това опасно животно навън! Нима не знаеш колко остри са ноктите му?

Бях огорчен и затова, защото котките бяха извънредно скъпи животни, а аз така и не разбирах откъде взима Арсиное пари за покупки. Но тя се разсмя радостно и възкликна:

— О, Турмс, не бъди дребнав! По-добре я вземи и я погали! Погали я, не бой се! Виж колко е лъскава козината й. Вземи я, порадвай й се!

И тя пусна в скута ми котката, която изфуча и впи нокти в гърдите ми, после скочи на рамото ми и го разкървави, след което се покатери на главата ми и скочи оттам на рамото на домашния бог на Танаквил.

— Ах, Турмс, цял живот съм си мечтала да имам такъв прелестен звяр! — бъбреше през всичкото това време Арсиное. — Повярвай ми, тя е съвсем питомна. Ти просто я изплаши с виковете си. Представи си само как ще бди над съня ми, свита на ложето ни! Очите й са подобни на малки светилници и мъждукат успокоително в тъмнината. Не, ти в никакъв случай не би поискал да ме лишиш от такова удоволствие!

Под съчувствените погледи на Дионисий, Дорией и Микон аз усетих, че се изчервявам от срам и яд.

— Изобщо не съм викал и не се боя от тези животни, а ги смятам за безполезни. Но и без това скоро ще отплаваме и няма как да вземем с нас котката.

— Защо не й кажеш и накъде точно се каним да отплаваме — каза саркастично Дионисий. — Не съм мислил, Турмс, че ти ще се окажеш най-бъбривия сред нас.

— И без това всички из града говорят, че ще отплавате скоро! — отвърна Арсиное. — Съветът в Картаген иска да накара някак Кринип да ви затвори в тъмница или да ви изгони от града. Всичко това ми каза търговецът, от когото купих котката. Той я държеше в клетка, пред която бяха запалени благовония. Каза ми, че ми я дава евтино, за да ми донесе късмет при плаването. — Арсиное ме погледна и като изтълкува неправилно израза ми, допълни: — Е, разбира се, и защото съм красива жена. Не е моя вината, че някои мъже искат да правят подаръци или да отстъпват стоките си по-евтино на красивите жени. Всеки умен съпруг не би имал нищо против това, тъй като няма да му се налага да харчи много, ако жена му получава подаръци.

Но ние бяхме тъй потресени от новината, която чухме от устата на Арсиное, че последните й думи останаха без отговор. Дионисий вдигна ръце и прошепна:

— Дано се смилят над нас боговете! Не можем да се надяваме на ничия друга помощ.

— Навярно това е пак военна хитрост на финикийците — промълвих аз. — Те нарочно са пробутали на Арсиное котка, която, както знаем, носи нещастие! Този търговец финикиец ли беше?

Арсиное продължаваше упорито да гали котката:

— Съвсем не! — отвърна тя. — Ако искаш да знаеш, той е тиренец, а освен това ти е приятел. Казва се Ларс Алсир. Тъкмо той ми продаде котката евтино, за да може да ти носи късмет и на теб!

Олекна ми, тъй като знаех, че Ларс Алсир не ми желае злото. Дионисий се разсмя внезапно и протегна огромната си лапа, за да погали котката. Арсиное му се усмихна с благодарност:

— О, Дионисий, само ти ме разбираш! — Ако не беше котката пак в скута й, струва ми се, че тя би се хвърлила в обятията му. — Турмс е наивник и не вижда по-далече от носа си! Та как би могъл търговецът да бъде финикиец, след като всички финикийци са спрели да търгуват с твоите хора. От тях не можете да си купите дори хляб или сушена смокиня. Доколкото знам, те са започнали да забраняват и на другите търговци да ви продават каквото и да е. Каква глупост наистина! Как може да се забрани на търговец да продава стоката си…

— Незабавно върви при жреците на Посейдон и ги разбуди! — обърна се Дионисий към кормчията си. — Помоли ги да ни продадат десет вола за жертвоприношение, колкото и да струват. Ако те откажат, подкупи някого да ги купи уж за себе си и му заплати щедро за услугата. Вътрешностите и костите нека останат на кладата, а печеното месо да се пренесе на корабите още тази нощ — той се обърна към Арсиное, за да поясни: — Прости ми, че се наложи да те прекъсна. Но като те гледах заедно с котката, изведнъж ми се прииска да принеса десет вола на Посейдон. Нали ме разбираш?

Арсиное присви дяволито очи и продължи:

— Дори и Ларс Алсир не би посмял да ми продаде котката, ако стане известно, че съм приятелка на Турмс. Тук никой не знае нищо за мен, макар че всички любопитстват коя съм, щом ме видят да се разхождам по улицата с малкия прислужник на Танаквил, който ми държи слънчобрана.

Хванах се за главата, тъй като й бях забранил да напуска дома, за да не привлича прекалено много внимание. Но Дионисий взе ръката й в своята и я попита:

— Кажи какво друго чу из улиците на Химера?

Не му се наложи да я пита втори път.

— Финикийските търговци искат Кринип да им върне дълга, който той направил, като взел от тях пари за надстройката на градските стени. Хората се смеят и се мъчат да отгатнат как ще свърши всичко това и дали финикийците ще разрушат стената, ако не си приберат парите — каза на един дъх Арсиное. Изведнъж се намръщи и като ми хвърли мрачен поглед, прибави: — Освен това Ларс Алсир ми каза нещо за теб, Турмс, и за внучката на Кринип. Какво общо имаш с нея?

По глупаво стечение на обстоятелствата точно в този миг в стаята нахълта верният слуга на Кринип, за да съобщи, че господарят му пристига. Почти веднага пред очите ни застана самият Кринип — задъхан и в ръце със сандалите си. Зад него стоеше Терил със златния венец на главата и с уплашен вид, а след него в стаята влезе и Кидипа, която сякаш беше доведена тук от злите сили. Поне така ми се стори тогава. При вида й Арсиное хвърли котката на пода и стана. Очите й горяха яростно.

— Откога младите козички тичат след мъжете? — попита тя. — В Химера се носят много слухове, но изобщо не можех да предположа, че бащата на тази нахалница я води тук като сводник, за да я срещне с мъж, който не се интересува от нея и който въобще не й подхожда. Ще ми заплатиш за това, Турмс! На твое място бих потънала вдън земя от срам. — Пристъпи към Кидипа, изгледа я и обяви: — Та тя няма гърди! Освен това очите й са много раздалечени. И стъпалата й са прекалено големи!

Не ми оставаше нищо друго, освен да награбя Арсиное и въпреки съпротивлението й да я отведа в покоите ни, далече от всички присъстващи. Котката се втурна пред нас и скочи на ложето ни, преди да успея да бутна на него Арсиное. Хвърлих я тъй рязко, че дъхът й секна за миг, но затова пък, стори ми се, че прочетох в очите й почит.

— Ах, Турмс, как можеш да се държиш толкова грубо с мен! Нима наистина си влюбен в това разглезено момиче? Навярно заради нея беше дошъл в Ерикс. Защо ти трябваше да ме взимаш със себе си тогава? Може би, за да си поиграеш с мен?

— Кидипа… — обърках се аз. — Искам да кажа, Арсиное! Пази си душевните и телесните сили за по-големи изпитания. Възможно е още тази нощ да вдигнем котва, а утре вече да станем храна на рибите. Приготви се за път и моли богинята да ти помогне!

Но Арсиное не ме слушаше. Тя ме хвана за дрехата, дръпна ме с всичка сила и извика:

— Не се опитвай да се отклониш от темата, Турмс! По-добре признай, че си беше уредил среща с Кидипа. Сега ще отида и ще я убия! Как посмя? Явно си мислел, че ще съм заспала по това време и ще можеш да се отдадеш свободно на любовни наслади.

Понеже съвестта ми не беше съвсем чиста, побързах да отговоря:

— Скъпа Арсиное, грешиш! Аз бях не по-малко учуден от теб, когато видях, че Кринип е довел внучката си, и дори не разбирам защо този глупав старец я е домъкнал със себе си на таен съвет… Ако искаш, можеш да задържиш котката. Нямам нищо против нея, стига да не я пускаш да спи при нас. Освен това, чудя се защо Ларс Алсир е клюкарствал с теб днес! Мислех го за по-мъдър мъж.

Арсиное се успокои и каза:

— Между другото, Алсир ме помоли да ти предам нещо, но в суматохата забравих какво беше. За щастие се махаме оттук! Скоро около теб няма да има нахални девици, които да желаят да те прелъстят.

— Арсиное — възразих отчаян аз, — повярвай, тя наистина не ме интересува и не бих се докоснал до нея дори с щипци. От момента, в който те срещнах, дори за миг не съм помислял за Кидипа и когато я видях днес, сам се учудих на себе си, че някога бях впечатлен от нея. А тя наистина има големи стъпала, добре че ми каза, не бях го забелязал по-рано. Освен това очите й наистина са доста раздалечени.

Арсиное ме хвана за косата и изсъска:

— Ако не спреш да говориш за Кидипа, аз ще ти извадя очите! Значи ти успя набързо да я разгледаш и си преценил всичките й прелести! — Но изведнъж тя се отпусна на ложето и започна да търси нещо из пазвата си. — Спомних си, че Ларс Алсир ме помоли да ти предам това — и тя извади малка черна статуетка на морско конче, голяма колкото палеца ми. — А за да е сигурен, че ще изпълня поръката му, той и на мен ми подари морско конче, само че златно. Не мога да разбера защо му е да ти праща такава евтина дрънкулка, макар кончето да е мило на вид, не намираш ли?

— И какво друго ти поръча да ми предадеш? — изгубил търпение, попитах аз.

— Не бъди нетърпелив — каза Арсиное и смръщи чело. — Само ме объркваш. А, да, той каза, че всичко ще се развие добре за теб, макар да си се свързал със земята, и прибави, че това всъщност не го учудва, след като е видял мен. Но все пак имаш нужда от съвет, така каза той. А съветът му гласи следното (той го повтори няколко пъти): два картагенски бойни кораба са скрити в крайбрежните гори на запад от Химера, а пред градските стени, пред храма на Якх, е издигната клада. Тя е пред самия олтар, за да не буди учудване у никого. Огънят ще бъде запален, когато тръгнете на път. Каза, че и други бойни кораби са на път към Химера, тъй че за фокейците било най-добре да се махнат колкото се може по-скоро оттук.

Тя въздъхна и се протегна на ложето, заела съблазнителна поза и галейки разсеяно котката. Но всичко, което разказа, беше извънредно важно, тъй че се въздържах да легна до нея, въпреки че много ми се искаше.

— Трябва да се върна при другите, Арсиное — казах аз. — Съветът е започнал, а Дионисий има нужда от мен.

— Няма ли да ме дариш с прощална целувчица? — попита тя със слаб глас. — Нима толкова бързаш да видиш оная нахалница?

Затворих очи и се наведох да я целуна, а тя обви ръце около шията ми и не ме пусна, докато не осъзнах колко трудно ми е да се разделя с нея. После ме отблъсна сърдито:

— Турмс, нима дори сега мислиш все за същото? Само това ли искаш от мен? Бих могла да ти бъда съветница, моята женска мъдрост би ти била от полза.

И тя ме побутна към вратата, а след това отново се излегна и взе пак да гали котката. Явно беше доволна от себе си.

4.

Алчният Кринип с радост би задържал за себе си богатствата ни и ако имаше смелост, би заповядал на хората си да убият Дионисий. Но понеже беше голям хитрец, той се отнасяше с уважение към него и чувстваше, че военачалникът е нащрек. Освен това се беше обвързал пред Дионисий с клетва над свещените амулети. Този старец с болен стомах беше господствал дълго и щастливо в Химера благодарение на същите амулети, та беше започнал да вярва в тях. И когато бе почувствал, че смъртта не е далече, той бе решил да не дразни подземните духове и да не нарушава клетвата си.

