Твоята целувка

16

Ремингтън крачеше в галерията над преддверието.

— Проклетото куче трябва да се разкара.

Неговата херцогиня се облягаше на парапета и гледаше как прислужниците търчат насам-натам, изпълнявайки задачите, оставени за последния момент: нареждането на масите, изстудяването на бутилки шампанско, пълненето на вазите с купища жълти рози. Тя се обърна и погледна кучето, което се влачеше подире му. Въпреки че лицето й остана сериозно, тя цялата грейна от радост.

— Колко пъти да казвам, че тук, в Англия, никой не си позволява да ругае в компанията на дами?

Но, по дяволите, тя изглеждаше божествено в роклята от тюркоазена коприна, която превръщаше очите й в два огромни искрящи сапфира. През късите кичури беше промушена тюркоазена панделка, украсена с диаманти, които блещукаха като звезди в нощта на косата й.

Това бяха нейните собствени дрехи, разбира се. Нейната собствена панделка. Нейните собствени диаманти. Тя още отказваше да носи купеното от него, но макар че не го подозираше, скоро нямаше да има друг избор.

Междувременно това куче му вървеше по петите. Ремингтън спря до Мадлин й посочи обвинително животното:

— Виж го. Ръси черни косми по белите ми чорапи и жълти косми по черните ми бричове.

Положението не е чак толкова лошо. — Тя се усмихна и на двама им — уверено и чаровно. Ремингтън почувства как нервите му се отпуснаха. Мадлин толкова рядко си позволяваше да се усмихва така. — Мистър Найт, трябва да признаете, че Лизи е много по-привлекателна след банята си.

— Лизи ли? Коя е Лизи? — Боеше се, че знае отговора.

— Вашето куче.

— Тя не ми е куче, пък и на кого би му хрумнало да я кръсти така? — Той щракна с пръсти на лудуващата Лизи. — Седни!

Уличната превъзходна незабавно се подчини и провеси език. Очите й го гледаха с обожание. Измита и подсушена, Лизи изглеждаше по-представително и — господ му беше свидетел — миришеше несравнимо по-добре, но вместо да храни чувства на благодарност към спасителката си Мадлин, тя се беше лепнала за него. Следваше го нагоре и надолу по стълбището, кипреше се на персийския килим в спалнята му и лаеше камериера му.

Неговата херцогиня не изглеждаше обидена от измяната на кучката. Вместо това си умираше да го дразни и да го взима на подбив.

— Мистър Найт, вие сте много красив независимо дали имате косми по бричовете си или не.

— Хм. Благодаря. — Той се изпъчи в официалния си фрак. — Щом казваш. Но не знам дали това е истински комплимент.

Тя го погледна, а после обърна глава, сякаш така щеше да скрие чувствените искрици в очите си.

— Уверявам ви, че е.

Ремингтън се усмихна, чудейки се каква ще е реакцията й на драматичното съобщение, което беше подготвил за края на вечерта.

Лейди Гертруд се затича към тях в празничната си премяна и плесна с ръце:

— Деца, деца, побързайте! Гостите всеки момент ще пристигнат. — Строгият й поглед се устреми към Лизи. — И скрийте кученцето някъде. Знаете, че лейди Фендсуърт изпада в ужас при вида на тези животни.

Лизи излая укорително

— Съжалявам, но не можем да те оставим да плашиш гостите — каза лейди Гертруд, все едно кучето можеше да я разбере.

Лизи обаче въздъхна, сякаш наистина разбираше.

— Марш тогава — нареди лейди Гертруд и се отдалечи по коридора.

— Добре. Лизи отива в коша си. — Ремингтън се отправи към стаята си и усети как нещо го гризна по ботуша. Той се обърна, изгледа ядно кучето, което заподскача от радост, че най-сетне е успяло да привлече вниманието му.

— Знаеш ли сега какво ще каже камериерът ми? — Той посочи олигавената си пета. — Ще каже… да те изкъпем още веднъж!

Лизи така размаха черната си опашка, че омете парапета. Освен това Ремингтън можеше да се закълне, че глупавото куче му се е усмихнало.

Мадлин се изкиска приглушено, сякаш не смееше да даде воля на веселието си. Но после се отпусна и избухна в смях.

Херцогинята рядко се усмихваше, и то обикновено от вежливост. Почти не се усмихваше от щастие, а Ремингтън никога, ама никога не я бе чувал да се кикоти. Сега това глупаво куче с лигав език и странна привързаност към него — и неговите ботуши — я беше развеселило и той чу редкия, сладък звук. Смехът й го изпълни с възхитително усещане. Ако Лизи беше причината за радостта й, тогава тя беше любимото му куче. Той клекна и я погали по главата.

— Браво, браво. Добро куче.

Неистовите опити на Лизи да оближе лицето му предизвикаха у херцогинята нов изблик на смях.

