Твоята целувка

8

Ремингтън седеше в дневната, наблюдаваше часовника и прелистваше опърпания си екземпляр на „Робинзон Крузо“. Но не можеше да се съсредоточи върху фабулата.

Годеницата му закъсняваше. Сутринта, докато я изпровождаше обратно към къщата, й беше казал да е готова точно в седем. Сега наближаваше осем часът.

Обикновено Ремингтън се отнасяше със снизходителна досада към капризите на красивите жени, а закъсненията бяха техният най-често срещан грях.

Но никога не би заподозрял своята херцогиня в подобно дребнаво суетене, което бе доказателство, че той изобщо не познава жените.

След неуспялото бягство с Дики Ремингтън бе решил, че тя ще припадне от безпокойство. На път за къщата беше намокрил кърпичката си, правейки компрес за пламналите й страни. Тя бе отблъснала ръката му и с тихо достойнство се бе изкачила по стълбите. Оттогава не я беше виждал, но вярваше, че е достатъчно наплашена, за да му играе по свирката без допълнителни прояви на неподчинение.

Баща му казваше, че жената винаги ще опровергае мъжа, когато той най-малко го очаква. По всичко личеше, че баща му е бил прав.

Искрите на чудатост и доброта, които от време на време проблясваха в нея, бяха нищо в сравнение с лъскавата фасада на аристократката, която си въобразяваше, че може да го манипулира. За свое най-голямо удивление Мадлин беше научила, че и той е податлив на чара й.

Но заради закъснението й мислите му непрекъснато се отплесваха към разговора в банката.

Кларк беше потресен от разкритията на Ремингтън, но доказа, че е на негова страна.

— Ако си прав, ако Магнус наистина е твой враг, ще се появя въоръжен на сватбата ти и всяка секунда ще бдя над теб. — Преди Ремингтън да е успял да му благодари, Кларк добави. — Но ако заради отмъщението ти по някакъв начин херцогинята пострада, ще счета за свой дълг да те заловя и да те изправя пред правосъдието.

Ремингтън харесваше Кларк заради смелостта и честността му.

— Няма да пострада. Грижа се за своята собственост, и се кълна, че никога няма да съжалиш за решението си да ме подкрепиш.

Двамата тържествено си бяха стиснали ръцете и Ремингтън си замина.

Сега той отново погледна часовника.

Новопридобитата дързост на Мадлин не беше на добро. Вероятно се цупеше, но Бет щеше да му е съобщила, ако отказваше да се облича. Неговата херцогиня щеше да слезе до десет минути — той погледна тиктакащия часовник — иначе щеше да я смъкне насила долу.

Накрая от горния етаж се дочуха мелодични женски гласове.

Най-сетне. Нейна светлост беше благоволила да се появи. Лейди Гертруд, която слизаше първа, каза разстроено:

— Мило момиче, струва ми се, че той определено няма да е доволен.

Струвало й се, че… от какво няма да е доволен? Ремингтън стана и влезе в преддверието.

Щом лейди Гертруд го зърна, страх помрачи нежното й лице. Гласът й изтъня до неузнаваемост.

— О, сър, нейна светлост е прекрасна, просто ослепителна.

Херцогинята стоеше на стълбището с ръка на перилото.

Погледът й се рееше някъде.

Великолепната й грива беше отрязана. Късо. Къдриците си виеха около лицето й, милвайки челото и страните й. Някои по-дълги кичури стигаха до врата. Късо. Тя си беше отрязала косите.

Ремингтън се отправи с гневни стъпки към стълбището, застана пред нея и с глас, от който подчинените му се свиваха уплашено, попита:

— На какво, по дяволите, си се направила?

Тя се обърна към него и заговори спокойно, сякаш мнението му й беше съвършено безразлично:

— Мистър Найт, предупредих ви — никой не си позволява да ругае в компанията на дами. Не и в Англия.

Значи сега се осмеляваше и да го порицава? Когато видът й беше толкова недопустим? Прическата я променяше. Сега Мадлин приличаше на дръзка мъжкарана, а бог му беше свидетел, че той си искаше предишната покорна и плаха годеница.