Когато влязох в залата за пиршества, видях, че Кринип се пазари добродушно с Дионисий за част от съкровищата. Искаше да получи една десета от цялото богатство, скрито в подземията му, срещу това, че корабите ни ще напуснат Химера без никакви затруднения. Кидипа наблюдаваше любезно беседващите мъже. Почувствах изпитателния й поглед и затова реших да разкажа незабавно на другите за новините, които бях научил току-що от Арсиное. В този миг в залата влезе кормчията и съобщи, че жертвените клади пред храма на Посейдон вече горят и жреците приготвят волското месо за изпичане. Дионисий разпореди да бъдат изпратени някои от хората му при градските врати, за да залеят с вода кладата близо до олтара на Якх, а така също и незабавно да се каже на всички моряци да се приготвят за път.

Кринип доби строг вид, прекрати пазаренето и заяви:

— Много се радвам, че по-рано издадох заповед жителите на Химера да не излизат навън след залез-слънце. Това, разбира се, не се отнася за жреците. Ако хората ти срещнат стражари, нека не се стесняват, а да ги бият, както правят винаги, поради което мисля, че и стражите ми предпочитат да избягват хората ти, Дионисий.

Кринип се уговори с Дионисий преди разсъмване някои от най-хитрите моряци (в чиято вярност Дионисий не се съмняваше) да нахълтат в дома на тирана, да обезоръжат охраната и да проникнат в съкровищницата, а прощалният ни дар да се разпилее по пода, сякаш един от чувалите е бил изпуснат в бързината и съдържанието му се е разсипало.

— Забранявам ви да убивате пазачите ми — каза Кринип. — Те са ми нужни, затова трябва само да ги вържете, за да не тръгнат подире ви. Запушете им и устите, да не викат и да не вдигнат всички в къщата. А що се отнася до стражата при градските врати, може да убиете един-двама, за да изглежда всичко правдоподобно. Плиснете портите на града с кръвта им. Аз ще сложа нарочно някои хора, от които бих се отървал с удоволствие по най-различни причини. Въздържал съм се сам да издавам смъртни присъди, за да не всявам безпричинен страх у гражданите. — Навъсен от болките в корема, той същевременно се разхили и си поглади брадата. — Не знам дали финикийците ще ми повярват, че си се изплъзнал от града с плячката си въпреки волята ми. Но в картагенския градски съвет заседават мъдри и опитни хора, за които мирът и търговията са по-важни от ненужните спорове, та се надявам те да се направят, че ми вярват. И доброто ми име няма да пострада, въпреки че цяла зима съм оказвал гостоприемство на пирати.

Кидипа погали дядо си по бузата и го помоли:

— Не се вълнувай, дядо, и не се уморявай с толкова приказки! Всичко ще се уреди. Прибери се вкъщи и се наспи добре. Не забравяй да се завиеш презглава, за да не чуеш нищо и да не видиш нищо. Надявам се, че ще ми разрешиш да целуна за сбогом присъстващите тук мъже, нали, дядо, и да им пожелая щастливо плаване?

Тя прегърна Дионисий и притисна устните си до неговите. Но мислите му бяха заети със съвсем други неща. След това тя целуна по същия начин Дорией и Микон. Най-накрая се приближи и до мен, вдигна се на пръсти и внимателно се вгледа в лицето ми, а след това, без да пророни и дума дори, изведнъж ме захапа по долната устна, и то така силно, че тя веднага се поду. Вместо да мисля за това, което ни чака, аз се разтревожих какво ще каже Арсиное, като види устната ми.

След като се простихме с Кринип, пожелахме му дълъг живот и му благодарихме за гостоприемството, настъпи ред да принесем жертва пред домашния бог на Танаквил. По време на обреда Дорией изведнъж избухна в смях:

— Интересно би било да се види лицето на Кринип, когато узнае, че сме се запътили към Ерикс и ще нападнем Сегеста. Ще му се наложи да се разправя доста повече с финикийския съвет, отколкото си мисли.

Дионисий също се разсмя и отвърна:

— Прав си, и на мен също ми е смешно, като си го помисля. Щом излезем в открито море, ще потеглим в посока, която ще обърка картагенските кораби.

Дорией беше толкова самовлюбен и дотолкова заслепен от собствените си планове, че потупа приятелски Дионисий по рамото и каза:

— Когато сме в морето, ти си военачалник. Дори се радвам, че картагенците ни разкриха. Иначе в момент на отчаяние ти би решил навярно да отплаваме все пак за Масилия. А сега не ти остава нищо друго, освен да се включиш във войната за Ерикс, тъй като картагенците веднага биха ти одрали кожата, само да им паднеш в лапите.

Дионисий се усмихна и отвърна:

— Ти изрече златни слова, о, потомъко на Херакъл!

Дорией прие това в буквален смисъл и се изпъчи горделиво, но аз подозирах, че Дионисий имаше предвид следното: когато боговете дарили Херакъл със сила и мъжество, те същевременно му отнели разума.

Времето течеше и Дионисий реши да започне последните приготовления, а на мен ми каза да проверя по списъка с вещите дали Кринип не си е присвоил повече, отколкото му се полагаше. Дорией заяви, че няма намерение да участва в никакви обири и няма да убива никого, тъй като е под достойнството му. Остатъкът от нощта той реши да прекара при съпругата си Танаквил, за да се прости с нея и да уговори тайните условни думи и знаци, които трябваше да се предадат на синовете й в Сегеста, както и на сиканите в горите на Ерикс, щом се разгори бунтът. Той се съгласи с желание да се погрижи също и за Арсиное и нещата, които тя трябваше да вземе със себе си. Все пак не бях сигурен дали Дорией ще се справи както трябва, затова помолих и Микон да следи Дорией и да има грижа дори за котката, на която явно съдбата беше отредила да отплава с нас.

Всичко беше извършено точно по план, както предвидихме. Стражата в дома на Кринип не оказа съпротива и остави оръжието си още при първата заплаха. Хората на Дионисий им вързаха ръцете и ги удариха по главите, за да не се усъмни никой във верността на тези стражници към Кринип. Самият Кринип беше оставил на видно място ключа за подземията, за да не се наложи да разбиваме красивата порта, която водеше към тях. След като се добрахме до съкровищата си, моряците на Дионисий ги отнесоха на гърбовете си до пристана под освиркванията на нощната стража по улиците. По-едрите и по-неудобни за носене вещи Дионисий разпиля собственоръчно из къщата на Кринип — това беше уговореният прощален дар за тирана и семейството му. Но го извърши без особено желание, само за да не наруши дадената вече дума. Аз също бях обзет от яд, като гледах колко много скъпи вещи остават в дома на алчния Кринип.

Дионисий обаче ме успокои и каза, че грабенето е винаги по-лесно, отколкото продаването на придобитата с кръв плячка на разумна цена. Загубата ни беше неминуема още от момента, в който съкровищата ни се намериха в подземията на тирана.

Моряците, които не бяха малко, се трудиха цяла нощ. Те пренесоха на корабите и жертвеното месо, изпечено на олтара на Посейдон, и отмъкнаха някои неща от къщите на Химера — мехове с вино, зехтин и торби с грах. Дионисий махна пренебрежително, чул оплакванията и виковете на ограбените граждани, а когато женският плач стана почти непоносим, той заключи:

— Оплакват мъжете си, които тръгват на опасен морски път. Плачът и стенанията са нещо естествено за женското поведение и ние не можем да им заповядваме да замълчат. Уверен съм, че скоро ще се смеят от радост, когато родят красиви и здрави младенци. Ясно е, че оставихме вечна следа в Химера!

Но и на него, както и на мен, му беше трудно да се раздели с Химера, града, в който преживяхме толкова много незабравими спокойни часове.

Бяхме сред последните, които напуснаха града. След като се убеди, че Дорией, Арсиное и Микон са вече на кораба, Дионисий даде знак на хората си, които бързо се разправиха с градската стража, която ни наблюдаваше недоброжелателно. Както беше уговорката с тирана на града, кръвта на градската стража беше плисната пред вратите на града, и то доста обилно, сякаш моряците искаха да облекчат болката си от раздялата с жените си и с града. За спомен от Химера те снеха с голям труд каменния петел от градските врати и го качиха на един от корабите.

Пролетната нощ бе огласена от всевъзможни звуци. Вълните се блъскаха с шум в прибрежните камъни. Мракът все още не беше отстъпил на зората и хората различаваха едва-едва силуетите на другарите си. Щом усети под нозете си клатещата се палуба, Дионисий взе да върти нос, за да определи посоката на вятъра, погледна на север, на запад и накрая каза:

— Турмс, повелителю на ветровете, направи така, че да се вдигне лек вятър, иначе бялата ти кожа като дреха ще падне в нозете ти.

Навярно само се шегуваше, тъй като не последва команда за вдигане на платна. Той разпореди само корабът да бъде приготвен за отплаване и гребците да бъдат готови по местата си. Двата петдесетвеслени съда вече напредваха към открито море и се скриха в тъмнината от погледите ни. До нас достигаха само далечните удари по гонга, определящи такта на гребците. Но ето че Дионисий даде тихо някаква заповед на кормчиите и на началниците на гребците. Три реда весла с шум се врязаха в морската вода, а под палубата се дочуха болезнените крясъци на гребците, които, несвикнали с новите гребла, бяха успели вече да прищипят пръстите си между отворите и веслата. Бавно и предпазливо започнахме да се отдалечаваме от брега.

Ако не беше лекият ветрец, навярно бихме заседнали в плитчините, но всичко потръгна и гребците свикнаха скоро с новия кораб. Съдът увеличи скоростта си.

Химера остана далече зад нас. Мъката ми беше толкова голяма, че сълзи потекоха от очите ми. Струваше ми се, че не оплаквам само града, а и своята слабост. Когато Дионисий ме помоли да призова вятъра, аз разбрах какво беше имал предвид Ларс Алсир, когато беше казал на Арсиное, че съм се обвързал със земята. Тази жена ме теглеше към земята и всяваше смут в мислите ми, като ме караше да мисля за неща, които не ме засягаха. Молбата на Дионисий беше предизвикала странно чувство в тялото ми, като че ли на врата ми тежеше олово. Това можеше да означава само едно: че силите са ме напуснали.

Като забеляза, че не му отговарям, а само въздишам тежко, Дионисий ме потупа по рамото и каза:

— Не се напъвай напразно. Нека хората ми да се потрудят малко с веслата, за да привикнат на новия кораб и да разберат как се носи той по вълните. Иначе може да стане така, че при първия по-силен вятър да останем без мачти и да се обърнем.

— Накъде плаваме? — попитах аз.

— Нека Посейдон реши това — спокойно отговори Дионисий. — Но все пак няма да е лошо да видиш дали не е ръждясал мечът ти в ножницата през дългата ленива зима. Защото първата ни работа ще бъде да се отбием при двата картагенски кораба, скрити наблизо, които изобщо не очакват посещение от нас. Плавал съм и по-рано тук и бреговите знаци са ми познати, затова мога да отгатна горе-долу къде са скрили корабите си картагенските военачалници, ако, разбира се, са опитни мореходци. Не ги ли открия до изгрев-слънце, да не ми е името Дионисий!

