Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Срещнахме сикани за първи път при свещения им камък. Според обичая си казаха, че са ни очаквали и че са знаели за идването ни. Ако бяхме мнителни, щяхме да си помислим, че сигурно са ни следили, тъй като сиканите умеят да се движат съвсем безшумно. Но те се славеха със способността си да гадаят бъдещето, те винаги познаваха кой се приближава към тях и дали това е сам човек или множество от хора. Винаги усещаха къде се намират членовете на племето, към което принадлежаха, и с какво точно се занимават. Тази тяхна способност беше сходна с дарбата на оракул. Отгоре на всичко тя не беше само особеност на жреците им, а на всички сикани — едни я имаха по-силно изразена, а други по-слабо. Те не бяха в състояние да обяснят откъде се беше взело ясновидството им и го смятаха за съвсем естествено, при това доста рядко допускаха грешки. Всъщност и на оракула му се случва понякога да сбърка или думите му да бъдат изтълкувани погрешно. Сиканите мислеха, че всички хора притежават подобна на тяхната дарба и че дори и животните я имат — особено кучетата.

Докато ни очакваха, сиканите бяха намазали с мас свещения си камък и танцуваха около него в чест на подземните богове. Жрецът носеше на главата си рога и дървена маска, а на кръста си беше вързал опашка на див звяр. Бяха наклали огромен огън, над който кипеше котел с вода — канеха се да заколят магарето ни и да го сварят, след което да си хапнат от месото му. Магарето беше свещено животно според вярванията им и след като бяха видели, че идваме към тях с магаре, те бяха приели това за много добър знак и бяха изпълнени с уважение към нас. Макар да бяха опитни ловци и да не изпитваха недостатък от месо, те вярваха, че жилавото магарешко ще ги дари със сила и ловкост. Канеха се също да изпълнят и обреден танц около главата на магарето, след като го заколеха и я набучеха на прът.

Магарето ни не се възпротиви на съдбата си и биде заколено без особени трудности. Сиканите изтълкуваха и това като добър знак.

Котката на Арсиное обаче ги изплаши много, тъй като не знаеха що за животно е тя. Щяха да я убият, ако Арсиное не я бе взела на ръце, за да им покаже, че е питомно животно. Към Арсиное сиканите се отнесоха с особено уважение, тъй като тя бе пристигнала, яхнала магаре и с младенец в ръцете си. След като принесе жертва, жрецът на племето изпълни танц около момченцето, с който изрази радостта на племето от появата му. Той заповяда да сложим детето върху намазания с кръв свещен камък, след което напръска тялото му с магарешка кръв. Сиканите закрещяха в един глас:

— Еркле, Еркле!

Микон все още имаше малко вино, без което, струва ми се, не би могъл да издържи пътуването. От желание да предразположи сиканите към себе си той ги нагости с остатъка. Те пийнаха от виното и поклатиха глави, след което го изплюха. В отговор на почерпката на Микон жрецът му подаде със смях дървена купичка с някакво сиканско питие. Микон пресуши купичката, след което каза, че питието изобщо не може да се сравнява по вкус с виното, но скоро след това той изведнъж замръзна на мястото си и ни разкри, че вижда какво става в най-тъмните глъбини на гората, както и в земните недра.

Това свещено питие жреците и вождовете на сиканите варяха от горчиви горски плодове, гъби и корени, които трябваше да се събират търпеливо през всички времена на годината, като същевременно се следят лунните знамения. Пиеха го, когато искаха съвет от подземните си богове и духовете, които ги закриляха. Но аз забелязах, че пиеха от напитката и с единствената цел да се опиянят, тъй като не познаваха виното. С времето питието им допадна на Микон и докато живеехме сред сиканите, той го употребяваше всекидневно, макар и в малко количество.

Умората от бягството и пътя, близостта със свещената скала и облекчението от това, че успяхме да намерим убежище при дружелюбните сикани, всичко това сякаш подкоси нозете ми и аз седнах на земята. Когато всички замълчаха, чакайки явно някакво знамение, от гората се дочу крясък на сова, който се повтори няколко пъти.

— Арсиное — казах аз, — нашият син все още няма име. Хайде да го наречем Хиулс, както ни подсказа совата.

Микон избухна в смях. Той се тупна с длани по бедрата, облещи очи и възкликна:

— Прав си, Турмс! Кой си ти, че да даваш име на детето? Нека горската сова да го дари с име, а не собственият му баща!

Арсиное беше толкова уморена, че не можа да ни възрази. След като хапна от жилавото магарешко месо, тя се опита да накърми детето, но преумората, опасностите, които ни бяха дебнали на всяка крачка, и вълнението от смъртта на Дорией бяха пресушили гръдта й. Ханна взе внимателно детето в скута си и го нахрани от топлата супа, в която се беше варило месото, с помощта на подходящо продупчен кози рог. След това тя го зави в овча кожа и го приспа. Когато сиканите видяха, че момченцето спи, те ни заведоха до входа на една пещера, до която се стигаше по тясна тайнствена пътечка. Подът на пещерата беше застлан с тръстика, която служеше и за ложе и за завивка.

На съмване, когато се събудихме, аз изведнъж си спомних ясно всичко, което ни се беше случило, и първата ми мисъл беше — ами сега? Щом излязох от пещерата, едва не се спънах в един таралеж, който веднага се сви заплашително на кълбо. Спомних си за Ларс Тулар, когото бяхме принесли в жертва на морето, и думите му за таралежа, в чието знамение не повярвал. Ето защо приех срещата си с таралеж за предупредителен знак и реших, че явно ще трябва да останем известно време при сиканите. Явно тъй беше най-безопасно. Разбрах, че ще трябва да чакам друг знак и чак тогава да поема отново на път.

Щом взех решение да останем тук, изведнъж бях обзет от чувство на огромно облекчение и усетих как се изпълвам със свежи сили. Упътих се към близкия клокочещ ручей и пийнах от бистрата вода, след което се изкъпах.

Скоро и Арсиное се събуди и се разсърди страшно при вида на опушената пещера, грубото огнище и недодяланите дървени панички. Микон продължаваше да хърка.

— Ето докъде ме докара, Турмс! — каза тя с горчивина. — Ти ме направи нещастна и бездомна. Сега, когато грубата тръстика дращи нежното ми тяло, не съм сигурна дали те обичам или те ненавиждам.

Но аз бях бодър и изпълнен с необясним възторг, затова не се почувствах обиден, а казах шепнешком:

— Арсиное, любима моя, ти винаги си искала да живееш в сигурност и спокойствие. Винаги си мечтала и за собствено огнище. Тук си заобиколена от здрави стени, а огнището си е твое собствено, ако и да е тъй примитивно. Освен това си имаш прислужница и лечител, които ще се грижат за сина ти. Аз ще се науча да ловувам и да събирам горски плодове и корени, за да те храня и да изхраним и детето. За първи път през живота си се чувствам напълно щастлив и доволен от съдбата си.

След като разбра, че не се шегувам, Арсиное се нахвърли да ме удря и да крещи, че трябва час по-скоро да я изведа от проклетата гора, докато не стигнем до някой гръцки град, където би могла да води приличен живот. Не си спомням колко време ми беше необходимо, за да я накарам да се успокои и да се примири със съдбата, но тъй или иначе, лошите мигове се забравят. Към края на лятото, когато Арсиное забеляза, че синът ни расте и крепне независимо от всички лишения, тя самата започна да участва в къщната работа и в другите ни всекидневни задължения. Цяло лято тя ходеше забрадена с кърпа, тъй че косата й беше скрита. Казваше, че това е в знак на скръбта й за всичко изгубено, за което аз бях виновен, но самият аз мислех, че постъпва така, за да ме дразни. Знаеше как обожавах вълнистата й руса коса. Веднъж в любовен момент тя дръпна кърпата от главата си и ми показа косите си, които се бяха променили напълно — от вълниста и блестяща като злато косата й бе станала съвсем права и гарвановочерна.

— Погледни какво ми стори — обвини ме тя. — Разбираш ли най-сетне, Турмс, какви страдания съм изживяла. По-рано косите ми бяха златни като на богинята. А сега мястото където ме доведе, ме промени напълно и до неузнаваемост. Красивата ми коса е черна и груба като на сиканска жена!

Не вярвайки на очите си, аз докоснах с пръсти косата й. Беше чиста и мека както винаги, тъй като Арсиное бе поддържала с тайни грижи косата си и я беше мила редовно, когато не бях наблизо. Но черният цвят бе истински.

В първия миг помислих, че това е чудо. Помислих си, че явно тя наистина може да се променя според обстоятелствата — суровият ни живот сред сиканите, техните мургави лица и синьо-черните им коси бяха променили и цвета на косата й. Но надви разумът и след изблик от смях аз възкликнах:

— О, Арсиное, колко си суетна! Разбира се, че като жрица ти се е налагало да изсветляваш косата си и да я къдриш, за да приличаш на богинята. Ти просто се срамуваш да си го признаеш. Но ето че сега ми показваш истинската си коса, а аз те обичам такава, каквато си, въпреки суетата ти. Това, че криеше промяната, показва, че и ти не си безразлична към мен.

Арсиное се разсърди и ме удари през лицето. После избухна в плач и извика:

— Нима не ми вярваш, Турмс! Не ми вярваш и за най-малките, най-незначителни неща! А аз, горката, провалих живота си заради теб! Ти си неблагодарник и те ненавиждам!

— Арсиное, не се опитвай да ме заблуждаваш и да ме караш да вярвам в неща, които не може да бъдат истина. Разбира се, че чудеса стават, но и най-своенравното божество не би могло да промени естествения цвят на косите ти.

В очите й заблестя ненавист и тя отвърна:

— Аз съм жрица на богиня Афродита, която е най-своенравната от всички божества. Ти би трябвало да го знаеш, Турмс! Нима не виждаш, че самата Афродита ти дава знак колко лошо си се държал с мен. Ако успея да предразположа богинята отново към нас, може би тя пак ще превърне косите ми в златни и вълнисти като преди.

— Разбира се — казах подигравателно, — ако някога се озовем отново в град, ти ще намериш подходящи багрила. Но мен не можеш да ме измамиш, Арсиное.

Тя впи тънките си пръсти в рамото ми, втренчи се в лицето ми, а очите й се разшириха и потъмняха.

— Турмс, в името на богинята, в името на сина ни, заклевам се, че това, което твърдя, е самата истина. Разбира се, аз съм слаба жена и често съм те послъгвала за какви ли не дреболии, тъй като ти си мъж и не разбираш някои неща. Но защо ми е да те лъжа за цвета на косата си. Той се промени, защото целият ми живот е различен, и това е тъй вярно, както че стоим сега един до друг. Ти трябва да ми повярваш.

Това, че тя се закле в сина ни и ме гледаше с такава жар в очите, ме накара да се разтреперя и аз усетих, как болка прониза тялото ми. Ако Арсиное се беше заклела само в името на богинята, не бих й повярвал. Самата Афродита е най-невярната от всички богини и все пак човек не може да не я обича. Но след като се закле в момченцето, аз не можех да не й повярвам.

Малкият Хиулс пълзеше около нас и се опитваше да избяга от Ханна. Аз го вдигнах от пода, дадох ми да смуче мазен кокал и казах на Арсиное:

— Сложи ръката си на главата на детето и се закълни отново, чак тогава ще повярвам, макар и да не разбирам как е възможно това.

Без да се замисли дори и за миг, Арсиное сложи ръката си на челото на момченцето, погали кестенявата му къдрава косица и се закле отново в истинността на думите си. Не ми оставаше нищо друго, освен да й повярвам. Косите на хората посивяват, тъй че защо пък да не почернеят косите на една капризна жена. Разбира се, това не беше нещо обичайно, но пък и Арсиное не беше обикновена жена.

Тя повдигна с ръце косите си и ме попита свенливо:

— Намираш ли, че съм грозна така?

Вгледах се в нея. Раменете й бяха голи и черната коса подчертаваше белотата им. Тя си беше вързала червено герданче от горски плодове на шията, а между гърдите й блестеше лунният камък — единственото украшение, което й беше останало от изгубените огърлици, обици и гривни. Усетих как силно заби сърцето ми и казах:

— Арсиное, точно сега си по-красива от когато и да било. Никоя друга жена не може да се сравнява с теб! Винаги когато те поемам в обятията си, ти си нова, непонятна, невъзможно сладостна. Обичам те, Арсиное!

Тя се протегна мързеливо като котка:

— Сигурно и аз те обичам, Турмс, макар да си невъзможен! Но на гърдите на една сиканска жена видях огърлица от зъби на див звяр. Може би ще те заобичам още повече, ако някоя вечер ми донесеш също такава огърлица.

Обещах да се постарая и усетих как сърцето ми прелива от щастие. Котката дойде и потърка голите ми стъпала с кожухчето си.

От този ден нататък Арсиное започна да се облича и да се кичи като сиканските жени — с кожи, пера, цветни камъчета и корали. Тя се научи и да рисува веждите си като тях, както и устата си. Сиканските жени татуираха телата си, но тази украса беше вечна и Арсиное не пожела да се разкраси по подобен начин. По това разбрах, че все пак нямаше намерение да прекара живота до края сред тези племена.

2.

Не си заслужава да се разказва в подробности за ловните навици на сиканите и как ловяха риба от бистрите горски ручеи. В това отношение различните народи си приличат доста. Когато се сближих с някои от племето, с което живеехме, разбрах, че сиканите съвсем не са чак толкова големи варвари, за каквито ги мислех по-рано. Започнах да се разбирам доста добре с тях.

Започнах да опознавам и обичаите им и видях, че те си имат свои тайнства и свои закони като всички други народи. Само по външност напомняха на варвари, но ако можеха да живеят извън горите, те сигурно биха се установили някъде завинаги, биха започнали да се занимават с животновъдство и биха си построили къщи и храмове. Но както елимите от Ерикс, тъй и гърците от сицилийските градове колонии ги бяха потискали от много време насам, а финикийците от Картаген се опитваха да ги пленяват и да ги откарват като роби за нуждите на града си. Единственото, което им оставаше, бе укритието на горите.

Сиканите не желаеха да се подчинят на господстващите народи по начина, по който бяха подчинени например сикулите. Те твърдяха, че са по-стар народ от сикулите, които се били заселили по-късно от тях по тези земи.

Понякога строяха колиби от кал и клони, но винаги бяха в готовност да напуснат подобни убежища. Свещените им места не бяха отбелязани с ясни знаци, за да не бъдат осквернени от случайни пришълци. Дори на мен те не разкриха най-тайнствените си обичаи, макар да ми имаха доверие.

Беше в началото на престоя ни при сиканите, когато при нас дойде един чуждоземец, придружаван от няколко души от съседното племе. Той беше облечен като сикан и бе намазал лицето си като тях, но говореше добър гръцки език. Разказа ни, че е заживял сред тези племена, откакто бил прогонен от питагорейците и че със сиканите живеели и други гърци, елими и финикийци, на които им се наложило по една или друга причина да забегнат в горите и да се сприятелят със сиканите.

— Но — допълни той — сиканите държат при себе си и роби, които им трябват за изпълнението на тайнствата си. Някои от тях те пускат след време на свобода, но други биват убивани, ако се опитат да избягат например.

От него научихме, че между различните сикански племена няма особена разлика, освен че някои смятат едни животни за свещени, а други — други животни. Иначе всички сикани говорят на един и същ език и имат еднакви обичаи. Той прибави, че сиканите са доста по-хитри, отколкото ги мислят.

Питагореецът прекара доста дълго време при нас и ме научи да говоря езика на сиканите по молба на вожда на племето, при което живеехме. Той твърдеше, че животът със сиканите е особено щастлив, тъй като те не познават времето. Ако някой тръгне нанякъде, никой не се учудва от отсъствието му. Ако същият човек се върне след седмица, месец, година или даже след десет години, това също не учудва никого. Освен това сиканите делят всичко по равно помежду си.

Питагореецът обаче си остана доста странен и не искаше да разказва за себе си. Щом се сприятелихме, той предупреди Микон да не пие много-много от свещеното питие на сиканите.