Докато я слушаше и се бранеше от езика на Лизи, Ремингтън си постави нова цел. Щеше да се погрижи оттук нататък Мадлин да се смее по-често.

Свещите обливаха балната зала в златисто сияние. Пъстроцветното множество от гости танцуваше, пиеше или разговаряше. Този прием, отбелязващ годежа на бъдещата херцогиня Магнус с Ремингтън Найт, беше огромен успех, като се изключи, че…

— Магнус пристигна ли? — Ремингтън улови иконома за ръката.

— Не, сър. — Бриджпорт се поклони и прошепна: — Няма го в Лондон.

— Копелето не благоволи да дойде дори на годежа на дъщеря си.

— Сър, може би го е срам да погледне хората в очите след това, което е причинил на херцогинята.

— Може би. — Обаче Ремингтън много се съмняваше. Магнус беше груб английски булдог, който пиеше като смок и пилееше пари на хазарт без угризения на съвестта. А под веселата му фасада се криеше жесток човек, който не се спираше пред убийство, за да постигне своето. Беше ли открил коя е истинската му самоличност? Да не би сега да се криеше в някое от именията си, кроейки безжалостни планове срещу него?

Утре щеше да изпрати хората си да открият местонахождението на Магнус. После собственоръчно щеше да го навести, за да изтръгне признание от проклетия херцог и да разбере какви други пъклени дела е замислил. Ремингтън дори не беше сигурен дали Магнус няма да унищожи собствената си дъщеря, вместо да допусне брака й с човек без титла.

Но засега вечерта вървеше добре и часовникът скоро щеше да удари полунощ. Полунощ…

— Сър, да се приготвяме ли за наздравицата? — попита Бриджпорт.

— Незабавно. — Докато запотените чаши с изстудено шампанско обиколяха залата на сребърни подноси, Ремингтън бъбреше с гостите, гризваше малко сьомга и винаги, винаги заставаше така, че да не изпуска Мадлин от поглед.

Тя стоеше неподвижно и предразполагаше гостите. Изслушваше всеки коментар, отнасяше се сериозно към всеки, докосваше събеседниците си по ръката и сякаш все повече и повече жени идваха при нея да си поговорят. Не да я ласкаят или да обменят клюки, а да й разкажат за себе си. Мъжете се стичаха към нея като мухи на мед и един по един се влюбваха дълбоко.

Но как да ги вини? Какво беше казал онзи глупак, виконт Моугър? „Нейна светлост грее като слънцето в пълния му блясък.“ Абсолютна нелепост, като се изключи, че беше истина.

Ремингтън не беше предвидил, че красотата на Мадлин ще създаде такива усложнения. Естествено той си даваше сметка, че одобрението на Брамъл и собственият й невероятен стил са я превърнали в сензация, а влюбването в нея сега е последният вик на модата. Също така знаеше, че увлечението на джентълмените по нея е повърхностно и когато Мадлин стане омъжена жена, в техните очи ще изгуби съблазънта на невинна девойка. Той с нетърпение очакваше този ден, защото — за свое собствено удивление — всеки чезнещ поглед, отправен в нейна посока, го пробождаше като нож. Откри, че му се ще да я дръпне настрана и да й обясни, че другите мъже са неверни и непостоянни, докато той самият е… Но не. Нямаше да й признае, че е запленен от нея. Нежните й ръце можеха да сграбчат сърцето му и да го разкъсат. Освен това ако собственото му увлечение не беше повърхностно, значи беше… какво?

Огромни сини очи, неуверено държание, рядка усмивка, сочно тяло, несекваща вяра в доброто, милосърдие и остър ум, който тя добре прикриваше…

Мадлин любезно се освободи от малката тълпа около себе си и тръгна из залата. Спря в ъгъла при компаньонките на знатните дами и размени няколко думи с тях. Жените се развълнуваха и неловко отговориха на въпросите й. Херцогинята нареди да им бъдат поднесени напитки и подноси с храна и ги остави да пируват. Компаньонките се нахвърлиха на храната, но от време на време предпазливо поглеждаха към господарките си, сякаш по-късно очакваха възмездие.

Ремингтън повика Бриджпорт и му нареди да се погрижи до края на празненството компаньонките да не остават без лакомства. После отново застана така, че да държи Мадлин на мушка. Щеше му се да бръкне в мозъка си и с нокти да изстърже влечението си към нея. Тази лудост не биваше да продължава. Не и сега. Не и когато плановете му щяха да се увенчаят с успех. За следващата си маневра се нуждаеше от хладен и незамъглен от страстта ум. Тази жена не биваше да го разсейва повече.

Фантастична жена, но все пак жена.

Не я разбираше. Там беше проблемът. Тя беше красива, но нямаше съзнание за красотата си. Беше богата, но не и алчна. Беше тиха и кротка, но яздеше безстрашно и бранеше като лъвица някакво си улично псе.