— А аз мислех, че искаш час по-скоро да се озовеш в открито море, за да не се срещаш с тях! — удивих се аз. — Та нали заповяда да залеят с вода кладата, която трябваше да бъде запалена като знак за картагенците. По изгрев-слънце ще бъдем вече далече, извън видимостта на неприятеля…

— … който неотстъпно ще ни следва като хрътка — прекъсна ме Дионисий. — Нима не разбираш, че с два кораба те нямат да посмеят да влязат в бой с нас, а ще се опитат да ни привлекат направо в обятията на бойната флота на Картаген, която вече е на поход. Защо да не се възползвам от случая? Хората ми са си отпочинали и им е необходима победа, за да забравят мъката си по изоставените химерийки. Но ако не искаш да се биеш, Турмс, слизай долу и лягай до Арсиное.

Продължавахме да напредваме на гребла, като не се отдалечавахме прекалено много от брега. Усещах под нозете си клатушкащия се кораб и страхът ми нарастваше, докато не доби панически размери. Не знаех нищо за морските течения и за силата на приливите и отливите, не умеех да отгатвам времето по облаците, както Дионисий, а и вятърът не ми се подчиняваше вече. Отново се бях превърнал в прах и тленна плът. Не ми се вярваше, че някога съм бил благословен от мълнията. Всичко, което се случваше, беше само сляпа игра на случайността. Изобщо не ме радваше мисълта за Арсиное, която се намираше в безопасност под палубата — мислех единствено колко много тревоги ми беше донесъл съвместният живот с нея.

Отидох до ограждението на кораба, при въжената стълба, надвесих се над водата и веднага повърнах от мъка и страх. След известно време почувствах облекчение.

Това кратко плаване под командването на Дионисий през тази пролетна нощ като че ли беше по-убедително доказателство за познанията му в морските дела, отколкото цялото ни плаване досега и спасяването на трите ни кораба от бурите и всички други премеждия, макар тогава да не го разбирах. По изгрев-слънце трите ни кораба навлязоха в някакъв залив и веднага след това чухме звън на бронзови финикийски гонгове и бойния сигнал на финикийски рогове. Картагенската стража, която не беше мигнала цяла нощ, гледаше с изумление как се приближаваме заплашително към тях — по средата най-големият нов кораб, а от двете страни като верни кучета на богинята на смъртта — двата петдесетвеслени съда. Макар и опитни моряци, картагенците едва-едва успяха да пуснат корабите си на вода и да вдигнат хората си на тревога. При застрашителния ни вид те бяха готови да отстъпят в бяг, но в паниката се получиха противоречиви команди и в края на краищата те тръгнаха да ни посрещнат.

Дионисий подканваше фокейците със страшни бойни викове. Обичайната проницателност не му изневери и този път. Корабът ни, който следваше като сянка един от финикийските съдове, се заби с ударника си в хълбока му и го притисна към крайбрежните скали, така че нашият кораб остана незасегнат, а финикийският бе потрошен като орехова черупка. Успяхме да спрем навреме, за да не заседнем в плитчините. От всички страни се чуваха предсмъртни вопли. Картагенските хоплити скочиха във водата, а гребците се хвърлиха по собствена воля след тях, надявайки се да намерят спасение на сушата. На разбития съд останаха само двама стрелци с лъкове. Те бяха решили да се защитават, но Дорией прониза единия с копието си, а другият беше изтикан зад борда от нашите гребци.

След като разбраха, че са обречени, картагенците от втория кораб се върнаха на брега и се укриха из крайбрежните храсти. Към тях се присъединиха и останалите живи финикийци и скоро откъм гората започнаха да свистят стрели. Ние се защитавахме с голям труд от тях, като се прикривахме с щитовете си. Стрелите, които попаднаха в отворите за веслата, раниха двама от гребците, така че Микон взе да ги преглежда и превързва. Дъждът от стрели се усилваше все повече и повече, поради което Дионисий заповяда да обърнем към открито море:

— Имат късмет, че войската им се състои повече от стрелци, отколкото от бойци с мечове. Впрочем, както знаете, те изобщо не са страхливци…

В това време картагенците се бяха заели да извадят от водата ранените, като се приканваха едни друг с викове и ни заплашваха с юмруци. Ругаеха ни на различни езици, дори и на гръцки. Повечето бяха с медни на цвят тела, но имаше и негри, и жълти. Разсърден, Дорией заудря меча о щита си и предложи:

— Хайде да слезем и да убием всички, които останаха живи. Омръзна ми да слушам оскърбленията им. В края на краищата — кой тук е победител?!

Дионисий го изгледа замислено и отвърна:

— Само да напуснем кораба, и финикийците ще ни примамят навътре в гората и ще ни избият. Този съд, който потопихме, е вече негоден, но другият кораб трябва да бъде запален на всяка цена, дори и да бъде забелязан димът му, за да не тръгне да ни преследва.

— Запалването на кораб е не по-малко почетна работа от истинския бой — заяви Дорией. — Разреши ми да сляза на брега и да увелича славата си. Ще отвлека вниманието на картагенците, а в това време някои от нашите хора ще подпалят кораба.

Дионисий се направи на извънредно учуден, но влезе в спор с Дорией.

— Сам каза това, за което си мислех, но не смеех да те помоля, тъй като се страхувах да не те обидя. Защото смел воин като теб не бива да се изпраща да върши работа, която не е по сърцето му.

Дорией едва изчака Дионисий да довърши и започна да вика, че са му нужни доброволци, които да свършат с него тази работа. Фокейците обаче се оказаха изведнъж доста заети и само когато Дионисий спомена, че по всяка вероятност корабът, който трябваше да бъде запален, е натоварен с ценни трофеи, се образува прилична група от доброволци.

Когато съдът се приближи до брега, спартанецът първи скочи на сушата. Двама от нашите воини, с огниво, прахан и два съда с мазнина се насочиха незабелязано към картагенския съд, а петдесетвесленият ни кораб отстъпи назад, за да не прихване огъня.

При вида на Дорией, който стоеше сам на брега със застрашително вдигнат щит и копие под мишницата, целият облечен в бляскави бойни доспехи, картагенците зяпнаха от учудване. Дорией започна да крещи и да тропа, като ги призоваваше да се бият. Най-сетне финикийците забелязаха, че от кораба им се издига стълб дим, и хукнаха да го спасяват. Те бяха двадесетина души, все хоплити, към които Дорией се спусна стремглаво и успя да убие четирима от тях с копието си, преди да разберат какво всъщност става. След това той извади меча си и като призоваваше яростно Херакъл да го води в битката, се спусна към останалите. Финикийците изпаднаха в ярост и в ужас от подобно дръзко поведение и двама от тях хукнаха да се спасяват, а останалите загинаха от меча на Дорией — в това число и един от военачалниците им, който в яростното си заслепление направо се наниза на меча на спартанеца.

Като гледаше Дорией, Дионисий ругаеше, скубеше си брадата и викаше:

— Ето това се казва воин! И защо точно него трябваше да го ударят с весло по главата при Ладе?

Колкото да си поеме дъх, Дорией се наведе и откъсна от ушите на убития си враг златни обици, след което смъкна и от шията му верига със златна лъвска глава. През цялото време трябваше да се пази от стрелите, които свистяха към него. Ние дочувахме звъна им, когато отскачаха от щита му и ризницата му.

През това време фокейците, които бяха проникнали на финикийския съд и го бяха подпалили, претърсваха основно съдържанието му от носа до кърмата и чак когато решиха, че не си заслужава да се търси повече, те го поляха с мазнината от двата съда, хвърлиха се във водата и заплуваха към нас. През това време пламъците на горящия кораб се вдигнаха високо към небето.

Дорией измъкна от щита си няколко вражески копия, хвърли ги на земята и ги стъпка с крака. След това извади и от бедрото си една забила се там стрела, а подир малко и друга, която проби бузата му. Финикийците, като видяха, че лицето му се обагри от кръв, се зарадваха и към спартанеца заваля нов дъжд от стрели и копия. Дорией, който куцаше силно, се нахвърли отново към врага. В гнева си той беше толкова страшен, че картагенците отстъпиха назад към гората. Някои от воините призоваваха ужасени бог Меликерт30.

Тук Дионисий, който следеше неотлъчно невероятните прояви на Дорией, заплака горчиво и възкликна:

— Никога няма да си простя, ако оставя толкова храбър воин да загине в незначителна схватка, макар по този начин да спасява всички нас!

В същия миг осъзнах, че дълбоко в душата си аз желаех смъртта на Дорией. Ето защо следях борбата му с огромно чувство за вина, но не му се притекох на помощ. Сега можех да не се коря повече, тъй като Дионисий заповяда на един от корабите да отиде до брега и да прибере Дорией. Разбрах, че Дионисий беше имал намерение да остави Дорией да загине, но хитрецът бързо беше съобразил, че ще изгуби доверието на хората си, ако остави на смърт такъв смелчак.

Чак когато Дорией беше вдигнат на кораба, откъдето го прехвърлиха на нашия и кръвта му обагри палубата, аз забелязах, че Арсиное също бе излязла навън и следеше с възторг боя. Беше облечена с къса бяла туника, която откриваше коленете й, и беше препасана със сребърен колан, който подчертаваше тънката й талия. Краката й бяха обути в сандали със сребърни връзки, а косата й беше сресана високо над врата й. Тя накара Дионисий и кормчията да забравят за Дорией, а началникът на гребците обърка такта на ударите по гонга. Но Дионисий бързо се съвзе и започна да крещи и да дава заповеди наляво и надясно, като шибаше всички разярен с камшика си. Водата се разпени под веслата и скоро горящият кораб на финикийците остана далече зад нас.

След като помогнах на Дорией да смъкне доспехите си, а Микон остана при него, за да намаже раните му с лечебни мехлеми, аз отидох при Арсиное и попитах със злоба в гласа:

— Защо се показваш пред мъжете в такова облекло? Мястото ти е долу и аз ти забранявам да излизаш на палубата — ако не за друго, то заради собствената ти сигурност.

Но тя не ми обърна никакво внимание, приближи се до Дорией, коленичи пред него, погледна го възхитена и каза:

— О, Дорией, ти си истински герой! Струваше ми се, че гледам самия Арес в цялото му великолепие, когато те наблюдавах как се биеш! С какво наслаждение, стига да можех, бих изцерила раните ти с целувка! Не можеш да си представиш колко ме възбужда засъхналата пяна на яростта ти в ъгълчетата на устните ти и силната миризма на пот, която се носи от тялото ти!

Микон, който все още не беше привършил с превързването на раните на спартанеца, отстрани с ръка Арсиное, но аз забелязах, че Дорией спря да трепери, а очите му се проясниха. Той загледа с копнеж към Арсиное, след това хвърли и към мен презрителен поглед.

— Жалко, че Турмс не беше рамо до рамо с мен, както в добрите времена по-рано… Чаках го, но той не дойде. Арсиное, само ако знаех, че ме наблюдаваш, бих убил още повече картагенци в чест на красотата ти. Но тъй като ме раниха в крака, позволих им да се скрият.

Жрицата ме погледна мълчаливо, после възкликна:

— Колко чудесен беше ти в боя, Дорией! Бих искала да сляза на брега и да взема шепа пясък и миди от него за спомен от възхитителната ти смелост!

Спартанецът се разсмя, горд с победата си:

— Какъв трофей би бил пясъкът? Аз имам у себе си нещо по-добро. Ето — вземи!

Той протегна ръка и подаде на Арсиное златните обици, по които имаше засъхнала кръв и кожа от ушите на убития картагенец.

Арсиное запляска щастливо с ръце и взе подаръка, без да се смущава от останките по обиците. Златото блесна на слънцето и тя взе да благодари:

— Ако настояваш, аз, разбира се, не бих искала да те обидя с отказ. Сам знаеш, че стойността на тези обици не се измерва в злато за мен. Главната им ценност е в това, че ти си ги добил в честен бой, от който си излязъл победител. — Тя продължи да го гледа с благоговение, но след като разбра, че Дорией няма какво повече да й каже, се намръщи леко, поклати глава и възкликна: — Не, не, не мога да ги приема. Та те са си твой трофей.