— Но прави тъй, както намериш за добре. Не съм ти господар, а ти самият си учен мъж и при това си от посветените.

С помощта на струните на лирата си той ни показа как според дължината им звукът е различен и как всичко това може да бъде изразено в числа. Този прост пример според него, доказваше че в основата на съществуванието изобщо са числата и че всичко може да се изрази чрез тях.

Но аз самият не разбирам много от струнни инструменти и предпочитам свирнята с двоянка. Затова не обърнах особено внимание на приказките му.

Той ни запозна и с удивителната връзка между страните на правоъгълния триъгълник и ни доказа, като рисуваше с пръчка по земята, че двата квадрата, които начерта по двете страни на триъгълника, представляват също толкова голяма площ, колкото лежащият на напречната страна квадрат. Всичко това той изложи съвсем образно, тъй че го разбрахме без трудности, но това знание не ме възрадва. Струваше ми се, че то не е истинско, а напомня някакво фокусничество.

Веднъж питагореецът каза:

— Този свят, в който живеем, не е единственият. Има и други светове, които се застъпват помежду си. — Усмихна се и продължи: — Казано е, че световете са всичко на всичко сто осемдесет и три и че всички те са наредени от трите страни на равностранен триъгълник. На всеки от трите върха на триъгълника също има по един свят.

Микон възрази:

— Не, не, има и други светове, но те са един в друг, също както различните сетива са вътре в нас — всяко от тях представлява отделен свят.

Питагореецът слушаше изненадан думите на Микон и накрая попита:

— Как ще изразиш всичко това в числа?

Микон отпи от питието си, вторачи поглед пред себе си и накрая изфъфли с подпухналите си устни:

— Не вярвам в числата, но ето ме сега на прага и виждам две звезди. Тези две звезди са два бога и същевременно един бог. Но как да обясня това, не знам. Само виждам и знам, че е така.

— Без съмнение числата и отношенията между тях са красиви — обадих се аз, — но лицето на жена, което е тъй точно, че може да се изчисли, сигурно би ми омръзнало. Не правилността, а отклонението от нея придава чар на жената.

Питагореецът скри лицето си с ръце, за да не видим сълзите му. След като успя да се овладее, той пророни:

— Ако всичко беше тъй красиво и правилно, както навремето ни учеше покойният Питагор, мъдростта и щастието в живота биха били лесно постижими и разбираеми. Но не е така. Не съм престъпник и всъщност питагорейците не ме прогониха, а сам си тръгнах, след като осъзнах необяснимостта на битието. Красив е равностранният триъгълник. Още по-красив и съвършен е квадратът. Обаче тази проста, съвършена форма е прокълната, тъй като отношението между страната на квадрата и диагонала му не може да се изчисли с обикновено число. Цял живот да жертваш, за да изчисляваш съотношението им, числото няма никога да свърши. Ето какво ужасно беше разкритието, до което ме доведе красивото учение на Питагор. Ето защо питагорейството няма да загине от дейността на тайния съюз, както мислят тираните, а в резултат на това ужасно тайно познание. Има отношения, чието числено изразяване е без никакъв понятен край. — Изведнъж той скочи и замаха възбудено с юмрук към Микон: — Поради същата причина едно и три са свещени числа — извика той, — но две и четири са злокобни и непонятни! Двете ти звезди са зли светила, а двата ти бога са неверни божества.

Тъй като Микон бе доста опиянен от питието на сиканите, той не обърна особено внимание на думите на питагорееца, а изфъфли към мен:

— Турмс, приятелю, както виждаш, аритметиката не може да спаси никого. Тук, в тишината на гората, спомените идват при мен по-ясно от всякога. Виждам те, о, Турмс, как стоиш пред мен на остров Кос и ме викаш. Но кой си ти, не знам, както и ти не знаеш кой съм аз, Микон. Колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко сладка е забравата…

През следващите дни питагореецът ме научи да деля, което също беше част от тайното му учение. Това ми помогна да осъзная невъзможността на отношението между страната и диагонала на квадрата, както и необяснимата му красота. Това знание обаче не ме мъчеше, както мъчеше питагорееца, и аз не страдах като него.

Една сутрин видяхме, че го нямаше при нас. Беше си тръгнал, без да се сбогува, и повече не го срещнахме. Според мен той наистина не беше престъпник, нито пък беше преследван. Единствено страданието, причинено от знанието, го беше запратило при сиканите, в непроходимите им гори. От него научих как човек може да страда по незнайни и непредвидими причини.

Микон обаче взе да става все по-угнетен и мрачен. Накрая каза:

— Да се появяваш без поздрав и да си тръгваш, без да се простиш, да бъдеш чужд на всеки домашен кът и на всяко огнище — това не е умение да се живее, то по-скоро е съдба, от която не може да избяга нито един човек в този студен свят.

Микон прекара още една година при нас и сиканите му водеха болните си — дори и от доста отдалечени места, за да може той да ги лекува. Но приятелят ми се отнасяше вече доста немарливо към задълженията си на лечител. Непрекъснато уверяваше, че сиканските жреци не са по-лоши от него и че умеят да зашиват рани, да нагласяват счупени кости и да карат болните си да заспиват освежителен сън с глухия тътен на малък барабан.

— Няма на какво да ги уча — говореше Микон, — нито пък те ще ме научат на нещо повече, но за мен всичко е вече без значение. Може би е благородно да се церят рани и недъзи, но кой би могъл да излекува страдащия дух, ако дори и посветен като мен не се чувства никога щастлив и доволен?

Не можех да го извадя от унинието му и Арсиное не знаеше как да го утеши, макар самата тя да бе започнала отново да се радва на живота. Една сутрин лечителят се събуди късно, погледна към синеещите се в далечината върхове и сияйното слънце, потърка очи и вдъхна свежия утринен въздух и смолистия аромат на дърветата. После сложи ръка на рамото ми и каза:

— Време е и мисълта ми е ясна, Турмс. Лечител съм, разбирам, че съм отровен от пагубното питие на сиканите. Дълго време живях като в мъгла и не различавах кое е истина и кое — бълнуване. Но всъщност може би действителността и сънят не се различават толкова, може би те дори се пресичат, тъй че човек може да спи и да бодърства в едно и също време. — Той ме държеше здраво с меката си ръка и продължаваше да говори: — В минути на просветление знам и разбирам, че не мога да се опирам на разума си и на обичайните представи. Възможно е те да са само навик, вредна привичка, според която приемаме, че събитията следват едно подир друго. Нима не би могло да е иначе, нима не би могло всичко да се извършва или да става едновременно, но ние да не забелязваме това? — Той се усмихна, което беше наистина рядкост за него в последните месеци, погледна ме ласкаво. — Мигът на прозрението ми може би не е чак толкова важен, както ми се струваше в началото. Но ето че сега ти, Турмс, ми изглеждаш огромен, а тялото ти изведнъж заблестя като огън. Виждам пламъците през дрехите ти. Обаче знам, че това е невъзможно… Напоследък размишлявах доста за смисъла на живота и открих много неща, които излизат извън пределите на нашата действителност. Но всичко си има своите граници и бях решил, че знам повече, отколкото бих могъл да си позволя. Само че ето — озовахме се при сиканите, вкусих от питието им и разбрах защо всъщност съм се появил на този свят и в какво се крие смисълът на живота ми. — Той продължаваше да държи ръката си на рамото ми. — Това са дълбоки познания, Турмс, и аз ти ги предавам сега. Никога не търси смисъл в нещата. Това е само загуба на време. Мисълта ни е като ризница, която ни ограничава в света, който виждаме, но без да успее да ни предпази от него. Смисълът на нещата е само във въображението ни и ние тичаме към него като към завършек на надпревара. Само че такъв завършек няма. Няма нужда от никакъв смисъл. Има само осъществяване. Ако човек успее да проумее това, той би се освободил от властта на боговете.

Той пусна рамото ми, докосна с пръсти тревата под нозете ни, погледна пак към сините планини и каза:

— Би трябвало да се радвам, че знам толкова много, но вече нищо не ме утешава и се чувствам така, сякаш съм тичал няколко дни без отдих. Дори мисълта, че някога може да се събудя и да видя земята също такава зелена и красива, както в детството ми, и всичко наоколо да е радостно, не ме утешава. Впрочем днес съм доволен от себе си. Ти, Турмс, ми изглеждаш силен и непобедим и аз веднага те познах, което ми се случва рядко напоследък.

Гледах го със съчувствие и сякаш различих печата на смъртта върху лицето му. Стана ми жал за Микон, все пак той ми беше добър приятел, но погледът ми го обиди.

— Не, Турмс, не бива да ме съжаляваш. Такъв, какъвто си — а да се промениш е невъзможно, — ти не би трябвало да жалиш никого и нищо. Съчувствието ти ми причинява болка, а аз бях изпратен от боговете при теб съвсем не случайно и ти ме позна веднага. Тъй че познай ме и тогава, когато се срещнем отново! Жалостта ти не ми е нужна.

Отеклото и подпухнало лице на Микон изведнъж ме отблъсна — на него беше изписана такава завист, че сякаш дори слънцето помръкна. Той го почувства, прикри очите си с ръка, стана и си тръгна, като се олюляваше.

— Гърлото ми е пресъхнало — изломоти. — Ще отида да се напия от извора.

Исках да го съпроводя, но той ми махна сърдито и аз го оставих сам. Повече никой не го видя. Търсихме го няколко дни, сиканите също го търсиха, но от него нямаше и следа. Тогава разбрах, че Микон е имал предвид съвсем друг извор.

Не го осъждах, защото смятах, че всеки човек има право на избор — да продължава живота си или да се откаже от него като от робски тежък труд. Оплакахме го и принесохме жертвоприношение в негова чест, но скоро на мен ми олекна. Та той беше толкова навъсен и мълчалив, че като облак смрачаваше съществуванието ни! Но Хиулс тъгува дълго за Микон, който често се беше разхождал с него, беше слушал детското му бърборене и беше дялкал дървени играчки за момченцето с острия си лечителски нож, без да го е грижа, че бе похабил по този начин острието на ценния инструмент.

Арсиное се разсърди много, когато разбра за случилото се и се нахвърли да ме обвинява, че изобщо не се бях погрижил за Микон.

— Но всъщност какво ме засяга всичко това? — възкликна тя най-накрая. — Странно е, че той все пак не почака първо да родя, преди да се самоубива. Би могъл да ми е от помощ. Знаеше много добре, че съм бременна, а аз бих искала да ми помогне истински лечител, а не да се осланям на сиканските баби.

Не обвиних Арсиное за жестоките й думи, тъй като жените, които чакат дете, са обикновено доста гневливи, а Микон в името на приятелството ни наистина би могъл да изчака раждането на детето. Но когато й дойде времето, Арсиное роди момиченце и раждането мина леко. Тя роди детето, легнала на тръстиковата постеля, и отказа да ползва родилното столче, което й предложиха сиканските жени.

3.

Сиканите ме научиха от време на време да се усамотявам понякога за по няколко дни, да постя и да се вслушвам в гласа на душата си, тъй че постепенно тялото ми се изпълваше с лекота и ми се струваше, че бих могъл да литна. От тях се научих също как по време на тежки горски и планински преходи най-слабите оставаха живи, като пиеха кръв от вените на по-силните си спътници. Веднъж и аз дадох от кръвта си по този начин и оттогава сиканите ме считаха за свой кръвен брат. Но макар че ги подкрепих с кръвта си, аз не се почувствах техен съплеменник.

Спомням си с благодарност и възхвала безмерните сикански гори, вековните дъбове, сините планини и бистрите ручеи. Но макар да живеех сред тези приветливи горски племена, винаги знаех, че тяхната земя не е моя. Тя си остана за мен чужда, макар да я опознах добре. Също тъй чужди си останаха за мен и самите сикани.

Прекарах с тях пет години и Арсиное също свикна с новия ни начин на живот. Тя понасяше стоически всички несгоди, защото се обичахме. Истина е, че няколко пъти за малко не си тръгна с някой от пътуващите и на минаващите към нас търговци. Повечето от тези търговци бяха родом от Ерикс. Те идваха със зелена клонка в ръка — знак за мирните им намерения. Оставяха товарите си някъде на видимо място, за да могат сиканите да ги разгледат. Понякога тук се озоваваше и някой смел гръцки търговец от градовете-колонии по бреговете на Сицилия или пък някой тиренец с мехове, пълни със сол, в които бяха скрити остри метални ножове и други сечива и оръжия. В замяна сиканите даваха на търговците животински кожи, цветни пера, дървесна кора за боядисване на вълна, див мед и восък, но самите те никога не се показваха от укритията си, а оставяха стоката си, след като бяха взели скришом каквото им трябваше от търговците. На мен ми се налагаше често да им помагам и да им служа за посредник. Преговарях с търговците и те ме мислеха за местен сикан, който е научил езика им.

Благодарение на тези срещи и търговски сделки научавах какво става по света. Макар че на такива необразовани люде като тях не можеше да се има много доверие, все пак разбрах, че след като завладели Йония, персите си завоювали и островите из гръцкото море, в това число и свещения Делос35. Населението на тези острови било отведено в робство, а най-красивите девойки били изпратени при великия цар на персите. Силните юноши били скопявани и заставяни да служат на персите. Храмът в Делос бил разрушен и изгорен като отмъщение за изгорения храм в Сарди. Великият цар не забравил и Атина.

Ето защо отдавнашната ми постъпка не ми даваше покой дори и в глъбините на сицилийските гори и аз постоянно изпитвах безпокойство. Взех от Арсиное лунния камък и призовах Артемида:

— Бързонога богиньо, велика, вечна и всемогъща, ти, на която амазонките жертват дясната си гръд! Помниш ли как заради теб изгорих храма на Кибела в Сарди? Тъй че сега, богиньо, защити ме от мъстта на другите богове!

Душата ми беше тревожна и аз чувствах, че трябва да умилостивя и някои други божества. Сиканите се покланяха на подземните богове, а също и на Деметра, която не е единствено богиня на земеделието и плодородието, както мислят мнозина, а много по-властна. Дъщеря ни се беше родила сред сиканите, затова реших да я назова Мисме в чест на жената, която дала на Деметра да се напие, когато богинята загивала от жажда, търсейки загубената си дъщеря.

Няколко дена след като се бях молил на Артемида и бях избрал име на дъщеря си, с което се надявах да привлека на своя страна и Деметра, при мен дойде жрецът на сиканите и каза:

— Някъде далече се води голяма битка. Огромно множество хора падат убити. — Търкайки ръце от възбуда, той се оглеждаше и се ослушваше, а след това посочи на изток и проговори отново: — Далече, на другия край на морето.

— Откъде знаеш? — попитах недоверчиво.

Той ме погледна изумен и отвърна:

— А нима ти не чуваш шума на битката и предсмъртните викове? Това е наистина голяма война, щом тъй силен е грохотът.

Другите сикани се тълпяха развълнувани около нас и също се ослушваха и гледаха на изток. Опитах се да чуя или да усетя нещо, но долавях само шума на гората.

Тази есен при нас пристигна един гръцки търговец от Акрагас, когото бях срещал и по-рано до близката река. Той ми се похвали с голямата победа на атиняните над персийската армия в Маратонската равнина36 при Атина. Персите били пристигнали по море с корабите си. Превъзнасяйки сражението до небето, той го оценяваше като най-важното от всички досегашни битки и казваше, че атиняните имат всички основания да се гордеят със себе си, тъй като се справили сами, без очакваната помощ от страна на Спарта.

Той разказа как атиняните изненадали персите и ги нападнали първи, след което се строили само в три редици, за да може войската им да се разпростре по цялото продължение на закотвилите се до брега персийски кораби. След битката цялата Маратонска равнина била осеяна с трупове и било невъзможно човек да мине оттам и да не настъпи някой загинал персийски воин. По този начин, каза търговецът, атиняните си отмъстили за поробването на Йония и островите.

