Твоята целувка

10

Докато Елинор гледаше студените, ясни очи на Ремингтън, тя видя недостатъците в кроежите на братовчедка си. Планът на Мадлин беше да отиде в Лондон и да убеди мистър Найт, че този годеж е нелеп. Пълно безумие, защото мистър Найт правеше само каквото си беше наумил, в случая — да се ожени за херцогинята. Горката Мадлин, да се омъжи за него заради някаква си игра на карти!

И горката Елинор, която първо трябваше да гледа този великолепен мъж, а после да се оттегли безславно от сцената.

— Винаги получавам това, което искам — предупреди я той.

Елинор стисна ръце. Той я желаеше… лесно ли щеше да пренасочи вниманието си към братовчедка й? Може би се ласкаеше, но й се струваше, че отговорът е „не“. Човешките планове бяха нещо несигурно, и един господ знаеше какво я чака сега.

Лейди Гертруд си проправи път обратно до тях.

— Ето ме, ето ме! — Тя ги погледна изпитателно. — Усещам някакво стаено напрежение. Да ви оставя ли отново?

— Не. Всеки момент ще ни представят. — Мистър Найт даде имената им на хералда.

— Ако знаеш само какво чух! — прошушна лейди Гертруд и заговорнически смигна на Елинор. — После, когато останем насаме.

— Да, лельо. — Гърлото й беше пресъхнало, ръцете й бяха влажни, главата й беше празна. — После.

Смътно чу как хералдът се засегна:

— Да, мистър Найт, знам кой сте. — Той се обърна към шумната и претъпкана бална зала и обяви на висок глас: — Нейна светлост, маркиза Шеридан и бъдеща херцогиня Магнус!

Всички глави се обърнаха към Елинор.

— Лейди Гертруд, графиня Гласър!

Разговорите замряха.

— И мистър Ремингтън Найт!

Докато тримата слизаха по стълбището, тишината стана гъста като мед. Дори оркестърът спря да свири. Досега Елинор беше водила скромно съществуване и никога не бе ставала обект на такова внимание. За свой ужас тя разпозна много лица в тълпата. Ами ако и те я бяха разпознали? Всеки момент можеха да я изобличат!

Лейди Гертруд бъбреше без да се трогва от нищо:

— Направихме паметно влизане, точно както се надявах, а тъпканицата вътре си я бива. Ох, не е ли вълнуващо?

Не вълнуващо, а ужасно. Елинор стисна Найт за лакътя. Стълбището изглеждаше безкрайно. И всички тези очи, които я гледаха… Краката й натежаха. Сигурно щеше да се препъне. Щеше падне, да се изтърколи чак до долу и да направи Мадлин за посмешище. Ако преди това не я изобличаха като самозванка, разбира се.

Най-накрая тримата стъпиха на лъснатия черно-бял мраморен под. Втренчените погледи се отклониха от нея. Шумните разговори бяха подновени. Елинор отново дишаше.

Пикардови посрещаха гостите си: лейди Пикард с вид на закръглена домакиня, а лорд Пикард с вид на кръгъл глупак.

Елинор ги беше срещнала по време на първия сезон на братовчедка си преди четири години, но лейди Пикард едва беше удостоила с поглед компаньонката на Мадлин, а лорд Пикард беше направил много повече. Беше я изгледал похотливо, но не в лицето, а по-надолу. Елинор беше сигурна, че те няма да познаят коя е тя. Но дали нямаше да познаят коя не е? Тя се приготви за най-лошото, но напразно: лейди Пикард изобщо не даде вид, че усетила нещо нередно.

— Милейди, колко се радвам, че първият бал, който посещавате след завръщането си в родината, е нашият. Здравейте, мистър Найт. Надявах се, че ще дойдете, за да придадете на вечерта… — дамата изпърха с мигли — …завършеност.

— За нищо на света не бих пропуснал вашето събиране. — Ремингтън се поклони.

— Не, разбира се. Първият бал с годеницата ви. — Лейди Пикард изяде с поглед херцогинята, но очевидно не забеляза нищо нередно. Елинор беше преминала първото препятствие.

— Каква изненада само ви чакаше у дома, ваша светлост: годеж!

Елинор за малко не изскърца гневно със зъби.

— Негова светлост, херцог Магнус, винаги взема присърце интересите на дъщеря си. — Това не беше толкова отговор, колкото укор, и лейди Пикард си взе бележка с неискрена усмивка.

— Лейди Гласър, колко се радвам да ви видя. Гостувате на племенницата си, така ли?