За да покаже, че не е права, Дорией измъкна още едно украшение. Това беше веригата, смъкната от шията на врага. За да може да разгледа по-добре лъвската глава, Арсиное я взе в ръцете си и внезапно възкликна:

— О, та това е знак на картагенски военачалник! Същата верига с лъвска глава получи някога едно познато ми момиче от богатия си покровител. Помня как плаках от завист тогава, защото знаех, че никога не ще имам нещо подобно!

Дорией каза великодушно:

— Можеш да я задържиш, щом толкова ти се нрави. Такива дрънкулки не са ми чак кой знае колко по вкуса, а и без това от Турмс никога не можеш да получиш такива ценни подаръци.

Арсиное изрази учудване и няколко пъти отблъсна веригата, но накрая каза:

— В никакъв случай не бих приела такъв дар, ако не беше желанието ми да бъда наравно с онази млада жрица, която получи тогава също такава верига с лъвска глава. Но как бих могла да се отплатя за добротата ти? Аз се държа тъй свободно с теб само защото вие с Турмс сте приятели.

Длъжен съм да призная, че докато слушах разговора им, аз съвсем не изпитвах приятелски чувства. Чак когато Арсиное се убеди, че у спартанеца няма нищо друго ценно, тя стана бавно, разтри коленете си и заяви, че не иска повече да мъчи Дорией, който навярно изпитва болка от раните си.

Дионисий заповяда да бъде увеличена скоростта, за да можем колкото се може по-бързо да излезем в открито море и да не се отклоним към брега, откъдето биха могли да ни забележат. Но той беше видял всичко, което се случи между Арсиное и Дорией, и се приближи към нас, като разсеяно галеше златната обица на собственото си ухо.

— Арсиное — произнесе почтително той, — хората ми мислят, че на кораба ни е дошла някоя богиня, и присъствието ти тук ги смущава. Ако им позволиш дълго да ти се любуват, кой знае какви мисли биха се родили в главите им! Затова най-добре е ти и Турмс да слезете долу и ти да не се показваш много-много на палубата.

По израза на лицето й разбрах, че тя се готви да му възрази, и затова реших да се намеся незабавно:

— Никой не те принуждава да слезеш долу, Арсиное. И все пак жалко за бялата ти кожа. Скоро тя ще стане съвсем червена от слънцето.

Арсиное извика уплашено и започна да придърпва диплите на туниката върху раменете си.

— Защо не ми каза по-рано? — упрекна ме тя и заслиза към малката каюта, която беше приготвена за нея под палубата. Аз я последвах и щом влязохме вътре, тя се обърна към мен и каза: — Не се сърди, Турмс, и не мисли лоши неща за мен. Кълна се, още сега бих хвърлила даровете на спартанеца в морето, ако ми обещаеш, че няма да ме гледаш вече така! Вярно е, че имам слабост към украшенията и че ми е приятно да получавам подаръци от мъже — особено ако това са редки и скъпи вещи. Турмс, любими, надявам се, не си забравил, че досега от теб не съм получила нищо освен няколко парцала и този прост камък. — Тук тя се върна към мен, прегърна ме и добави: — Но не мисли, че чакам от теб подаръци! Ти самият си подарък за мен. Не бих могла и да мечтая за нещо по-добро, моля те само, не бъди дребнав и не ми забранявай да взимам от другите това, което ми се полага като на красива жена. Истина е, че те обичам такъв какъвто си и когато сме заедно, на мен ми е достатъчна тръстикова постеля и къс осолена риба за обяд. И все пак по-добре би било, ако имаме красив дом и прислуга, която да го поддържа. Тъй че разреши ми да мисля и за бъдещето и да посъбера малко злато.

Думите й смекчиха болката ми, тъй като тя ми даваше да разбера, че има намерение да живее с мен до края на живота си. След като забеляза, че гневът ми се изпари, тя ме погали по бузата и помоли:

— Турмс, опитай се да разбереш своята Арсиное и не мисли само как стоят нещата за теб. Красотата — това е единственото богатство, което притежавам и което няма да бъде вечно. Трябва да разбереш, че имам намерение да се възползвам от красотата си, докато я имам. Обичай ме такава, каквато съм, с всичките ми недостатъци, и не се стреми да ме променяш!

— Ах, Арсиное — въздъхнах аз, — не е възможно човек да отгатне каква е следващата стъпка, която ще предприемеш. Ти си тъй загадъчна. Но може би именно затова те обичам толкова много и страдам тъй безумно… Стига само да протегна ръце, за да те прегърна, и ти ми се изплъзваш. Кажи, Арсиное, как да се доближа до теб?

Тя отвори широко очи, погледна ме безсрамно и отвърна:

— Е, Турмс, трябва да решиш сам, не мога да ти дам съвет…

Зад преграда от корабни греди дочувах плясъка на веслата и шума на вълните. Отново бяхме сами. Тялото й не знаеше умора и с всеки миг тя ми се струваше все по-жизнена. Към привечер Арсиное беше все още свежа и весела, а аз се чувствах като изцеден. Тя си оставаше винаги по-издръжлива от мен.

5.

Гребците бавно въртяха веслата, а този който отмерваше такта с бронзовия гонг, го вършеше със сънливи движения. Дионисий седеше заедно с Микон и Дорией на кърмата и беше подпрял лакът на един от прощалните подаръци на Кринип — миризлива овча кожа. Тримата пиеха вино и явно бяха в добро разположение на духа. От време на време Дионисий се провикваше към гребците да действат по-усърдно, но през по-голяма част от времето седеше мълчалив и слушаше какво му говори Микон. А той се беше впуснал в обяснения за отвъдното, за престола на забравата, за посвещението и завръщането.

Дионисий каза:

— Не вярвам особено в завръщането. Докато са силни мускулите ми и стомахът ми издържа на лошата храна в морето, а и зъбите ми са на мястото си, ще съм доволен и няма да мечтая за нищо друго. Но като гледам сега безкрайната морска шир, лазурното небе и чувам плясъка на вълните, бих искал някой ден да се върна отново дори и в образа на малка бяла чайка, само и само да видя отново цялата тази красота — тесен лек кораб, който се носи по вълните и гони безумната си мечта.

Усмихнах се тихо, като чух опитите на Дионисий да бъде поетичен.

— Красиви са белите колони на храмовете и стените им, издигнати от лъскав мрамор — подхвана Дорией. — Красива е синята планина, която се очертава в далечината. Красива е и долината, в която тече жълтата река Еврота. Красиви са и голите момчета, удряни с бич пред храма на Артемида в чест на суровата богиня, които не издават нито стон. Красив е и победителят, който пръв пристига на начертаната линия, — задъхан, не може да си поеме дъх. Но според мен най-красив е воинът, който пада в бой с окървавена глава, ала не се предава пред по-силния враг, нападнал родината му.

Микон каза:

— Красив е белият гълъб, красиво пълзи и змията изцелителка, която съпровожда Асклепий. Но най-красив е посветеният, който в предсмъртния си час отваря широко очи и на устните му се изписва блажена усмивка, защото умее да проникне в тайните на отвъдното.

Аз рекох:

— Не бих искал да споря с вас кое е най-красивото на света, макар много добре да знам що е то, а и вие знаете, макар да се правите, че не го съзнавате. Ето защо се опитвате да се утешите, като пиете вино и говорите безсмислици.

Започна да се смрачава, на небосвода блеснаха звезди и Дионисий извика на гребците да прекратят с гребането, след което заповяда трите кораба да бъдат вързани един с друг. Дойде време да бъде раздадена храната и всички да се оттеглят, за да отпочинат и да наберат сили за утрешния ден.

Микон занарежда красиво с мекия си глас:

Но това не беше заклинание на посветен, а само викът на Якх.

Вече цели три дена плавахме в открито море и гребците се трудеха непрекъснато, тъй като нямахме попътен вятър. Но никой от фокейците не роптаеше, всички охотно се подчиняваха на заповедите на Дионисий, радвайки се, че с всеки замах на веслата се отдалечаваха все повече и повече от жестоките картагенци. Нощем връзвахме корабите един за друг, а котката на Арсиное скачаше от палуба на палуба и очите й, светещи в мрака, предизвикваха суеверен страх у моряците.

Привечер на четвъртия ден Дорией се приведе в достолепен вид, въпреки че раните му все още не бяха съвсем минали, след което взе меча си в ръце и започна да разговаря с него и да си тананика бойни химни, за да повдигне духа си. След това отиде при Дионисий и застана пред него с широко разтворени крака.

— За какво мислиш, Дионисий от Фокея? — попита спартанецът. — Ние отдавна сме се отървали от картагенските кораби. Слънцето и звездите ми подсказват, че с всеки изминат ден напредваме все по на север. Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до Ерикс.

— Прав си, Дорией, и аз наистина имах намерение да поговоря с теб за това — добродушно отвърна Дионисий и направи знак с показалец на хората си. Те хванаха Дорией за ръцете и краката и го вързаха така, че да не може да ги движи. Всичко стана тъй мълниеносно, че спартанецът дори не успя да размаха меча си. Той взе да се гърчи и да ругае страшно, но след известно време си спомни за достойнството си, замълча и впери ненавистен поглед в Дионисий.

— Виж какво, Дорией, потомъко на Херакъл — миролюбиво започна Дионисий, обръщайки се не само към пленника, но и към хората си, които се бяха подчинили доста неохотно на заповедта му да нападнат Дорией, — уважаваме твоята смелост, а и по произхождение стоиш по-високо от нас, но не можеш да отречеш, че ударът с весло по главата, който получи при боя в Ладе, напомня за себе си от време на време. Твоят божествен праотец Херакъл също е имал умопомрачения. Казват, че по време на подобни пристъпи чувал в ушите си вой и непрестанен детски плач. Много се огорчих, когато видях, че разговаряш с меча си, сякаш е живо същество, а не бездушен къс метал. А още по-тежко ми стана, когато започна да говориш за звездите, слънцето и за морските дела, от които нищо не разбираш. За твоя собствена сигурност ще ми се наложи да те оставя вързан в сандък за въжета, докато не се вразумиш, а и докато не стигнем до Масилия.

Моряците се опитаха да успокоят Дорией и го потупаха по рамото:

— Не ни се сърди, постъпваме така за твое собствено добро. Водните простори често побъркват непривикналите към тях. Дори и хитроумният Одисей е трябвало да се върже за мачтата, когато щял да чуе песента на сирените.

Дорией се тресеше от ярост, та чак корабът подскачаше. Той викаше:

— Защо, о, защо трябва да плаваме към Масилия? Вместо тежко морско пътешествие аз ви предлагам лек бой на сушата, след което ще се сдобием с короната на Сегеста, а аз ще поделя между вас тамошната земя. Ще можете да вдигнете домове и да заживеете там, както и да отгледате бъдещи воини — вашите собствени синове. Робите елими ще ни бъдат от полза, а що се отнася до сиканите, аз ще ви позволя да се възползвате и от тези племена — мъжете им ще ви научат да ловувате, жените им ще ви бъдат наложници… Дионисий иска да ви лиши от всичко това!

За да заглуши думите му, Дионисий се разсмя гръмко, плесна с ръце бедрата си и възкликна:

— Чуйте го, чуйте го само, фокейци! Този човек наистина не е на себе си. Той ви предлага да изоставите морето и да копаете земята! Никога не съм чувал нищо по-налудничаво!