Не вярвах на ушите си, тъй като помнех отлично как атиняните бягаха подплашени след похода до Сарди обратно в Ефес, търсейки спасение по корабите си, които ги чакаха скрити в речното устие. Но дори и да не вярвах на всяка една от прекалените възхвали на търговеца, фактът си оставаше факт — персите бяха претърпели поражение при опита да се настанят в Атика. Аз разбирах донякъде от военно изкуство и съзнавах, че персите не биха могли да превозят през море цялата си славна конница и дори по-голямата част от пешаците. Но такова поражение едва ли би намалило силата на персийския цар, а само би увеличило гнева му, мислех си аз. Той сигурно планува вече сухопътен поход срещу Гърция, дойде ми наум.

Търговецът от Акрагас се беше надул като жаба от важност и продължаваше да се хвали с чуждата победа:

— Нека Дарий да властва над народи, които ходят обути с шалвари и се кланят пред праха на сандалите му. Разглезената Йония той би могъл да погуби, но когато закалените жители на Елада се хванат разгневени за мечовете и копията си, тогава всички варвари бягат и се крият от полето на битката. Дори и атиняните, покварени от народовластието си, успяха да победят персите! А пък спартанците са толкова по-силни от персите, че ония ще побегнат само при вида им! — След като си пое дъх, той продължи да разказва: — Тиранът Хипий, изпратен някога в изгнание от атиняните, бе назначен от великия цар за водач на похода, но щом стъпил на атинянска земя, той кихнал на брега и от устата му изхвърчал зъб. Тогава той закрил глава с наметалото си и казал: „Не съм заслужил правото да се намирам на родна земя и значи трябва да си тръгвам.“

Този разказ утвърди у мен убеждението, че няколко дни по-рано персите са се опитали със силата на оръжието си да направят преврат и да върнат Хипий на власт в Атина. Но като начало е трябвало да завладеят Атика, без чието завоюване не би могло да се завладее Гърция. Разгадах намеренията на великия цар, тъй като знаех, че огромната страна непременно иска да разшири границите си, подобно на някой богаташ, който непрекъснато се стреми да увеличи богатството си. Това означаваше, че рано или късно всички свободни царства на Елада щяха да паднат. Вестта за щастливия изход в маратонската битка не ме зарадва, а напротив — разтревожи ме. Сицилия не можеше повече да е укритие за мен, подпалвача на храма в Сарди.

Една сутрин, както се бях навел да се напия от извора, върбов лист падна пред мен, а когато вдигнах очи нагоре, видях огромно ято птици, които летяха много високо и на север. Разбрах, че имат намерение да прелетят над морето. Стори ми се, че чувам шума на крилата им и зова на далечна тръба. Въздъхнах и осъзнах, че и този отрязък от живота ми е към края си и че е време скоро да се стягам пак за път.

Не пих вода и не хапнах нищо, а тръгнах незабавно през гората към подножието на планината. С риск да си счупя врата аз се изкачих чак до върха, за да остана съвсем сам и да чакам някакъв знак. Със себе си имах едно-едничко оръжие — острия си нож. Когато бях вече горе, изведнъж усетих мирис на диво животно и чух слаб писък. Огледах се внимателно наоколо, пообиколих върха и открих леговище на вълци. То беше пълно с оглозгани кокали, а точно до изхода на пещерата трепереше и едва се държеше на краката си малко вълче. Вълчицата, когато има малки, е много опасна, но въпреки всичко аз се скрих в близките храсталаци, за да изчакам какво ще се случи. Вълчицата обаче изобщо не се появи, а вълчето скимтеше от глад, тъй че в края на краищата, аз го взех на ръце и се върнах у дома.

И Хиулс, и Мисме изпаднаха във възторг при вида на малкия звяр и искаха веднага да го нахранят, ала котката цялата настръхна и започна да кръжи около вълчето. Аз я ритнах настрани и помолих Ханна да издои малко мляко от една от козите на сиканите, която явно беше открадната от някое елимско селище. Гладното вълче жадно засука палеца на Ханна, която беше сложила така пръста си, че млякото от купичката да тече по него. Децата се смееха и пляскаха с ръчички и аз също започнах да се смея. Изведнъж забелязах колко много е пораснала Ханна и каква красива девойка е станала — стройна, мургава и с огромни, ясни светлокафяви очи. В гъстата си коса тя беше втъкнала цвете и на мен ми се стори, че я виждам за първи път.

Арсиное проследи погледа ми, кимна одобрително и каза:

— Когато най-сетне се махнем оттук, ще вземем за нея добра цена.

Думите й ми причиниха болка. Съвсем нямах намерение да продавам Ханна в някой крайбрежен град, за да се снабдя с пари за път, та дори и ако можех да я продам в дома на някой богат търговец и дори ако бях сигурен, че животът й ще се уреди по този начин. Но разбирах прекрасно, че трябва да крия от Арсиное привързаността си към девойката, която тъй безропотно търпеше несгодите на съществуванието ни в горите на сиканите, прислужваше ни и се грижеше за децата.

Арсиное обаче беше тъй уверена във властта си над мен и в красотата си, че заповяда на Ханна да се съблече, за да мога със собствените си очи да се убедя колко много пари бихме могли да вземем за нея.

— Както виждаш, не й дадох да разваля кожата си с татуировки като някоя сиканска жена — каза Арсиное. — Научих я да си скубе и космите по тялото, както правят гъркините, и я карам всеки ден да се къпе. Студената вода е закалила гърдите й и те са твърди като кестени. Ето, пипни ги, Турмс, ако не ми вярваш. Пипни и дланите й и виж колко са меки, макар че върши тежка работа. Карам я всяка вечер да си маже ръцете с мазилото, което приготвям от мед, птичи яйца и козе мляко. Освен това съм я научила да ходи с красива стъпка и да танцува някои лесни танци.

Усетих, че Ханна се срамува и че избягва погледа ми, макар да стоеше с високо вдигната брадичка. Изведнъж тя не издържа, захлупи лице в шепите си и избяга в пещерата. Плачът й изплаши децата и те забравиха за вълчето. Котката се възползва от това, захапа незабавно със зъби зверчето за врата и хукна към гората. Когато успях най-сетне да ги намеря, беззащитното вълче беше мъртво, а мерзавката гризеше месата му. Обхванат от негодувание, взех камък и разбих с него главата на котката. Веднага щом я убих, осъзнах колко много съм я ненавиждал през цялото време. Стори ми се, че най-сетне се освобождавам от някакво зло, което дълго и упорито ме беше преследвало.

Огледах се и забелязах малка яма, пуснах в нея останките на котката и ги засипах с камъни. След това започнах да събирам мъх, за да го подредя върху камъните, но изведнъж съзрях Ханна, която се беше навела, за да ми помага.

Хвърлих виновен поглед към нея и взех да се оправдавам:

— Съвсем случайно убих котката. Наистина, не исках да го сторя.

— Постъпил си правилно. Котката беше зла и винаги мъчеше мишките, преди да ги изяде. През цялото време се страхувах, че ще извади очите на децата, ако ги оставя без надзор. Много ревнуваше господарката си.

Натрупахме старателно мъх и листа, ръцете ни се докосваха, докато го правехме, и на мен ми беше приятно да усещам топлината на девичите пръсти.

— Нямам намерение да осведомявам Арсиное, че разбих главата на котката й — съобщих аз.

Ханна ме погледна с лъчистите си очи.

— И няма нужда — каза тя. — Котката често бродеше сама нощем, та господарката и без това се опасяваше, че може да й се случи нещо лошо.

— Ханна — казах аз, — не разбираш ли, че ще бъда свързан с теб, ако имаме обща тайна?

Тя вдигна очи, погледна ме без страх.

— Турмс, аз съм свързана с теб още откакто ми позволи да бъда в обятията ти под светлината на луната на стълбите пред къщичката на Кримис.

— Е, тази тайна не е кой знае какво — продължих аз, — просто не обичам напразни кавги… Досега никога не съм лъгал Арсиное.

Стана ми приятно и топло от нежния й поглед, без да изпитвам никакви непристойни желания. В ума ми по онова време нямаше и мисъл за друга жена освен Арсиное. Сигурно Ханна го разбра, защото наведе покорно глава и стана рязко, тъй че цветето падна от косата й.

— Турмс — каза тя, — лъжа ли е, ако си замълчиш за нещо? — Настъпи с крак цветето и го смачка.

— Всичко това е доста сложно — отвърнах. — Разбира се, аз бих излъгал Арсиное, ако се правя, че не знам къде е котката й. Но съм толкова привързан към жена си, че не искам да й причинявам болка, като й разкажа за жестоката си постъпка. Заради Арсиное ще замълча, но лъжата ще си остане завинаги с мен и ще гори сърцето ми.

Ханна докосна разсеяно гърдите си, заслуша се в биенето на собственото си сърце и призна:

— Да, ти си прав, Турмс, лъжата изгаря сърцето на човека и аз чувствам вече паренето й. — Тя се усмихна странно, погледна ме и възкликна: — О, колко ми е приятно да лъжа заради теб, Турмс! — След което се обърна и побягна.

Върнахме се поотделно в пещерата и повече никога не говорихме за котката. Арсиное тъгува известно време по нея, но постепенно я забрави, тъй като и имаше много грижи с децата. Освен това тя оплакваше котката преди всичко от тщеславие: беше загубила животинче, каквото сиканите не притежаваха. Колкото до мен, аз изобщо не тъгувах по лукавото мъркане на котката.

И без това предостатъчно ме угнетяваха безпокойството, което ме беше обзело, и знаменията, които все още не можех да разтълкувам. Скоро трябваше да тръгвам — знаех това, но не знаех накъде. Нямах средства, за да се върна в развития свят, където човек може да си купи благоразположението на хората, ако няма приятели. Единственият ми приятел беше Ларс Алсир, а аз не знаех дали той все още е в Химера. Тъй или иначе, едно завръщане в Химера би означавало сигурна смърт, тъй като там ме познаваха, познаваха и Арсиное. Отгоре на всичко бях задължен на Алсир и дори мисълта за дълга ми беше крайно неприятна.

Замислих се над сегашното си положение и установих, че съм също толкова беден, както когато Танаквил ни изгони от Сегеста, тъй като бях приел обичаите на сиканите и не притежавах нищо друго, освен дрехите на гърба си и оръжията си. Арсиное имаше само лунния камък и няколко тънки листа, изковани от сребро, които бяха единственото й украшение. Сиканите не познаваха парите. Ако понякога по време на походите си се снабдяваха със сребърни монети, те не знаеха какво да правят с тях, освен да изковат украшения. Единственото ни богатство беше Ханна и аз в никакъв случай не исках да я продавам.

В това състояние на тревога аз все по-често се обръщах към богинята покровителка и шепнех:

— Богиньо, свещена девственице, ти си ме хранила, хранила си и семейството ми, дарила си ни и с дрехи на гърба. Но ти самата се появи пред мен още когато живеех в Ефес. Дойде при мен в образа на Хеката и ми обеща, че никога няма да ми липсва нищо и всички земни блага ще са достъпни за мен. Спомни си обещанието, богиньо, сега, когато имам нужда от злато и сребро!

По време на следващото пълнолуние Артемида се яви в съня ми и отново бе взела образа на Хеката. Видях трите й ужасни лица, видях и тризъбеца в ръката й. Черното й куче се притискаше в краката й и лаеше с невъобразима злост. Събудих се, целият облян в студена пот — дори и благоразположена, Хеката беше ужасна. Реших, че съм разбрал този път знака й — тя държеше тризъбец, значи трябваше да потегля по море.

След като ужасът от съня отмина, изпитах силно чувство на радост, скочих, без да чакам утрото, и хукнах да се скитам из гората. Около свещения камък заварих няколко сикани, които се ослушваха и твърдяха, че към нас се приближават пришълци. Предложих им:

— Хайде да отидем да ги посрещнем. Може би те носят тъкани и сол.

Сиканите застанаха на един крак, съсредоточиха се, след което се съгласиха с предложението ми. Тръгнахме към мястото, където според сиканите се бяха установили пътниците, и докато вървяхме, те ми разказаха, че козата, която бяха откраднали от елимите, родила четири козлета. Приех това като добро знамение и бях сигурен, че богинята ще ме дари постепенно с всичко, от което се нуждаех, за да изляза от горите.

На брега на реката наистина се беше установил един тиренски търговец. Обичайно той пристигаше в Панорм с малкия си кораб, натоварен със сол, плащаше данъка си там, след което продължаваше по суша към сиканските гори, като пренасяше солта на гърба на магарета. С него бяха тримата му роби и слугите му. Бяха запалили голям огън, за да прогонят дивите зверове, както и за да подскажат миролюбивите си намерения. Торбите със сол бяха украсени с борови клонки. Магаретата също бяха накичени с дъбови и борови клонки, а самият търговец и слугите му спяха с клонки в ръце, явно обзети от голям уплах. За сиканите се носеха всякакви смразяващи слухове, например, че са убивали дори хора, дошли при тях със зелени клонки в ръце.

Ние не нарушихме съня им, а седнахме тихо до огъня в очакване на зората.

Когато слънцето изгря и чухме как скача рибата в бистрата вода на реката, аз станах и се заразхождах напред-назад нетърпеливо, тъй като бях изпълнен с любопитство: в съседство с тиренския търговец спеше някакъв чуждоземец, завит с прекрасен плащ от тънка вълна с втъкани копринени нишки в него. Имаше красиво подрязана къдрава брада и кожата му беше поддържана със скъпи мазила. Никак не можех да си обясня какво прави този човек в компанията на тиренския търговец, още повече тук, сред сиканските гори.

Именно той се събуди пръв, протегна се и извика нещо още в полусън, след което седна и отвори широко очи. Когато забеляза спящите сикани и боядисаните им в ярки бои лица, той извика още по-силно от уплаха и взе да опипва земята около себе си — явно търсеше меча си. Търговецът също се събуди и го възпря, като го увери, че няма причини за тревога. Сиканите се събудиха и те и като видяха толкова много чуждоземци около себе си, се надигнаха и изчезнаха тихомълком в гората като сенки. Аз останах сам, за да водя преговорите с търговеца както винаги.

Когато непознатият стана прав, видях че беше обут с шалвари, което ме наведе на мисълта, че идваше от много далече и сигурно служеше на персийския цар. Този млад светлокож мъж си сложи голяма сламена шапка с широка периферия на главата, за да се предпази от слънчевите лъчи, и извика изумено:

— Присъни ми се, или може би наистина видях как дърветата в гората отстъпват назад. В съня си тичах, защото исках да се скрия от някакъв чужд бог, който ме преследваше. Толкова се уплаших, че се събудих от собствения си вик.

За мое голямо учудване той каза това на гръцки, език, неразбираем за тиренския търговец. За да не разбере, че не съм сикан, аз се обърнах към него на завален гръцки, като примесвах някои сикански думи.

— Откъде си, чужденецо? — попитах го. — Облечен си толкова странно. Какво правиш в нашите гори? Ти не си търговец. Може би си жрец или магьосник и изпълняваш някой обред?

— Да, аз изпълнявам обред — побърза да отвърне чужденецът. Той се зарадва извънредно много да срещне някого, който разбира гръцки.

Тиренецът не проумя почти нищо от разговора ни. Както разбрах по-късно, той се съгласил да придружава чужденеца срещу пари. След като изслушах отговора, направих се, че не се интересувам повече от мъжа и започнах да разговарям надълго и нашироко с тиренеца, да пробвам солта му и да оглеждам товарите. Той, разбира се, често ми смигваше, давайки ми да разбера, че в торбите със сол са скрити много железни предмети. Явно беше, че е подкупил митарите на Панорм. С тиренеца разговарях на крайбрежното наречие, съставено от гръцки, финикийски и тиренски думи. Той ме имаше за сикан, който в младостта си е бил роб и е бил продаден за гребец на кораб. Мислеше, че съм успял да избягам и да се върна в родните си гори.