— В момента съм нейна придружителка и наставница — твърдо отговори лейди Гертруд. — Кръжа около нея денем и нощем. Не я оставям сама дори за минута. — Лейди Пикард изпрати боготворящ поглед на мистър Найт.

— Отлична идея, мадам. Мистър Найт е изключително опасен мъж.

— Как? — възпротиви се Ремингтън. — Аз съм кротко агънце.

Лейди Гертруд и лейди Пикард се изкикотиха като ученички.

Елинор дори не можа да се усмихне. Агънце? Пълни глупости. Той беше вълк, който не криеше острите си зъби и нокти — и безмилостната си природа. Ако някой от тук присъстващите знаеше, че тя живее в къщата му, всички приказки на лейди Гертруд щяха да отидат на вятъра. Репутацията на Елинор щеше да е съсипана. На всяка своя крачка младата жена се натъкваше на проблеми, всичките резултат от действията на мистър Найт.

И по-лошо: вече не го възприемаше като американски парвеню. Без значение, че той я заплашваше, шпионираше, дресираше. Ремингтън носеше официален панталон и моден черен фрак. Тялото му правеше чудеса с дрехите. Друг не би изглеждал толкова мъжествен в тях. Снежнобялото му шалче беше оформено в сложен възел. Копринената му жилетка беше в убито златно. Черните му обувки бяха обикновени. Мистър Найт не се нуждаеше от високи токове, защото и без друго се извисяваше над останалите мъже. В нейните очи той беше расов самец — а май и много други жени в залата бяха на същото мнение. Към мистър Найт бяха насочени цял куп сладострастни погледи.

— Как намерихте Европа, ваша светлост? — поинтересува се лейди Пикард.

— Всичко е в хаос — отвърна Елинор.

— Този ужасен Наполеон. — Лейди Пикард вирна снобския си нос. — По-късно вечерта ще организирам едно малко соаре по женски, на което ще ни разкажете приключенията си.

— Чудесно. — Дотогава Елинор възнамеряваше да се е омела.

— Принцът регент сигурно пристига с голямо закъснение. — Мистър Найт посочи голямото парадно стълбище. — В противен случай доста гости щяха да бъдат отпратени.

— Боже мили — промърмори лейди Гертруд.

— Какво искате да кажете? — лейди Пикард очевидно не разбра коментара му.

— Нали никой не може да пристигне след принца…

— Не, не… — Дамата се засмя снизходително. — Боя се, че сте изпаднали в заблуждение. Никой не може да си тръгне преди принца. Обратното не е вярно.

— О! Ето, че американската ми некултурност отново лъсна. — Мистър Найт удостои годеницата си с убийствен поглед.

— Има толкова правила. — Лейди Пикард положи ръка върху рамото му — интимен жест, който обясняваше защо този мъж е всеобщ любимец. — Запомнили сте повечето от тях отлично.

Усмивката на мистър Найт разкри белите му зъби.

— Паметта ми е превъзходна. Помня всичко.

Казано с други думи, помнеше лъжата на Елинор.

Гостите на опашката зад тях започна да кашлят и да пристъпват от крак на крак. Лейди Пикард реши, че достатъчно се е задържала при атрактивното трио.

— Радвам се, че сте тук тази вечер. Вечерята ще бъде сервирана в полунощ. Моля ви, танцувайте и се забавлявайте! — Тя заби лакът в ребрата на мъжа си, който отнесено съзерцаваше бюста на Елинор.

— Ъ? Какво? Да бе, жената каза, че ако скандалната маркиза Шеридан и онова щастливо копеле Найт не дойдат, вечерта ще бъде провалена и тя ще се гръмне.

— Не можем да допуснем подобно нещо — заяви мистър Найт. — Това би било трагична загуба за английското общество.

Лейди Пикард грейна. Лорд Пикард кимна. Никой ли не долови саркастичния тон на американеца? Елинор пое нещата в свои ръце.

— Благодарим ви за поканата. Не бихме пропуснали събитието на сезона. — Тя побутна Ремингтън и те се придвижиха напред.

Хората само чакаха да им се нахвърлят, ала мистър Найт ги изгледа яростно и те се отдръпнаха — поне за момента.

Лейди Гертруд, идете при приятелките си и се наприказвайте до втръсване — заяви той без капчица такт.

— Но аз току-що казах на лейди Пикард, че никога не оставям Мадлин сама — възрази старата дамата.

— Ще се грижа за годеницата си до края на вечерта. Нищо не може да й стане с мен в балната зала.