Но хората му нерешително пристъпваха от крак на крак, гребците изоставиха местата си и дойдоха на палубата, а моряците на двата петдесетвеслени съда се събраха на кърмите им, за да чуват по-добре. Тогава Дионисий замълча и натисна със сандала си устата на Дорией, който лежеше на дъските на палубата, след което се обърна към всички насъбрали се:

— Плаваме на север, към Масилия, и достигнахме вече тиренските води. Късметът винаги ме е съпътствал и аз имам вяра в себе си, че и този път ще съумея да се справя с трудностите. В Масилия правят отлично червено вино и дори най-големите бедняци ядат хляб и мед, а бели като сняг робини човек може да си купи само за няколко драхми.

Дорией вдигна рязко глава, за да се освободи от стъпалото на Дионисий, и завика:

— Вместо опасни приключения и чужди богове аз ви предлагам чудесна страна, където храмовете са също като гръцките, а варварите почитат всеки, който говори гръцки. Предлагам ви кратко пътуване и лека война. Сами видяхте как се бия. Така че, обещавам ви, че до края на дните си ще живеете спокойно под сянката на короната ми.

Дионисий искаше да удари спартанеца по главата, но фокейците го възпряха. Някои от тях размишляваха на глас:

— Той има известно право, а и ние не знаем как ще бъдем посрещнати в Масилия. Тиренците са могли да потопят без особен труд стоте кораба на предците ни, а ние сме само около триста души и няма да издържим дълго, когато морето почернее и почервенее от тиренските кораби.

Дорией продължаваше да крещи:

— Триста храбреци под моя команда — това е огромна сила. В боя аз няма да се крия зад гърбовете ви, а ще ви поведа напред. Вие не сте с всичкия си, а не аз, ако вярвате на Дионисий, а не на мен.

Дионисий вдигна ръка, за да усмири хората си:

— Престанете да крякате като патоци, искам да ви кажа нещо! Да, вярно е, че се съветвах с Дорией. Да, вярно е, че няма да загубим нищо, ако развържем война срещу Ерикс и вярно е също така, че Картаген няма да ни пощади. Разбирам всичко това и ако по някаква причина не успеем да се доберем до Масилия, непременно ще хвърлим котва на брега на Ерикс.

В морето думата на Дионисий означаваше повече от тази на Дорией и след като поспориха, хората решиха все пак да продължат плаването към Масилия…

Пътуването в непознато море е винаги рисковано. Капризният вятър ни носеше по вълните тъй дълго, че питейната вода започна да се вмирисва. Много от моряците се разболяха от треска, а някои имаха видения.

Освен това животът на кораба беше отровен от воплите на Дорией и опитите му да се откопчи от сандъка, в който беше затворен. Арсиное ставаше все по-бледа и с всеки изминат ден, често се оплакваше от скука и призоваваше смъртта. Нощем тя ме молеше да освободя Дорией и да вдигна бунт, тъй като гибелта в битка според нея би била много по-щастлива участ от безцелното плаване по морето, вмирисаната питейна вода, червясалото брашно и гранясалия зехтин.

След около месец на хоризонта се показа земя. Дионисий загреба с ведро морска вода, помириса я, опита я на вкус, внимателно разгледа дъното на ведрото, където беше стигнала тинята, и накрая каза:

— Тази страна ми е неизвестна, макар да се простира далече на север и на юг. Според мен пред нас е италийският бряг, което означава, че вятърът и теченията са ни отнесли далече на изток.

Скоро срещнахме два гръцки търговски кораба и търговците ни съобщиха, че плават към домовете си в Куме, а недалеч оттук се простират земите на етруските. Когато Дионисий им поиска прясна вода и зехтин, те изгледаха с подозрение загорелите ни лица и окаяния ни вид.

— Нямаме право да продаваме вода и храна на непознати в морето. Брегът е съвсем наблизо и у рибарите навярно ще се намери всичко, което ви е нужно.

Дионисий реши да не ги граби — все пак бяха гърци. Оставихме ги да продължат плаването си, а самите ние се насочихме към сушата. Така или иначе — нямахме друг избор. Скоро намерихме сладководен извор, около който бяха издигнати колиби с тръстикови покриви. Етруските се държаха по-различно от варварите и не побягнаха, когато ни видяха. Колибите бяха обшити с дъски, а съдовете им за хранене бяха метални. Посудата, която използваха при обреди, беше от изпечена глина, боядисана в черно, а жените им носеха много изящни украшения.

Слънчевият бряг със синеещите се в далечината планини ни допадна много — дори гребците не пожелаха да грабят или да насилват. Нужно ни беше време, за да се запасим с достатъчно вода, и никой от нас не бързаше обратно на кораба, дори и самият Дионисий, макар прозрението да му подсказваше, че не е безопасно да се задържа дълго време на непознат бряг. Все още бяхме около извора и свещените дървета наоколо, когато към нас се приближи стремглаво колесница, запрегната с два коня. На колесницата стоеше въоръжен мъж, който започна направо да вика, че е необходимо да му покажем съдоходно разрешение. Престорихме се, че не го разбираме, и след като хвърли кратък поглед към оръжието ни, той заповяда да се върнем на кораба си и да отплаваме оттук. След всичко това мъжът се отдалечи също тъй стремително с колесницата си, както беше дошъл. Във въздуха се носеше само прахът от бронзовите й колела. Само след миг бяхме заобиколени от копиеносци, които се установиха на известно разстояние от нас.

Те не ни попречиха да се качим на корабите си, но когато се отдалечавахме, метнаха няколко копия към нас. След като излязохме в открито море, видяхме стълбове дим на сушата, а след това от север към нас заприиждаха бързоходни бойни кораби, чиито гребци гребяха с пълна сила. Искахме да отплаваме колкото се може по-далече от брега, но течението ни попречи, тъй че неприятелят ни настигна. От чуждите кораби махаха яростно с щитовете си към нас, но ние се правехме, че не ги забелязваме.

След като разбраха, че нямаме намерение да спираме, от главния кораб пуснаха стрела със сноп кървави пера, вързани за нея. Тя изсвистя и се заби на палубата ни. Дионисий я изтръгна и я разгледа внимателно.

— Струва ми се, че разбирам какво означава това. Но аз съм търпелив и няма да се хвана за меча, докато не ме нападнат. Тъй или иначе — не бих могъл да настигна толкова леки и бързи кораби.

Корабите не ни оставиха на мира до залез-слънце, а когато брегът в далечината потъмня, те заеха бойни позиции и ни нападаха от няколко страни. Виждах как се приближават към нас и как носовете им порят вълните.

Чу се трясък и грохот — това беше от удара на неприятелските съдове в петдесетвеслените ни кораби, които бяха от двете страни на главния ни кораб. До нас достигнаха предсмъртните викове на някои от гребците — стрелите и копията ги бяха застигнали през отворите за веслата. Скоро двата по-малки кораба забавиха ход и почти спряха. Единият от вражеските съдове, който се оказа рамо до рамо с нас, успя да откърти и двете ни рулеви весла. Дионисий изрева от негодувание и собственоръчно хвърли привързаната към въже котва, която се заби в кърмата на вражеския съд. Част от дървената обшивка на кърмата се отцепи. Гребците се опитаха да изтръгнат котвата, а бойците ги предпазваха с щитовете си, но от височината на нашия кораб се оказа съвсем лесно да избием повечето от тях с копията си или да ги съборим зад борда с помощта на веслата.

Врагът реши да ни атакува откъм носа, но не му се удаде да пробие веднага здравите греди, от които беше построен съдът ни. Поискаха да ни нападнат още веднъж, ала се разминаха и ни се врязаха отстрани. Още преди гребците да успеят да освободят кораба си с помощта на веслата, по-голяма част от тях станаха жертви на копията ни.

Боят продължи кратко време, но загубите ни бяха чувствителни — на първо място това засягаше двата петдесетвеслени съда. И макар че успяхме да потопим един от корабите, който Дионисий уцели удачно с котвата, неудържимият натиск на етруските го накара да се замисли и да започне да се чеше по брадата. Постарахме се колкото се може по-бързо да поправим рулевите си весла, а екипажът на петдесетвеслените кораби затъкна отворите с овчи кожи, но чак на разсъмване успяхме да изгребем всичката вода от трюмовете. Уви, солената вода се беше смесила с питейната, а запасите храна, които бяхме взели от поселището на брега, се бяха намокрили.

Най-лошо от всичко беше, че не можехме да се откъснем от етруските бойни кораби. Пострадалите от боя съдове се насочиха към брега и скоро се скриха в тъмнината, но оцелелите се намираха все още наблизо. Когато настъпи нощта, етруските поставиха на кърмите на корабите си котли с горяща смола. Опитахме се да ги потопим, но напразно. Леки и бързи, корабите им лесно ни се изплъзваха и обсипваха палубите ни със стрели.

Дионисий предложи:

— Хайде да се посъветваме и да решим как да действаме срещу тези странни противници. Къде се е видяло такива малки кораби да нападат нашия огромен съд с три реда весла! Тиренците не се придържат към общоприетите правила на морския бой, според които в схватка влизат кораби от един и същ вид, а леките бойни съдове се използват за други цели.

Аз възразих:

— В крайбрежните си градове тиренците имат сигурно и големи кораби. Предполагам, че именно затова запалиха смола — за да ги привлекат на помощ.

Котката на Арсиное пристъпваше безшумно около нас, спираше се често около Дионисий и няколко пъти се отри в краката му, след което се протегна и започна да дращи с нокти палубата. Дионисий възкликна във възторг:

— Свещеното животно е по-умно от всички нас! Погледнете, то е обърнало глава на изток и дращи палубата, за да предизвика източен вятър. Хайде всички да задращим палубата и да засвирим с уста, подражавайки на вятъра.

И той заповяда на хората си да застанат на колене по палубите и на трите кораба, да дращят с нокти по дъските, да галят нежно мачтите и да подсвиркват. Някои дори изпълниха танца на дъжда, който бяха научили още от Фокея. Със своето странно поведение те толкова много наплашиха етруските, че последните предпочетоха да се отдалечат малко от нас. Но колкото и да се мъчихме, не можахме да предизвикаме вятър. Дори напротив, престана да духа и лекият ветрец, който галеше по-рано вълните. Морето застина съвсем неподвижно. Като разбра безплодността на усилията ни, Дионисий заповяда двата петдесетвеслени кораба да бъдат привързани към нашия, за да могат хората спокойно да отдъхнат, да се помолят, да се измият, да срешат косите си и да намажат телата си с благовония, та да посрещнат достойно смъртта на сутринта.

Забелязахме по това, че светлината от тиренските кораби ставаше все по-малка и по-малка, че те се отдалечават от нас. Бяхме заобиколени от пълен мрак, тъй че едва-едва различавахме водата зад кърмата. Аз възкликнах:

— О, Дионисий от Фокея, на теб отново ти провървя! Вражеските съдове си отидоха. Етруските се боят да останат нощем в морето, затова се изтеглиха към брега.

Дионисий загуби много време, за да се вглежда в непроницаемия мрак. Неочаквано откъм кърмата се дочу трясък и удари на брадва. Запалихме факли и видяхме, че някои от хората на етруските преспокойно чупеха рулевите ни весла. Фокейците завикаха, че в Тиренско море властват чужди богове, които трябва да бъдат омилостивени по някакъв начин, иначе всички ще загинем. Някои питаха издевателски Дионисий:

— Къде е късметът ти сега, а?

След като извършиха черното си дело, етруските се гмурнаха под вода, преди да успеем да се разправим с тях, и отново запалиха котлите със смола на палубите си. Дионисий заповяда и нашите кораби да бъдат осветени, за да успеем да ги поправим преди разсъмване. Той си скубеше косите и крещеше:

— Къде се е чуло и видяло корабите ми да светят нощем, като че ли са някакви бордеи?