Попитах го за чужденеца, той презрително поклати глава и отвърна:

— Някакъв луд грък, който си губи времето. Тръгнал е от изток на запад, за да научи обичаите на разни народи. Купува разни вещи, които никому не са нужни. Струва ми се, че иска да купи от сиканите ножове от кремък и дървени чаши. Можеш да му дадеш всичко, от което нямаш нужда, само че искам да ми платиш за посредничеството. Не умее да се пазари, тъй че няма да е грях, ако го измамиш. Разглезен човек, който не знае къде да си дене златото.

Гъркът се вслушваше мнително в разговора ни и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

— Не съм чак толкова прост човек. По-добре е да ме изслушаш, преди да ме ограбиш. — И той постъпи така, както се постъпва с варварите, ако трябва да бъдат заинтригувани: разтърси кесията си, усмихна се и произнесе: — Имам малко кожено гнездо със златни птички. Но взех само малко от тях, а другите оставих у дома.

Поклатих глава.

— Нас, сиканите, не ни интересуват парите.

Той разпери ръце и каза:

— Тогава взимай каквото те интересува. Аз ще заплатя на търговеца. Той разбира от пари и те го интересуват.

Намръщих се:

— Не съм свикнал да приемам подаръци незнайно защо. Носиш шалвари и не мога да ти се доверя. Никога по-рано не съм срещал хора като теб.

Той взе да ми обяснява:

— Служа на персийския цар, ето защо съм длъжен да се обувам в шалвари. Идвам от Суза, столицата му. От Йония отплавах заедно със Скит, бившия тиран на Занкле. Но жителите на Занкле не го искаха отново, а предпочетоха Анаксилай от Регион. Сега попаднах в Сицилия и я обикалям за собствено удоволствие и за да попълня знанията си за народите.

Мълчах. Той внимателно се вгледа в мен, поклати глава в недоумение и дообясни:

— Казвам се Ксенодот. Йониец съм и съм ученик на знаменития Хекатей, но по време на войната попаднах в плен и станах роб на великия цар — видя как се промени лицето ми и побърза да прибави: — Само се смятам за роб. Не ме разбирай неправилно. Ако Скит се беше върнал в Занкле, щяха да ме издигнат за съветник. Скит избяга в Суза, тъй като великият цар е приятел на всички изгнаници. Но великият цар е също и учен човек. Лекарят му, който е родом от Кротон, събуди у него интерес към науките и той иска да научи повече за гръцките народи в Италия и Сицилия. Интересуват го и други народи — и тези, за които вече му е разказвано, и тези, за които все още нищо не знае. Великият цар е готов да изпрати много богати дарове. Интересно му е да знае как живеят далечните народи. — Той се вгледа отново в лицето ми, поглади къдравата си брада и продължи: — Като събира сведения за разни народи, великият цар на персите разширява кръга на знанията си и по този начин служи на целия човешки род. В съкровищницата му се пази карта на света, издълбана в мед, и великият цар иска непрекъснато да научава все повече и повече, тъй като боговете са му отсъдили да бъде господар на света.

— Ето защо е постъпил тъй бащински с йонийските градове, особено с Милет, най-способното от децата му — отвърнах презрително аз.

Ксенодот попита недоверчиво:

— Откъде си научил гръцки, сикане? Ти, който си изрисувал лицето си като дивак и си облечен в кожи на диви зверове! Как можеш ти да знаеш нещо за Йония?

Счетох за необходимо да се похваля и отвърнах:

— Мога и да чета, и да пиша и съм плавал из много морета, виждал съм много незнайни брегове. А защо и как съм се научил на всичко това — теб не те засяга, пришълецо, но аз знам много повече, отколкото можеш да си представиш.

Тогава той изпита истински интерес към мен и заговори бързо:

— Ако наистина е така и ако ти действително знаеш много неща, може би ще се съгласиш с мен, че дори един любящ баща трябва понякога да наказва разглезените си деца за тяхното собствено добро. Великият цар въведе порядък в царството си и наместниците му следят във всички краища на това царство да има благоденствие и да се спазват законите. С две думи — той прилича на дърво, чиито клони даряват сянка на целия свят. Добре е за народите, които са защитени в тази сянка.

— Ти забравяш за завистта на боговете, Ксенодот — отговорих му аз.

— Настъпили са нови времена — каза той. — Да оставим настрана всякакви бръщолевения за богове. Йонийските мъдреци са по-умни от всички безсмъртни. Великият цар се кланя само на огъня, тъй като всичко съществуващо произлиза от огъня и някой ден отново ще се върне в огъня. Но разбира се, великият цар почита и боговете на хората, над които владее, и изпраща дарове в храмовете им.

— Нима един от йонийските мъдреци не ни учи, че всичко тече и всичко се променя? Нима той не казва, че всичко е огън, огънят се превръща във всичко и всичко се превръща в огън? — попитах аз. — Зоват го Хераклит от Ефес, ако не ми изневерява паметта. Или мислиш, че той е почерпил знанията си от персите?

Ксенодот ме погледна с уважение и каза одобрително:

— Ти си учен и наистина знаеш много. Много ми се искаше да се срещна с Хераклит, когато бях в Ефес, но явно, че той изпитва омраза към целия свят, защото се беше усамотил някъде из горите уж да събира билки и треви. Великият цар му беше пратил писмо, с което известяваше Хераклит, че желае да се приобщи към беседите му и елинското образование, но последният отказа да приеме посланието му, а само мучеше и замеряше с камъни всеки, който дръзнеше да се доближи до него. Той не прие дори и даровете, донесени чрез пратениците на великия цар. Но Дарий не се обиди от поведението на Хераклит, а каза, че и той самият се чувства по подобен начин — колкото повече остарява, толкова повече му се иска да мучи и да се храни с разни треви.

Аз се засмях:

— Разказът ти е интересен и никога не съм чувал нищо по-забавно за великия цар. Възможно е, ако живеех по-близо до него, да бих искал да се сприятелим, но аз се обличам с кожи на диви животни и мога да живея само тук, в родните сикански гори.

Ксенодот поглади отново брадата си и отвърна многозначително:

— Струва ми се, че се разбираме. Хайде, привършвай колкото се може по-бързо с тиренския търговец и след това искам да ме отведеш в дома си. Извини ме, че съм тъй безогледен, но много ми се иска да се запозная с вожда на сиканите и да продължим беседата.

Но аз поклатих глава:

— Ако пипнеш окадените камъни на сиканското огнище, можеш да спечелиш гостоприемството им завинаги. Виж, сиканите не са привикнали да се показват пред чуждоземци, освен по време на война, но дори и тогава вождовете им носят дървени маски, а воините боядисват лицата си до неузнаваемост.

— А ловки ли са воините им? Колко са сиканските племена? Какви са оръжията им? — попита с новоразпален интерес Ксенодот.

Наясно бях, че сиканите не ме изпускат из очи, прикрити зад стволовете на дърветата, и затова заговорих с по-висок глас, като същевременно опитвах тежината на торбите със сол:

— Из равнините не са особено добри, тъй като изпитват страх от коне и кучета. Но когато са в собствените си гори, с техните воини не може да се сравнява никой. Остриетата на стрелите им са от кремък, а дървените им копия са закалени в огън. От всички метали ценят най-много желязото и умеят да го коват, когато го имат.

За да онагледя думите си, аз отворих един от чувалите със сол и измъкнах от него етруски нож и лъскава секира. Щом ги вдигнах, долових откъм гората шумолене. Ксенодот се огледа учудено наоколо, а тиренецът хвана слугите си за ушите и ги накара да легнат по очи на земята, за да не гледат какво става. После той с готовност заразвързва и другите чували и взе да вади оттам всякакви железни сечива. Седнахме на земята и започнахме да се пазарим, докато накрая тиренецът не каза жално:

— Вярвах, че са настъпили по-добри времена и че продажбите ще вървят по-лесно с помощта на хора, дето знаят да говорят. Но сега се убедих, че по-рано, когато изобщо не се срещах със сиканите, сделките ставаха по-лесно. Те просто оставяха товара си за размяна.

Ксенодот загуби търпение и като разклати кесията си, попита:

— Колко струват всички тези вещи? Купувам ги и ще ги подаря на сиканите, за да приключим по-бързо.

Разсърдих се на глупостта му, дръпнах от ръцете му кесията и произнесох сурово:

— По-добре се разходи с търговеца под ръка и не забравяйте да вземете и слугите и робите си. Послушайте птиците, погледайте гората и се върнете след пладне. Може би тогава ще си научил малко повече за сиканите.

Ксенодот се разкрещя и дори ме нарече крадец, но търговецът го хвана под ръка и го повлече настрани. Щом се скриха от очите ми, наизскачаха сиканите. Освен хората, които бяха дошли с мен, сега имаше и от други племена. Някои затанцуваха около мен радостния танц на слънцето. Други се разтичаха да донесат стоката си, за да си разменят колкото се може повече вещи с търговеца. Към пладне до реката лежеше огромна купчина от неща, донесени с невероятна бързина. Прясно убит дивеч и улов на риба, кожи и пера. Имаше дори един току-що убит елен… Никой не докосваше желаните метални сечива, тъй като сиканите смятаха, че донесената от тях стока ще се стори недостатъчна на търговеца. Тиренецът трябваше сам да подбере каквото сметнеше за нужно, да остави толкова железни предмети, колкото той сметнеше за нужно, да прибере останалите и да продължи пътя си.

Опитах се да привлека вниманието на сиканите към златните монети, които подрънкваха в кесията на Ксенодот, но очите им не се откъсваха от металните сечива и оръжия, сложени на тревата. За себе си избрах един бръснач с формата на полумесец — етруска изработка. Реших, че ще ми е необходим, щом настъпи времето да добия изряден вид.

Когато Ксенодот се върна, тревата наоколо беше съвсем отъпкана, а до огъня лежеше стоката на сиканите. Сега той се увери, че наистина мога да призова, ако е нужно, сто и дори хиляда местни жители и макар никой да не знаеше колко са те на брой, щом станеше нужда, всяко дърво се превръщаше във въоръжен сикан.

— Сиканите смятат всички останали сицилийци за свои врагове — разказвах аз и наблюдавах скришом въздействието на думите си върху чуждоземеца. — Сиканите ненавиждат и гърците, макар славата на Херакъл да живее в легендите им. Те го наричат Еркле и тачат паметта му, но без да му принасят жертви.

Оставих му време да обмисли спокойно всичко, което чу от мен, и му върнах златото.

— Преброих парите ти. Осемдесет и три златни и сребърни монети от гръцките градове. Мед явно не си свикнал да носиш със себе си, значи дори като роб си прекалено знатен. Скрий кесията си, тъй като няма да ме купиш. Просто ще ти подаря знанията си за сиканите. Мисля, че това няма да им навреди. А от златните монети те сигурно биха направили женски украшения. Смятат ги за точно толкова ценни, колкото лъскавите пера и шарените камъчета или раковините.

Видях как Ксенодот се бори да преодолее вроденото си йонийско скъперничество, но в края на краищата щедростта, разпространена в двора на персийския цар, надделя и ето че той тикна в ръцете ми кесията и помоли:

— Вземи парите и ме спомняй с добро. Приеми ги като дар от височайшия повелител.

Отвърнах му, че ще приема подаръка, за да не го обидя, но ще го направя по-късно, иначе сега би ми се наложило да го поделя със съплеменниците си. От тиренеца взех няколко железни сечива, достатъчно сол, цветни тъкани и още някои неща.

Търговецът направи списък на нещата, които беше получил от сиканите, скри всичко в тайник под корените на едно дърво и внимателно покри земята с мъх и борова кора. След това постави на мястото на тайника ясен знак, за да може да го намери, когато се върне. Тиренецът познаваше достатъчно добре сиканите и знаеше, че никой няма да припари до скривалището му. След това той заповяда на слугите си да сварят всичкото месо, донесено от племената. За целта използваха голям железен котел, който беше особено ценен в очите на сиканите. След като месото се свари, то бе старателно осолено и провесено по боровите клонки около тайника. Част от месото тиренецът принесе в жертва на боговете си, а друга част подели с хората си. За да се разнообразят, търговецът и другарите му решиха отново да се разходят след вечерята. Този път взеха оръжието си, тъй като беше време за водопой и търговецът знаеше добре, че диви зверове дебнат сърните, които идваха да се напият от реката. Подобно на всеки градски жител Ксенодот се страхуваше да тръгне с тях, защото се боеше от мрака на гората. Тиренецът обаче го успокои, като му показа амулетите по врата и китките си. Най-забележителен от тях беше бронзово морско конче, позеленяло от времето, което той носеше на китката си. Щом го видях, аз почувствах, че пребледнявам и целият се разтреперих.

След като хората на търговеца се отдалечиха, направих знак на сиканите и те се появиха с безшумни стъпки от гората. Наядоха се до насита с осоленото месо и след това разпределиха справедливо помежду си стоките на тиренеца. Жрецът на племето, при което живеех, също беше тук, но той не ламтеше за стока, знаейки, че и без това хората ще му дадат всичко, от което има нужда. Бе дошъл от чисто любопитство, просто за да разгледа предметите.

Обърнах се към него с думите:

— Онзи чужденец, който дойде заедно с търговеца, не желае никому злото и аз го смятам за свой приятел. Затова те моля да го следите и да го пазите да не му се случи нещо лошо. Той е доста сведущ, стига да се намира в родната си страна, но тук, в гората, може някоя змия да го ухапе отзад, щом се отклони от пътеката по нужда.

Жрецът кимна и каза:

— Твоята кръв е моя кръв!

По думите му разбрах, че невидими очи ще следят Ксенодот по време на странстванията му из сицилийските гори и ще го предпазват от опасности.

Сиканите си тръгнаха също толкова безшумно, както бяха дошли, а аз продължавах да седя край останките на тлеещия огън. Вечерта обещаваше да бъде доста хладна. Наблюдавах как от време на време по водната повърхност на реката пред мен се образуваха кръгове от скоковете на рибите. Дочух гукане на диви гугутки, а след известно време и шум от птичи крила. Вдигнах глава и видях, че над главата ми прелита цяло ято от птиците на Афродита. Това беше добър знак и сега бях сигурен, че съм отново под защитата и на девствената бързонога богиня, и на златокъдрата й съперница. Сърцето ми заби силно, защото ми се стори, че в този благословен миг усетих и докосването на нечии тънки пръсти по рамото ми. Тъй сладостно можеше да ме докосва само моят дух покровител, който явно не можеше да се яви сега пред мен — бях прекалено свързан със земята, но все пак и той ми напомняше за себе си. Никога в живота си не бях изживявал по-възхитителен миг!

4.

В далечината дочух гласове. Явно беше, че тиренецът и спътниците му се връщат от гората. Притурих борови клонки, за да се разгори отново огънят, докато птиците на родената от вълните гукаха все по-силно и по-силно. Това предвещаваше наистина студена нощ, най-доброто време да прегърнеш любимото си същество и да прекараш нощта в неразделна прегръдка. Осъзнах, че съм се задържал прекалено дълго във владенията на сиканите, прекалено дълго бях черпил от мъдростта им, прекалено много бях размишлявал над съдбата си, за съдбата на Микон и за всичко печално, с което се бях сблъскал в живота си.

Макар и с вълнен плащ, Ксенодот трепереше от студ и когато седна до огъня, той протегна ръце напред, за да ги стопли. Първото нещо, което тиренецът стори, беше да провери дали железният котел е на мястото си. Търговецът знаеше, че за сиканите това е най-ценната вещ на света. Те биха го взели с радост със себе си, а във време на опасност биха го разтопили и изковали от него мечове и върхове на стрели и копия. Но обичаите на сиканите им забраняваха да си присвояват чужди неща, тъй че котелът си седеше на мястото недокоснат. Тиренецът напразно се бе обезпокоил за собствеността си.

— Откъде взимаш солта и въобще откъде идваш? — попитах го аз, за да убия времето и за да не показвам, че искам да продължа разговора си с Ксенодот. Изчаквах той да ме заговори пръв.

Тиренецът сви рамене:

— Аз съм от север, отвъд морето, и ще си тръгна, когато повее южният вятър, който ще ме отведе направо към родните ми земи, а не към някой гръцки пристан на Италия, където ще се наложи да плащам налог. Разбира се, и самите гърци добиват сол в Сицилия, но моята е на доста по-изгодна цена.