— Ще ругая колкото си искам, особено когато видя такъв резил.

Лейди Гертруд закърши ръце.

— О, боже! Ох, божке! Казах ти, че той ще…

Ремингтън я изгледа яростно.

Тя млъкна и се отдръпна настрани.

— Мистър Найт, не стряскайте леля ми — заповяда херцогинята. — Тихо, милейди — обърна се тя с по-мек глас към лейди Гертруд — Не ми е нужно неговото одобрение.

Кръвта му кипна при тази хладнокръвна обида.

— Ще дойде ден, ваша светлост, когато ще жадувате за одобрението ми.

— Нима? — проточи тя и за пръв път той реши, че годеницата му звучи като типичната английска аристократка. — Дано не възразявате, че още дишам спокойно.

Докато стоеше на стълбището, Мадлин беше почти на една височина с него и очите му бяха само на няколко сантиметра под нейните. Ремингтън съвсем ясно виждаше бледото, хладно лице и престореното й безгрижие. Ръцете го сърбяха да я грабне и да и покаже кой командва тук. Да видим тогава нямаше ли да иска одобрението му.

Но каква нова дързост би провокирала такава постъпка? Той заговори бавно, насищайки думите с подтекст:

— Къде е косата ти?

— На главата ми. — Тя прокара пръсти през кичурите, чудейки се на промяната в себе си. — И при Бет. Огромната ми конска опашка сега я няма.

Нямаше я косата, която той щеше да разпилее по възглавницата, а после да събере в юмрук като въже, с което да подчини тази жена… Сега кичурите сигурно красяха кухненския кош за боклука.

— Значи това е дело на Бет? — Камериерката имаше да се кае.

— Аз собственоръчно се окълцах — осведоми го Елинор.

Ремингтън си представи как е станало всичко и потръпна.

— Освен това я отрязах накриво. Горката Бет. Наложи й се да оправи пораженията, които си бях нанесла, а ръцете й трепереха от страх до къде може да стигнете.

— Бет е умница. — Той сви пръсти. — Правилно е треперила.

— Но аз я уверих, че няма от какво да се страхува. Казах й, че макар да имате много недостатъци, не сте несправедлив. — Тъмносините й очи го гледаха изпитателно. — Сгреших ли, мистър Найт?

Не, разбира се. Нямаше да уволни прислужницата, защото бе изпълнила нареждането на господарката си. Но Ремингтън нямаше да го признае пред Мадлин точно сега.

— Защо го направи? — гърлено попита той.

Тя се наведе към него и той усети парфюма й с ухание на някакво екзотично цвете. Видя как пълните й, сочни гърди преливат от корсажа.

— Смятам, че знаеш.

Вярно беше. Мадлин беше отрязала косата си, защото й беше казал какво ще направи с нея. Как ще я подчини, докато я държи за гъстите кичури.

Найт също се наведе напред и носовете им почти се допряха.

— Ще си я пуснеш отново.

— Ако искам.

— Ще я пуснеш, и гледай да порасне по-бързо.

Тя се усмихна самодоволно.

— Гарантирам ви, мистър Найт, че каквото и да направя, то няма да има нищо общо с вас.

Ремингтън нищо не разбираше. В гласа й се усещаше увереност, а това никак не му харесваше. Тя беше мека, плаха, изплашена от него. Непрекъснато виждаше доказателствата. Не осъзнаваше ли, че е напълно зависима от него? Той я погледна в лицето и потърси причината за нейното самообладание. Но се изгуби в очите и. Красиви очи: големи, тъмносини, с дълги и извити мигли. В тях прозираше душата й. Искаше да опознае тази жена докрай. Телом и духом.

За негово изумление това, което бе започнало като бурна словесна престрелка, се промени. Превърна се в нещо друго. Докато се гледаха, и двамата си спомниха онзи момент, когато Ремингтън за малко не я беше целунал на уличката. Остатъците от сутрешната страст стигнаха за разпалването на нов огън и той пожела да я вкуси, тук и сега…

Лейди Гертруд разтури магията с деликатността на войнстващ мародер.