Чувствах се престъпник, задето бях отмъкнал Арсиное от храма й и я бях обрекъл на гибел в морето. Спуснах се долу и надникнах в каютата на жрицата. Тя лежеше отслабнала и бледна, а очите й бяха още по-големи и по-тъмни от обичайното.

— Арсиное — казах аз, — корабите на етруските почти са се долепили до нашите. Рулевите ни весла са счупени. На разсъмване ще пристигнат още вражески съдове и ще ни довършат. Не можем да се скрием, тъй като морето е съвсем спокойно и неподвижно, а опитите ни да предизвикаме вятър се оказаха безуспешни.

Арсиное въздъхна в отговор:

— Ах, Турмс, лежах тук и броях дните си. Да, между другото, страшно много ми се хапват печени миди.

Реших, че е смъртно уплашена и затова говори несвързано. Докоснах с ръка челото й, но то беше хладно.

— Арсиное — едва събрах сили да продължа, — колко съжалявам, че те отвлякох от храма на Афродита! Но все още не всичко е изгубено. Можем да вдигнем знака на мира пред етруските кораби и да те прехвърлим при тях преди началото на битката. Ще им обясниш коя си и те няма да ти причинят зло, тъй като етруските са богобоязлив народ.

Но Арсиное не разбираше колко мъчително ми беше да произнеса всичко това, та ме погледна недоверчиво и прехапа устни.

— Защо трябва да постъпим така? Лошо ли ми е тук? Или може би мечтаеш вече за белите робини на Масилия и искаш да се отървеш от мен? Навярно съм погрозняла и не те привличам вече.

Да се разговаря с нея беше невъзможно и безполезно. Щом се опитах да й обясня, че желая само нейната сигурност, тя се разрида, хвърли се на шията ми и каза:

— О, Турмс, но аз не мога да живея без теб, макар да ти изглеждам лекомислена и вятърничава. Аз те обичам! Обичам те безкрайно много! Повярвай ми, по-рано не можех да си представя, че бих могла да се влюбя така! И знаеш ли, струва ми се, че чакам дете, твоето дете, Турмс! Помниш ли нашата първа среща в светилището? Колко странно, че веднага се хвърлих в обятията ти… Ах, как бушуваше тогава бурята!

— Кълна се в богинята! — възкликнах с изумление. — Но всичко това е невъзможно!

Тя се разсърди:

— Много е възможно дори, макар да ме е срам, понеже съм жрица. Но в онзи момент подобни мисли бяха далече от мен. Никога не съм изпитвала нещо подобно, Турмс! Ах, ако бяхме умрели тогава, със сплетени едно в друго тела, всичко щеше да е по-лесно!

— О, Арсиное! — простенах аз и я прегърнах крепко в обятията си. — Сега разбирам какво се е случило и какво е трябвало да се случи! Аз не очаквах нищо подобно. Колко съм щастлив, любима!

— Щастлив! — подигра ме тя и сбърчи нос. — А аз изобщо не съм щастлива и толкова ми е лошо, че дори те ненавиждам. Не съм мислила, че някой мъж може да ми причини толкова много зло. Ако си искал да ме обвържеш към себе си, ти успя, но пази се: ще ти се наложи да отговаряш за постъпките си.

Аз я прегърнах нежно и изпитах копнеж по нея. Тя беше много отслабнала и дъхът й миришеше на повръщано, тъй като нямаше сили да се измие и да се намаже с благовония. Не, бурята, която се вдигна тогава над Ерикс съвсем не беше случайна! Дорией и Микон бяха само временните й прищевки, които нямаха никакво значение. Отдавна й бях простил, толкова бях уверен в себе си и в Арсиное…

Но скоро отново си спомних къде се намираме и какво ни чака. Осъзнах, че единствено аз мога да спася Арсиное и детето си. За себе си изобщо не мислех. Отслабнал от оскъдната храна, от труда, от нощните бдения и тревожните мисли, изведнъж се почувствах отново освободен от земните окови. От глъбините на съществото ми се надигна неведома сила и аз отново можех да извърша чудо. Разтворих ръце и ги вдигнах към небето. Стъпалата ми не усещаха дъсчения под. Ръцете ми започнаха сами да се движат и аз не можех да ги спра, дори и да поисках. Сам не разбрах кога се озовах на палубата и четири пъти призовах вятъра на четири различни страни:

— Ела, ветре, разрази се, аз, Турмс, благословеният от мълнията, ви призовавам!

Викът ми прозвуча страшно в тъмнината, фокейците изоставиха заниманията си и се насъбраха около мен. Дионисий дотича и попита:

— Турмс, наистина ли призоваваш вятъра? Моля те, призови източен и не чак ураганен! Той би бил най-подходящ за нас.

Краката ми затанцуваха сами и аз се обърнах яростно към Дионисий:

— Замълчи, простосмъртни! Не гневи боговете! Обръщам се към тези, които са по-могъщи и по-древни от гръцките богове. Нека те сами да решат кой вятър да задуха! Мога да предизвикам буря, но каква ще бъде тя — не зная!

В същия миг морето се разлюля, корабите се разклатиха и над главите ни закапаха капки дъжд. Вятърът изведнъж се изви със страшна сила и Дионисий едва успя да заповяда да бъдат изгасени всички факли.

Етруските не схванаха веднага какво става и до нас достигнаха вопли на ужас: там силният вятър беше съборил котела с горящата смола, която се разля и подпали палубата им. Вълнението на морето се усилваше все повече и повече.

Аз кръжах и кръжах, без да мога да спра, и крещях в изстъпление, призовавайки още вятър. За да ме накара да млъкна, Дионисий се хвърли на гърба ми и ме събори: иначе бурята щеше да се превърне в страшен смъртоносен ураган. Щом усетих главата ми да се удря о дъските на палубата, изведнъж неведомата сила започна да се отдръпва от дълбините на тялото ми и аз отново станах обикновен човек. Трябваше да се хвана за нещо, та да не се озова в морето.

Гласът на Дионисий, даващ заповеди, се смесваше с воя на вятъра. Наложи му се сам да среже въжетата, с които бяха вързани двата други кораба, тъй като моряците не се решаваха да похабят толкова ценни въжета. От един от петдесетвеслените кораби дочухме викове за помощ, тъй като отворите от направените пробиви се бяха оказали без затъкнатите в тях кожи и корабът се пълнеше с вода. Нашият кораб също загреба вода от най-долните отверстия за веслата. Казано накратко, и на трите ни палуби цареше паника, докато най-накрая Дионисий не изрева към моряците от потъващия кораб да го напуснат и да се присъединят към нас. Моряците изпълниха с готовност заповедта му и дори някои от тях успяха да пренесат част от собствеността си, но каменният петел на Химера потъна заедно с кораба. Двама моряци загинаха, смазани от сблъсъка между двата кораба. Вторият петдесетвеслен кораб изчезна от погледа ни, носен със страшна сила от бурята.

За щастие Дионисий успя да насочи кораба ни по посока на вятъра, тъй че не се обърнахме. Съвсем не разбирах как фокейците съумяваха да гребат, след като корабът ни ту се издигаше почти направо с носа си нагоре, ту падаше надолу в бездната. Когато Дионисий вдигна малко платно, набързо поправените рулеви весла като че ли накараха кораба да бъде по-послушен. Но платното прекалено много ускори съда ни: някои от гребците изпонападаха под пейките с потрошени ребра. Чувах как стенеха и призоваваха смъртта.

Успях някак да се добера до Арсиное. Тя лежеше по корем на дъното на каютата си и се опитваше отчаяно да се хване за нещо здраво, а от носа й течеше кръв. Щом усети допира ми, тя се разрида и ме затрупа с упреци:

— Значи всичко това е пак твоя работа, Турмс! Нима беше необходимо да предизвикваш такава буря само защото научи, че чакам дете? Не можеше ли да постъпиш по-разумно?

Аз я прегърнах и я защитих с тялото си, което беше вече цялото в синини. А какво ставаше в стомаха ми — дори не искам да си спомня!

Колкото и да е странно, останахме живи до сутринта. Когато слънцето изгря, бурята отстъпи и на нейно място задуха умерен попътен вятър. С надути платна, порейки огромните вълни, ние се носехме на запад. Хората започнаха да се усмихват и да се чудят, че въпреки всичко бяхме оцелели. Дионисий раздаде на всеки по чашка неразредено вино и изля малко от него в чест на Посейдон. Много от хората му сметнаха, че последният жест не беше нужен — та нали тук властваха други богове!

В далечината видяхме да се белее платно и един от зорките ни стражеви се покатери на палубата. След малко той съобщи, че това е петдесетвесленият ни кораб, който беше оцелял. Когато слънцето беше в зенита си, успяхме да го настигнем и с радост открихме, че не е особено пострадал.

Аз наистина бях предизвикал източен вятър, макар и без да зная как. Небето се проясни, но вятърът продължи да духа няколко дни и да гони корабите ни все по-далече на запад. На четвъртия ден забелязахме бряг, а зад него в далечината се синееха планини. Дионисий каза:

— Пред нас е един от големите острови, на който предците ни са основали колонии. Между островите има прилив. Ако ни провърви, ще можем да го преплаваме и да се озовем в морето, на чийто северен край се намира Масилия.

Дионисий заповяда да се насочим на североизток по дължината на бреговата ивица, но вятърът не ни позволи да спазваме тази посока и непрестанно ни теглеше към сушата. Скоро се озовахме в малък архипелаг. Бяхме заобиколени от малки островчета и течението ни влачеше между тях. Дионисий реши, че най-добре ще бъде да изпрати напред петдесетвесления кораб, който да провери не е ли много тесен проходът. Разпореди да бъдат поставени съгледвачи на носа и на кърмата, които да потърсят място за спиране, тъй като не биваше да оставаме до падането на мрака, а се налагаше да изтеглим корабите и да ги поправим набързо.

След като отминахме един скалист нос, ние се натъкнахме на рибарско корабче, натоварено с богат улов. Успяхме да пленим трима мургави и чернооки сарди, на които се наложи да поемат ролята на водачи през непознатите за нас води. Те не говореха на никой познат ни език, но възлестият камшик в ръцете на Дионисий се оказа добър учител. Пленниците ни обясниха как именно да заобиколим опасните островни скали, за да навлезем в пролива. Ако разбирахме правилно по жестовете им, то този пролив беше достатъчно дълбок и плаването по него беше безопасно.

Забелязахме, че върховете на риболовните им копия са от ковано желязо, и решихме, че тези хора са или подчинени от етруските, или търгуват с тях.

Дионисий реши да се държи приятелски и да спечели доверието им. Той заповяда корабчето им да бъде привързано за по-малкия от нашите кораби и не позволи на хората си да унищожат мрежите и улова им. Заплати за рибата, от която се нуждаехме, с няколко от сребърните химерски монети, измъкнати от Кринип.

Сардите повъртяха монетите в ръцете си, след което ни начертаха пътя през пролива, водещ към открито море. Показаха ни и къде можем да спрем — на един от първите пустинни острови, който беше нисък и на чийто пясък можехме да изтеглим корабите си. В далечината зад този остров се виждаше синьо-зелена ивица земя и затова Дионисий не ни позволи да палим огън. Изядохме рибата сурова, поръсена само със сол, тъй като бяхме съвсем изгладнели. Гълтахме я направо с кожата и хрущялите.

6.

След като хапнахме, легнахме да си починем и заспахме като пребити. Подир твърдите корабни дъски топлият пясък и меката растителност на острова ни се сториха особено приятни, макар някои от моряците да се оплакваха от болки в корема, след като бяха яли сурова риба.

Арсиное спеше в обятията ми, отпуснала глава на рамото ми. Все още не можехме да пуснем Дорией от сандъка за въжета, защото въпреки нечовешките несгоди, които беше принуден да търпи, той продължаваше да заплашва с пресипнал глас, че ще удуши Дионисий с голи ръце, само да го развържем.