Заради нея Лизи беше огризала най-хубавите му ботуши с острите си зъби. Заради нея бе поръчал да декорират цялата къща в червена и жълта коприна. Заради нея се бавеше да предприеме следващата стъпка от отмъщението си. Но затова пък с нетърпение бе обмислял първата им брачна нощ. Копринени чаршафи, деликатеси и най-нежното прелъстяване на света.

И сега, най-накрая… Ремингтън кимна на Бриджпорт и потърси своята херцогиня. Докато вървеше към нея, тя го гледаше сериозно и замислено.

— Много си красива тази вечер — каза той.

— Благодаря ви, сър. Ще желаете ли нещо?

— Ела с мен.

Тя сключи умолително длани, сякаш знаеше плановете му.

— Нужно ли е?

Жената пред него бе претърпяла такава метаморфоза през последните няколко дни. Беше отрязала косата си. Вече не се страхуваше от своята публичност. Беше като озарена от някакво вътрешно сияние. С всеки изминал ден ставаше все по-прелестна и той никога нямаше да я остави да си отиде.

— Твърде късно е да ми обърнеш гръб.

Тя въздъхна треперливо.

— Започвам да се боя, че това е истината.

Найт й предложи ръката си и я поведе към платформата, на която свиреше оркестърът. Музикантите схванаха какво се очаква от тях и гръмнаха фанфари.

Гостите се обърнаха усмихнати. Мислеха си, че знаят какво предстои — обявяването на годежа.

Но не бяха познали. Освен него единствено Бриджпорт бе посветен. Ремингтън помогна на Мадлин да изкачи стъпалата на подиума. Тя му хвърли агонизиращ поглед, но той пренебрегна сценичната й треска, която бе решила да се появи точно сега. Ремингтън застана до нея и извади една малка кутийка от джоба си. Всички разговори замряха. Той се обърна театрално към насъбралото се множество и гласът му прокънтя в цялата зала:

— Благодаря ви, че тази вечер дойдохте тук, за да отпразнуваме заедно годежа ми с Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан и бъдещата херцогиня Магнус. За мен е голяма чест да сложа този венчален пръстен на ръката й… — той отвори кутийката и показа на Елинор великолепния сапфир в златен обков — който избрах така, че да подхожда на прекрасните й очи.

Той смъкна ръкавицата от ръката й и в залата избухнаха аплодисменти.

Но не всички ръкопляскаха. Лейди Шапстър беше пристигнала рано и през цялото време не беше спряла да зяпа херцогинята. Ремингтън не хареса злобния блясък в присвитите й котешки очи и се погрижи Мадлин да не се озове и за миг насаме с нея.

Лорд Фанторп също не ръкопляскаше. Ремингтън не беше изненадан. В клубовете, както и на бала у Пикардови, старецът се отнасяше към него с ледено пренебрежение, Фанторп беше като останалите — мъже и жени, които нямаха нищо против да пият шампанското му и да се гощават на трапезата му, но не желаеха да го признаят за един от тях.

Въпреки всичко благодарение на застъпничеството на принца и на брака с херцогиня Магнус, Ремингтън щеше да стане част от елита… и най-после щеше да отмъсти за страданията на сестричката си, а духът на баща му щеше да намери покой.

Той пое ръката на Мадлин и усети как за секунда тя се стегна, противейки се на собственическата му претенция. Ремингтън я погледна в очите и видя, че е обзета от паника.

— Не се съпротивлявай. — Гласът му беше мрачен, зноен шепот. — Ще те сложа своя пръстен.

Дързостта й утихна. Погледът й помръкна. Тя покорно зачака той да извърши делото… но за свое изумление Ремингтън също изпита моментно колебание.

Пръстенът трябваше да бъде този на майка му. Невестата трябваше да бъде неговата любима.

Но онези мечти бяха погубени преди двайсет години в огнената трагедия, и нищо не можеше да ги възкреси — тях или семейството му. Той можеше единствено да се надява, че сватбата с дъщерята на херцог Магнус ще облекчи болката или поне че ще има с кого да я сподели.

Неговата херцогиня наблюдаваше как Ремингтън слага пръстена, който й легна идеално. Той повдигна ръката й и камъкът заблещука на светлината от хилядите свещи.

— Благодаря ви, приятели мои, че споделихте с нас този момент. Да празнуваме! Вдигнете чаши за наздравица!

Гостите пиха за много здраве и щастие. Но Ремингтън не беше свършил. Той погледна Мадлин в очите и обяви, без да изпуска ръката й:

— За мен този миг е безценен. Кентърбърийският архиепископ ми даде специално разрешително. Сватбата ни ще се състои в църквата Сейнт Джеймс… вдругиден.