Аз извадих от пазвата си черното морско конче, което ми бе изпратил Ларс Алсир преди отплаването от Химера, показах го на тиренеца и попитах:

— Знаеш ли какво е това?

Той свирна смаяно с уста, сякаш призоваваше вятъра, вдигна дясната си ръка нагоре, а лявата си длан сложи на челото си и отвърна с въпрос:

— Откъде би могъл ти, някакъв си сикан, да имаш такъв свещен предмет?

После поиска разрешение да подържи кончето в ръцете си и аз му го дадох. Той погали с пръсти гладката повърхност на статуетката и ме попита за колко бих могъл да му я продам.

— Не, не — отвърнах аз, — ти сам знаеш много добре, че такива вещи не се продават. Но в името на свещения кон разкажи ми кой си и откъде си!

— Искаш да ми бъдеш съперник? — попита той.

Но подобна мисъл му се стори нелепа и той се разсмя на глас. Къде се е чуло и видяло сикан да стане търговец и да плава по море! Сиканите дялкаха малки лодки от стволовете на дървета или пък връзваха прости салове от тръстика.

— Снабдявам се със сол от устието на една от големите тиренски реки — каза търговецът. — В нашата земя, земята на етруските, има две големи реки. Тази, за която ти говоря, тече на юг. Солта съхне на брега на морето, а по-нагоре по течението на реката е основаният от нас град Рим. Оттам започва соленият път, който пресича земята на етруските.

— Казваш, че този град е разположен на реката? — любопитството ми се беше разгоряло до немай-къде и аз си спомних за върбовия лист, който падна пред мен в извора.

— Да, той беше някога наш град и тъкмо ние сме строили знаменития мост, който пресича реката. Но сега Рим е населен с други народи и преди двадесет години оттам беше изгонен последният етруски цар, чийто род произлизаше от просветената Тарквиния37. Много хора, които се славят с лошо име, и дори престъпници се заселват в Рим и намират там убежище. Обичаите на гражданите в него са жестоки, нравите им са сурови, но всичките си знания за боговете римляните са получили от времената, когато все още управляваха наши царе.

— Защо не се опитате да си върнете града? — попитах аз.

Тиренецът поклати глава.

— Ти не познаваш страната ми. При нас градовете сами избират господарите си, били те тирани или справедливи властници. Във вътрешните ни владения все още управляват лукумоните, а последният от древните царе на Рим, Тарквиний38, не произлизаше от рода на лукумони. Когато стана ясно, че никой не гори от желание да вземе в ръцете си съдбините на града, властта бе завзета от царя на етруските Ларс Порсена. Той завоюва Рим, а след това се отказа от него, тъй като му омръзнаха постоянните заговори против живота му.

— Явно е, че не обичаш Рим — убедих се аз.

— Аз съм странстващ търговец и продавам сол, която купувам от римски посредници, собственици на солници от устието на реката — отвърна тиренецът. — Търговецът не обича нищо и не мрази нищо. Главното за търговеца е да има печалба. Но римляните не са деца на морския кон, те са рожби на вълчицата.

Усетих как ми настръхнаха косите при думите му. Спомних си за вълчето, което бе разкъсано от котката на Арсиное.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Съществува предание — отвърна той, — че Рим е основан от двама братя близнаци. Майка им била весталка, пазеща свещения огън в един от малките градове близо до извора на реката. Тя твърдяла, че е била обладана от бога на войната, когото срещнала, докато черпела вода от извора на реката. Лукумонът на града заповядал двете деца да бъдат сложени във върбова кошница и да бъдат пуснати по течението на реката. Кошницата плавала, докато не стигнала до подножието на една планина, където спряла, заклещена на брега. Там двете деца били намерени от вълчица, която ги занесла в леговището си и ги откърмила заедно със собствените си вълчета. Ако това наистина е така, то много е вероятно весталката наистина да е заченала от бога на войната. Но когато момчетата пораснали, те се сбили и единият от братята убил другия. Този, който останал жив, също не живял щастливо. Той пък бил убит от жителите на същия град, който двамата братя по-рано основали.

Етруските навлезли в града и въвели ред — продължи тиренецът, — но не се намерил лукумон, който да желаел да застане начело на жестокия Рим. Ето защо този град е бил управляван винаги от царе, които се подчинявали на тарквинските лукумони.

Разказът му ме потресе, но аз не промених решението си. Предзнаменованията, които бях получил, не трябваше да се тълкуват двойнствено. Върбовият лист означаваше река, вълчето — град Рим, а птиците — път на север. Именно натам трябваше да потегля с близките си хора и явно беше, че няма защо да се страхувам от града, който приютяваше всякакви престъпници.

Ксенодот се вслушваше нетърпеливо в разговора ни и най-накрая не издържа и произнесе:

— За какво беседвате толкова развълнувано? Може би съм ти станал вече скучен, многознайни сикане?

— Търговецът ми разказа за града си, макар тиренците обикновено да си държат езика зад зъбите — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да продължим разговора си на гръцки.

Тиренецът неохотно изсумтя:

— Едва ли бих бил толкова разговорлив, ако не ми беше показал свещения морски кон.

Той стана, зави се с плаща си и се оттегли намръщен да спи. Слугите последваха примера му и ние с Ксенодот останахме сами.

— Имам жена и две деца, но бях осенен от знамение и трябва да потеглям от горите на сиканите — казах аз.

— Тръгни с мен! — предложи ми Ксенодот — Скоро ще отплавам отново обратно за Йония заедно със Скит. Великият цар на персите ще те вземе в свитата си, тъй като ти си водач в сиканско племе. Когато се научиш да говориш персийски и приемеш местните обичаи, той може да те направи цар на сиканите.

— Знамението ме зове на север, а не на изток, тъй че няма никакъв смисъл да ме придумваш. Но ако обещаеш да ме покровителстваш, докато сме в Сицилия, ще ти разкажа всичко, което знам за сиканите и за Ерикс, а повярвай ми, то съвсем не е малко.

Отначало той изобщо не ме разбра и уверяваше, че съм луд и че не умея да се възползвам от блестящата възможност, която едва ли щеше да ми се падне втори път в живота. Но аз настоях на своето и в края на краищата се уговорихме Ксенодот да тръгне с тиренеца, който имаше да продава още много стока, към владенията на други сикански племена, за да може да се запознае колкото се може по-добре със земите им, да отбележи на картата реките, изворите и местата за търговия, както и планините и хълмовете, тъй като път из гората нямаше, а картата би помогнала много на бъдещите пътници. За свещените скали и дървета на сиканите обаче не споменах нито дума.

Договорихме се, щом тиренецът продаде всичката си стока, аз да дойда със семейството си на същото място, където бяхме седнали — до реката, под боровите дървета, и да се срещна отново с Ксенодот. Той се учуди на думите ми и предложи да определим ден и час на срещата си. Ето защо ми се наложи пак да го убеждавам надълго и нашироко, че ще знам по-отрано кога ще се върнат, тъй като сиканите ще ме уведомят.

Когато се върнах в пещерата, още отдалече дочух веселия смях на Хиулс и Мисме. Те не умееха да играят тихо и по това никак не приличаха на сикански деца. Според навика на сиканите влязох, без да поздравя, седнах до огнището и докоснах с ръка горещите му камъни. Децата изтичаха при мен и седнаха на коленете ми. Мургавото лице на Ханна светна от радост. Но незнайно защо Арсиное изглеждаше сърдита. Тя каза на децата да излязат навън да играят, след което ме попита къде съм се запилял, без да я осведомя.

— Трябва да поговоря с теб насаме, Турмс — прибави тя и даде знак на Ханна също да се махне.

Опитах се да я прегърна, но тя рязко се отдръпна.

— Турмс, търпението ми се изчерпа. — Нима ти не страдаш като мен, не виждаш ли, че децата ни се превръщат в диваци, които не познават нищо друго, освен сиканските обичаи? Няма да усетим кога Хиулс ще порасне и ще трябва да го изучим в някой приличен град. Все ми е едно накъде ще вървим, само и само да можем отново да дишаме градски въздух, да ходим по настлани улици, да купуваме храната си от търговци и да се мием с топла вода. Не искам нищо повече. Турмс, годините, които прекарах с теб, ме направиха непридирчива, но помисли за децата си! — Тя говореше бързо и не ми даваше възможност да кажа нито дума, а в гласа й усещах негодувание. Привлякох я отново към себе си, но тя се отдръпна и възкликна: — Само това искаш от мен и не се интересуваш дали лежа на меко ложе или върху горски мъх! Омръзнаха ми навиците ти, Турмс, и ти няма да се докоснеш до мен, докато не решиш как да се махнем оттук. Побързай, негодни мъжо, иначе ще тръгна с първия срещнат търговец и ще взема и децата със себе си. Мисля, че все още бих могла да се харесам на някой мъж, макар ти да направи всичко, за да погубиш красотата и здравето ми.

Тя млъкна за миг, за да си поеме въздух и аз се вгледах внимателно в лицето й. Никога по-рано не я бях виждал такава и ми се отщя да я прегръщам. В очите й гореше зъл огън, бузите й бяха на червени петна, черните кичури на косата й се извиваха по раменете й като змии… Дори помислих за миг, че пред очите ми е обликът на самата Горгона и аз закрих със стон очите си.

Арсиное реши, че мълча, защото мисля как да я накарам да остане при сиканите. Тя тропна с крак и извика:

— Само от страх седиш в тези гори! Ах, защо не повярвах на Дорией навремето! Сега щях да съм царица на Сегеста и върховна жрица на Ерикс. Как можах да се влюбя в теб?! Къде ми бяха очите?! Добре че поне ми беше останал малко ум в главата и си позволявах някои удоволствия… — Тук тя се стресна, защото осъзна, че беше казала прекалено много, и поясни: — Имам предвид, че богинята ми се яви в съня ми и ми каза, че отново има нужда от тялото ми, както тогава, в Ерикс. Ако тя се е смилила над мен, защо трябва да се крия от хората? — Арсиное реши да се сдобри с мен, приближи се и ме прегърна. — Турмс, Турмс — каза тя, — помниш ли, че ти спасих живота, когато Дорией искаше да те убие?

Бях се научил вече да послъгвам Арсиное и успях да скрия истинските си чувства, макар в главата си да усещах бучене и да ми се струваше, че някаква пелена бе паднала от очите ми и чак сега осъзнах що за човек е някогашната жрица. Казах лицемерно:

— Щом ти се е явила богинята, това е добър знак и след няколко дни ще можем да си тръгнем оттук. Вече всичко е уговорено. Жалко само, че не ми позволи да споделя радостта си с теб. Толкова се надявах да те утеша с приготовленията за заминаване.

Тя не ми повярва веднага, но когато й разказах за тиренеца и Ксенодот, се разплака от щастие, притисна се нежно към мен и започна да ме целува. Помоли ме да я прегърна и аз и когато след време се отдръпна от мен, за първи път не се оплака от тръстиковата ни постеля. С полупритворени очи тя зашепна:

— Турмс, о, Турмс, като любовник ти си равен на боговете и няма друг по-красив от теб! — Подпря се лениво на лакът, погали ме по гърба и добави: — Ако разбирам правилно, Ксенодот ти е предложил да го съпроводиш до двора на великия цар. Това ще ни даде възможност да пътуваме през много прекрасни градове и ти ще получаваш щедри дарове, предназначени за сиканите. Колкото до мен, аз бих могла да ти създам приятели сред царедворците. Защо избра точно Рим, за който не знаеш почти нищо?

— Арсиное, преди малко говореше, че който и да е град би бил подходящ за теб. Според мен ти самата не знаеш какво искаш! — Станах, протегнах се, излязох от пещерата и извиках: — Хиулс, Хиулс!

Момченцето се втурна към мен ловко и бързо като катеричка или като сикан, докосна коляното ми и се загледа в очите ми. Разгледах го на ярката дневна светлина, обходих с поглед извънредно силното му за петгодишно момченце тяло и леко мрачните черти на лицето му, с дебели вежди и рязко очертана уста. Разбирах, че няма смисъл да търся повече доказателства — в жилите му течеше кръвта на хераклидите. Очите му напомняха тъй много на очите на Дорией.

Не изпитвах ненавист към детето, та нима е възможно да се мрази дете? Не се сърдех и на Арсиное — разбирах, че тя в същността си е такава и нищо не може да я промени. Корях се единствено за собствената си глупост и за това, че не бях проумял нещата по-рано. Мъдрата Танаквил бе схванала веднага всичко, а сиканите завикаха „Еркле, Еркле!“ веднага щом видяха момченцето. Но любовта заслепява човека и той не може да види нищо дори и при ярка дневна светлина.

Бях съвършено спокоен, когато влязох в пещерата, държейки Хиулс за ръка. Седнах до Арсиное и целунах нежно сина й. Тя взе отново да възхвалява красотите на Суза и благодатта, която ни очаква там. Аз взех детето на коленете си, погалих го по гъстата кестенява коса и казах с престорено равнодушен глас:

— Хиулс е син на Дорией и Дорией искаше да ме убие, за да добие права над сина си и над теб.

Арсиное не осъзна веднага думите ми и още известно време продължи да разсъждава за бъдещия си живот в Суза и как ще осигури блестящо бъдеще за децата си. Но изведнъж тя замълча и сложи ръка на устните си. Най-накрая смисълът на думите ми бе достигнал до нея — тя тъй рядко се вслушваше в мен.

Арсиное явно се уплаши, че ще я ударя, но аз само се разсмях, което я удиви още повече. Имаше ли смисъл да се сърдя и да се разправям, щом и без това нямаше да мога да променя нещата? Арсиное взе детето в ръцете си, като че ли искаше да го защити, и каза:

— Ах, Турмс, имаш ужасния навик да разваляш всичко. Разбира се, че Хиулс е син на Дорией, макар и самата аз да не бях сигурна в това, докато не видях на хълбока му рождения знак на хераклидите. Уплаших се, че ще се разгневиш, ако узнаеш истината, и затова не я споделих с теб. Знаех, че с време сам ще я отгатнеш. Вярно е, излъгах те, но за твое добро — да не се ядосваш и да не се инатиш напразно.

Относно това кой от двама ни беше по-инатлив, бях на съвсем друго мнение, но си замълчах, а просто извадих ножа си, дадох го на Хиулс и казах:

— Това е за теб, момче. Ти скоро ще бъдеш мъж и трябва да бъдеш достоен за рода си. Всичко, каквото трябва да знае едно момче на твоята възраст, вече си научил от мен. Оставям ти дар и собствения си щит и меча си, защото изхвърлих щита и меча на баща ти в морето като жертва на боговете. Никога не забравяй, че в жилите ти тече кръвта на Херакъл и кръвта на богинята на Ерикс. Ти произлизаш от боговете, Хиулс! Не се съмнявай: след като заминем, сиканите ще намерят някой питагореец да те изучи, та те чакат от теб велики подвизи!

Арсиное възкликна:

— Ти си полудял! Нима ще оставиш единствения си син при диваците?!

Тя започна да ме скубе и да ме дращи, докато не вдигнах един плосък камък от ъгъла на пещерата и не извадих изпод него щита си. Момченцето се бе изплашило от виковете на майка си, но се успокои веднага щом му дадох щита. Малките му ръчички поеха сръчно и меча за дръжката му. Аз не можех да се въздържа да не се усмихна — жестовете му ми напомняха тъй много за Дорией.

Когато Арсиное разбра, че решението ми е окончателно, тя падна на земята и се разрида. Сълзите й бяха искрени, тъй като тя обичаше сина си, както вълчица обича вълчетата си. Женското начало у нея беше много силно и тя винаги се водеше от чувството си.

Тъгата й смекчи сърцето ми, аз седнах до нея и погалих черните дълги кичури.

— Арсиное — казах, — не от ненавист оставям Хиулс тук. Повярвай ми! Само да можех, бих го взел с нас, дори в името на приятелството ми към Дорией! Аз не му се сърдя и не бих могъл да устоя на желанието ти, прекрасна Арсиное!