„Само ако знаеше!“ — помисли си Елинор. Лейди Гертруд погледна племенницата си.

— Вървете, лельо. Ще се оправя.

Ремингтън изчака дамата да се отдалечи и се обърна към Елинор:

— Лорд Пикард нямаше право да те зяпа така. За в бъдеще ме остави да се разправям с такива като него.

— Влизането ни не можеше да остане незабелязано, сър. Това бе ваше дело. Сега не можете да седнете да се оплаквате. — Елинор смяташе, че говори с гласа на логиката и здравия разум, ето защо с безпокойство установи, че Найт кипна от гняв. — А що се отнася до лорд Пикард, до полунощ той ще е захъркал в пиянски сън. — Тя си пое дълбоко дъх и се приготви да се изправи срещу тълпата.

Вместо това Ремингтън я дръпна към себе си.

— Ядосан съм по друга причина. Значи не бивало да пристигнем след принца, а? — Думите му тегнеха от ирония.

Ако не беше толкова нервна и не съзнаваше болезнено ясно, че всички ги гледат, Елинор щеше да се засмее при малката си победа.

— Както знаеш, дълго отсъствах от Англия.

— Толкова дълго, че си забравила такива основни порядки?

— Толкова дълго, че да се науча да лъжа.

Такъв мъж не й беше по силите, физиономията му беше страшна и тя от все сърце си пожела Мадлин да е тук и да го постави на място. Елинор очевидно бе само една самозванка, която щеше да бъде разкрита и опозорена. След тази вечер харизматичният мистър Найт щеше да я намрази.

— Ваша светлост! — извика някой.

Елинор се извърна и се изправи лице в лице с една жена, която й изглеждаше странно позната. Много позната.

— Ваша светлост, помните ли ме? — Жената изписка така високо, че Ремингтън потръпна. — Аз съм Хорация Джейксън.

Също като Мадлин Хорация Джейксън бе дебютирала преди четири години. Тя беше приятно момиче с младежки пъпки, тънки устни и прекалено традиционен баща, който не позволяваше дъщеря му да използва козметика, за да оправи вида си.

Очевидно вече не беше под чехъла на деспотичния си родител, защото тази вечер се беше наплескала с руж и намацала с червило. Косата и беше отрязана късо и накъдрена над широкото й чело, а като капак на всичко задникът й беше натежал като гемия.

— Хорация? — удивено прошепна Елинор.

— Помниш! — Хорация радостно плесна отрупаните си с пръстени ръце.

Хорация бе едно от момичетата, които се домогваха до влиятелната Мадлин. Тя не бе успяла да си намери място в кръга от приближени на бъдещата херцогиня, но за сметка на това с часове бе говорила за амбициите си на скромната компаньонка — Елинор. Сигурно щеше да я познае и Елинор си помисли, че е най-добре всичко да свърши още сега, вместо да се пече на бавен огън. Тя се изпъчи и зачака Хорация да я види истински.

— Омъжих се за лорд Хюард в един отвратителен ден, какъв проливен дъжд се изля, всички викаха, че това била лоша поличба, ама вече имаме двама сина, значи не са били прави хората, и така, вече съм лейди Хюард. Какви добри приятелки бяхме само преди да напуснеш Англия, помниш, нали?

Елинор помнеше несвързаните приказки на Хорация. Помнеше, че скорострелните й фрази можеха да доведат човек до лудост. Но бе забравила, че Хорация въобще не притежава наблюдателност.

— Европа определено ти се е отразила добре. Красива си. Не че и преди не беше хубава, но може би малко бледа, нали се сещаш. Закръглила си бузите. Прическата ти последна френска мода ли е?

Елинор се сепна. В последния час беше забравила за косата си. Докосна къдриците си. Още не бе свикнала с прическата и вероятно никога нямаше да свикне. Но щом така нямаше да я познаят, саможертвата си струваше. Струваше си разкошната й, дълга до кръста коса… единствената й гордост.

Тя погледна мистър Найт. Подстрижката й го беше разярила. За своя изненада тя изпита удовлетворение от гнева му.

Не разбираше обаче защо. Обикновено й призляваше само при мисълта за скандал. Но когато Найт беше закрачил яростно към нея, тя усети едно: на него му пукаше. Нейната реакция беше интересна. А неговата — възхитителна.

— Ама сигурно не си ходила във Франция — продължи да бръщолеви Хорация. — Този ужасен Наполеон! Въобще не мисли за удобството на другите.

Как бе възможно Хорация да не вижда, че това не е Мадлин? Времето ли бе замъглило спомените й? Или пък Елинор се беше променила много за последните четири години?