На разсъмване се събудихме от студ и видяхме, че сардите ги няма, няма го и корабчето им и улова. Дионисий изруга и се нахвърли да бие часовите, без да обръща внимание на уверенията им, че цяла нощ са бдели и са изпълнявали точно заповедите му: да следят дали няма да се появят кораби и да охраняват съня ни. По отношение на сардите никаква заповед не им била дадена, твърдяха те. Обидени, те обясниха как сардите им показали с жестове, че искат да тръгнат към морето да наловят още риба. Те показали и сребърните монети, получени от Дионисий, като дали да се разбере, че искат да спечелят още такива. Ето защо стражите не сметнали за необходимо да ги задържат. В гнева си Дионисий закрещя, че такива глупаци не могат да бъдат фокейци — навярно някакви чужденци са се пъхнали в ложето на майките им и са оставили за наследство на синовете си дебелоглавие и тъпота.

Обзеха ни лоши предчувствия и Дионисий заповяда корабите да бъдат изтласкани незабавно във водата. Сардите по всяка вероятност вече бяха успели да вдигнат тревога на брега и същият източен вятър, който ни помогна да се озовем благополучно до Сардиния, навярно гонеше по вълните към нас етруски бойни кораби. Сега само бързината можеше да ни спаси. Ако имаме късмет, каза Дионисий, ще успеем да си пробием път с бой през пролива, след което ще се насочим незабавно към Масилия. Той отново ни помоли да му се доверим напълно, както на него, тъй и на невероятната му сполука, която досега не го беше изоставила нито веднъж.

Но тази сутрин всичко беше като омагьосано — и течението, и приливите, и отливите в тази чужда земя бяха тъй изменчиви и непонятни, че нашите кораби никак не можеха да се откъснат от брега и стояха до него като приковани. Събрахме всички сили и с голям труд успяхме да задвижим малко големия кораб.

Слънцето беше високо в небето, когато най-накрая успяхме да потеглим. Течението в пролива ни понесе бързо на юг, а в същото време забелязахме платна откъм изток. Скоро видяхме кои са преследвачите ни — червени и черни бойни кораби. Моряците от петдесетвесления ни кораб започнаха да умоляват Дионисий да не ги изоставя, ако се стигне до бой. Дионисий сърдито се провикна в отговор:

— Съвестта ви явно не е чиста, моряци! Отлично знаете, че можете да се откъснете от нас и да се скриете, тъй като петдесетвесленият кораб е много по-лек от нашата трирема31. Но повярвайте, сами няма да съумеете да се доберете до Масилия! Заедно сме силни, ако се разделим, ще се превърнем в лесна плячка за тиренците.

Небето беше лазурно и дълбоко, но в този ден и това ни се стори като лош знак. Брегът, в чиято сянка ни влачеше течението, изглеждаше зловещ под блясъка на слънцето. Вятърът се усили и смени посоката. Сега той духаше от север и ни тласкаше към сушата. С голям труд успяхме да заобиколим носа пред нас и решихме, че най-лошото е вече зад гърба ни. Някои дори започнаха да се поздравяват, но след като се озовахме от другата страна на носа, изведнъж пред очите ни изникна пристан с големи кораби, а зад него се издигаше хълм, по чиито склонове беше разположен град, заобиколен от висока стена с островърхи стражеви кули32, построени от груби камъни. Към нас тръгнаха четири кораба, те явно ни чакаха в засада, а от север също идваха кораби, които се движеха бързо, гонени от вятъра, но все пак бяха още далече и приличаха на черни точки в огромното море. Като че ли надежда за спасение нямаше…

Но пред лицето на смъртната опасност Дионисий отново показа най-доброто в твърдия си нрав. Той разтърси яростно глава, подобно на разярен бик, нададе боен зов и се обърна към хората си с ободрителни думи:

— В тези води от много години насам властват етруските и островите, които виждате, са живели в мир, а стражевите кораби са се занимавали само с издаване на разрешения за плаване и със събирането на мита. Не са свикнали да се бият. Ще ги унищожим и ще отмъстим за предците си, чиито кости са пръснати и по тези брегове.

Воините започнаха да блъскат щитовете един о друг, а гребците налегнаха веслата. Дишайки тежко, те запяха весели фокейски песни. Потеглихме смело право към стражевите кораби, които мислеха, че ще ни изненадат. Стана така, че всъщност ние ги изненадахме: нашата трирема заби ударника си право в един от вражеските съдове, а петдесетвесленикът с изпитаните бойци от Ладе ловко се завъртя, принуждавайки втория кораб на етруските да се дръпне встрани, след което по-лекият ни кораб настъпи.

Военачалникът на третия вражески кораб явно се изплаши, дочувайки стоновете на земляците си и виждайки, че триремата ни се опитва да потопи окончателно пострадалия кораб. Неувереността му реши изхода на битката: нашият лек кораб успя да строши всичките вражески весла откъм наветрената страна на същия кораб, тъй че, без да срещаме съпротивление, ние го нападнахме и го потопихме, след което се насочихме с всички сили към четвъртия вражески съд. Съдейки по шлема и щита на неговия военачалник, разбрахме, че е етруск. Може би, той се съмняваше в бойните възможности на подчинените си, но същевременно разбираше, че да продължава боя, когато към малкия му кораб се приближава огромен съд с три реда весла, е направо безумие. Гребците му бързо заработиха с веслата и, ето че последният кораб се откъсна от нас.

Във водата, сред отломките от кораби, плуваха хора. Там бяха и двама хоплити, които се опитваха да отрежат с нож връзките на ризниците си. Гребците ни престанаха да гребат и се опитаха да довършат с веслата враговете. Някои от хората започнаха да хвърлят копия. Дионисий забрани да се хаби по този начин оръжието ни и дори заповяда да вдигнем на палубата единия от хоплитите, който в отчаянието си се беше хванал за едно от греблата ни. От ужас да не потъне той беше смъкнал рязко шлема си и беше разкървавил челото си. На гърдите му блестеше кованото сребърно лице на ужасната Горгона33, на лактите му блестяха сребърни предпазители, а китките му бяха украсени с тежки сребърни гривни. По всичко това разбрахме, че той не е човек от простолюдието.

Отказахме се да преследваме бягащия стражеви кораб и загребахме усърдно, за да се отдалечим от червено-черните кораби. Те се готвеха за битка и бяха започнали да смъкват платната си.

Мъжът, когото бяхме вдигнали на кораба, повърна морска вода, след което се посъвзе и ни заразглежда с умните си очи изпод разкървавеното чело. Беше етруск и умееше да говори гръцки. По непонятна за нас причина той посочи изображението на Горгона на гърдите си и каза, че името му е Ларс Тулар. Веднага след това той настоя да се насочим незабавно към пристана и да се предадем. В противен случай ще станем плячка на приближаващите се бойни кораби или ще се разбием в опасните скали накрай протока.

Хората на Дионисий се изсмяха ехидно в отговор, започнаха да го блъскат насам-натам и се опитаха да измъкнат сребърните гривни от китките му. Но Дионисий им забрани да оскърбяват благородния пленник и каза:

— Ти явно си човек с високо положение и затова ще те убия с меч, за да умреш бързо и без мъки, макар че, ако аз попадна в ръцете на хората ти, те едва ли ще постъпят тъй милосърдно с мен. Но стига да искаш да ми помогнеш и да ми кажеш как да се измъкнем оттук в безопасни води, то ще ти даря живота и ще можеш да се върнеш у дома си.

Етрускът отвърна:

— Трябваше да повярвам в знаменията от вчера. Видях умрял таралеж и черни мухи започнаха да ме хапят по изгрев-слънце, но аз не обърнах внимание. Ето защо сега си плащам. По-добре да бях потънал заедно с кораба си. Но човек като мен, живял в разкош, не иска да мисли за смъртта. Та аз се хванах за веслото ви, без да разбирам какво всъщност правя.

Дионисий дълго се вглежда във вражеските бойни кораби, които си даваха знаци с щитове, и накрая заповяда на кормчията да увеличи скоростта. Когато последният му отвърна, че гребците са останали без сили, Дионисий му изръмжа да мълчи и да изпълнява заповедите. Скоро успяхме да се отдалечим доста от преследващите ни кораби, които плаваха в редица и се съобразяваха с най-бавния от корабите си. Много от гребците ни загубиха съзнание и дори петдесетвесленият кораб едва успяваше да ни настигне. Дионисий хвалеше гръмогласно умението на фокейците да строят кораби: ето какъв прекрасен кораб бяха успели да построят те в Химера, възклицаваше той.

След известно време той се обърна към пленника ни:

— Не искам да те обиждам с пренебрежение, но корабът изисква цялото ми внимание. Така или иначе, скоро ще загинеш и няма да се наложи да чакаш дълго и да се мъчиш.

Благородният ни пленник се потеше и трепереше от страх и главата на Горгона не можеше да го успокои. Срамуваше се от поведението си, затова и той на свой ред поиска извинение:

— Аз не съм нито моряк, нито воин. Разбирам от сметки, от горски дела и помагам на управника на пристана ни. Умея да обучавам роби да се трудят в рудниците, а също така умея да откривам залежи по някои природни знаци. Само от тщеславие се качих на стражевия кораб, тъй като исках да се прославя с победа над разбойници като вас. О, богове, защо ми трябваше да се захващам с бойни дела?

Той закри окото си с лявата си ръка и вдигна високо дясната, след което произнесе молитва на родния си език. Това го поуспокои, той се усмихна тъжно и едва чуто каза:

— Виждам вратата на забвението и тези, които държат ковашки чукове от двете й страни. На нейния праг няма значение каква ще бъде смъртта ми — достойна или позорна. И все пак бих искал тялото ми да има своя могила, в която да намери вечен покой. Ала безкрайната морска шир е всъщност най-голямата от всички гробници… Запомнете: името ми е Ларс Тулар.

Моряците не изпитваха вече желание да издевателстват над човек, който проявяваше такова присъствие на духа пред очите на смъртта. Още повече, че вниманието ни беше погълнато от червено-черните кораби, порещи вълните зад нас. Дионисий присви хитро очи, поглади с палец острието на меча си, почеса брадата си и се обърна към хоплита:

— Несъмнено ти си смел човек. Какво мислиш за предложението ми да ни изведеш в безопасни води? Защо не се присъединиш към нас: можеш да отплаваш с нас към Масилия, ако мислиш, че би загубил уважението на сънародниците си…

Но етрускът поклати глава:

— Не вярвам, че ще успеете да се спасите, а освен това нищо не разбирам от мореходство. Нека да стане това, което е писано: оттук, по най-краткия път — към вечността. Тъй или иначе, ако трябва да бъда откровен, уморен съм от тлъстото си потно тяло.

Ние двамата с Микон, а дори и кормчията, трогнати от откровеността на етруска, в един глас заявихме, че да се убива такъв човек би било нередно. Но Дионисий погледна бойните кораби, които се подредиха, за да ни обкръжат, усмихна се сурово и каза:

— Вие сте глупци и не знаете какво говорите. Боговете са изпратили този човек, за да го принесем в жертва, уверен съм. Възможно е тъкмо някой от безсмъртните да го е посъветвал да се хване за веслото ни, за да можем да пролеем кръвта му в името на спасението си. Не виждам друг изход.

След като произнесе тези думи, той огледа внимателно небето, морето и крайбрежните хълмове. Вятърът беше променлив, а далече на север тъмнееха облаци. Главният гребец показа глава изпод палубата и извика, че хората му не издържат вече. Дионисий ревна в отговор към по-лекия ни кораб да вдигне платно. Същата заповед беше дадена и за нашия кораб, макар това да намали скоростта ни. Заповедите си той даваше с глас, който звънтеше от ярост, но след това ни каза съвсем спокойно:

— Нищо не губим, ако се приготвим за дълго плаване. Ако ли трябва да влезем в бой, няма да е съдбоносно мачтата и платното да се окажат зад борда.