Тя въздъхна и се заслуша в думите ми.

— Виж — продължих аз, — мястото на Хиулс е тук, в тези гори, защото той е син на Дорией, а значи властелин на Ерикс. Сиканите го наричат Еркле и се усмихват бащински, щом го видят. Те дори няма да го пуснат да тръгне с нас, по-скоро биха убили и теб, и мен, но Хиулс да остане при тях. Ако искаш, можеш да се задържиш тук със сина си.

Арсиное въздъхна отново и каза бързо:

— Не, не, нищо не може да ме застави да остана повече в тези гори!

За да я успокоя, аз казах:

— Ще поговоря за Хиулс с Ксенодот. Той ще разкаже на великия цар, че сред сиканите расте цар, потомък на Херакъл. Възможно е да дойде ден и твоят син да царува не само в сиканските гори, но и над цяла Сицилия. Персийският цар ще го въздигне. Много е вероятно още докато сме живи, Дарий да стане владетел на целия свят.

Тази мисъл се понрави извънредно много на Арсиное, очите й заблестяха, тя плесна с ръце и каза:

— Ти разсъждаваш доста по-мъдро от Дорией, който си остана чужд на сиканите и никой не го обичаше освен Танаквил.

— Значи съдбата на Хиулс е решена — рекох с тежко сърце. — Нека да поговорим сега и за Мисме. Помня как се усмихна, когато я нарекох така. Не ти ли напомниха тогава първите две букви от името й за първите две букви от името на Микон? Струва ми се, че още тогава се догаждах за истината и затова дадох на момиченцето такова име.

Арсиное се опита да изглежда учудена, но аз я хванах и я разтърсих, след което продължих:

— Времето на лъжите отмина. Мисме е дъщеря на Микон. Ти си спала много пъти с лечителя, още по време на бягството ни от Ерикс обратно в Химера, когато той не беше на себе си. Именно заради теб Микон се пропи, а ти си играеше с него, както котката си играе с мишка. Искаше да пробваш колко си привлекателна. Микон изпитваше ужасен срам от всичко това и не можеше да ме гледа в очите. Признай, Арсиное, че беше точно така. Или може би сега трябва да извикам и Мисме, за да ти покажа кръгличките й бузи — също като страните на Микон, и пълните й устни — също като устните му?

Арсиное изпадна в ярост. Тя започна да се бие с юмруци по коленете и да вика:

— О, поне да беше наследила очите ми! Но богинята е немилостива към мен. Мисме прилича изцяло на Микон! И фигурката й е ниска и набита. Но все пак може би като поотрасне, ще се източи, ще стане по-стройна. Е добре, Турмс, признавам всичко, но вината за това, което се случи, е твоя, изцяло твоя. Ти ме оставяше толкова пъти сама по цели дни и никакъв те нямаше, а Микон беше винаги при мен. Той ме обичаше толкова много, че аз не можех да му се противопоставя. Дори повече — искаше ми се да го утеша… Но бях извънредно учудена, когато заченах от него. Тук отново имаш вина ти, Турмс! Отведе ме толкова бързо от Сегеста направо при варварите, че нямах време да взема сребърната си предпазна халка и я оставих в двореца на кучешкия цар. — Тя ме погледна, видя, че не се сърдя, и продължи да нарежда: — Микон често се хвалеше с приключението си на златния кораб на Астарта из Източното море, а всичко това ме дразнеше и аз реших да му покажа какво може да преживее мъж в моите обятия — в обятията на жрица на Афродита. Той бе уверен в чара си, тъй като някога Аура припадаше само от докосването му. Но явно е, че всяко докосване на мъж е действало така на онова нещастно момиче. Не, Микон не можеше да се сравнява с теб, Турмс, макар и той да умееше някои неща.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и усетих, че търпението ми се изчерпва. — Разбирам всичко и прощавам, още повече че бащите на тези деца са мъртъвци, но едно не мога да разбера — как така се е случило, че аз самият не станах баща? Нима съм безплоден? Толкова често сме се наслаждавали на телата си, но все чуждо семе се е захващало в теб!

Арсиное поразмисли, после каза:

— Знаеш ли, ти май наистина си безплоден. Но няма защо да се огорчаваш толкова. Ти си необикновен човек, Турмс, и на теб не са ти нужни деца. Освен това много мъже биха ти завидели, защото можеш да си легнеш, с която си искаш жена, без да се страхуваш от последствията. Може би за това е виновна мълнията, за която си ми разказвал, или може би си имал възпаление, когато си бил малък и не го помниш. Но не е изключено това да е просто шега на богинята, която копнее за любовни ласки, но не обича да ражда деца.

Никога по-рано не бях и помислял, че мога да разговарям на подобни теми с Арсиное, и то съвсем спокойно, без помен от гняв или раздразнение. Явно беше, че бях помъдрял по време на прекараните години сред сиканите.

Но ето че още едно от подозренията ми се потвърди и аз узнах, че и Мисме не е мое дете. Мисълта за това ме накара да се почувствам гол и беззащитен. А всеки човек, сигурен съм, всеки човек трябва да се научи да намира опора в самия себе си. Не че това е лесно — напротив, много по-лесно е да народиш деца, за да поемат те отговорността да търсят смисъла на живота, а ти да си седиш и да си почиваш.

Усетих, че душата ми е завладяна от пустота, и се оттеглих отново в усамотение за няколко дни. Нямах намерение да търся и да чакам предсказания, исках просто да се вслушам в себе си. Измъчвах се от съмнения и не вярвах, че някога съм бил способен да предизвикам буря. Явно беше, че всички странни събития са били просто съвпадения или пък може би по-рано просто съм имал предчувствие за приближаване на буря. Когато започвах да танцувам, просто карах другите да вярват, че притежавам свръхестествени способности. Помня как земята въздишаше, как над Сицилия се понесоха огнени облаци, когато приближихме за първи път тази земя, но това не беше знак за мен, а за Дорией, тъй като се приближавахме към неговите владения. Когато той издъхна, земята отново затрепери и това беше пак в негова чест. Дорией беше заченал син.

Аз обаче си оставах сам и не знаех накъде отивам. Бях нещастен и сърцето ми леденееше от скръб. Бях безплоден като камък и любовта ми носеше само страдания.

Когато човек е обхванат от подобни съмнения, те пронизват душата му като остър нож. Това е присъща несигурност на плътта и никакъв разум не може да я изцели, болестта може да убие човека, също както уби и Микон, но ако премине, следите не са дълбоки.

Ти, непознати, който и да си, на мен подобен, когато някой ден дойдеш, пази се най-много от капаните на съмнението, защото те са най-опасни за завърналия се. Отдай се на самота, ако те застрашава нещо подобно, не слушай другите, а слушай само собствения си глас. Вярвай в собствените си сили, а не в това, което си научил от другите.

Най-добрият лек против съмнението е здравият сън. Но сънят често бяга, ако душата се измъчва от съмнения. Ето защо избягай и ти надалече, отдай се на пост, лишения и самота, докато не се научиш пак да спиш и докато не оздравееш напълно. Ако и това не помогне, яж тогава от тревата на безсмъртието, докато земята не стане като прозрачна и съумееш да прозреш през действителността, за да осъзнаеш колко е измамна. Но тревата на безсмъртието е като свещената напитка на сиканите — отровна. Доколкото знам, всички народи през всички времена са познавали тази трева и ще я познават в някакъв вид и в бъдеще, поне магьосниците и жреците ще я познават.

Ако тревата на безсмъртието предизвика видения у теб, винаги помни, че не всичко е истина, и се старай да подбираш това, което има смисъл за теб. Всеки зъл дух си има пазач. Той би дошъл да си прибере звяра, ако се научиш да го викаш. Пазачът е тъмен и непознат, но не се страхувай от него. Трябва да му се подчиняваш, щом веднъж си го повикал. Ако пък съумееш да извикаш при себе си светли духове, радвай им се, защото това е единствената благодарност, която чакат от теб, но не бъди прекалено зависим и от тях. По-скоро те трябва да бъдат твои слуги, а не ти — техен. Твоят дух пазител е свързан с теб дори и против волята ти.

Като те съветвам тъй, непознати, предупреждавам и себе си в теб, ако все още не си разбрал кой си и ако се познаеш едва когато влезеш в гробницата ми с изрисувани стени, едва когато вземеш в ръце пръстената чаша с вечните камъчета на живота ми. Погледни към стената тогава, непознати, погледни към стената и виж как радостно ти подавам яйцето на безсмъртието с невидимите си пръсти, докато почивам на тройно застлана постеля. Тогава съмнението ще те напусне.

5.

Когато се връщах от планината, събирах по пътя си разни неща — ножове, наконечници за копия, украшения, за да ги предам чрез Ксенодот в дар на великия цар. Взимах всичко това без затруднения от сиканите, които не бяха привързани към вещите. Те разбираха, че щом ги взимам, значи имам нужда от тях.

Луната се виждаше и през деня, бял полукръг на яркосиньото небе, сякаш самата Артемида ме гледаше благосклонно и одобряваше действията ми. Вечерта заведох Хиулс при свещения камък на сиканите. Бях станал по-прозорлив и знаех, че те ме чакат.

Наистина там се бяха събрали дванадесет стари мъже. Всички носеха страховити дървени маски. По кожите, с които бяха облечени, различих, че са представители на няколко различни сикански племена, все жреци, вождове или старейшини. Те не ми проговориха и дори жрецът от моето племе остана безмълвен. Вместо това ми направиха знак да се съблека и ми надянаха кожа на елен. На главата ми сложиха рогата маска. Намазаха с мас свещения камък и поставиха отгоре му Хиулс. Дадоха на момченцето да яде сладки горски плодове, за да се чувства добре. Жрецът на племето ми връчи дървена чаша и ми направи знак да пийна малко от свещеното питие. След това всеки от тях пи по няколко глътки от същата чаша. Когато всички бяхме пили от питието, започнахме да обикаляме в кръг около камъка, на който беше Хиулс. След като питието започна да ни влияе, взехме да надаваме животински крясъци, всеки викаше като звяра, който представляваше, и почнахме да тичаме, да ритаме и да скачаме около камъка. Всичко това забавляваше Хиулс и той пляскаше весело с ръце. След това изведнъж забуха като бухал и аз видях как сиканите сметнаха това за извънредно добър знак. Докато танцувах, изпаднал в транс и ми се струваше отново, че мога да виждам много навътре в гората и дори през камъните, забелязах, че към кръга ни се приближаваха много горски животни и зверове. Те дори влизаха в кръга ни за малко и после пак изчезваха обратно в гората. Един глиган с огромни бивници изскочи от храстите и имаше много напорист вид, но никой не му попречи да влезе в кръга ни, ала скоро и той се скри пак в гората. Най-накрая от гъсталаците се появи сърна, приближи се до камъка с леки стъпки, подуши Хиулс, после с няколко скока стигна пак в храсталаците и скоро изчезна от погледите ни. Изведнъж Хиулс се успокои и сиканите прекратиха танца си. Запалиха огън в нарочен съд с въглени, който бяха донесли със себе си.

Не мога да си обясня как сиканите успяха да привлекат толкова много животни по време на танца. Може би камъкът беше намазан с нещо, което привличаше горските твари или пък сиканите в гората, които ни припяваха и биеха барабаните си, бяха хванали предварително всички тези животни и ги пускаха по време на танца. Възможно е всички животни да бяха само сенки, предизвикани от свещеното питие и тайнството на ритуалния танц. Но ако беше така, не мога да си обясня защо и Хиулс беше видял всички тези животни и разказваше за тях по-късно, както и за това, че единствено грухтенето на дивата свиня го беше изплашило малко.

Когато всички насядахме около огъня, сиканите помогнаха на Хиулс да слезе от камъка, окичиха на врата му огърлици от зъбите на различни горски животни и завързаха на китките му и на глезените му разноцветни кожени ленти. Всеки от старите мъже поряза ръката си с кремъчен нож и даде на Хиулс да всмукне малко от кръвта му. Дадоха ми знак, че и аз трябва да постъпя по този начин. Когато Хиулс пи и от моята кръв, всички мъже заликуваха и започнаха да се смеят радостно и да пръскат лицето на Хиулс с кръвта си.

След като всичко това привърши, всеки от мъжете взе по една главня от огъня и всички с изключените на жреца на моето племе си тръгнаха, без да кажат нито дума. Тръгнахме си и ние с жреца. Хиулс вървеше между нас, а в ръцете си държахме по една главня от огъня. Когато смолистото дърво догоря, ние хвърлихме главните. Жрецът махна маската си и я окачи на ръката си. Аз също свалих от лицето си рогатата маска на елен. Заведох Хиулс да си легне, без да го мия. Жрецът ми каза, че кръвта, с която беше изпръскан, трябваше сама да се изтрие от кожата му.

Мислех, че с това са се свършили прощалните обреди, но на следващия ден още на зазоряване жрецът дойде да ме вземе от пещерата и двамата отидохме безмълвни в гората. Той ме заведе обратно при свещения камък и ми показа с усмивка следите от различни животни. Горските твари бяха идвали през нощта и бяха облизали толкова добре камъка, че никой случаен минувач не можеше да го отличи от останалите скали.

Седнахме и тогава аз казах:

— Скоро ще напусна горите. Ще взема със себе си жена си, момичето Мисме и робинята Ханна, но Хиулс ще оставя при вас.

Жрецът се усмихна отново, посочи на север и каза:

— Знам. Страхувахме се обаче, че ще искаш да вземеш и момчето, затова му дадохме името Еркле, който е спасителят на сиканите според древните ни предания. Отдавна знаехме, че ще ни се яви в скута на майка си, която ще е яхнала магаре… Вече съм стар — продължи той, докато рисуваше разни знаци с пръчка по земята, превит на две, слаб, но жилав. — Очите ми са видели много неща. Виждал съм, че има сикани, които са си построили къщи в края на гората, обработват земята и садят грах. Гърците са плъзнали навсякъде из острова и са по-лоши и от елимите. Размножават се като зайци. Подчинили са сикулите да им строят къщи и да орат земята. Който строи къща, е роб на дома си, който оре пръстта, е роб на земята си. Нас, сиканите, може да ни спаси вече само Еркле, макар да не знаем точно как ще го направи. — Той прикри устата си с ръце, усмихна се добродушно и каза: — Вече съм стар и оглупял. Ето защо се разбъбрих против обичая си. Скоро ще трябва да вървя към блатото, а то ще бъде тогава, когато усетя, че знанията ми са вече ненужни на племето ми. Знай, че щяхме да те убием, ако не ни беше позволил да задържим Еркле. Затова те посветихме с маската на елен и сега, когато си тръгваш, можеш да вземеш всичко, което си пожелаеш оттук, само не и Еркле.

Използвах случая и го помолих да ми даде един рог, пълен със свещеното питие на сиканите, както и няколко от отровните колчета, които сиканите забиват в земята, където може да минат враговете им.

— Ще получиш всичко, което искаш, но си вече посветен и нямаме тайни от теб, освен някои заклинания, които и без това няма да са ти нужни, тъй като скоро ще напуснеш горите. Но нима не искаш нищо друго? — попита ме жрецът.

Спомних си как по време на състоянието си на транс бях видял изпод камъка блясък на злато и сребро:

— Имате тайно съкровище от злато и сребро под камъка.

Усмивката му се стопи и сиканът попита:

— Откъде може да си разбрал за съкровището? За него знаят само жреците и то не е докосвано от много поколения насам. Явно е, че сме те посветили по-успешно, отколкото дори можехме да си представим.

Тогава разбрах, че Артемида наистина изпълнява обещанието си и че именно тя е вдъхнала желание на сиканите да ме посветят като елен.