Кривогледите очи на Хорация се стрелнаха към мистър Найт и тя чак сега се изненада:

— Добър вечер. Не ви видях, че стоите тук, хич не знам как така щях да пропусна красавеца на сезона. Лорд Хюард казва, че ако можех, и главата си щях да забравя, такъв заплес съм, обаче аз му викам „Хюи…“ — по принцип му викам Хюи — та, значи, Хюи, туй си е абсурд, добре, че няма такава опасност, нали посредством врата главата ми е здраво прикрепена към раменете, пък той като ми кресна, че това можело да се поправи. Ама че забавен мъж си имам!

Елинор предпазливо погледна Ремингтън и изражението му — смесица от ужас и неподправено веселие — накара смеха, който я беше напушил, да избухне с пълна сила.

Може би облекчението бе причина за нетактичното й поведение, но мрачният взор на мистър Найт наля масло в огъня.

— Извинете ни — промърмори той и се поклони, после отведе Елинор в един ъгъл. — Това твоя приятелка ли е?

Елинор с мъка успя да изтрезнее.

— Глупости, не ставай смешен. Тя е жена, която с радост би назовала херцогинята своя приятелка. — Тя беше жена, която не се беше разпищяла, че има измама, че тук се подвизава самозванка. Точно сега Елинор направо харесваше Хорация.

— Винаги говориш за себе си в трето лице, все едно си кралска особа — забеляза Ремингтън.

— Аз съм почти кралска особа — отвърна Елинор. — Почти.

Всички ли очакваха Мадлин да е променена след пътуването? Като Хорация? В такъв случай номерът с размяната би могъл — евентуално — да мине.

Наблизо се въртяха много хора, които само чакаха възможност да я заговорят. Веднага щом Елинор вдигна поглед, един джентълмен се втурна в атака. Нисък, плешив и облечен в чуждестранна униформа, той се поклони елегантно.

— Ваша светлост, колко се радвам, че сте се завърнали по живо, по здраво в Англия. Тъй тежко понесохме липсата на вашата красота.

Тя си го спомни: подлизурко, който беше успял да се намърда в доброто общество с мазните си ласкателства. Елинор бе сигурна, че той няма да я разпознае, или поне, че ще си замълчи от страх да не е сбъркал.

— Благодаря ви, мистър Бракънридж. — Тя му подаде ръката си и той се поклони над нея с жарката страст на нетърпелив ухажор.

— По-полека, Бракънридж. Ще ми е неприятно да ви извикам на дуел. — Найт се изправяше до нея — висок, строг и неумолим, като змей, който защитава красивата си плячка. В известен смисъл това беше точно така. Сигурно мнозина в залата намираха съюза между една от най-благородните жени в Англия и този американски бизнесмен за позорен. Но докато той се извисяваше собственически край нея, никой нямаше да посмее да изкаже на глас мнението си.

Елинор не можа да чуе нервния отговор на Бракънридж, защото пред нея вече стоеше друг джентълмен. Червенокосият и луничав момък не изглеждаше на повече от осемнайсет години, обаче се обърна фамилиарно към нея:

— Милейди, радвам се да се видим отново.

Отново? Елинор не помнеше да го е срещала някога. Тя се усмихна любезно и затърси името му в паметта си.

— Спри да дразниш дамата, Оуен, знаеш, че тя едва ни погледна при последната ни среща. — Една девойка, която приличаше удивително на Оуен, стори изящен реверанс. — Това е близнакът ми. Когато се срещнахме, бяхме в детската стая. Аз съм мис Джоун Ханслип, а това е брат ми Оуен.

— О, сега се сетих — извика Елинор. Преди пет години с Мадлин бяха посетили голямото и весело семейство Ханслип. — Приятно ми е да се видим отново, мистър Ханслип. Мис Ханслип, това вашият първи сезон ли е?

— Да, и си прекарвам чудесно. — Девойката отправи бляскава усмивка към високия, строен мъж до нея. Той беше на възрастта на мистър Найт и Елинор си го спомняше отлично. Без съмнение и той щеше да си спомни самоличността й.

— Лорд Мартино. Радвам се да ви видя. — Гласът й беше спокоен, но тя се приготви да бъде изобличена.

— Присъствието ви е привилегия за нас, ваша светлост — отвърна той, но всъщност не даваше пукната пара дали тя е тук или в Хадес. Лорд Мартино имаше очи само за мис Ханслип.