Той помоли Ларс Тулар да смъкне доспехите си, гривните и пръстените, заповяда да бъде донесена жертвена пепел и сол и собственоръчно посипа с тях главата на етруска, след което го короняса с увехнал жертвен венец. Пленникът се обливаше в студена пот, но с треперещи устни успя да каже:

— Не ме е страх. Трепери само жалкото ми тяло, чийто роб скоро ще престана да бъда.

Микон се вторачи в него, пристъпи и сложи длани на слепоочията му:

— Вярваш ли, че ще се върнеш, Ларс Тулар? Преминал ли си през обреда на посвещението?

Ларс Тулар вдигна глава и го погледна презрително:

— В ушите си чувам вече шума на времето, готово да ме поеме на крилата си и да ме дари с нов живот, а гласа ти различавам едва-едва, като слаб писък. Аз съм Ларс. Не ми е нужно пречистване. Не ми е нужно посвещаване. Знам го още от самото си раждане.

Микон поклати със завист глава и поиска да разпита повече етруска, но Дионисий не му позволи, тъй като бързаше. Той отведе Ларс на кърмата, хвана го за косите и преряза гърлото му с жертвен нож от едното ухо до другото, тъй че кръвта на тиренския мъж бликна като фонтан и остави диря в дирята зад кораба ни. Същевременно Дионисий се молеше на боговете на въздуха и водата и повтаряше, че жертвата е в тяхна чест. Кръвта на пленника все още бликаше, когато задуха северен вятър, който изду платната ни. Скоро той се усили дотолкова, че гребците ни най-сетне можеха да си отдъхнат. Небето потъмня.

Когато тялото на Ларс Тулар престана да се гърчи, Дионисий сложи в устата му монета и го хвърли зад борда. Той потъна веднага, а на повърхността на водата остана само жертвеният венец, който се поклащаше на вълните…

Имахме голямо преимущество пред противника, тъй като техните кораби се стремяха до последния момент да бъдат на гребла, за да могат да ни нападнат по-лесно. Видяхме, че и те започнаха да вдигат мачтите и платната, а вятърът блъскаше корабите им един о друг. Но никой от нас не възкликна от радост и Дионисий не се хвалеше с жертвоприношението си. Беше прекалено зает да оглежда протока заедно с кормчията, стремейки се да ни изведе напред.

Печалното жертвоприношение не се понрави на фокейците, макар впоследствие всички да твърдяха, че то беше неизбежно и Дионисий не би могъл да постъпи по друг начин. Всички гледаха мълчаливо да забравят случилото се и мисля, че никой от хората на Дионисий никога не спомена пред никого за смъртта на Ларс Тулар.

Аз също нямам желание да разказвам повече за страшното ни приключение и за преживяното в морето, тъй като сега, от разстоянието на времето, всичко ми се струва като глупава детска игра.

Бурята ни носи няколко дни на юг, а след това вятърът смени посоката си и ние се устремихме на изток. Започнах да разбирам, че преминахме през всички тези ужаси и не потънахме съвсем не благодарение на умението на Дионисий, а само защото бяхме управлявани от някакви висши сили, които водеха корабите ни накъдето беше нужно. Предположението ни се потвърждаваше и от това, че една нощ петдесетвесленият ни кораб изчезна и никой не чу нищо повече за него.

Настъпи пълнолуние и вятърът най-сетне отслабна. Намирахме се в открито море, в непознати води, и се клатехме като орехова черупка по вълните. Когато те утихнаха, изведнъж настъпи зловеща тишина, която звънеше в ушите ни по-силно от водния плясък в стените на повредения от дългото плаване кораб. Полуслепи от солените морски пръски, с отслабнали и измъчени тела, ние се качихме на палубата и Дионисий нареди с треперещ глас да бъдат раздадени последните запаси от сладка, но вмирисана вода и последните трохи от припасите ни. След като утолихме малко глада и жаждата си, ние отново възвърнахме способността си да разсъждаваме нормално. Арсиное намери сили да среши косата си, да намаже с багрило устните си и да се качи с треперещи нозе при нас.

Дионисий не преставаше да се възхищава на несломимата й воля — та нали която и да е друга жена отдавна би издъхнала сред несгодите, които ни заобикаляха. Котката на Арсиное, изпосталяла и с опърпана козина, също се появи на палубата и хората заговориха, че това е наистина свещено животно, щом беше оцеляло. Дори и аз бях принуден да призная, че котката действително ни беше донесла късмет.

Течението ни носеше все по-далече и по-далече и съгледвачите твърдяха, че чувстват дъх на земя. Когато наближи да се разсъмне, ние действително забелязахме ивица земя на хоризонта и видяхме в далечината да се издига планина. Дионисий извика от удивление и каза:

— В името на всички морски богове и дано те ми простят, че не ги назовавам, макар да ги помня отлично! Познавам тази планина и няма никакво съмнение, че тя изглежда именно така, както ми е била описана някога. Боговете навярно ни се присмиват, тъй като се върнахме почти там, откъдето тръгнахме. Тази планина се намира в Сицилия, брегът е северното крайбрежие на Ерикс, а оттатък планината се намира пристанът на град Панорм. — И добави: — Сега вече вярвам, че не ни е било писано да се доберем до Масилия, макар боговете да положиха много усилия, за да ме убедят в това. Жалко наистина, но няма какво да се прави, те са по-добри мореходци и от мен и можеха да ни заведат с много по-малко усилия до мечтаната Масилия, но явно не поискаха да го сторят… Нека оттук нататък ви води Дорией, щом такава е волята на безсмъртните. Аз съм готов да отстъпя.

Той изпрати хора да проверят дали Дорией е още жив и заповяда да бъде незабавно развързан. Всъщност ние с Микон отдавна бяхме прерязали въжетата, с които бяха стегнати китките и глезените му, тъй като той беше прекалено слаб и в толкова жалко състояние, че не можеше дори да скръцне със зъби.

В очакване на Дорией Дионисий реши да се пораздвижи и да оживи малко хората си. Той нареди на всички, които бяха все още в състояние да гребат, да седнат на веслата и да насочат кораба покрай бреговата ивица към другия край на планината, където беше пристанът на Панорм.

— Какво друго ни остава? — разсъждаваше той. — Нямаме нито храна, нито вода и корабът ни ще потъне, ако не бъде поправен основно.

Гребците се хванаха неохотно за веслата. Дорией още не беше се появил и Дионисий, който изпадна в лошо настроение, реши да закачи ризницата с главата на Горгона, която принадлежеше на Ларс Тулар, на носа на кораба, за да се замислят при вида й жителите на Панорм.

Най-накрая от отвора на палубата се появи главата на Дорией. Косата му беше мръсна и сплъстена, брадата му беше залепнала на шията, а лицето му бе осеяно с бръчки и се беше състарило сякаш с цели десет години. Той започна да се щура като сова на дневна светлина и закри очите си с длани. Но никой от нас не изпитваше желание да му се присмива. Дорией се изкачи без ничия помощ на палубата и не позволи на никого да го придържа. Дишаше шумно и мълчеше. Всичко това продължи толкова дълго, че всички някак ни достраша. Когато очите му привикнаха към светлината, той ни изгледа с пепелявосивия си поглед, видя и позна Дионисий, заскърца със зъби и произнесе доста неясно, че иска да му се донесат мечът и щитът.

Всички погледнаха въпросително към Дионисий, но той само вдигна рамене и не каза нищо. Аз донесох меча на Дорией и му казах, че щитът му беше изхвърлен в морето и беше принесен в жертва на боговете, за да избегнем корабокрушение. Той не се разсърди, като чу това, а кимна и отговори едва чуто, че тъкмо тази жертва навярно ни е спасила.

— Затова бъдете благодарни на щита ми, че все още сте живи, жалки фокейци — ръмжеше той с издевателски тон. — Аз самият нямам нищо против, че е попаднал в ръцете на Тетида, която е била винаги благосклонна към мен. Видях удивителни неща, докато бях в сандъка, но нямам намерение да ви ги разказвам.

Очите му бяха сиви като морска сол, когато се обърна към Дионисий и същевременно опипа с палец острието на меча си.

— А теб трябва да те убия — каза той. — Много ми се иска да го сторя, но виждам, че най-накрая си готов да отстъпиш и да признаеш правотата ми. Това, че се разкайваш, те спасява. Сега и аз мога да си призная, че в Ладе наистина бях ударен от весло по главата, а не от меч. — Той се засмя, бутна с лакът Дионисий и добави: — Съвсем не разбирам защо по-рано се срамувах да си призная. Едва неотдавна, беседвайки с Тетида, осъзнах, че нямам причини да се срамувам от каквото и да било в своя живот. Всичко, което ми се е случвало и има да ми се случва, е ръководено от безсмъртните. Ти също не можа да ме унизиш, като ме хвана в плен и ме държа затворен в сандък. Не ме унижи и когато постави грозния си крак на лицето ми. Ти си само оръдието, което ми помогна да осъзная божествения си произход. Самата Тетида избра времето за разговор с мен по време на бурята, за да не може никой да ни подслушва и никакви завистливи очи да попречат на беседата ни. Ти просто изпълни волята й. Ето защо, Дионисий, аз съм ти благодарен и нямам намерение да те убивам. — Изведнъж тропна с крак, изпъчи се и извика: — Но стига приказки! Ако не си ми вярвал досега, може би вече ще ми повярваш, когато виждаш, че богинята ни е донесла на белите си рамене до брега на Ерикс. Хващайте се за оръжието, хора! Ще спрем на панормския пристан и ще завладеем Панорм, както е предначертано от боговете. Пребройте се, нека да знаем колко сме!

Микон беше уверен, че Дорией е загубил разсъдъка си по време на пленничеството, но думите му произведоха невероятно впечатление върху фокейците. Зловещият му сив поглед им напомни за очите на самия Арес. Ето защо всички се втурнаха да търсят копията и мечовете си, лъковете и щитовете. Гребците налегнаха на веслата и изведнъж корабът ни беше понесен по вълните от внезапен полъх на вятъра. Дионисий също се подчини, след като не можа да измисли нищо друго.

Когато преброихме останалите живи, оказа се, че без да се смята Арсиное, сме точно сто и петдесет души. Когато тръгвахме от Химера, бяхме триста души. Това е добро знамение, завикаха някои, че от нас са оцелели точно половината! Но Дорией ги накара да млъкнат:

— Триста бяхме, когато отплавахме — гърмеше гласът му, — и триста ще си останем винаги! Вечно ще бъдем триста, колкото и да загинат от нас оттук нататък. Но не се бойте — не ви е съдено да загинете, защото от този ден и занапред вие сте тристате воини на Дорией! „Триста!“ — това ще бъде бойният ви вик и дори след триста години все още ще се пеят песни за подвизите ви.

— Триста! Триста! — подхванаха възгласите му воините, удряйки мечовете си о щитовете, докато накрая Дионисий не им каза да млъкнат.

Но гладът, жаждата и умората ни бяха опиянили толкова много, че забравили за изтощението, моряците се разтичаха по палубата, гребците удвоиха усилията си и дори запяха. Носът на кораба ни цепеше пенливите вълни пред нас, а когато заобиколихме хълмистия полуостров, пред взора ни се откри Панорм. Само няколко съда бяха там на пристан, а самият град, разположен сред плодородна равнина, беше заобиколен от жалка ниска стена. Там, където равнината свършваше, започваха да се издигат полите на загадъчната планина на Ерикс.