— Мистър Найт, как намирате роклята на Мадлин?

Той се сепна.

Херцогинята се изправи рязко. Тя заби поглед в пода и нервно приглади полата на бедрата си. Ремингтън не можа да откъсне поглед от това вълнуващо движение.

— Особено ми допадат деколтето и строгата кройка. — Този път намесата на лейди Гертруд се оказа по-успешна. — Много ми харесват буфан-ръкавите, които разкриват прелестните й бели ръце.

Ремингтън послуша лейди Гертруд и разгледа роклята. Вечерното одеяние на нейна светлост беше от кремав муселин, разкроено така, че деколтето да е на верев. Сатенената фуста беше в страстно бургундско. Краищата на роклята бяха с пищна зелена гарнитура в гръцки стил. Сатенените пантофки допълваха фустата. Виненочервена панделка красеше черните коси. Кремаво ветрило висеше от китката й. Ефектът беше поразителен. Не че той би избрал тази рокля за нея, но тя бе идеална за стройното й тяло. И все пак… все пак…

— Поправете ме, ако греша, дами, но това не е сред тоалетите, които избрах — намръщи се той.

— Не. Имам я отпреди. — Мадлин бе толкова овладяна, сякаш онзи миг помежду им бе само сън.

— Нали ми каза, че нямаш подходящо облекло.

— За моя изненада открих това в куфара си — отвърна тя без да й мигне окото. Ремингтън зачака нов коментар и когато такъв не последва, спокойно я огледа от глава до пети.

— Красива си — изрече той и видя как за един кратък миг в очите и проблесна облекчение. И тогава Ремингтън постави ултиматума си: — Но въпреки това ще те помоля да се преоблечеш. Бих желал да носиш нещо по-модерно на първата ни съвместна поява. След като ми се налага да се задоволя с гаменската ти прическа…

— Аз съм бъдещата херцогиня Магнус. — Тонът й изразяваше надменността на потомствена аристократка. — Аз диктувам модата.

— Преоблечи се. — Той нямаше да търпи никакви прояви на непокорство.

— Боя се, че това е невъзможно — отвърна тя и си сложи дългите кремави ръкавици. — И без друго закъсняваме. Ще нарушим всички граници на приличието, ако пристигнем след Уелския принц.

Ремингтън не знаеше дали тя говори истината. Английското общество имаше толкова много правила и нрави, които той не можеше да запомни, да не говорим за безконечния списък от титли, йерархията им и различните видове обръщения. Беше усъвършенствал смутено извинение за многото си гафове. Засега англичаните се отнасяха толерантно към грешките му, но надали щяха да допуснат неуважение към своя принц.

— Нарочно ми погоди този номер — обвини я той.

За пръв път в сините й очи просветна гняв.

— Естествено. Наистина ли си въобразяваше, че ще се оставя да ме облечеш, все едно съм ти някоя раздърпана шантонерка, наета да те забавлява до края на месеца?

Лейди Гертруд ахна ужасено и затисна устата си с ръка. Лека-полека обаче шокът й отмина и очите й започнаха да искрят.

Тогава Ремингтън се изправи лице в лице с истината. Беше загубил.

Битката бе маловажна и не представляваше нищо в сравнение с другите му планове, но той така беше отвикнал да губи, че умът му просто не можеше да го побере.

Беше загубил. От тази тиха, свенлива, упорита херцогиня.

Отлично! Щеше да си извлече поука за в бъдеще никога да не я подценява отново.

— Никога не бих ви сбъркал с шантонерка, ваша светлост. По-скоро бих ви взел за гросмайстор.

Тя грациозно сведе глава, приемайки думите му като комплимент в реда на нещата.

Той пое вечерната си пелерина от чакащия лакей и загърна раменете си. Взе в ръка дългия си резбован бастун, изпъчи се и демонстративно удари с него по пода. Изглеждаше като съвършен английски джентълмен, докато в действителност беше американски варварин.

— Считай се за предупредена, херцогиньо. — Гласът му беше галещ като кадифе и суров като зима. — Следващият ход е мой.