Елинор огледа тълпата около себе си и си наложи да разпознае всяко лице, да си припомни всяко име, да отговори на очакванията им като херцогиня. Трябваше да се преструва на аристократка. И то не коя да е аристократка, а благородна херцогиня, която беше вдигнала скандал на годеника си и беше избягала на дълго пътешествие, херцогиня, заложена и продадена на някакъв си американски парвеню. Накратко, херцогиня, която възбуждаше любопитството и интереса на всички в балната зала.

— Ваша светлост, каква привилегия е за нас да присъстваме на завръщането ви след толкова дълго изгнание. — Джентълменът се поклони и стегнатият му корсет изскърца, а русите бакенбарди стърчаха като живи храсти на червендалестото му лице. — Навярно сте много щастлива, че отново сте в цивилизовано общество. Какво злополучно, изпълнено с премеждия странстване!

— Доволна съм, че се завърнах, без от тялото ми да липсва някоя част. — Хората се засмяха, сякаш тя беше изрекла кой знае какво остроумие и тълпата около нея се сгъсти. Елинор присви очи, докато се мъчеше да си спомни името на джентълмена. Изведнъж то изплува в съзнанието й и тя развълнувано добави:

— Но пътешествието ми съвсем не беше неприятно… мистър Страдлинг.

— Лорд Страдлинг. — Мъжът се отдръпна назад, изключително засегнат.

Елинор пламна.

— Разбира се. Виконт Страдлинг. Прощавайте, паметта ми изневери.

— Здравейте, Страдлинг. — Мистър Найт като че ли се забавляваше от пропуска й. — Как се справи конят ви на последното състезание?

Докато Найт отвличаше вниманието на Страдлинг, една дама пристъпи напред, облещи очи по посока на докачливия лорд и сви рамене, сякаш искаше да каже, че Елинор не бива да го взема на сериозно.

— Ваша светлост, уверена съм, че такива приключения могат да изтрият спомена за всяко име. Аз съм лейди Кодълфинч и както мнозина други бих желала да ви поднеса поздравленията си по случай годежа ви.

— Да, поздравления! Поздравления! Невероятен годеж! — Неискрените благопожелания бяха придружени от много нетактични погледи, но Елинор се престори на доволна. Тя улови ръката на Ремингтън и я стисна здраво.

— Колко красив е годеникът ми! — Тя вирна предизвикателно брадичка. — Пожелавам на всички ви да бъдете толкова щастливи.

Пъстроцветното множество очевидно се стъписа. Гостите сигурно бяха очаквали тя да се съюзи с тях, английските благородници, и да покаже колко ненавижда този брак. Но Елинор нямаше нужда да мисли как би постъпила Мадлин в тази ситуация, защото тук мнението на братовчедките съвпадаше: никоя от двете не би допуснала мистър Найт да стане прицел за нападките на обществото. Гордостта на Де Лейси не им позволяваше да изкажат истинското си мнение за този съюз.

Ремингтън прошепна в ухото й:

— Отлична преструвка, но за да не решиш, че съм впечатлен, знай: помня как сутринта се опита да избягаш. Тази вечер не се съобрази с желанието ми да те видя облечена по друг начин и отряза косата си. Освен това ме излъга, за да стане твоето. Не ти хващам вяра. — Той се засмя триумфално. — Усмихвай се, все едно ти нашепвам любовни слова, и ти гарантирам, че тази вечер всички дами ще си легнат, копнеейки да бъдат на твое място.

Елинор нямаше нужда от съвета му. Дълги безнадеждни мигове тя си фантазираше как е някъде другаде. Все едно къде. Заплахата от батальон френски войници или животът в турски харем беше като детска игра в сравнение с това да стои тук с него, изложена на жадните погледи. Но поне засега никой не я беше познал. Никой не я беше нарекъл измамница. Хората, които беше срещнала преди четири години, се бяха променили и на свой ред очакваха същото от Мадлин. И по-важно, Елинор беше компаньонка на херцогинята, незначителна личност, която никой от елита не си беше дал труд да огледа. Това, в съчетание със собствената й плахост и убеждението на аристократите в тяхното всемогъщество, гарантираше нейната безопасност.

Елинор не можеше да повярва, че е извадила такъв късмет.

И действително не беше.

Една зряла красавица с прекрасна фигура си проправи с лакти път към нея. Лицето й беше тясно, със заострена брадичка — олицетворение на модната представа за хубост. Пълните й устни бяха надменно нацупени. Косата й беше златисторуса, а екзотично скосените очи — кафяви.

Тя беше разкошна. Самото изящество.

Тя беше кошмарът на Елинор.