Те бяха решили вече да ми дадат част от това съкровище, тъй като им бях довел чакания Еркле. Но то не беше под свещения камък, а доста далече — на половин ден път в една опасна дъбова гора, пълна с капани и примки, както и с отровни колчета, забити в земята. Жрецът ми показа входа към една скрита пещера, която никога не бих могъл да намеря сам. Двамата започнахме да вадим камъни и да копаем земята, докато не стигнахме до хранилище, изработено от дървесна кора, в което бяха скрити златни и сребърни вещи — съдове и магически амулети. И сам жрецът не знаеше откъде сиканите бяха добили всички тези съкровища, а само това, че са много стари. Предполагаше, че са бойна плячка от времената, когато сиканите са владеели цяла Сицилия и са били най-първите обитатели на острова. Още преди сикулите, преди финикийците, преди гърците, дори преди тиренците, до бреговете на Сицилия доплавали кораби от задморските царства. Откъде точно, сиканът не знаеше.

Задоволих се да взема само няколко вещи — един златен бокал, една изваяна от злато ръка, която явно имаше свойствата на талисман, и една тежка златна гривна за Арсиное. Взех само злато, защото малките предмети бяха леки за носене, а и златото беше станало доста по-скъпо от среброто, след като гръцките колонии си бяха насекли сребърни монети. През цялото време, докато избирах вещите, жрецът ме наблюдаваше със здраво стиснато в ръка копие. Може би щеше да ме убие, ако видеше, че съм прекалено алчен. Това, че ми показваха съкровището си, беше сигурно последното изпитание, на което сиканите ме подлагаха, преди да спечеля окончателно доверието им.

Тъй или иначе, взех златни предмети, които тежаха най-много двайсет мини, всички заедно. Някой би помислил, че съм глупак, щом не взех повече, когато ми се беше явил такъв случай, но защо ми беше да нося много метални вещи, които да ми тежат и да дрънчат в дрехите ми, щом знаех, че Артемида с образа на Хеката щеше винаги да ми доставя земните блага, от които имах нужда. От друга страна, ако пък не получавам всичко, което желая, това ще е знак, че нямам нужда от повече и трябва да се задоволя с нещата, които имам.

Когато тръгнахме обратно, сиканът внимаваше да не би да оставя някой таен знак в дъбовата гора, но щом излязохме от нея, той се развесели, потупа ме по рамото и каза, че ми се доверява напълно и че съм му кръвен брат. Убеден в искреността му, аз го помолих да ми обещае, че ще се погрижи Хиулс да не остане без образование. Накарах го да обещае, че ще потърси скитащия из гората питагореец и ще го вземе за учител на момчето. Ако ли питагореецът не е вече между живите, ще намери друг образован грък и ще му заплати богато, за да не остане Хиулс неук. Казах му, че Хиулс трябва да се научи да говори гръцки, финикийски и елимски език. Освен това, ако се окаже, че учи лесно езици, не е лошо да научи поне малко и езика на тиренците. Би било добре, продължих аз, ако взима и уроци по свирене на арфа, както и да се упражнява физически. За последното не се притеснявах, тъй като знаех колко силен е малкият Хиулс и как в горите на сиканите той по цял ден ще има възможност да се калява. Трябваше да се научи също да се бие с меч и да хвърля копие. Бях сигурен, че сиканите ще го научат на много бойни изкуства, а и че във вените му тече кръв на воин. Ето защо събрах смелост и прибавих:

— Научете го да се подчинява на законите на племето. Само който умее да слуша, ще умее, да заповядва, ако се наложи. Ако видите, че обича да убива без смисъл, а само за удоволствие, или ако видите, че е алчен и желае да получи повече, отколкото му се полага, убийте го без жалост и забравете за Еркле.

Тъжно ми беше все пак, безкрайно тъжно, да оставя малкия Хиулс в горите на Сицилия. Добре, че бях съвсем сигурен в бащинските грижи, които сиканите щяха да полагат за него. Арсиное пък се зарадва много на подаръка, който й донесох, и твърдеше, че е старинна критска изработка. Беше сигурна, че търговците в Тир биха заплатили огромна сума за такава ценна вещ. Казах й, че сиканите й дават златната гривна в знак на благодарност за това, че оставя сина си при тях. Пред Арсиное не споменах и дума за съкровището и за това, че знаех къде се намира то.

Подаръкът смекчи донякъде тъгата на Арсиное, а и самият Хиулс не прояви желание да тръгне с нас, когато настъпи уреченият час. Тръгнахме си, без да се сбогуваме, както беше прието у сиканите. Бързах да се срещнем с Ксенодот точно когато двамата с търговеца пристигнат на брега на реката, под боровите дървета, където бяха скрили товара си.

Те наистина се появиха — измъчени от пътя, с мръсни дрехи и целите изпохапани от комари. С тях бяха и натоварените с нова стока грохнали мулета. Ние пристигнахме на срещата отпочинали и спокойни. За всеки случай аз се бях облякъл в сикански кожи и носех рогатата маска. Арсиное също беше облечена в най-хубавите си кожи и бе боядисала лицето си така, че веждите й бяха изрисувани до слепоочията, устните й също изглеждаха разтеглени от багрилото. На шията си носеше огърлица от зъби на горски зверове, а черната й коса падаше свободно на раменете. Ханна бе облечена в дреха от тъкан, която сиканите умееха да изработват от дървесна кора. На главата си имаше венец от шишарки. Тя носеше в ръцете си Мисме, повита в овча кожа — същата, в която някога беше увиван и Хиулс, единствената вещ, която взехме със себе си преди години, когато напуснахме Сегеста.

Ксенодот и тиренецът извикаха от уплаха, щом ни видяха: те решиха, че пред тях са се явили някакви горски божества. Ксенодот не ме позна, тъй като си бях махнал брадата и бях накарал Арсиное да подстриже косата ми, първо, за да покажа на сиканите, че тъгувам заради раздялата, и второ, за да придобия нов външен вид. Чак когато ги приветствах. Ксенодот и тиренецът се убедиха, че сме хора, и започнаха с интерес да ни разглеждат.

Тиренецът ни каза, че сме първите сикани, които се появяват така пред тях — с цялото си семейство. Ксенодот се зарадва много на подаръците, които му дадох и които бяха предназначени за великия цар на персите. На следващата сутрин, след като преспахме около огъня, се насочихме направо към Панорм. Движехме се бавно, тъй като пътят се оказа нелек. Освен това тиренецът беше разменил наистина много стока и мулетата бяха претоварени. Наложи се да им помагаме, докато бяхме все още из горите. Арсиное не се умори много от пътя, макар да вървеше пеша. Ханна се оказа много издръжлива — през цялото време носеше на гърба си Мисме и крачеше бодро напред.

6.

Когато пристигнахме в Панорм, наоколо ни се струпа тълпа любопитни, които никога не бяха виждали подобна гледка. Те разговаряха шумно на няколко езика около нас, опитвайки се да разберат що за хора сме. Ние ги гледахме равнодушно и напредвахме бавно към пристанището, където беше корабът на тиренеца, голям бавноходен съд, само до половината с покрита палуба. Не можех да си представя как се движи в открито море, натоварен с какви ли не стоки.

Картагенските митари в Панорм се усмихнаха широко при вида на тиренеца и изразиха с жестове възхищението си от успешната търговия. Към Ксенодот те се отнасяха с дълбоко уважение. Мен ме гледаха малко накриво, тъй като носех рогатата си маска. Взираха се със страхопочитание и в Арсиное. Те не се опитаха да разговарят с нас и аз чух как един от тях каза със задоволство на другите, че е добре, дето високопоставени сикани са тръгнали да опознаят света и да научат обичаите на по-напредналите народи. Това ще е от полза за търговията, твърдеше той, което пък е само в интерес на Картаген.

Твърдо реших да не влизам в разговор с тях и да ги оставя да мислят, че съм сикан, който не знае езика им. Арсиное също успя да запази мълчание, но не за дълго. Щом се озовахме в дома, предназначен за знатни чужденци и предоставен от съвета на Панорм, където ни чакаха робите и слугите на Ксенодот, Арсиное се зарадва тъй много на оказаните ни от тях почести, че вдигна глава, тропна леко с крак и възкликна:

— Не ме привличат вече морските пътешествия, Турмс! Кракът ми няма да стъпи на вонящия кораб на тиренеца. Боя се не за себе си, а за Мисме. Кажи ми, Турмс, отговори ми в името на богинята, защо ни е да пътуваме до Рим, щом приятелят ти Ксенодот иска да ни придружи до Суза и да ни представи в двора на великия цар на персите, където бихме могли да водим охолен живот като представители на сиканите?

Ксенодот, който най-сетне бе попаднал в собствената си общност, заобиколен от прислуга, се беше изменил до неузнаваемост. Той бе добил тържествена осанка, гладеше самодоволно къдравата си брада, гледаше ни с хитър поглед и най-накрая каза примирително:

— Хайде да не спорим, едва сме прекрачили прага на дома. Нека първо да се умием и да намажем телата си с благовонни масла, да хапнем добре и да пийнем вино. То ще просветли умовете ни. Чак след това ще обсъждаме. Турмс, току-що научих името ти и не съм свикнал да го произнасям още, но от това, което видях досега, мога да кажа, че жена ти е по-мъдра от теб. — И ми се усмихна.

Проумях, че се беше уговорил вече с Арсиное да ме придумат да тръгнем към Йония, а оттам при великия цар в Суза. Подозирах също, че може би Арсиное е успяла вече да разкаже някои неща на Ксенодот за мен, неща, които аз не бих искал той да знае. Затуй с подигравка произнесе името ми.

Но годините, прекарани при сиканите, ме бяха научили на сдържаност. Не отговорих нищо и последвах спокойно Ксенодот към помещението с банята. Топлата вода и разтривката ми подействаха благотворно. Всички се почувствахме освежени след дългия път и настроението ни се подобри. Забелязах, че Ксенодот се вглеждаше като че ли повече в моето тяло, отколкото в бялата плът на Арсиное. Той, разбира се, се възхищаваше от красотата й, но само от вежливост. Не можел да повярва, че тя е майка на две деца, и едва ли дори и в двора на великия цар би се намерила по-голяма красавица от нея.

— Когато те гледам — обърна се Ксенодот към Арсиное, — съжалявам, че боговете са ме създали такъв, какъвто съм. Сигурен съм, че Турмс е щастлив да има толкова красива жена, дори не мога да повярвам, че толкова стройни и красиви хора като вас са представители на кривокракото и дребно сиканско племе.

За да не разгарям любопитството му, аз попитах с равнодушен глас:

— А колко сикани си виждал, Ксенодоте? Истинските сикани са стройни и добре сложени. Погледни робинята ни Ханна.

Тук Арсиное се намеси:

— Но Ханна не е сиканка. Тя е родом от Сегеста. Впрочем признавам, че сред сиканите има много силни, снажни и високи мъже.

Тя заклати лениво крака в топлия басейн, след което махна на слугите да й измият косата. Аз също се оставих да ми измият главата и да ми намачкат тялото, след това се обърнах сърдито към Арсиное:

— Кога най-сетне ще се научиш да си държиш езика зад зъбите?

Прелестите й ме отблъскваха в този миг, защото не можех да й простя това, че издаваше тайните ни пред Ксенодот. Когато се излегнахме около трапезата с ястията, раздразнението ми нарасна още повече. Двамата с Арсиное бяхме отвикнали от виното и затова се напихме прекалено бързо. Ксенодот водеше изкусно разговора така, че да издаваме все повече и повече неща.

Вбесен, станах от ложето за гости, поклоних се към луната, стиснал в ръка черния морски кон, и казах:

— Предсказанията и знаменията са по-силни от алчността ти, Арсиное! Ако не искаш да дойдеш с мен, аз ще потегля сам на път.

Ксенодот не взе присърце думите ми, а каза:

— Първо се наспи, после давай клетви.

Но аз бях прекалено опиянен от виното, затова извиках непремислено:

— Все ми е едно, Арсиное! Ако мислиш, че Ксенодот може да ти осигури по-добро бъдеще, тръгни с него! Той ще съумее да те продаде на първия знатен и богат персиец. Но помни: зад решетките на харема ти ще тъгуваш по свободата си. Тъгата ти ще бъде неизмерно по-голяма, отколкото алчността ти за разкошен живот!

Арсиное замахна с чашата вино в ръка, тъй че питието се разля по пода, и отвърна:

— Много добре знаеш от какво се отказах заради теб, Турмс. Целия си живот подложих на риск. Но ето че настъпи време да помисля за детето си. С годините ти ставаш все по-упорит и непредвидим, а напоследък си обзет от злоба, тъй че се чудя сама на себе си — какво толкова видях в теб, та да оставя сигурността си! Ксенодот чака западен вятър, за да потегли към Регион, където го чака Скит. Възможно е още утре да задуха попътен вятър, тъй че решавай докато е време, Турмс. Аз вече съм направила своя избор. — И тя се закле, че по-скоро би ме изоставила, отколкото да ме последва в Рим. Клетвите й не струваха нищо, знаех го, но същевременно разбирах, че тя дълго е обмисляла как да постъпи. Изпаднала в още по-голяма ярост, Арсиное извика:

— От днес нататък ще спим отделно! Омръзнало ми е киселото ти лице, а варварското ти тяло ме отвращава толкова много, че направо ми идва да повърна!

Ксенодот се опита да й запуши устата, но тя го ухапа по пръста, изплю малко вино, след което се просна на ложето и заспа почти мигновено. Отнесох я в спалнята и помолих Ханна да се погрижи за нея. Бях толкова сърдит, че дори не исках да си легна в едно и също помещение с нея.

Върнах се от учтивост при Ксенодот, а той седна до мен, сложи ръката си на коляното ми и каза с присмехулен глас:

— Сам се издаде, Турмс. Ти не си никакъв сикан. Само гърците са склонни да дават клетви като твоите. Но аз няма защо да се безпокоя. Ако си беглец от Йония, спасил се от гнева на великия цар, мога да те уверя, че той не е особено отмъстителен. Услугите, които можеш да му сториш, ще струват за него много повече, отколкото грешки, извършени в миналото.

Не се съмнявах в правотата на думите му, но не можех да изневеря на решението си. Знаменията ми сочеха север, а не изток. Опитах се да му обясня това, но той продължаваше да настоява на своето, а когато разбра, че е невъзможно да ме придума, реши да ме предупреди:

— Не си струва да упорстваш толкова, Турмс. Ако имаш предвид пожара в Сарди, то запомни: никой не знае името на подпалвача, а аз изобщо нямам намерение да те издавам. Жена ти постъпи мъдро, като ми разказа за опасенията ти. Чух също, че си пиратствал по море. Тъй че си ми в ръцете, Турмс. Стига само да повикам стражите, и с теб е свършено.

О, как ненавиждах Арсиное в този миг, как ненавиждах тази, която ме беше предала тъй лекомислено! Направила го е само да ме накара да се откажа от плана си и да отплавам на изток с Ксенодот. Дълго сдържаният гняв, който се беше трупал в душата ми бликна изведнъж и аз осъзнах, че вече всичко ми е безразлично.

Отблъснах ръката на Ксенодот, която той бе сложил с прекалена интимност на коляното ми, и казах:

— Правиш се на мой приятел, но ето че прозрях мислите ти и те презирам. С какво ме плашиш? Със стражи? Аз сам ще се предам в ръцете им и нека картагенските жреци да ме одерат жив след това, а Арсиное да накажат като избягала жрица. Дъщеря й Мисме ще бъде продадена за робиня. Представям си радостта на великия цар, щом узнае за делата ти… — Помълчах малко и добавих: — Знамението ми беше дадено, еднозначно и безспорно. И Артемида в Ефес, и Афродита в Ерикс се надпреварват да ми помагат. Когато ме обиждаш, ти всъщност обиждаш богините. Ето защо съм длъжен да те предупредя да не навличаш гнева на толкова силни божества върху си. Съдбата, която не мога да избягна дори и да искам, ме води към съвсем други земи, много далече от Суза.

Ксенодот разбра, че съм непоколебим, и се опита да се сдобри с мен. Дори ми се извини за заплахите, които бе отправил срещу мен. Помоли ме все пак да обмисля още веднъж, за последен път, предложението ми, но сутринта, на свежа глава. На следващия ден Арсиное беше особено нежна и ласкава, опитвайки се да смекчи гнева ми с всички възможни средства. Но аз не се поддадох на изкушението и изобщо не я докоснах. Тогава тя отпрати Ханна в храма на богинята, за да купи всякакви неща за разкрасяване, затвори се в стаята си, а после се качи на покрива на къщата, за да изсуши косите си. Беше ги посветлила отново в златисто и бе ослепително красива, изтегнала се на ложето с разпилени по раменете къдри. Но когато косите й изсъхнаха, забелязах, че бяха придобили леко рижав неприятен цвят, и Арсиное също го забеляза. Ханна беше обвинена с много викове и крясъци, че не е съумяла да обясни на търговеца какво точно трябвало да е багрилото.

Изобщо не одобрявах желанието на Арсиное да си върне предишния вид и дори го смятах за истинска лудост, като се има предвид колко много любопитни съседи я наблюдаваха. Разбирах обаче, че и това е опит Арсиное да си върне благоразположението ми.

Ксенодот ми показа кораба, който беше наел от Регион. Той беше оставил там Скит, бившия тиран на Занкле да преговаря с тирана Анаксилай за прекръстването на град Занкле в Месина.

Разпитах го за Кидипа и той ми каза, че тя е родила двама сина на Анаксилай и че обичайно се разхожда с колесница с две мулета и отглежда в дома си зайци. Продължавала да се слави с красотата си както в Сицилия, тъй и в гръцките италийски градове, а баща й Терил бил провъзгласен за тиран на Химера.

Ксенодот така и не успя да ме съблазни с удобствата на кораба. Отидох до дървения тиренски храм, където познатият ми търговец на сол извършваше жертвоприношение с молба за попътен вятър. Попитах го дали няма да може да ме вземе със себе си и да ме откара до устието на реката близо до Рим. Той явно се зарадва, че ще има още един мъж на кораба си, но не издаде доволството си, а каза да си взема храна за път и да си заплатя мястото на кораба. Пазарихме се известно време и най-накрая стигнахме до споразумение за цената. Всъщност аз не смъквах много, за да не го ядосам.

Молитвите на тиренеца явно не бяха стигнали до ушите на безсмъртните, защото след няколко дена задуха силен западен вятър. Това бе добре дошло за Ксенодот, който каза:

— Ще чакам до привечер да последваш гласа на разума, Турмс. Довечера ще потеглям, тъй като ми казаха, че точно днес е най-благоприятно да се тръгне на изток. Умолявам те, ела с мен! Дадох вече клетва на Арсиное да я взема със себе си заедно с Мисме и прислужницата й.

Но той беше безсилен пред решението ми. Отидох при Арсиное и й казах:

— Дойде време да се разделим. Ти искаш едно, а аз — друго. Благодаря ти, Арсиное, за годините, които прекарахме заедно. Вече съм забравил всичко лошо, тъй че в паметта ми ще останат само хубави спомени за теб. Даровете на сиканите ще взема със себе си, а на теб ще дам златните монети, които получих от Ксенодот за сиканските вещи, които събирах. За себе си ще оставя само толкова, колкото да мога да се добера до Рим. Но Ханна също ще остане при мен, защото знам, че ти ще я продадеш от алчност още на първия пристан, а аз не искам да й се случи нищо лошо. Тя дойде с мен, а не с теб, когато тръгна с нас от Сегеста.

— В Регион ще си намеря по-добра прислужница — отвърна Арсиное. — И за мен е по-добре, ако вземеш със себе си това неблагодарно момиче, което отдавна дръзва да ми се противопоставя. Спомняй си за мен с добро, Турмс.

Въпреки че бях сърдит на Арсиное, усетих как в нейно присъствие отново пламвам, после леко се разтреперих. Не можех да си представя живота без нея, но нямах намерение да отстъпя. През цялото време, докато бяхме в Панорм, нито веднъж не споделихме общо ложе. Ето и сега, в последните мигове преди раздялата, аз дори не я прегърнах, макар да виждах, че е наскърбена и обидена от равнодушието ми. Но аз си знаех, че стига да я докосна и да я целуна, мигновено ще забравя за всички знамения, както и за целия Рим. Ето защо се опитвах да бъда студен и безразличен.

Когато вечерта тръгнах да ги изпратя до кораба, не пропуснах да целуна Мисме по челото и уверих Ксенодот в приятелските си чувства, като го помолих да ми направи малка услуга:

— Ако спрете по пътя си в Химера — помолих аз, — отиди при тамошния търговец Ларс Алсир. Предай му поздрави от мен и заплати дълга ми, тъй като не искам да си тръгна оттук като длъжник. Той е образован и мъдър човек, който ще ти разкаже много интересни неща за тиренците.

Ксенодот ме увери, че ще постъпи както го помоля, а Арсиное каза с обида в гласа:

— Значи така се прощаваш с мен, Турмс! Повече мислиш за съвсем чужд човек, а не за мен, макар с теб да си бяхме най-близки!

Тя наведе глава и се качи на кораба, а Ксенодот я последва с Мисме на ръце. Все още се надявах тайно в себе си, че Арсиное ще се върне. Може би и тя се надяваше, че ще им извикам да ме почакат. Но моряците вдигнаха мостчето, привързаха го към палубата и се хванаха за греблата.

Когато се отдалечиха от брега, те вдигнаха платната. Залезът къпеше в червено корпуса на кораба. Помислих си, че Арсиное ме напуска завинаги, и изведнъж усетих болезнена скръб в сърцето си. Паднах на колене и закрих с ръце лицето си. Мъката ме сломи. В мисълта си проклинах боговете, които ми бяха изиграли лоша шега. Не ми помогна дори увереността в алчната и измамна душа на Арсиное. Та нали в Сегеста тя се беше отказала от всичко, само и само да ме последва.

Изведнъж почувствах нечие леко докосване по рамото и чух гласа на Ханна:

— Финикийците те гледат.

Аз си спомних за опасността, която ни обкръжаваше, осъзнах, че съм облечен като сикан, че нося на лицето си дървената маска и че съм загърнат с аления плащ, който Ксенодот ми беше подарил на прощаване. Върнах се с високо вдигната глава на кораба на тиренеца, а Ханна ме следваше с малкото принадлежности, които имахме.

На палубата срещнахме единствено куция кормчия на тиренеца, който се зарадва много на идването ни. Явно беше, че иска да слезе при другарите си, които извършваха жертвоприношение на брега и чиито развеселени пиянски гласове ехтяха в тъмнината.

Щом останахме сами на кораба, ние с Ханна се заехме да си потърсим подходящо място. Докато се устройвахме, нощта напредна и на небето изгряха звезди. Стана ми безкрайно тъжно, седнах и се разридах на глас. Леех сълзи за това, което бях изгубил, и се проклинах, че бях решил да следвам знаменията. Арсиное не можеше да ми излезе от главата.

Слязох под палубата и легнах върху вонящите овчи кожи, когато изведнъж забелязах Ханна. Тя погали с пръсти лицето ми, избърса сълзите ми и самата тя се разплака. Чувствах се толкова зле и бях благодарен за милосърдието на момичето. Не исках обаче тя да страда заради мен. Ето защо й казах:

— Не плачи, Ханна. Сълзите ми не са нищо друго, освен проява на безсилие. Ще ми мине. Нещастен съм и не знам какво ме чака. Защо ли те взех със себе си? Може би все пак щеше да ти бъде по-добре, ако беше тръгнала с господарката си.

Ханна коленичи:

— По-скоро бих се хвърлила в морето. Благодаря ти, Турмс! Готова съм да те последвам накъдето и да тръгнеш. — Тя отново докосна лицето ми. — Ще бъда такава, каквато искаш, ще правя това, което искаш. Ако желаеш, може още сега да ме жигосаш като твоя робиня — на челото или на бедрото…

Трогнат бях от предаността й, погладих косите й.

— Ти не си робиня, Ханна. Обещавам ти да се погрижа за теб, доколкото мога, докато не срещнеш подходящ мъж, за когото да се омъжиш.

— Не, не, Турмс, сигурна съм, че никога няма да срещна друг подходящ мъж. Разреши ми да остана с теб, умолявам те! Ще се мъча да ти бъда полезна. — И за още по-убедително додаде: — Арсиное, господарката ми, казваше, че най-добре се изкарват пари в публичните домове из големите градове. Ако искаш, ще започна да се продавам, макар че това не ми е по сърце.

Думите й ме ужасиха. Прегърнах я и взех да я успокоявам:

— Да не си и помислила за подобно нещо! Никога няма да ти разреша! Та ти си чиста и непорочна девойка! От днес нататък си под моя закрила.

Тя се зарадва и в очите й видях огромно облекчение. Накара ме да пийна малко от виното, което бе взела със себе си. Самата тя също отпи няколко глътки. Присъствието на момичето уталожи мъката ми и усетих, че ми поолеква.

Не мога да намеря никакво оправдание за това, което последва. Съвсем не виня Ханна, а само себе си. Далечната музика, топлите длани на девойката, свежият й дъх, вкусът на виното, умората, която ми замая главата, ме накараха да взема бедното дете в обятията си. Покрих с целувки лицето и шията й, а тя отвърна с желание на милувките ми и скоро ми се отдаде. Наслаждавах се на смуглото й тяло, бях й безкрайно благодарен, но нито за миг не забравях, че Ханна не е Арсиное, че слабичкото й тяло не може да се сравнява с тялото на Арсиное, към която изпитвах любов, подобна на проклятие. Известно време съзнавах, че греша, като позволявам на Ханна да ми дари девствеността си, и се успокоявах единствено с мисълта, че съм безплоден и тя няма да пострада от никакви нежелани последствия. Но в обятията й почувствах топлота и спокойствие и скоро задрямах. Бях забравил поне временно за мъката си.

Чух в полусън как на кораба се върнаха тиренецът и хората му. Почудих се на мисълта си, че е възможно богинята да ми се явява в образа на Ханна и това, което се случи, да е също съдба. Скоро обаче заспах и спах дълбоко до сутринта.

7.

Може би ме спаси моят дух покровител, който бе заповядал на Ханна да се събуди по изгрев-слънце и да изчезне, оставяйки ме сам на кожите, където прекарахме нощта. Опомних се чак когато усетих, че някой ме рита ту в хълбока, ту в главата. Забелязах сандали, които много приличаха на сребърните сандали на Арсиное, и скоро видях и самата нея с Мисме в ръцете.

Когато ги съзрях, помислих първо, че всичко е само сън. Но това наистина беше Арсиное, ритниците й ми причиняваха болка и скоро главата ми съвсем се замая. Как можах да бъда толкова глупав и да не се досетя! Как можах да не се усъмня в Ксенодот, който тръгна на изток по залез-слънце! Чак сега осъзнах, че всичко това беше хитрост от тяхна страна, за да ме накарат да ги последвам. Явно, щом като се бяха уверили, че няма да ги последвам, те бяха обиколили пристанището през нощта, а по изгрев Ксенодот бе върнал Арсиное с Мисме обратно на брега.

Самият той не се яви пред мен. Беше достатъчно съобразителен, за да знае, че трябва незабавно да отплава и този път наистина.

След като ме разбуди по такъв груб начин, Арсиное изведнъж доби покорен вид и каза:

— Ето ме и мен, Турмс. Нима мислеше, че мога да те оставя с леко сърце? Или не вярваш в любовта ми? Та аз съм неразривно свързана с теб, откакто богинята ни съедини. Ах, ти не разбираш нищо. Съвсем не подозираш колко силни са чувствата ми към теб, защото самият ти не умееш да обичаш и си готов да ме отхвърлиш само заради някакви си глупави предзнаменования.

Но аз почти не я слушах, ръцете ми бяха протегнати към нея и сърцето ми се изпълни с такова щастие, каквото отдавна не бях изпитвал. На красивото й лице светна усмивка и тя каза тихо:

— Призови южния вятър, Турмс! Нали си повелител на ветровете! Призови попътен вятър, достатъчно съм те чакала вече, в душата ми бушува вихър! Не, не вихър, истинска буря бушува в душата ми, страшна и ужасяваща буря!

В същия миг се появи Ханна и замръзна на място. Вината беше изписана на лицето й, но за щастие Арсиное я смяташе за невзрачно същество, много по-низше от себе си. Затова тя прие изражението на девойката единствено като изненада от неочакваното й появяване на тиренския кораб, тикна Мисме в ръцете й и й заповяда:

— Нахрани детето, облечи го по подходящ начин и се махай от очите ми! Искаме да останем насаме с Турмс, за да можем да призовем вятъра.

Усетих как пламъкът на страстта се разпали в тялото ми, хвърлих поглед към Ханна и се учудих как това чернокосо момиче се бе озовало предишната нощ в обятията ми, когато на света съществуваше Арсиное, моята божествена Арсиное!

Изтичах да събудя тиренеца и куция кормчия, сритах робите на търговеца, които се почесваха по главите, и извиках:

— Молете се за попътен вятър! — После се обърнах към търговеца и му казах: — На крилата на бурята ще стигнем по-бързо до Рим, отколкото можеш да си представиш. Привършвайте с приготовленията, по пладне ще сме в открито море.

Тиренецът не беше изтрезнял съвсем, затова ме послуша, без да се противопоставя. Това се оказа разумно от негова страна, иначе щях да го изхвърля от кораба, за да мога да остана насаме с Арсиное. Върнах се при нея и двамата се хвърлихме страстно в обятията си. В тялото й наистина се беше вселил вихър, а в кръвта ми бушуваше бурята. Богинята ни скри от погледите на смъртните със златните си коси, а усмивката й беше тъй ослепителна, че мръсният кораб на търговеца засия като скъпоценен камък.

Наслаждавахме се един на друг така, сякаш самата Афродита се бе явила в облика на Арсиное. Най-накрая тя завика от страст и назова богинята с тайното й име, за да я накара да призове попътен вятър.

Аз не бях на себе си и затанцувах свещения танц, обръщайки се към южния вятър, молейки го да ни помогне. След това двамата с Арсиное изтичахме на носа на кораба, без да обръщаме внимание на тези, които ни гледаха изумени, и започнахме да зовем със свещени думи Еол. Всичко притъмня и от юг към нас започнаха да прииждат черни облаци. Откъм планините на Сицилия се разнесе тътен на гръмотевици и от морето се вдигнаха огромни вълни, които тикнаха кораба ни напред. Силният вятър нанесе много щети на пристана на Панорм, но нищо не ни интересуваше вече.

Чак след време, когато корабът се носеше на север, ние се успокоихме, аз прегърнах Арсиное и двамата впихме устни в безмълвна целувка. Връщането беше невъзможно, съдбата ни водеше към бъдещия ни живот. Тиренецът заповяда да бъдат вдигнати платната, а кормчията побърза да седне до рулевото весло и да обърне кораба тъй, че да се носи леко по вълните. Когато погледнах назад, видях, че финикийците бяха вдигнали черни знамена като предупреждение за бурята, но силният вятър ги раздираше и ги запращаше в морето.

Огромните вълни заливаха палубата, закърпеното платно бе издуто до крайна степен, а Мисме се разплака от страх в ръцете на Ханна, която се беше сгушила на дъното на кораба при сандъците със стока. Слязох долу, за да видя как са. Арсиное не се страхуваше от бурята, а ликуваше, че успя да ме превърне отново в такъв, какъвто бях някога в Ерикс. Докато стоях там, сред сандъците и торбите, пълни с каква ли не стока, която тиренецът караше в Рим, изведнъж забелязах малко гладко камъче между краката си. Мигновено забравих за всичко друго, наведох се да го взема и го разгледах върху дланта си. Камъчето беше на сиви и бели петна и по форма напомняше на гълъб. Разбрах, че е предназначено именно за мен, и го скрих в кожената кесия при другите камъни, вълшебните амулети и морския кон от Ларс Алсир.

Не носех нищо със себе си. Напусках Сицилия с празни ръце. Знаех, разбира се, че Арсиное ми беше измъкнала с хитрост всички ценни вещи, но това никак не ме безпокоеше.

Повече не се обърнах назад и не търсех вече в далечината очертанията на Ерикс. Когато напусках Сицилия, гледах само напред, на север.